ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Карлсруе, 10 Октомври 1911

Изхождайки от това, за което говорихме вчера, ние ще се опитаме да се доближим до най-важните и основни въпроси на християнството и да проникнем в неговата истинска същност. Ние ще се убедим, че всъщност този е единственият път да разберем какво означава Христовият Импулс за човечеството и в каква посока ще се развие той занапред.

Когато хората непрекъснато подчертават, че отговорите на най-висшите въпроси не бива да са сложни, а истината следва да бъде представяна на всеки човек в най-простия и достъпен вид, и когато по този повод ни се напомня, че в своята преклонна възраст апостол Йоан успя да резюмира квинтесенцията на християнството в простите думи: „Чеда, обичайте се?“*40, от всичко това никой не трябва да вади заключението: Ето, аз съм вникнал в същността на християнството, защото съм стигнал до простите думи: „Чеда, обичайте се!“ Защото, за да изрече тези прости думи, апостол Йоан е изпълнил много предварителни условия.

Най-напред, ние знаем, че той е изрекъл тези думи едва в края на своя дълъг живот, на възраст 95 години, и че стига до правото да ги изрече едва в тогавашната си инкарнация; така че той застава пред нас като едно живо потвърждение на истината: Тези прости думи, изречени от всеки друг човек, далеч нямат същата сила, каквато имат при апостол Йоан.

Но той постигна и нещо друго. Въпреки че критиката оспорва това, той е авторът на Йоановото Евангелие, на Апокалипсиса и на Посланията на Йоан. Следователно, той далеч не винаги през своя живот е изговарял думите: Чеда, обичайте се!, а е написал, примерно едно от най-трудните за разбиране съчинения Апокалипсиса, и едно друго съчинение, принадлежащо към най-интимните и завладяващи душата човешки творби Евангелието на Йоан. И така, той е извоювал правото да произнася такива думи едва в края на дългия си живот и главно поради това, което вече беше създал. И само ако някой, бих казал, повтори неговия живот и направи това, което той е направил, и каже: Чеда, обичайте се!, само тогава не биха могли да съществуват възражения срещу подобен начин на изразяване. Обаче ние трябва да сме наясно, че нещата, изразени толкова крайно и стегнато, могат да означават много, но могат и да не означават нищо. И ако някой произнася мъдри думи, означаващи при съответните предпоставки твърде много, но ги произнася с тон на някакво безкрайно превъзходство, такъв човек ни кара да си спомним за онзи владетел, кой то веднъж посетил един затвор и когато при него довели един затворник, осъден за кражба, той го попитал, защо е откраднал, а крадецът отговорил: Защото бях гладен. Проблемът как да се помага на гладуващите е занимавал много хора, нали така. Обаче въпросният владетел отвърнал: Аз никога не съм чувал, когато някой е гладен, да краде, защото когато човек е гладен, той яде, а не краде! Несъмнено, това е един правилен отговор: Когато някой е гладен, той яде, а не краде. Но сега важното е дали този отговор е подходящ за конкретната ситуация. Защото верният отговор все още не означава, че той има смисъл и че допринася за разрешаването на конкретния случай. По същия начин в своята преклонна възраст авторът на Апокалипсиса и на Йоановото Евангелие, може да изрече думите: Чеда, обичайте се! като един вид екстракт на цялото християнство, но произнесени от устата на друг човек същите думи ще прозвучат като гола фраза. Накратко: за да разберем най-простите християнски истини и после да ги приложим в ежедневния живот, ние трябва да се върнем към началните етапи от еволюцията на човека.

Вчера ние трябваше да обсъдим един въпрос, който е съдбоносен за съвременното мислене, а именно въпросът с онези четири съставни части на човешко същество, които наричаме „физическо тяло“. Ние ще видим още, как вчерашната тема за трите възгледа на елинството, еврейството и будизма, действително ще ни приближи до самата същност на християнството. Но когато проследяваме съдбата на физическото тяло, ние се изправяме пред един въпрос, който всъщност стои в основата на християнския светоглед; защото сега ние трябва да отговорим: Как стоят нещата с Възкресението Христово? Следва ли да приемем, че за да разберем християнството, е много важно да имаме представа и за Възкресението?

Че това е наистина важно, ние се убеждаваме, когато си припомним написаното в Първото Послание на апостол Павел до коринтяните (глава 15, 14-20): „И ако Христос не е възкръснал, празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра. Тогава ние бихме се оказали лъжливи свидетели на Бога, понеже бихме свидетелствували против Бога, който е възкресил Христос, докато всъщност не го е възкресил, ако мъртвите действително не възкръсват. Защото ако мъртвите не възкръсват, то и Христос не е възкръснал. Но ако Христос не е възкръснал, суетна е вашата вяра и вие сте още във вашите грехове; тогава са изгубени и тези, които са починали в Христос. Ако само в този живот се надяваме на Христос, то от всички човеци ние сме най-много за съжаление. Но сега Христос възкръсна от мъртвите като пръв от починалите.“

Тук следва да припомним, че що се отнася до разпространението на християнството, основната заслуга е на апостол Павел. И ако развием у себе си качеството да приемаме думите в тяхната пълна сериозност, ние не бихме могли да подминем най-важните думи на апостол Павел просто като си кажем: Нека да не бързаме с изясняването на въпроса с Възкресението. Защото, какво означава това, което апостол Павел казва? То означава, че цялото християнство, както и самата вяра на християните изобщо нямат никакъв смисъл, ако Възкресението не е един несъмнен факт. Ето какво казва апостол Павел, от когото християнството като исторически процес води своето начало. Накратко, той казва следното: Който иска да се откаже от Възкресението, той в смисъла на Павел трябва да се откаже и от християнството!

Нека сега да хвърлим поглед към последните две хилядолетия и да видим какво е отношението на нашите съвременници към въпроса за Възкресението, като се имат предвид особеностите на днешното образова ние. Тук аз не бих искал да се спирам на онези, които изобщо отричат Исус; и в случая, естествено, няма по-лесен отговор от този, че след като Исус не е съществувал, няма защо да си блъскаме главите с каквито и да е въпроси, свързани с Възкресението. Следователно, ако се абстрахираме от такива мнения, нека да се обърнем към онези хора, които в средата или в последната третина на 19 век започнаха да възприемат модерните представи на нашето време; и нека да се запитаме как би трябвало да разсъждават те по въпросите за Възкресението, като се опират на представите, които черпят от съвременната образователна система.

Ако се обърнем към един човек, оказващ толкова голямо влияние върху онези, които считат себе си за най-образованите представители на епохата, към Давид Фридрих Щраус*41, ние откриваме например в съчинението му за мислителя Раймарус, живял през 18 век, следното: „Възкресението на Исус е като един вододел, където се разделят не само различните християнски течения, но и различните светогледи и духовни степени на развитие.“ И почти по същото време четем в едно швейцарско списание думите: „Веднага след като мога да се убедя във Възкресението Христово, в това абсолютно чудо, аз ще скъсам и с модерния светоглед. Този разрив в ненарушимия природен ред, в който аз вярвам, би означавал и пълен разрив в моята система, в целия мой мисловен свят.“

Но колцина са хората от нашето съвремие, които споделяйки модерния светоглед на епохата ще се под пишат под тези думи, колцина са тези, които ще потвърдят: Да, ако бих бил принуден да призная Възкресението като един неоспорим исторически факт, аз ще разруша и цялата си философска, или каквато и да е друга система. И ние питаме сега: Как би могло Възкресението да намери своето място, именно като исторически факт, в светогледа на модерния човек?

Нека да си припомним, че още в първите публични лекции, ние обърнахме внимание, как следва да бъдат приемани Евангелията, а именно като текстове, свързани с посвещението. Величествените събития, описа ни в Евангелията, всъщност представляват факти и процеси на посвещението, които първоначално са се разигравали в тайните храмове на Мистериите, когато един или друг кандидат, удостоен с тази чест, е бил посвещаван от йерофанта, от жреца-посветител. И след като беше подлаган на продължителна подготовка, накрая такъв човек минаваше през един вид смърт, през един вид възкресение; освен това той трябваше да мине и през определени изпитания, сходни с тези, които са описани в Евангелията например Изкушението в пустинята, Молитвата в Гетсимания и т.н. Ето защо описанията на древните посветени, които съвсем не са биографии в обикновения смисъл на думата, са така сходни с това, което Евангелията разказват за Христос Исус. И когато четем историите за Аполоний от Тиана, историите за Буда или Заратустра, животоописанията на Озирис, на Орфей, с една дума, когато четем животоописанията на най-великите посветени, често пъти те са представени по такъв начин, като че ли пред нас застават същите биографични закономерности, каквито Евангелията описват, проследявайки живота на Христос Исус. Но дори ако би трябвало да допуснем, че по този начин ние следва да търсим първообразите на най-важните процеси, описани в Евангелията, именно в церемониалните посвещения на древните Мистерии, от друга страна за нас става пределно ясно: величествените описания за живота на Христос Исус са изцяло проникнати от такива събития, които са вече не едно просто повторение на церемониите, извършвани при посвещението, а действителни процеси, те са, накратко казано, едно действително посвещение. И нима не сме изправени пред едно действително посвещение, когато в Евангелието на Йоан четем следното (Глава 20, 1-17): „А в първия ден на седмицата Мария, тази от Магдала, дойде рано сутринта, докато беше още тъмно, на гроба и видя, че камъкът е отместен от гроба. Тогава тя изтича и отиде при Симон Петър и при другия ученик, когото Исус обичаше, и им каза: Взели са Господа от гроба и не знаем къде са го сложили. Тогава Петър и другият ученик излязоха и отидоха на гроба. Те и двамата тичаха, но другият ученик изпревари Петър и пристигна пръв, наведе се и видя плащениците да лежат на земята, но не влезе вътре. После дойде и Симон Петър и влезе в гроба; видя плащениците да стоят там, също и кърпата, която беше на главата Му, но поставена не до плащениците, а свита на отделно място. Тогава влезе и другият ученик, който пръв беше дошъл на гроба, и видя, и повярва. Защото още не бяха разбрали писанието, че Той трябва да възкръсне от мъртвите. И така, учениците се прибраха у тях си. А Мария стоеше до гроба отвън и плачеше; и като плачеше, надникна в гроба и видя два Ангела в бели дрехи седнали там, където беше лежало тялото на Исус. Те й казаха: Жено, защо плачеш? А тя им рече: Защото са взели моя Господ и не зная къде са Го занесли. Като рече това, тя се обърна и видя Исус да стои пред нея, но не Го позна. Исус и рече: Жено, защо плачеш? Кого търсиш? А тя, мислейки, че той е пазачът на градината, Му рече: Господине, ако ти си Го изнесъл, кажи ми, къде си го сложил, за да отида и да Го прибера. И Исус й казва: Мария! И тя се обърна и Му рече на еврейски: Равуни!, което означава: Учителю! А Исус и казва: Не ме докосвай, понеже още не съм се възнесъл при Отца!“*42

Тук ситуацията е описана с такива подробности, че едва ли бихме могли да пропуснем нещо, ако в нашата имагинация решим да си съставим един образ на това, когато например се казва, че единият от учениците тича по-бързо от другия, че кърпата, покриваща главата, е поставена на друго място и т.н. Във всички тези подробности ние виждаме изписано нещо, което не би имало никакъв смисъл, ако то не е в непосредствена връзка със самите факти. Ние вече обърнахме внимание макар и по друг повод върху следното: Мария не успява да разпознае Христос Исус. И ние обяснихме, как е възможно, след като си познавал някого, три дни по-късно да не можеш да го разпознаеш, въпреки че той се явява в своята предишна форма? А че Христос се яви на Мария в една променена форма, това също следва да се вземе предвид; защото иначе тези думи не биха имали никакъв смисъл.

Тук ние трябва да посочим два важни момента. Всъщност ние трябва да разбираме Възкресението като едно конкретно историческо проявление на свещените Мистерии, но в същото време сме длъжни да отчитаме и една голяма разлика: Онзи, който възкресяваше отделните ученици на древните Мистерии, беше йерофантът; обаче Евангелията ясно показват, че онзи, който възкреси Христос, е Съществото, което ние наричаме Отец, или с други думи, самият Отец възкресява Христос. Евангелията ни насочват и към факта, че това, което в по-малък мащаб се разиграваше в дълбините на Мистериите, беше изнесено от божествените Духове навън, в исторически план, и вече като Събитието на Голгота, то придоби смисъл и значение за цялото човечество, а Съществото, наричано от нас Отец, като един вид йерофант, извърши Възкресението на Христос Исус. Така тук ние имаме усилено до краен предел същото, което в по-малък мащаб се разиграваше по-рано в древните Мистерии. Този е единият момент.

Другият важен момент се състои в следното: В нещата, свързани с Мистериите, са вплетени описанията на такива подробности, че дори и днес ние можем да възстановим включително и до най-дребните детайли ситуациите, за които става дума в Евангелията. Това ясно пролича в посочения пример. Има и друго, което е още по-важно. Какъв е смисълът на думите: „Защото още не бяха разбрали писанието, че Той трябва да възкръсне от мъртвите. И така, учениците се прибраха у тях си.“ Следователно, нека да попитаме: В какво можаха да се убедят учениците? Нещата са описани максимално ясно и точно: Плащениците са там, но тялото на Исус не е там; то вече не е в гроба. Прибирайки се у дома си, учениците бяха убедени само в това и в нищо друго. Иначе думите се оказват лишени от всякакъв смисъл. Колкото по-дълбоко вниквате в текста, толкова повече трябва да признаете: Учениците, които стояха до гроба, можаха да се убедят, че плащениците са там, но тялото на Исус не е там; и те си тръгнаха обратно с мисълта: Къде е тялото? Кой взе тялото от гроба?

И сега, започвайки от убеждението, че тялото не е в гроба, Евангелията постепенно ни отвеждат към фактите, чрез които учениците всъщност стигнаха до Възкресението. Как стигнаха те до реалния факт на Възкресението? Благодарение на това, че както свидетелствуват Евангелията Христос започва да им се явява, така че те можаха да си кажат: Да, Той е тук!, и това убеждение напредна до такава степен, че Тома, наречен още Тома Неверни, можа да сложи своите пръсти в раните на Спасителя. Накратко, от Евангелията научаваме, че учениците можаха да бъдат убедени в реалността на Възкресението едва когато пред тях застана възкръсналият Христос. Неоспоримото доказателство за учениците беше това, че Той е всред тях. И ако някой би ги запитал, след като Христос е жив, въпреки че беше умрял, ако някой би ги запитал за същинското съдържание на тяхната вяра, те биха отговорили: Ние просто имаме доказателство то, че Христос е жив! И този отговор е съвсем различен от по-късните думи на апостол Павел, след като вече беше изживял това, което наричаме Събитието от Дамаск.

Ако човек се остави под въздействието на Евангелието и Посланията на апостол Павел, той веднага ще усети що се отнася до Възкресението дълбоката разлика между основния тон на Евангелията и това, което говори Павел. Естествено, апостол Павел привежда своите възгледи в съответствие с тези на Евангелията; защото когато той казва, че Христос е възкръснал, той напомня: след кръстната смърт Христос се явява като жив на Петър, на дванадесетте, после едновременно на 500 братя, а накрая и на него, като на един „преждевременно роден“, направо от огнения блясък на духовния свят. Така Той се явява и на учениците: Ето върху какво обръща вниманието на апостол Павел. Защото Павловата среща с Възкръсналия не беше по-различна от тази на учениците.

Но към всичко останало, Павел прибавя и онова, което той лично изживя в т.нар. Събитие от Дамаск, и което всъщност представлява неговата чудна и лесно разбираема теория за Христовото Същество. Защото какво означава за него Христовото Същество след Събитието от Дамаск? За него то означава „втория Адам“. И Павел веднага прави разлика между първия Адам и втория Адам: Христос. Той нарича първия Адам родоначалник на всички човеци, живеещи на Земята. И по какъв начин? Няма нужда да се впускаме в подробни разсъждения, за да получим отговор на този въпрос. Той го нарича родоначалник на всички човеци, като вижда в неговото лице първия човек, от който произлизат всички други а за Павел това означава: онзи, от когото хората унаследиха своето физическо тяло. Или с други думи: Адамовото тяло е първото тяло, което застава пред нас в света на Майя, и то е смъртно; то е наследеното от Адам тленно тяло, подчиненото на смъртта физическо тяло на човека. И ако можем да си послужим с един не лош израз, това е тялото, с което хората са „облечени“.

А втория Адам, Христос, Павел разглежда като онзи, който притежава нетленното, безсмъртно тяло. И сега Павел предполага, че в резултат на едно продължително християнско развитие хората постепенно ще стигнат до там, че на мястото на първия Адам ще поставят втория Адам, че вместо тленното тяло на първия Адам ще „облекат“ нетленното тяло на втория Адам, Христос. И така, от онези които се наричат истински християни, Павел изисква пълно скъсване с предишните им възгледи. Както първото, тленното тяло произлиза от Адам, така и от втория Адам, от Христос трябва да произлезе нетленното тяло; така че всеки християнин би трябвало да си каже: понеже произлизам от Адам, аз разполагам с едно тленно тяло, каквото имаше и Адам; и когато вървя по верния път към Христос, аз получавам от Христос от втория Адам едно безсмъртно, нетленно тяло. Ето прозрението, от което беше озарен Павел при Събитието от Дамаск. Или с други думи: Какво иска да каже Павел? Нека да си послужим със следната проста схема /виж рисунката /.

Ако в определен момент имаме съответния брой човешки същества (х), според Павел всички те произлизат от първия Адам, от когото те имат и своето тленно тяло. Но според представите на Павел е възможно и още нещо. Както по отношение на своята човешка същност хората биха могли да кажат: „Да, ние сме сродни, понеже всички произлизаме от един прачовек, от Адам“, така те вече в смисъла на Павел биха могли да си кажат и друго: „Както без никакво участие от наша страна, а просто чрез отношенията, характерни за физическото размножение на човека, можем да изтеглим тези линии нагоре, чак до Адам, така би трябвало да съществува и друга възможност, а именно, в резултат на определени вътрешни усилия, у нас да възникне нещо съвсем ново; така че както „природните“ линии водят нагоре до Адам, да е възможно да теглим линии, водещи не до телесния Адам с тленното тяло, а до едно тяло, което е нетленно и което ако вървим по верния път към Христос ние можем да носим в себе си по същия начин, както носим в себе си и тленното тяло на Адам.“

Едва ли има по-неудобна представа за съвременните хора от тази, която обсъждаме сега. Защото, погледнато съвсем трезво, какво изисква тя от нас? Тя изисква нещо, което според модерното мислене е направо чудовищно. Модерното мислене дълго време е спорило по въпроса, дали всички хора произлизат от един единствен прачовек, който някога е съществувал на Земята и е можел да бъде възприеман с физическите сетива. Обаче сега Павел изисква следното. Той казва: Ако искаш да станеш християнин в истинския смисъл на думата, ти трябва да си представиш, че вътре в теб може да се роди и живее нещо, което би ти позволило да теглиш духовни линии до втория Адам, до Христос, до онзи Христос, който на третия ден се изправи от гроба; също както всички хора могат да теглят съответните линии до физическото тяло на първия Адам.

Да, ето какво изисква Павел от всички, които наричат себе си християни: да положат усилия и вътре в тях действително да се роди нещо ново, и както тленното тяло води до Адам, така и то да води човека до онзи, който на третия ден се изправи от гроба, където беше положено тялото на Христос Исус. И всеки, който отрича тази възможност, всъщност отрязва пътищата си за разбиране на Павел. Ако по отношение на своето тленно тяло човекът произлиза от първия Адам, той има възможност в случай че подчини на Христос целия си душевен живот да разчита и на втори родоначалник. И той е не друг, а онзи, който на третия ден, след като тялото на Христос Исус беше положено в Земята, възкръсна от гроба.

И така, следва да сме наясно: тук ние сме изправени пред едно категорично изискване на Павел, колкото и да е неудобното за модерното мислене. Обаче ние се стремим тъкмо към това: да се приближим към модерното мислене, изхождайки от позицията на Павел; впрочем не е препоръчително човек да търси друго обяснение, друго мнение относно това, което Павел изразява толкова ясно. Несъмнено, твърде удобно е да тълкуваме нещо в алегоричен смисъл и да твърдим, че го разбираме по този или онзи начин; обаче подобни тълкувания са лишени от какъвто и да е смисъл. И ако искаме да си обясним нещата, за нас просто не остава друга възможност, дори ако модерното мислене би го окачествило като суеверие -, освен да приемем, че според описанията на Павел, Христос възкръсва на третия ден от полагането Му в гроба. Но да продължим нататък. Тук бих желал да добавя следното: Едно такова твърдение, каквото чуваме от устата на Павел, след като беше стигнал до кулминацията на своето посвещение чрез събитието от Дамаск, твърдението му за втория Адам и неговото възкресение от гроба, можеше да бъде изречено само от човек, който в цялото си светоусещане, в целия си начин на мислене е произлязъл от елинството; който има своите корени в елинството, въпреки че принадлежеше на еврейския народ. Да, в известен смисъл, Павел пожертва своето еврейство пред гръцкото светоусещане. Защото какво всъщност твърди Павел, когато разглеждаме нещата по-отблизо? Това, което гърците толкова са обичали и ценили, външната форма на физическото тяло, и пред което са имали трагичното усещане: „Да, след като човекът мине през Портата на смъртта, то изчезва завинаги!“, за него Павел твърди: „Не, то не изчезва, а триумфиращо се издига от гроба с Възкресението Христово!“ И така, поискаме ли да хвърлим мост между двата светогледа, най-добре е да допълним следното.

Верен на своето елинско светоусещане, гръцкият герой казваше: „По-добре просяк в горния свят, отколкото цар в царството на сенките!“ И той се изразяваше така, понеже оставайки верен на своето елинско светоусещане беше дълбоко убеден, че след като човекът мине през Портата на смъртта, това, което гърците толкова обичаха, външната форма на физическото тяло, изчезваше веднъж завинаги. Ето на каква почва, пропита с толкова красота и трагизъм, трябваше да стъпи Павел, когато започна да разпространява християнството всред гърците. И ние не се отклоняваме от неговите думи, когато допълваме: „Това, което вие толкова много цените, външната форма на човешкото тяло, в бъдеще изобщо няма да изчезва; защото Христос възкръсна като първият от онези, които побеждават смъртта! Физическата форма на тялото не е изгубена; чрез Възкресението Христово тя отново е върната на човечеството!“ Чрез Възкресението, евреинът Павел, възпитан изцяло в духа на гръцката култура, върна на гърците онова, което те ценяха най-много. Само един грък можеше да мисли и говори по този начин, но един грък, който беше станал такъв, оставайки верен на всички особености, произтичащи от неговия еврейски произход. Само един евреин, станал грък, можеше да говори така! Никой друг!

Но как можем да се доближим до тези неща от гледна точка на антропософията? Защото ние сме стигнали до там, че знаем: Всъщност Павел изискваше нещо, което дълбоко обърква сметките на модерното мислене Нека сега да видим как изглеждат нещата в действителност.

За да получим ясна представа за твърденията на Павел, нека още веднъж да си припомним основните антропософски истини. Ние знаем, че човекът е съставен от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз. Ако попитате някого, който се е занимавал с антропософия, но не много задълбочено, дали познава физическото тяло на човека, той несъмнено ще Ви отговори: Да, аз познавам добре физическото тяло; когато един човек застава пред мен, аз виждам тялото му съвсем ясно. Другите, невидимите или свръхсетивните части не могат да бъдат видени; обаче това не се отнася за физическото тяло.

Но, когато обхващаме човека с физическия си поглед и с физическия си разум, дали пред нас действително застава неговото физическо тяло? Питам Ви: Има ли такъв, който някога е видял човешкото физическо тяло, без да разполага с ясновидски способности? Какво виждат хората, когато гледат само с физическите си очи и размишляват с физическия си разум? Те виждат едно човешко същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз! И когато пред нас стои един човек, ние имаме пред себе си едно органично цяло, изградено от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз. И не би имало никакъв смисъл да твърдим, че пред нас стои едно физическо тяло, както не би имало смисъл да казваме, когато държим пред някого чаша вода: Тук вътре има водород! Както човекът е съставен от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз, така и водата е съставена от водород и кислород. Това, което физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и Азът изграждат заедно, може да се наблюдава във външния свят така, както водата в пълната чаша вода. Обаче ние не виждаме нито водорода, нито кислорода и много се заблуждава онзи, който смята, че би могъл да ги различи. По същия начин се заблуждава и онзи, който смята, че когато пред него застане един човек, той вижда физическото му тяло. Всеки наблюдател, който разполага само с физическите сетива, вижда не едно човешко физическо тяло, а едно същество, изградено от четири съставни части; и той вижда физическото тяло само дотолкова, доколкото то е пронизано от другите три съставни части. Но в случая външният му облик е толкова променен, колкото променен е водородът във водата, където той е съединен с кислорода. Защото водородът е газ, кислородът също е газ, и съединени, те образуват течност, нали така? Следователно, защо би трябвало да е толкова трудно разбираемо, че човекът, който застава пред нас във физическия свят, е твърде различен от своите отделни части физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и Аза, както и водата е нещо твърде различно от водорода? Ето защо отново трябва да заявим: Човекът не бива да се осланя на онази Майя, на онази илюзия, която създава у него човешкото физическо тяло. Ако действително искаме да се доближим до същността на човешкото физическо тяло, ние следва да мислим за него по съвсем друг начин.

Тук въпросът опира до това, че разглеждането и обяснението на човешкото физическо тяло спада към най-трудните проблеми, пред които се изправя ясновидецът, наистина към най-трудните!

Защото нека да предположим, че в условията на външния свят, с човека се извършва същият експеримент, какъвто става, примерно, с разлагането на водата, т.е. с отделянето на водорода и кислорода. На пръв поглед, точно това става при смъртта. Там ние виждаме, как човекът отхвърля своето физическо тяло. Но дали е така в действителност? Всъщност въпросът изглежда дори смешен. Защото какво по-ясно от това, че при смъртта човекът отхвърля своето тяло?! Обаче това, което човекът отхвърля при смъртта какво фактически представлява то?

То представлява нещо, за което най-малкото трябва да кажем, че вече не притежава най-важното, което е характерно за живото физическо тяло: а именно формата, която започва да се разрушава веднага след настъпването на смъртта. Пред себе си ние имаме една разпадаща се материя и формата вече не представлява отличителен белег за тази разпадаща се материя. Това, което е отхвърлено, всъщност онези вещества и елементи, които иначе ние можем да проследим в природата; но то далеч не е това, което по един естествен път би породило човешката форма. Обаче тази форма е съществена и неотменима част от човешкото физическо тяло. За обикновения ясновиждащ поглед нещата фактически изглеждат така, сякаш човекът просто отхвърля тези вещества, които после биват подложени на разлагане, изгаряне и т.н. и накрая от неговото физическо тяло не остава нищо. Когато обикновеното ясновидство обхваща периода веднага след смъртта, то вижда една формация, съставена от Аза, астралното тяло и етерното тяло, докато в същото време човекът е изправен пред панорамата от образи, представящи неговия изминал живот. После ясновидецът вижда как природата продължава своя експеримент също и с етерното тяло; тя го отделя от другите части от астралното тяло и Аза -, като с тях остава свързан само един екстракт от етерното тяло, докато самото то постепенно се разтваря във всеобщия космически етер по един или друг начин. И така, веднага след смъртта човекът отхвърля физическото тяло, заедно с всички физически вещества и сили, а след няколко дни прави същото и с етерното тяло. А когато ясновидецът проследява мъртвите още по-нататък, през периода на Камалока, той вижда, как в живота между смъртта и новото раждане продължава само един екстракт от астралното тяло, докато останалата му част се разтваря в космическата астралност. Следователно, ние виждаме: Физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло биват отхвърлени, и на пръв поглед изглежда така, сякаш физическото тяло се изчерпва в това, което имаме в лицето на физическите вещества и сили, които на свой ред подлежат на разлагане или изгаряне. Но колкото повече в наши дни се развива ясновидството на човека, толкова по-ясно става, че това, което е отхвърлено с физическите вещества и сили, все пак не е идентично с цялото физическо тяло, че то съвсем не е идентично с цялата форма на физическото тяло. Към тези вещества и сили принадлежи и нещо друго, което ако говорим обективно, трябва да наречем „фантом“; да, това е фантомът на човешкото тяло. Този фантом е равнозначен с облика, с формата на човека, която „подрежда“ физическите вещества и сили по такъв начин, че ги включва в един вид духовна тъкан, която после застава пред нас, в условията на физическия свят, като едно или друго човешко същество. Както скулпторът не може да извае никаква статуя, ако се нахвърли върху мрамора или каквато и да е друга материя, сипейки безразборни удари, а трябва да разполага с предварителната идея, с мисълта, която възнамерява да въплъти в материята, така и за човешкото тяло съществува една предварителна идея, една мисъл; но тя далеч не съществува в онзи вид, както при скулптора, понеже материята на човешкото тяло не е някакъв мрамор или гипс, а като една действителна мисъл във външния свят: като „фантом“. Както скулпторът въплъщава идеята в своя материал, така и в Земните вещества, които след смъртта изоставяме в гроба или предаваме на огъня, е вложен фантомът на физическото тяло. Фантомът просто принадлежи на физическото тяло, той е другата, невидимата част на физическото тяло и е по-важен от физическите вещества; понеже физическите вещества всъщност не са нищо друго, освен материалния пълнеж, който, така да се каже, се изсипва в мрежата на човешката форма, както се изсипват ябълки в една каруца. Да, фантомът е нещо много важно! Веществата, които се разлагат след смъртта, са всъщност това, което намираме и навън в природата, само че в нашия случай те са подредени в човешката форма.

Размислете и върху нещо друго: Нима вярвате, че всичките усилия на духовните Същества в хода Сатурновата, Слънчевата и Лунната епоха са създали едно тяло, което веднага след смъртта минава във властта на Земните елементи? Не! Това, което минава във властта на Земните елементи, съвсем не е онова, което се е развило в хода на Сатурновата, Слънчевата и Лунна епоха. Това, което Боговете са създали през тези огромни периоди от време, е именно фантомът, формата на човешкото тяло. Ето защо, следователно, разбирането на човешкото физическо тяло не е никак лесна работа. Преди всичко, разбирането на физическото тяло не бива да се търси в света на илюзията, в света на Майя. Ние знаем, че зародишът на този фантом е дело на Престолите*43 и че това става на Стария Сатурн; после, на Старото Слънце, върху фантома работят Духовете на Мъдростта, на Старата Луна върху фантома работят Духовете на Движението, а на Земята върху фантома работят Духовете на Формата. Ето през какъв продължителен път на развитие е минало човешкото тяло! Ето защо ние обозначаваме съответната Йерархия с името „Духове на Формата“ защото фактически те живеят в това, което наричаме „фантом на физическото тяло“. Да, искаме ли да разберем физическото тяло, ние трябва да се издигнем до неговия фантом.

И така, пренасяйки се в началото на нашата Земна епоха, ние бихме могли да кажем: Висшите Йерархии, които през епохите на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна, са подготвили формата на човешкото физическо тяло, са пренесли този фантом и в Земната епоха. Фактически най-напред е бил създаден фантомът на човешкото тяло, който е невидим за физическите очи. Това е едно енергийно или силово тяло, което е напълно прозрачно. Физическите очи виждат само физическите вещества, които човекът приема като храна и които изпълват този невидим фантом. Когато физическите очи виждат едно човешко тяло, в действителност те виждат не самото него, а минералните вещества, които изпълват физическото тяло. Но благодарение на какво минералните вещества, такива, каквито са, заемат своето място в този фантом на човешкото физическо тяло? За да отговорим на този въпрос, нека още веднъж да си при помним възникването и първите етапи от развитието на човека в условията на нашата Земя.

Енергийното или силово тяло, което застава пред нас като невидим фантом на човешкото физическо тяло, идва от Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна, и напредналият ясновидец го възприема като фантом, само ако се абстрахира от минералните субстанции, които изпълват този фантом. И така, именно този фантом се намира в изходната точка от развитието. Следователно, в изходната точка от своето Земно развитие, човекът би бил невидим също и като физическо тяло.

Сега обаче нека да си представим, че към този фантом на физическото тяло се присъединява и етерното тяло: означава ли това, че по този начин фантомът на човешкото физическо тяло става видим? Съвсем не! Защото за физическите очи етерното тяло също е невидимо. Следователно, формацията физическо тяло плюс етерно тяло е все още невидима за обикновеното зрение. Същото се отнася и за астралното тяло; така че като фантом формацията, съставена от физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло, е все още невидима за обикновеното зрение. Несъмнено Азът, който се присъединява към тях по-късно би бил вътрешно възприемем, но не и външно видим. Следователно, човекът такъв, какъвто е „слязъл“ на Земята, минавайки през епохите на Сатурн, Слънце и Луна би останал за нас нещо невидимо и би бил видим само за ясновидеца. А благодарение на какво той стана видим за нас?

Работата е там, че той изобщо не би станал видим за нас, ако не би настъпило това, което Библията символично описва, а Духовната наука действително обяснява: Влиянието на Луцифер. Какво се случи в резултат на това влияние?

Припомнете си описанията в моята „Тайна наука“: От онзи еволюционен стадий, в който човекът се намираше поради обстоятелството, че неговото физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло съществуваха в невидимо състояние, той беше свален долу в по-гъстата материя, която той допълнително включи в своя свръхсетивен организъм според влиянията, които Луцифер упражнява върху него. Следователно, ако в нашия астрално-Азов организъм не се намираха така наречените луциферически сили, гъстата материя нямаше да е така видима, каквато е тя днес. Ето защо ние твърдим: Ние трябва да си представим човека като едно невидимо същество; и едва чрез влиянието на Луцифер в човека нахлуха такива сили, които го превърнаха в непрозрачно, видимо същество. Чрез влиянието на Луцифер, външните минерални вещества и сили нахлуват в областта на фантома. Когато в една прозрачна чаша налеем цветна течност, за нашите очи тя също става цветна, докато преди това е била прозрачна; така трябва да си представим, че луциферическото влияние е вляло в човешкия фантом такива сили, благодарение на които човекът прие в себе си съответните вещества и сили, които превърнаха неговата първоначално невидима форма във видима.

Следователно, какво прави човека видим? Именно луциферическите сили в него го правят видим за физическите сетива; иначе неговото физическо тяло би останало завинаги невидимо. Ето защо алхимиците винаги са подчертавали, че всъщност човешкото тяло се състои от същата субстанция, която изгражда напълно прозрачния, кристален „философски камък“. Както казах, човешкото физическо тяло е абсолютно прозрачно и само луциферическите сили в човека са тези, които са го направили непрозрачен, превръщайки го във физически осезаемо, плътно и непрозрачно същество. Сега Вие разбирате: Човекът е станал едно същество, което приема в себе си външните субстанции и сили на Земята, които после той отхвърля при смъртта, само благодарение на това, че е бил съблазнен от Луцифер, който е влял определени сили в неговото астрално тяло.

Но какво трябваше да последва по необходимост? Трябваше да последва едно изключително важно събитие: Именно под влиянието на Луцифер, в условията на Земята стана така, че Азът се присъедини към формацията от физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло; едва сега човекът стана това, което той представлява на Земята; едва сега той стана носител на земната форма; в противен случай това никога не би могло да се случи.

А сега нека да си представим, че в определен момент от живота Азът напуска формацията, съставена от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз; така че пред нас биха стояли физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло, обаче не и Азът. Нека да си представим още, че точно това би могло да настъпи и с Исус от Назарет през 30-та година от неговия живот: тогава човешкият Аз действително напусна троичната формация, съставена от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. И в това, което остана именно в сбора от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло навлезе Христовото Същество при Кръщението, извършено от Йоан в реката Йордан. Ето защо сега ние имаме физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло на един човек и вътре в тях: Христовото Същество. Вместо Азът, сега в човешките обвивки навлиза Христовото Същество. И по какво се различава този Христос Исус от всички други хора на Земята?

Той се различава от всички други хора по това, че те носят в себе си онзи Аз, който някога се поддаде на изкушението на Луцифер, докато Христос Исус носи в себе си не този Аз, а Христовото Същество. Така че от сега нататък Той носи в себе си остатъка от това, което идва от Луцифер; същественото тук е, че след Кръщението на Йоан един човешки Аз не позволява на луциферическите влияния да проникват в него. Едно физическо тяло, едно етерно тяло, едно астрално тяло, в които се намират предишните следи от луциферическото влияние, но в които не могат да проникнат никакви нови явления през следващите три години: Ето какво представлява Христос Исус.

Нека съвсем точно да обобщим какво представлява Христос от Кръщението в реката Йордан до Мистерия та на Голгота: Едно физическо тяло, едно етерно тяло и едно астрално тяло, което прави това физическо тяло и етерно тяло видимо, понеже то все още съдържа следите от влиянието на Луцифер. Защото благодарение на факта, че Христовото Същество носи следите от онова астрално тяло, което Исус от Назарет имаше от раждането до своята 30-та година, благодарение на този факт физическото тяло е видимо като носител на Христос.

И така, след Кръщението в Йордан, ние имаме пред себе си едно физическо тяло, което като такова би останало невидимо в условията на физическия свят, едно етерно тяло, което също би останало невидимо, следите от онова астрално тяло, което прави видими другите две тела, и което превръща тялото на Исус от Назарет в едно видимо тяло през периода от Кръщението в Йордан до Мистерията на Голгота и вътре в тези тела: Христовото Същество. Нека добре да запомним тези четири съставни части на Христос Исус и да повторим: В условията на физическия свят всеки човек е съставен от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз; обаче този Аз е от такова естество, че той непрекъснато работи в астралното тяло чак до мига на смъртта. Обаче Христос Исус застава пред нас като едно такова Същество, което също притежава физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло обаче не и човешки Аз, така че през трите години до смъртта в него не действува това, което иначе действува в човешкото същество, а действува именно Христовото Същество.

Ето какво искахме да представим пред нашите души, а утре, поемайки от тази гледна точка, ще продължим да говорим по нашата основна тема.