ИНТИМНОСТИ НА КАРМАТА

Виена, 9. Февруари 1912

Аз не бих искал да бъда криво разбран по отношение на една точка, върху която вчера говорихме тук в нашата вечерна лекция и въпреки това, един днешен разговор ми подсказа, че лесно може да се промъкне едно погрешно разбиране. Естествено е тези неща, които са свързани с интимностите на нашата карма, да бъдат трудни за формулиране с думи и много лесно може да се случи едно или друго нещо да не може да бъде ясно разбрано от първи път. Това е точката, която засегнахме вчера, относно факта, че в нашите мъки и страдания трябва да виждаме нещо, което по-разумното същество в нас търси, за да преодолее определени несъвършенства и че именно чрез това, че понасяме спокойно страданията, ние можем да вървим напред в нашия път. Не това е, което би могло да бъде криво разбрано, а другото, че напротив, трябва да приемаме удоволствията и радостите като нещо, което получаваме без да сме го заслужили, без да можем да го отнесем към нашата карма, а напротив, трябва да гледаме на него като на една милост, на една благодат, с която сме вплетени в царствата на Духа. Това аз Ви моля да не го схващате така, като че главният тон би се състоял в това, че получаваме радостта и удоволствието като един дар от царуващите божествено-духовни Същества, а Ви моля да поставите главния тон върху това, че бе казано: Когато искаме да разберем нашата карма, ние трябва да имаме предвид, че сме получили тези неща чрез една милост, чрез една благодат. Следователно, радостта и удоволствието са били разлети върху нас като една милост. Онзи човек, който иска да разбере своята радост и удоволствие в своята карма, така, като че ли по този начин Боговете искат да го отличат и да го поставят по-високо от другите, ще постигне точно обратното. Ние съвсем не трябва да разбираме това така, като че ли тези блага ни се дават с цел да бъдем поставени по-високо от другите. Те ни са дадени като един повод да се чувствуваме в милостта на онези божествено-духовни Същества. Следователно, само това, човек да се чувствува в милостта, е нещо, което означава един напредък, другото би ни върнало назад в нашето развитие. Ти, човеко, не бива да вярваш, че можеш да стигнеш до чиста радост и удоволствие чрез особени предимства на твоята карма, а трябва да вярваш, че можеш да стигнеш до тях само благодарение на факта, че нямаш никакви предимства – именно тогава ние следва да вършим дела на милосърдие, и ще ги вършим много по-добре, отколкото когато понасяме болки и страдания. Убеждението, че трябва да сме достойни за милостта – ето кое ни води напред! Следователно, не е оправдано становището на някои хора, че онзи, който живее в радост и богатство, е заслужил това. Моля да имате предвид тези думи, за да бъде избегнато едно погрешно разбиране.

Нека сега да разширим нашето обсъждане, засягащо въпросите на кармата по един по-свободен начин, така че Духовната наука да се превърне за нас в един вид жизнена сила. Когато разглеждаме нашия живот и това, което се случва с нас, първоначално можем да имаме два вида изживявания. Единият вид може да бъде такъв, че да си кажем: Да, сполетя ме едно нещастие, сполетя ме това, или онова. Да предположим, че ме е сполетяло едно нещастие. Когато насочвам мислите си върху нещастието, което ме е сполетяло, аз мога да кажа: Ако не бях небрежен, това нещастие нямаше да ме сполети. Обаче ние не винаги можем да предприемем едно такова обсъждане с обикновените нормални средства на съзнанието, а в много случаи ще намерим, че не можем да си дадем никаква сметка, как нещастието е свързано със събитията на нашия настоящ живот. Ние ще бъдем именно заставени със средствата на обикновеното съзнание да кажем за някои неща, които ни сполетяват: В нашия живот нахлу една случайност, която няма нищо общо с нас! Постепенно ние ще можем да правим разликата между неща, които сме в състояние да извършим, неща, в които, така да се каже, сполучваме, или не сполучваме. При някои неща, в които не успяваме, ще намерим за понятно, че не сме успели, че е редно да не успеем, защото сме били лениви, невнимателни, или нещо подобно. При други неща обаче напразно ще разчитаме на нашите сили и способности. Ето защо полезно е от тази гледна точка да се вгледаме в нашите собствени преживявания, да разделим именно нещата, за които можем да кажем: Аз имах неуспех и беше редно да не успея, без да бъда виновен за това. При други неща ще си кажем: Колко чудно е, че успях! После ще се обърнем към неща, които идват като една случайност в живота, за които изобщо не можем да си представим, че могат да имат някаква връзка с причините, които са ги предизвикали, следователно случайни неща и онези, които сме извършили, без те да имат нещо общо с нашите способности. Ето кое искаме да изследваме, ето в кое искаме да се задълбочим.

Да, предстои ни да се занимаваме с твърде странни неща. Нека за миг да предположим, че всичко, което ни е сполетяло, идва в отговор на нашите желания, че сме разгърнали цялата си воля, то да се случи. Да предположим, че от покрива се откъсва една керемида и пада върху нечие рамо. Нека, като един вид експеримент, да си представим, че това не ни е сполетяло случайно. Нека да развием следната хипотеза: Какво би се случило, ако ти се намираше горе на покрива, разместваш керемидите, и една от тях – докато ти светкавично слизаш на улицата – полита надолу и те улучва в рамото? Или, ако например, наглед безповодно, сами си предизвикаме една простуда? Да си представим как една дама, недоволна от съдбата си, умишлено се излага на простуда, в резултат на което умира. Следователно, нещата, които иначе приемаме за случайни, сега мисловно ги подреждаме по такъв начин, като че ли сами сме ги желали и подготвили. Същото можем да постигнем и с онези събития, които имат непосредствена връзка с нашите качества и способности. Да речем, не успяваме в нещо. Например, когато пропускаме един влак, не искаме да си представим, че виновни за това са били всички възможни външни обстоятелства, а искаме да си представим, че поради нашата небрежност сме пропуснали да стигнем навреме на гарата. Нека си го представим като един вид опит. Когато сторим това, ние стигаме до там, че си измисляме един несъществуващ човек. Това би бил един странен човек, който измисляме с нашата фантазия, един човек, който би извършил всичко това: един камък да падне на рамото ни, да получим тази или онази болест и т.н. Естествено ще знаем, че това няма нищо общо със самите нас. Въпреки това ние го очертаваме съвсем ясно пред погледа си и бихме могли да стигнем до твърде странни опитности по отношение на него. След известно време ще забележим: Естествено, ти не си извършил това, този човек е измислен. Но въпреки всичко, ние вече не можем да се отделим от него. Мисълта за него не ни напуска. И забележителното е, че тази мисъл не остава статична. Тя оживява вътре в нас и започва да се видоизменя. И в определен момент ние имаме усещането, че този човек стои скрит вътре в самите нас. Колкото и странно да изглежда, ние все повече се убеждаваме: В известен смисъл самите ние сме подготвили всичко това, което се разиграва в мислите ни. Или с други думи: Това съвсем не е чувството, че някога действително сме извършили въпросното действие, обаче това са мисли, които по определен начин отговарят на това действие. Тогава ние си казваме: Да, тук или там ти си извършил нещо, чиито последици сега понасяш. Ето едно добро упражнение за да постигнем един вид памет за чувствата, свързани с нашите предишни инкарнации. В душата възниква нещо, благодарение на което ние можем да усетим: Някога ти си бил там и си подготвил всичко това.

Вие се досещате, че култивирането на спомени за предишните инкарнации не е нужно да бъде нещо лесно. Защото помислете само за това, как трябва да напрегнете мисълта си, за да извикате в съзнанието си нещо, което неотдавна сте забравили. Трябва да извършите една работа, свързана с размисъл. Човекът напълно забравя това, което е изживял в миналите си инкарнации и той трябва да предприеме нещо, за да улесни връщането на спомените. Тук става дума именно за едно такова упражнение. И към казаното в публичната лекция ще прибавя това, че човекът забелязва, как тази памет на чувствата постепенно се пробужда в него и той усеща: Ти сам си подготвил това в миналото.

Нека не пренебрегваме такива правила, които ни се дават, защото все повече ще се убеждаваме как животът се прояснява, а ние ставаме все по-силни. Ние ще констатираме, че когато сме направили това веднъж и сме добили чувството: Ти сам беше този, който направи всичко това – тогава ще заставаме срещу бъдещите събития, които срещаме, по съвършено друг начин. Чрез това се изменя цялата ни душевна нагласа. Докато по-рано сме имали може би страх или други подобни чувства, когато нещо ни е сполетявало, сега получаваме като помощ един вид спомен на чувствата. И когато се сблъскваме с нещо, ние имаме вече насоката на нашите чувства, които ни казват: О, това се случва поради тази или онази причина. И тъкмо до това се свежда първоначалното припомняне на миналия живот. По този начин животът става по-ясен, по-спокоен, и точно от това се нуждаят хората, не само тези, чиито копнежи ги тласкат към антропософията, а също и тези, които стоят извън антропософията. Следователно, никак не е правилно, когато много хора казват: Какво ни интересуват нашите минали инкарнации, щом не можем да си спомним за тях? За да постигнем правилната душевна нагласа към настоящия земен живот, ние следва да развиваме една памет на чувствата, а не една памет на понятията и представите.

В тези лекции аз действително бих искал да посоча колко много неща могат да бъдат постигнати практически и че всеки, който практически прилага антропософията ще има усещането, че живее в антропософията.

Но за човека в течение на неговата карма не е важно само това, което си е навлякъл в миналите инкарнации, защото ние прекарваме един живот, протичащ между смъртта и едно ново раждане. Това не е един живот, лишен от събития, а такъв, в който минаваме през много събития, в които преживяваме и изпитваме всякакви неща. И в нашия земен живот също се явяват последствията на преживяванията, които сме имали в духовния свят, само че те се явяват по един особен начин, така че именно по отношение на тези събития се чувствуваме често пъти много склонни да говорим за случайности. Ние можем да припишем такива събития на важни случки, които сме преживяли там.

Днес бих искал да посоча нещо, което привидно стои далече от първата част на нашето разглеждане. Вие ще се убедите колко важни са тези неща за всички хора и как привидните случайности могат да се окажат от решаващо значение за загадъчните събития от живота.

Във връзка с това бих искал да обърна вниманието върху един исторически факт, който е запазен не в историческите книги, а в Акашовата летопис. Трябва да обърна първо вниманието Ви, че нашите души, каквито са те сега тук, са били непрекъснато въплъщавани в най-различни земни тела, въплъщавани в древна Индия, в Персия, в Египет, в Гърция. Ние действително сме минали през тези най-различни прераждания. Нашият поглед постоянно е виждал други отношения и условия, постоянно сме вниквали в други отношения и има дълбок смисъл, че минаваме през тези различни прераждания. Ние не бихме могли да водим сега нашия живот така, ако не бихме преживяли тези различни неща. Нещо твърде особено са изпитали душите на онези хора, които са живели в дванадесетото, тринадесетото столетие от нашето летоброене. Тогава за хората настъпиха твърде особени отношения. От тогава до сега не са изминали пълни седемстотин години. За развитието на човечеството настъпиха такива отношения, че можем да кажем: Тогава човешките души се откъснаха до най-голяма степен от духовния свят и настъпи толкова дълбок духовен мрак, че дори и за най-напредналите човешки души се оказа невъзможно да поддържат връзка с духовния свят. Впрочем тогава също имаше високо развити хора, но и те трябваше да минат през това състояние на затъмнение, което беше настъпило в средата на 13. столетие. Това състояние привърши към средата на 19. столетие, и тогава в определена област на Европа настъпи нещо твърде особено. В момента тази област не може да бъде посочена, но може би след време това ще е възможно в някоя от следващите лекции. От това сумрачно състояние на ясновидския живот израснаха дванадесет велики, изтъкнати европейски мъдреци, които бяха развити духовно по особен начин. Ако обгърнем с поглед тези дванадесет най-велики мъдреци на Европа, трябва първо да отделим седем от тях и да разгледаме тези седем. Тези седем си спомниха в това време за техните минали посвещения. Този спомен, наред с познанията, които бяха останали, беше такъв, че тези седем мъдреци повториха в себе си състоянието, което бяха изживяли по-рано, което бяха изживяли във времето след Атлантската катастрофа, а именно през периода на древната индийска култура. Това, което бяха поучавали седемте Риши на Индия, отново възкръсна в душите на седемте мъдреци на Европа. Те бяха седемте лъчи на свещената мъдрост, така че в сърцата на тези седем мъдри мъже живееше древната свещена атлантска култура. Те бяха събрани чрез една велика мирова карма на определено място в Европа, където можаха отново да се намерят. Към тези седем се присъединиха още четирима. От тези четиримата първият разви първия период след Атлантската катастрофа, древната индийска култура. Душевната същност на тази култура отново просветна в душата на осмия. Онзи, който носеше в себе си древната персийска култура, вля лъчите на своето душевно същество в душата на деветия, от третият културата на третия период, на египетско-халдейската култура просветваше в душата на десетия, а четвъртият, който носеше в своето душевно същество гръцко-латинската култура, направи така, че тя да просветне в душата на единадесетия. Обаче това, което тогава беше култура на настоящето, което можеше да бъде изживявано в настоящето, което хората можеха да изпитат, то съществуваше в дванадесетия мъдрец. В дванадесетте мъже, които се бяха събрали за една особена мисия, живееха дванадесетте различни гледища на човешкото духовно развитие. Една тайна е, че всички религии и всички философии, които са възможни, могат да бъдат категоризирани в дванадесет основни типа. И независимо дали ще вземете будизма, брахманизма, философията Веданта, материализма, всичко може да бъде сведено до дванадесет становища, само че тук трябва да се постъпва много точно. Следователно, в онзи колегиум от дванадесет мъдри мъже беше съединено онова, което беше разпространено върху цялата Земя като различни гледни точки, като различни религии, философии, или други светогледи.

След като периодът на духовно затъмнение отмина и отново можеше да се работи по духовен начин, към 12-те се присъедини и един 13-ти. Този тринадесети беше дошъл при тях по един странен начин. Това, което разказвам сега, принадлежи към онези събития, които стават скрито в развитието на човечеството, но могат да станат само веднъж. Те не се повтарят и за тях не се разказва никому, не за да се избегне евентуално подражаване, а поради една съвършено друга причина. Дванадесетте бяха известени за тринадесетия по един чуден начин, периодът на духовно затъмнение беше минал и можеха да се развият първите лъчи на ясновидството, така че те знаеха: сега трябва да се роди едно дете, което има зад себе си забележителни и чудни инкарнации. Те знаеха преди всичко, че една от неговите инкарнации е станала по времето, когато се беше разиграла Мистерията на Голгота. Те знаеха следователно, че на Земята отново се връщаше един съвременник на събитията на Палестина и тази сегашна инкарнация на роденото през 13. столетие дете – и то при такива особени обстоятелства – беше от такова естество, че не би могло да става дума за раждане на някаква високо развита човешка индивидуалност. Изобщо един лош навик е, когато се говори за предишния живот, хората винаги да посочват само важни исторически личности. Този лош навик е твърде много разпространен. Често пъти при мен са идвали хора, които говорят за своите минали инкарнации и винаги твърдят, че в миналото са били историчеси личности, или личности от Евангелията. Неотдавна при мен дойде една дама, която твърдеше, че в нейния минал живот е била Мария Магдалена. Аз ù казах, че тя е двадесет и четвъртата Мария Магдалена, която срещам в живота си. Трябва да се проявява най-голяма предпазливост и да не се стига до нелепи фантазии.

От историята ние също знаем твърде малко за последователните инкарнации на тази личност, тринадесетия. Тя постоянно се е прераждала с изпъкващи, значителни сърдечни качества. Знаеше се, че тази индивидуалност отново ще се роди като дете и че е предназначена да извърши забележителни неща за човечеството. Тези дванадесет мъдри мъже узнаха чрез своето ясновидство, че от самото начало това дете трябва да бъде напълно изолирано от света; те го взеха под своя закрила и го отгледаха и възпитаха. То бе взето от неговите родители и бе поставено под закрила и възпитанието на дванадесетте мъдри мъже. Те го отгледаха с много грижи и според правилата на тяхното ясновидство, така че всичко, което беше заложено в него като способности в миналите инкарнации, можа отново да се развие. Вие ще забележите, че от това събитие е останало един вид предчувствие в онези, които са знаели нещо от историята на духовния живот. Гьотевото стихотворение “Тайните” често пъти е било споменавано по този повод. Движен от едно дълбоко предчувствие, Гьоте е загатнал за този колегиум на 12-те и за душевното състояние на неговите участници. В своето стихотворение Гьоте разказва как при дванадесетте идва тринадесетият, братът Маркус. Но тук става дума не за братът Маркус, а за онова дете, което бе взето и възпитано от дванадесетте, докато то стана младеж. Това дете се разви по един странен начин. Дванадесетте мъдреци не бяха фанатици, а просветени, спокойни, вътрешно хармонични духове. Какво прави фанатикът? Той иска колкото е възможно поскоро да обърне хората към своите разбирания; обаче хората не искат това. Според фанатикът всеки човек трябва да вярва както него и той се сърди, когато някой не му вярва. Когато в нашето време някой застъпва това или онова становище, хората съвсем не вярват, че той иска да накара другите да вярват нещо друго, освен онова, което е мислил и вярвал онзи, за когото той говори. Така аз дълги години бях считан за нитчеанец, защото бях написал една книга за Нитче. Но хората не могат да разберат, че някой може да предаде нещо по обективен начин; те вярват, че всеки е фанатик за това, което казва, относно онова, което говори.

Естествено, 12-те не бяха фанатици и те предпазиха детето от всякакви учения, облечени в думи. Обаче те живееха заедно с него и в резултат на това от тях към детето се насочваха 12 различни светлинни лъча, а то ги приемаше така, че в душата му те се превръщаха в дълбока вътрешна хармония. То не би могло да бъде изпитано като обикновен ученик, но в неговата душа живееше, превърнато в чувствата и усещания, това, което дванадесетте носители на дванадесетте различни вида религии вливаха в неговата душа. И цялата конфигурация на душата, цялото основно настроение представляваше един хармоничен отзвук от дванадесетте различни вероизповедания на човечеството, които са разпространени по цялата Земя.

Така обаче душата на това момче трябваше да понася много неща и последствието беше, че душата действуваше върху тялото по един особен начин. И тъкмо поради това, че нещата, които сега разказвам, действително настъпиха, те не могат да се повторят; те можеха да настъпят единствено в онзи момент.

И странно, колкото по-голямо, по-хармонично ставаше душевното съдържание на това момче, толкова по-нежно ставаше неговото тяло. То ставаше все по-нежно и по-нежно. И в определена възраст тялото на момчето стана толкова нежно, че то буквално стана прозрачно, през него и през неговите отделни органи можеше да се вижда. И този младеж ядеше все по-малко и по-малко, докато накрая престана напълно да се храни. Един ден той изпадна в едно апатично състояние: душата беше излязла от тялото и след няколко дена отново се върна в него. Сега младежът беше напълно преобразен вътрешно. Дванадесетте различни лъчи на човешките светогледи бяха съединени като в една светлина и сега той се произнасяше върху най-чудните и велики тайни. Той не повтаряше това, което единият, вторият, третият е казал, а казваше в една съвършено нова форма и по един чудесен начин неща, с които беше съединено всичко, което другите знаеха. И той казваше това така, като че тази нова мъдрост е родена току що в него, като че един по-висш Дух говореше в него, така че сега дванадесетте мъдри мъже можеха да научат нещо ново. И те всички се учеха от него, предложено им беше безкрайно много, на всеки един едно съвършено обяснение на това, което той знаеше от по-рано.

Аз ви описах първата школа на Кристиян Розенкройц, защото този тринадесети е една индивидуалност, която ние наричаме Кристиян Розенкройц. В онова свое въплъщение той много скоро умря, имаше едно кратко земно съществувание. Той отново се прероди в четиринадесетото столетие и тогава животът му продължи повече от сто години. Тогава в него отново се проявиха онези неща, които се бяха зародили в душата му през тринадесетото столетие. Тогава, в тринадесетото столетие той имаше един кратък живот, а в четиринадесетото столетие – един дълъг живот. Той използува първата половина на този живот за големи пътувания, за да търси различните културни центрове на Европа, Африка, Азия, за да се запознае с това, което беше възникнало там през тринадесетото столетие. След това отново се завърна в Европа. Някои от тези, които го бяха отгледали и възпитали в тринадесетото столетие, бяха отново преродени, а към тях се присъединиха и други. Именно тогава беше създадено онова течение, което наричаме розенкройцерско. И Кристиян Розенкройц постоянно идваше на Земята в най-различни нови въплъщения.

Обаче чрез своята личност той действува и в днешно време, дори и през кратките междинни периоди, в които не е инкарниран, да, той продължава да оказва своите духовни въздействия върху хората чрез по-висшите си тела по такъв начин, че не се налага да бъде пространствено свързан с тях. Нека да разгледаме тези загадъчни въздействия.

Сега бих искал да си послужа с един пример. Онези, които участвуват в окултния духовен живот, установиха нещо твърде знаменателно. Когато някой съизживява именно нещата, които се разиграват около нас в духовното поле, например когато той е изживял тези неща през осемдесетте, деветдесетте години на миналото столетие, той можеше да долови определени влияния от една странна личност – аз привеждам само един случай от многото други – но тези влияния се проявяваха така, че съответният човек не се чувствуваше особено добре. И всички, които долавяха известни въздействия, идващи от едни или други свои съвременици, живеещи далеч от тях в пространството, долавяха нещо като сияние, което идваше от една личност, но това сияние не беше напълно хармонично. После настъпи новото столетие и онези, които можеха да доловят окултните влияния, констатираха, че влиянията са станали хармонични. Какво се беше случило? Сега искам да Ви посоча причината.

През 1900 година, на 12. Август умря една личност, която все още не е достатъчно оценена: Соловьов. Той имаше едно етерно тяло, което действуваше лъчезарящо на далечни разстояния. Обаче въпреки че Соловьов е един велик философ, неговата глава, неговият интелект нямаха онези далечни въздействия, каквито бяха присъщи на неговата душа. Неговото мислене е велико и красиво, обаче неговата философия нямаше онази голяма стойност, която притежаваше душата му. Неговият интелект, неговата глава се явяваха като пречка чак до смъртта му и всичко това беше усещано като една дисхармония на окултните влияния. И когато той умря, когато неговият мозък се отдели, а етерното му тяло засия в етерния свят, тогава той беше освободен и вече несмущаван от своето мислене, така че лъчезареше по един чуден начин в етерния свят.

По отношение на такъв род познания някой би могъл да възрази: Какво ни засягат тези неща? Но тъкмо едно такова възражение е направо нелепо, защото човекът е свързан с духовните процеси, които стават около него и някои окултисти забелязват, че начинът, по който действуват, се определя от това, че те ги виждат. Но духовните процеси действуват и в другите хора, които не виждат. Всичко, което става в духовната област, действува съвместно. Не само това, което високо развити френски или руски личности излъчват, бива усещано в съответната част на Земното кълбо; на цялата Земя бива усещано това, което хората мислят и чувствуват, независимо къде се намират те. Всичко, което става в духовния свят, има своето влияние върху нас и ние постигаме правилния усет за нещата едва тогава, когато знаем, че душата е поставена в духовния свят така, както белите дробове са поставени във въздуха.

В една особено висока степен лъчезари онова, което се намира в етерното тяло на високо развитите индивидуалности и то действува върху другите хора. Така и етерното тяло на Кристиян Розенкройц действува навсякъде по света. Но тук трябва да изтъкнем един особено важен, многозначителен факт, и това е нещо, което се разиграва между смъртта и едно ново раждане в духовния свят и не бива да се разглежда като някаква предварително подготвена от нас случайност.

Кристиян Розенкройц винаги е използувал кратките междинни времена между своите инкарнации, за да призове в създаденото от него духовно направление душите, за които знаеше, че те са вече узрели за това. Между своите умирания и раждания той се занимава с това, да избира по определен начин узрелите за неговото течение духове. Но и хората, ако обръщат внимание, следва да разбират, чрез какво Кристиян Розенкройц им дава знак, че трябва да се числят към неговите избранници. Този знак се явява в живота на много хора от нашето съвремие, само че те не му обръщат особено внимание. Но между привидно случайните събития има и такива, а именно нещо, което показва, че онзи, на когото този знак е даден, всъщност вече е избран от Кристиян Розенкройц, намерен е за узрял в периода между смъртта и едно ново раждане. Той дава този знак тук на физическото поле. Това събитие може да се нарече клеймото на Кристиян Розенкройц.

Да предположим, че един човек лежи в леглото – на други места аз разказах други събития, всички те са се случили – и внезапно се пробужда. За него е необяснимо защо се пробужда и когато, ръководен от един инстинкт, поглежда върху една стена, той вижда там нещо особено. Стаята е сумрачно осветена, стената е тъмна и ето, той вижда написано на стената: “Стани веднага”. Той става, но всичко му се струва странно. Излиза от къщата и върху неговото легло пада таванът, който неминуемо би го убил. Нещата са станали така, че никой друг не е пострадал. Този човек проследява всичко; и тогава разбира, че никакво същество на физическото поле не е могло да го предупреди, че трябва да стане от леглото. Ако би продължил да лежи, той сигурно вече би бил мъртъв.

Мнозина биха дали следното обяснение: Този човек е имал някаква халюцинация или нещо подобно. Обаче нещата могат да имат много по-дълбоко обяснение. Тъкмо такива изживявания, които са изпитани от стотици хора, не са случайни. Винаги става дума за едно призоваване от страна на Кристиян Розенкройц, защото винаги кармата на призваните се представя до този момент така, че може да се каже: Кристиян Розенкройц първо подарява живота, за който после претендира да бъде посветен на създаденото от него духовно течение.

Аз изрично подчертавам, че в нашето съвремие в живота на много хора се явяват такива изживявания – важното е човек да бъде много внимателен към тях. Не винаги случаят е очебиен, но много хора на нашето време изживяват нещо подобно. Виждате ли, когато някоя вечер говоря и повтарям нещо, това става съзнателно, защото имам опит, че от неща, които някой е забравил напълно, или наполовина, той прави странни изводи. Казвам това поради причината, че никой не трябва да се почувствува подтиснат, ако не е имал такова изживяване – това не бива да се случва, защото той все пак ще намери в живота си нещо – нужно е само да пристъпи към едно старателно проучване. Естествено, аз мога да посоча само едно типично събитие. Следователно тук имаме един житейски факт, за който можем да кажем, че той не е предизвикан в рамките на една инкарнация: Ние сме имали шанса да срещнем Кристян Розенкройц в духовния свят. Аз изтъкнах особено силно това събитие на призоваването. Бихме могли да приведем също и други събития, непосредствено свързани с духовния свят, които се разиграват в живота между смъртта и раждането, обаче за нас е важно именно това събитие, което е толкова интимно свързано с нашето духовно движение.

И така вие виждате как от едно такова събитие може да настъпи едно съвършено друго настроение, ако искаме да видим какво всъщност става в живота. Повечето хора минават бързо през живота и не му обръщат внимание; те не размишляват, а развиват един живот в прослава на действията. Обаче ако много действия, които са неподготвени и незрели, не биха били извършвани, и хората биха размишлявали поне малко, те щяха да извършват много по-смислени дела в живота си! Знаците би трябвало да бъдат разчитани спокойно и внимателно. Често пъти само на пръв поглед изглежда така, сякаш ние размишляваме, докато всъщност чрез спокойствието ние получаваме сили, които ни позволяват да следваме призивите на кармата; ние започнем да разбираме кармата, когато тя ни призовава. Това са неща, върху които исках този път да насоча Вашето внимание, защото те ни помагат да вникваме още по-дълбоко в нашия живот.

Аз Ви разказах чисто исторически събитието от тринадесетото столетие, което някому ще изглежда твърде странно, за да покажа, на какво трябва да обръщат внимание хората, за да се научат да се включват в живота и да разбират знака на Кристиян Розенкройц. За да можеше това да се случи, беше необходим колегиумът на 12-те, към които се присъединил и 13-ят. Току що описаното събитие беше необходимо, за да се даде възможност на хората от нашето и следващите столетия да разбират и следват подобни знаци. Кристиян Розенкройц е изработил един такъв знак, именно за да насочва вниманието на хората към новите изисквания на времето, и този знак трябва да им напомня, че те му принадлежат, че те трябва да му посветят своя живот в името на общочовешката еволюция.