ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Мюнхен, 29 август 1913 г.

Скъпи мои приятели теософи! Във връзка с това, което беше казано вчера, е необходимо да направим още няколко бележки. Защото видяхме, че за да се издигнем в същинската духовна област с ясновиждащо съзнание и да преминем през прага на духовния свят по съответстващия начин, е нужно да оставим зад себе си всичко, което представляват възприятията от физическия свят, и това, което може да се предприеме във физическия свят с обикновените мислене, чувства и воля. Човек трябва да е готов да застане пред явления и същества с признаци, които нямат нищо общо с това, което може да се наблюдава и изпита в сетивния свят. За целта обаче е необходимо първо душата да укрепне, да се усилят нейните способности. И тези усилени и укрепнали способности на душата следва да бъдат издигнати. Нужно е човек да вземе със себе си нещо, когато престъпва прага в духовната област. И ние обърнахме внимание на това, че всичко, което може да ни даде сетивният свят, – представите, чувствата, които имаме в сетивния свят, – е отражение на сетивно възприемаемото. Всичко, което може да се добие по този начин, не може да ни помогне в духовния свят. Но това, което не е отражение на сетивния свят, което няма непосредствено значение за сетивния свят, което обаче може да бъде пробудено в него, което може да бъде изработено в свободно вътрешно душевно изживяване, трябва да бъде взето нагоре в свръхсетивните светове. И така, ние посочихме как могат да се усвоят представи за една троичност като съотношение между числата, за планомерното съвместно действие на противоположности, при което разгледахме по-специално луциферическия и ариманическия елемент, средното състояние и т.н. Такива понятия нямат непосредствено значение във физическия свят. От само себе си се разбира, че във физическия свят може да се мине без тези понятия, но е необходимо да ги изградим в себе си още там, ако искаме да ги вземем нагоре в духовните светове. И затова се опитахме, ръководейки се от учението на Бенедикт, да обърнем внимание на това, че в рамките на физическия план в човешкото културно развитие в троичността от мисъл, слово и писмо действат луциферическото, ариманическото и средното състояние.

Във връзка с това искам само да отбележа, че тук трябва да се вземат под съображение много неща, които, ако им обърнем правилното внимание, действително могат да са неимоверно необходими за разбирането на живота на човечеството, което човекът от съвремието ще е длъжен да придобие, ако културата следва да се развива по правилен начин. Хората ще видят, че скоро вече няма да може да се мине без понятията, които си съставят, изхождайки от условията, от които днешното, толкова обичащо удобствата човечество би искало да изгражда своите разбирания за народите и епохите. В рамките на европейската култура съществуват народи, които се различават по отношение на езика, и такива, които са различни по писмена. Западните народи на Европа пишат с така наречените латински букви, но има и европейски народи, които пишат букви със съвсем различна форма. В Европа имаме и факта, че към латинските букви се присъединява и т.нар. готическо писмо и че те съществуват редом едно с друго. Това е важно явление за оценката на културата на Европа. Привидно тези неща са само дребни симптоми, но те представляват изнесени на повърхността симптоми, указващи дълбоките първооснови на битието. Народите, които си служат с различни писмена, ще стигнат до правилно взаимно разбирателство едва тогава, когато вземат предвид, че това разбирателство следва да бъде постигнато въз основа на един общ духовен елемент. За народи, които пишат с различни писмени знаци и вследствие на това дават на ариманическия импулс своите специфични опорни точки, не е достатъчно разбирателството да се постигне само при простите условия на физическия план, а от двата народа трябва да се разбере духовният елемент и в този духовен елемент да се търси хармонията. За да се разбират един друг народите, които пишат с писмена като латинските букви, е необходимо духовният елемент да се придвижи дотолкова напред, че да настъпи разбирателство и по отношение на фактите от физическия план. Този, който разбира нещата, подобни на тези, за които сега говорим, може да разбере тези взаимоотношения на европейския живот на народите. И от дълбока важност е това, че в Централна Европа, като че ли за да се изрази присъщото съотношение на ариманическия и луциферическия елемент, редом се използват и двата вида писмени знаци. Това става поради причината, че тук средно състояние може да се постигне само с особени затруднения, така че изложената в по-голяма степен на ариманическия елемент латинска азбука трябва да се явява известна противоположност на изложената повече на луциферическия елемент готическа азбука. Характерно е, че при писане някои хора използват смесено готическия и латинския шрифт. Такова едно смесване е от огромно значение и указва това, което лежи дълбоко в подосновите на душата, защото указва за пълния със значение факт, че една такава личност трябва да се отнася по специален начин към луциферическия и ариманическия елемент. И тук се касае за това, че, когато пишат на немски, някои трябва да полагат огромно старание, да не изпадат в готическия шрифт, когато искат да пишат с латински букви и да не използват латински букви, ако искат да пишат с готически. В бъдеще ще става все по-необходимо животът да се разглежда по такъв фин начин, че да се виждат симптомите, които изнасят на повърхността това, което действа в окултните подоснови. Благодарение на това хората ще се научат да усвояват в рамките на физическо-сетивния свят такива представи, усещания и понятия, които после да могат да бъдат внесени благоприятно през прага в духовната област.

Във всеки случай човек ще трябва да се запознае с това, какъв необикновен талант, каква гениалност за повърхностност съществува в съвременната култура по отношение на изразяващото се духовно в света. И така, още във физическия свят е нужно да се усвоят понятията за това, което сияе и лъчеструи във физическо-сетивния свят от духовния свят. Затова в още една област ще бъде показано как луциферическият и ариманическият елемент действат във физическия свят. Касае се преди всичко за художествената сфера. При това е напълно правилно нещото, което винаги е било подчертавано, а именно, че в цялото художествено развитие на човечеството роля е играл луциферическият импулс и че в голяма степен луциферическият елемент, както изложих това, е наличен в художественото развитие на човечеството. Но към това се прибавя още нещо. Ако разглеждаме изкуствата, както се представят пред нас във физическия свят, по принцип имаме пет такива изкуства: строителство или архитектура, пластика, живопис, музика и поезия. Съществуват и изкуства, които смесват или комбинират различните елементи в посочените изкуства, да кажем танцовото изкуство, което е комбинация от няколко изкуства. Ако правилно разбираме танца, правим това на базата на основните предпоставки в различните изкуства. Разбира се, те могат да се комбинират. От петте изкуства архитектурното и пластическото са изложени предимно на ариманическия импулс. В архитектурата и в пластиката действат ариманическите импулси. Тук си имаме работа с формите. Ако човек иска да даде нещо в архитектурата или пластиката, той трябва да се вживее в елемента на формата. Този елемент на формата господства именно на физическия план. Тук същинските господари са Духовете на формата. В техния духовен елемент е нужно да се потопим, ако искаме да се запознаем с тях, както изразих това в образа за пъхането на главата в мравуняк. И всеки, който има нещо общо с пластическия елемент, трябва по подобен начин да си пъхне главата в живия елемент на Духовете на формата. В областта на физическия свят Духовете на формата действат съвместно с ариманическия елемент.

В подобен случай е особено видно колко е необходимо да не се говори по просто външен и повърхностен начин, че трябва да се пазим от ариманическия елемент. Винаги трябва да имаме предвид, че тук става въпрос за това, че такива духовни същества като луциферическите и ариманическите имат своя определена област, в която обикновено следва да се изживяват и да действат, и че злото въздействие произлиза единствено от това, че те престъпват своята област. Ариманическите импулси имат своята напълно правомерна област в архитектурата и пластиката. Ако, от друга страна, вземем музикалния и поетическия елемент, те се явяват изкуствата, в които в по-тесен смисъл действат луциферическите импулси. В известен смисъл поезията и музиката могат чисто и просто да се нарекат луциферически повлияни изкуства, а архитектурата и пластиката – ариманически повлияни. Както по определен начин мисълта протича в уединението на душата и чрез това се изолира от общността, така и изживяванията на музиката и поезията имат в себе си нещо, което принадлежи на вътрешността на душата, където то се среща непосредствено с луциферическия импулс. Ако и при строителството и архитектурата следва да вземем под внимание границите на народностите, тъй като навсякъде, където е Ариман, въздейства и Луцифер, и така, ако тези изкуства следват в известно отношение народностния характер, все пак може да се каже, че този народностен елемент в известен смисъл остава неутрален. Поезията по същество е свързана с онзи луциферически елемент, който се изразява в диференцирането на народностните характери. За музиката се обръща по-малко внимание на това, че и в нея има нещо, което до известна степен води до диференциране, повече, отколкото в строителството и пластиката.

Но тъкмо в една такава област се вижда отново, че по толкова удобен начин, както биха искали да бъде някои хора, не бихме могли да се справим с изграждането на понятия за висшите светове. Напълно е правилно, когато се казва, че ариманическият елемент действа в архитектурата и пластиката, а луциферическият – повече в музиката и поезията. Но, щом си имаме работа с понятия, които са валидни и във висшите светове, е нужно да се каже, че не е толкова удобно да се даде лесен отговор, когато някой пита: „Кой действа повече в пластиката – Ариман или Луцифер?“ Със сигурност на физическия план лесно може да се отговори, ако някой попита: „Какъв е цветът на обикновената цикория?“ Ще кажат: „Тя е синя.“ Хората биха искали това да е толкова просто и за висшите светове. Но е невярна представата, че и там може да се получат такива директни отговори. Но въпреки че всичко, което казах, остава в сила, напълно е вярно например и следното. За строителството по същество важи, че в него ариманическият елемент дава най-важните импулси. Но в пластиката луциферическото противодействие може да е толкова силно, че може да има пластични произведения, в които Луцифер господства повече от Ариман. Въпреки това е вярно и казаното преди. Защото в духовния свят няма само способност за превръщане, а може да се каже, че всичко е навсякъде. Всеки духовен елемент всъщност се стреми да прониже всичко. Така може да съществува луциферическа пластика, макар и да е вярно, че на пластиката въздейства преимуществено ариманическият импулс. И така, следва да се каже: докато по същество поезията несъмнено е подложена на луциферическото влияние, върху музиката до голяма степен може да въздейства ариманическият импулс, така че може да има музикални произведения, в които да има много повече ариманическо, отколкото луциферическо, въпреки че важи това, че музиката на първо място е изложена на луциферическия импулс.

На средната линия между ариманическото в строителството и пластиката и луциферическото в поезията и музиката лежи живописта. Тя в известен смисъл се явява неутрална област, но не такава, в която да можем да се установим удобно и да си кажем: „Сега просто ще си рисувам и нито Луцифер, нито Ариман ще може да се доближи до мен!“, а в смисъл, че именно на тази средна линия случаят е такъв, че сега от двете страни идват най-силните луциферически и ариманически атаки и във всеки един момент трябва да се пазим от тях, така че и в областта на живописта в най-висока степен можем да попаднем под едното или другото влияние. Средната линия е винаги тази, на която е нужно в най-строг смисъл чрез човешката воля и човешките действия да се създаде хармонично уравновесяване между полярностите, между противоположностите.

По този начин, когато се разглеждат тези области, както го направихме сега – това би могло да стане също толкова добре и с други области, – е видно, че се усвояват определени понятия, понятия, без които, както се разбира от само себе си, е възможно да се мине на физическия план. Защото, ако искаме да останем плоски и повърхностни, естествено всеки може да издържи на физическия план, ако и да не намира музиката за луциферическа, а архитектурата за ариманическа. Но ако хората искат да минат без това, те няма да могат тук, на физическия план, да си създадат понятия, представи и усещания, с които да укрепнат душата си, така че тя да престъпи по благоприятен начин прага към духовния свят и да може да се издигне в същинската духовна област, а тогава ще трябва да останат тук, долу, във физическо-сетивния свят. Следователно, ако наистина иска да премине през прага, човек следва да усвои понятия, усещания и представи за духовната област, които, макар и породени от физическото, преминават отвъд физическо-сетивната област. Ако тогава с така укрепнала душа престъпи прага на духовния свят, той се запознава със света, в който се случва това, което бе охарактеризирано като духовен разговор на живи мисловни същества. С укрепналата си душа човек се вживява в един свят, който тогава се показва така, че вътре в него има същества, които се състоят от мисловна субстанция, и то състоящи се от мисловна субстанция така, че в нея те са по-живи, по-лични, по-индивидуални и много по-реални, отколкото хората на земята. Както човекът на физическия план е реален от плът и кръв, така са реални тези същества в тяхната мисловна субстанция. Човек се вживява в онзи свят, където в известен смисъл от същество на същество преминава разговор в мисли, където душата е принудена да води разговор с мисли, ако желае да има отношение към живите мисловни същества, които се намират в тези светове. Аз посочих това в лежащата пред мен книга „Прагът на духовния свят“. Тук мога да вмъкна няколко допълнения към казаното в нея. С цялата отговорност, с която следва да бъде направено подобно нещо, в тази книга се опитах да избегна систематичното изложение, но се постарах да кажа някои неща в афористична форма, която може да бъде полезна, дори ако вече е възприето това, което е дадено в предшестващите цикли и книги.

Като живо мисловно същество човек трябва да открие себе си в духовната област, за която може да се каже: „Защото думите са тук дела, пораждащи след себе си дела.“ Докато човекът във физическия свят върши делата си с движението на своите ръце, мислите, живеещи в мировото слово в смисъла, в който беше охарактеризирано, са непосредствени дела. Речено, сторено. За това става дума в духовния свят. В разговора между духове се заключава същевременно това, което едно същество прави на друго, което едно същество прави по отношение на намиращия се около него духовен външен свят. Произнесеното навсякъде е дело. По такъв начин е необходимо човек сам да се вживее в духовната област и тогава той се открива като живо мисловно същество сред други живи мисловни същества. Той трябва да се държи така, т.е. да позволи на думите му да бъдат дела, както се държат останалите живи същества, ако мога да употребя такъв плосък израз. Какво откриваме там? И за нашия собствен Аз вече не откриваме това, което имаме долу, във физическия, а също и в елементарния свят. Този Аз, който човекът носи през физическия и елементарния свят, е сума от преживявания, които са съставени от впечатленията на физическия свят и от това, което произтича от мисленето, чувствата и волята, които душата развива на физическия план. Но нито впечатленията, нито мисленето, чувствата и волята под формата, под която ни се представят на физическия план, имат някакво значение за духовния свят. Затова в духовния свят намираме нещо различно за така наречения човешки Аз на физическия план и на елементарния свят. Там откриваме, така да се каже, тази част от себе си, която, макар и винаги да присъства в душевните ни глъбини, обикновеното съзнание на физическия план не може да познае в самия човек. Откриваме другия си Аз като второ същество. В духовния свят човек открива своя друг Аз.

В края на тези лекции – както го направих и в заключителната глава на „Прагът на духовния свят“ – за този, който желае да търси противоречия, още веднъж ще обърна внимание върху това как се отнасят изразите, които употребявам тук, към терминологията, обозначенията, които съм използвал в „Теософия“ и „Въведение в тайната наука“.

Тук обаче може да се каже: човекът живее в своето физическо тяло във физическата околна среда. Когато той излезе от него, когато преживява извън физическото си тяло, той преживява в своето етерно тяло и има за околна среда елементарния свят. Когато излезе и от него, той преживява духовната област в астралното си тяло. По време на това преживяване, на това чувстване в астралното тяло се осъществява една среща, която става в духовния свят, срещата с другия Аз, с онзи втори Аз, за който Йохан Томасий говори в края на „Пазачът на прага“, който сякаш в хода на цялото действие в „Пробуждането на душите“ стои до първия Аз на Йохан Томасий и предизвиква неговите преживявания. За този втори Аз ще имаме още какво принципно да обсъждаме. Той е това, което човекът познава, когато се научи да чувства, възприема и преживява в астралното си тяло в духовния свят. Той е това, което преминава от един земен живот в друг земен живот, от инкарнация в инкарнация. Това, което преминава от земен живот в земен живот, се вплита по толкова тайнствен начин в човешкото същество между смъртта и ново раждане, че физическото съзнание обикновено не може да възприеме този друг Аз, защото този друг Аз се намира в духовния свят, макар и същевременно да е свързан с физическото същество на човека.

Как действа този друг Аз? Току-що беше казано, че той принадлежи на духовния свят в духовната област, че е живо мисловно същество сред живи мисловни същества. При тях думите са дела и нещата, които вършат, ги вършат чрез това, което с една дума може да се нарече инспирация. Вторият Аз действа инспириращо на природата на човека. Какво инспирира той? Той инспирира това, което наричаме наша карма, наша съдба. И тук имаме тайнствения процес: това, което преживяваме, дали тъжно, дали радостно, което се случва в нашия живот, е инспирирано от духовния свят от другия ни Аз. Дали вървите по улицата или пък преживявате нещо, което ви се струва случайно, то е инспирирано от духовния свят от вашия друг Аз. И така, съществува нещо като инспирация в духовния свят и тя се разкрива на физическия план и предизвиква фактите, които са вашата съдба в малките и големите неща. Съдбата на човека се инспирира от другия Аз от духовната област. Когато ясновиждащата душа влезе в тази духовна област, тя изживява като откровение в разговора на духове това, за което може да се каже: думите са дела. Но всичко, което се случва в духовния свят, дава своя отпечатък във физическия свят. Дали разглеждате някой камък, растение, облак или пък съзерцавате мълния, зад всичко това стоят духовни същества и духовни явления. Също и зад физическите процеси от вашата съдба стоят духовни същества и явления. Какви духовни същества и явления? Инспирации! Водене на разговор на духове в духовния свят. Мировото слово действа като вдъхновител на човешката съдба. Когато човек срещне своя друг Аз, това е от дълбоко значение за духовното му познание. Тогава той престава да мисли за своята човешка личност само в границите, в които обикновено мисли. Той разширява своя Аз, който трябва да обхване другия Аз, през цялата си съдба. И едва тогава става истински човек, когато точно така, както смята за свой палеца си и казва: „Той принадлежи на Аза на физическия план“, той казва също и това: „Той ми принадлежи, когато например получа кръвотечаща рана, или когато падна и т.н.“ Защото всичко това се инспирира от другия Аз.

Но е необходимо да се вземе под съображение по какъв начин човек се среща с този друг Аз, когато встъпи в духовната област през прага. Отново и отново трябва да поставяме пред душата си, че по пътя на това, което сме научили, наблюдавали и узнали във физическия, а също и в елементарния свят, че във всичко това няма нищо, което би могло да съответства на признаците на духовния свят, в който мислите са живи същества. И така, ако човек влезе в духовната област единствено с това, което може да узнае само във физическия и в елементарния свят, той ще се окаже изправен срещу нищото. Какво, значи, може да бъде внесено в тази духовна област? Да помислим за това както следва. Душата трябва да привикне към това да не възприема, мисли, чувства и желае в духовната област така, както във физическия, а също и в елементарния свят. Това тя трябва да остави зад себе си. Но е длъжна да помни това, което е узнала, мислила, чувствала и желала във физическия свят. Както в по-късни периоди от живота си пренасяме спомените от по-ранни периоди, така следва да пренесем от физическия план в духовната област това, което сме заздравили, укрепили в душата си. Следователно човек трябва да встъпи в духовния свят с душа, спомняща си за физическия свят. И след това е необходимо да изпита определено нещо. Това, което трябва да се изпита, може да бъде описано по следния начин. Помислете си, че в даден момент във вашия обикновен земен живот би могло да стане така, че да спрат всички ваши възприятия. Няма да виждате и чувате нищо повече, няма да мислите, чувствате и искате нищо ново. Че целият досегашен начин на живот се прекратява и вие ще знаете само това, за което можете да си спомните. Точно в това положение се намирате, когато се издигнете в духовния свят с ясновиждащо съзнание. Там няма нищо, което в първия момент да можете да изживеете като ново. Последното разбирате само от спомените си, там вашето битие се заключава в това, което е останало у вас във вашите спомени. Душата се изживява така, че може да каже за себе си: „Сега ти си само това, което си била. Твоето битие се състои от миналото ти битие. Настоящето и бъдещето нямат никакъв смисъл за теб, твоето битие се заключва в това, което си бил.“ Това е нещо, което е лесно да се каже при такива обстоятелства. Но да се виждаш по такъв начин, че да се явяваш само спомен за себе си, че да не можеш да изживееш настоящето, че да можеш да говориш за своето битие като за минало битие, е пълно със значение изживяване.

Когато човекът премине през това преживяване, когато ясновиждащата душа си пробие път до него, едва тогава той започва да има съвършено правилно разбиране за този образ, чието име толкова често беше произнасяно, за Луцифер. Защото човешката душа се вживява в духовната област така, че в един момент изживява: „Ти си само нещо билo.” Луцифер е същество, което е дошло в мировия порядък, за да бъде винаги само такова билo, да бъде само минало, да бъде само това, което са му дали преживени земни епохи, което са донесли на душата на Луцифер преживени земни епохи. И животът на Луцифер се състои в това, със своето минало да си отвоюва настояще и бъдеще, докато другите божествено-духовни същества, намиращи се в правилния ход на земното развитие, са го осъдили на миналото. Така стои Луцифер пред ясновиждащия поглед, съхранявайки в своето битие божествено-духовното на първоизточниците на света, носейки в душата си всички великолепия на света и осъден да им казва само: „Те бяха в теб.“ И тук започва неговата вечно продължаваща борба за отвоюване също и на настояще и на бъдеще за това минало в мировия порядък. Преживявайки сходството на Луцифер, макрокосмическото сходство на Луцифер с микрокосмическата същност на човешката душа на прага между елементарния и духовния свят, човек преживява целия дълбок трагизъм на образа на Луцифер. И той започва да предчувства нещо от великите мирови тайни, които почиват в дълбокото лоно на битието, където се борят не само едно същество с друго, а където във взаимна борба се намират епоха с епоха, които се превръщат в същества. Тогава наистина започва това съзерцание на света, когато над душата се разлива дълбока сериозност и чувство за дълбоко достойнство и когато се усеща нещо от това, което би могло да се нарече диханието на вечните необходимости, които се изживяват в мировата среднощ, когато над битието проблясват мълнии, които с блясъка си осветяват и образа на Луцифер, но които умират в познанието и – умирайки – се оформят в съдбовни знаци, така че продължават да действат като форма на вътрешната трагична карма в човешката душа. Самата човешка душа, докато живее горе в тези духовни светове, преживява един момент, в който е просто нещо билo, когато е изправена пред нищото, когато се явява като че ли точка във вселената и се изживява само като точка.

Но тази точка се превръща в зрител, зрител по отношение на нещо друго. Тук има две други неща, към които като трето принадлежи човешката душа, превърнала се в точка, и което всъщност няма нищо в себе си, както и точката няма нищо. Първото, което се прибавя, е това, за което човек си спомня, което се явява външен свят, към който той гледа назад и за който може да каже: „Това е твоето билo.“ Когато, без да знае нищо за себе си, самият човек стои до това свое битие, което е минало битие, което обаче той е пренесъл със себе си през прага в духовния свят и на което е дал жива мисловна същност, и когато после у него се появява настроението на душевно умиротворение, тогава това, което е донесъл като свое билo в духовния свят, започва духовния разговор с обкръжаващия го свят на живите мисловни същества. И като обективен зрител, стоящ редом с двата други елемента, но който сякаш представлява точка, човек вижда как те започват разговор. Собственото му минало в мисли и живите мисловни същества разговарят един с друг. Това, което човек сам е пренесъл нагоре и е превърнал в мисли, разгръща в мировото слово духовен разговор с духовната жива мисловна същност на духовната област. Там човек дочува какво говори собственото му минало с живата духовна същност в духовната област. Тогава той е преди всичко едно нищо. Но като такова нищо той се ражда, докато слуша собствения си разговор на миналото с духовните същества от духовната област. И докато слуша, човек се изпълва с ново съдържание. Сега той се научава да познава себе си, бидейки точка и чувствайки се като точка, докато слуша разговора между собственото си минало и духовната жива същност в духовната област. И колкото повече възприема в себе си от този духовен разговор на собственото му билo с бъдещето, толкова повече човек сам става духовно същество. Това е процесът, в който той се намира в духовния свят в една троичност. Единият член на тази троичност е собственото билo, което човек е изнесъл нагоре в духовния свят, което си е завоювал по начина, който се разкрива като духовно още в сетивния свят, и което след това, зад прага, се усеща като минало битие. Второто е цялото духовно обкръжение, а третото сме самите ние. Така пребивава троичността в духовния свят и в рамките на троичността чрез противоположността на миналото битие и на духовната жива същност в духовната област се развива третото, средното, което е само като точка и което, благодарение на слушането на духовния разговор между миналото битие и духовния свят, става все по-пълно и по-пълно, става едно развиващо се в себе си същество в духовния свят. Така човек сам става в ясновиждащо съзнание в духовния свят.

Това е, което исках да се опитам да ви опиша с думи, които, разбира се, тъй като са заимствани от езика, принадлежащ на физическия план, винаги ще трябва да си останат едностранчиви. Но все пак се опитваме, доколкото е възможно, с думите от езика на физическия план да охарактеризираме тези възвишени и дълбоки отношения. Защото тези отношения са единствено и изключително подходящи да запознаят човека със собствената му истинска същност, която той, както беше казано, дочува в духовния свят от двата други елемента. В тази истинска същност на човека се опитваме да въведем с такива лекции, каквито се изнасят тук в този лекционен цикъл.