ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Базел, 17. Септември 1912

Още в началото на Марковото Евангелие нашето внимание се насочва към величествения образ на Йоан Кръстител. Вчера стана дума за това колко внушително е представен Йоан Кръстител в Евангелието на Марко и колко голям е контрастът между него и самия Христос Исус. Ако се оставим под въздействието на онази величествена простота, която е характерна за Евангелието на Марко, ние веднага добиваме едно дълбоко впечатление за образа на Кръстителя. Но до пълното величие на този образ ние стигаме едва тогава, когато го обхванем с помощта на духовно-научното изследване. Аз често съм изтъквал, че ние следва да разглеждаме Йоан Кръстител като едно от преражданията на пророк Илия и това ясно е загатното в самото Евангелие (Мат. 11,14). Ето защо и от духовно-научна гледна точка ние ще вникнем в същинските причини за възникването на християнството, както и за Мистерията на Голгота, ако разгледаме образа на Кръстителя с оглед на това, което срещаме у пророк Илия. Сега ще отворя една малка скоба, за да разберем за какво става дума, понеже на последното Общо Събрание, което Немската секция на Теософското Общество проведе в Берлин, аз можах да дам по-подробни сведения за личността на пророк Илия.10

Всичко, което Духовната наука, окултното изследване, установява за пророк Илия, напълно се потвърждава от онова, което е записано в самата Библия, макар че при повърхностен прочит на съответните глави несъмнено много неща остават доста неясни. Тук ще отбележа само едно от тях.

В Библията четем, че Илия предизвика цялото обкръжение и целия народ на цар Ахав, под чиято власт той живее, противопоставяйки се на свещениците на Ваал, като издига два олтара: Един за жертвоприношението на Вааловите свещеници и друг за своето собствено жертвоприношение, за да покаже колко нищожна е силата на Ваал, лишена от каквото и да е духовно величие, докато при жертвоприношението на Илия веднага проличава цялото величие на Яхве или Йехова. Това е една голяма победа, която Илия спечелва срещу привържениците на Ахав. После идва чудният разказ за един от съседите на Ахав, а именно Набот, който притежава едно лозе. Ахав, царят, иска да придобие това лозе, обаче Набот категорично отказва, защото го цени като свещено наследство от своите деди. И сега ние се натъкваме на два важни факта в Библията. От една страна, тя напомня, че Йезабел, царицата, става враг на Илия, твърдейки че ще се погрижи Илия да бъде умъртвен, за да повтори съдбата на вааловите свещеници, които загинаха по време на неговото жертвоприношение. Но ето, че според библейския разказ тази смърт, замислена от царицата, не настъпва, а се случва нещо съвсем друго. Набот, съседът на Ахав, е поканен на един празник, разновидност на покаянието, заедно с други видни сановници и там той намира смъртта си заради Йезабел (1. Цар. 18.21).

И така, ние можем да кажем: На пръв поглед Библията разказва, че Набот е убит от Йезабел, обаче Йезабел никъде не споменава, че иска да убие Набот; тя иска да убие Илия. Впрочем ето какво показва окултното изследване: В лицето на Илия ние имаме работа с един всеобхватен Дух, който невидим броди из страната на Ахав и само временно намира убежище в душата на Набот, пронизва душата на Набот, така че Набот се явява като физическата личност на Илия, и когато говорим за личността на Набот, ние говорим за физическата личност на Илия. В смисъла на Библията, Илия е невидимият образ, а Набот е неговият видим „отпечатък“ във физическия свят. Всичко това аз подробно изложих в лекцията „Пророк Илия в светлината на Духовната наука“. Ако обаче размислим върху цялото дело на Илия и ако се поставим под въздействието на неговия величествен Дух, ние трябва да заявим: В лицето на Илия фактически пред нас застава Духът на целия древноеврейски народ! Духът на Илия оживотворява и пронизва открай докрай целия древноеврейски народ. Ето защо действително можем да го смятаме за Народностен Дух на древноеврейския народ. Той е прекалено голям както сочи духов-но-научното изследване, за да живее само в душевните обвивки на своята земна форма, в душата на Набот. Той я обгръща отвсякъде като облак, обаче той присъства не само в Набот, а броди из цялата страна като някаква природна стихия, разгръщайки своите действия в Слънчевата светлина, дъжда и така нататък. Всичко това се потвърждава от библейския текст, който направо започва с описанието на една опустошителна суша; едва след намесата на Илия, засягаща процесите в самия божествено-духовен свят, сушата, както и всички останали беди, тегнещи над страната, биват премахнати. Той действа като един природен елемент, като един природен закон. И бихме могли да добавим: Ние ще вникнем най-добре в Духа на Илия, ако се оставим под въздействието на 104. Псалм, описващ Яхве или Йехова като едно природно Божество, което пронизва целия свят. Естествено, не бива да отъждествяваме Илия с това природно Божество; Той е само онзи негов земен отпечатък, който в същото време представлява Народностната душа на древноеврейския народ. Да, този Дух на Илия, или лицето на Яхве, както често е наричан в Стария Завет, е един вид по-диференциран, по-земен Йехова.

Ето как този факт застава сега пред нас в цялото си величие: Същият Дух, който живее в Илия-Набот, отново се проявява в Йоан Кръстител. И как действува той в Йоан Кръстител? На първо място, в смисъла на Библията и най-вече в смисъла на Марковото Евангелие, той действува чрез онова, което представлява Кръщението. Какво представлява всъщност Кръщението? С каква цел го извършва Йоан Кръстител? Нека да се опитаме, поне отчасти, да отговорим на тези въпроси.

Както знаем, желаещите да бъдат кръстени, биват потапяни във водата. Тогава у тях винаги настъпва нещо, за което често сме говорили, а именно един вид шок, какъвто наблюдаваме при хора, застрашени от някаква смъртна опасност, например падане във вода или в дълбока пропаст. В тези случаи настъпва едно освобождаване или „разхлабване“ на етерното тяло. Етерното тяло частично излиза извън физическото тяло, като последицата от това е, че с човека настъпва нещо, което по правило става непосредствено след неговата смърт: един вид ретроспективен поглед към неговия досегашен жизнен път. Този факт се признава дори и от материалистично настроените учени на нашето съвремие. Нещо подобно настъпва и при Кръщението в реката Йордан. Хората биват потопявани под водата и в този смисъл Йоановото Кръщение коренно се различава от днешния църковен ритуал. Защото при Йоановото Кръщение ставаше именно това: поради освобождаването на етерното тяло хората виждаха и разбираха много повече, отколкото със своя обикновен разум. Те виждаха духовните последици от своя земен живот, както и въздействията, които духовният свят упражняваше върху тях. Те виждаха също и това, за което Йоан Кръстител предупреждаваше: Старото време е отминало и трябва да настъпи едно ново време. За кратките мигове докато главите им бяха потопени под водата, всички те ставаха ясновиждащи и проумяваха: Да, човечеството е стигнало до една повратна точка в своята еволюция; всичко онова, с което древните хора разполагаха, а именно „груповата душевност“, вече е почти напълно изгубено; идва ред на коренно различни условия. Ето какво виждаха те в своето освободено етерно тяло: Към човечеството идва един нов импулс и то трябва да изработи у себе си нови качества.

В този смисъл Йоановото Кръщение беше един познавателен акт. „Променете вашите възгледи, не обръщайте поглед назад, въпреки че това е все още възможно, а го обърнете напред: Богът, който може да се прояви в човешкия Аз, е вече близо; царството Божие е вече близо до вас.“ Ето какво проповядваше Йоан Кръстител и той не само го проповядваше, а им даваше възможност непосредствено да го изживеят, да го познаят, като ги кръщаваше в реката Йордан. И онези, които биваха кръщавани, вече знаеха от собственото си ясновидство, колкото и кратко време да продължаваше то, че думите на Кръстителя изразяват един световноисторически факт.

Едва след като сме наясно с тези важни подробности, ние виждаме Духа на Илия, който действуваше също и в Йоан Кръстител, в неговата истинска светлина. Чак сега разбираме, че в лицето на Илия ние имаме Духа на юдейския народ, Духа на старозаветния народ. Какво представляваше този Дух? В известен смисъл, той представляваше Духът на Аза; обаче той се проявяваше не като Дух на отделния човек, а в лицето на Илия той се проявяваше като Дух на целия народ. Той действуваше като един недиференциран Дух. Това, което по-късно трябваше да се прояви у отделния човек, при Илия все още се проявяваше като това, което нарекохме „Групова душа“ на древноюдейския народ. По времето на Йоан Кръстител всичко онова, което трябваше да влезе в човешкото сърце като индивидуална душа, все още се намираше в свръхсетивните светове. То все още не беше намерило достъп до сърцата на отделните човешки същества. При Илия то все още не можеше да живее така, че да проникне в личността на Набот, а само, бих казал, витаеше около нея. И все пак, в лицето на Илия-Набот то се проявяваше много по-ясно, отколкото у всеки отделен представител на древноюдейския народ. Че този Дух, който витаеше над отделните човеци и тяхната история, трябваше да проникне все по-дълбоко във всяка индивидуална душа ето великото събитие, което проповядваше Илия-Йоан, докато кръщаваше хората. Или, казано с други думи: Това, което досега беше само в свръхсетивните светове и упражняваше своите въздействия от там, именно него трябва да приемете в душите си като един импулс, идващ от Царството Небесно и търсещ достъп в човешкото сърце.

Духът на Илия сам показва с какъв напор се стреми да навлезе в човешките сърца, защото в хода на мировото развитие Христовият Импулс наистина трябва да бъде приет от хората.

Смисълът на Йоановото Кръщение беше именно този, че Илия е готов да приготви мястото за Христос. „Аз искам да Му сторя място, искам да Му приготвя пътя в човешките сърца; аз не искам повече да витая над хората, а искам да проникна в човешките сърца, за да може да проникне и Той.“

След като това е така, какво следва да очакваме? Не би следвало да очакваме нищо по-естествено от това, че в Йоан Кръстител отново ще се прояви всичко онова, което вече сме наблюдавали при Илия, тъй че в грандиозния образ на Кръстителя действува не само тази отделна личност, а всички онези сили, които са нещо много повече от тази отделна личност и я обгръщат отвсякъде като един вид аура, чиито въздействия се разпростират далеч извън отделната личност и пораждат една обща атмосфера, една общност, свързваща онези хора, които Йоан кръщава в реката Йордан. Както Илия поражда една атмосфера около себе си, можем да очакваме същото и сега, когато той действува като Йоан Кръстител. Но можем да очакваме и нещо друго: А именно, че тази духовна същност на Илия, която сега е свързана с Йоан Кръстител, ще продължи да действува дори и тогава, когато Кръстителят не е вече тук, когато не е вече между живите. И какво иска тази духовна същност? Тя иска да приготви пътя на Христос. Следователно, ние бихме могли да заявим следното: Напълно възможно е Йоан Кръстител да изчезне като физическо лице, но въпреки това неговата духовна същност продължава да живее като една духовна атмосфера в обитаваните от него земи и тъкмо тази духовна атмосфера подготвя почвата, върху която Христос ще може да изпълни своето дело. Ето какво следва да очакваме ние и най-добре бихме се изразили, ако кажем: Нека да си представим, че Йоан Кръстител не е вече между живите, обаче тази част от него, която съществува като Дух на Илия, продължава да е тук и тъкмо в нея Христос Исус най-пълно може да осъществи своето дело, тъкмо в нея Той може да вложи своите думи; тъкмо в атмосферата на Илия Той най-добре може да изпълни своята мисия. И какво научаваме сега ние от Евангелието на Марко?

Извънредно поучително е, че Евангелието на Марко два пъти загатва за същото, за което споменах току-що. Първият път се казва: Веднага след залавянето на Йоан, Исус отива в Галилея и там започва да проповядва учението за небесните царства (1,14). Йоан Кръстител е заловен, затворен, или с други думи, той не може да действува чрез своето физическо тяло, обаче в създадената от него атмосфера навлиза не друг, а Христос Исус. И втори път Евангелието на Марко съобщава същата подробност; това повторение е наистина забележително. Необходимо е само правилно да четем евангелския текст. Ако продължите до шеста глава, там Вие научавате как цар Ирод заповядал да отсекат главата на Йоан Кръстител. Но странно: След като физически Йоан беше не само затворен, но и обезглавен, хората продължават да имат едно смътно усещане за неговото присъствие. Мнозина смятаха, че чудотворната сила на Христос идва от това, че самият Христос Исус е Илия, или някой от пророците. Дори Ирод, измъчван от гузната си съвест, изрича забележителните думи: „Йоан, когото аз заповядах да обезглавят, е възкръснал“ (6, 16). Той изрича тези думи, когато научава всичко, което Христос върши. Ирод усеща: Йоан е тук в много по-силна степен едва тогава, когато физическото му тяло не е вече тук. Той усеща: Неговата атмосфера, неговата духовност е тук, а ничие друго присъствие не може да се сравни с това на Илия. Измъчената съвест на Ирод му подсказва, че Йоан Кръстител, тоест Илия, изобщо не е напуснал юдейските земи. Следва още един забележителен момент, а именно моментът, когато Христос Исус отива тъкмо в онази област, където Йоан Кръстител проповядваше и където той беше намерил своята физическа смърт. Моля Ви да не пропускате това място от Евангелието. Защото в Евангелията думите не служат за украса: Евангелистите не пишат като журналисти. Ето какво разказва евангелистът Марко: Христос Исус отива всред учениците и привържениците на Йоан Кръстител. И сега чуваме една дума, на която трябва да обърнем специално внимание. „И когато Исус излезе, видя едно голямо множество“ има се предвид учениците на Йоан, „и се смили за тях...“ Защо „се смили“? Защото те бяха изгубили своя учител, бяха останали без Йоан, понеже, както евангелистът съобщава, малко преди това те са отнесли обезглавеното му тяло в гроба. После Марко уточнява: „... понеже бяха като овци, които нямат пастир, и започна да ги поучава много неща.“ (6,34). Не може да бъде по-ясно загатнат начинът, по който Той поучава учениците на Йоан Кръстител. Той може да ги поучава само защото всред тях все още действува Духът на Илия, който същевременно е и Дух на Йоан Кръстител. Ето как на това многозначително място Марковото Евангелие с драматична сила отново ни показва как в атмосферата, подготвена от Духа на Илия-Йоан, сега навлиза Духът на Христос Исус. Но всичко това е само една средищна точка, около която се групират други важни подробности. Тук бих искал да се спра само на една от тях.

Аз често съм загатвал как чрез своите импулси този Дух на Илия-Йоан продължава да работи и по-нататък в мировата история. И понеже тук сме събрани като антропософи, нещата трябва да бъдат разгледани и от окултна гледна точка. Аз често съм споменавал, че душата на Илия-Йоан по-късно отново се преражда в лицето на художника Рафаело . Този окултен факт ясно показва през какви метаморфози трябваше да премине една душа след онази повратна точка в мировата еволюция, която ние наричаме Мистерията на Голгота. Понеже такава една душа трябваше да се прояви също и в следхристиянската епоха чрез медиума на отделната личност, и то именно в Рафаело, всичко онова, което, бих казал, в предишната епоха беше толкова всеобхватно и сякаш обгръщаше целия свят, сега намира израз в лицето на една толкова диференцирана личност, каквато е Рафаело. Наистина, не всеки може да усети, че всеобхватната аура около Илия-Йоан е същата, която обгръща и Рафаело, че при Рафаело имаме същата невидима обвивка, каквато имаме и при другите двама: тя чисто и просто е прекалено голяма, за да се ограничи само върху една личност; да, тази аура обгръща отделната личност, така че откровенията, които получава тази физическа личност, имат стойност на озарение! Ето какъв е случаят с Рафаело.   

Има едно чудесно доказателство за този факт, макар и то да е от личен характер, едно доказателство, за чиито елементи аз загатнах още в Мюнхен12. Сега отново бих искал да обсъдим този въпрос, като обърнем внимание не толкова на Йоан Кръстител, колкото на цялата духовна същност на Илия-Йоан. Ето защо аз се обръщам към по-нататъшния процес, през който минава душата на Илия-Йоан, вече в инкарнацията си като Рафаело. Но за да проникне някой честно в това, което беше Рафаело, той трябва да притежава специален усет за подобно проучване.

Аз често съм говорил за съвременния познавач на изкуствата Херман Грим13 и съм казвал, че той с лекота написа една биография на Микеланджело, но му трябваха три опита да опише, тъй да се каже, жизнения път на Рафаело. И понеже Херман Грим не беше обикновен „учен“ в подобен случай той лесно би се справил с всичко а един универсален човек, който в сърцето си подхождаше честно към всеки обект на своите изследвания, той трябваше да признае, когато за пореден път се опитваше да напише „Животът на Рафаело“, че усилията му са били напразни. И той непрекъснато трябваше да започва отначало и никога не оставаше доволен от своята работа. Малко преди смъртта си както личи от неговото литературно наследство той, воден от своето сърце, отново се опита да пристъпи към Рафаело и забележете колко характерно е заглавието, което неговата книга трябваше да носи: „Рафаело като мирова сила“. На Херман Грим му се струваше, че ако човек наистина иска да се приближи до Рафаело, той изобщо не може да го стори, ако не гледа на него като на една мирова сила, ако не долови всичко онова, което чрез Рафаело се влива в цялата мирова история. Напълно естествено е, че един съвременен писател не би могъл да подбира своите думи тъй открито и свободно, както правят това евангелистите. Да, добрият писател изпитва неудобство, ако трябва да се придържа към подобен стил на изразяване; обаче често пъти самите образи, които той описва, му помагат да намери подходящите думи и изрази. И твърде показателен е начинът, по който Херман Грим говори за Рафаело в онези първи глави, които той пише малко преди своята смърт. В сърцето си човек действително може да предусети нещо за връзката между един такъв образ, какъвто е бил Илия-Йоан, и Рафаело, когато Херман Грим казва: „Ако по някакво чудо Микеланджело би бил възкресен от мъртвите, за да живее отново всред нас, и ако бих го срещнал по пътя си, аз щях да отстъпя встрани, изпълнен със страхопочитание; ако обаче бих срещнал Рафаело, аз просто бих тръгнал след него, за да чуя макар и само няколко думи от неговата уста. При Леонардо да Винчи и при Микеланджело човек може да се ограничи в описанието на това, какво са представлявали те някога; при Рафаело трябва да изходим от това, какво представлява той за нас в днешния ден. Върху първите двама е разстелено едно тънко було, върху Рафаело не! Той спада към онези, чиито растеж ще продължи още дълго време. Лесно е да си представим, че Рафаело ще е загадка и за бъдещите поколения“. („Фрагменти“ П.Том стр.171.)

И така, Херман Грим описва Рафаело като мирова сила, като Дух, който напредва през столетия и хилядолетия, като Дух, който не се вмества в един отделен човек. Но у Херман Грим ние откриваме и други думи, които, както казахме, просто бликат от неговата открита и честна душа. И те веднага ни навеждат на мисълта, че при Рафаело имаме една величествена аура, която го обгръща отвсякъде, също както Духът на Илия обгръщаше Набот. Би ли могло това да се изрази по-сполучливо, отколкото го казва Херман Грим: „Рафаело е гражданин на мировата история. Той е като една от четирите реки, които според вярването на стария свят извират от Рая.“

Сякаш тези думи са изречени от един евангелист: Почти изцяло те биха могли да бъдат отнесени и към Илия. Или казано по друг начин: ако модерният изкуствовед има непомрачен и честен усет за нещата, той също може да долови поне малка част от великите мирови импулси, които пронизват времената. И действително, за да бъде разбрана нашата Духовна наука, не е необходимо нищо друго, освен да се обърнем към душевните и духовни потребности на хората, които с всички сили търсят истинското обяснение на общочовешката еволюция.

Ето как застава пред нас Йоан Кръстител и колко добре е, когато можем да го усетим по този начин, отваряйки първите страници от Евангелието на Марко, а по-късно и цялата шеста глава. Библията не е някакво научно ръководство, което тъй да се каже, „ясно“ навира под носа на хората всичко онова, което те трябва да прочетат. Библията крие доста неща, защото иска да ги оповести именно като окултни факти, скрити зад самата композиция, зад грандиозната окултно-композиционна форма на изложението. Зад тази окултно-ком-позиционна форма на изложението Библията крие също и доста факти, отнасящи се за Йоан Кръстител. Ще си позволя да насоча Вашето внимание върху една малка подробност, която може би ще определите като истина на чувството, но тя ще Ви помогне да видите, че когато освен истините на ума признаем и още нещо, ние се убеждаваме, как Библията неусетно ни насочва към начина, по който Духът или душата на Илия се отнасят към Духа или душата на Йоан Кръстител. Нека да проверим дали това е така и да прочетем едно съвсем кратко описание, което срещаме в Стария Завет.

„И тъй, той стана и отиде в Сарепта. И като дойде при градската порта, ето там една вдовица, която събираше дърва. И той извика към нея и рече: Донеси ми малко вода в стомната, за да пия.

И когато тя тръгна да му донесе вода, той извика към нея и рече: Донеси ми също и малко хляб.

А тя рече: Както е истина, че Господ, твоят Бог, е жив, така е и вярно, че аз нямам никакъв опечен хляб, а само една шепа брашно в делвата и малко дървено масло в стомната. Ето виж, сега събирам няколко съчки и отивам да сготвя за мене и за сина си, за да се нахраним и да умрем.

Илия й каза: Не бой се; спри и стори, както каза, но първо опечи една пита за мен и ми я донеси, а после приготви за себе си и за сина си.

Защото тъй говори Господ, Богът Израилев: Брашното от делвата няма да свърши и дървеното масло от стомната няма да пресъхне до деня, когато Господ ще прати дъжд на Земята.

И тя отиде, та стори според каквото каза Илия. И той яде, както и тя и синът й дълго време.

А делвата с брашното не се изпразни, нито стомната с дървеното масло пресъхна според словото, което Господ говори чрез Илия.“ Какво научаваме от този разказ за Илия? Ние научаваме как Илия отива при една вдовица и как настъпва едно чудодейно умножаване на хляба. Първоначално хляб липсва, но Духът на Илия е там и това е напълно достатъчно, за да се появи едно непре-секващо изобилие от хляб. Всичко това настъпва в мига, когато Духът на Илия се изявява пред вдовицата. Или с други думи: от Стария Завет научаваме как появата на Илия предизвиква едно чудодейно умножаване на хляба.

Нека сега да прочетем шеста глава от Евангелието на Марко. Там се разказва как Ирод заповядва да обезглавят Йоан и как после Христос Исус отива при учениците на Йоан. Нека да се оставим под въздействието на този разказ.             

И Исус, като излезе, видя едно голямо множество, и смили се за тях, понеже бяха като овце, които нямат овчар; и започна да ги поучава много неща.       

И понеже беше станало вече много късно, учениците се приближиха до Него и казаха: Мястото е пусто и вече е късно; разпусни ги, за да отидат до околните местности и села и да си купят нещо за ядене.

Обаче Той им отговори: Дайте им вие да ядат. А те Му казаха: Да идем ли да купим за двеста пенязи хляб и да им дадем да ядат?

А Той им казва: Колко хляба имате? Идете и вижте. И като узнаха, казаха: Пет, и две риби. И заповяда им да насядат всички по зелената трева.

И те насядаха на редици по сто и по петдесет.

И като взе петте хляба и двете риби, Исус погледна към небето и благослови; и разчупи хлябовете, и даваше на учениците да ги наслагат отпреде им; раздели и двете риби на всичките. И всички ядоха и се наситиха...“ (6, 34-42)

Вие познавате тази история: отново едно умножение на хляба, осъществено чрез Духа на Илия-Йоан. Библията съвсем не се произнася ясно, поне според смисъла, който даваме днес на думата „ясно“; обаче тя влага това, което има да каже, направо в композицията на текста. И който умее да цени истините, долавяни чрез чувството, той няма да пропусне онова място от Библията, където се разказва за това, как Илия отива при вдовицата и предизвиква чудотворното умножение на хляба, и задължително ще го свърже с по-късната случка, когато прероденият Илия напуска физическото тяло и Христос Исус макар и да действа в атмосферата на Илия успява да постигне под една нова форма същото умножение на хляба.

Ето как са свързани вътрешните нишки в Библията. Ето как напредват и се развиват нещата в Библията. И те показват колко безпочвени и празни са онези „научни“ твърдения, според които Библията не е нищо друго освен едно „механично сглобяване на отделни фрагменти“, и как истинското познание на Библията е възможно само тогава, когато вникнем в нейния единен композиционен дух, независимо какво

име ще му дадем. Ето как Йоан Кръстител застава пред нас в Евангелието на Марко.

Удивително е също и това, по какъв начин самият Йоан Кръстител се включва в делото на Христос Исус. Два пъти ставаме свидетели на това, как Христос Исус навлиза в аурата на Йоан Кръстител, навлиза там, където физическата личност все повече и повече отстъпва на заден план, за да изчезне напълно от физическия свят. После обаче простодушното Евангелие на Марко съвсем ясно подчертава как с навлизането на Христос Исус в елемента на Илия-Йоан всичко се променя и как всъщност по този начин в света навлиза един съвършено нов импулс.

За да разберем това събитие, трябва да вземем под внимание цялото описание, което дава Евангелието от момента, когато след затварянето на Йоан Кръстител се явява Христос, за да говори за Царството Божие, от една страна, до другия момент, когато става дума за убийството на Йоан от Ирод, както и описанията, съдържащи се в следващите глави. Ако вникнем в истинския характер на всички тези описания, включително и в историята с Ирод, ние ще установим, че тяхната цел се свежда до това, да ни бъде даден един нагледен образ за действителната същност на Христос Исус. Още вчера ние посочихме как се проявява тази действителна същност на Христос Исус, а именно, че тя може да бъде разпозната не само от хората, но и от онези Духове, които са обсебени от демонични сили. Да, Христос можа да бъде разпознат също и от свръхсетивните Същества. Този факт е посочен в Евангелието на Марко съвсем ясно и категорично. После обаче Евангелието допълва, че това, което обитава в Христос Исус, все пак е твърде различно от онова, което обитаваше в Илия-Набот поради обстоятелството, че Духът на Илия не можеше изцяло да проникне в Набот.

Смисълът на Евангелието на Марко е именно този: Да разкаже как това, което е Христос, изцяло прониква в Исус от Назарет, изцяло запълва неговата земна личност и как там действува това, което определяме като всеобщ човешки Аз. Следователно, кое беше толкова ужасяващо за Демоните, които бяха обсебили хората, когато пред тях застана Христос? Това беше фактът, че те трябваше да признаят: „Да, ти си този, който носи Бога в себе си!“, че те трябваше да потвърдят: „Да, ти си онази божествена сила в личността, която ни принуждава да се разкрием и да освободим обсебените от нас хора чрез силата на това, което пулсира в индивидуалната човешка личност!“ (1,24; 3,11; 5,7). Ето как в първите глави от Евангелието на Марко образът на Христос е представен по такъв начин, че в известен смисъл той се явява като една противоположност на Илия-Набот, а също и на Илия-Йоан. Докато в последните два образа одушевя-ващият принцип не можеше да се разгърне в пълна степен, в Христос Исус този принцип се проявява в своето пълно величие и цялост. Ето защо, въпреки че в Христос Исус живее един космически принцип, Той застава пред нас, както и пред онези, които изцелява, като една отделна човешка личност.

Обикновено нашите съвременници гледат на такива описания, идващи от миналото, по твърде странен начин. Същото се отнася и за мнозина от днешните естественици или „монисти“, както наричат себе си самите те. За какво става дума? Тези образцови учени, тези образцови натурфилософи, макар и да не го признават, винаги имат тайното убеждение, че би било много по-добре, ако Господ Бог лично им предостави свободата именно те да подредят света, защото, според тях, биха го подредили много по-сполучливо. Нека да вземем един такъв натурфилософ, който е готов да се закълне, че мъдростта е споходила човечеството именно през последните 20 години а има и такива, според които човечеството разполага с мъдрост едва през последните пет години, и че всичко останало, съществуващо преди тези последни пет години не е нищо друго, освен суеверие -, несъмнено този натурфилософ ще изпитва дълбоко съжаление, че по времето, когато е живял Христос Исус, все още не е функционирала съвременната научна медицина с нейните безгранични възможности. Защото би било много по-умно, ако всички тези хора например тъщата на Симон бъдат подложени на лечение със средствата на днешната медицина. Да, според учените Господ Бог би бил съвършен, само ако би планирал и осъществил Сътворението на света с оглед на понятията, с които работят съвременните естествени науки; само в този случай Господ Бог би пощадил човеците. Но тъй, както Господ Бог е сътворил света, без идеите на добрите естественици, Сътворението е проиграно! Естествено, никой не се осмелява да каже това, но то се подразбира. Нужно е само да назовем с истинските имена всички онези неща, които днес се въртят в главите на материалистично ориентираните учени. И ако бихме могли да поговорим на четири очи с един от тези учени, лесно щяхме да чуем мнението: Да, всъщност човек не може иначе, освен да стане атеист, след като вижда неумението на Господ Бог да лекува хората от епохата на Христос Исус с методите на модерната естествена наука.

Обаче хората не се замислят за една малка подробност: А именно, че те трябва да се отнасят към думата „еволюция“ която произнасят толкова често извънредно сериозно и честно; и че за да постигне крайната си цел, еволюцията трябва да бъде разбирана във всеки един от нейните етапи; и че хората не бива да схващат еволюцията само според представите на днешната естествена наука, която си въобразява, че може да построи един или друг свят. Но подобен възглед напълно изключва факта, че в по-ранните епохи цялото устройство на човека и организацията на неговите по-фини тела са били коренно различни. Тогава естественонаучните методи, ако биха съществували, нямаше да имат никакво приложение по въпроси, свързани с човешката личност. По времето на Христос Исус етерното тяло беше много по-силно, много по-мощно, отколкото е то днес; и по косвен начин, чрез етерното тяло, можеха да се упражняват много по-големи въздействия върху физическото тяло. И ако тогава някой тривиално казано е лекувал с помощта на „чувствата“, е ставало дума за съвсем различни въздействия върху физическото тяло. Докато етерното тяло действително беше по-мощно и властта му над физическото тяло беше несъмнена, така наречените психично-спиритуални лечебни средства можеха да бъдат прилагани в много по-голяма степен. Душевно-телесната организация на хората беше друга и те трябваше да бъдат лекувани по друг начин. И понеже учените не знаят това, те казват: Ние вече не вярваме в чудеса и евангелските разкази за изцеленията не са нищо друго, освен измислици, следователно, те не бива да бъдат вземани сериозно. Ето защо днешните образовани теолози изпадат в едно особено затруднение. Те биха искали да поддържат Евангелията, но модерният предразсъдък, че такива изцеления са пълна измислица им пречи да отстояват своята позиция. И тогава те се впускат във всевъзможни обяснения относно „природата“ на чудесата. И само едно не им идва наум: Че за тогавашната епоха всичко онова, което описват първите шест глави от Евангелието на Марко, изобщо не е „чудо“, както не е чудо и един днешен медикамент, с чиято помощ се опитваме да повлияем върху една или друга функция на човешкия организъм. Тогавашните хора далеч не биха смятали за „чудо“, ако даден лечител би излекувал някой прокажен, протягайки ръката си към него с думите: „Аз искам това, бъди чист!“ Самата природа на Христовото Същество, която се изливаше над Земята, беше едно лечебно средство. Но днес това лечебно средство не би могло да бъде използвано по същия начин, защото връзките между човешкото етерно и физическо тяло са съвсем други. Обаче през онази епоха, общо взето, лекарите лекуваха своите болни тъкмо по този начин. Ето защо изцелението на прокажените, постигнато от Христос Исус чрез състрадание и полагане на ръце не беше нещо изключително. За тогавашната епоха то беше нещо напълно самопонятно.

Нека в тази връзка да хвърлим бегъл поглед върху начина, по който ставаше обучението на тогавашните лекари. Това ставаше в специални школи в рамките на съответните мистерийни центрове, така че те получаваха в ръцете си такива сили, които идваха от свръхсетивния свят и минаваха буквално през самите тях, така че тогавашните лекари бяха един вид проводници, или медиуми за свръхсетивните сили.

Благодарение на своите медиумни способности, до които стигаха в лекарските мистерийни центрове, те ставаха носители на определени свръхсетивни сили. И когато един такъв лекар „полагаше ръка“ върху даден болен, в действие влизаха не неговите собствени сили, а силите на свръхсетивния свят. Лекарското посвещение в мистерийните центрове имаше точно тази задача: Да го превърне в един канал за действието на свръхсетивните сили. Описаните случаи, при които изцелението на проказа или треска става с помощта на такива психически процеси изобщо не би изглеждало като някакво „чудо“ за тогавашните хора. Забележителното тук е не че някой върши изцеления, а че се осмелява да ги върши един човек, който не е бил обучаван в никакви мистерийни школи; забележителното тук е, че изведнъж се появява някой, в чието сърце, в чиято душа блика същата тази сила, която по-рано можеше да се спуска единствено от висшите светове, както и това, че тази сила беше станала нещо лично, индивидуално. Да, трябваше да бъде посочен основният факт: Изтекло е времето, и занапред човекът няма да бъде вече само един канал за свръхсетивните сили! Този начин на действие отпада. Всичко това беше ясно и за онези, които Йоан кръщаваше в реката Йордан: Старото време наистина е изтекло и занапред всичко, което трябва да се върши, ще става чрез човешкия Аз, чрез това, което е постигнато в божествения, вътрешния център на човека и че сега пред хората застава един човек, който върши от самия себе си онова, което по-рано другите вършеха с помощта на Съществата, живеещи в свръхсетивните светове.

С други думи, ние далеч не улучваме точния смисъл на Библията, ако смятаме, че изцеленията, описани в нея, са нещо изключително. В залеза на старата епоха изцеленията бяха нещо обичайно и ако те са дело на Христос, важното е друго, а именно че Той ги извършва с онези нови сили, които занапред ще са достояние на човешката индивидуалност. При това Евангелието показва съвършено ясно, че въздействията на Христос Исус протичат изцяло от един човек към друг човек. Навсякъде се подчертава, че Той действува както действува един човек върху друг човек. И това едва ли може да бъде изразено по-ясно от онова изцеление на жената, за което се говори в пета глава от Евангелието на Марко. Той я изцелява поради факта, че тя се докосва до Него и обхваща дрехата Му, така че Той долавя как „сили изтичат“ от Него. Целият разказ се свежда до следното: Жената се доближава до Христос Исус и обхваща дрехата Му. Той не върши нищо. Тя е тази, която върши нещо: Именно тя обхваща дрехата Му. И тогава от Него изтичат сили. Чрез какво? Не чрез това, че Той насочва потока от сили, а чрез обстоятелството, че тя ги извлича от Него нещо, което Той забелязва едва по-късно. Това е посочено много ясно. И когато Христос Исус го забелязва, какво казва Той: „Дъще, твоята вяра ти помогна; върви си с мир и бъди изцелена от твоята болест.“ Първоначално Той сам установява как е поставен в тази ситуация, как Божието Царство се влива в Него и как после „изтича“ от Него. Той не се намира вече в същата ситуация, в която се намираха някогашните гонители на демони спрямо техните пациенти. Някога пациентът можеше да вярва или да не вярва: Силата, която чрез медиума на лечителя идваше от свръхсетивните светове така или иначе се разливаше върху болния. Сега обаче, когато нещата опират до Аза, този Аз трябва да вземе участие в лечението; сега вече всичко бива индивидуализирано. Ето за какво става дума в Евангелието, а не за стандартните някога лечебни въздействия, които душата е упражнявала върху тялото; става дума за това, че след започването на новото време между един човешки Аз и друг човешки Аз трябваше да се установят нови, коренно различни отношения. По-рано спиритуалните сили се намираха във висшите светове и, тъй да се каже, се носеха над главите на хората; сега обаче Царствата Небесни се бяха приближили и напираха да влязат в човешките сърца, за да живеят там, в човешките сърца, като в свой дом. Ето за какво става дума. За един такъв светоглед външната физическа действителност трябваше да се обедини с вътрешната морална действителност, и то без да се пропуска важната разлика, че ако в предишната епоха всичко се свеждаше до вярата, занапред всичко може да се свежда до познанието.

Нека да си представим ситуацията, при която един пациент от миналото застава пред своя лекар, пред своя лечител. Чрез медиума на лекаря, подготвен за тази цел в мистерийните школи, от свръхсетивните светове бяха привличани определени магични сили и тези сили се разливаха върху тялото на болния. В миналото не е съществувала никаква връзка между лекаря и моралния облик на пациента, защото лечебният процес изобщо не се е докосвал до неговата Азова природа. В миналото моралната страна е била без значение, защото магичните сили и без друго са се спускали от висшите светове. Сега обаче идва ново време. Сега моралната и физическата страна на лечебния процес се свързват по един нов начин. Знаейки това, ние можем да разберем и един друг случай, описан в Евангелието.

„Изминаха няколко дни и Той отново дойде в Капернаум; и разчу се, че бил в къщата.

И мнозина се събраха, така щото и около вратата не можаха да се поберат; и Той им говореше Словото.

И дохождат и донасят при Него един паралитик. Четирима го носеха;

И като не можаха да се приближат до Него, поради народа, разкриха покрива на къщата, гдето беше, пробиха го и пуснаха постелката, на която лежеше паралитикът.

А Исус, като видя вярата им, каза на паралитика: Синко, прощават ти се греховете.“ (2, 1-5)

Какво би казал един лекар от тогавашната епоха? Какво са очаквали фарисеите и книжниците от едно изцеление? От един тогавашен лекар те биха очаквали примерно, да каже следното: Силите, проникващи в теб и в твоите парализирани крайници, ще ти позволят да ги раздвижиш. Но какво казва Христос Исус? „Прощават ти се греховете“, или с други думи, нещата веднага се пренасят в моралната страна, където участвува Азът. И това е един език, който фарисеите изобщо не разбират. Те не могат да го разберат. Да се говори по този начин, за тях е истинско богохулство. Защо? Защото според тях за Бога може да се говори единствено в смисъл, че той пребивава в свръхсетивните светове и само оттам може да упражнява своите въздействия, само свръхсетивните светове могат да прощават греховете. Че прощаването на греховете има нещо общо с този, който изцелява, това те не могат да разберат. Ето защо по-нататък Христос казва: „Кое е по-лесно, да река на паралитика: Прощават ти се греховете, или да река: Стани, вдигни постелката си и ходи?

Но за да знаете, че Синът Човешки има власт на Земята да прощава грехове (казва на паралитика):

Тебе казвам: Стани, вдигни си постелката и иди у дома си.

И той стана, веднага вдигна постелката и излезе пред очите на всички.“ (2, 9-12).

Христос свързва моралната страна с магичния процес на изцелението и по този начин осъществява прехода от липсващия Аз към пълновластния Аз. Това се потвърждава на много места в Евангелието. Тъй трябва да разбираме нещата, защото те са казани тъкмо в този смисъл. И сравнете сега нашите духовно-научни изводи с всичко онова, което библейските тълкуватели описват като „опрощаване на греховете“. Там Вие ще откриете най-странни предположения, но не и нещо задоволително, понеже те не знаят какво всъщност представляваше Мистерията на Голгота.

Аз вече казах, че вярата е едно необходимо условие. Защо вяра? Защото проявленията на моралните качества във физическия свят не настъпват в рамките на една инкарнация. Заставайки днес пред физическия недъг на един човек, ние не бихме могли да свържем неговите морални и физически качества, така че да получим ясна картина в рамките на неговата сегашна инкарнация. Само ако се издигнем над сегашната му инкарнация, ние ще стигнем до връзката между неговите морални и физически качества, проявяващи се в неговата Карма. Единствено поради факта, че досега Кармата не беше зачитана, ние можем да заявим следното: Досега, връзката между моралните и физическите качества можеше да бъде търсена само в областта на вярата. Едва сега, когато Евангелията стават обект на духовно-научни изследвания, вярата се превръща в познание. И тогава Христос Исус застава редом до нас и виждайки Кармата казва: Този човек аз мога да изцеля; защото вглеждайки се в личността му, аз съм наясно: Неговата Карма е такава, че сега той може да стане и да ходи.

От такива примери Вие се убеждавате, че едва след като разполагаме със средствата на модерната Духовна наука, ние сме в състояние да разбираме Библията както трябва. Една от нашите задачи е именно тази: Да покажем, че в тази книга, в тази мирова книга са заложени най-дълбоките тайни, от които тръгва еволюцията на човечеството. Когато веднъж проумеем какви космически процеси се разиграват на Земята а до тях ще се докосваме все повече и повече в хода на тези лекции, защото Евангелието на Марко е чудесен повод за това -, какво е космическо-земното и земно-космическото значение на Мистерията на Голгота, тогава ще знаем: Това, което извличаме от Евангелията, никога не би могло да накърни другите религиозни вероизповедания по света. Поради причините, посочени в края на вчерашната лекция и най-вече поради факта, че истинското разбиране на Библията не може да бъде ограничено в рамките на едно вероизповедание, а следва да е универсално, верният поглед върху Библията ще е възможен само ако се опираме на Духовната наука. Така всички вероизповедания ще получат полагащата им се стойност, всички религии ще бъдат помирени. И като първо начало на едно такова помирение може да послужи, примерно, споменатата от мен случка още в първата ми лекция: А именно когато разказах за онзи индиец, който изнесъл една лекция върху „Христос и християнството“. Въпреки предубежденията на неговия народ, той успял да опише Христос по един начин, включващ всички вероизповедания по света. И да се доближим до този образ на Христос това действително е една от задачите на Духовната наука в областта на религиозния живот. Защото според мен нашето духовно движение трябва да се стреми към едно такова задълбочаване на религиозния живот, което да обхване самата вътрешна същност на отделните религии.

В тази връзка аз отново бих посочил вече познатия пример с диалога между будиста, който е антропософ, и антропософа, който е християнин. Будистът казва: След като от Бодисатва е станал Буда, Готама Буда постига след смъртта си такава висота, че той вече не се нуждае от завръщане на Земята. А християнинът, който е антропософ, отговаря: Аз разбирам това, защото потопявайки се в твоето сърце, мога да повярвам в твоя Буда. Или с други думи: Да разбереш религията на другия, да се извисиш до религията на другия! Християнинът, станал антропософ, може да разбере всичко, което казва другият. И какво ще отговори на това будистът, станал антропософ? Той ще каже: Аз се опитвам да разбера това, което представлява вътрешният нерв на християнството, а именно, че при Христос става дума за нещо много повече от един основател на нова религия. Мистерията на Голгота представлява нещо, което не е свързано с тази или онази личност; в случая не можем да разглеждаме човека Исус от Назарет като основател на религия, защото „Христос“ е този, който се инкарнира в него и умира на кръста, за да бъде изнесено пред човечеството това, което наричаме Мистерия на Голгота. Ние трябва да стигнем до убеждението, че тази Мистерия на Голгота е един космически факт. И тогава будистът ще каже: Сега, след като съм разбрал основната същност на твоята религия, след като и ти си разбрал моята религия, аз няма да твърдя, че Христос е една личност, която се преражда във времето. Аз бих постъпил твърде странно, ако бих настоявал за някакво „подобрение“ на християнството, ако бих настоявал за едно по-добро разбиране на Христос Исус, което да отмени неговата смърт на кръста след трите години от Кръщението в реката Йордан, ако бих настоявал за едно по-добро отношение към този религиозен водач. Защото важното тук е именно това, че Христос беше прикован на кръста, важното е какво точно се случи в резултат на кръстната смърт!

Не бива да се заблуждаваме, казвайки: Ето, тук е извършена една голяма неправда и днес християнството би могло да помисли за своето усъвършенствуване. Нито един будист, който е антропософ, не би могъл днес да каже друго, освен следното: Както ти се опитваш да разбереш основната същност на моята религия, тъй и аз се опитвам да разбера основната същност на твоята религия.

И какво ще се получи, ако отделните последователи на различните религиозни системи стигнат до положението, при което християнинът ще казва на будиста: Аз вярвам в твоя Буда, както и ти вярваш в него! А будистът ще отвръща на християнина: Сега аз мога да разбера Мистерията на Голгота, както и самият ти я разбираш! Какво ще стане с човечеството, ако хората проговорят на този език? Мир ще се спусне над човечеството, мир и взаимно признаване на религиите. Антропософското Движение трябва да спомогне за едно такова истинско и взаимно разбиране на религиите. Би представлявало удар срещу духа на антропософията, ако един християнин, станал антропософ, каже на будиста: Изобщо не е вярно, че Готама, след като той е станал един Буда не трябва повече да се преражда; през 20 век той отново трябва да се роди като физически човек. Тогава будистът би отговорил: Нима с твоята антропософия ти можеш само да хулиш моята религия? И тогава вместо мир, всред религиите ще настъпи истински разкол. По същия начин и християнинът би трябвало да възрази на будиста, според когото християнството се нуждае от някакво „подобрение“: Ако твърдиш, че Мистерията на Голгота е грешка, която следва да се поправи, и че Христос трябва отново да дойде във физическо тяло, за да се отнесат хората по-добре с него, тогава ти също не се стараеш да разбереш моята религия, тогава ти също изопачаваш моята религия.

Обаче антропософията не е тук, за да изопачава едно или друго религиозно вероизповедание, независимо дали то е старо или ново, след като вече се е наложило в света; защото в такъв случай ние бихме изграждали човешки общества, опиращи се върху взаимно незачитане, а не върху взаимно уважение на техните религии.

Ето какво трябва да запишем в душите си, за да разберем духа и окултната същност на антропософията. И ние не можем да сторим това по-добре, отколкото ако се опитаме да приложим силата и любовта, които властвуват в Евангелията, като средство за разбиране на всички религии по света. А че това може да стане и чрез Евангелието на Марко, ще се убедим в хода на следващите лекции.