ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 29 Декември 1922

Уважаеми гости и скъпи мои приятели! В лекциите, които изнесох тук преди Коледа, стана дума за връзката на човека с целия Космос и особено за връзката му с това, което пулсира в Космоса като духовно-душевни сили. Днес отново бих искал да се докосна до тези неща, но от съвсем друга гледна точка.

Човешкият живот, доколкото той протича като съизживяване на природния свят и като едно непрекъснато развитие на човешките душевни и духовни опитности, е поставен между две големи полярни противоположности. И човешките усилия за проникване в духовния Космос, са в значителна степен повлияни от въздействията на тези две противоположности.

От една страна пред човешкото мислене и пред човешкия сетивен живот застава т.нар. природна необходимост. Човекът се чувствува зависим пред тъй да се каже „железните" природни закони, които той намира навсякъде във външния свят. Тези природни закони го пронизват отвсякъде, тъй като чрез своя физически и етерен организъм, той е включен във външния природен свят.

От друга страна в човека живее съвсем ясното усещане и то е неизбежно усещане за всеки здрав човек, че той не би бил на висотата на своето истинско достойнство, ако по време на живота между раждането и смъртта не стигне до свободата.

Аз многократно съм изтъквал една характерна особеност на съвременната естественонаучна епоха. Тази характерна особеност се състои в това, че естественонаучната епоха се стреми да пренесе желязната необходимост на природните явления в чисто човешката област на мислите, чувствата и волята. Последователите на естественонаучните светогледи разглеждат човешката свобода като нещо абсурдно или като една пълна илюзия, която възниква в човешката душа само защото човекът просто застава със своята воля пред едно решение, за което съществуват доводи „за" и „против". И практически решението взема не той, а доводите, които се оказват по-силни в дадения момент. Така че по-силните доводи закономерно побеждават по-слабите доводи. С други думи, средната сумарна величина на най-разнородни импулси, които действуват върху него през целия му земен живот, изтласква човека в една или друга посока. Това, че той се чувствува свободен твърдят хората с естественонаучно мислене идва от обстоятелството, че в своята цялост, диаметрално противоположните доводи „за" и „против", образуват твърде сложно силово поле, в което единият вид доводи неусетно вземат превес и човек се оказва изтласкан в сферата на едно „решение", което естествено няма нищо общо с неговата свободна воля.

Срещу подобно обяснение на нещата обаче застава не само етичното съображение, че истинското достойнство на човека изключва тази възможност човекът да хвърчи като топка между доводите „за" и „против", а и едно особено чувство, което за непредубедения слушател е вън от всяко съмнение: чувството за свобода на човешката воля; и ако по силата на някаква теория той греши в усещането си за свободата, той би могъл също така да греши и в своите елементарни сетивни усещания. Изобщо, ако в своята чувствена сфера човекът би могъл да бъде измамен относно изживяването на свободата, той би могъл да бъде измамен и в изживяването на червения и зеления цвят, мажора, минора и т.н. Ето защо е извънредно характерно, че в новите естественонаучни възгледи така високо се цени теоретичният елемент, тъй като с неговата помощ човешките действия и човешката воля могат да се вмъкнат в рамките на абсолютната и безусловно природна необходимост.

Обаче проблемът за необходимостта и свободата, с техните всевъзможни отражения върху духовния живот на човека, е свързан с много по-висши сфери и изобщо не може да бъде разрешен на онази плоскост, на която се надяват да го разрешат естественонаучното мислене и ежедневният душевен опит на човека. Не трябва да забравяме, че този важен проблем стоеше пред човека също и през онези далечни епохи, когато душевното му устройство беше съвсем различно.

От лекционния цикъл, който започнах тук на 24 Декември 1922, Вие вече разбрахте, че така нареченото естественонаучно мислене съвсем не е толкова древно, както сме свикнали да смятаме. Ако се върнем към някоя от древните епохи, там ние ще открием едно човешко светоусещане, което е толкова едностранчиво-духовно, колкото и днешното светоусещане е едностранчиво-натуралистично. И колкото по-назад се вглеждаме в тези отминали епохи, толкова по-малко ще откриваме в тях това, което днес наричаме природна необходимост; защото в своя неповторим мисловен тембър, в своето звучене, природната необходимост при гърците беше нещо съвсем друго. И ако се отправим още по-назад, тогава на мястото на природната необходимост, ние ще открием такива силови въздействия, които според своята цялостна характеристика, бяха по-скоро свързани с божествено-духовното провидение. Докато днес, ако ми позволите този тривиален израз, според учените целият свят е изпълнен с природни сили, през древността мислителите навсякъде в света откриваха духовни сили, които също както и хората действуваха с определени цели, само че техните цели бяха много по-мащабни от човешките цели. Да, човекът беше потопен всред необозримото силово поле на определени духовни цели, на определени духовни намерения. И в това духовно светоусещане, човек насочваше погледа си към божествено-духовните сили, които определяха мотивите на неговата воля. Когато в естественонаучен смисъл днес човек мисли, той се усеща детерминиран чрез природните сили и природните закони. В древността той се усещаше детерминиран от неоспоримите духовни сили и духовни закони. За разлика от днешните натуралисти, древните хора въпреки че бяха, тъй да се каже, духовно детерминирани в много от случаите стигаха до изживяването на човешката свобода. Днешните натуралисти си въобразяват, че човешките действия се ръководят от природната необходимост. Древните обаче знаеха: Човешките действия се ръководят от божествено-духовните сили!

Достатъчно е само да погледнем как беше поставен въпросът за свободата и необходимостта в условията на съвършено различния духовен свят, за да си кажем: Всъщност по този начин външните събития изобщо не могат да ни съобщят нищо от това, което става в най-дълбоките пластове на живота и на космическата еволюция.

И все пак в космическата еволюция доколкото от една страна тя е природен процес, а от друга: Откровение на Духа може да се вникне и то твърде дълбоко. Това може да стане само с помощта на Антропософията. Само тя може да вникне в целия смисъл на този дълбок и разтърсващ душата проблем.

Впрочем еволюцията на природния свят обикновено се разглежда по един крайно ограничен начин. Днес естествоизпитателят се чувствува задължен да изследва в кабинета си отделни и несвързани един с друг природни процеси, да ги нагласи в зрителното поле на микроскопа, да ги подложи на един или друг експеримент. И той изобщо не разбира колко жестоко ограничен се оказва при такъв изследователски подход.

Обаче всеки, който се наеме да разгледа душевния и духовен живот на човека, всъщност изцяло следва същия изследователски подход. Психолозите с право се боят да се изправят пред цялостното обяснение на човешката проблематика. Те прибягват до „тясната специализация" и се опитват да свържат в едно цяло съвсем разнородни фрагменти на мисли, чувства и т.н., надявайки се, че така могат да основат една добра психология. Също както учените в клиниката или физико-химическата лаборатория се опитват да изковат един вид „мироглед на физическите сили", изхождайки само от отделни казуси, наблюдения и експерименти.

Обаче в действителност подобни опити никога не водят до едно цялостно обхващане на реалния свят, нито в областта на физическите, нито в областта на духовните явления. Аз далеч не искам да кажа нещо лошо за тези тясно специализирани изследвания, напротив, както знаете многократно съм ги оправдавал в една или друга от моите лекции. Но това още повече ни задължава да кажем: След като по този начин чрез взаимодействието между отделните си фрагменти природата и светът не се откриват на човека, ние стигаме до убеждението: Чрез своите изследвания, наблюдения и експерименти, човекът никога не може да си изгради един правилен и озарен от истината светоглед. Естествено, човек може да изследва черно дробните клетки или чернодробните процеси, както и мозъчните клетки или мозъчните процеси; в тези насоки той несъмнено може да стигне твърде далеч. Само че те го отвеждат в странични пътища, а не към главната цел. Ето защо правилен възглед за цялостния човешки организъм по този начин не може да се получи, понеже в случая липсва една ръководна, една всеобхватна идея за устройството на човешкия организъм. Ако тя съществуваше, тясно специализираните изследвания щяха да имат съвсем друг вид, а не както днес химията или астрохимията, физиката или астрофизиката, биологията и т.н. напразно се опит ват да стигнат до един правдоподобен образ на външния свят и да обяснят как си взаимодействуват различните природни сили и закони. Човекът може да стигне до един правдоподобен образ на външния свят, само ако изработи в себе си онази способност да съзерцава във външната природа, която приблизително би отговаряла на съзерцателната му способност, зад чернодробните, бъбречни, сърдечни и мозъчни процеси да вниква именно във всеобхватната идея за устройство на човешкия организъм.

Разбира се, може да се възрази: да, вероятно един ден процесите в черния дроб и мозъка на човека ще намерят своето задоволително биологическо обяснение. Обаче на свой ред ние можем да кажем: Естествено, само че взаимодействията между черния дроб, мозъка и т.н. са свързани с целия човешки организъм. Но дори и да се обърнем само към отделните процеси, ние рано или късно ще сме в състояние да се доберем до цялостния образ на човешкия организъм, включващ в себе си всевъзможни въздействия химически, физически, биологически и т.н.

Ето, пред нас е цялостният образ на човешкия организъм. В него действуват определени природни сили и закони. А дали те действуват и в пространството около човека? Да, в известен смисъл те действуват и вън от него. Моля да не бъда разбран погрешно. Нещата винаги са относителни. Ако вникнем в процесите на човешкото ухо, ще установим, че те представляват едно относително цяло. Но в случай, че разгледаме слуховия орган като продължение на ухото в посока към мозъка, ние също стигаме до едно относително цяло. Ако съединим външното и вътрешното ухо, ние отново стигаме до едно по-голямо относително цяло, което вече принадлежи към главата, а тя на свой ред принадлежи на целия организъм. Стремежът към един цялостен и всеобхватен възглед, включващ в себе си всички сили и закони, действуващи в човешкия организъм, винаги ни води до подобни резултати.

Един такъв всеобхватен и тотален пример, взет от външния свят, е денонощният цикъл. В този случай тоталността идва от взаимодействието на цял ред природни закони. В хода на денонощния цикъл както в нашето обкръжение, така и в самите нас се разиграват най-различни физически и химически процеси. И ние бихме могли да обобщим: Всъщност денонощният цикъл е един вид „времеви" организъм, включващ в себе си ред природни процеси, всеки от които ние можем да изучим отделно.

Друг, още по-голям пример на „тоталност" имаме в годишния цикъл. Ако погледнете този годишен цикъл и всичко, което става със Земята и човечеството в хода на една година дори и само във външния атмосферен пласт ако проследите процесите в растенията и минералите, Вие ще установите, че сте изправени пред един още по-всеобхватен „времеви" организъм, чиито природни процеси можете да изследвате под формата на чернодробни, стомашни, бъбречни процеси и т.н. и т.н. Практически в годишния цикъл има едно органическо натрупване думата е приблизителна, но все пак може да се употреби едно органическо натрупване на такива процеси, които подлежат на подробно естественонаучно изследване.

Бихме могли да кажем сигурен съм, че дори и зад тези бегли думи, Вие ще се досетите колко дълбоки и сериозни са нещата, че само ако на един човек липсва абстрактното отношение към външния природен свят, което го тласка към днешните физически и химически експерименти, имащи за цел да обяснят явленията в ботаниката или зоологията, само ако отхвърли цялата естественонаучна абстракция, той може да добие усет за космическия организъм на денонощния и годишния цикъл. И добивайки този усет, той открива, че нещата тук всъщност са идентични със самия него. Позволете ми да обясня какво имам предвид.

Нека спрем вниманието си най-напред на годишния цикъл. Ако настроим душите си на същата вълна, каквато успяхме да постегнем тук последния път непосредствено преди Коледата, ние ще установим, че от най-първата пролетна зеленина до периода на цъфтенето, се разиграват определени процеси. Да, ние имаме един необхватен сбор от природни процеси, които се разиграват в посока от корените към цветовете. А наесен, когато настъпи увяхването на растителния свят, ние имаме процеси от съвсем друг вид.

По този начин ние обхващаме в едно органично цяло голяма част от заобикалящите ни природни процеси. Ние виждаме как през летните месеци растителният свят променя своя външен облик; животинският свят също, особено низшият животински свят, насекомите. Ние виждаме как през лятото Земята „отваря" всичките си органи към просторите на Космоса, и как благодарение на това определени Земни процеси се насочват навън, към Космоса. Ние виждаме как наесен и зиме тези процеси отново се прибират към Земята, как Земята, бих могъл да кажа, натрупва все по-голямо надмощие над буйния и бликащ пролетен живот, довеждайки го до един вид привидна смърт или поне забулвайки го в продължителен и дълбок сън, сякаш цялата Земя се затваря за въздействията на Космоса. Тук в годишния цикъл ние виждаме две противоположности, чиито неизброими съставни части са обединени в едно затворено цяло.

И когато спрем душевния си поглед върху един такъв годишен цикъл, който ни се представя като едно затворено цяло, в смисъл, че от определен момент той започва новата си фаза, която, общо взето, повтаря старата фаза, ние откриваме, че тук сме изправени не пред друго, а пред една природна необходимост. И ние, хората, малко или много, участвуваме в тази природна необходимост. А ако сме изцяло включени в нея, тогава ние бихме попаднали в безусловно подчинение пред тази природна необходимост. В хода на годишния цикъл се проявяват определени природни сили, които имат отношение към нас, хората, доколкото сме жители на Земята. Впрочем Земята не се променя толкова бързо. Разбира се, още в следващите дни ние влизаме в други, по-малки цикли, обаче Земята едва ли се променя толкова бързо, че в продължение на един цял живот, човек да забележи онези постепенни изменения, които година след година се натрупват върху цялостния облик на Земята. И така, доколкото всяка година минаваме през пролет, лято, есен и зима в нашето собствено тяло, ние сме включени в природната необходимост.

Да, така трябва да се разглеждат нещата: само истинската опитност дава познание; всяка теория тръгва от една строго ограничена житейска област и веднага се опитва да обясни целия живот. Ние не трябва да изхождаме от частните закони на гравитацията, от законите на растителната вегетация, от законите на животинските инстинкти, от законите на логиката, защото всеки частен закон, попаднал в човешката глава, бързо прераства във фалшиви обобщения. Ние просто трябва да наблюдаваме един или друг феномен, където има взаимодействие между природните сили. Такъв феномен е годишният цикъл.

Обаче дори и един повърхностен поглед ни убеждава, че спрямо годишния цикъл, човекът има известна свобода; спрямо годишния цикъл той има относително свобода. Антропософският светоглед подчертава този факт още по-ясно. Защото антропософското обяснение насочва нашето внимание първо към онези две редуващи се състояния, които са присъщи на всеки човек в хода на денонощието: състоянията на будност и сън. Знаем, че докато човек е буден, неговото физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и неговият Аз се намират в относително единство. Докато човек спи, в леглото остават тясно преплетените физическо и етерно тяло, а вън от тях са астралното тяло и Азът.

И когато с помощта на антропософското познание, за което Вие сте осведомени от нашата литература, се обърнем към физическото и етерното тяло на човека в зависимост от това дали той спи или е буден, тогава установяваме следното.

Когато астралното тяло и Азът са извън физическия и етерен организъм, тогава в този физически и етерен организъм възниква един живот, какъвто във външната природа можем да намерим само в минералното и растително царство. Обстоятелството, че физическият и етерен организъм на човека включват в себе си и такива процеси, които не са само минерални и растителни, се дължи на особената организация, зависеща от временното присъствие на астралното тяло и Азът в човешкия организъм. Ако със своето астрално тяло и своя Аз човекът не се потопи навреме, т.е. ако закъснее да се потопи във физическото си и етерно тяло, тогава той би останал в сферата на минералния и растителен живот. Но в мига на заспиването, човекът попада под действието на една тенденция, която се стреми да го превърне в минерално-растително същество. И по време на съня тази тенденция получава явен превес над всички други процеси.

Ако със средствата на антропософското познание се вглеждате в спящия физически човек, тогава в този спящ човек естествено в рамките на необходимите различия Вие ще откриете един верен образ на всичко онова, което през пролетта и лятото пронизва нашата Земя. Минералните и растителни сили нарастват неудържимо и буйно, разбира се, под друга форма, а не като зелените пролетни растения, които поникват от Земята. И все пак, както казах, това, което се разиграва по време на съня в човешкия физически и етерен организъм, е един верен образ на Земята през сезоните на пролетта и лятото. Човекът от съвременната космическа епоха е организиран именно в съответствие с тази външна природа. Той може свободно и безпрепятствено да отправя своя физически поглед към тази физическа природа. Той спокойно може да съзерцава всички фази на пролетния растеж, на пролетното цъфтене. В мига, обаче, когато човек получи определени инспирации и имагинации, тогава с помощта на потопеното си в съня физическо тяло, той ще съзре сезона на лятото. Защото да спиш, това означава: Пролетта и лятото да навлязат във физическото и етерно тяло. Неудържимият и бликащ от младенчески сили живот започва. И когато ние се пробудим, т.е когато Азът и астралното тяло отново се приберат в човешкия организъм, тогава този неудържим и бликащ живот на физическото и етерно тяло изведнъж утихва. За духовно обучения поглед сега започва един живот във физическия и етерен организъм на човека, който е твърде близък до есенния и зимен живот на цялата планета. И практически, ако ние проследим човека в редуващите се периоди на будност и сън, неизбежно ще установим един сбит и микрокосмически образ на есен, зима, пролет, лято. Да, необходимо е само да проследите физическия и етерен организъм на един човек в рамките на 24 часа естествено със средствата на антропософското познание и Вие ще установите един цял годишен цикъл в областта на микрокосмоса. Така че, ако вникнем истински и дълбоко в спящия и буден човек, в тази негова част, която нощем остава в леглото и другата част, която денем бди и действува във външния свят, тогава ние стигаме до убеждението: Ето, в микрокосмически смисъл, през изтеклите 24 часа се извърши един цял годишен цикъл.

Обаче нека сега разглеждаме и това, което по време на съня се отделя навън от човешкия организъм: Азът и астралното тяло. Ако се обърнем към спящия човек с помощта на инспирацията и интуицията, ние ще установим, че докато той спи, неговото астрално тяло и неговият Аз са поверени на духовния свят, на духовните сили, и че в този духовен свят астралното тяло и Азът ще стигнат до един съзнателен живот едва в по-късните превъплъщения на нашата Земя. И ние трябва да сме напълно сигурни: По време на съня, т.е. между заспиването и пробуждането, астралното тяло и Азът са до такава степен недостъпни за външния свят, дотолкова са „оттеглени" от света, доколкото и цялата Земна планета през зимата е „оттеглена" от просторите на Космоса. По време на съня Азът и астралното тяло действително се намират в техния „зимен сезон". Но по този начин по време на съня в човешкия организъм настъпва едно забележително смесване, една съчетание, което за планетарните мащаби на Земята напр. е възможно само доколкото тя притежава две противоположни „полукълба": практически по време на съня спрямо своето физическо и етерно тяло човек се намира в лятото, а спрямо астралното тяло и своя Аз, човек се намира в зимата.

По време на бодърствуването нещата са поставени обратно. Тогава за физическото и етерно тяло настъпва зима. Азът и астралният организъм на човека са обърнати към онези космически сфери, с които те могат да поддържат връзка, докато човек е буден. Когато Азът и астралното тяло се потопят във физическото и етерно тяло, тогава за тях за Азът и астралното тяло настъпва лято. Отново имаме сливане между зима по отношение на физически-етерния организъм, и лято по отношение на Азът и астралния организъм.

Нали разбирате ако разглеждаме Земята, в нейните различни географски области, ние ще имаме едно временно и лято, и зима; само че ние не можем да вместим тези годишни времена едно в друго. Обаче в човека непрекъснато има едно взаимно проникване на микрокосмическото лято и микрокосмическата зима. Спи ли човек, неговото физическо лято се слива с неговата духовна зима; буден ли е човек неговата физическа зима се слива с неговото духовно лято. Във външната природа човек има обособените лято и зима под формата на годишния цикъл, в себе си обаче, той постига едно микроскопическо сливане, така че разполага с една постоянна зима и с едно постоянно лято. Докато за външния природен свят, зима и лято се редуват във времето и в една географска област цари или зима, или лято, за човешкото същество тези две течения са взаимно вплетени и съществуват едновременно, макар и по един твърде особен начин. Вътре в човека винаги има и лято, и зима. Само че веднъж духовното лято е свързано с телесната зима, а друг път духовната зима е свързана с телесното лято.

Във външния ход на природните процеси ние имаме един вид „съкратен курс" на природните сили и природните закони. Само че докато в една географска област те действуват последователно и не могат да се неутрализират взаимно, в човешкото същество не е така. Там те се неутрализират напълно. А това става благодарение на обстоятелството, че човекът закономерно редува състоянието си на бодърствуване и сън. Човекът се превръща в свободно същество именно защото природните необходимости, които иначе се манифестират във времето, при него се неутрализират и вместват една в друга.

Ето защо и човек никога не може да се издигне до разбирането за свободата, ако той не проумее: Винаги когато неговата физическа и етерна природа са в състоянието на лято и зима, към тях той прибавя зимата и лятото на своя духовен живот.

И така, Вие виждате, че докато наблюдаваме външната природа, ние стигаме до такива образи, до какви то е изключено да стигнем при човека нито в неговия сън, нито в неговата будност. Тук ние трябва да сме съвсем точни: В рамките на човешката природа, естествените природни процеси губят своята валидност! И едва когато тези естествени природни процеси престанат да смущават нашата човешка природа, ние стигаме до истинската възможност да погледнем в духовно-моралната същност на човека. По този начин ние изграждаме едно етично, едно морално отношение към човека, също както изграждаме и едно природно отношение към природата.

Ако с така извоюваните познания погледнем навътре в себе си в подкрепа на това твърдение могат да се посочат още много факти ние стигаме до един обобщен и „кондензиран" вид на всичко онова, което иначе е разтеглено в хода на времето. И едва сега, след като разглеждаме нашата човешка същност по този нов начин, ние започваме да внасяме нещо ново и в отношението ни към времето и неговото протичане.

Повърхностната научна методология не се издига дотам, че да заяви: Когато се вглеждаш в човека, ти трябва да доловиш онази полифонична тъкан, която в хода на времето съществува само като отделни и пръснати звуци. И ако изработим един вид духовно ухо, тогава изведнъж в човека ще запеят всички летни и зимни звуци, които иначе се пораждат тук или там в хода на времето. Времето действително се превръща в пространство. Цялото космическо обкръжение включително и времето тръгва срещу нас от дълбините на Вселената; за онова, което звучи от нас самите то е като фокусирано в един център, в една точка.

И тогава вече настъпва един момент, когато научната методология се слива с художественото светоусещане, когато наука и изкуство не застават като две враждебни сили нещо характерно за натуралистическата епоха, а като две сили, за които Гьоте можа да каже: Работата е там, че изкуството разбулва определен вид природни тайни, без които природата никога не може да бъде разбрана докрай. Да, в известен смисъл ние трябва да гледаме на света и от художествена гледна точка. И ако веднъж направим крачката от повърхностното научно мислене към художественото светоусещане, следва да направим и крачката към религиозното изживяване.

Открием ли в себе си центъра, където взаимодействуват физическите, душевните и духовни космически сили, ние можем да се обърнем по съвсем друг начин към външния свят. Тогава човешката воля се устремява към истинското художествено творчество, а накрая и към такова отношения спрямо външния свят, което е не просто едно пасивно познание, а по-скоро светла и радостна саможертва и тази саможертва бих могъл да опиша по следния начин. Човекът не гледа вече в света с абстрактното и студено мислене на своята глава; той започва да гледа в света с цялото си същество. Той започва да се намесва в живото и мощ но развитие на света по съвсем друг начин, отколкото се намесваше в досегашните факти на ежедневието. Живото и мощно развитие на света неусетно се превръща за него в един нов култ, в един космически култ. И отсега нататък във всеки миг от живота си, човек може да свещенодействува в този космически култ. Всеки земен култ е само един символичен образ на космическия култ. Да, този космически култ е истинската кулминация на всеки земен култ. И само ако докрай и правилно се проникнем с това, което беше казано днес, ние ще се извисим до възможността да разглеждаме който и да е религиозен култ в ясната и чиста светлина на антропософското познание. Точно тази ще бъде и задачата ни през следващите дни, скъпи мои приятели и уважаеми гости: да вникнем поне малко в отношението на Антропософията към различните форми на култа.