ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 13 септември 1918 г.

Ще продължа в по-афористична форма да ви излагам темата, с която се занимаваме в последната седмица, и която обозначих за вас, казвайки, че най-големите трудности по въпросите за мирогледа стоят сега – винаги подчертавам това „сега“ – в това, че, изхождайки от съвременните възгледи, човек е трудно да прехвърли мост между това, което наричат идеализъм, и това, което може да се обозначи като възглед за природния ред на нещата. Още щом съвременният човек се опита да прекара такъв мост, още щом се опита да си изясни, например, моралните идеи, – ако от цялата съвкупност от идеи отделим една група, желаейки да изработим не външно, а вътрешно-реално отношение към възгледите, към понятията, подминавайки течението на причинния природен ред, – той изпада в своеобразен мирогледен дуализъм, ако се изразим в смисъла на духовната наука. Това винаги сме го подчертавали. Човек се опитва да построи такъв мост, но това не му се отдава.

Ще ни бъде по-лесно да разгледаме това, което тук се има предвид, ако сравним този дуализъм на новото време с нещо подобно, съществувало в древния свят – имам предвид дохристиянския период, доколкото ние говорим за дохристиянската епоха. Днешният ни дуализъм прилича на това, което за древното човечеството може да бъде наречено фатализъм. Чак до II, III век преди P. X., а след това в още по-голяма степен – това ставало все по-голям анахронизъм – се усилил стремежът към фатализма. И по принцип, фатализмът се утвърждавал също на основата на гръцкия мироглед. В ново време всякакъв фатализъм станал анахронизъм, тоест той вече не е присъщ на съвременността. И ако древните хора, може да се каже, се съблазнявали от фатализма, хората от новото време, особено съвременните хора, се съблазняват от дуализма.

Нека си изясним, каква е основата за това, че древните хора така лесно изпадали във фатализъм. Знаем, че душевното устройство на хората радикално се е изменило в хода на развитие, и ще е предразсъдък, ако разглеждаме само постепенното развитие, както това прави общоприетият дарвинизъм. С душевното устройство на хората са станали радикални промени, и в това отношение историята е в най-голяма степен Fable convenue. Душевното устройство на древните хора е било такова, че пред тях природата никога не се е представяла във вида, в който се представя пред днешните хора, и, напротив, духовното също не се е представяло в тази понятийна форма, във формата на представи, в която то се представя пред съвременния човек. Всички представи за природата в древния човек бяха такива, че той си представял природата свързана с духа, и самото духовно той си представял така, че за тези представи вземал образи от природата. Ако се вземе древното учение за боговете, под формата на митовете то е изцяло пропито от представи, взети от сетивната природа. Когато са говорели за природата, са говорели за нея не така сухо и абстрактно, както ние днес говорим, а са говорили за елементарната духовност, за съществата, които действат в природните явления.

Това се е основавало не на детския начин за изразяване, а е било основано на действителен възглед, на действително душевно устройство. Древният човек не е виждал природата така, както ние я виждаме под влияние на днешната наука, без да сме учени; той не е виждал своята духовност така абстрактно, просто във вид на сбор от представи, както днес я виждаме ние. Вследствие на това сливане на природа и дух, самият човек изпадал във фатализъм; защото доколкото природните явления за човека са били пропити, както ви казах, от дейността на духовете, от самосебе си се разбира, че целият живот е бил предопределен по външен начин, точно както и човешките действия също са били предопределени. Това наистина е бил само образ, но древният човек не е имал друг образ; той по необходимост е водел до заблудата на фатализма.

С течение на времето се е появило друго душевно устройство. Тези изменения на душевното устройство вече сме ги характеризирали от най-различни гледни точки; нека днес да го разгледаме от съвсем особена гледна точка. Нека днес поставим въпрос, на който ще можем да отговорим само на основата на всичко това, което прекарахме пред душите си в течение на последните лекции: какво, собствено, е същественото от това, което човек вижда, когато наблюдава природния ред, и какво е същественото от това, което човек вътрешно обмисля, когато днес говори за духа?

Знаете, че човек, дори и ако не е теоретик – за теоретиците няма да говорим, – чисто инстинктивно, ако днес наблюдава природния ред, стига до действието на веществата и силите. Сега говоря не за естественонаучните теории относно веществата и силите, а за това, как днес обикновеният, средностатистически човек си представя природата, когато в своите представи за нея стига дотам, че по отношение на природните явления в основата на своя възглед съвсем инстинктивно поставя веществените и силови процеси. Тогава човек стига – ако се изследват тези неща, ако обективно се изследват, ще се съгласим с това – до илюзии. Защото, собствено, всичко, което може да бъде казано в тази връзка за веществото и силата, всичко това е илюзия. То е основано не само на погрешен ход на мислите, а е основано просто на днешната душевна конституция, на днешното душевно устройство. Ние вече не говорим, както индийския мироглед, за майя и илюзия, доколкото не наблюдаваме това обстоятелство в обичайния живот. Ние не наблюдаваме това обстоятелство, и затова, когато си представяме природата, винаги живеем в илюзия. Това е едната страна.

Другата е такава: как стои работата с днешния духовен възглед? Този днешен възглед се рее в абстракциите. Най-добре можете да проследите това, ако вземете една или друга философия. В дадения случай е съвсем безразлично, каква философия ще вземете. Можете да вземете полуобърканата, вихреща се в играта на думи философия на Ойкен, можете да вземете опиращата се на по-солидна основа философия на Либман[ii], можете да вземете философията на Шопенхауер[iii], насочена повече към по-популярното съзнание, и т.н.: навсякъде във философиите и мирогледите се говори за духа; ако тази философия не е чисто позитивистка, както при Конт, с която неотдавна се запознахме, ако не е материалистична, философите навсякъде говорят за дух. Но що за нещо е това, за което говорят философиите, и какво, основавайки се на днешна душевна конституция, се разбира под дух? Също както човек сякаш протяга мрежа през природните явления, когато  приема веществения и силов порядък, превръщайки възгледа за природата в илюзия, така и всичко това, което днес се говори в общоприетите възгледи за духа, по принцип, представлява халюцинация, и общоприетите философии са, собствено, само сбор от такива незабележими халюцинации. По принцип, човек днес е така конституиран, че със своята душа, когато наблюдава природата, се рее между илюзиите, а когато съзерцава духа, се рее между халюцинации. Това, което философите бълнуват за духа, доколкото чисто от понятия искат да конструират своите възгледи за духа, е, всъщност, само съвкупност от фини халюцинации, макар и фини, но все пак халюцинации. Това са образувания, които изплуват от вътрешността на човека по причини, за които днес няма да говорим, и които като такива нямат никакво непосредствено отношение към действителността.

Често съм насочвал вниманието ви към такива явления в света на фактите, които ясно показват, че всичко това, което човек може да си представи, няма обезателно много общо с действителността. За да подкрепя това, съм посочвал, че, например, някои философи в своята наивност казват, че на човека трябва да се гледа като състоящ се от тяло и душа, и се придържат към мнението, че говорят непредубедено. Но в действителност – вече съм ви обръщал внимание на това – какво представлява цялата философия на Вунд[iv] или подобна на нея философия? Това е само последователен извод от решенията на Вселенския събор в Константинопол през 869 г.: че не трябва да се говори – примерно така е звучало тогава решението на Събора, – ако става дума за човек, за тяло, душа и дух, а че духовното представлява само свойство на душевното, и че може да се говори само за тяло и душа. И трихотомията тяло, душа и дух в продължение на цялото Средновековие се е оценявала като еретичен възглед. Богословските философи са изтръпвали, когато следвайки действителността, са били принудени да говорят за тяло, душа и дух само с намеци, защото това също е бил еретичен възглед. Този възглед изповядват философите и днес. Те излагат само това, което е предписал този Събор в Константинопол, и мислят, че говорят непредубедено, мислят, че излагат това, което следва чисто от техните възгледи, излагат резултати от собствените си изследвания, докато, всъщност, те са само проводници на решенията на Събора. Нещата трябва да се разглеждат без илюзии; трябва да се гледа реалността. Нашите млади студенти навсякъде във философиите изучават това, което е решил Събора в Константинопол през 869 г..

Съвсем нямам намерение да доказвам, че това, което се изучава днес, е пряко следствие и действие на решенията на Събора; но това, което тогава е било изведено в догма на Осмия събор в Константинопол, е било мисловно следствие от дълбоки явления, които бяха скрити зад повърхността на нещата, и които днес още продължават да действат. И всичко това, което искат да догматизират – без значение дали това са го правили доблестните философи, изявили се на Събора в Константинопол, или доблестните философи от днешните университети, – всички тези понятийни призраци, по принцип не са нищо друго, освен понятийни халюцинации, които се надигат в човека, и които са прекалено фини, бих казал, за да добият реалното съдържание, на стоящата зад тях действителност. Доколкото днешният човек по силата на своята душевна конституция по известен начин се люшка между халюцинациите на своя понятиен свят и илюзиите на своя природен възглед, дотолкова за него съществува опасност от дуализъм. И винаги ще го грози опасност, всичко, което измисля като идеи, като идеали, да успее да го внесе само в халюцинаторната сфера от понятия, която достига реалността; но това, което той измисля относно природата, може да го внесе само в илюзорната сфера на природните възгледи, която също не контактува с истинската реалност. Човек никога не достига дотам, че това, което той нарича истина – една дума, – да го намери непосредствено, имам предвид, по удобен начин. От това, което в живота му носи раздвоение, съмнение, скептицизъм, той трябва да пробие към истината. В днешния цикъл на развитие човек е принуден, изхождайки от колебанията между халюцинациите на философията и илюзиите на естествознанието, да се издигне до истинската реалност, до това, което е действително.

Може да се постави въпроса (естествено говоря повече или по-малко афористично, всички взаимовръзки могат да бъдат изяснени само цялостно): какви могат да бъдат причините, древният човек да изпада повече във фатализъм по въпросите на мирогледа, а новият човек повече в дуализъм? На такива опасности сме подложени тогава, когато се отдаваме на голата игра с понятията, а днес може да се каже: на голата диалектика.

На това, разбира се, можете да възразите: днешният човек при своето чувство за реалност съвсем не е предразположен към гола игра с понятията. Но много се заблуждавате в това отношение! Бъдещата епоха, която по-обективно ще оценява нашата, ще отбележи, че никога човечеството не е било толкова склонно към теоретизиране, към гола игра с понятията, както в наше време. Но ако се загърби действителността и се започне манипулиране на понятията, тяхното разделяне и свързването им в момента, когато се отклоняваме от действителността, в този момент възниква опасност да се изпадне или във фатализъм, или в дуализъм. Но най-важното, което особено трябва да се внуши на съвременния човек, е разглежданото тук от различни гледни точки чувство за действителност.

Но именно по отношение на духовните неща не е така лесно да се възпита това чувство за действителност, защото именно по отношение на духовните неща се изпада повече, отколкото сами можем да забележим, в гола игра с понятията, в гола диалектика. И това, което се проявява като външна илюзия, още щом се пренесе в морално-духовния живот на човека, още повече способства за създаването на илюзии. По отношение на определени неща човек винаги се опитва да теоретизира. Той се опитва да теоретизира относно добро и зло, свобода или необходимост; може да се каже, че за най-важните въпроси от живота, човек е много склонен да теоретизира, тоест охотно се отдава на голата игра с понятията. И това, което днес тук или там срещаме в дискусиите на мирогледни теми, като правило, става, собствено, само в рамките на диалектиката на понятията. Хората се самозаблуждават даже в това, че им се струва, че те манипулират понятията, но в действителност те имат не понятия, а наред с понятията те имат още симпатии и антипатии за определените понятия, и съобразно своите симпатии и антипатии хората образуват едни или други взаимосвързани понятия и т.н., а тук бих искал за малко да се спра. В повечето дискусии, засягащи мирогледи, които са само игри с понятията, съвсем се откъсват от действителността.

За да поясня, какво имам предвид, да изходим от често срещащ се в живота факт: омразата. Такова нещо, като наличието на омраза в човешката природа, трябва да се обясни. Често едни или други неща се опитват да ги обяснят чрез гола игра с понятията. Омразата се проявява като душевно явление, като психологическа реалност. Но който се задълбочи в тези неща, много скоро ще открие, че всички нюанси на явлението омраза, собствено, не се покриват от понятията, с които се опитват да я обяснят. Такива неща като омразата могат да се разберат, само ако се опитаме да преминем от света на илюзиите към света на истинската действителност. Омразата е нещо, което се разиграва в човешката душа, и има дълбоки основи в света на действителността. Възниква въпросът: в света на действителността омразата същото ли е, каквото е нейното проявление в човешката душа? Ако в света на действителността тя представлява нещо различно, отколкото проявата и в човешката душа, скоро ще видим, колко далеч сме от духовния възглед, ако просто разбираме омразата в човешката душа. Ако използвайки духовнонаучните методи, потърсим омразата в Космоса, – сега тази омраза не се разиграва в душата на отделен човек, – ако я намерим в Космоса, това ще бъде нещо съвсем различно. Това, което в човешката душа се проявява като омраза, го намираме също и в Космоса. Трябва само да не се опитваме зад него да търсим такива природни сили, каквито търси днешната научна илюзия, а трябва в действителността да гледаме какво стои зад природата, тогава и в Космоса ще намерим това, което съответства на омразата. Но в Космоса тази омраза по същество е нещо съвсем друго, отколкото в човешката душа. В Космоса омразата представлява сила, без която никога не би могла да се осъществи индивидуализацията. Никога не биха могли да се появят отделни същества, не биха могли също да възникнат отделни човешки същества, ако в Космоса ги нямаше силите на омразата. Не говоря за илюзорното отблъскване на атоми, а говоря за известна реалност. В Космоса възниква омраза, но в Космоса омразата не подлежи на морална оценка, както когато я оценяваме в човешката душа. Омразата в Космоса е сила, която стои в основата на всяка индивидуализация. Целият свят би се слял в едно огромно единство, както мъгляво си го представят пантеистите, не би имало отделни същества, той не би бил разчленен, ако в целия Космос не господстваше това, което хората отначало не виждат в Космоса, но което се разиграва в душата на човека в особена форма, която е позната като омраза.

Обаче възниква въпросът: как се съотнася човешкото към това космическо? От една определена страна вече съм ви посочвал това; нека днес добавим още някои афористични разглеждания. Когато мъдрите филолози – днес и филолозите, първо, са твърде абстрактни, и второ, са станали филистери, – когато мъдрите филолози изучават езиците, открити при така наречените диви народи в Америка, когато „цивилизаторите“, казвам това в кавички, проникнали в Америка, тоест когато тези цивилизатори открили дивите американци, там тези мъдри филолози намерили, което е забележително, че тези диви хора имали логически добре формирани езици! Намерили огромно количество такива езици, които, както уверяват филолозите, и както всъщност е, в образуването и членуването са подобни на финския, испанския и италианския. Такива неща се откриват при аборигените в Гренландия. И така, няма никакво съмнение: интелекта, с който толкова се гордее съвременният човек, тези диваци са го нямали. Но съвременният интелект също не достига твърде много, когато се занимава със създаването на езици, в което в достатъчна степен можем да се убедим. Тогава, всъщност, в човешката душа, която е била в значителна степен още дива, която още не е добила съвременния интелект, е действал обективният разум, този обективен разум, който неотдавна ви показах като действащ при създаването на езика. Този действащ в човека разум го е заварил още не твърде индивидуализиран, какъвто заварва човека днешният миров разум; той е заварил по-малко обособен човек, по-малко индивидуализиран, и е действал в него повече като космически разум. Така той се е влял в развитието на човечеството. Човекът в древните времена не е бил такова диво същество, каквото си го представят антрополозите, създавайки за него илюзорна представа, а той е бил член на цялостен организъм – естествено, говорим за това образно – и само постепенно се е индивидуализирал. Той е бил член и в голяма степен е изразявал още космическия разум, или, може да се каже, в него в по-голяма степен е изразявал себе си космическият разум.

Тук виждате действителна насока за това, как космическото се разиграва в човешката душа. И сега можете да пренесете всичко казано към такова специално явление, като космическата омраза, която откриваме и в човешката душа. И знаете, че в духовната област, както и в природната област, можем да говорим за определен род полярности. Как е станало, че космическият разум се е влял в езика? Днес човешката душа не е способна вече за езиково творчество, но тя е била способна за него; това, което днес се проявява в езика, е само остатък. Как в човешките души е проникнал този космически разум, как е станал индивидуален? Ако търсим отговор на този въпрос, ще стигнем до всичко това, което наричаме ариманическо. И как от космичното е влязло в човешката душа това, което наричаме омраза? Тук стигаме до луциферическото, полярно противоположното на ариманическото. Днешният човек се свени да говори за Ариман и Луцифер, но той не се свени да говори за положително и отрицателно електричество, или за положителен и отрицателен магнетизъм. Но това, от което се свени, е основано само на съвременни предразсъдъци.

Ако си изясним, какво означава фактът, че действителни духовни същности се изявяват, от една страна, както луциферическите в такова явление като омразата, или както ариманическите в такива неща като езика или мисленето, трябва също, от друга страна, да си изясним, доколко тези неща са важни в общите мирови взаимовръзки и какво място заемат в тях. Ако разглеждам омразата така, че казвам, че на нея са базирани великите начални събития, това, че можем да се индивидуализираме, да се обособим, че не всичко се слива в една обща първобитна мъгла, с това соча към феномена, към факта на омразата от далечното минало, в това минало, когато човек още не се е отделил в своята сегашна форма; аз соча към много, много отдалеченото минало. Тоест давам ви представа за омразата, която съответства на далечното, далечното минало, когато човек още не се е отделил от общия миров ред. Можем да говорим за различните природни царства, които познаваме – достатъчно е само да прочетете моята книга „Въведение в тайната наука“, – как те са се образували: минерално, растително, животинско и човешко царство. Ние можем да говорим за тези природни царства. Когато говорим за тях не от гледна точка на илюзията, а от гледна точка на тяхната действителност, във всички тях вътре живее силата на омразата, но тази омраза, която ви описах като космическа омраза.

Сега достигнахме в еволюцията до тази точка, когато в човешката душа се разиграва това, което изобщо представлява космически факт; то се разиграва в душата благодарение на действието на луциферическите и ариманически сили: сега това се намира вътре в човешката душа, то е взето от космическото, взето във вида, в който това космическо се е образувало от миналото до наше време.

И така, ние знаем, – ако схематично изобразим космическото минало до днешния момент от времето (виолетовото) (след като толкова много говорихме за така наречения закон за запазване на силата или веществото, който не съществува!), в известен смисъл това, което от гледна точка на природата е реално в настояще време, прекратява съществуването си чак до ниво вещество. Ние знаем: това, което днес е духовно видимо присъстващо, е зародиш за вещественото бъдеще (червеното). Наблюдавайки духовно тези неща, можем да кажем: всичко това, което в дадения момент принадлежи на миналото, произтича от духовното. То е стигнало до завършек. Бъдещето също произтича от духовното. Но то никога не би се фиксирало в природния ред, ако действаше законът за запазване на силата и веществото. Тази представа, че съществува закон за запазване на веществото и енергията е от най-силните от всички предразсъдъци, съществували някога. Духовното, което заявява за себе си днес в голото мислене, също е зародиш на бъдещия природен ред, както малкото семенце на растението, образувало се през тази година, е зародиш на растението през идната година.

Затова и самият човек по двойствен начин стои в мировия ред. И трябва да се посочи тази двойственост на човека, ако искаме да разберем взаимовръзките в цялост, ако искаме да намерим прехода от космическата омраза към индивидуално-душевната омраза, която се проявява в природата на човека.

Знаете, че ако разглеждаме човека така, както днес стои пред нас, можем да кажем: неговото същество представляват представите, чувствата и волята. Той се разделя на мислещо, чувстващо и волящо същество, които образуват единство. Но всички прекрасни изказвания на философията ще останат безплодни, ако, от друга страна, не се научим строго да различаваме определени неща. Даже най-проницателните съвременни психолози обръщат внимание на това, че за волята, собствено, ние не знаем нищо достоверно. Вече съм ви говорил за същността на волята; днес е достатъчно да посочим, че съвременната психология също трябва да каже, че нищо достоверно не знае за волята. Волята, по същество, в будния живот на човека също спи. Може да се каже също, че човек със своята душа не се спуска в областта на волята. Човек мисли – показах това с конкретни факти при обсъждането на Августин, – че той се намира вътре в своето същество, когато образува представите; но той не може да каже това по отношение на волята. Как някое волево намерение се свързва със сложния механизъм на движение на ръцете или движението на краката при ходене, за това в будния живот човек знае толкова малко, както в съня за тялото си или за обкръжаващия свят. По отношение на волята съвременният човек, собствено, спи. Ако, използвайки методите на духовната наука, се премине от голите представи към волята, изхождайки от фактите, обаче от духовните факти, се научаваме да разбираме, как е станало така, че човек спи по отношение на своята воля.

Работата с нашето мислене, с нашия човешки интелект би стояла съвсем лошо, ако не бяха другите обстоятелства, които вече споменах, и за които и по-нататък ще говоря. Работата с нашето мислене би стояла съвсем лошо, защото то винаги остава по отношение на нашето човешко същество в детско състояние. Нашето мислене в течение на живота ни между раждането и смъртта придобива някои знания относно настоящето; за миналото и бъдещето на света то не знае нищо или гради някои хипотези, които тутакси се разпадат, ако само ги разгледаш по-сериозно. Но това мислене е също зародиш на бъдещето. И както семето на растението днес не е нещо, което има значение за реалността на растителния свят, а в най-добрия случай ще се развие чак на следващата година, така и днешното мислене няма ценност за действителността. То се намира в такова отношение към имащото действителна ценност, както малкото дете по отношение на възрастния човек. Мисленето, собствено, изцяло е предназначено за бъдещето; и то в бъдеще ще добие реално значение, както от семето впоследствие се развива цялостно растение. Действителното съдържание, субстанцията на мисленето има днес ценност само като зародиш. Но ако използвайки методите на духовната наука се потопим във волята и се опитаме да разберем субекта на нашата собствена воля, – волята е само дейност, – тогава волята ще се окаже нещо, което носи в себе си съзнанието за далечното минало, космическото минало. Никога няма да успеете чрез интелекта да разберете нещо в еволюционния свят, ако посредством имагинация, инспирация и интуиция не се потопите във волята; защото само в човешката воля, която в същото време гради целия човешки организъм, е заключен субектът, който както вие имате памет по отношение на обичайния си живот, има памет за космическото минало.

В това се състои разликата между човешкия интелект и човешката воля, че човешкият интелект развива памет само за персоналния, индивидуален живот, а волята, до която човек няма достъп посредством своя интелект, има памет за космическото минало. Човек носи в себе си паметта за космическото минало, но без духовнонаучното изследване интелектът няма достъп до това. И така, може да се каже: от едната страна стои човекът като волящо същество, носещо в себе си, ако можем да наречем това памет, – говорим само образно, – памет за космическото минало. И като интелектуално същество той носи в себе си само настоящето, доколкото интелектът е само зародиш на бъдещето, но още не е нещо настоящо. Както семето на растението – трябва да повторя това – още не носи в себе си нищо настояще, а нещо бъдещо, по същия начин интелектът така се отнася към волята, както малкото семенце на растението към цялото растение. Но доколкото сме волящо същество, ние стоим, като космически човек, благодарение на индивидуализацията изцяло на почвата на миналото; доколкото сме индивидуалности, ние се намираме в настоящето и се готвим да израснем в бъдещето.

И така, собствено, волята спрямо интелекта може да се сравни със старец спрямо дете. Както старецът се отнася към детето, така, естествено, със съответния времеви мащаб, нашият волящ човек се отнася към нашия мислещ човек.

По какъв начин става изглаждането? Но в нашия мислещ човек действа също това, което често съм наричал ариманически, космически разум. Ако имахме работа само с човешкото, без въздействието върху човека на Ариман, в настояще време работата с нашия интелект би стояла съвсем иначе. Римокатолическата църква би била много доволна от човечеството, което би имало интелект само в тази степен, която днес израства от човешката природа. Защото този интелект е дете по отношение на това, към което човек е предразположен в общия Космос, а нашата воля можем да я сравним със старец.

В нашето мислене – и това мислене в еволюцията е невъзможно да си го представим без съучастието, например, на езиковия елемент – действа ариманическото. В нашата воля действа луциферическото. Пронизващото ни ариманическо, доколкото интелектът на съвременната степен на еволюция е още много слаб и е още дете, го издига на значителна висота. Но това има и обратна страна: ние имаме интелект, който, собствено, не израства от нас; ние имаме примерно такъв интелект, който може да се сравни не с растение, което израства от почвата и след това развива семе, а с такова растение, което расте на друго растение, което произвежда не семе, а друго растение, именно, твърде съвършено растение.

Нашият интелект е ариманически организиран, ариманически структуриран. Затова интелектът ни представлява за хората нещо заслепяващо. От самосебе си се разбира, че ако сме духовнонаучни изследователи, ние не се придържаме към гледната точка, че не трябва да ползваме интелекта, доколкото той е ариманически; необходимо е само, нещата да се разглеждат като се освободим от илюзиите, необходимо е само ясно да се осъзнава, че човешкият интелект е светлина, която свети по-ярко, отколкото би светила светлината, която интелектът би изливал днес от човешката природа. Интелектуалният принцип представлява за човешката природа нещо заслепяващо, изместващо за него нещата в такава сфера, в която той ослепява. И както пада върху нещата силната заслепяваща светлина, така стои работата и когато човек със своя интелект осветява нещата. Вследствие от това, той, собствено, ги прави илюзорни.

И както в нашия интелект се намесва ариманическото, така в нашата воля, доколкото тя спи, се разиграва луциферическото. Както нашият зародишен интелект се просветлява от ариманическия принцип, така луциферическото приспива волевия субект, който, собствено, носи в себе си цялото минало, така че човек нищо вече не знае за това минало.

Това малко по-дълбоко засяга основата на дуализма в човека, на този дуализъм, който трябва да бъде преодолян, но който не може да бъде преодолян, ако не се обърнем към самите факти, към фактите от духовния живот, ако не се знае, че с интелекта ни работата в света стои по-различно, отколкото с нашата воля. С нашия интелект и нашата воля работата стои така, както ако дете се постави до старец и изкуствено се заблуждаваме, абстрактно представяйки си човек, все едно той е гола абстракция, и кажем: детето е човек, старецът – също е човек. Такива понятия са свойствени на днешните хора, доколкото те вечно бъркат едното с другото. Така днес се представят всевъзможни доказателства за единството на душата и се мисли, че душата като такава се намира в еднакви отношения както към интелектуалното мислене, така и към волята, докато, ако се отчете казаното от мен, ако искаме действително, фактически да разберем човека, е нужно да се прави разлика. Това, което посредством голия интелект си представяме като мироглед, никога не може да се доближи до действителността, и винаги си остава халюцинация, доколкото изхожда от нашия интелект, пронизан от духовно същество, което не принадлежи на този свят: ариманическо същество, което не принадлежи на този свят, който виждаме с очите си. Същото се отнася, от друга страна, до волята, която е пронизана от луциферическо същество.

Хората винаги са чувствали тези неща и в една или друга форма са ги изразявали. Например, малко се обръща внимание, че още в Стария Завет се съдържа най-малкото намек за тази полярна противоположност между ариманическо и луциферическо. Казах, че на това малко се обръща внимание, доколкото хората при четене на Библията прекрасно четат главите една след друга и не различават такива противоположности, както между книгите на Мойсей и книгата на Йов. Но в тази противоположност на книгите Мойсееви и книгата на Йов вече стои усещане за полярната противоположност между ариманическо и луциферическо. Мойсей поставя въпроса за злото, присъщо на човешката природа, тоест за това, – както го показах по-горе, – как космическата омраза поражда омразата в човека. Мойсей поставя въпроса за злото. И той представя грандиозната картина на грехопадението. Ние знаем, че зад това грехопадение се крие това, което наричаме навлизане на луциферическото в човешката природа. По-късно с това са свързани определени последствия и от възгледите на Мойсей следва, че, собствено, от човешкото грехопадение – дочовешкото грехопадение, ако повече ви харесва така – са произлезли всички беди, а също и смъртта. Така че съгласно възгледа на Мойсей: нещастието и смъртта са следствия от грехопадението.

Радикално противоположният възглед намираме в книгата на Йов. Първо, тук вече виждаме не змия, а чисто духовно същество, ариманическо същество, което се приближава до самото божествено същество. И тук става дума не за такъв човек, като Адам, който е изпаднал в грях, а за Йов, който е бил „праведен“. И по какъв начин това същество, което се приближава до Бога, иска да постигне изпадането в грях на Йов? То иска да го постигне с това, че му донася нещастие! Това е точно противоположното: това същество иска да донесе нещастие на Йов, за да изпадне той в грях. Нещастието вече го има и от нещастието трябва да произлезе грехът. При Мойсей нещастието е следствие от греха, а в книгата на Йов грехът е следствие от нещастието: тази противоположност се е усещала. Още тогава се е усещал своего рода дуализъм. Тук имаме работа с радикалната противоположност между възгледа на по-езическата книга на Йов и чисто юдейските книги на Мойсей. Но, както беше казано, тези книги се четат просто една след друга, без да се обръща внимание на такива неща.

Днес за човечеството е крайно необходимо, човек да не се съблазнява от слабоумното „самопознание“, което често се определя като нещо много ценно, а човек действително да се учи да се познава, за да се научи фактически да различава интелект и воля, както се учи да различава водород и кислород; иначе само ще му се струва, че преодолява описания дуализъм.

Това, което се случва на определена възраст, винаги се подготвя дълго време. И следва да се изучава, собствено, само това, което особено характерно се проявява в определената възраст. И доколкото ние действително искаме да преодолеем съвременния дуализъм, нека още един път да погледнем преди всичко, от една страна, халюцинаторната дейност на интелекта, а от друга страна, илюзията на природните явления; и едното, и другото са свързани с това, което описах по-горе. Като следствие с човека е станало в известен смисъл разцепление в душевния му живот. В него действат, бих казал, два потока, докато той трябва да се стреми, потокът да е един.

Единият от потоците действа днес особено съблазнително: това е потокът, който изхожда от отношенията, в които душата се намира към природния ред. Днешният човек, който вижда в него равностойна действителност за всички неща, – анатомът, за да не отиваме далеч за примери, или физиологът, – взема днес човешкото тяло и различава чисто външно, не вътрешно, отделните членове на това тяло. Той поставя, може да се каже, сърцето редом до черния дроб и ги различава помежду им чисто външно, без оглед на времевата перспектива, за която неотдавна говорих; докато, всъщност, може да се направи правилно заключение за природата на сърцето и природата на черния дроб само ако се отчита времевата перспектива; ако, например, се изработи такъв духовнонаучен подход към ембриологията, за да се научим да правим разлика във времевото зараждане на ембрионалните органи, в зараждането на сърцето и така нататък, за да не си представяме всичко като равномерно изградено от клетки, което, от една страна, е вярно, но от друга страна, е пълна глупост. Защото, както знаете, нещо едновременно може да бъде и правилно, и глупост.

Но така, както днешните научни направления се опитват да обяснят природния ред, те не отчитат това, което е разделено във времето, те поставят тези неща едно до друго и така стигат до абстракции. Особено голяма е съблазънта просто да се съпоставя едното с другото: причина – следствие, причина – следствие, причина – следствие – абстрактно илюзорно причинно-следствено подреждане! Знаем от обясненията, които ви дадох миналата година, а също и през тази година, че не може така да се разглежда природата, че природата може само тогава да се обясни, ако на първо място, в нея се вижда отражение на духа. Тогава ще стигнем до истинското учение за метаморфозата, до истинския гьотеанизъм. Тогава главата на човека ще се представи на наблюдателя като образувание, в което се отразява далечното минало; тогава на наблюдателя ще се представи системата на крайниците като нещо, сочещо в далечното бъдеще. Но това, което тук е представено във вид на отделни явления, не само е свързано помежду си като причина и следствие, но представлява имагинация, израз на това, което стои зад него. Ние никога няма да разберем човешката глава, ако я виждаме само като израстваща от целия останал организъм, докато, всъщност, тя се е образувала от целия Космос и се е образувала от Космоса по различен начин, отколкото, например, крайниците. Физикът би се изсмял, ако някой започне да твърди, че магнитната стрелка затова показва север, защото вътре в себе си тя има силата да показва на север; обяснението е, че Космосът, тоест земният магнетизъм, дава направлението на магнитната стрелка. Обаче в човека или изобщо в организма всичко трябва да израства направо от него самия!

Както магнитната стрелка поради космически причини показва с едната страна север, а с другата страна юг, по същия начин, – но сега поради космическо-времеви причини, – човек със своята глава сочи към далечното минало, когато самата Земя е претърпяла метаморфоза, а със своята система на крайниците сочи към далечното бъдеще. Той е космически ориентиран във времето. И това би било създаване на учението за метаморфозата, това е истинският гьотеанизъм: издигането от голия илюзорен каузален ред към разбирането на природата посредством имагинацията. Когато това, което се намира пред нас, го разбираме като образ на нещо друго, тогава се издигаме над голата илюзия.

Но не следва да оставаме при голата природа. Нужен е корелат, нужно е допълнение. Този, който така говори за природата, отново би бил фантазьор, ако просто така възприема природата, и ако, от друга страна, не се опитва да обясни: това, което новата философия противопоставя на природата като дух, е халюцинация, при нея също не трябва да се остава. Доколкото това, което живее днес, постепенно се е развивало, човечеството е преминало различни стадии, упражнявайки се последователно, да се  придвижва към това, човешката душа да заеме определена позиция в разбирането на духа. И тук трябва да се различават три степени. Както може да се каже, че разбирането на природата днес представлява още нещо доста сбъркано, и трябва да се стремим към степените на познание, които са описани в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове“ като имагинация, инспирация и интуиция, така може да се каже, че душевното на човека интелектуално се образува на три степени за действителна позиция в духа, за действително разбиране в духа.

Трите степени са: смътно предчувствие, преживяване на духа, което, естествено, има известен халюцинаторен характер, доколкото духът възприема в настоящето и не съзнава, че той е зародиш на бъдещето; това е мечтателно-предчувстващото преживяване на духа. Втората степен – това е пророческото видение, когато, например, в смисъла на древните юдейски пророци действително се види бъдещето, тоест когато се изпита нещо от това, което в духа носи зародиш за бъдещето. И третата степен, която е още по-малко разбираема, но която носи в себе си нещо по-дълбоко, това е апокалиптичното виждане на света. Но всички те представляват предварителни степени за духовнонаучното виждане, което, от друга страна, трябва да е свързано – доколкото иначе, образно казано, то би хвърчало във въздуха – с образното виждане на природата. Образното виждане на природата ни издига над илюзиите на естествознанието. Реалното отношение към това, което получаваме посредством смътното предчувствие на бъдещето, посредством пророческото виждане и апокалиптичното виждане, ни извежда от халюцинаторното съзерцание на духовния живот.

Ние безусловно не трябва – това е задачата на хората днес – да възприемаме духа така, както го възприемат новите философии. Ние не трябва да възприемаме природата така, както я възприема наивното естествознание или съвременното теоретично естествознание. Ние трябва да се освободим от заслепяването, когато гледаме природата, и да осъзнаваме, че природата е просто образ на нещо друго, и трябва да осъзнаваме, че духът, както днес си го представят философите, е просто сянков образ. Тогава може би ще бъде прехвърлен мост между обичайното възприемане на духа и обичайното възприемане на природата.

Необходимо е да се отчете и нещо трето. Невъзможно е посредством голи дискусии да се преодолее нещо подобно на дуализма, а това може да се направи, само ако се обърне внимание на фактите, на цялата съвкупност от факти, и към двойствеността да се добави и нещо трето. Затова символът, изразяващ това, трябва да бъде Троицата. Естествено, днес ни е ясно, че понятията изразяват нещо, реещо се там горе. Но понятия трябва да има; не следва да ги надценяваме и тогава те няма да донесат никаква вреда. Ние говорим тук за нормално човешкото, за луциферическото и за ариманическото и представяме това така: то трябва да се намира в центъра на нашата сграда. Един от възгледите, който е построен върху троичността, това са смътните усещания на Огюст Конт, който е провъзгласил троичност, за която неотдавна ви говорих. Антропософски ориентираната духовна наука трябва да съдържа в себе си тази истинска троичност, обединяваща духовния възглед и природния възглед, и която благодарение на това действително преодолява дуализма. Затова е невъзможно да се стигне до истински антропософска духовна наука без сериозен подход към всички светли и сенчести страни на днешното естествознание и днешното духовно изследване. Към тези неща трябва да се отнасяме сериозно. Голото обединяване на всичко в един кюп и теоретизирането над този кюп е несъвместимо със сериозността на нашето време.

Животът не е аморфна маса, а той протича диференцирано и индивидуализирано. Това, което е насочено към бъдещето, трябва да бъде предварително диференцирано. Днес все още битува нездравата практика, – ще си позволя да се изразя тривиално – всичко да се поставя под общ знаменател. Ако някой днес има политическа теория, всичко останало той си го наглася според тази политическа теория, мироглед и всичко останало. Ако някой има философски мироглед, той го използва също като политика и т.н., всичко поставя под общ знаменател. Така стоят нещата в наше време. Животът протича диференцирано. Свободен от илюзии може да бъде само този човек, който знае, как диференцирано протича животът. Бъдещето се стреми не към аморфното състояние на живота, а към силна диференциация: на духовен живот – като наука, известен вътрешен живот, за който днес още малцина имат представа, и който, съгласно древния обичай, може да се нарече религиозен, – и на политически живот. Ако се смесват помежду си всички тези неща, опитвайки се да се регулира едното по правилата на другото, се правят грешки, които описах тук миналата година, или преди две години[v]. Защото тези неща се развиват в отделни потоци: от една страна, социалният живот в направление на социализма; от друга страна, религиозният живот в направление на свободата на мислене; и научният живот в насока пневматология (учение за Светия Дух и действието му в света и човека, от гръцки, pneuma – дух –бел.на прев.), в насока на духовното познание. Само в живото взаимодействие на трите потока бъдещето може да внесе в човешкото развитие целебни сили, не рай на Земята, а целебни сили. Но би било лошо, ако ние, например, си представяме външния живот пневматологически, желаейки да основаваме религиозни секти, желаейки да го изпълним с пневматологичен живот, тоест да провеждаме политиката от позицията на пневматологията. Това нищо не би дало. Също така нищо не би дало, ако в предишния смисъл осъществяваме политиката в религиозни съобщества. Както ръцете не могат да изпълняват това, което трябва да прави главата, не могат да го изпълняват и краката, така и пневматологията не може да осъществява това, което трябва да прави социализмът, или религията не може да осъществи това, което трябва да прави социализмът или пневматологията. Трябва да се стигне до диференциация на определени неща, но не чисто теоретически, а до диференциация на определени неща в самия живот. Това е, с което искам днес да завърша тези разглеждания, които ще продължа утре. Те ще носят, както беше казано, афористичен характер, но те трябва да добавят нещо ново към основните положения, които сега обсъждахме.

След приключване на лекцията Рудолф Щайнер е направил още следната забележка, очевидно в отговор на анонимно писмо[vi].

Рудолф Кристоф Ойкен, 1846-1929, немски философ, награден през 1908 г. с Нобелова награда за литература. Трудове (подборка): „Истината на религията“ (1911), „Методи на аристотелевото проучване“ (1872), „Основа и идеал на живота“ (1907), „Основни направления в съвременната мисъл“ (1908).

[ii] Ото Либман, 1840-1912, немски философ, неокантианец, преподавател в Страсбург и Йена. Основни трудове: „За анализа на реалността“ (1880), „Мисли и факти“ (1882).

[iii] Артур Шопенхауер, 1788-1860, немски философ. Виж есето на Рудолф Щайнер „Артур Шопенхауер“ в GA 33 „Биографии и биографични скици“

[iv] Вилхелм Максимилиан Вунд , 1832-1920,  германски физиолог, философ, занимава се преди всичко с логика и с теорията на познанието, психолог. Основни трудове: „Лекции за човешката и животинската душа“ (1863), „Принципи на физиологичната психология“ (1873-4). Вижте GA 18 „Загадките на философията“

[v] миналата година, или преди две години – виж GA 171“Вътрешните импулси за развитие на човечеството. Гьоте и кризата на 19 век“, лекциите от октомври 1916 г.

[vi] Като допълнение и само като допълнение искам да кажа нещо: не се поддавам на никакви илюзии. Вие знаете, – или поне тези, които действително малко разбират, трябва да знаят това, – че аз нямам нито наченки на параноя, нито някакви илюзии за живота, защото всичко това се изкоренява от духовната наука. Но понякога трябва да правя едни или други забележки. За да не заспят напълно членовете на Обществото, което се нарича антропософско, трябва понякога да правя едни или други забележки, и не бих искал , да се отдават на илюзии. Но, поглеждайки това, което стана тези дни, бих искал да кажа следното: всъщност, движението, което наричам антропософско, в последно време беше подложено на нападки от различни страни, и особено от страна, която сега вече ясно е видна. Отделни нападки почти не заслужават внимание, защото те идват от страна на хора, които в по-голямата си част се проявяват като дилетанти. Но има факти за сериозни нападки, особено от страна на църквата. И зад това стои определена воля, която е по-важна от това, което може да бъде казано в частност, и с която много сериозно трябва да се съобразяваме. И така, поглеждайки това, което стана през последните дни, бих искал да кажа следното. Такива неща, които тук имам предвид, от самосебе си се разбира, трябва така да се възприемат в човешкия живот, че те, тъй като са стигнали до мен, в бъдеще да не им се обръща внимание. Когото го засяга, той знае за какво става дума. Но бих искал едно да подчертая. Този, който иска да ми съобщи нещо, който иска да обсъди нещо с мен, нека направи това съвсем открито, и нека не мисли, че ако го прави тайно, ми дава нещо необходимо! Аз не се поддавам, както вече казах, на никакви илюзии, и ако някой мисли така, много греши. Също ако става дума за това, че тук в тази сграда има хора, които са двулични, които, ако мога така да се изразя, се поддават на определена двусмисленост, не е нужно да ми се съобщава нещо, ако не се излиза с открито лице. Защото не съм в състояние да кажа на всеки какво мисля. Знам за хората, също и за тези, които се намират в тази сграда, повече, отколкото мога да кажа: не трябва да се мисли, че е необходимо тайно да ми се обръща внимание към такива неща, които, може би, вредят тук. Защото е невъзможно, намирайки се в обществения живот, който трябва да се разиграва тук, ако имаме предвид нещо реално, такова, като това сградата, винаги да се държиш на нивото на това, което като реално знание изхожда от дълбоки основи. И така, ако някой иска нещо да каже, трябва да го прави открито, иначе се създава впечатление, че се поддавам на илюзии, и че се заблуждавам относно хората, с които имам работа. Аз не се поддавам на илюзии и добре знам, че съществува двуличие.