РОЗЕНКРОЙЦЕРСКОТО ХРИСТИЯНСТВО

Нойшател, 27. Септември 1911

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Изпитвам особено дълбоко задоволство да бъда за пръв път в този новооснован клон, който носи възвишеното име „Кристиян Розенкройц” и благодарение на това ще имам възможност да говоря за пръв път по-подробно върху Кристиян Розенкройц. В какво се състои тайната на Кристиян Розенкройц? За една вечер не може да бъде казано всичко за тази личност и все пак днес ние ще говорим за самия Кристиян Розенкройц, а утре вечер ще говорим за неговото дело.

Да се говори за Кристиян Розенкройц, това предполага едно голямо доверие в мистериите на духовния живот, едно доверие не само в личността, но и в големите тайни на духовния живот. Да бъде основан един нов клон, това винаги предполага и вяра в духовния живот.

Кристиян Розенкройц е една индивидуалност, която действува както когато е инкарнирана, така също и когато не е инкарнирана в едно физическо тяло; тя действува не само като физическо същество и чрез физически сили, а преди всичко духовно чрез по-висши сили.

Както знаем, човекът живее не само за себе си, а е свързан с великото развитие на човечеството. Когато обикновеният човек мине през смъртта, неговото етерно тяло се разлага във Вселената. Обаче от разлагащото се етерно тяло винаги остава една част и така сме заобиколени от остатъци на етерните тела на умрелите – за наше благо или за наша вреда. Те действуват върху нас в добрия и в лошия смисъл според това, дали самите ние сме добри или лоши. В този смисъл ние се намираме под всевъзможните въздействия, идващи от етерните тела на едни или други велики индивидуалности. От етерното тяло на Кристиян Розенкройц също се излъчва една голяма сила, която може да действува върху нашата душа и нашия Дух. Сега задачата ни се свежда до това, да опознаем тези сили. И ние като розенкройцери апелираме именно към опознаването на тези сили.

В по-тесен смисъл, розенкройцерското движение получи своето начало през тринадесетото столетие. Тогава тези сили действуваха необикновено силно и от този момент съществува едно течение на Кристиян Розенкройц, което оттогава непрестанно действува в духовния свят. Съществува един закон, според който на всеки сто години това силово течение се изразява особено мощно. Това се потвърждава сега в теософското движение. В своите последни екзотерични изказвания Кристиян Розенкройц сам обърна внимание върху това.

През 1785 година бяха публикувани езотеричните откровения на розенкройцерите в книгата „Тайните фигури на розенкройцерите” от Хинрикус Мадатанус Теозофикус. В тази публикация се съдържат частични указания върху това, което е действувало през изминалите сто години като розенкройцерско течение и което после беше отразено в текстовете, събрани и резюмирани от Хинрикус Мадатанус Теозофикус. И отново сто години покъсно виждаме действието на розенкройцерското течение, изразено в съчиненията на Е. П. Блаватска, особено в книгата „Разбулената Изида”. Някои неща от съдържанието на гореспоменатата книга са предадени с думи в книгата на Блаватска. Въпреки че на места тази книга е доста объркана, тя съдържа голяма част от онази западна окултна мъдрост, която все още остава наразкрита. Интересно е да сравним книгата „Тайните фигури на розенкройцерите” от Хинрикус Мадатанус Теозофикус със съчинението на Е. П. Блаватска. Най-напред трябва да обърнем с поглед първата половина на публикацията, която е замислена в смисъла на „Фигурите”. Във втората част Блаватска се отклонява малко от розенкройцерското течение. В своите по-късни съчинения Е. П. Блаватска се отклони от розенкройцерското духовно течение и следва да правим разлика между първите и по-късните нейни съчинения, макар и още в първите да се промъква нещо от некритичния дух на Е. П. Блаватска.

Ако обгърнем с поглед особеността на човешкото съзнание в тринадесетото столетие, ние ще видим, че примитивното ясновидство постепенно е изчезнало. Знаем, че по-рано всички хора са имали едно елементарно ясновидство. В средата на тринадесетото столетие настъпи най-ниската точка в това отношение. Тогава внезапно изчезна всякакво ясновидство. За всички хора настъпи една духовна тъмнина. Даже най-озарените духове нямаха вече никакъв достъп до духовните светове и когато описваха духовните светове, те трябваше да се ограничат с това, което им беше останало като спомен. Хората черпеха сведения за духовните светове само от преданията или от това, което можеха да им кажат посветените чрез пробуждането на спомена за това, което бяха изживели по-рано. Но за кратко време също и тези духове не можеха да вникват с поглед в духовния свят.

Това кратко време на затъмнение трябваше да настъпи, за да бъде подготвена характерната черта на нашата настояща епоха, а именно: интелектуалната, опираща се на разума култура. Ето кое е същественото за Петата следатлантска културна епоха. През време на Гръцко-латинската културна епоха днешната култура на разума не съществуваше в тази форма. Тогава вместо умственото мислене доминиращо беше непосредственото виждане. Човекът се срастваше, така да се каже, непосредствено с това, което виждаше и чуваше; да, човекът тогава се срастваше също и с това, което мислеше. Тогава не се е умувало така много, както това става и трябва да става днес, защото това умуване е задача на Петата следатлантска културна епоха. Но след време ясновидството на човека ще започне отново да се събужда и тогава ще може да се развие ясновидството на бъдещето.

Розенкройцерското течение е възникнало през тринадесетото столетие. Тогава, през тринадесетото столетие, за посвещението трябваше да бъдат избрани особено подходящи личности. Самото посвещение можа да бъде възстановено едва след изтичането на този кратък период на затъмнение.

На дадено място в Европа, за което още не може да се говори – но не след дълго това ще може да стане – бе създадена една висша духовна ложа, един колегиум от дванадесет мъже, които бяха приели в себе си целия сбор от духовната мъдрост на древните и новите времена. Става дума за това, че в онзи период на тъмнина живееха дванадесет човека, дванадесет изтъкнати духове, които се обединиха, за да подпомогнат напредъка на човечеството. Всички те не можеха да виждат непосредствено в духовния свят, обаче можеха да пробудят в себе си спомена за това, което бяха изживели чрез тяхното минало посвещение. И Кармата на човечеството се стече така, че в седем от тези индивидуалности беше въплътено това, което беше останало от човечеството като остатъци от древната Атлантска епоха. В моята книга „Тайната наука” вече е казано, че в лицето на седемте свещени Риши, учителите на Древно-индийската културна епоха, беше пренесено това, което бе останало от Атлантската епоха. Седемте мъже, които отново бяха въплътени през тринадесетото столетие, които бяха част от колегиума на дванадесетте, бяха именно онези, които можеха да насочат поглед назад върху седемте течения на древната Атлантска епоха от развитието на човечеството и върху това, което продължаваше да живее от тези седем течения. Всяка една от тези седем индивидуалности можеше да оплодотвори за тогавашното и сегашно време само едно течение. Към тези седем се прибавиха други четири индивидуалности, които не можеха да насочат поглед назад върху отдавна минали стари времена, а само върху това, което човечеството беше усвоило като окултна мъдрост през четирите следатлантски културни епохи. От тези четирима първият можеше да насочи поглед назад върху Древно-индийската епоха, вторият – върху Древно-персийската епоха, третият – върху Египетско-халдео-асиро-вавилонската епоха, четвъртият – върху Гръцко-латинската културна епоха. Тези четирима се съединиха със седемте в колегиума на мъдрите мъже през тринадесетото столетие. Най-после една дванадесета личност имаше, така да се каже, най-малко спомени, но тя беше най-интелектуалната между тях и беше развила особено склонността си към външните науки. Тези дванадесет индивидуалности не живееха само в съдържанията на западния окултизъм, а дванадесетте течения на мъдростта действуваха заедно, образувайки един цялостен образ. Гьоте е загатнал това по един твърде особен начин в своето стихотворение „Тайните”.

Следователно, трябва да говорим за дванадесет индивидуалности. Нека сега да потърсим изходната точка на една нова култура в средата на тринадесетото столетие. По това време духовният живот беше достигнал една мъртва точка в своето развитие. Тогава достъпът до духовните светове беше затворен дори и за най-високо развитите личности. Тогава се събра този висш духовен колегиум. Дванадесетте мъдреци се събраха на едно място в Европа, за което още не може да се говори. Те представляваха целостта на цялото духовно знание на тяхното време и застъпваха седемте духовни направления.

В този колегиум на дванадесетте съществуваше отчасти само едно възпоминателно ясновиждане и интелектуална мъдрост. Седемте приемници на седемте Риши си спомняха тяхната стара мъдрост, другите пет застъпваха мъдростта на петте следатлантски културни епохи. По този начин дванадесетте представляваха цялата атлантска и следатлантска мъдрост. Дванадесетият беше човек, който владееше до най-висока степен интелектуалната мъдрост на своето време, докато другите, които тогава също бяха лишени от прякото духовно виждане, черпеха познание чрез вглъбяване в спомените за техните минали инкарнации.

Обаче изходната точка на една нова културна епоха беше възможна само чрез това, че един тринадесети се яви всред дванадесетте. Този тринадесети не беше никакъв учен в смисъла на тогавашното време. Той беше една индивидуалност, която е била инкарнирана по времето на Мистерията на Голгота. Той се беше подготвил за своята мисия чрез една смирена душевност, чрез един пламенен и отдаден на Бога живот. Това беше една велика душа, един благочестив, вътрешно дълбоко мистичен човек, който не само изгради тези качества в хода на своя живот, а и беше роден с тях. Ако си представите един млад човек, много благочестив, постоянно молещ се горещо на своя Бог, Вие ще имате пред погледа си образ на този тринадесети. Този тринадесетият израстна изцяло под грижите и възпитанието на дванадесетте и получи от всеки един онази мъдрост, която всеки един от тях можеше да му даде. Този тринадесетият бе възпитан с най-голяма грижа и бяха взети всички мерки да не се допусне върху него да бъде упражнено друго влияние, освен това на дванадесетте. В тази своя инкарнация от тринадесетото столетие той растеше като слабо, хилаво дете; ето защо възпитанието, което му даваха дванадесетте, се разпростираше чак до неговото физическо тяло. Дванадесетте обаче, всеки един от които беше така проникнат от своята духовна задача и дълбоко проникнат от християнството, имаха съзнанието, че официалното християнство на Църквата беше само една карикатура на истинското християнство. Те бяха изпълнени с величието на християнството, но външно бяха считани за негови врагове. Всеки един се съсредоточаваше само в една част на християнството. Техният стремеж беше да обединят в едно велико единство различните религии. Те бяха убедени, че в техните дванадесет течения се съдържа целият духовен живот и всеки действуваше според своите сили върху ученика. Те имаха за цел да постигнат един синтез на религиите, обаче имаха съзнанието, че тази цел не може да бъде постигната чрез някаква теория, а чрез въздействието на духовния живот. А за това беше необходимо едно съответно въздействие върху тринадесетия.

Докато духовните сили на този тринадесетия нарастваха до безкрайност, неговите физически сили бързо намаляваха. Стигна се дотам, че той прекъсна почти всякаква връзка с външния живот, изчезна всякакъв интерес към физическия свят. Той живееше само за духовното развитие, за което получаваше подтик от дванадесетте. В него имаше едно отражение на мъдростта на дванадесетте. Работата стигна дотам, че тринадесетият отказваше всякаква храна и все повече слабееше. Тогава настъпи едно събитие, което можеше да се яви само веднъж в историята. Това беше едно от събитията, което можеше да настъпи само тогава, когато – заради плодовете, които такова едно събитие трябваше да донесе – макрокосмическите сили действуват съвместно. След няколко дни тялото на тринадесетия стана напълно прозрачно и той беше като мъртъв дни наред. Около него се събираха дванадесетте в определени периоди от време. От техните уста се разливаше в тези моменти цялото знание и цялата мъдрост. Те вливаха в тринадесетия своята мъдрост в кратки формули, които бяха като молитви, докато тринадесетият лежеше като мъртъв. Можем да си представим най-добре дванадесетте в кръг около тринадесетия. Това състояние завърши така, че душата на тринадесетия се пробуди като една нова душа. Той беше изпитал едно голямо преобразуване на своята душа. В нея имаше нещо като едно цялостно ново раждане на дванадесетте мъдрости, така щото и дванадесетте можаха да научат от тринадесетия нещо напълно ново. Но чрез това също и неговото тяло беше оживотворено по такъв начин, че това оживотворяване на напълно прозрачното тяло не може да бъде сравнено с нищо. Ученикът можеше да говори сега за напълно нови изживявания. Дванадесетте можаха да разберат, че той беше минал през Павловото изживяване пред Дамаск: това беше като едно повторение на видението на апостол Павел пред Дамаск. Сега в течение на няколко седмици тринадесетият възпроизведе цялата мъдрост, която беше получил от дванадесетте, обаче в една нова форма. Тази нова форма беше такава, като че ли беше дадена от самия Христос. Това, което той им разкри, те нарекоха истинско християнство, синтез на всички религии и те правеха разлика между това истинско християнство и християнството на епохата, в която живееха. Тринадесетият умря сравнително млад и след това дванадесетте се посветиха на задачата да запишат в имагинации това, което им беше разкрил тринадесетият, защото това можеше да стане само така. Ето как се родиха символичните образи и фигури, които се съдържат в сборника на Хинрикус Мадатанус Теозофикус и в съобщенията на Е. П. Блаватска в книгата „Разбулената Изида”. Трябва да си представим окултния процес така, че плодът на посвещението на тринадесетия се запази като остатък от неговото етерно тяло в атмосферата на Земята. Този остатък действуваше инспириращо върху дванадесетте, както и върху техните следващи ученици, така че от тях можа да се роди розенкройцерското окултно течение. Обаче това етерно тяло продължи да действува по-нататък и то проникна след това етерното тяло на преродилия се тринадесети.

Индивидуалността на тринадесетия се прероди още през четиринадесетото столетие, приблизително към средата на четиринадесетото столетие. В това си въплъщение тази индивидуалност живя повече от сто години. Той бе възпитан по един подобен начин в кръга на учениците и последователите на дванадесетте, обаче не така отчужден от света, както в предходната си инкарнация. Когато стана на двадесет и осем години, той се посвети на един чуден идеал. Той трябваше да пътува и да напусне Европа. Първо отиде в Дамаск, където за него още веднъж се повтори събитието, което Павел изживя там. Това изживяване трябва да бъде определено като плод на един зародиш от предишната инкарнация. Всички сили, бликащи от чудотворното етерно тяло на индивидуалността на тринадесетия бяха останали непокътнати и след неговата смърт нищо от тях не премина в общия миров етер. Това беше едно устойчиво етерно тяло, което оттогава остана непокътнато в етерните сфери. Същото това фино духовно етерно тяло отново озари и изпълни със своите лъчи, действувайки от духовния свят, новото въплъщение на индивидуалността в четиринадесетото столетие. Ето защо тя бе подтикната да изживее още веднъж събитието от Дамаск. Това е индивидуалността на Кристиян Розенкройц. Той беше тринадесетия в кръга на дванадесетте. След тази инкарнация той вече беше назован така. Езотерично, в окултен смисъл той е Кристиян Розенкройц още в тринадесетото столетие, а екзотерично той е наречен така едва в четиринадесетото столетие. И учениците на този тринадесетия са последователи на другите дванадесет в тринадесетото столетие. Те са розенкройцерите.

При своето прераждане в четиринадесетото столетие Кристиян Розенкройц пропътува през целия свят. И след като прие цялата мъдрост на дванадесетте, оплодена чрез великото Христово Събитие, на него му беше лесно да усвои в течение на седем години цялата мъдрост на тогавашното време. Когато след седем години отново се завърна в Европа, той прие като ученици най-развитите ученици и последователи на дванадесетте и всъщност тогава започна същинската работа на розенкройцерите.

Благодарение на чудотворните излъчвания, идващи от етерното тяло на Кристиян Розенкройц, можа да възникне един напълно нов възглед за света. Това, което бе изработено от розенкройцерите до наше време, е външна и вътрешна работа. Външната работа имаше за цел да бъде изследвано това, което се намира зад Майя, зад илюзията на материята. Розенкройцерите искаха да проучат това, което е Майя на материята. В основата на целия Макрокосмос стои един етерен Макрокосмос, едно етерно тяло, също както и човекът има едно етерно тяло. Съществува един вид преход между по-грубите и по-фините субстанции. Нека да насочим погледа си към границата между физическата и етерната субстанция. Това, което се намира между физическата и етерната субстанция, няма нищо подобно на себе си в света. То не е нито сребро, нито злато, нито олово, нито мед. Тук ние имаме нещо, което не би могло да се сравни с някаква друга физическа субстанция, а представлява есенцията на всичко. Това е една субстанция, която се съдържа във всички други физически субстанции, така че другите физически субстанции могат да бъдат считани като модификации на тази единна субстанция. Стремежът на розенкройцерите беше да гледат по ясновидски начин на тази субстанция. Те виждаха подготовката за развитие на едно такова виждане в повишената действеност на моралните сили на душата, която правеше тогава видима тази субстанция. Те виждаха силата за това виждане в моралните сили на душата. И тази субстанция действително беше виждана и открита от розенкройцерите. Те откриха, че тази субстанция живее под определена форма в света, в Макрокосмоса, както и в човека. Навън в света, извън човека, те почитаха тази субстанция като великата одежда, като великата дреха на Макрокосмоса. В човека те виждаха възникването на тази субстанция в хармоничното взаимодействие между мисленето и волята. Те виждаха силите на волята не само в човека, но също и в Макрокосмоса, например в светкавицата и гръмотевицата. Те виждаха също и силите на мисленето от една страна в човека и след това навън в света, в дъгата, в утринната зора. За постигането на една такава хармония между волята и мисленето розенкройцерите търсеха силата в излъчването на етерното тяло на тринадесетия, на Кристиян Розенкройц. Установено беше, че всички техни открития трябваше да останат сто години като тайна при розенкройцерите и едва след това, след сто години, тези открития на розенкройцерите можеха да бъдат изнесени в света. Едва след като върху тях биваше работено сто години, те можеха да бъдат обсъждани по съответен начин. Така от седемнадесетото до осемнадесетото столетие беше подготвено това, което през 1785 година намери своя израз в съчинението „Тайните фигури на розенкройцерите”.

От голямо значение е също да се знае, че във всяко столетие розенкройцерската инспирация беше давана така, че никога носителят на вдъхновението не бе назоваван външно. Например днес може да се говори публично само за такива тайни, за такива събития, които са станали преди сто години, защото това е времето, което трябва да изтече, преди да се говори външно, публично за тях. Хората са изложени на голяма опасност да бъдат съблазнени и да обожават такъв личен авторитет като светец – което би било най-лошото нещо. Това е твърде близо до човешката природа. Обаче това премълчаване не е само една необходимост против външните съблазни на честолюбието и на високомерието, срещу които хората все пак биха могли да се защитят, но преди всичко срещу окултните нападения, които постоянно биха били насочвани срещу една такава индивидуалност. Ето защо условието да се говори за един такъв факт едва след сто години, е нещо необходимо.

Вследствие на работата на розенкройцерите, от столетие на столетие етерното тяло на Кристиян Розенкройц ставаше все по-силно и по-мощно. То действуваше не само чрез самия Кристиян Розенкройц, но и чрез всички, които ставаха негови ученици. От четиринадесетото столетие насам Кристиян Розенкройц постоянно се е инкарнирал. Всичко, което се проповядва като теософия, е подсилено от етерното тяло на Кристиян Розенкройц и онези, които проповядват теософията, се оставят да бъдат осенени от това етерно тяло, което може да действува върху тях, както когато Кристиян Розенкройц е инкарниран, така и когато не е инкарнирана на Земята.

Граф дьо Сен-Жермен беше екзотеричното прераждане на Кристиян Розенкройц през осемнадесетото столетие. Само че това име беше приписано и на други лица, така че не всичко, което се казва тук и там за граф дьо Сен-Жермен важи и за действителния Кристиян Розенкройц. Днес Кристиян Розенкройц е отново въплътен. Излъчванията на неговото етерно тяло инспирираха съчинението на Е.П.Блаватска „Разбулената Изида”. Влиянието на Кристиян Розенкройц невидимо действуваше и върху Лесинг и тъкмо то го вдъхнови да напише своята книга „Възпитанието на човешкия род” (1780 г.). Поради нарастващия прилив на материализма ставаше все по-трудно хората да бъдат инспирирани в смисъла на розенкройцерството. След това в деветнадесетото столетие настъпи върховата точка на материализма. Така много неща можаха да бъдат дадени само частично. През 1851 година проблемът за безсмъртието на душата бе решен от Виденман в смисъла на прераждането. Неговото съчинение бе наградено. Още към 1850 година Дросбах писа в смисъла на прераждането от психологична гледна точка.

Така излъчванията на етерното тяло на Кристиян Розенкройц продължиха да действуват и през деветнадесетото столетие. Едно обновление на теософския живот можа да настъпи, защото малката Кали Юга (Тъмната епоха) изтече през 1899 година. Ето защо днес достъпът на духовния свят е по-лесен и духовното развитие е възможно в много по-голям размер. Отдадеността към засилващото се етерно тяло на Кристиян Розенкройц ще може да донесе на хората новото ясновидство и ще събуди висши духовни сили. Но това ще бъде възможно само за онези хора, които правилно следват школата на Кристиян Розенкройц. Досега за целта беше необходима езотерична розенкройцерска подготовка. Обаче двадесетото столетие има мисията да направи това тяло толкова мощно, че то да действува също и екзотерично. Онези, които ще бъдат завладени от това тяло, ще могат да изживеят събитието, което апостол Павел изживя пред Дамаск. Досега това етерно тяло действуваше само в школата на розенкройцерите; през двадесетото столетие ще има все повече и повече хора, които ще могат да изживеят явяването на Христос в етерно тяло. Броят на онези, които ще бъдат способни да Го виждат, ще нараства все повече и повече. Ние трябва да припишем това ново Христово пришествие на великата работа, извършена от дванадесетте и тринадесетия през тринадесетото и четиринадесетото столетие.

Когато станете инструмент на Кристиян Розенкройц, тогава ще бъдете сигурни, че и най-малката Ваша душевна работа, ще пребъде във вечността.

Утре ще говорим за делото на Кристиян Розенкройц. Днес един неопределен подтик към Духовната наука минава като течение през човечеството. И ние можем да сме сигурни, че там, където учениците на розенкройцерството се стремят сериозно и съвестно напред, ще бъдат създавани вечни стойности. Дори най-незначителната духовна работа ни води все по-нагоре. Ето защо е необходимо да проявим разбиране и почит към свещеното дело.