Ч А С Т  В Т О Р А

ЕВОЛЮЦИЯТА НА ЧОВЕКА И НА

 НЕГОВОТО ОТНОШЕНИЕ С ДУХОВНИЯ СВЯТ

ПРЕЗ ВРЕМЕНАТА

ПЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ

Дорнах, 5 август 1922 г.

Когато си служи със своето обикновено съзнание, човек познава само една част от това, което е във връзка с неговото съществувание. Когато гледаме света около нас, получаваме чрез нашето обикновено съзнание образите от външния свят, които можем да породим вътре в нас чрез нашите сетива. И докато мислим за това, което ни дават сетивата, от което формираме мисли, ни остават спомени от тези мисли. Така че животът в душата протича по следния начин: човекът гледа външния свят, той носи в самия себе си спомените от миналите преживяни събития.

Само че, това, което живее в спомена не е така точно познато от обикновеното съзнание. Всъщност, човешкото същество си представя това по следния начин: то е получило от външния свят елементи на познанието, възприятия; те произвеждат в него образи; тези образи се запазват някъде и то може да ги накара да се покажат отново в душевния му живот под формата на образи от спомени. Но нещата не са така. Разгледайте различните степени от пътя, който протича в човека. Вече сте наблюдавали по какъв начин това, за което човек не се грижи специално в своите мисли, но което наблюдава само чрез сетивата, например, чрез очите, оставя последователни образи. Гьоте описва много добре в своя "Трактат за цветовете"* /* Виж: Гьоте, "Трактат за цветовете" Париж, Триади, ІІІ издание 1983 г., стр.88/ този вид последователни образи, образувани от очите: това са образи, които малко по малко престават да дават резонанс. Гледаме нещо, затваряме очите: променените образи престават малко по малко да дават резонанс. В обикновения живот, малко гледаме тези образи, които престават малко по малко, да дават резонанс, защото за да възприемаме, въвеждаме в действие една по-енергична активност: разсъждаваме. Когато човешкото същество въвежда в действие една слаба активност на мисълта и външният свят дава образ в окото му, един последователен образ дава резонанс по-късно. Но когато човек започва да разсъждава, той продължава, по определен начин, активността, идваща отвън и я въведа навътре и така неговият мисловен образ отеква по-късно.

Тези мисловни образи са по-силни, техният начин на отекване по-късно е също по-интензивен от този на обикновените последователни сетивни образи; но при това, в основата си, това е само една висша степен. Тези последователни мисловни образи, обаче, преставаха, въпреки всичко да дават резонанс, така както и сетивните последователни образи престават да дават резонанс, ако са били породени само като мисловни образи. Но съвсем не е такъв случая. Тъй като човек няма само глава, разбира се, а също и останалата част от своето тяло, което е нещо, съвсем различно от главата. Главата е в действителност, главно един последователен образ на това, което се случва на човека преди да е слязъл от духовния свят във физическия свят чрез раждането или зачатието. Тя е много по-физическа, отколкото останалата част от организма. Останалата част от организма е развита по по-малко физически начин отколкото главата и бихме могли да кажем: в главата духовното присъства, в действителност, само под формата на образ, докато, останалата част на организма има силно изразени духовни качества. Вие имате една силно физическа глава, с пластични форми; дълбоко, навътре слабо развит дух в духовен смисъл. И имате организъм, който в своята физическа природа не е един така силно изразен последователен образ на това, което човек беше преди раждането, преди да слезе на земята, и духовното е по-силно в останалата част от организма. В главата, физическото е по-силно развито, в останалата част от организма, духовното е по-силно развито.

Обаче мислите, които имаме, бяха престанали да дават резонанс, така както и последователните очни образи, ако не бяха ангажирани и изработени от нашия духовен организъм. Но духовният организъм ни би могъл да направи нещо повече от тези образи, ако не се случваше още нещо. Всъщност, докато ние възприемаме тези образи, в които превръщаме после тези мигновени мисли, които се намират, всъщност, само  нашата глава, получаваме в нас, друг образ, духовният елемент, който идва от останалата част на света; това се получава по същия начин, по който получаваме чрез очите образи, които изработваме в мислите; ние получаваме, обаче, видимите образи от физическо етерния свят; така както носим в нас не само духа си, а постоянно остатъкът от духа на света влиза в нас. Вие можете, значи, да кажете това: чрез очите вие въз приемате във физическо-етерния свят нещо, което е във вас под формата на следствие, произлизащо от образ; но отзад се намира един твърде реален духовен процес, изключая това, че той остава в несъзнателното. Човешкото същество не може да го възприеме с обикновеното съзнание. Това е един духовен процес, който протича съвсем паралелно на физическото възприятие. И докато вие възприемате образа, който дава резонанс по-късно, кратък миг в окото, докато вие запазвате за кратко мисълта си, но която завършва също чрез прекъсване на отекването, във вас протича духовен процес; и когато си спомняте отново, вие просто обръщате погледа си навътре и гледате това, което духовно се е получило във вашето вътрешно същество, докато сте възприемали.

Илюстрирах ви това чрез нещо конкретно. Предположете, че гледате нещо във външния свят, да речем, на пример, една машина. Имате образа на машината. В смисъла, в който Гьоте го описва, това поражда един последователен образ, който дава резонанс кратко, после престава да дава резонанс. Тогава имате мисълта за машината, която се задържа по-дълго време, но която също престава да дава резонанс. Но машината из праща, освен това, още нещо във вашия духовен организъм. Разбира се, в случая с машината, то не е така приятно; при растението, например, то е далеч по-приятно. То изпраща нещо във вас. После, да речем, един месец по-късно, поглеждате във вас самите. Вашият спомен се ражда от това, което е влязло също в този момент, едновременно във вас, без да го знаете, това, което е породила мисълта. Не мисълта обикаля тук долу, а един несъзнателен духовен процес. Него наблюдаваме после. Да си спомняме, това означава да наблюдаваме, да наблюдаваме по-късно един духовен процес, протекъл паралелно на физическото възприятие. Виждате ли, ето, в действителност, по какъв начин живеем в света ние, хората: нашето съществувание има продължителен, непрекъснат ход; ние сме в недрата на океана на духовния свят. И после, между смъртта и едно ново раждане, ние продължаваме нашето съществувание в този духовен свят. Има, обаче, епохи, в които изкарваме глава от духовния свят. Значи, продължаваме да се преместваме и, в определени епохи, излизаме, както риба, която изкача за миг извън водата. Това е земният живот. После се потапяме отново. После идва отново един земен живот. Всъщност, ние не изплуваме от този океан на духовния живот чрез нашето същество, а само чрез главата. Там, долу, продължаваме да стоим в недрата на духовния свят. С нашето обикновено съзнание, обаче, ние не знаем какво, всъщност, става. Значи, за духовното възприемане, нещата в действителност, са такива, че можем да кажем: човекът живее между смъртта и едно ново раждане в духовния свят. После главата излиза и влиза в своето физическо същество, но за най-съществената част от самия него, той продължава да стои в духовния свят, даже между раждането и смъртта. И това, че оставаме да плуваме в този океан, е нещо добро за нас, защото иначе ние няма да имаме спомени. Това, което ни дава духовния свят, то прави възможно спомнянето. Спомнянето е един духовен процес, който принадлежи изцяло на един обективен свят, а не само на един субективен свят. Обикновеното съзнание греши, по същия начин като някой, който има пред себе си планина с кула. Сега, той вижда това много ясно, той вярва сега, че това е реално. После се отдалечава. Кулата му се явява все повече и повече в перспектива и, като я вижда все повече и повече в перспектива, ще се опита да каже: сега аз имам само един образ, това пред мен не е реално. По същия начин ние се отдалечаваме от реалността във времето. Кулата не се променя от гледна точка на своята реалност в пространството, когато нашият образ се променя. И в това, което се отнася до нейната реалност, това, което отговаря на нашия образ на спомена също малко се променя. Той продължава да съществува, така както и нашата кула продължава да съществува. Ние грешим обаче, защото не сме способни да пристъпим към едно точно оценяване на нашата временна перспектива. Така, много неща, които се отнасят до човека, трябва да бъдат просто уточнени. Това, което в нас е съзнание, развиващо се във времето, всъщност, не е нищо друго, освен едно виждане на миналото в перспектива. Миналото не преминава, то продължава да съществува. Нашите образи само се поместват, във временната перспектива.

Обаче, това именно е отношението, в което се намират вътре в нас най-духовните процеси, в действителност, даже между раждането и смъртта, което се променя основно за хората по време на земния живот. Когато наблюдаваме човешкото същество, то е съставено, знаем, от физическо тяло и от етерно тяло. Но това е само тази част от човека, която нощем остава в леглото, докато той спи. Денем, към това физическо и етерно тяло се вмъкват астралното тяло и Азът. Азът на хората, живели преди Мистерията на Голгота всъщност, тези хора бяхме ние, в предишните инкарнации потъваше малко по малко в мрака по време на периода, предшестващ непосредствено Мистерията на Голгота. Хората се пробуждаха, по различен начин от хората, живели след Мистерията на Голгота. Астралното тяло пак проникваше изцяло етерното тяло. Но Азът проникваше па различен начин, проникваше много дълбоко в етерното тяло. Днес това вече не е така. Днес Азът прониква само в тази част на етерното тяло, която формира главата. Така че при някогашния човек Азът потъваше изцяло и стигаше, от този факт, чак до най-долните части на етерното тяло. Днес, той не прониква чак до долу, а само в главата. Затова ние можем днес да мислим интелектуално. В момента, в който бихме се потопили по-дълбоко, бихме имали вътрешно инстинктивни образи. И Азът е в действителност още силно навън от физическото тяло при днешния човек. Така, че неговата интелектуалност почива именно на факта, че той не потъва повече със своя Аз в цялостта на своето етерно тяло. Ако това станеше, той щеше да има едно инстинктивно ясновидство. Обаче, тъй като той не потъва повече в цялостта на своето етерно тяло, а само в това на главата, той вече няма това инстинктивно ясновидство, а едно ясно съзнателно виждане, едно ясно съзнателно възприятие на външния свят; това е само едно възприятие на външните свят чрез главата, каквото е именно нашето възприятие. Някогашният човек виждаше чрез цялото своето човешко същество. Модерният човек вижда само чрез главата. И главата е именно това, което има най-физическа природа между раждането и смъртта. Но човека от интелектуалната епоха е дадено също само това, което възприема чрез своята физическа глава и още чрез етерното тяло на своята глава: мислите, които той може да оформи. Процесът на спомняне вече, който, всъщност, се провежда най-долу, се изплъзва от съзнанието му. Модерният човек има за него една изцяло фалшива интерпретация, както ви изложих.

От този факт, някогашният човек не виждаше само около себе си външния физически свят, а зад него духовната същност. Физическият свят за него нямаше така чисти обособени контури, а много по-замъглени контури, отколкото за модерния човек. Но в замяна на това, зад нещата, които се простираха във физическия свят, той виждаше навсякъде божествени духовни същности от по-нисша природа а също и други, от по-висша природа. Да се смята, че когато някогашните хора описваха своите богове в природата, са си измисляли нещо е една лекомислена и наивна представа. Те нищо не са си измислили. Това би било също толкова наивно, колкото, ако се каже, че някой, който ни потвърждава, че е видял това или онова, пробуждайки се, че просто си го е измислил. Древните не само че не си измисляха нещата, а ги виждаха, тъчащи във вижданията на сетивния им поглед; всъщност, нещата, които виждаха бяха много по-неточни, защото те ги виждаха на задния план на божествено-духовната реалност, която се разстилаше. Образът на света, който имаше човекът от миналото беше, значи съвсем друг. Защото в момента на събуждането той се потапяше, по-дълбоко в своето етерно тяло и от този факт той имаше един различен образ за света. Той беше в самия него и от този факт божествено духовните същности му се показваха в своята предопределеност.

Човешкото същество потопяваше погледа си в световете на боговете, които предшестваха неговия собствен свят. Боговете му показваха своята определеност и докато той потопяваше погледа си в световете на боговете, можеше да възприема предопределеността на боговете. Той можеше да каже: аз зная откъде идвам, зная с кой свят съм свойствено свързан. Това идваше от факта, че човек можеше да има изходната точка на своята перспектива на самия себе си. Той правеше от своето етерно тяло един орган способен да възприема този свят на боговете. Това, модерният човек не може да го прави. Той може да взе ме изходната точка на своята перспектива само в главата и тя е външна за най-духовната част от етерното тяло. Етерното тяло на главата е нещо хаотично, не е така устроено, както е етерното тяло на останалата част от организма. Ето защо в наши дни, човекът вижда точно физическия свят, по по-прецизен начин от някога но не вижда вече боговете, намиращи се отзад. Но в настоящата епоха, той се подготвя за това по определен начин. Той е на път да се освободи изцяло от самия себе си и да вземе своята перспектива от вън. Ето какво очаква човека в бъдеще. Сега, той всъщност е на път вече да постигне това, защото щом не се намира вътре в нищо друго, освен в своята глава, тогава, в действителност, той е в света само чрез най-абстрактните мисли. Действително, той вече не е във вътрешността на нищо, би могло да се каже; така нещата са изказани по малко краен начин, но можем да кажем: човек не се намира в нищо повече, освен в своята глава. Защото една човешка глава ви дава само съзнание за физическото земно съществувание. Но в степента, в която човекът се освободи от своята глава, ще постигне отново познанието, но този път за са мия човек. Когато човешкото същество беше още в самото себе си, то получи познанието за определеност та на боговете. Освобождавайки се от самото себе си, то може да получи познанието за своята собствена космична предопределеност. То може да потопи погледа си в самото себе си. И само ако хората искаха още от сега да направят реални усилия, главата абсолютно не би им попречила толкова, колкото се смята, обикновено, да потопят своите погледи по този начин в своята собствена човешка предопределеност, в човешкото космична предопределеност. Единствената пречка е тази, че хората толкова упорстват в нежеланието си да живеят другаде, освен в своята глава; и така, както се говори за локална политика, така би могло да се говори също за познание на човека, ограничен в главата си. Намираме се пред липсата на желание да се гледа отвъд това, което произвежда главата, хората днес абсолютно не искат да склонят да зачетат, изхождайки просто от своя здрав разум, мъдростта за човека, която Антропософията предлага като нещо, което може да се научи за хората.

Така, човекът е на пътя към познанието за човека, защото взема малко по малко своята изходна точка вън от човека. Така че, това е,следователно, общата предопределеност на човечеството да се освобождава все повече и повече от етерното тяло и да постига познание за човека. Но това, естествено, е нещо, което е свързано с определена опасност. Губи се малко по малко или най-малко съществува възможността да се изгуби, връзката с етерното тяло. В космичната предопределеност на човечеството, то беше предотвратено именно чрез Мистерията на Голгота. Докато човек видя някога определеността на боговете отвън, занапред той е потенциално способен да вижда своята собствена космична предопределеност на човека. Но, от факта, че се освобождава все повече и повече от самия себе си и че Мистерията на Голгота се разбира така, както горещо препоръчваше апостол Павел: "Не аз, а Христос в мен", човек влиза отново в човешка та същност чрез своята връзка с Христос. Значи, именно чрез опитността на Христос той може да понесе това прогресивно освобождаване. Но трябва тази Христова опитност да става все по-интензивна. Ето защо, когато в течение на предопределеността на световете, външният свят на боговете започва прогресивно да се затъмнява, видяхме да се пропуква прогресивно в човека възможността да има сега една предопределеност на Бог, като самата тя се разви на Земята, която значи, е изцяло свързана с човека.

Нещата стоят така, когато си представяме човека от миналото, той имаше около себе си своите възприятия за боговете. Той си ги образуваше изхождайки от образи. Това беше неговата митология, митът. Тези възприятия за богове прогресивно се замъгляваха. Около човека съществува, по определен начин, само физическия свят. Но той има, в замяна на това, възможността да се свърже отново, в своето вътрешно същество, с една предопределеност на бог, при преминаването на смъртта чрез бога, при възкръсването на бога. В древните времена, човекът насочваше погледа на духа си навън, той виждаше определеността на боговете изхождайки от това, си създаваше мита, изживян в образи, в подвижни образи, митът, който може да има многообразни форми, защото живее основно по най-променливия начин в духовния свят. Бих искал да кажа, че този свят на боговете беше вече нещо възприемаемо за земния човек с определена степен на въздействие, когато той го възприемаше в своето инстинктивно ясновидство. Хората даваха също на тези образи от света на боговете различна форма в зависимост от особеностите на своите характери. От този факт, митовете на различните народи станаха различни. Човек възприемаше един истински свят, но той възприемаше този истински свят по-скоро в сънищата, които, все пак, произлизаха от външния свят. Това бяха образи с една по-голяма или по-малка прецизност, но прецизността не беше достатъчно голяма, за да имат, един единствен смисъл за всички хора.

Дойде, обаче, една предопределеност на бог, която се разви на самата Земя. Другите предопределени за богове бяха по-далеч от човека. Човек ги виждаше в перспектива. А също не ги виждаше така ясно. Те бяха по-далеч от него в своя земен живот. Христовото събитие е съвсем близо до него, по отношение на земния му живот. Той виждаше боговете неясно, защото ги виждаше, така да се каже, в перспектива. Той не виж да още достатъчно добре Мистерията на Голгота в нейната цялостност, защото тя е твърде близо до него. Той забелязваше боговете в перспектива с известни неясноти, дължащи се на перспективата, защото те бяха далеч от него, твърде далеч, за да може той да ги вижда съвсем ясно, иначе всички народи щяха да създадат един и същ мит. Мистерията на Голгота е твърде близка до човека. Той е свързан с нея твърде силно. Най-напред трябва той да постигне още перспективата; от факта, че се освобождава все повече и повече от самия себе си, той трябва да постигне перспективата за предопределеността на бог на земята, за Мистерията на Голгота.

Ето защо, тези, които живееха в епохата, в която се изпълни Мистерията на Голгота и имаха още ясновидски способности, не се затрудняваха да разберат Христос. Те не се затрудняваха, защото го бяха видели, това е сигурно, света на боговете и защото знаеха сега, че Христос, напускайки този свят на боговете, е дошъл на земята, за да изпълни тук своето бъдещо предопределение, което започва с Мистерията на Голгота. Всъщност, те видяха Мистерията на Голгота също неясно, но до Мистерията на Голгота те можеха да виждат добре Христос. Можеха също да кажат безкрайно много неща за Христос в качеството му на Бог. Те не дискутираха какво е станало с този Бог, когато е слязъл в един човек чрез Кръщението на река Йордан. Имахме също в първите времена на християнството една съвсем характерна христология и не исусология. И тъй като светът на боговете престана най-общо да бъде нещо познато, христологията се превърна много скоро в една чисто и просто исусология. И исусологията стана силна до ХХ век, когато Христос не беше вече разбран даже чрез усета, когато, напротив, за модерната теология беше въпрос на чест да разбере Исус по възможно най-човешкия начин, без да се грижи за Христос.

Но трябва именно чрез духовното познание, да се открие перспективата позволяваща да се постигне познание за това, което е от значение за Христос в Исус. Защото само така, като се излезе от връзката с човека и се гледа само навън, стана възможно, чрез завоя, който определя връзката с Христос, да се гледа отново човека и самото човечество с интерес, чрез завоя, който определя разбирането на Мистерията на Голгота.

Така че, можем да кажем: освобождавайки се от самото себе си, човечеството е на път да превърне малко по малко духовната реалност в нейната цялостност в абстрактни идеи и понятия. В това отношение, човечеството отиде вече много далеч и е възможно да му бъде запазена следната съдба: хората биха могли за напред да продължат да вървят в своята способност за абстракция, в своята интелектуална способност и да изработят в самите тях един вид изповядване на вярване, чрез което биха си казали: да ние извършва ме, разбира се, опитност с една духовна реалност, но тази духовна реалност е, то се знае, един мираж, тя няма тежест, това са само идеи. Трябва човек да открие възможността да изпълни тези идеи с духовна субстанция. Той ще постигне това, в опитността си с Христос, по време на преминаването през интелектуалния живот. Така че, модерният интелектуализъм трябва да се слива със съзнанието за Христос. Това ще стане, когато хората откажат решително и непринудено да правят признанието, че не могат да намерят това съзнание за Христос по пътя на интелектуализма.

Виждате в древни времена, човек говори за Грехопадението. Той използваше този образ на Грехопадението в смисъл, че според своята същност принадлежеше на един висш свят и падна в един нисш свят, което напълно отговаря на действителността, ако това се приема в образна форма. Може би се говори за падение в реален смисъл. Някогашният човек имаше ясно чувство, когато си казваше: аз паднах от една духовна висота и се свързах с една нисша реалност; така, модерният човек трябваше да открие, че мислите, които стават все по-абстрактни го водят също към един вид падение, но към едно падение, което върви нагоре, при което човек пада по един определен начин нагоре, значи, се издига, но се издига за своята загуба, по същия начин, както човекът от миналото усещаше, че пада за своята загуба. Човекът от миналото, който разбра още Грехопадението в смисъла на миналото, видя в Христос този, който постави човека в правилна връзка с този грях, т.е., с възможността за изкупление: както човекът от миналото, когато разви съзнанието, видя в Христос този, който го изправи от Грехопадението, така модерният човек, който влиза в интелектуализма, би трябвало да види в Христос този, който му дава тежест, за да не излитне духовното далеч от Земята или, по-скоро, далеч от света, в който се счита  че е.

Човекът от миналото считаше христовото събитие основно в смисъла на еволюция на волята, което е, разбира се, във връзка с Грехопадението; така модерният човек би трябвало да се научи да разглежда Христос във връзка с мисълта, но една мисъл, която ще изгуби неизбежно действителността, ако човек не е в състояние да и даде тежест така, че да може да открие действителността в живота на самата мисъл.

Особено необходимо е да си казваме, че човекът преминава през еволюция. И както апостол Павел можа да говори с пълно право за стария Адам и новия Адам, за Христос, така модерният човек може с пълно право да го прави също, в определен смисъл; трябва само той ясно да вижда, че човекът, който имаше още в себе си съзнанието на миналото се чувстваше повдигнат от Христос и че модерният човек трябва да чувства, че Христос го предпазва от опасността да бъде хвърлен от високо в небитието /липса на живот/, от чистата абстракция, от чистия интелектуализъм. Модерният човек има нужда от Христос, за да направи от своя грях, който го заплашва да се изгуби в далечините, нещо, което може да стане отново, добро в него. И мисълта става добра от факта, че тя може да се свърже отново с истинската действителност, духовната действителност, а също, именно за този, който разбира мистериите на света, съществува възможността да постави Христос в най-модерната еволюция на съзнанието.

И сега, върнете се отново на нашия предишен образ, където се спрях на човешката способност за спомняне. Там можем да кажем това: да, ние продължаваме да живеем като човешки същества в духовния свят, като изкарваме навън главата си, за да гледаме физическия свят. Но ние не изплуваме нацяло, изкарваме навън само главата си. Ние оставаме в духовния свят, така че, даже ходът на нашите спомени се развива в него. Светът на нашите спомени остава долу, в океана на духовния свят. Виждате, докато се намираме между раждането и смъртта и не сме достатъчно силни в нашия Аз, за да видим всичко, което се случва там долу даже с нашите спомени, не забелязваме нищо от това, което става за нас, за човечеството в модерната епоха. Но когато преминем в смъртта, нещата стават сериозни за това, което се отнася до духовния свят, до който се издигаме в нашето физическо съществувание като риба, която идва да глътне въздух. И там, когато гледаме назад, ние не вярваме, че виждаме нетрайни образи, отдавайки се на грешката да вярваме, че временната перспектива също би убила действителността. Човешкото същество, по отношение на спомена, който е във времето, няма същото поведение като този, който на основание на пространствената перспектива, не гледа на това, което вижда от дистанция като на действителност, а като на обикновени образи; който, следователно, би казал: всъщност, когато се отдалечавам много, кулата там долу е наистина толкова малка, ужасно малка, която не може при това да бъде действителна, защото хората не могат, все пак, да живеят в една толкова малка кула, а също и тя не може да бъде действителна. Това е, приблизително, неговото основание. Когато човешкото същество отправя ретроспективен поглед във времето, то не гледа на образите от спомените като на действителни, защото не зачита временната перспектива. Но това спира, когато спре всяка перспектива, когато се намираме вън от пространството и времето. Когато преминем в смъртта, това спира. Тогава този, който живее във временната перспектива, се представя много силно под аспекта на действителността.

Възможно е, обаче, да сме включили в нашата опитност това, което наричам съзнание за Христос. После, след смъртта, гледаме назад и виждаме, че сме свързани в живота с действителността, която не сме изживели само по абстрактен начин. Перспективата спира, действителността е тук. Но ако ние сме останали в нея на една чисто абстрактна опитност, тогава, разбира се, действителността е там, но в земния живот, сме построили картонени кули. Построили сме нещо, което няма никаква вътрешна солидност. С интелектуалното знание може да се построи, разбира се, нещо, но то няма солидност, то е крехко и трошливо.

Така че, модерният човек има нужда да бъде пропит от съзнанието за Христос, за да се свърже с действителните неща, за да построи не картонени кули, а духовни кули. За земята, картонените кули са конструкции, чиито основи не са достатъчно твърди. За духовния живот, картонените кули са нещо, под духа. Картонените кули продължават да стоят там, където са построени. Само за земното съществувание те са твърде слаби; за духовното съществувание, са твърде компактно физически. Хората не могат тогава да се откъснат от тази физическа компактност, но която има, всъщност, една по-незначителна действителност, по отношение на духовното; те остават свързани със Земята, не постигат свободна връзка със земното съществувание, когато са построили картонени кули чрез интелектуализма.

Вие виждате, съзнанието за Христос има именно за интелектуализма една твърде реална важност, една важност за нашето съществувание в смисъла на една истинска доктрина на изкуплението изкуплението на построяването на картонени кули след като сме преминали прага на смъртта.

Тези неща не са догми за Антропософията, тези неща са познания, които могат да бъдат постигнати точно така, както могат да бъдат постигнати математически знания от този, който знае да използва математическите методи.