ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 7 септември 1918 г.

Пълното разбиране на отношенията, до които се докоснахме, е невъзможно без внимателното разглеждане на съществото на човека в периода между заспиването и пробуждането, когато той се намира в състояние на сън. Схематично на всички ви е известно това състояние на сън: това, което може да се нарече аз и астрално тяло, се отделят от физическото тяло и етерното тяло. Но ако искаме по-точно да разгледаме същността на съня, трябва да обърнем внимание, че човек именно в състояние на сън изпитва действителността на  това, за което вчера говорихме, когато казахме, че Августин се опитва във вътрешния опит да разбере действителната, истинска надеждност на света. Но човек в будно състояние не се възползва напълно от вътрешното си същество. Необходимо е да си изясним, че това, което обозначаваме като аз и астрално тяло, в будно състояние в действителност не се осъзнава от човека, а в това будно състояние на съзнанието на човека е представен само образ, отразен образ на аза и астралното тяло. В сънно състояние, т.е. в периода между заспиването и пробуждането, човек, ако той би осъзнавал себе си – може също да се каже, ако той би осъзнавал себе си посредством тези упражнения, които се намират на ваше разположение, чието описание ще намерите в различни книги, – човек посредством състоянието на сън, ако той би съзнавал себе си, би изпитвал, до известна степен, истинския облик на аза и астралното тяло, а не отразения образ, както в будно състояние; той би възприемал истинския облик. Но тук е нужно да си изясним, че този истински облик на аза и астралното тяло така се появява пред душата на човека, така се явява на имагинативното съзнание, че в състояние на сън човек в своя вътрешен опит действително преживява в себе си, вътре в своя аз и своето астрално тяло това, което наричаме трета йерархия, йерархията Ангели, Архангели и Архаи. В будно състояние човек не възприема тази вътрешна връзка, в която той се намира със съществата, наречени Ангели, Архангели и Архаи. И в това е измамността на будното състояние, че то остава при абстрактния аз, и при смътните представи и мисли, изпълващи душата на човека – защото всички те са смътни и неясни – или изобщо при чувствата и воленията, изпълващи наполовина спящото съзнание. Същественото е, че човек в будно състояние е принуден да изпитва тази смътна представа за своя аз и астралното тяло, и че той не осъзнава, че в неговия аз действат съществата от третата йерархия. Ако човек изведнъж действително би се „пробудил“ в съня, ако можем да употребим такъв израз, в този момент той би почувствал себе си заобиколен не от външната природа, а би се почувствал изпълнен от същества: Ангели, Архангели и Духове на Времето. И това е причината, че в душевното си устройство ние имаме нещо, което без това не бихме имали. Ако в нашия аз и астрално тяло не действаше йерархията на Ангелите, ние не бихме могли да се почувстваме личности, тоест благодарение на това, че в нашето духовно-душевно същество действа йерархията Ангели, ние се чувстваме свободни личности.

Благодарение на това, че върху нас действа йерархията Архангели, ние чувстваме своята принадлежност към цялото човечество. Можем също да кажем, че благодарение на това, че Архангелите просветляват нашето духовно-душевно битие, че те го инспирират, ние, собствено, се усещаме хора. И благодарение на това, че Архаите, Духовете на Времето, импулсират нашето същество, дават му интуиции, ние се усещаме като земни същества, т.е. принадлежащи не само към съвременното човечество, а към цялото земно човечество, съществуващо от началото до края на развитието на Земята. Тоест, благодарение на това, ние се чувстваме членове на цялото земно развитие. Но ние чувстваме това само смътно, доколкото също така смътно чувстваме в себе си Духовете на Времето.

Виждаме себе си като личности едва като достигнем имагинативно съзнание. Това имагинативно съзнание остава своего рода отражение, докато изпитваме така своите мисли, че посредством свободния мисловен живот се чувстваме личности. Нека още един път да си изясним, благодарение на какво се чувстваме личности: това става, защото произволно можем едни мисли да ги присъединяваме към други. Веднага ще престанете да се чувствате личност, ако бъдете принудени да градите мислите една след друга така, както едни природни явления следват след други. В това преживяване на вътрешна свобода – в последователното движение на нашето мислене ние се чувстваме личности, – това най-ясно от всичко се осъзнава от човек по време на дневното будно състояние. Ето защо това се осъзнава по време на дневното бодърстване, защото в периода от заспиването до пробуждането човек е просмукан от своето ангелско същество, и това ангелско същество принадлежи на нашия аз.

Но доколкото сме по-отделени от архангелските същества, отколкото от ангелските същества, които ни дават да се почувстваме хора, доста по-апатично, доста по-малко силно и интензивно чувстваме себе си принадлежащи към цялото човечество. И това, което като личности ни вчленява в общия поток на човешкото развитие, за болшинството хора остава доста, доста смътно. Ние се опитваме на почвата на духовната наука да пробудим това чувство на принадлежност към цялото земно човечество, давайки такива разяснения: в петия следатлантски период човек е преживявал себе си по такъв начин, в четвъртия следатлантски период той се е преживявал по друг начин, в третия следатлантски период се е преживявал съвсем иначе. На почвата на духовната наука ние добиваме съзнание за това, че душевното устройство се изменя в различните периоди от еволюцията под въздействието на различни Духове на Времето, същества, принадлежащи на йерархията на Архаите. Само такова съзнание дава на човек възможност да се почувства историческо същество и да си каже: аз живея като личност в XX век. Повечето хора не осъзнават, че личността им е мислима само тогава, само тогава реално може да се разглежда като личност, когато е вчленена в определен исторически период. Живото просмукване на човешкото духовно-душевно същество със съществата на третата йерархия е това, което осъзнава човек, когато по интензивен начин се задълбочи в имагинативното познание.

И така, в обичайния ход на развитието на човечеството, както видяхте, това имагинативно познание отсъства. То е потиснато в периода от заспиването до пробуждането от реалността на аза и астралното тяло, а в будно състояние човек губи връзка със съществата на третата йерархия. Това става, защото именно в нашия времеви цикъл, човекът, както видяхме, се намира по време на сън във властта на заблудата, че азът и астралното му тяло не действат. Но те не бездействат, те се намират в живо взаимодействие със съществата на третата йерархия. В будно състояние работата стои така, че в днешния времеви цикъл нашето физическо и етерно тела, по някакъв начин, може да се каже, неупълномощено абсорбират нашето духовно-душевно същество; те се просмукват с това духовно-душевно същество. Нормално за човека би било съвсем друго: в будно състояние да чувства себе си като Аз и астрално тяло, а физическото тяло и етерното тяло да възприема като някаква обвивка, в която е поставен, като нещо, което носи със себе си. Но човек не се чувства така. Той се чувства така, сякаш е физическо и етерно тяло. А всъщност, това не е така. Ние сме духовно-душевни същества, на които физическото и етерно тела служат като инструменти, но не можем да се освободим от тази наша заблуда, такъв е характерът на нашия времеви цикъл. Ние се уподобяваме на това, което при нормално съзнание представлява чука, който държим в ръце и с който удряме; ние трябва да се чувстваме идентични с нашето физическо и етерно тяло; ние трябва да се отдаваме на заблудата, сякаш сме тези, които в плът странстват в пространството. А всъщност това не сме ние; това само изглежда така, доколкото съзнанието на нашия аз незаконно е абсорбирано от нашето физическо тяло и нашето етерно тяло. И причината за това е, че в сегашния времеви цикъл ариманическите сили действат доста по-мощно, отколкото това трябва да бъде при нормално развитие на човечеството. Те, по някакъв начин, привличат аза и астралното тяло към физическото и етерно тела, и създават в човека заблудата, че главата, която той носи на раменете си, е той самият, че ръцете и цялото му тяло е той самият. Физическото тяло незаконно си е присвоило съзнанието, така че ни се струва, сякаш нашето физическо тяло представлява нашата личност. Този, който мисли, че физическото му тяло някак определя неговата личност, изпада в заблуда, като някой, който е поставил пред себе си огледало, възпроизвеждащо това, което представлява всъщност негов собствен отразен образ. Да се каже, че това плътско образувание, което носим на себе си, сме ние, е не по-умно, отколкото ако някой държащ ръката си пред огледало мисли, че огледалото произвежда ръката. И въпреки това в такава заблуда живее цялата днешна наука, която мисли, че това, което ние изпитваме вътрешно като личност, има някакво отношение към физическото и етерното тяло, но не осъзнава, че физическото и етерно тяло само отразяват аза и астралното същество, формирайки този огледален образ, който ние между пробуждането и заспиването смятаме за свой аз и за свои мисли, тоест за свое астрално тяло.

Това, в известен смисъл, е фундаментална истина, на която трябва да се обърне особено внимание. По отношение на тази фундаментална истина днешните хора, в които действат силите на нашия днешен времеви цикъл, изпадат в заблуда, за която вече казах: струва ни се, че това, което изпитваме в нашите мисли и чувства, го получаваме от тялото си. Но човек естествено е подложен на тази заблуда, в своето днешно състояние на съзнанието той не може да се избави от тази заблуда. Както слънцето, залязвайки към хоризонта, ни се струва по-голямо, отколкото когато стои отгоре – ние знаем, че това е заблуда, но така ни се струва, – така и на човек трябва да му се струва, че той, като личност, се състои от плът и кръв. Това е заблуда на съзнанието. Но на тази заблуда на съзнанието, на която днес е подложен човек, той не винаги е бил подложен, тази заблуда на съзнанието, собствено, е съществена характерна черта на човечеството в християнската епоха след Мистерията на Голгота.

До Мистерията на Голгота не е имало подобна заблуда на съзнанието, но е имало заблуда от друг тип. До Мистерията на Голгота човек не е мислел, че съзнанието му е свързано с неговото физическо тяло. За това, разбира се, историята нищо не разказва, но това е така. На човека от II – III хилядолетие преди Христа би му се сторило като глупост да мисли, че душата му по някакъв  начин е произведена от физическото тяло. Никой човек в древните времена не е чувствал своето душевно-духовно същество толкова свързано с тялото, както това го чувства днешният човек.

Но затова човекът от дохристиянските времена е имал живо съзнание за съществата на третата йерархия. Той го е имал, благодарение на това, че е знаел: моята душа не е идентична на моето тяло; той е имал ясното съзнание, че тази душа не е свързана с кръвта или мускулите и т.н., а че душата му е свързана със съществата на третата йерархия. Обаче той изпадал в друга заблуда, не в заблудата за съзнанието, а в заблудата за живота. Той смятал, че тази душа със съществата от третата йерархия е така свързана с външната природа, както днешният човек мисли, че душата му е свързана с физическото тяло. Днешният човек се предава на измамата на съзнанието, сякаш душата му е свързана с неговото физическо тяло, и затова той не вижда Ангели, Архангели и Архаи, доколкото те са затъмнени за него от физическото му тяло. Древният човек – въпреки, че той е имал отчетливо съзнание, че съществата на третата йерархия присъстват и са свързани с неговата душа – ги е виждал не непосредствено, а смътно във външната сетивна природа. Днешният човек в заблудата на своето съзнание мисли, че душата му е свързана с неговото тяло; древният човек е мислел, че съществата на третата йерархия са свързани с външната природа, която той възприема със своите сетива. Тогава той е смесвал божествените същества, съществата на третата йерархия, с природните явления, и той е виждал тяхната проява в природните явления. Днешният човек потапя своята душа в плътта и кръвта, древният човек е потапял съществата на третата йерархия във външната природа. Той не е имал естествознание, подобно на днешното, а е разглеждал природните явления, сякаш ги е овладял един или друг демон, по-голямо или по-малко духовно-божествено същество, спрямо което той се е предавал на заблудата за живота. Той затова се е предавал на заблудата за живота, защото си ги е представял, до известна степен, действащи в природните явления. И това е важно, че в хода на развитие на човечеството в дохристиянското време, човек се е предавал на описаната по-горе заблуда за живота, докато човекът след Мистерията на Голгота е започнал да се предава на заблудата за съзнанието. Действието на Христос Исус – за това отново ще говорим утре – би трябвало да се състои в това, че по подобен начин, както това се е правило в древните мистерии по отношение на заблудата за живота, тази заблуда на съзнанието, най-малкото, да се издигне до осъзнаването: посредством „Христос в мен“ човек трябва да почувства, че това, което представляват азът и астралното тяло, живее в свободната духовност, а не е свързано с плътта и кръвта. Но това може да се види, естествено, само по пътя на духовната наука; това може да се почувства посредством изречението на Павел: „Не аз, а Христос в мен“.

От това, което ви представих, можете да видите основанията, защо човек, в известен смисъл, изпитва двойственост. От една страна е природният ред, който не съдържа никакви идеали, който свързва по необходимия начин едно явление с друго, в който просто се съдържат причината и следствието, следствието и причината, така, че е невъзможно да си представим, че благодарение на това, което става в природата, могат да се осъществят някакви морални или други идеали. От друга страна, човек осъзнава, че не би могъл да разгърне достойно за него битие, ако, бидейки човек, не се придържа към нещо друго, а не просто към природния ред. Но с достъпното му съзнание той не може да разглежда своите идеали така, че да ги смята за толкова действени, като електричеството или магнетизма, или топлинната сила, така, че тези идеали да могат да се включат в природния ред. Затова природният ред и идеалите му се явяват като стоящи едно до друго, и той не може да прехвърли мост между тях по причината, че нито през деня, нито през нощта той не вижда, къде в света би могъл да се намира този мост. Ако човек е имал през деня нормалното съзнание, свободно от ариманическо влияние: аз, като личност, не съм свързан с физическото и етерното си тяло по друг начин, освен както огледалото, пред което се намирам, ме отразява, – ако човек има такова съзнание по отношение на своя аз и своето астрално тяло, ако познаваше този аз и астрално тяло като действителност, а не просто като отразен образ, тогава той би признал също и по отношение на своите идеали: това са също такива реални сили, както електричеството и магнетизма, само че те действат не в настоящето, а тяхното действие се премества от сегашната инкарнация към следващата инкарнация, преминава от този земен живот в следващия земен живот.

И ако човек в будно състояние осъзнаваше, че неговият аз и астрално тяло са свързани със съществата от третата йерархия, ако, с други думи, действително виждаше себе си в цялата пълнота, не просто би се чувствал като свободна личност, като земен човек, но той би почувствал в себе си, колко лъжливо е чувството, че той представлява човек от плът и кръв; тогава също нямаше да му се струва, че външният природен ред, който е представен на сетивата му, е нещо твърдо установено в действителността, за да противостои на силата на идеалите. Той би знаел, че това, което днес представлява природният ред, ще се разпадне с всичките си вещества, и това, което днес представлява природата, ще изчезне. И когато вече няма да го има това, което днес представлява природата, тогава на нейно място ще възникне друга външна сетивна действителност: това, което днес са идеалите, в бъдеще ще се превърне в природа. Така че може да се каже: днес ние имаме природен ред (виж червеното на рисунката) и идеален ред (виж жълтото на рисунката). Физикът мисли, че съществува закон за запазване на силата и веществото, че природният ред има продължение, и същите атоми и същите сили ще действат и в бъдеще. Този физик, ако е честен човек, не може да каже нищо друго, освен: идеалният ред, за който мечтаем, трябва да изчезне като сън, така че във финалното състояние на Земята идеализъм няма да има, той ще бъде погребан.

Духовната наука показва, че това не е истина, това е заблуда. Ние имаме природен ред, но няма запазване на силите и веществата. Това, което представлява природният ред, на определено място престава да съществува, и това, което днес представлява идейния ред, ще бъде в бъдеще продължение на природния ред. От това – вече съм говорил за това, – което днес виждаме със своите очи, чуваме със своите уши и възприемаме с останалите сетивни органи, нищо няма да остане, когато преминем в състоянието Венера. Тогава в това Нищо ще се открие възможността, идеалите на днешното човечество да станат външен природен ред. Нито един мироглед, който не знае за приключването на съществуването на сетивното, не оставя надежди, че идеалите ще добият сила за своето осъществяване; защото ако сетивното беше вечно, ако законът за запазване на енергията и веществото беше налице, идеалният свят би бил просто мечта. Има колосално значение, съвременното човечество да си изясни, че съвременните идеали ще станат в бъдеще природа, и че е най-голяма заблуда, ако някой си мисли, че атомите и силите са вечни; те не са вечни, а временни. Това, може да се каже, е фаталното свойство на духовната наука, че тя трябва да противоречи на възгледа, който днес се признава за най-надежден от науката, и който, въпреки това, не е нищо друго, освен ариманична измама.

Да погледнем още един път към това, на което ви обърнах внимание. До Мистерията на Голгота е имало нещо, което може, като човешка заблуда, да го наречем заблуда за живота; след Мистерията на Голгота се е появила заблуда, която може да се нарече заблуда за съзнанието. Знаейки това, много може да се разбере в развитието на човечеството. И, преди всичко, може да се разбере, защо преди Мистерията на Голгота хората, притежаващи атавистично ясновиждане, не са виждали това, което са съзерцавали, в истинския му вид, а са виждали духовните същества от висшите йерархии като демони. Затова древната митология се явява, всъщност, демонология. Боговете на древната митология са всъщност демони. Причината за това е, че е съществувала измама за живота, състояща се в това, че човек, в известен смисъл, е трябвало да мисли някакъв вид лъжлив природен ред за божествен ред, както днес лъжливият възглед за тялото трябва да се разглежда като присъщ на човечеството ред.

Но след това дойде Мистерията на Голгота. Хората със своето душевно устройство трябваше да се ориентират, за да разберат, какво стана благодарение на Мистерията на Голгота. До Мистерията на Голгота човешките души в будно състояние се намираха в по-тесен контакт със съществата на висшите йерархии, отколкото днес при наличие на заблуда на съзнанието. Те са виждали съществата от висшите йерархии, но вследствие заблудата за живота са ги обличали в поетичните образи на Зевс, Аполон и т.н.; това бяха съществата от третата йерархия, но тях са ги виждали в поетична форма, разглеждали са ги под влияние на заблудата за живота, както днес всичко, което се отнася до човека, го виждаме под влияние на заблудата на съзнанието. Но заедно с това в човечеството е навлизал духовният ред. Помислете колко близък на божествения миров ред, е съзнавал своя човешки свят, човекът от миналите времена! Тук е имало човешка йерархия, там е имало божествена йерархия. Човек не се е чувствал, може да се каже, отгоре толкова затворен, както днес, а е продължавал своя свят в посока към божественото. Колко близък са чувствали гърците своя божествен свят на човешкия свят, на човешката йерархия!

Но след това дойде Мистерията на Голгота. Сега всичко това вече го няма. Не Мистерията на Голгота – именно тя би трябвало да представлява замяната на изгубеното – а самото време внесе в човешкото развитие това, че хората се оказаха отрязани от съзнателно общуване с божествено-духовния свят на третата йерархия. Обаче от това остана паметта, историческата памет. И така е било в началото след Мистерията на Голгота. Хората е трябвало да мислят вече малко по-различно, отколкото до Мистерията на Голгота, но в тях още е действало непосредственото минало. В непосредственото минало човечеството е знаело, че божествено-духовните същества вплитат своето действие в земните дела, подреждат ги и влияят на всичко, което хората правят на Земята. Затова древният човек е бил уверен, че ако той основава държава – употребявайки тук думата „държава“, ние не сме съвсем прави, но хората днес така са свикнали да казват, – ако древните хора са създавали социални структури, те са знаели: тези социални структури се създават под влияние на третата йерархия. Човек е възприемал своите учреждения на Земята, като божествени учреждения. Достатъчно е само да изучите историята на Египет, и то съвсем без да ползвате ясновиждане, и ще се убедите, че египтянинът е бил напълно уверен, че това, което хората създават тук на Земята за своя обществен съвместен живот, се управлява от съществата на третата йерархия. Така е било до Мистерията на Голгота. След Мистерията на Голгота е останала само паметта за това. И какви са били последствията от това?

Знаете, че след Мистерията на Голгота започва строителството на църквата. Църквата установила определена последователност на църковните чинове: дякони, архидякони, епископи, архиепископи и т.н. Била е установена такава степенувана последователност. Но зад издигането на тази степенувана последователност е стояла съвсем определена мисъл. Тя много ясно се проявява при първите църковни писатели. Ако прочетете Дионисий Ареопагит, отчетливо ще видите това. Била е въведена такава структура, за да стане църквата отражение на божествения ред. Отношението на дякона към архидякона би трябвало да е отражение на отношението на Ангела към Архангела. И отношението на архидякона към епископа би трябвало да е отражение на отношението на Архангела към Архая. По такъв начин, социалната структура на църквата е трябвало да бъде отражение на теокрацията: горе в духовния свят стъпаловидно са се разположили йерархиите, а долу, като отражение на духовните йерархии, трябва стъпаловидно да се разположат църковните чинове. В първото време след Мистерията на Голгота това се е замисляло не в юридически, а в теократичен аспект, това e било отражение; църковната йерархия се е замислила като отражение на духовно-божествените йерархии. Така са мислили в първите християнски столетия на земята, когато са основавали такива организации, които представяли взаимоотношенията на хората на земята като отражение на йерархиите от духовния свят.

Но след това постепенно човечеството оставяло съзнанието, което то, изхождайки от историческата памет, заимствало от епохата на древната теокрация, когато още са знаели, че земната уредба действително е следствие от божествените действия. На мястото на живия божествен свят, който още виждали в древните времена, и за който още знаели, навлезли абстрактните понятия. Вместо съзнанието, че там горе съществува свят от божествени индивидуалности, се появили абстрактните метафизични понятия. И настъпили столетия, когато хората на мястото на индивидуалните богове – християните ги наричали ангели – поставили абстрактните понятия, метафизиката на абстрактните понятия. Божественият ред, който е трябвало да намери своето отражение в човешкия ред, е носил в себе си нещо теократично; прилагането на голи понятия към човешкия обществен ред дало нещо, което може да се определи като просто средство за поддържане на обществения ред. Ако по-рано са мислили, че в човешката обществена структура трябва да намери отражение божественият свят, в метафизичната епоха са се грижели само да поддържат реда, да наказват злото и да не наказват доброто или да го награждават, запазвайки така обществения ред. Когато на мястото на живите богове навлезли абстрактните метафизични понятия, започнали да се грижат само за това, да създадат човешки ред, който така щампова хората, че те да се подчиняват на другите, не защото това подчинение отразява отношенията между Архангели и Ангели, а доколкото редът може да се установи от това, че един заповядва, а другите го слушат. На мястото на живия социален ред застанали абстракциите.

Всъщност това била епохата на реалната метафизика на Средновековието. Римското съзнание, всъщност, дало елементите за този метафизичен ред, който се разпространил повсеместно. Споменът за теократичния ред още се е запазил в наименованието „княз“ (Furst – първия), доколкото един трябва да бъде първи, доколкото в божествената йерархия един е първи. Спомен за голия метафизичен ред, за чиновническия ред на управление, се е запазил в думата „граф“, свързана с думата grapho, пиша. Всичко е нужно да се регистрира, за да се поддържа редът, да се пишат заповеди, да се съставят договори – това е да се поддържа метафизичният ред.

След това дошло новото време. То донесло неверие в абстрактните понятия, неверие в метафизиката. И в човешкия живот също е можело да се доверяват само на сетивните факти. Съзнанието за традицията, която я е имало още в древните времена, когато традиционно още се е запазвало живо съзнанието за това, че в социалната структура действа нещо друго – по-рано са мислели: боговете, а след това: метафизичните елементи, – такова живо съзнание не е можело да се запази в новото време. То може отново да бъде добито само по пътя, посочен от духовната наука. И подобно радикално изкореняване на съзнанието за духовната основа на социалната структура, доведе до индустриализма. Затова Огюст Конт и Сен-Симон особено са чувствали своята връзка с епохата на индустриализма, доколкото те са допускали само позитивистката наука, тоест това, което се опира само на външния, сетивен, каузално необходим природен ред.

Но, по този начин и самото понятие за истинност претърпяло тотални изменения. В съвременните хора още няма правилно усещане за това, че понятието за истинност е претърпяло в хода на историята съществени промени – за това днес няма правилна представа. Хора, които осъзнавали себе си включени в теократичния ред, нямали такова разбиране за истинност, което имат хора, стигнали до своето понятие за истинност на основата на авторитета на естествознанието. В настояще време е изключително трудно да се говори за тези неща. Днес се мисли така: по отношение на реда в света представата за истината се съгласува с външната действителност. Тя изхожда от природната наука. Такова разбиране за истинност още не е съществувало в първите  християнски векове; имало е друго, и това друго разбиране за истинност е свързано, всъщност, с идеята за Божия съд. Такова разбиране за истинност, което днес живее във всички души, тогава още действително не е съществувало. Този много важен факт обикновено не се дооценява. Господстващото тогава разбиране за истинност най-лесно може да се разбере, ако го приложим към представата за божественото провидение. Когато двама души излязат на дуел – няма да навлизаме във въпроса, как следва да се отнасяме към дуелите, само използвам това като пример, – не можем предварително да решим, кой от двамата ще победи, А или Б; иначе едва ли щеше да има дуел; но истината се изяснява едва в хода на самото събитие. Днес също се ориентираме към това разбиране на истината, когато водим война. На практика, не би имало смисъл да се води война, ако предварително знаехме нейния изход, както ако в лаборатория провеждаме химически експеримент, и претегляйки всички обстоятелства, знаем, какво ще се получи в резултат; ако предварително знаехме как ще свърши войната, нямаше да водим войни. Така че и днес още има придържане към древното разбиране за истинност, че истината се разкрива в хода на самото явление, и че не остава нищо друго, освен да се наблюдава, какво ще реши божият промисъл. Такова е било древното разбиране за истината.

Тези, които като Огюст Конт или социалистите днес напълно са скъсали с това разбиране за истинност – другите хора още се придържат към него, – напълно се придържат към истината, че явленията могат да се предскажат според хода на развитието им. „Знаете, за да предвиждате“, – това е радикален обрат в разбирането за истинност в наше време. Но с помощта на разбирането за истинност, което имаме днес, ние можем да разбираме само природата. И в това отношение вкарваме хората в огромна заблуда. Те мислят, например, че историческият живот може да се разбере с помощта на такова разбиране за истинност, към което са се придържали Огюст Конт и Сен-Симон. Но това не е така! Това също е невъзможно и с помощта на старото разбиране за истинност, свързано с божия промисъл, доколкото то е стояло под влиянието на заблудата на живота, докато нашето днешно разбиране за истинност, стои под влиянието на заблудата на съзнанието.

 Трябва да се стигне до антропософското разбиране за истина, по-широкото разбиране за истинност от това, до което е стигнал, например, Августин; защото, както беше показано, той също е бил подложен на заблуда.

Това е свързано с много неща и много зависи от него. Съвсем неудовлетворително е, абстрактно да се говори за развитието на разбирането за истинност, а е необходимо в подробности да се знае, как разбирането за истинност води човешките души по различни пътища, в зависимост от вида на разбирането за истинност. Да се говори днес за националности в същия смисъл, в който се е говорило в дохристиянския период, е анахронизъм; защото в дохристиянския период това, че божественият ред се внедрява в човешкия ред, е било не само човешки възглед, а е било така на практика. Сега такова внедряване няма. Затова там, където при човека днес съзнанието е свързано с природния ред, с това, което става просто вследствие на последователност на раждания, например, свързано с националния принцип, там се изпада в анахронизъм. Днес, в следхристиянския период, човек е принуден да търси други структури за своя обществен ред, различни от тези, които действат отвън. Древният човек е можел да гледа на своята националност, доколкото е възприемал националността като елемент на божествения ред в земния живот, като на отражение на божествения ред. Съвременният човек не може в същия смисъл да почита нацията като нещо особено, без да изпада в анахронизъм; той трябва да се стреми към други обществени структури. Почитането на нацията като нещо особено днес би било ариманична заблуда. Нациите – това е остатък от дохристиянския период и съвременният човек трябва да ги надрасне в своето развитие, за което съм ви говорил. Необходимо е да се вижда, как конкретно човек се стреми към особено формиране на разбирането за истинност. Това е важно, макар и днес това да е неудобно. Но ако непредубедено застанем на гледната точка на истинското разбиране на действителността, трябва да приемем в себе си някои неудобни истини.

Хората днес наистина се движат срещу това, което иска антропософията. Мирогледът, който намери своя особен привърженик в Огюст Конт, е ограничен само до разглеждането на външния природен ред. Нужно е отново да се проникне в духовния свят, и трябва да бъде прехвърлен мост между реалното и идеалното. Именно това е, на което особено искам да ви акцентирам в тези лекции. Това не може да стане, ако просто се говори за тези неща, а е нужно да се разберат конкретните импулси, действащи в света. Но тук е необходимо съвсем непредубедено да погледнем някои факти. С нещата, които тук разглеждаме, са свързани доста любопитни факти. Спомнете си, че вчера ви говорих за Сен-Симон и Огюст Конт. И двамата са разглеждали като решаващи моменти само позитивните науки, т.е. това, което се внася изключително в сетивния живот, в причинно-следствения природен ред.

И все пак има един странен факт, че Огюст Конт се е отрекъл от своя учител и водач Сен-Симон, доколкото постепенно Сен-Симон ставал прекалено мистичен за Огюст Конт; и последователите на Огюст Конт  го изоставили, защото на старини станал съвсем мистичен. Тоест, имаме работа със странния факт, че както Сен-Симон, така и Огюст Конт, от друга страна, в епохата на индустриализма съвсем твърдо и напълно съзнателно са стояли на почвата на ариманичната научност, и са станали мистици! Доста забележителен факт, нали така!

По отношение на такъв факт е уместно да се зададе въпроса: защо? Но ще можем да отговорим на този въпрос, само ако непредубедено разгледаме това вживяване на хората в духовността. Несъзнателно хората се стремят към духовността. И такива хора, като Огюст Конт и Сен-Симон, които искали да разберат чисто външния природен ред, също са се стремили към духовността.

Но сега в живота на новото човечество става нещо много своеобразно. Да вземем друг факт, който трябва също да разгледаме съвсем непредубедено, без какъвто и да е неподобаващ ни национален шовинизъм. Във възгледите, които процъфтяват на почвата на новите народности, отличително е това, което се определя от характера на народа. И изхождайки от тази гледна точка, бих искал да ви посоча друг факт, да ви насоча към определящия тона английски философ, Бентам[ii]. Бентам можем да се смята за характерен за мисленето на своя народ. И с пълно право възгледът на Бентам може да се обозначи като утилитаризъм, в дълбок смисъл като утилитаризъм; защото в основата на мисленето на Бентам стои определен принцип по отношение на идеалния миров ред. Този принцип обикновено се нарича максимизация на човешкото щастие. Както Бентам го формулира, благото за хората се състои в това, за по-голям брой хора да има най-голямо щастие на земята. Да разгледаме по-внимателно това положение: благото за хората се състои в това, за най-голям брой хора да има най-голямо щастие на земята. Това положение за максимизация на щастието на земята, в действителност е основният нерв на философията на утилитаризма.

Но трябва да се вземе предвид, че това положение е смятано не от самия Бентам или неговите последователи, а от тези, които са стояли на почвата на духовността, като абсолютно ариманично. Окултистите от собствената му страна[iii] говорели за Бентам, че той е издигнал това съвсем дяволско изречение. Те го наричали дяволско, защото, както казвали окултистите, ако беше вярно, че благото се състои в максималното щастие за максимален брой хора, злото би трябвало да се състои в максималното щастие за минимален брой хора.

Не се опитвам да ви демонстрирам собственото ми отношение към това, а просто предавам това, което са казали другите. И така, от една страна е английският философ Бентам: максимизация на щастието; от другата страна е английският спиритуализъм, който казва: положението, издигнато от Бентам е чисто дяволско, защото тогава зло трябва да бъде максималното щастие за минимален брой хора; откъде трябва да следва, че злото е съвместимо с щастието, което спиритуалистът не може да допусне при никакви обстоятелства. Демонстрирах ви тук само един факт от духовния живот, който ясно сочи, в каква непримирима опозиция, в определена област на земята, се намира спиритуализмът към външния мироглед.

И за да привлека към това вашето внимание, ви казвам, че утрешните разглеждания трябва да разрешат това противоречие. Можете да съпоставите помежду им три неща: гьотеанизма, контеанизма и бентамизма. Тези три неща се намират в различно отношение към духовния стремеж на човека в бъдеще. Германският гьотеанизъм като такъв, е изграден така, че от него може да се развие спиритуализма; френският контеанизъм е изграден така, че заедно с него може да се развива спиритуализъм, както виждаме това с примера на Огюст Конт и Сен-Симон, които наред с позитивистката философия се придържали и към определени мистични убеждения; при английския утилитаризъм, чиито представител е Бентам, е възможна само рязка опозиция от страна на спиритуализма по отношение на обществената позиция. Това е, което се определя от самата почва, на която става развитието. Френската същност трябва така да се развива, че попътно заедно да вървят един с друг идеализмът и реализмът, мистиката и позитивизмът; в Англия, вътре в британската същност, все повече и повече тези неща придобиват такъв характер, че спиритуалистите трябва рязко да се противопоставят на собствения си народ, против философията, която разцъфтява на народностната почва.

При Огюст Конт – не ви излагам теория, а ви демонстрирам и факти, или поне отделни факти —, въпреки, че той е бил обърнат към позитивизма и се е отвърнал от своя учител Сен-Симон, се открива склонност към мистицизъм, така че в края на своя живот той ясно приема троичността. Той почита триадата: първо, Великия Фетиш; второ, Великия Медиум; и трето, Великата Същност. И той казва: Великият Фетиш – това е майчиното лоно на човека в пространството. Пространството е същността на Медиума, посредством който човечеството се ражда от майчиното лоно. Великата Същност – това, абстрактно, е разпространяващото се по Земята човечество. Тази триада признава Огюст Конт. Забележително сливане на позитивизъм с мистицизъм! Но за това ще говорим по-нататък утре.

Дионисий Ареопагит – в Деяния на апостолите 17:34 се споменава като обърнат в християнството от Павел. Първи епископ на Атина.

[ii] Джереми Бентам, 1748-1832, философ, пацифист и защитник на свободната търговия. Една от най-важните му творби е „Въведение в принципите на морала и законодателството“ (1780)

[iii] Окултистите от собствената му страна – тук вероятно става дума за С.Г.Харисън и неговата „Трансцедентална вселена“, немското издание от 1897 г., където в бележките под линия към шеста лекция, където концепцията за максималното щастие  е определена като “чисто дяволска“.