СКАЗКА ДЕВЕТА

Дорнах, 12 декември 1919 г.

Тъй като нашето отпътуване се забави с още няколко дни, имам възможност да Ви говоря днес, утре и в други ден. Това ми доставя особена радост, тъй като от Англия са дошли тук няколко от нашите приятели, пред които ще мога по този начин също да говоря преди отпътуването.

Тези приятели ще са видели, че нашата сграда на Гьотеанума е напреднала в нейния строеж в тежките години на войната. Тя не можа обаче да бъде завършена до днешен ден, и едва ли бихме могли също и днес да предскажем със сигурност момента, когато тя ще може да бъде завършена. Обаче онова, което вече съществува днес, ще Ви покаже, от какви духовни основи е израснала тази сграда и как тя е свързана с духовното Движение, което застъпваме тук. Ето защо именно при този случай, когато отново имам възможност да говоря пред един по-голям брой от нашите английски приятели, ще изходя днес в моите разглеждания именно от самата наша сграда. След това, в двата следващи дни към това, което ще може да бъде казано във връзка със строежа, ще бъдат приба-вени и други неща, за които можем да твърдим, че именно днес е важно да говорим върху тях.

Който разглежда нашата сграда, която днес може да бъде обгърната с поглед поне по нейния замисъл, за него ще бъде очебийна своебразната връзка на тази сграда с нашето духовно Движение. И той ще получи едно впечатление, може би именно от тази сграда, която е представител на нашето духовно Движение, от какъв род иска да бъде това Движение. Представете си, ако някое, макар и много разпространено сектантско движение би се почувствувало поставен в необходимостта да построи за своите събрания един такъв дом, какво би се случило? Нали, съобразно с нуждите на това общество или обединение би била построена една по-малка или по-голяма сграда в този или онзи архитектурен стил и може би в тази сграда бихте намерили изразено чрез един или друг повече или по-малко символичен знак онова, което ще се върши в тази сграда. Може би бихте намерили тук или там една картина, която би обърнала вниманието върху това, което се възнамерява да бъде учено или иначе изнесено в тази сграда. Вие ще сте забелязали вече, че нищо от това не е било изпълнено в нашата сграда на Гьотеанума. Тази сграда не е била построена само по външен начин за ползуване на Антропософското Движение или на Антропософското Общество, а така както тя стои тук, във всички нейни подробност, тя е родена от това, което иска да представлява в духовно отношение, а също и иначе нашето Движение. Нашето Движение не можеше да се задоволи с това, да построи един дом в този или онзи стил, а в момента, в който можа да стане дума за построяването на един такъв собствен дом, това Движение се почувствува подбудено, да намери един собствен стил от основите на нашата Духовна Наука,  един стил, чрез който във всички подробности да бъде изразено онова, което тече като духовна субстанция през това Движение. Тук например би било немислимо за това Движение да бъде установен един какъв да е стил и един какъв да е дом. От това би трябвало предварително да бъде направен изводът, колко далече стои онова, което е замислено с това Движение, от което и да е, макар и много разпространено сектантско или друго подобно движение. Ние имахме нужда не само да построим един дом, а да намерим един архитектурен стил, който да изразява точно същото, което се изразява чрез всяка една дума, чрез всяко изречение на нашата антропософски ориентирана Духовна Наука.

Да, аз имам убеждението, че ако искаме да вникнем достатъчно в това, което може да бъде действително почувствувано във формите на тази сграда обърнете внимание, аз казвам: може да бъде почувствувано, а не да бъде умувано че онзи, който може да почувствува това, ще може да прочете от чувствуваните форми на тази сграда онова, което иначе се изказва чрез думите.

Това никак не е нещо повърхностно, то е нещо, което е свързано вътрешно с целия начин, по който е замислено това Движение, иска да бъде нещо различно именно от онези духовни движения, които са възникнали в човечеството постепенно от началото на Петата Следатлантска културна епоха, да речем от средата на 15-то столетие. И на основата на всичко стои убеждението, че днес в това настоящо време е необходимо да бъде поставено в развитието на човечеството нещо различно от това, което е било поставено до сега в това развитие на човечеството от средата на 15то столетие насам. Най-характерното за всичко онова, което е станало в цивилизованото човечество в последните 3 до 4 столетия, ми се струва да е следното: външната практика на живота в най-широкия обхват, която се е механизирала до висока степен, образува днес едно царство за себе си. Тя образува днес едно царство за себе си, за което претендират така да се каже да имат монопола на онези, които си въобразяват че са практици на живота. Наред с тази външна практика на живота, която се е оформила във всички области на така наречения практически живот, имаме множество духовни възгледи, светогледи, философии или наречете ги както щете, които постепенно са станали, но особено в последните две, три столетия, чужди на живота, които така да се каже плуват над истинската практика на живота в това, което дават на човека като чувства, като усещания. И раз ликата между тези две течения е толкова рязка, че можем да кажем: с нашето настояще е настъпило времето, в което тези две течения вече абсолютно не се разбират едно друго, или може би по-добре казано, в което те не намират никакви свързващи точки, за да действуват едно върху друго. Ние произвеждаме в нашите фабрики, поставяме в движение нашите влакове върху релсите и изпращаме нашите кораби през моретата, поставяме в действие нашите телеграфи и телефони, вършим всичко това, като оставяме така да се каже автоматиката на живота да протича сама и се оставяме да бъдем впрегнати самите ние в тази механика на живота. И наред с това проповядваме. Проповядва се всъщност много. Старите църковни вероизповедания проповядват в църквите, политиците проповядват в парламентите, различните стремежи в различните области говорят за изискванията на пролетариата, за изискванията на жените. Много, много се проповядва и съдържанието на това проповядване, то е в смисъла на днешното съзнание на човечеството нещо без съмнение ясно искано. Обаче ако бяхме се запитали: къде се намира мостът между това, което проповядваме, и това, което външният живот строи в неговата практика, ние бихме могли да кажем: ако бихме искали да отговорим честно и съобразно с истината, ние не бихме могли да намерим един правилен отговор изхождайки от настоящето движение на времето.

Аз споменавам следното явление сама затова, защото гореказаното изпъква най-нагледно от това явление на бял свят. Вие знаете, че освен всички други поводи за проповядване за днешното човечество съществуват всякакви тайни дружества.  Да вземем от тези тайни дружества, да речем, обикновените франкмасонски ложи, също и онези с най-дълбоките и най-високите степени. В тези ложи намираме един символизъм:  триъгълник, кръг, ъгломер и други подобни. Намираме даже в тези връзки често употребяваните думи: Архитектът на всички светове.

Що е всичко това? Да, ако отидем назад в 9-то, 10-то, 11-то столетие и разгледаме цивилизования свят, в който тези тайни дружества, тези франкмасонски ложи са се разпространили като един крем в цивилизацията, ще открием, че всички инструменти, които днес лежат като символи върху олтарите на франкмасонските ложи, са били използувани, за строеж на къщите и на църквите. Хората са имали ъгломери, кръгове, т. е. пергели, нивелири, отвеси и са ги използували в практиката в живота В франкмасонските ложи, позовавайки се на нещата, които са изгубили напълно тяхната връзка с практиката на живота, се изнасят беседи и се казват всевъзможни хубави неща, които без съмнение са много хубави, които обаче са съвършено чужди на външния живот, на външната практика на живота. Ние сме стигнали до идеи, стигнали сме до форми на мислите, на които липсва всякаква ударна сила, за да се намесят в живота. Стигнали сме постепенно до там, нашите хора да работят от понеделник до събота и в неделя да служат някоя проповед. Тези две неща нямат нищо общо едни с други. И когато проповядваме, често пъти имаме нужда да използуваме нещата, които в по-стари времена са били свързани с външната практика на живота, като символи за красивото, за истината, даже за добродетели. Обаче нещата са чужди на живота. Даже стигнали сме до там да вярваме, че, колкото по-чужди на живота са нашите проповеди, толкова повече се издигат те в духовните светове. Обикновеният непосветен свят, той е нещо малоценно. И днес хората насочват погледите върху всевъзможни изисквания, които възникват от дълбочините на човечеството, но не разбират действително тези изисквания в тяхната същина. Защото каква връзка има често пъти между онези проповеди в гореспоменатите дружества, които се изнасят в повече или по-малко красиви помещения върху това, как човекът е добър, върху това, как обичаме да речем сега всички хора, без разлика на каква раса, нация принадлежат и т.н. без разлика даже на цвета на тяхната кожа, каква връзка съществува между тези проповеди и това, което става външно, което вършим с това, че отрязваме купона и оставяме да ни се изплащат нашите ренти от банките, които с това се грижат за външната практика на живота, следователно с действително съвършено други принципи, за които говорим в нашите стаи като за принципи, за които говорим в нашите стаи като за принципи на добрия човек. Ние основаваме например теософски общества, в които говорим за братство по отношение на всички хора, обаче в това, което говорим, нямаме и най-малката двигателна сила, за да овладеем по някакъв начин онова, което също става чрез нас, когато изрязваме нашите купони. Защото като изрязваме купоните, ние поставяме в движение множество народностопански неща. Нашият живот се разпада напълно на тези две отделни едно от друго течения.

Така може да се случи аз Ви разказвам не един класически пример, а един пример от живота може да се случи, даже се случи, че една дама ме посети и ми каза: да, идва някой и иска за подпомагане на хора, които пият алкохол. Но като теософка аз не мога да сторя това! Така каза тази дама. Аз можах само да отговоря: виждате ли, вие сте рентиерка, знаете ли обаче колко много пивоварници се създават и подържат с вашето имущество? Касае се за това, което става, е не за това, че от една страна проповядваме за донасящото наслаждение на нашата душа, а от друга страна застава в живота така, както изисква рутината на живота, която е възникнала през последните 3 до 4 столетия. Днес малко хора са склонни да вникнат в този основен проблем на настоящето. От къде иде това? То иде от там, че действително в живота е настъпил този дуализъм и той се е засилил най-много през последните 3 до 4 столетия този дуализъм между външния живот и между нашите така наречени духовни стремежи.  Болшинството хора, когато говорят днес за духа, говорят за нещо напълно абстрактно, чуждо на света, а не за нещо, което може да се намеси във всекидневния живот.

Въпросът, проблемът, върху който се обръща внимание с това, трябва да бъде уловен в неговия корен. Ако тук на този хълм бяхме действували в смисъла на тези стремежи на последните 3 до 4 столетия, тогава бихме се обърнали може би към един кой да е архитект, към един прочут архитект и бихме му възложили да построи тук една хубава сграда, която без съмнение би могла да бъде много красива и отговаряща на някой стил. За нещо подобно не можеше никога да става дума. Защото тогава бихме влезли в тази сграда, бихме били заобиколени от всевъзможни красиви неща отговарящи на този или онзи стил и бихме говорили вътре за нещата, които биха били приспособени към тази сграда, приблизително така, как то всички хубави речи, които се държат днес, са приспособени към външната практика на живота, която хората изпълняват. Това не можеше да бъде така, защото ние не разбирахме Духовната Наука така, която иска да се ориентира антропософски.  Ние от самото начало разбрахме по друг начин тази Духовна Наука. Ние я разбрахме така, че не бе издигнато старото погрешно противоречие между дух и материя, при което след това за духа се говори в абстрактност и този дух няма никаква възможност да се потопи в същността и тъкането на материята. Кога се говори правилно за духа, кога се говори истински за духа? Само тогава се говори истински за духа, само тогава се говори правилно за духа, когато духът се разбира като творец но онова, което е материално. Лошо се говори за духа, макар и това лошо говорене за духа днес често пъти се счита за най-красивото, когато за духа се говори като за нещо намиращо се някъде във въздушните кули, когато се говори по такъв начин, че този дух никак не би трябвало да бъде докоснат от материалното. Не, за духа трябва да се говори така, че да се разбира, духът е този, който има силата да се потопи непосредствено в материята. И когато се говори за Духовната наука, тя не трябва да бъде разбирана само така, че се издига просто над природата, а същевременно така, че тя е едновременно пълноценна природна наука, естествена наука. Когато се говори за духа, трябва да се разбира духът, с който човекът може да се свърже така, че този дух може да се втъче посредством човека също в социалния живот. Един дух, за който се говори само в слова като за този, на когото искаме да се харесаме чрез поръчителството и чрез братската любов, и който се пази да се потопи в непосредствения живот, такъв дух не е истинският Дух. Такъв дух е една човешка абстракция и издигането до него не е издигане до истинския Дух, а е именно последното излияние на материализма.

Ето защо ние трябваше да построим една сграда, която във всички нейни подробности е замислена, виждана от онова, което живее също и иначе в нашата антропософски ориентирана Духовна Наука. И с това е свързан също фактът, че в това тежко време се роди третирането на един социален въпрос от тази Духовна Наука, която не иска да остане във висините на въздушните кули, а която от началото на нейното действие искаше да бъде един въпрос на живота, която искаше да бъде именно противоположното на всяко сектантство, на всякакъв вид сектантство, коя то искаше да протича онова, което се крие във великите изисквания на времето и която искаше да служи на тези изисквания на времето. Без съмнение, не всичко в тази сграда е направено сполучливо. Но днес не се касае наистина също за това, всичко да бъде сполучливо направено,  а се касаеше за това, че в определени неща да бъде поставено едно начало, едно необходимо начало. И струва ми се, че това необходимо начало е поставено поне за нашата сграда. Така, когато тази сграда ще бъде някога завършена, ние не ще изпълняваме онова, което ще имаме да изпълняваме, в нещо, което ни заобикаля като чужди стени, а както ореховата черупка принадлежи към ореховия плод и е приспособена в нейната форма напълно към този орехов плод, така всяка отделна линия, всяка отделна форма и цвят на тази сграда ще бъдат приспособени към онова, което тече през нашето духовно Течение. Би било необходимо поне определен брой хора в нашето време да разберат това,  което искаме, защото важното е именно това което искаме с нашата сграда.

Искам отново да се върна към някои характерни неща, които са възникнали в последните 3 до 4-ри столетия в развитието на цивилизованото човечество. В това развитие на цивилизованото човечество имаме явления, които ни изразяват много характерно дълбоките основи на онова, което понастоящем стига до абсурдност в живота на човечеството. Защото това е едно стигане до абсурдност. Положението е именно та кова, че днес голяма част от човешките души всъщност спят, действително спят. Ако се намираме някъде, където определени неща, които днес, бих могъл да кажа, стават като действителни насрещни образи, като копия на целия цивилизован живот, ако се намираме някъде, където тези насрещни образи сне застават пряко пред очите на някого, но стават все пак в много области на днешния цивилизован свят и са симптоматични, пълни със значение за онова, което трябва да обхване все по-широки и по-широки кръгове около себе си, тогава намираме: да, с техните души хората се намират вън, вън от важните събития на времето. Хората живеят във всекидневието, без да държат ясно пред погледа си, какво всъщност става в настоящето, докато не са засегнати те самите от тези събития по непосредствен начин. Обаче без съмнение,  същинските импулси на тези събития се намират в глъбините на по съзнателния и несъзнателния душевен живот на хората.

На основата на дуализма, който ви приведох, днес се намира един друг дуализъм: дуализмът, който се изразява например искам да приведа един характерен пример чрез милтоновия "Изгубен рай". Обаче това е само един външен симптом за нещо, през цялото модерно воление. В по-новото съзнание на човечеството имаме чувството на една противоположност между небето и ада, други го наричат дух и материя. Съществуват всъщност само степенни разлики между небето и ада на селянина навън в селото и между материята и духа на така наречените просветени философи на нашите дни. Същинските импулси на мисленето, които стоят на основата, са именно същите. Истинската противоположност е между Бога и Дявола,  между рая и ада. Хората са сигурни в това: раят е доброто, и нещо ужасно е, че хората са излезли от рая; раят е нещо изгубено, той трябва да бъде потърсен отново, а дяволът е ужасният неприятел, противник, който се противопоставя на всички онези  същества, които хората свързват с рая. Хора, които нямат никакво предчувствие за това, как противоположностите царуват в най-външните подлистници на нашите социални противоречия и изисквания, не могат даже да си представят, какво значение се крие в този дуализъм между небето и ада или между изгубения рай на Земята. Днес човек трябва да изкаже истински парадоксални неща, когато иска да каже истината, той едва ли може днес да каже истината върху някои неща, без тази истина да изглежда като една побърканост за нашите съвременници. Но както в смисъла на апостол Павла истината на хората може да бъде едно безумие пред Бога, така и мъдростта на днешните хора, или безумието на днешните хора, би могла да бъде побърканост за възгледа на бъдещите хора. Хората са изпаднали сънуващо в една такава противоположност между Земята и рая, те свързват рая с това, към което трябва да се стремят като към човешко-божественото, и не знаят,  че стремежът към този рай е също така лош за човека, когато той го иска направо, както би бил стремежът към противоположното. Защото когато хората си представят строежа на света така, както той се намира като представа на основата на "Изгубения Рай" на Милтон, тогава те прекръстват едно вредно на човечеството същество, когато се стремят едностранно към доброто Божествено Същество, и му поставят срещу него една противоположност, която не е никаква противоположност: противоположността на дявола, противоположността на онова, което в човешката природа е стремящо то се против доброто.

Протестът против този възглед трябва да бъде вложен в онази група, която ще бъде поставена в източната част на нашата сграда, една изваяна от дърво група имаща девет метра височина, в която на мястото, или чрез която на мястото на луциферическата противоположност между Бога и Дявола е поставено онова, което трябва да стои на основата на съзнанието на бъдещето човечество: троичността на луциферическото, на отговарящото на Христос и на ариманическото.

Новата цивилизация има толкова малко съзнание за тайната, която лежи на основата на гореказаното, че можем да кажем следното. Поради определени причини, за които може би ще говоря също още и тук, ние нарекохме тази сграда "Гьотеанум", като строейки в смисъла на схващането на Гьоте върху изкуството и познанието. Обаче същевременно трябва да кажем тук: в противоположността, която Гьоте е вложил в своя "Фауст" между добрите същества и Мефистофел, се крие същата грешка, както в "Изгубения Рай" на Милтон: от едната страна добрите същества, от другата страна злото същество, Мефистофел. В този Мефистофел Гьоте е смесил едно в друго луциферическото от едната страна, ариманическото от другата страна, така че в Гьотевата фигура на Мефистофел за този, който разбира нещата, са смесени една в друга две духовни индивидуалности, смесени са неорганически. Човекът трябва да познае, как неговото истинско същество може да бъде изразено само чрез образа на равновесието: как от едната страна човекът е изкусен, съблазнен така да се каже да иска да излезе вън над своята глава, над своя ум, иска да излезе навън и навлезе във фантастично-мечтателското, в погрешно мистичното, във всичко онова, което е фантастично. Това е едната сила, едното същество. Другото същество е това, което тегли така да се каже човека надолу в материалистичното, в прозаичното, в сухото, и т.н. Ние разбираме човека само тогава, когато го схващаме по неговото същество, по неговата същност като стремящ се към равновесието между, да речем, намиращото се на едната страна на везната ариманическо естество, а на другата страна на везната луциферическото естество. Човекът трябва постоянно, непрестанно да се стреми към положението на равновесие между тези две сили, между тези две същества, между онова, което иска да го изкара над самия него, и онова, което би искало да го увлече надолу под самия него. Новата духовна цивилизация е поставила погрешно фантастично-мечтателското на Луцифер на мястото на Божественото. Така щото в това, което е описано като рай, стои фактически описанието на луциферическото и хората правят ужасна грешка, да сме свят Божественото с луциферическото, защото не знаят, че важното е да се държи равновесието между две сили, между две същества, които искат да увлекат човека на едната или на другата страна.

Този факт трябваше да бъде разкрит. Ако човекът трябва да се стреми към онова, което наричаме Христов Принцип, под което име днес често пъти се разбират странни неща, той трябва да бъде наясно, че това може да бъде само един стремеж към положението на равновесие между Луциферическото и Ариманическото и че именно 3-те до 4-ри последни столетия са заличили толкова много познанието на действителното човешко същество, щото хората малко знаят за равновесието и са прекръстили Луциферическото с името Божествено, както това е направил Милтон в своя "Изгубен Рай", и са създали една противоположност от ариманическото, който не е вече никакъв Ариман, а е станал модерният дявол или модерната материя или нещо подобно. Този дуализъм, който в действителност е един дуализъм между Луцифер и Ариман, този дуализъм безчинствува в съзнанието на модерното човечество като противоположност между Бога и дявола. И "Изгубеният Рай" би трябвало всъщност да бъде схващан като едно описание на изгубеното луциферическо царство, той е бил само прекръстен.

Така силно трябва вникнем днес в духа на новата цивилизация, защото е нужно човечеството да добие яснота върху това, както е тръгнало по една наклонена плоскост това е една истинска необходимост, обаче необходимостите съществуват също затова, те да бъдат разбрани и, както казах, може да се насочи отново нагоре само чрез едно коренно излечение. Днес хората често пъти разбират под едно описание на духовния свят едно описание на това, което е свръхсетивно, което обаче не живее тук на Земята. С един духовен възглед те искат да избягат от това, което ни заобикаля тук на нашата Земя. Те не знаят, че избягвайки в едно абстрактно духовно царство, намират именно не Духа, а луциферическата област. И много от това, което днес се нарича мистика, което днес се нарича теософия, е едно търсене на луциферическата област. Защото само знанието за някакъв дух, това не може да стои на основата на днешния духовен стремеж на хората, защото необходимо е този днешен, този настоящ стремеж към духа да познае връзката между духовните светове и света, в който се раждаме, за да живеем в него между раждането и смъртта.

Този въпрос трябва да ни засегне преди всичко именно тогава, когато насочваме поглед към духовните светове: защо слизаме от духовните светове и се раждаме във физическия свят? Ние се раждаме в този физически свят утре и в други ден аз ще изложа по-точно това, което днес скицирам ние се раждаме в този физически свят затова, защото тук на тази земя съществуват неща, които трябва да изпитаме, които трябва да изживеем, които не могат да бъдат изживени в духовните светове, а за да изживеем тези неща, трябва да слезем в този физически свят и трябва де се пренесем от този физически свят резултатите на това изживява не горе в духовните светове. Обаче за да постигнем това, ние трябва да се потопим също в този физически свят, трябва именно да се потопим с нашия дух познавателно в този физически свят. Ние трябва да се потопим в този физически свят заради духовния свят.

За да изразим радикално това, което искам да кажа, да вземем един нормален човек на настоящето, който се храни порядъчно, спи полагащите се му часове, закусва, яде на обед и вечер и т.н., и който има също духов ни интереси, даже високи духовни интереси, който, да речем, е член на едно теософско общество, защото има духовни интереси, прави там всичко възможно, за да знае, какво става в духовните светове. Да вземем един такъв човек, който има така да се каже в малкия си пръст всичко онова, което е написано в тази или онази теософска литература, който обаче иначе живее според обикновените правила на живота. Да вземем един такъв човек. Какво значи цялото негово знание, което той е усвоил с неговите висши духовни интереси? То означава нещо, което тук на Земята може да му достави някоя вътрешна душевна наслада, една истинска луциферическа наслада, макар и това да е една рафинирана, изтънчена душевна наслада. Този човек не ще пренесе нищо от всичко това през врататата смъртта, абсолютно нищо. Защото между такива хора и те се срещат много често може да има такива, които, въпреки че имат в малкия си пръст това, що е едно астрално тяло, що е етерно тяло, що е Карма, прераждане, те нямат никакво предчувствие за това, което се говори, което се преследва например днес в събранията на пролетарските хора. Това не ги интересува, интересува ги само, как изглежда етерното тяло, как изглежда астралното тяло, тях не ги интересува, какви пъти ща изминава капиталът, като от началото на 19-то столетие е станал всъщност властвуващата сила. Знание то за астралното тяло, за етерното тяло, всичко това не ползува нищо, когато хората умрат. Именно това трябва да кажем от едно действително познание на духовния свят. То има стойност само тогава, когато това духовно познание се превърне в инструмент, за да се потопим в материалния живот онова, което не може да бъде прието в самите духовни светове, обаче което трябва да бъде пренесено там.

Днес имаме една естествена наука, която се предава в нашите университети в различните области. Експериментира се, правят се изследвания и т.н. Така се ражда естествената наука. С тази естествена наука ние храним нашата техника, с тази естествена наука днес лекуваме вече също хората, вършим всичко възможно. Но питам Ви, запознали ли сте се вече със съдържанието на обикновените неделни следобедни проповеди, в които се говори например за царството Христово и т.н.?  Какво отношение има между естествената наука и това, което се говори там? Най-често никакво. Двете неща вървят отделно едно от друго. Едни вярват, че имат истинската сила да говорят върху Бога, Святия Дух и всичко възможно. Макар да казват, че чувствуват нещата, те говорят в абстрактни форми, в абстрактни възгледи върху всичко това. Другите говорят за една лишена от дух природа. Не се хвърля никакъв мост! След това в по-ново време имаме получени всякакви теософски възгледи, получили сме всякакви мистични възгледи. Да, тези мистични възгледи говорят върху всевъзможни чужди на живота неща, но не говорят за човешкия живот, защото нямат силата да се потопят в човешкия живот. Бих искал да запитам, дали се говори в истинския смисъл за един Творец на света, когато се измислят такъв, че той е винаги един много интересен, красив Дух, но никога не би стигнал до сътворението на света? Духовните същества, за които днес често пъти се говори, не биха могли никога да стигнат до сътворението на света, защото мислите, които развиваме върху тези същества, не са в състояние да влязат в действие в онова, което е наше знание върху природата или наше знание върху социалния живот на хората.

Бих искал, без да проявявам нескромност, да обясня с един пример, какво искам да кажа. В една от моите последни книги "Загадки на душата" аз обърнах вниманието върху това, и съм го изказвал често пъти в моите сказки, каква безсмислица се преподава в днешната физиология, следователно също в естествената наука: безсмислицата, че в човека съществуват два вида нерви: двигателни нерви, които лежат на основата на волята, и сетивни нерви, които лежат на основата на възприятията, на усещанията. Но откакто съществува телеграфията, хората са използували образа на тази телеграфия. Следователно: от окото нервът отива до централния орган, след това от централния орган той отново отива до някой орган. Ние виждаме да се движи тук нещо като един член, като един орган, от този орган изхожда телеграфната жица, от окото да речем, до централния орган, това поставя в действие двигателния нерв и тогава бива изпълнено движението.

Тази безсмислица позволява естествената наука да бъде преподавана, учена. Трябва да я оставим да я учи, защото хората говорят в един абстрактен духовен възглед за всичко възможно, но не развиват такива мис ли, които могат да действуват положително в движението на природата. Те нямат силата в това, което са духовните възгледи, за да развият едно знание върху самата природа. Всъщност не съществува разликата между двигателните и сетивните нерви, а онова, което се нарича двигателни нерви, са също сетивни нерви и съществуват за това, за да възприемаме самите наши органи, когато трябва да бъдат извършени движения. Класически пример на Табеса /заболяване на гръбначния мозък/доказва именно противоположното, на това, което днешните учени искат да докажат. Аз не искам да се впускам по-нашироко върху този въпрос, тъй като между Вас няма съответни предварителни физиологични познания. Обаче бих говорил на драго сърце в кръга на хора предварително запознати с физиологичните и биологичните въпроси. Тук искам обаче само да обърна вниманието върху това, че от една страна имаме една естествена наука, от друга страна едно говорене и проповядване за духовните светове , което не прониква в някои действителни светове, които стоят пред нас в природата. Но именно от това се нуждаем ние. Ние се нуждаем от едно познание на духа, което е толкова силно, че същевременно може да бъде естествена наука. Това познание ще постигнем само тогава, когато вземем под внимание воля та, върху която исках да обърна вниманието Ви днес. Ако бихме искали да основем едно сектантско движение, което да има също само някаква догматика върху Божественото и духовното и се нуждае от една сграда, тогава бихме построили някаква сграда, съответно бихме наредили да бъде построена. Но тъй като не искахме това, а искаме и в това външно действие да покажем това, че се потопяваме и искаме да се потопим в живота, ние трябваше да строим и тази сграда напълно от волята на самата Духовна Наука. И от подробностите на тази сграда ще се види някога, че фактически важни принципи, които днес под влиянието на споменатите два дуализма са поставени в най-погрешна светлина, могат да бъдат поставени на тяхната здрава основа. Бих искал да обърна днес вниманието Ви още само върху едно нещо.

Разгледайте подредените седем колони, които стоят от всяка страна на нашата главна сграда. Върху тях имате капители, а под тях цокли. Те не са еднакви, а всеки следващ се развива от предшествуващия. Така че получавате един изглед на втория капител, ако се пренесете живо в първи и в неговите форми, като направите да оживее във Вас мисълта на метаморфозата като нещо органично и сега действително имате една мисъл, една жива мисъл, че тази мисъл не е абстрактна, че тя следва растежа. Тогава можете да видите втория капител развит от първия, третия от втория, четвъртия от третия и т.н. до седмия. Така ние се постарахме да развием в жива метаморфоза еди капител, един архитрав и т.н. от другия, да копираме онова творчество, което живее като духовно творчество в самата природа, когато природата прави една форма да произлезе от другата. Аз имам чувството, че нито един капител не би могъл да бъде различен от това, което той е сега. При това обаче се установи нещо твърде забележително. Когато днес хората говорят за еволюция, те често пъти казват: развитие, развитие, еволюция, първо несъвършеното, след това по-нататък нещо по-съвършено, по-диференцирано и т.н., и винаги по-съвършените неща стават по-сложни. Това не можа да се получи, когато аз направих седемте капители да произлязат един от други според метаморфозата /Виж рис. № 8/, а когато стигнах до четвъртия капител, този четвърти капител, когато исках да премина към петия, който трябваше да бъде по-съвършен от четвъртия, се получи за мене като най-сложният.

Това значи, тъй като аз не исках да проследявам нещата както Хекел или Дарвин само чрез абстрактни мисли, а трябваше да създам формите така, как една форма произлиза от другата според жизнените сили, от самите тези жизнени сили бях принуден да създам петата форма по-художествена в нейните повърхности отколкото четвъртата, обаче не по-сложна, а цялата форма стана по-проста. И шестата стана отново по-проста, седмата още по-проста. И така за мене бе установено, че еволюцията не е едно преминаване към все по-диференцирани и по-диференцирани форми, а еволюцията е едно изкачване до една по-висока точка, след това обаче тя преминава към все прости и по-прости форми.

Това се получи просто от самата работа. И аз можах да видя, как този получаващ в художествената работа принцип на еволюцията е същият както принципът на еволюцията в природата.

Защото разгледайте човешкото око. То е без съмнение по-съвършено отколкото очите на някои животни.  Обаче очите на някои животни са по-сложни от окото на човека. Те притежават например включени вътре в тях определени изпълнени с кръв органи, мечовидния израстък, ветрилото, които при човека не съществуват, били са така да се каже заличени. Човешкото око е отново по-опростено в сравнение с формите на някои животински очи. Ако проследим развитието на окото, ще открием: то е отначало първобитно, просто, след това става все по-сложно и по-сложно, после обаче отново се опростява, и най-съвършеното не е най-сложното, а отново нещо по-просто от това, което се намира в средата.

Ето защо бяхме принудени да постъпим по същия начин, когато създавахме художествено това, което означаваше създаването на една вътрешна необходимост. Тук не бе проявен стремеж да се прави изследване върху нещо, а проявен бе стремежът да се свържем със самите жизнени сили. И в нашата сграда бе проявен стремежът формите да бъдат създадени така, че в тези форми да се съдържа т същите сили, които стоят на основата на природата като дух на тази природа. Търсен бе един дух, който сега е действително творящ, който живее в произведенията на света, който не само проповядва. Това е същественото. Тази е също причината, поради която бяха отхвърлени някои неща предлагани от някои, които искаха да изградят нашия дом със всевъзможни символи и тем подобни. В нашата сграда няма нито един символ, а всичко са форми, кои то са копирани от творчеството на Духа в самата природа.

С това обаче е поставено началото на една воля, което трябва да намери продължение. И желателно би било, да бъде разбрана именно тази гледна точка на нещата, да бъде разбрано, как фактически трябва да бъдат потърсени първичните извори на човешкото намерение, на човешкото творчество, които са необходими във всички области за новото човечество. Днес ние живеем сред изисквания, обаче всички те са отделни изисквания, тези изисквания изникват от различните кръгове на живота. Обаче ние се нуждаем също от едно обхващане като цялост на тези изисквания То не може да дойде от нещо, което витае само в околност та на външното видимо съществувание, защото на основата на всичко стои нещо невидимо и това невидимо трябва да бъде обхванато днес. Бих могъл да кажа: трябва да се вслушваме твърде много в нещата, които стават днес, и тогава ще открием, че никак не е една такава абсурдна мисъл, че старото се разрушава. Обаче тогава трябва да съществува нещо, което трябва да дойде на неговото място. Но за да се сприятелим с тази мисъл, ние се нуждаем от определена смелост, която не се добива във външния живот, а която трябва да бъде добита най-вътрешно.

Аз не бих искал да дефинирам тази смелост, бих искал да я охарактеризирам. Днешните спящи души ще бъдат без съмнение очаровани, когато тук или там се яви някой и може да рисува така, както е рисувал Рафаел или както е рисувал Леонардо да Винчи. Това е разбираемо. Но ние трябва да имаме смелостта да кажем, че само онзи има правото да се възхищава на Рафаел и на Леонардо, който знае, че днес не трябва да се твори и не може да се твори така, както са творили Рафаел и Леонардо. В заключение, за да онагледим това, можем да кажем нещо твърде еснафско: днес само онзи има правото да признава значението на питагоровата теорема, който не вярва, че питагоровата теорема трябва да бъде открита днес едвам. Всяко нещо си има своето време, и нещата трябва да бъдат разбрани от конкретното време.

Днес ние се нуждаем от нещо повече отколкото някои хора биха искали да въведат, макар и да се присъединяват към някое духовно движение:  ние се нуждаем днес от познанието, че трябва да застанем пред едно възобновление на съществуването на човешкото развитие. Евтино е да се каже: нашето време е време на един преход. Всяко време е време на един преход, важното е да знаем, какво предхожда. Следователно аз не искам да кажа тази тривиалност, че нашето време е време на един преход, но бих искал да кажа другото: постоянно се говори, че природата и животът не правят скокове. Някой се представя за много мъдър, когато казва това: последователно развитие, никъде скокове! Но, природата постоянно прави скокове. Тя образува постоянно зеления лист на растението, превръща го след това във венечен лист, в обагрения цветен лист, в тичинка, в близалце. Природата постоянно прави скокове, като създава една отделна форма; по-великият живот постоянно прави преломи. Ние виждаме в човешкия живот, как със смяната на зъбите се установяват съвършено нови отношения,  как с половата възраст се установяват съвършено нови отношения. И ако наблюдателната дарба на съвременните хора не беше така груба, тогава към 20-та година те биха доловили една трета епоха в човешкия живот и т.н.  и т.н.

Но също самата история е един организъм, и такива скокове стават. Но хората минават покрай тях, без да ги забележат. Хората нямат днес никакво съзнание затова, колко пълен със значение скок е станал на поврата на 14-то и 15-то столетие, или всъщност в средата на 15-то столетие. Обаче това, което е започнало тогава, то иска да бъде изпълнено в средата на нашето столетие. И не е никакво мъдруване, а нещо, което може да застане наред с всички точни истини, когато се говори за това, че събитията, които движат така човечеството, и които са стигнали до тяхната връхна точка в последно време, се стремят към нещо, което можем действително да открием като подготвящо се и като силно врязващо се в еволюцията на човечеството за средата на това столетие. В такива неща трябва да вникне онзи, който иска да постави идеали за развитието на човечеството не от някаква прищявка, а който от творящите сили на света иска да намери Духовна Наука, която след това може да се влее също в живота.