ЗОРАТА НА НОВИЯ ОКУЛТИЗЪМ

Касел, 27. Януари 1912

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Днес моята задача ще бъде да дам първо едно чисто историческо описание, което ще бъде последвано в други ден от нещо, което може да ни въведе подълбоко в импулсите на розенкройцерското мислене, чувствуване и действие. Днес ние можем да разберем, можем да проявим разбиране спрямо розенкройцерството само тогава, когато запишем в душата си, че розенкройцерството не е нещо, което има веднъж завинаги своята историческа норма, а всъщност е нещо различно през всяко едно столетие. Това е така поради причината, че то винаги трябва да се приспособява към отношенията и условията на настоящето. Ние сме наясно, че основните импулси на Духовната наука трябва все повече да определят културата на настоящето, но че в западната култура, в която живеем, това е много трудно. Не е възможно някой да стане друг човек от днес за утре чрез Духовната наука, само защото чрез нашата Карма сме поставени в западната култура. За нас това не е така лесно, както за представителите на някои човешки общности, които изхождат от расови или религиозни предпоставки. Защото наш основен принцип трябва да бъде, че ние не се опираме върху някакво религиозно вероизповедание, а в различните религиозни системи виждаме само форми на единния духовен живот. Духовната наука търси във всички религиозни светогледи тъкмо този духовен зародиш на истината. Самопонятно е, че като западен човек антропософът лесно може да бъде криво разбран и то най-вече от страна на различните религиозни изповедания и светогледи, които виждаме около себе си.

Когато правилно разбираме, към какво се стремим като последователи на Духовната наука, тогава ние трябва твърдо да застанем върху една почва: върху почвата на историческото развитие. Ние трябва да разберем, че Духовната наука е едно събитие всред историческото развитие. Всеки един от седящите тук е бил въплътен във всяка културна епоха, а именно бил е няколкократно въплъщаван във всяка културна епоха на човечеството. Но какъв е смисълът на тези прераждания? Защо човекът трябва да мине през всички тези различни обучения в хода на различните културни периоди? Това е довело Лесинг до признаването на идеята на прераждането. Лесинг си казваше: По-рано хората са минали през всички възможни културни епохи и те трябва отново да се връщат на Земята, за да научат нещо ново и да свържат старото с новото. Лесинг мислеше приблизително така: Това, че минаваме през различни инкарнации, трябва да има някакъв смисъл. И този смисъл се състои именно в това, че във всяка нова инкарнация човекът изживява нещо ново, различно от старото.

Ние вече че сто пъти обръщахме внимание върху това, че редуващите се епохи са били напълно различни една от друга. Днес ще обърнем внимание върху един извънредно важен момент, върху тринадесетото столетие. Можем да кажем, че инкарнираните по онова време хора изживяха нещо твърде особено, нещо, което инкарнираните в други времена хора не са могли да изживеят. И това, което ще кажа сега, аз го казвам напълно в смисъла на всички онези, които са имали възможност да водят един одухотворен живот, и които днес са отново инкарнирани. Всички те знаят това.

През тринадесетото столетие за хората беше настъпила една духовна тъмнина, както за най-озарените духове, така и за посветените. Всичко, което тогава през тринадесетото столетие се знаеше за духовните светове, хората го знаеха от преданията, или от предишни посветени, които събуждаха своя спомен за това, което бяха изживявали. Но за кратко време също и тези духове вече не можеха непосредствено да виждат в духовния свят. Това кратко време на затъмнение трябваше да настъпи, за да бъде подготвено характерното за нашата настояща епоха: днешната интелектуална култура, днешната култура на ума. Днес, в Петата следатлантска културна епоха ние вече сме я постигнали. В Гръцко-римската културна епоха това не беше така. Тогава на мястото на днешното мислене с ума пробладаващото беше непосредственото виждане. Тогавашният човек се срастваше, така да се каже с това, което виждаше и чуваше, дори и с това, което мислеше. Тогава не се умуваше така много, както това става и трябва да става днес, защото това е задача на Петата следатлантска културна епоха.

Тогава през тринадесетото столетие, за посвещението трябваше да бъдат избирани особенно подходящи личности и самото това посвещение можеше да стане факт едва след изтичането на споменатия кратък период на затъмнение. Днес все още не е възможно да назовем онова място в Европа, където е станало това, което сега ще кажа. Но не след дълго време и това ще може да стане.

Днес трябва да говорим за зората на новия окултизъм. Нека да си припомним, че в онова време на затъмнение живееха дванадест човека, дванадесет изтъкнати Духове, за да подпомагат прогреса на човечеството. Всички те не можеха да виждат непосредствено в духовния свят, но можеха да пробудят в себе си спомена за това, което бяха изживяли в предишни посвещения. И Кармата на човечеството се стече така, че в седем от тези дванадесет мъже беше въплътено онова, което хората запазиха като остатъци на древната Атлантска култура. В моята книга “Тайната наука” вече описах, че в седемте мъдри Учители на прадревна свещена Индия беше пренесено това, което беше останало от Атлантската епоха. Седемте мъже, които отново бяха инкарнирани в тринадесетото столетие, бяха част от дванадесетте; тъкмо те бяха именно онези, които можеха да насочват поглед в миналото към седемте течения на древната Атлантска култура и към онова, което продължаваше да живее от тези седем индивидуалности се присъединиха други четири, които можеха да насочват поглед в миналото към не много отдавна изтекли времена, както споменатите първо седем мъдреци, а тези четири личности можеха да насочват поглед към това, което човечеството беше усвоило като окултни истини през четирите следатлантски културни епохи. Първият можеше да насочва поглед към Древно-индийската епоха, вторият – към Древно-персийската епоха, третият – към Египетско-халдео-вавилоно-асирийската и четвъртият – към Гръцко-римската епоха. Тези четирима се присъединиха към седемте в колегиума на мъдрите мъже през тринадесетото столетие. Дванадесетият имаше най-малко спомени, той беше най-интелектуалният и имаше грижа най-вече за външните науки. Тези дванадесет индивидуалности не само продължиха да живеят в опитностите на западния окултизъм, но те можеха също и да се инкорпорират в такива личности, които малко или много бяха свързани с окултизма. В стихотворението на Гьоте “Тайните” ние виждаме да се обръща внимание на тези неща по един твърде особен начин.

Следователно, говорим за дванадесет изтъкнати индивидуалности, а към тези дванадесет се прибави и един тринадесети, който трябваше да бъде избран след периода на затъмнение, за да се стигне в западната култура до необходимото посвещение. Обстоятелствата са пълни с тайнственост и, естествено, аз мога да Ви разкажа само отделни подробности, но за мен всичко това е съвършено обективна истина. Но Вие можете да го проверите, ако вземете всичко, което бе казано вече от антропософски ориентираната Духовна наука през последните години, и прибавите към него и това, което знаете от външната история от тринадесетото столетие насам.

Именно на колегиума от дванадесетте мъдри мъже беше известно, че в тази епоха трябваше да се роди едно дете, което вече беше живяло по времето на Христовото Събитие в Палестина и което беше присъствувало на Мистерията на Голгота. Тази индивидуалност притежаваше силно изразени сърдечни качества, един твърде дълбок подем на любовта, който е могла да осъществи при съответните условия от тогава насам. В това дете беше въплътена една извънредно духовна индивидуалност. Сега трябваше да стане нещо, което никога не би могло да се случи отново в същата форма. Тук не става дума за едно образцово посвещение, а за едно изключително събитие. Това дете трябваше да бъде отнето от средата, в която се беше родило и под покровителството на дванадесетте мъдреци да бъде отнесено на определено място в Европа. Но най-важното беше не онова, което външно предприеха дванадесетте, а най-важното беше това, че детето израстна в средата на дванадесетте мъдреци. Благодарение на това мъдростите, които живееха в дванадесетте мъже, се вляха в детето. Например, един от тези дванадесет притежаваше Марсовата мъдрост и чрез това онази душа разви в себе си точно определени качества, тя получи чрез Марсовата култура едно особено настроение на душата. Тази Марсова култура се състоеше например между другото в това, че душата получи определена способност да защищава с въодушевление окултните науки. Подобни планетарни влияния бяха предадени по отношение на другите души. Чрез съзвучието на различни течения, които изхождаха от дванадесетте мъдреци, душата на това дете се разви по изключително хармоничен начин. Така детето израстна под постоянното покровителство на дванадесетте. После настъпи определено време: детето стана вече младеж, почти навърши дванадесет години и можеше да изяви нещо, което беше като един вид рефлекс, като един вид отражение на дванадесетте течения на мъдростта. И това, което се изяви тогава, беше нещо ново, също и за дванадесетте мъдреци. Преобразуването беше съпроводено от силни органични изменения. Детето значително се различаваше от другите хора, също и телесно. Междувременно то заболя много силно, тялото му стана като прозрачно. След това дойде време, когато душата напусна напълно тялото за няколко дена. Младежът лежеше като мъртъв. И когато душата се възвърна в тялото, беше станало нещо, което изглеждаше като едно съвършено ново раждане на дванадесетте мъдрости, така че също и дванадесетте мъдреци можаха да научат нещо ново от младежа. Сега той можеше да говори за съвършено нови изживявания. Чрез Мистерията на Голгота той можа да изживее нещо подобно на това, което Павел изживя пред Дамаск. С това беше дадена възможността, всички светогледи, религиозни и научни – общо взето съществуват само дванадесет такива светогледи – да бъдат обединени в един светоглед, който възникна от тези дванадесет. Дадена беше възможността дванадесетте светогледи да се обединят в един единствен светоглед, който не намаляваше значението на нито един от тях. За характера и съдържанието на поученията ще говорим вдруги ден. Обаче сега трябва да добавим, че младежът умря скоро след това, така че земното му съществувание беше твърде кратко. Неговата мисия се състоеше в това, мисловно да свърже дванадесетте течения на мъдростта, да ги изживее и да създаде новото, което после можа да остави на дванадесетте мъдреци, които на свой ред продължиха да работят върху него. Даден беше един много важен стимул за духовна работа. Индивидуалността, от която тръгна този импулс, носеше името Кристиян Розенкройц. Същата тази индивидуалност се прероди през четиринадесетото столетие и този път живя повече от сто години. В този свой земен живот тя направи външно плодотворно онова, което беше изживяла в своя минал кратък живот. Тя пропътува целия западен свят и почти цялата позната тогава Земя, за да приеме отново по един нов начин всяка мъдрост, от която в предишния живот възникна споменатият нов импулс, който трябваше да се влее като един вид есенция в цялата култура на тогавашното време.

Този нов елемент се прояви също и по един външен, екзотеричен начин. Например в живота на Лесинг можем да открием инспирацията, идваща от това Същество. Разбира се, това не може да бъде доказано външно. Но целият начин на мислене при Лесинг е такъв, че този, който е запознат с нещата, ясно може да долови този розенкройцерски импулс. Или например в деветнадесетото столетие, което беше до такава висока степен неподатливо за такива идеи като Карма, прераждане и така нататък, този импулс също действуваше по екзотеричен начин. Интересно е, че именно в онова време, към края на четиридесетте години, едно научно дружество предложи награда за най-добрия философски труд върху безсмъртието на душата. Между изпратените разработки беше и съчинението на Виденман, което получи наградата. В това съчинение Виденман се застъпваше за приемането на повтарящите се земни съществувания на душата. Естествено, в него не се говореше за прераждането така, както това става днес чрез Духовната наука, но интересен е фактът, че тогава се роди едно съчинение, в което се говореше за прераждането и то беше отличено с награда. Също и други тогавашни психолози се изказаха за повтарящите се земни съществувания на душата. Следователно, никога нишката на вярата в прераждането и Кармата не се беше прекъсвала. Също и първите съчинения на великата личност Е.П. Блаватска, основателката на Теософското общество, могат да бъдат разбрани само ако вникнем в розенкройцерската инспирация, благодарение на която те са възникнали.

Но сега от голямо значение е да знаем: всеки път във всяко едно столетие, розенкройцерската инспирация е давана така, че никога носителят на инспирацията не е назоваван външно. Само най-висшите посветени знаеха това. Днес например за такива процеси може да се говори само, ако са изминали сто години след тях. Защото този е периодът, който трябва да е изтекъл след процесите, преди да може да се говори за тях. За хората е голямо изкушение да отдават фанатична почит на една такава личност, да я превърнат в светец и да ù припишат неоспорим авторитет: това е възможно най-лошото. Хората наистина са застрашени от една такава опасност. Обаче в този случай мълчанието е не само необходимата предпазна мярка срещу външните атаки от страна на честолюбието и гордостта, от които хората все пак биха могли да се защитават, а преди всичко срещу окултните астрални нападения, които биха били постоянно насочени против една такава индивидуалност. Следователно, поради това се налага необходимостта, за един такъв факт да се говори едва след сто години. Постепенно чрез такива съзерцания трябва да се изработи представата, че центърът на тежестта в историческото развитие е даден именно в розенкройцерството.

Позволете ми да Ви покажа с един тривиален пример, какво се разбира под един такъв център на тежестта. Да си представим една везна: Тя трябва да има горе на кобилицата само една опорна точка. Ако би имала две такива опорни точки, с нея не би могло да се тегли. За историческото развитие също е необходимо един такъв център на тежестта. Например източният светоглед, а също и Шопенхауер, не допускат един такъв център на тежестта, не признават въобще едно историческо развитие в този смисъл. Обаче задачата на западното човечество е да признае историята. И розенкройцерството има мисията да изработи едно такова схващане, което допуска един център на тежестта в историческото развитие. И сега напълно безразлично е – относно това, което трябва да бъде казано – към кое вероизповедание принадлежи човекът. Защото от Хрониката Акаша може да се установи, че денят, който представлява центъра на тежестта в развитието на човечеството е 3. Април на годината тридесет и трета от нашата ера. Това ние трябва да считаме като особено важно за розенкройцерството, а именно, че тук се намира центърът на тежестта, определящ цялото развитие на човека.

И какво всъщност се случи тогава? Случи се това, което можем да наречем: Светът на Демоните изпадна в криза! Какво означава това? Ние знаем, че в миналото хората притежаваха едно примитивно ясновидство. Впоследствие то започна все повече и повече да отслабва, приближавайки се до пълно изчезване. Работата е там, че до този момент хората живееха със своето съзнание главно в областта на астралното тяло, а не толкова в областта на Аза. Кризата възникна поради това, че старото ясновидство се помрачаваше все повече и повече. Ето защо човекът можеше да има възприятия само в най-долните области на духовния свят. Азът все още живееше в астралното: обаче Съществата, които Азът можеше да възприеме, ставаха все по-лоши и по-лоши, ставаха все по-нечисти и по-нечисти. Човекът нямаше вече поглед към добрите Същества, а виждаме в астралната област само тези лоши Същества. Изцелението от това състояние трябваше да дойде чрез културата на Аза. Началото на това беше събитието, което стана при Кръщението в реката Йордан. Какво изживяваше един такъв човек, който се оставяше да бъде кръстен? Първо той изживяваше физическата процедура на потопяването във водата и с това отделянето на астралното и на етерното тяло от физическото тяло. Така човекът можеше да види, как в света на Демоните трябваше да избухне една криза. И кръщаващите се си казваха: Ние трябва да променим нашето разбиране, да се “покаем”, според думите на Евангелията. Ще дойде време, когато Духът ще може да прониква непосредствено в Азовото съзнание. Такъв човек чувствуваше: О, всички тези отвратителни астрални Същества все още се намират в мен, те постоянно проникват в мен.

Трябваше да дойде нещо, което се издига над астралното, и това е Азът. Чрез Азът ще бъде възможно да се образуват чисто човешки общности от свободата на душата, които не са вече свързани с кръвни връзки. Представете си сега един такъв човек, обсебен от възможно най-лошите Демони, които знаят, че им предстои една криза. Представете си, че срещу този човек застава едно Същество, което има именно мисията да работи против Демоните. Как трябва да се чувствуват тогава тези Демони? Те трябва да се чувстуват във висша степен неудобно! И те наистина се чувствуваха неудобно пред Христос Исус.

Розенкройцерството носи в себе си импулсите, които трябва да бъдат противопоставени на Демоните. Чрез тези импулси Азът трябва да бъде издигнат на по-висока степен. Само че в това отношение човечеството не е постигнало особен напредък.

Връщайки се към изходната точка на нашето обсъждане, може да ни стане ясно, колко естествено е, че за нас, антропософите е много по-трудно да пробием в света, отколкото за другите. Антропософите ще бъдат подложени на такова преследване, каквото застъпниците на други светогледи не биха могли да си представят. Защото нищо не е по-неприятно на хората, освен когато им се описва истинският образ на Христос. Обаче нашето разбиране се опира върху резултатите на истинското окултно-научно изследване и към това разбиране ние трябва да се придържаме твърдо с всички сили.