СЕДМА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 20 септември 1918 г.

Няма особена необходимост да свързваме днес мислите с петгодишнината от полагането на Основния Камък на нашата сграда. И по специално, няма такава необходимост за кръга хора, които в течение на тези пет години повече или по-малко пространствено бяха свързани със сградата. Тази катастрофална епоха наистина не е време за особено празнуване и вътре в нашето движение също няма да празнуваме този юбилей. Днес искам само да ви кажа по този повод няколко думи.

Сградата не можа да бъде завършена в срока, който, възможно е, някои да са си представяли когато са участвали тогава в полагането на Основния Камък или в своите мисли, или по друг начин свързан с Основния Камък. Но това не е така съществено. Същественото в тази сграда, макар и да стои пред нас още незавършена, е, че изобщо я има. Даже ако тя не е готова, същественото е, че я има, и че от формите и е видно, от какъв дух е инспирирана. За нейното вътрешно устройство, за нейното същество често сме говорили. Това, че сградата я има, трябва да го отбележим като факт, който в известно отношение много ни задължава. Не е едно и също, дали в последните пет години Антропософското общество или духовнонаучното движение се е развивало без тази сграда, или при наличието на тази сграда. Тази сграда е преди всичко символ на това движение. Тази сграда е това, което в определен смисъл нагледно представя на хората, какво трябва да бъде едно такова Движение в света. Това, към което ни задължава Сградата, показва също отношението от външния свят към тази сграда. Външния свят доста по-малко би обръщал внимание на цялото ни движение, ако не беше тази сграда. В наше време, покрай всичко друго, видимите символи значат много за хората. Отчитайки обстоятелството, че значителен дял от дейността на духовнонаучното движение в последно време е насочена към борбата срещу враждебни на движението сили, ми идва на ум, че сградата като факт, немалко е повлияла да се усилят нападките от страна на тези враждебни движения. По-малко биха ни обръщали внимание, ако сградата я нямаше. Затова е недостатъчно, ако просто изпитваме удовлетворение от това, че сградата можа да се появи, а е необходимо с това удовлетворение да свържем чувството, че както Северният полюс принадлежи на Южния полюс, или Южният полюс на Северния полюс, така и на съзерцанието на нашата сграда принадлежи това, че по правилен начин организираме антропософската работа. Бих казал, че не трябва, собствено, да изпитваме никаква радост, никакво удовлетворение, ако в същото време не приложим всичките си сили за развитието на антропософското дело. Защото сградата ще бъде стимул за разрушаване на нашето дело, ако не се намерят достатъчно сили да го защитим. Искам да кажа, че ако сградата я нямаше, бихме могли да си позволим разкоша просто да принадлежим на антропософското дело, защото нямаше да го има видимият символ, на който хора, които се нуждаят от видими символи, могат да обърнат внимание. Но ако се радваме на сградата, ако изпитваме удовлетворение от сградата, трябва също да се свържем със задължението да работим за антропософското дело.

Разбира се, основно недоразуменията са свързани със самото антропософско дело, но в последно време могат да се чуят множество нелепи изказвания и по отношение на сградата. Достатъчно е само да се запознаеш с посетителите на сградата и да послушаш, какво говорят за нея, за да видиш, с какви недоразумения се сблъскваме тук. Трябва да се постараем да премахнем тези недоразумения. Но в много случаи виждаме също позитивно отношение и тази сграда също оказва позитивно влияние. С опитите да се поправят негативните последствия от злонамерените нападки не постигаме много; ще постигнем доста повече, ако се опитваме да представим на света в правилна светлина позитивното. Хора, които са били в сградата, – има свидетелства за това, – които са позволили на сградата да им въздейства, също отбелязват позитивното, и, най-малкото никой от тях не си е съставил лошо мнение за делото, свързано с тази сграда. Трябва само да избягваме, хората, които я посещават, да я свързват с някакъв мистицизъм. Това, което представлява сградата, може да действа, когато ние обективно го интерпретираме като художествено въплъщение на основните духовнонаучни положения. И когато хората искат да свързват с нея някакъв мистицизъм, те, разбира се, компрометират и самата сграда, и цялото ни дело.

Днес искам да свържа с това няколко практически мисли. Най-важното е, ние да помним същността на тази сграда, на Основния Камък, който беше заложен преди пет години, и това, изхождащо от вътрешната природа на антропософското дело, най-живо усещане, трябва да стои пред нашата душа. Често сме изказвали различни мисли относно тази сграда и ще ги изказваме при различни обстоятелства и в бъдеще. Нека днес, мислите, раждащи се в душата при спомена за времето, когато тук на този хълм преди пет години беше положен Основният Камък, да ги облечем в чувства, вярно свързващи ни с тази сграда.

Често съм ви говорил, как човешката душа се е преобразувала в хода на развитие на човечеството, и колко късогледо би било да се мисли, че душевното устройство може да бъде разбрано днес, ако не погледнем различните форми на преобразуване, през които е преминала човешката душа. Поглеждайки – не е необходимо да повтарям това тук – различните епохи от развитието на Земята, ние особено често разглеждаме следатлантската епоха, за да посочим, как душевното устройство на хората постоянно се е изменяло в течение на тази следатлантска епоха. Необходимо е, особено когато говорим за тези неща, да се премине от абстрактното към конкретното. Необходимо е все по-интензивно и по-интензивно да се опитваме да отговорим на въпроса: как всичко това е изглеждало в човешката душа в прадревните времена? Да обърнем погледа си към тази праепоха, – за нея е нужно да се говори в по-образен смисъл, – когато божествените учители сами са обучавали хората на свещените тайни на битието. И ние знаем, че, започвайки с тази праепоха, хората по различни начини са се запознавали с тайните на битието. И от епоха на епоха действително са се променяли също и представите на човешката душа. Представите, които имаме днес по такъв начин, че всички тях ги обозначаваме с думи, живеят в нас, и са живели също и в предишното устройство на нашата душа; но в предишното устройство на нашата душа те са живели по съвсем, съвсем друг начин. Много от нашите ежедневни понятия са живели по съвсем друг начин. И днес искам да ви говоря за две понятия, напълно обикновени понятия, които живеят в човешката душа. Най-малкото те обозначават всички моменти в човека с думи, които по-рано също са живели в човешката душа, но по съвсем, съвсем друг начин. Ще говоря за две представи: пространство и време.

За човек днес пространството е най-абстрактното, за което може да мисли. Какво си представя днес човек, говорейки за пространство? Три разположени перпендикулярно едно към друго измерения или, ако се прелистят философските книги, протежението на физическите предмети; има и други определения за пространство. Но всичко това, – представете си само колко разсъдъчно, хладно и абстрактно е всичко това! Трите разположени перпендикулярно едно на друго измерения, или всичко това, което изучаваме по отношение на пространството в геометрията: колко ужасно абстрактно и разсъдъчно-понятийно е! Толкова разсъдъчно-понятийно, че пространството – заедно с времето – е станало за Кант субективна сянка, гола форма на съзерцание на сетивни явления. Абстрактното пространство, за което човек днес едва ли знае повече от това, че има дължина, ширина и височина, това абстрактно пространство е било съвсем, съвсем друга представа в далечното минало, представа, която днес още се е запазила в особено чувствителните хора; обаче от нея днес са останали само следи. Не е нужно да отиваме толкова далеч – едва до VI, VII, VIII век преди Христа, – за да докажем, че по това време пространството е било нещо съвсем друго за човешката душа, отколкото тази разсъдъчна абстракция, която за човешката душа днес е пространството. Човешка душа още в ранногръцкия период е възприемала пространството като нещо, с което тя е чувствала своята жива връзка. Тя се е чувствала като поместена в нещо живо, когато се е усещала вътре в пространството.

От това усещане днес в човека е останало, в най-добрия случай, само слаба следа; в някои хора е останала следа от това усещане, – за това ще говоря по-нататък, – усещане за намиране в пространството с цялата си личност, с цялото си същество. Но древният човек е имал такова отношение към Вселената: той е различавал горно и долно, ляво и дясно, предно и задно. С тези абстрактни три измерения, за които не можем да кажем нищо друго, освен, че са перпендикулярни едно на друго, няма нищо общо живото, което се е имало предвид, когато се е говорило за горно и долно, за дясно и ляво, за предно и задно.

Горно и долно: това е било нещо живо, както в древността го е възприемал човек, както когато като дете той се е изправял отдолу нагоре, когато е усещал, че животът се състои в разгръщането по направлението нагоре и надолу. Течението на живота се състои в преживяването по направлението горе и долу. Ние се откъсваме в нормални условия само съвсем малко от повърхността на Земята в процеса на растежа, ако не използваме в ариманичната епоха въздухоплавателни средства или в атлантските времена, – но тогава това не е било твърде високо над Земята, знаете това от описанията ми на Атлантида, – тогава живо изпитваме горе и долу, противоположността на горно и долно. Но тази противоположност на горно и долно се е усещала в древните времена като противоположност на съзнателния и обективния свят, на съзнателния и несъзнателния свят. При усещането на горното и долното дълбоко са усещали също отношението на субекта към обекта. Горе все по-далеч и по-далеч са се разгръщали божествените светове, а долу са се намирали световете, противоположни на божествените, и мястото на човека е било между горното и долното.

При такива хора като Гьоте – достатъчно е само да се прочете неговият „Фауст“ – ще намерите остатъци от това усещане за горно и долно. И към това горно и долно човек е усещал още дясното и лявото. Когато днес говорим за дясно и ляво, ние употребяваме абстрактни понятия. За хората от древността преживяването на дясното и лявото е било действителен опит, може да се каже, действително наблюдение на света. Горно и долно – това е линия, разположена от безкрайност към безкрайност или от съзнателното към несъзнателното. Дясно и ляво се е усещало като мирова връзка между смисъл и облик, между мъдрост и форма. Нужно е само да прекарате оста на симетрия; това, което се намира отляво и отдясно на нея, съвместно дава формата, и не бихте могли да свържете помежду им дясно и ляво, без да подходите към това осмислено, без да разгледате отношенията им едно към друго.

Ако горното и долното сочат към тайнствените отношения на човека към духовния и материален светове, преживяването на дясно и ляво сочи към отношението на човека към изживяващия се във форми свят. И доколкото той във формата съотнася помежду им дясно и ляво, доколкото дава да се разгърне мъдростта в симетричните, разделени на дясно и ляво форми, той се усеща в този втори елемент на пространството. Това преживяване на смисъла в облика, на мъдростта във формата, във всички възможни вариации, това усещане за своята вчлененост в това съзвучие от смисъл и облик, от мъдрост и форма, древният човек го е изпитвал като това, което днес ни е представено в  абстрактното второ измерение. Горно и долно, дясно и ляво се съединяват в плоскостта, в повърхността, в това, което още не е сетивно, което се нуждае и от дебелина, от предно и задно, ако иска да съществува като сетивно.

И в това трето измерение, в предното и задното, древният човек е чувствал прехода от материалното към духовното. Горното и долното, лявото и дясното той все още е възприемал като нещо духовно. То не е можело да има материално битие, докато е просто горно и долно, дясно и ляво; това е просто образ в пространството. Само благодарение на дебелината той става материален. И човек в предишните времена живо е усещал: докато растеш, ти правиш неголеми крачки от повърхността на Земята нагоре, по посока на горното и долното. Когато вървиш и можеш свободно да се движиш, ти се намираш в елемента на своята воля: предно и задно. Между тях, при стоене, ти се намираш в състояние напълно свободно от движение надясно–наляво.

Тази тройна противоположност на позицията на човека вътре в мирозданието е усещал древният човек: това неподвижно стоене по отношение на дясно и ляво, това ходене в света по отношение на предно и задно, това бавно движение отдолу нагоре по направлението горе – долу. Така е усещал древният човек. И когато той е изпитвал горе – долу, той е усещал, как във вселената е вплетено всичко това, което днес наричаме интелект, миров разум. Той е чувствал, че в пространството по направлението горе – долу е вплетено всичко това, което като интелект господства във вселената; и благодарение на това, че със своя растеж е можел да участва в този интелект на Вселената, той се е чувствал също надарен с интелект. Неговото участие в движението нагоре-надолу е било за него също участие в мировия интелект. Участието му по посока дясно-ляво, в сплитането на смисъл и облик, на мъдрост и форма, му е давало чувство за разгръщащото се в света. Отношението му към свободния стоеж, към съзерцаването на света, му е давало връзката на неговото собствено чувство с мировото чувство. А ходенето му в пространството в посока напред-назад, му е давало усещането за собствена воля, вплитането на собствената воля във вселенската, в мировата воля. Така той е усещал своето живо битие вплетено по направление горе – долу, дясно – ляво, предно – задно. Съзнателно – несъзнателно – това е горе – долу; мъдрост – форма – това е дясно – ляво; дух – материя – това е предно – задно. Така е усещал древният човек.

Но той е имал и неопределеното усещане, – изразявам се малко грубо, – все едно си обърнат с главата надолу и долното стане горно, а горното – долно. Същата работа е и с антиподите, ако ги разглеждаме спрямо Земята – при тях долното се оказва отгоре, а горното долу. И можем също да си представим, че по някакви причини това, което трябва да бъде отляво, ще стане отдясно, а това, което трябва да бъде отпред, ще се окаже отзад. Тези направления са така сплетени и живеят в пространството сякаш неразличимо, сякаш бидейки вплетени едно с друго. Древният човек, намирайки се в троичното пространство, е усещал, че в тази троичност господства божественото. Божественото в пространството е сочело на човека към божественото във вечността.

И той е изпитвал, – това, което казвам тук, човек действително го е изпитвал, – божественото в пространството в неговото троично откровение. За него това е било отражение на троичния Бог: Отец, Син и Дух или, както го наричат, триединния Бог. Троичността наистина е недостъпна за мисленето, не може да бъде разбрана в мислите. Троичността с всичките ѝ свойства се е изпитвала в отразения образ, когато древният човек живо е усещал троичността на пространството.

И както би могло да има неяснота в определен смисъл между горно и долно, дясно и ляво, предно и задно, така при определени обстоятелства се е усещала неяснота във взаимоотношенията Бог, Син и Дух. Но когато в областта на преходното, в областта на пространственото човек не абстрактно, не геометрично, като нас, а конкретно е изпитвал как се изживява божественото в пространството, и когато, изпитвайки това, той е изпитвал също и преходното, тогава той е съотнасял това преходно с елементите на вечното и е усещал троичността на пространството като отражение на троичността на духовността.

Когато живея тук на Земята, живея също и в троичността на пространството; но тази троичност на пространството е нагледно доказателство за троичността на божествения произход на света. Такава примерно е била идеята на древния човек. Днес пространството се е превърнало в абстракция, и само някои хора усещат измерението за дълбочина и дебелина, както те са възникнали: горно и долно, предно и задно, дясно и ляво на плоското измерение. Относно това днес няма да намерим много при философите. И все пак, някои хора, разсъждаващи за тези неща, които не са съвсем заспали, стигат до това, че измерението дълбочина, собствено, е достъпно за несъзнателното наблюдение, което не е прекалено несъзнателно. Някои хора още усещат дълбочината, но това са последни остатъци от пространственото преживяване.

В развитите религии сега действителното разбиране на троичността предшества разбирането за единството на Бога. Разбирането на единството на Бога има същия произход, както разбирането на троичността на Бога чрез пространството.

Духовната наука извлича своето съдържание от самите божествени факти. Тогава идват глупави хора и казват, че няма едни или други външни доказателства. За това често сме говорили и мога още много да кажа по този повод, но днес няма да се занимаваме с него. Искам само да посоча, че ненаучността на днешната така наречена наука, се състои в това, че тя не може да намери доказателства. Искам само едно нещо да ви приведа като външно доказателство, че хората са усещали примерно по начина, който ви изложих днес. Защо древните равини са наричали Бога също и Пространство? Защото те така са усещали в древните времена, в юдаизма, както ви представих това по отношение на човечеството. Ако науката в различните области действително можеше да мисли, тя би намерила многобройни загадки, които в същото време биха могли да служат за истинско доказателство, за външно доказателство на това, което намира духовната наука, но изхождайки от духовните факти. Едно от имената на Бога при равините е било Пространство; Пространство и Бог – това е едно и също.

Подобен произход на троичността на божественото има също и единството на божественото. То е свързано с живото преживяване на времето. Времето не се е  възприемало от древните толкова абстрактно, колкото го усещат днес; но самото конкретно преживяване на времето е било изгубено още по-рано, отколкото конкретното преживяване на пространството. Ако днес с правилно разбиране се прочете Платон или Аристотел[ii], не както ги четат някои днешни професори, – често съм ви цитирал една бележка, която Хебел[iii] е направил в своя дневник, където един от професорите стои пред факта, че в неговото училище на учебните занятия присъства прероденият Платон, и той разказва, че този професор чете заедно с класа един от диалозите на Платон, и прероденият Платон получава лоша оценка от този професор за този диалог, както пише в своя дневник Хебел, – който днес чете Платон и Аристотел с действително, дълбоко разбиране, навсякъде при тях ще намери, че в VI, VII, VIII век преди Христа са изпитвали още чувството за време. Чувството за пространство вече е угасвало при Платон и Аристотел, но все още отчетливо се е забелязвало. Но чувството за живо преживяване на времето било изгубено още по-рано. Изцяло и напълно то е било живо във втория следатлантски период, в праперсийската епоха, и, естествено, би предизвикало студени тръпки в учениците на Заратустра, ако някой им кажеше, че времето протича равномерно, по права линия, от минало към бъдеще.

И в гносиса още е било смътно живо чувството за време, – но едва ли достъпно за познанието, – когато не са казвали, че протича по права линия от минало към бъдеще, а са говорели за еони, за творящи същества, които тогава ги е имало, и от които е станало последващото, когато еоните един на друг са си предавали импулсите на творението. В имагинациите времето се е представяло примерно така, че последователно йерархиите от предшестващи същества са предавали импулсите на последващите, и последващото по някакъв начин винаги е изхождало от предшестващото, и предшестващото в известен смисъл е обхващало последното. И на предшестващото винаги се е гледало като на божествено по отношение на последващото. „Последващото“ се е възприемало като небожествено, „предшестващото“ се е възприемало като божествено. Този поглед върху поврата, който е станал в развитието от божественото към небожественото, е бил живо преживяване на времето. Всичко би се разпаднало, ако не се е сплитало в единство божественото и небожественото, което е идентично с нашите днешни абстрактни минало и бъдеще.

Но в този образ на времето, непрекъснато в ретроспектива обхващащ отново и отново обхващаното и така нататък, до „Стария по дни“[iv], в тази имагинация са усещали отражение на единния Бог. Както триизмерното, троично пространство се е усещало като отражение на троичността на Бога, така времето се е усещало като отражение на единството на Бога. Основата на монотеизма стои в древното преживяване на времето, а основата на троичността – в древното преживяване на пространството. По такъв начин се е изменяло душевното устройство на хората, и това, което е било живо, е станало абстрактно и разсъдъчно. Толкова парадоксално може да звучи това: съвременният човек, разбира се, си представя нещо абстрактно, когато говори за пространството, и предполагам, че си представя живото отношение, когато говори за свой приятел. Но тази конкретност, това елементарно преживяване, което днес се разпространява от един към друг, това, например, е още много абстрактно чувство в сравнение с интензивното мирово изживяване, което е имал древният човек, когато е преживявал пространството и времето, които за него са били отражение на единството и троичността на божественото.

И така, ние станахме разсъдъчни и абстрактни по отношение на пространството и времето, и нещо друго е трябвало да застане на мястото на пространството и времето, което ще можем живо да изпитваме, ще можем да приемем вътре в себе си. Трябва да се научим да усещаме в света този дуализъм, тази противоположност, за която говорих тази неделя. Представете си човек, който вижда само пенестите вълни на повърхността на водата. Тази вълнуваща се повърхност на водата представлява, по принцип, абстрактна линия. А къде е конкретното? Тук долу е водата, а тук горе въздухът. И от двойствеността на въздух и вода, от взаимодействието на тези сили възниква майята, вълнуващата се повърхност. Но нашият свят също е вълнуваща се повърхност и такива сме и ние, хората, ако се разглеждаме вътре в тази майя. Ако искаме да се разглеждаме в действителността, трябва да се виждаме също и тук: долу във водата и горе във въздуха. Виждаме себе си долу във водата, когато наблюдаваме преходното развитие, както ви го представих тази седмица, когато човек се развива така, че това, което той може да си представи като дете, го разбира чак в дълбока старост. Това, което си представя по време на половата зрялост, той го разбира малко по-рано, но също на старини, и т. н., както представих хода на човешкия живот, когато едва на старини разбира това, което се е случило с него в детството и младостта. Така протича на повърхността не привидният, а действителният живот. Казах, че за днешния живот на повърхността, може би, такова разглеждане да не е нужно, но за смъртта се нуждаем от него. Това е представа за долното; тук също се отнася представата за реалното горно, за областта на вечното, за която говорих предната неделя, където човек не се развива, но това, което принадлежи на царството на вечното, той го запазва през целия си живот от раждането до смъртта. Но днес ние не можем да разгледаме как се преплитат долното и горното, ако не разглеждаме долното така, че го заплашват вцепеняване и втвърдяване; и ако не разглеждаме горното така, че го заплашва разпрашаване и одухотворяване; ако не развием усещането за противоположност между божествено и луциферично-ариманично. Древният човек е носил нещо живо в своята душа, когато е говорил за своето преживяване на пространството, за своето преживяване на времето; човекът на бъдещето трябва да развие вътрешни понятия, вътрешни импулси за представите: божествено – луциферично – ариманично.

Платон – 427-347 г. пр.Р.Х., гръцки философ, виж Р.Щайнер GA 18 „Загадките на философията“

[ii] Аристотел – 384-322 г. пр.Р.Х., гръцки философ

[iii] Фридрих Хебел – 1813-1863. Той отбелязва в дневника си: „ Възможно е, след превъплъщение, Платон сега да е отново на училище и да получи наказание затова, че не разбира Платон“ – Дневници, том 1 издание на Р.М.Вернер, Берлин 1901 г.

[iv] Старият по дни – в Кабала често се използва това име на Бога. Терминът идва от Стария завет. В книгата на пророк Даниил 7,9 и 13 е използвано арамейското име „attiq Yomin” – Старият по дни (в българското издание от 2005 г. е така), в английската библия е така, а в немската е използвано името „Старецът“.