ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Базел, 24 Септември 1912

Вчера ние посочихме, че една част от съвместния живот на избраните ученици и самия Христос Исус просто липсва в Евангелието на Марко. Същият факт ясно е посочен и в другите Евангелия. Следователно, най-доверените ученици не са взели участие в предаването, осъждането и разпятието на Христос Исус. Това е една важна подробност от Евангелието, която е спомената много целенасочено. Трябва някакси да бъде проправен пътят на човека към Мистерията на Голгота и нейното истинско разбиране, както и начинът, по който биха могли да я разбират и следващите поколения, тоест хората, живеещи тук след Мистерията на Голгота. Това разбиране трябва да бъде постигано по съвсем друг начин, който няма нищо общо с разбирането на даден исторически факт от еволюцията на човечеството. И как изглеждат нещата в тази област, ние виждаме най-добре, когато отправим поглед към събитията, разиграващи се в наши дни.

От 18. век насам, опирайки се на различни гледни точки, човешкото съзнание непрекъснато търси един вид сигурност в своята вяра, свързана с Мистерията на Голгота. Това търсене е минало през различни фази. Общо взето, включително и до 18 век не са възниквали сериозни въпроси относно достоверността на историческите документи казвам „исторически“ в този смисъл, в който е прието да се говори за такива документи потвърждаващи съществуването на Христос Исус. В човешките души все още беше прекалено живо всичко онова, което струеше от Мистерията на Голгота. Все още хората ясно виждаха как въздействията от тази Мистерия са тясно свързани с името на Христос Исус и не изпитваха никаква потребност да питат: А дали има някакъв исторически документ, който доказва, че Христос Исус е съществувал? За тези, които изповядваха Христос Исус, Неговото съществувание беше нещо напълно самопонятно, но също така само-понятно беше и това и то в много по-голяма степен, отколкото обикновено си мислим че хората се уповаваха както на човешкото, така и на свръхчовешкото, духовно-божествено Същество Христос Исус.

Обаче материалистическите времена се приближаваха все повече и повече. И в общочовешката еволюция по необходимост навлезе онзи елемент, който беше тясно свързан с материалистическия светоглед. Този светоглед не понася идеята, че в човека живее една по-висша индивидуалност, изобщо не допуска, че личността може да бъде проводник на едни или други духовни сили. Материалистичният поглед към човека и това е най-подчертано в наши дни ясно показва, че хората са твърде еднакви помежду си. Всички те ходят на два крака, всички имат една глава и нос, разположен в точно определено място на лицето, всички имат две очи и част от главата им е покрита с коса, и така нататък. Според материалистическия светоглед всички хора изглеждат еднакво. И защо те трябва да се вглеждат в нещо, което се намира зад този видим човешки образ? Това засяга също и онзи, който не би могъл да каже, че в сегашната си инкарнация зад него се намира някаква духовна сила, каквато можем да предположим, че съществува у другите хора. Материализмът не допуска такива неща. Ето как беше изгубено и разбирането за това, че в човека Исус от Назарет можеше да живее космическият Христос. А с настъпването на 19 век напълно угасна и самата идея за Христос. Все повече и повече погледът беше насочван към човека Исус, роден в Назарет или където и да е другаде, живял както всички други хора, само че проповядвал своите възвишени принципи, за да умре накрая от мъченическа смърт. През изминалия век човекът Исус все повече и повече изместваше Христос и заемаше неговото място. И за материалистическия светоглед това беше напълно в реда на нещата.

И напълно в реда на нещата беше също, че през 19 век възникна това, което наричаме „изследователски подход“ към живота на Исус. Днешната теология не се занимава с нищо друго, освен с този изследователски подход към живота на Исус; или, с други думи, тя търси да установи важните дати в живота на Исус, както например историците търсят важните дати в живота на Карл Велики, Ото Велики и така нататък. Само че да се установят датите в живота на Исус от Назарет е доста трудно. Защото основните документи за тази цел са Евангелията и Посланията на Павел. Обаче Евангелията, като такива, естествено нямат историческа стойност. Има четири Евангелия и от материалистическа гледна точка те си противоречат изцяло. Впрочем в рамките на „изследователския подход“ се търсят всевъзможни пътища за решаване на основните противоречия. Нека засега да оставим настрана онзи етап от „изследванията на Исусовия живот“, който попадайки под все по-голямото влияние на материализма вече не искаше да вярва в никакви „чудеса“ и ги подлагаше на най-странни тълкувания, като например явяването му „над водата“ бива обяснявано с това, че фактически Той не се придвижва физически над езерото, а и учениците не са добре запознати с физическите закономерности на природния свят; изобщо нещата се представят така, сякаш апостолите плуват с лодката, а Христос Исус върви на отсрещния бряг, докато хората, намиращи се на отсамния бряг си въобразяват, че Христос Исус ходи по водата. Или пък един друг пример за рационалистично обяснение: Превръщането на водата във вино се дължи на това, че някой незабелязано слага във водата някаква винена есенция! А при Кръщението, което Йоан извършва в реката Йордан, един гълъб случайно прелита по същото време! Какво ли не изниква от умовете на тези, които смятат, че се позовават на строгата, обективна наука! Но нека напълно да се абстрахираме от тези неща.

Има и друг изследователски подход, който не може да се справи със свръхсетивните факти и по чисто материалистичен начин ги разглежда като един вид допълнение към физическия свят. Тези хора казват: Ако не можем да вярваме в Христос Исус, ако не можем да вярваме, че някой се е родил в Назарет като син на дърводелец, на дванадесетгодишна възраст попада в храма и така нататък, ако премахнем от Евангелията всички свръхсетивни факти и комбинираме всички техни съвпадения и несъвпадения, тогава все пак ние ще получим някаква биография на Исус от Назарет. Правени са всевъзможни такива опити. Много автори са се опитвали да пишат биография на Исус и естествено, всички биографии изглеждат различно. Обаче нека сега да не навлизаме в подробности. Имало е и такива тенденции в животоописанието на Исус, при които Исус от Назарет е представян като един по-висш човек, както е представян, примерно Сократ.

В общи линии такъв род биографии на Исус от Назарет също се посрещат с неодобрение. Това неодобрение има две страни. На първо място е валидността на самите документи. Защото според смисъла, който днес хората влагат в понятието „исторически документи“, съвсем ясно е, че Евангелията не са никакви документи. Това се потвърждава от многобройните противоречия, както и от обстоятелството, че те не са могли да бъдат отстранени в хода на времето. На второ място идва това, че към подобно изследване на Исусовия живот се прибавиха съображенията на онези, които на определени и често повтарящи се в Евангелията места виждаха такива факти, за които ние знаем, че се отнасят към свръхсетивния свят. Тези хора, заслепени от своята вяра в материалния свят не можеха току-така да се измъкнат от своите изследвания, какъвто беше случаят с животоописанието на Исус. Ето как се стигна до другото, до изследването на Христос, което нарасна през последните години, докато животоописанието или изследването на Исусовия живот отдавна вече беше привършило, достигайки връхната си точка с образа на „простия човек от Назарет“ както се изразява един днешен професор. Разбира се, всичко това е твърде приятно за повечето хора. Те са просто поласкани, когато никой не изисква от тях да се съобразяват с по-висшите сили в Евангелията и много повече им приляга да говорят за „простия човек от Назарет“, отколкото да се стремят към Богочовека.

И все пак Богочовекът беше намерен. И тогава се появи „изследователският подход“ към Христос. Това стана по един много странен начин. Нека само да си припомним изключително гротескната форма на този преход, какъвто го срещаме в книгата „Ессе Deus“ на Бенджамин Смит26, както и в другите негови съчинения. И какво излиза според подобни „изследвания“? Ето какво излиза: Никакъв Исус от Назарет не е съществувал: всичко е само един мит! Но Евангелията говорят за Христос Исус. Какъв е този Христос Исус? Да, той е един измислен Бог, един идеализиран образ. И от тази гледна точка, хората вече имат достатъчно основания да отричат реалния Исус от Назарет; защото Евангелията говорят за Христос и му приписват такива качества, каквито според материалистическото светоусещане не могат да съществуват. Логически следва изводът, че той не е съществувал като историческа личност, че е бил измислен. Следователно, митът за Христос възниква като един поетичен образ от епохата, когато се разиграва Мистерията на Голгота. Ето как през последните години се забелязва едно връщане от Исус към Христос; обаче Христос не е нещо реално, а нещо, което присъства единствено в човешките мисли. Днес всичко в тази област, тъй да се каже, виси във въздуха.

Естествено, по-голямата част от хората не знаят много за събитията, които обсъждаме през тези дни. Но в общи линии всичко, което се отнася до Мистерията на Голгота, е подкопано от материалистическата наука. Никъде не може да се стъпи на твърда почва. Животоописанията на Исус нямат голяма стойност, понеже те нищо не доказват, а на „изследователския подход“ към Христос изобщо не може да се гледа сериозно. А нещата тук опират до колосалното действие на онова Същество, което е пряко свързано с Мистерията на Голгота. Ако всичко е само един „поетичен образ“, материалистическата епоха би трябвало в кратък срок да отвърне своя поглед от този образ; защото една материалистическа епоха не може да вярва в поетични измислици. Да, нашата „просветена“ епоха е отишла твърде далеч относно изобилието от противоречия в Евангелията и просто не допуска до каква голяма степен думите „Господи, прости им, защото те не знаят какво вършат“ се отнасят към съвременната наука. Тези думи важат за всички изследвания, свързани с Исус и с Христос, понеже те не могат да се докоснат по един честен и достоен начин до духовните източници на нещата.

Обаче самото Евангелие ясно посочва какво става в наши дни. Хората, които искат да са материалисти, искат да вярват единствено в сетивното битие и не могат да намерят никакъв път към Христос Исус. Защо? Защото този път е отрязан поради това, че онези, които стояха най-близо до Христос, Го напуснаха точно тогава, когато се извършваше Мистерията на Голгота, за да Го открият едва по-късно, и, следователно, не взеха участие във всичко онова, което се случи тогава на физическия план в Палестина. А че от друга страна не съществуват никакви достоверни документи, това се знае от всеки. И все пак, в Евангелието на Марко, както и в другите Евангелия е описана Мистерията на Голгота.

Но как са възникнали евангелските описания? Извънредно важно е да си отговорим на този въпрос. Нека да проследим тези описания, като се ограничим само върху Евангелието на Марко. То показва съвсем ясно в своя стегнат, изразителен стил, как след сцената на Възкресението момъкът в бяла плащаница, тоест космическият Христос веднага след разиграването на Мистерията отново се явява на учениците, влагайки в душите им определени импулси. Ето защо някои от учениците, някои от апостолите, „като например Петър именно поради това, че бяха проникнати от тези импулси можаха да стигнат до ясновидство, така че успяха да обхванат с духовен поглед всичко онова, което пропуснаха да видят с физическите си очи, понеже побягнаха от Христос. Петър и другите, които след Възкресението на Христос Исус трябваше да се изявят като Негови ученици, изпитаха върху себе си именно това: Те станаха ясновидци и съзерцаваха Мистерията на Голгота с погледа на ясновидеца.

Изобщо към Мистерията на Голгота съществува само един път: Пътят на ясновидството, въпреки че тя се разигра на физическия план. Ние не бива да пропускаме този факт. Евангелието описва събитията съвсем ясно: В решителния миг побягват именно най-близките ученици на Христос; така че една такава душа, каквато беше душата на Петър, приемайки импулса на Възкръсналия, се оказа озарена от спомена за това, което се случи след неговото бягство. Обикновено човек си спомня само това, което става в сетивния свят. Но при едно такова ясновидство, каквото възникна у апостолите, за разлика от обикновения спомен, в паметта оживяват също и спомените за такива събития, на които човек изобщо не е присъствал. Замислете се за това как душата на Петър беше озарена от спомена за такива събития, на които той не е бил непосредствен участник. И как Петър поучаваше тези, които искаха да го слушат, черпейки от своите спомени за Мистерията на Голгота, въпреки че не беше непосредствен участник в събитията през последните дни.

Ето по какъв начин дойде откровението за Мистерията на Голгота, за да се превърне по-късно в учение. Обаче импулсът, който премина от Христос върху такива ученици като Петър, можа да обхване също и тези, които станаха ученици на учениците. Един такъв ученик на Петър беше този, който първоначално състави впрочем само устно така нареченото Евангелие на Марко. Така импулсът, приет от самия Петър, навлезе и в душата на Марко и по този начин Марко успя да съзре в собствената си душа това, което се разигра в Йерусалим като Мистерия на Голгота. Дълго време евангелистът Марко беше ученик на Петър. После той, Марко, се установи на едно място, където, тъй да се каже, откри онова външно обкръжение, което му позволи да придаде на своето Евангелие онази форма, от която то се нуждаеше.

В хода на нашите размишления а може би по-, късно ще прибавим и други подробности към тях - ние се убедихме, че Евангелието на Марко най-ясно ни кара да почувствуваме космическото величие и значение на Христос. Авторът на Марковото Евангелие беше подпомогнат в описанията си за космическото величие на Христос именно от мястото, на което той попадна, след като вече беше станал ученик на Петър. Той се озова в Египет, и по-точно в Александрия, и живя там известно време, през което юдейска-та теософско-философска мисъл се намираше в своя апогей, като успоредно с това той можа да се докосне до най-добрите страни на езическия гнозис. Там той можа да възприеме някои възгледи, съществуващи и тогава, според които в определен момент човешкото същество напуска духовния свят, за да се срещне после с Луцифер, с Ариман, така че луциферическите и ариманически сили навлизат в човешката душа. Той можа да извлече всичко това от езическия гнозис, според който космическият произход на човека е свързан и с изграждането на нашата планета. Обаче в същото време евангелистът Марко можа да установи, именно тук, в Египет, големия контраст между първоначалния замисъл, според който трябваше да напредва еволюцията на човека и всичко онова, в което човекът се беше превърнал междувременно.

Този контраст проличава особено ясно именно в египетската култура, в онази египетска култура, която е инспирирана от най-висшите откровения, намерили по-късно израз в египетската архитектура и най-вече в пирамидите и дворците на фараоните, в културата на сфинкса, в цялата тази култура, която все повече и повече затъваше в упадък, в поквара; така че през Третата културна епоха тъкмо най-забележителните произведения на египетската култура се оказаха тежко засегнати от най-лошите и уродливи форми на черната магия, от най-лошите разновидности на поквара, засягаща самия духовен живот на човека. Ако човек разполагаше с обучен духовен поглед, той все още би могъл да вникне в дълбоките тайни на египетската култура, защото те водеха началото си от първоначалната мъдрост на Хермес, а и присъщо на душата е да търси истинския произход на нещата, а не да се спира върху допълнително развихрилата се поквара. Както знаем, покварата беше налице още по времето на Мойсей, и той трябваше да изнесе от Египет именно добрата страна на египетската култура която едва ли беше напълно ясна за една толкова благородна душа като тази на Мойсей за да бъде съхранена тя за следващите поколения. А покварата в духовния живот продължи да нараства.

Пред душата на Марко оживя следната картина: Той видя как човечеството все повече потъва в своя материализъм, видя как покварата е засегнала именно човешките мирогледи. И още нещо изживя Марко макар и в съвсем различна форма, но все пак то беше същото а именно, че днес човекът отново може да стигне до някои опитности, стига да има чувствата и усещанията за тях. Защото днес ние фактически изживяваме възраждането на египетската култура. Аз често съм изтъквал колко загадъчни са степените и връзките в хода на общочовешката еволюция; подчертавал съм как в рамките на седемте последователни културни епохи Четвъртата културна епоха, включваща в себе си елинството и Мистерията на Голгота, се проявява като нещо напълно самостоятелно. Но Третата културна епоха, Египетско-халдейската, отново оживява по един скрит, духовен начин в днешната култура и това се наблюдава най-вече в областта на нашата наука. И така, в нашата Пета културна епоха, дори и в нейните най-външни културни прояви, ние имаме едно повторно оживяване на Третата културна епоха. В известен смисъл това се отнася и за Втората епоха, която се възражда в Шестата епоха, както и за Първата, която се възражда в Седмата. Ето в какви отношения се намират отделните културни епохи. Тези неща са били многократно обсъждани в нашите лекции. А днес можем ясно да си представим с каква интензивност и какво точно е изживял тогава един такъв Дух, какъвто е Марко.

Ако отправим поглед към нашата културна действителност не е нужно да описваме външния свят, понеже той не би го понесъл и се абстрахираме от крайните степени на морална разруха, ние можем да заявим следното: Днес всичко е механизирано; всъщност днес, обгърнат от материализма на нашето време, всеки се моли и прекланя единствено пред механизма, дори и той да не нарича това преклонение с думи като „молитва“ или „набожност“. Обаче самите душевни сили, които някога бяха насочвани към духовните Същества, сега поемат към машините, към механизмите, отдават им цялото си внимание, което някога са посвещавали на Боговете. Да, така стоят нещата с днешната наука, с тази наука, която дори не предполага колко далеч се намира от истината, от действителната истина, и от друга страна, колко далеч се намира от действителната логика.

Погледнато от една по-висша гледна точка, днес ние сме обхванати от един дълбок и силен стремеж, от един дълбок и силен копнеж. В една моя лекция, изнесена в Мюнхен27, стана дума за този копнеж и за това как този копнеж завладява отделните човешки души. Обаче в „официалната“ наука няма и следа от този копнеж, там има, бих казал, едно притъпяващо задоволство, едно задоволство с нещо твърде странно: С недействителното и с нелогичното! Тази съвременна наука изобщо не е в състояние да проумее колко дълбоко е затънала в пълната противоположност на логиката. Човек усеща тези неща, изживява ги, но всъщност, в хода на еволюцията, единият полюс рано или късно възпламенява другия полюс. И тъкмо тази недостатъчност на официалната наука, тази нереалност и нелогичност на официалната наука, тази мнителна гордост и липсата на каквото и да е предчувствие, след време по необходимост ще породят най-благородната реакция, най-дълбокия копнеж за духовно израстване на човешките души.

Разбира се още дълго ще продължи това състояние, при което хората ще са дълбоко затънали във всеобщата нелогичност и неестественост, ще се надсмиват над всякакви опити за одухотворяване на науката, ще им се подиграват или ще ги смятат за нещо опасно. Обаче чрез вътрешната сила на фактите спонтанно ще се възпламени другият полюс. И ако тези, които разбират нещо от това, не се заразят от болестта на компромисите и съхранят своя верен поглед върху света, тогава промените ще настъпят много по-бързо, отколкото си мислим сега. Защото ние винаги констатираме следното: Когато един учен стане и заяви нещо, за което някой друг вярва, че то е в напълно „антропософски стил“, веднага възниква голям проблем. И ако някой от амвона проповядва нещо, за което друг вярва, че е в напълно „антропософски стил“, тогава също възниква голям проблем. Не става дума да се правят такива компромиси, а за това, че трябва ясно и съзнателно да се включим в духовния живот и да се оставим под въздействието на неговите импулси. Колкото по-ясно съзнаваме, че вътрешната жизненост на духовния живот ще бъде по необходимост възпламенена и колкото повече се убеждаваме, че нямаме никакво основание да очакваме от материалистическото мислене нещо друго, освен празни приказки, толкова по-добре. И това е нещо по-различно, отколкото да твърдим, че действително напредващата наука е в хармония с духовното изследване.

Защото на всяка своя страница научната литература прави логически грешки от рода на тази, за която с много чувство за хумор един от нашите приятели често ни напомня, а именно за логическата грешка на професор Шлаухерл, който иска да докаже по какъв начин всъщност жабата чува. За целта професорът Шлаухерл поставя една жаба на масата и тя започва да скача; той удря по масата и жабата отново скача, следователно, тя е чула произведения звук. После той й отрязва краката и отново удря по масата. Сега обаче жабата не скача; следователно, напълно ясно е, че жабата чува с краката си. Защото докато е имала крака, тя е скачала след удара по масата, а след това спира да скача. Учените правят всевъзможни експерименти със жабите; обаче техните логически умозаключения в другите области – включително и в областта на нашумелите мозъчни изследвания по същество не се различават от експеримента с жабата. Учените разсъждават така: Щом е налице тази или онази част от мозъка, тогава имаме, примерно, словесната памет, или пък можем да „произвеждаме“ такива или онакива мисли; и щом съответната част не е налице, тогава нямаме словесна памет, нямаме мисли точно според примера с жабата, която чува с краката си. Но в тези неща няма никаква логика. Защото твърдението, че човекът може да мисли, понеже притежава една част от своя мозък, и че не може да мисли, ако не притежава тази част от мозъка, е толкова обосновано, както и твърдението, че жабата не може да чува, понеже сме й отрязали краката. И в двата случая положението е същото, но хората не забелязват, че цялото умозаключение се основава на една мисловна грешка. И ние бихме могли да посочваме грешки след грешки във всички онези области, за които хората вярват, че са обяснени от науката. Но колкото повече грешки правят хората, толкова по-горди стават те със своята наука и толкова повече ругатни отправят към Духовната наука.

Това все повече и повече ще поражда най-благородната реакция, дълбокия копнеж към истинската Духовна наука. Това е една реакция, съответствуваща на нашето време, и тя трябваше да се прояви още тогава в душата на Марко, който видя как човечеството беше слязло от предишната си духовна висота, за да се привърже към материалния свят. Така у него възникна едно дълбоко разбиране за това, че най-големият импулс идва от свръхсетивния свят и това беше потвърдено от неговия учител. Това, което той получи от Петър, не беше някакво външно, сетивно съобщение за Мистерията на Голгота, което някой би могъл, примерно, да чуе с ушите си или да види с очите си като едно или друго събитие в Йерусалим; нещата бяха изследвани по ясновидски път. Така възникнаха и всички съобщения за Христос Исус и за Мистерията на Голгота.

Макар и Мистерията на Голгота да се състоя на физическия план, впоследствие тя можеше да бъде наблюдавана само по ясновидски път. Много моля да бъде запомнено: Макар и Мистерията на Голгота да е едно сетивно-физическо събитие, тя може да бъде разбрана само по свръхфизически, свръхсетивен път и че въпреки съществуващите документи, тя трябва да бъде непрекъснато търсена. И само който не разбира това, може да спори кое от Евангелията е по-достоверно. За този, който е наясно с фактическото положение на нещата, тези въпроси не съществуват. Той просто знае: За нас е наложително да проникнем зад непълните предания и текстове, съдържащи се в Евангелията и да обхванем това, което днес може да бъде постигнато единствено по пътя на ясновидското изследване. И след като проверим истинността на това, което се е случило, след като възстановим събитията според данните на Хрониката Акаша и проумеем как трябва да четем отделните места от Евангелията, тогава ние разбираме: Тъкмо по времето, когато човечеството потъна най-дълбоко в своя упадък и изгуби някогашното си величие, пред него изгря Христос като образ на истинското човешко достойнство.

Ние знаем, че божествено-духовните Същества са дали на човека неговия външен облик, неговата външна форма. Обаче това, което живееше в тази външна форма от Лемурийската епоха насам, беше непрекъснато изложено под въздействието на луциферическите сили, към които по-късно се намесиха и ариманическите сили. Впоследствие, под въздействието на тези сили израсна онова, което хората наричат „наука“ и „познание“. И нищо чудно, че ако пред тогавашното човечество би застанала истинската, свръхсетивна същност на човека, хората не биха могли да я разберат, както не биха могли да разберат и упадъка, до който те са стигнали. Човешкото познание все повече и повече се обвързваше със сетивния свят. Човешкото познание все повече и повече се отдалечаваше от истинската същност на човека.

Ето за какво става дума и ето какво не бива да забравяме, когато обръщаме поглед към изоставения Син Човешки, към образа на човека, стоящ пред нас в мига, когато според Евангелието на Марко космическият Христос се намираше в една много слаба връзка със Сина Човешки. Тогава пред човечеството, станало свидетел на всичко това, стоеше човекът, човекът в онзи негов образ, който му беше даден от божествено-духовните Същества. Той наистина стоеше там, но облагороден, одухотворен от тригодишното присъствие на Христос в Исус от Назарет. Така стоеше той всред своите братя човеци. Но по отношение на познанието си за Христос хората успяха да постигнат само това, което можаха да разберат чрез хилядолетното влияние на Луцифер и Ариман. Но там стоеше човекът, който в продължение на три години беше отстранил от себе си всички луциферически и ариманически влияния. Там, пред другите хора, стоеше възстановен онзи първоначален човек, какъвто е бил още преди идването на Луцифер и Ариман. Едва чрез импулса на космическия Христос човекът отново стана онзи, който беше, когато извлечен от духовния свят трябваше да бъде пренесен във физическия свят. Там стоеше Духът на човечеството, Синът Човешки, пред онези, които тогава в Йерусалим бяха негови съдии и гонители; но стоеше там такъв, какъвто можа да стане, след като всичко, което Го беше принизило, сега отново беше отстранено от човешката природа. Там, докато се разиграваше Мистерията на Голгота, пред очите на своите братя човеци, стоеше Христос, като един образец, пред когото хората би трябвало да се преклонят и, молейки се, да кажат: Ето, това съм самият аз в моята истинска същност, в моя най-висш идеал, в моя истински образ, до който мога да се издигна единствено след максималните усилия, на които е способна моята душа. И сега аз съм застанал пред това, което единствено на този свят е достойно за уважение и преклонение, аз съм застанал пред Божеството в мен, за което апостолите в техния стремеж към себепознание би трябвало да си кажат: В целия свят не съществува нищо друго, което по своето величие и непреходност може да бъде сравнено с това, което застава пред нас като Син Човешки.

В онзи исторически момент човечеството би трябвало да изпита потребност тъкмо от такова себепознание. Но как постъпи човечеството? То заплю Сина Човешки, подложи Го на бичуване и накрая Го разпъна на Кръста. Ето драматичният повратен момент, драматичното разминаване между това, което би трябвало да се случи, между признаването на този, който по своето величие и непреходност е несравним с никой друг по света, и фактическия ход на нещата. Тук имаме описанието на човека, който вместо да се издига към себепознание, потъва в разрушението, в раздробяването, човека, който умъртвява себе си, понеже не се осмелява да тръгне по пътя на познанието, и който само чрез този урок, чрез този космически урок можеше да получи космическия импулс да реализира себе си докрай в бъдещото планетарно развитие на Земята.

Ето какъв беше световно-историческият момент и точно така трябва да гледаме на него, ако се ръководим от изразителните, величествени описания на Марковото Евангелие. Защото те трябва да бъдат не само разбрани, но и почувствувани. Това „потъване в раздробяването“ на собственото същество прераства в така наречения „фантом“, за който стана дума в моя лекционен цикъл „От Исус към Христос“, изнесен в Карлсруе. Защото чрез това, че човекът раздробява и разрушава своето собствено същество, настъпва преобразяване на това, което беше външен образ и подобие на Бога; сега то се превръща в така наречения „фантом“, който се умножава и като такъв прониква в човешките души, както това беше изложено в Карлсруе.

Ако погледнем нещата по този начин, пред нас изпъква огромната разлика между това, което Евангелието на Марко всъщност иска да представи, и всичко онова, което хората днес смятат, че са открили в него. Който действително разбира Евангелията, и особено Евангелието на Марко, го разбира по такъв начин, че започва непосредствено да усеща както дълбокото му съдържание, така и неговия художествен замисъл, и това непосредствено усещане, това чувство се превръща в реален вътрешен факт, в онзи реален вътрешен факт, без който впрочем е немислимо да влезем в някакво отношение с Христос Исус. И душата би трябвало поне за кратко да се издига до онова чувствено съзерцание, към което ни води Евангелието на Марко, за да си зададе въпроса: Къде бяха моите братя човеци, които съпровождаха Сина Човешки и как можаха да попаднат в такова заблуждение, вместо да видят в Христос своя най-висш идеал?

За един типичен представител на нашата материалистическа епоха, особено за изпадналите в монистично суеверие, искам да кажа за монистично „просветените“, е нещо обичайно да изкаже следната мисъл или да й позволи сама да възникне в неговата глава: Защо Битието е такова, каквото е? Вие добре разбирате, че на света няма човек, който може да отговори на този въпрос. Защо страдаме, защо изпитваме болка? Буда, Христос, Сократ, Джордано Бруно -нито един от тях не е успял да разреши тази загадка. Ние срещаме тази мисъл в безкрайно много варианти. И хората, които допускат такава мисъл в главите си, просто не забелязват, че поставят себе си много по-високо от Буда, Христос, Сократ и така нататък, и че всички те искат да си обяснят света тъкмо в този смисъл. И как да не бъде така в една епоха, когато всеки частен доцент разбира историческите събития по-добре от другите, когато всеки частен доцент е професионално задължен да пише книги за тях?

Бихме могли да предположим, че това се дължи на една критична нагласа, която е типична за нашето време. Не, това съвсем не е така. Ние трябва да сме будни за тези неща, понеже само по този начин можем да постигнем точната дистанция спрямо невъобразимото величие на това, което представляват Евангелията, и в частност Евангелието на Марко. Това се налага не поради друго, а защото тези неща винаги са били погрешно разбирани и поднасяни на хората в извънредно карикатурен вид. Но Евангелията са величествени във всяка своя подробност и фактически всяка от тях е източник на нови, извънредно важни познания.

Последната глава от Евангелието на Марко също може да ни научи на нещо ново. Естествено, за да посоча всички забележителни мисли от Евангелието на Марко, аз би трябвало да говоря още дълго време. Но дори една такава малка подробност, съдържаща се в началото на 16. глава, ни показва до каква дълбока степен авторът на Марковото Евангелие е проникнал в тайните на съществуването. Той добре виждаше както вече беше описано, цялото пропадане на човечеството, което от своята духовна висота сега все повече и повече потъваше в един всеобщ материализъм. Той добре виждаше цялата недостатъчност на човешките разсъдъчни способности и колко неспособни бяха хората, станали непосредствени свидетели на Голготската Мистерия, да разберат това, което се случи тогава.

Сега си припомнете нещо, което аз често съм споменавал във връзка с женското и мъжкото начало, а именно че женският елемент, тъй да се каже и то не като отделна женска индивидуалност, като конкретна женска личност все още не е напълно слязъл на физическия план; докато мъжът и тук отново имам предвид не отделната мъжка индивидуалност, а „мъжкото начало“ е прекрачил най-долната точка, тъй че в действителност същинското човечество обхваща пространството между жената и мъжа. Ето защо в хода на своите последователни инкарнации човек се ражда ту като жена, ту като мъж. Обаче нещата стоят така, че жената като жена, именно поради различното устройство на своя мозък и поради различния начин, по който си служи с него, може много по-лесно да вникне в духовните идеи. Напротив, мъжът е много по-склонен, пак поради чисто физическите си особености, да се задълбочава в материализма, защото, грубо казано, неговият мозък е значително по-твърд.

Женският мозък е по-мек и не е толкова едностранчив, не е толкова втвърден и с това аз далеч не искам да кажа нищо спрямо отделната личност. Отделната личност не бива да бъде оценявана според този критерий. Защото доста женски тела са украсени с едностранчиви и твърди глави, да не говорим за мъжете с меки глави. Обаче в общи линии нещата стоят така, че женският мозък е много по-подходящ за осмисляне на трудните неща, разбира се ако е налице добрата воля за това. Ето защо авторът на Евангелието ясно посочва, че именно жените са тези, които първи идват на сцената след приключване на Голготската Мистерия.

„И като мина съботата Мария Магдалина, Мария Якововата майка и Саломия купиха аромати за да дойдат и да Го помажат.“ (16, 1.)

Също и момъкът, тоест космическият Христос, се явява първо на жените и едва после на учениците от мъжки пол. Истинският окултизъм, истинската Духовна наука намират своя израз дори в най-незначителните подробности на композицията, както и в цялото съдържание на Евангелията, и особено в енергичното, внушително Евангелие на Марко.

Ние намираме пътя към Мистерията на Голгота само тогава, когато усещаме нещата, описани в Евангелията, именно по този начин и се оставим под тяхното непосредствено въздействие. И тогава отпада въпросът: Дали в исторически смисъл тези Евангелия са верни или не са верни? Това може и да се проверява от хората, които не разбират нищо от тези неща. Обаче на онези, които чрез Духовната наука се издигат до истинското усещане и разбиране на Евангелията, постепенно ще стане ясно: Евангелията не претендират да са исторически документи, а нещо съвсем друго те искат направо да се влеят в нашите души. И когато те влеят своите импулси в нашите души, тогава душите без помощта на каквито и да е исторически документи, а единствено чрез това, което те чувствуват и изживяват, отправяйки поглед към Мистерията на Голгота, убеждавайки се в упадъка на човешкото разбиране и човешкото познание по отношение на човешкото същество, което те подложиха на мъчение и разпятие ще изпитат потребност да се преклонят пред Него като пред възможно най-висшия идеал. И тогава от това усещане ще бликне онази най-висша сила, с чиято помощ душите ще се издигнат до този идеал на Голгота, свързващ и озаряващ всички, които се стремят към него. Защото хората действително ще се убедят, че Земята е свързана с духовните светове едва тогава, когато проумеят как духовната реалност, Христос, като космическа сила, можа да живее в тялото на Исус от Назарет; когато проумеят, че всички велики предводители на човечеството са били изпратени от Христос, за да подготвят пътя към Него, така че хората да Го познаят, да Го разберат. Впрочем в мига, когато Мистерията на Голгота стигна до своята кулминация, цялата тази подготовка остана без значение; защото в решителния момент всичко отказа да действува! Обаче занапред хората все повече и повече ще разбират не само Мистерията на Голгота, но и другите събития, разиграващи се покрай Мистерията на Голгота, с чиято помощ те все повече и повече ще се приближават до Мистерията на Голгота.

Може би временно европейските народи ще бъдат гледани накриво, понеже те не постъпват като много други народи, които признават за истинска само тази религия, която произлиза от тяхната нация, раса и така нататък, какъвто е случаят например с Индия, където меродавно е само това, което идва от индийската кръв. Разбира се, в теософските кръгове често се говори за равенство, за признаване на всички религии, докато всъщност теософите искат да наложат своето собствено гледище и да го превърнат в някаква „религия на мъдростта“. Но европейците не могат да постъпят по този начин, защото днес нито един европейски народ няма свое национално Божество, което да е израснало от неговия национален расов елемент, както наблюдаваме това при азиатските народи. Фактически Христос Исус принадлежи на Азия и европейските народи са го приели по-късно, като са се оставили под неговото въздействие. В приемането на Христос Исус няма никакъв егоизъм и би било пълно изопачаване на фактите, ако някой се опита да сравнява разсъжденията на европееца за Христос Исус с начина, по който другите народи разсъждават за своите национални Божества, както например китаецът разсъждава за своя Конфуций, или индиецът за Буда, Кришна и така нататък.

За Христос Исус може да се говори от гледна точка на обективната история. И тази обективна история не е свързана с нищо друго, освен с великото изискване за себепознание, което прие толкова изопачени, карикатурни форми именно докато се разиграваше Мистерията на Голгота. Обаче чрез Мистерията на Голгота човечеството получи възможността да приеме космическия импулс, да преоткрие себе си, въпреки че, както видяхме, познанието, външното познание не съумя да разбере Мистерията на Голгота. Но един ден, разбирайки правилно себе си, всички религии по света ще започнат все повече и повече да си взаимодействуват, за да вникнат в Мистерията на Голгота и да направят нейния космически импулс достъпен за хората.

Едва когато се убедим, че говорейки за Христос Исус ние далеч не се ограничаваме в рамките на някакво егоистично вероизповедание, а се обръщаме към един обективен исторически факт от общочовешката еволюция, който дава еднакво право на всяка религия, едва тогава вникваме в мъдростта и истинността на всяка отделна религия. Обаче мярката за разбирането на самата Духовна наука съвпада с мярката, според която човек разбира Мистерията на Голгота. Ето защо християнинът, който приема Духовната наука, всъщност може да живее в разбирателство с всички хора по света. Но ако в своето почти безгранично високомерие даден представител на друга религиозна система впрочем това е нещо напълно разбираемо за нас се обърне към някого и каже: Вие, християните, имате само една единствена инкарнация на вашия Бог, докато ние имаме много инкарнации на нашия Бог; следователно ние, за разлика от вас, разполагаме с нещо много повече и тогава християнинът не би трябвало да отговаря в смисъл, че ще се опита да приложи този принцип също и по отношение на Христос Исус, защото в такъв случай той би престанал да разбира Мистерията на Голгота. Фактически верният отговор, който християнинът може да даде, се свежда до следното: Работата е там, че всички онези, които говорят за много инкарнации на техния Бог, всъщност не са в състояние да разберат Мистерията на Голгота. Но всеки един от представителите на другите религии може да стигне до това разбиране, ако го потърси според начина, по който нещата са изложени в текстовете на Евангелията.

По друг повод аз често пъти съм изтъквал, че проследявайки живота на Буда, ние стигаме до онзи момент, който по отношение на Христос евангелистът Марко описва в сцената на Преображението, когато Буда, в самия край на своя земен живот, просто се разтваря в светлината и това е в пълно съответствие с окултната истина. При Христос нещата стоят така и Вие бихте могли да ги проследите в „Християнството като мистичен факт“ че Преображението засяга не само Него, но и тримата ученици, пред които се явиха Илия и Мойсей. Мистерията на Голгота започва тук, на планината, веднага след сцената на Преображението. Този факт ако сравняваме живота на Буда със живота на Христос е така нагледно представен в самите исторически документи, че е невъзможно да бъде отречен. И общо взето, всичко онова, което днес можах да опиша пред Вас за чувствата, пораждащи се у нас в резултат от трагичното непризнаване на Сина Човешки от страна на хората, е само последица от нещата, които загатвам в моята книга „Християнството като мистичен факт“.

И сега, в края на лекциите върху Евангелието на Марко, аз бих могъл да добавя следното: Още тогава, в началото на нашето антропософско Движение, когато предложихме една програма за развитието на християнството, тази програма беше разработена до най-малките детайли. Още в началото ние посочихме възможността за по-нататъшно развитие на отделните религии, както и обстоятелството, че всички те стигат до връхната си точка именно когато се докоснат до проблема за Христос. Ние разгледахме отделните Евангелия, разгледахме част от важните мирови събития. Опитахме се да проникнем все по-дълбоко и по-дълбоко в източниците на окултния живот, за да извлечем нещо от онова, което беше загатното още тогава. Ние непрекъснато и последователно напредвахме в нашата работа. И в общи линии ние не вършихме нищо друго, освен това, че доизграждахме в подробности онова, което ясно и недвусмислено бяхме заявили още в началото. И нима това не е най-естественото развитие на „проблема Христос“ в рамките на антропософското Движение, което се разгърна в Средна Европа? И ако там, където то е вече факт, има хора, които успяха да се свържат с невъзможни по отношение на традиционното християнство идеи за Христос, сега те не биха могли да изискват от нас да влезем в противоречие с нашите собствени възгледи отпреди тези три години. Напоследък често се говори, че Теософското Общество трябва да е отворено за всякакви мнения. Разбира се, че то следва да е такова, но не и в случаите, когато идва една личност и настоява Теософското Общество да приеме съвсем различни мнения от тези, които същата личност е споделяла преди четири години. Може би това е възможно, но ние не бива да го насърчаваме. Не е нужно да сме еретици, за да се въздържаме от тези неща. Но в Средна Европа някои отиват още по-далеч и стигат дотам, че бялото наричат черно, а черното наричат бяло!

Истински празник е, когато сега стигаме до логичните изводи на нашите усилия, програмирани още преди десет години. Ние няма да се откажем от тези усилия, няма да изпаднем в униние и в неразбиране на другите около нас. Ние имаме ясен поглед върху нашата предстояща работа и ще останем здраво стъпили върху нашите убеждения, без да се заблуждаваме, когато някой нарича черното бяло и бялото черно или когато чуваме упреци срещу нашето средноевропейско Антропософско движение, в рамките на което всеки следвайки най-добрите си сили се стреми да даде най-доброто от себе си, без да се съобразява с ничий авторитет; ние няма да допуснем объркване, когато чуваме, че това средноевропейско Антропософско движение се ръководи от фанатици и догматици, защото тези, които проповядват една „догма“, съществуваща едва от три години, всъщност се борят срещу най-ужасната догма, която засяга цяла Средна Европа. Изключително болезнено е да се чуе какви нелепости се говорят днес за името на Христос. И точно това ни оправдава, когато в употребата на това име ние не виждаме друго, освен един обективен технически термин. Ние само обозначаваме съответния факт, без емоция, без критика; и този обективен факт сам създава предпоставките да бъде обозначен с една такава дума.

Обаче тези факти, в съзвучие с действителното разбиране на онова, което представлява Евангелието на Марко, не могат да ни водят другаде, освен в предварително избраната посока. Следвайки тази посока, ние ще продължим своята работа в онзи смисъл, признат от нас за верен, който е извлечен от обективните факти и не само е включен в нашата програма, но и подлежи на ежедневна проверка, доколкото го прилагаме по отношение на отделните проблеми, на отделните събития. Да, следвайки крачка по крачка нашия път и изследвайки нещата, ние не откриваме друго, освен потвърждение на казаното от нас в самото начало.

Когато сме изправени пред най-великите събития, у нас не може да се породи друго чувство, освен един могъщ стремеж към истината. Такива неща като погледът към Мистерията на Голгота вече съдържат в себе си необходимата целебна сила, отстраняваща всякаква заблуда, стига да се приближаваме до тях по чисто духовен път, убеждавайки се как всъщност единствено недостатъчната воля за истина е тази, която отклонява хората от верния път, минаващ през откриването на космическия Христос в Исус от Назарет и водещ от Земята към Космоса. И колко ясно се очертава този път, когато действително разбираме едно такова писание, каквото е Евангелието на Марко.

Занапред такива писания, доколкото духовно-научното изследване ги прави разбираеми за човека, ще стават достъпни за все по-голям брой хора. Бъдещите поколения непрекъснато ще изострят своя ясновиждащ поглед върху Мистерията на Голгота и по този начин в Евангелията все повече и повече ще бъдат виждани, ще бъдат откривани такива думи и изрази, които нямат нищо общо със сетивния свят. Тези, които съставиха Евангелията, описаха физическите събития от гледна точка на своето ясновидство. Това трябва да бъде разбрано на всяка цена, както и да се вникне в неговата необходимост, тъй като тогавашните хора, непосредствените свидетели на събитието в Палестина просто не бяха в състояние да го разберат, понеже импулсът за разбиране на въпросното събитие можеше да възникне едва чрез самото него. Преди да настъпи това събитие не съществуваше нито един човек, който би могъл да го разбере. Най-напред и преди всичко останало трябваше да се прояви действието, произтичащо от събитието. Едва по-късно то можеше да бъде разбрано. Защото ключът към разбирането на Голготската Мистерия е самата Мистерия на Голгота. Най-напред трябваше да дойде Христос и да довърши основното събитие, чиято кулминация имаме в Мистерията на Голгота. Едва после, благодарение на Неговите усилия, тоест чрез самия Него, хората можаха да стигнат до разбирането на Голготската Мистерия. Едва после, благодарение на всичко онова, което Той представляваше, можа да се възпламени и Словото, което в същото време стана израз на Неговата истинска същност.

Да, благодарение на онова, което Христос представляваше, се възпламени Пра-Словото, което стигна и до нас; Пра-Словото, възвестяващо истинската същност на Голготската Мистерия, което сега отново можем да познаем в хода на ясновидското изследване. Също и за това Пра-Слово трябва да мислим ние, когато говорим за Словото, произнасяно от самия Христос, не само за Словото произнасяно от Него, но и за Словото, което Той възпламени в душите на тези, които можаха да Го разберат, така че да опишат Неговата същност черпейки от човешките души.

Хората ще продължават да приемат импулсите от Мистерията на Голгота докато съществува самата Земя. После ще настъпи междинният период, разделящ „Земята“ и „Юпитер“. Един такъв междинен период винаги е свързан с това, че се променя не само отделната планета, но и всичко, което се намира около нея; всичко навлиза в един вид хаос, в това, което наричаме „Пралайя“. В Пралайя навлиза не само Земята, но и принадлежащото й Небе. Обаче това, което беше дадено на Земята чрез Словото, произнесено от Христос, чрез Словото, което Той възпламени у тези, които Го разбраха, и което ще продължи да живее у хората, които ще Го разбират занапред, представлява истинската есенция на Земното съществувание. Какво дълбоко разбиране за нещата ни дава истината, съдържаща се в едно от изреченията на евангелиста Матей, което ни дава представа за космическия ход на събитията: А именно, че както Земята, така и Небето, гледано от Земята, ще се променят, след като накрая Земята ще е постигнала своята цел, след като „Небето и Земята ще преминат“ и от тях няма да остане нищо. Обаче Словото, думите, които Христос можа да изрече за Небето и Земята, те ще останат. И когато се обръщаме към Евангелията с правилно разбиране, тогава ние усещаме не само техните най-дълбоки импулси, не само тяхната истинност, но и могъщата сила на Словото, което влиза в самите нас като сила и ни позволява не само да стоим твърдо на Земята, но и да издигаме поглед над Земното кълбо, приемайки с пълно разбиране думите:

„Небето и Земята ще преминат, но моите думи няма да преминат.“ (Матей, 24, 35.)

Христовите думи никога няма да преминат, дори когато Небето и Земята няма да са вече тук. Точно така следва да се изразим и според окултното познание, защото истините, изречени за Мистерията на Голгота, ще останат. Евангелието на Марко възпламенява в нашите души познанието, че Небето и Земята ще преминат, обаче онова, което можем да узнаем за Мистерията на Голгота, ще бъде пренесено с нас в бъдещите времена, когато Небето и Земята няма да са вече тук.