ОСМА ЛЕКЦИЯ

Берн, 8 Септември 1910

Ако напълно обхванем Христовото Събитие, тогава в рамките на онова, което изнесохме вчера относно двете страни на посвещението, издигайки ги до висотата на световно-историческите процеси, ние ще се докоснем до най-съществените черти на християнството.

Едно посвещение, свеждащо се до такъв начин на пробуждане, че при потъването във физическото и етерното тяло, човешките възприемателни способности да не се отклоняват към външния физически свят, а да се ангажират в процесите на етерното и физическото тяло, едно посвещение от този род е съществувало във всички мистерийни центрове, опиращи се на древната египетска култура. Окултните ученици, търсещи посвещение в стария смисъл на тази дума, т.е. в смисъл, че при него те бяха внимателно насочвани, за да избягват често срещаните при това посвещение опасности, в известен смисъл ставаха други хора, а именно хора, които в акта на посвещението можеха да прозират в духовния свят, различавайки на първо време онези духовни сили и Същества, които са включени в процесите на нашето физическо и етерно тяло.

За да охарактеризираме посвещението при есеите от тази гледна точка, следва да заявим: Когато един есей напредваше през описаните четиридесет и две степени, постигайки едно по-пълно познание за своята истинска същност, за своя истински Аз и изобщо за всичко, позволяващо на човека да вижда чрез външните, унаследени органи, тогава той се издигаше през съответните четиридесет и две степени до онова божествено-духовно Същество, наречено Яхве или Йехова, което взе участие във формирането на описания от мен орган, появил се за пръв път в организма на Авраам; тъкмо него виждаше по духовен път Авраам и тъкмо това беше съществено за онези времена. С други думи, всеки от есеите насочваше поглед към вътрешната човешка същност, породена от действията на това божествено-духовно Същество. Следователно, подобно посвещение имаше за цел познанието за вътрешната човешка същност.

Вчера аз описах в общи линии изпитанията, които заплашват човека, в случай че навлиза неподготвен във вътрешните пространства на своето тяло. Споменах още как в този момент се пробуждат всякакви егоистични желания, изобщо всичко, което принуждава човека да си каже: Всички сили, които нося у себе си, всички емоции и страсти, които са свързани с моя Аз и които не се интересуват ни най-малко от духовния свят, аз искам да формирам по такъв начин, че да се слея с тях и да се ръководя от тях в моите усещания, чувства и действия.

Следователно, главната опасност от едно такова навлизане във вътрешните области на човешкия организъм се изразява в неудържимото нарастване на егоизма. Сякаш един особен вид илюзия винаги обхваща всички, които и днес се стремят към навлизане в своя вътрешен свят чрез някакво езотерично обучение. В такъв случай у човека наистина се проявяват всевъзможни форми на егоизъм, и след като вече те са налице, по правило той просто не може да повярва, че те са действително разновидности на егоизма. Той би повярвал на всичко друго, но не и на факта, че те са разновидности на егоизма. Пътят към висшите светове винаги е бил описван по такъв начин, че дори за съвременния човек е ясно: превъзмогването на неимоверни пречки е нещо необходимо! И някои от онези хора, които в наши дни с готовност поемат пътя към висшите светове, но без да са наясно с необходимостта от усилията на превъзмогването и биха желали да съзерцават във висшите светове, но без да изживеят това, което в действителност ги издига там, за такива хора винаги е неприятно, когато установят как егоизмът просто блика от човешката природа. Те биха желали да се издигнат направо във висшите светове без да се потопяват в разновидностите на егоизма. Те просто не забелязват, как тъкмо най-суровият и груб егоизъм се проявява под формата на нещо, което те смятат за напълно редно. За тях разновидностите на егоизма са нещо странно, въпреки че тяхното съществувание е обсъждано стотици и хиляди пъти. С това аз само искам да загатна онези илюзии и измами, от които са застрашени някои хора. В наши дни следва да отчитаме и обстоятелството, че хората са свикнали да живеят удобно и че за тях е на пълно естествено да пренасят удобствата от ежедневието в областта на висшите светове, респективно в пътя до тях. Обаче по пътя към духовните светове е немислимо да бъдат създавани такива удобства, на каквито сме така свикнали в условията на физическия свят.

И все пак онзи, който навремето навлизаше в духовните светове чрез едно посвещение, опиращо се на проникване във вътрешната човешка природа, беше въвеждан и в самата сфера на божествено-духовните сили. Той виждаше как тези сили формират физическото и етерното тяло. Подобен човек ставаше непосредствен свидетел на тайните в духовния свят. И той можеше да разказва на своите близки как чрез Мистериите е проникнал в своята вътрешна природа, а наред с това и в самия духовен свят. Но какво беше същественото в този случай? Когато един такъв посветен навлизаше в духовните светове, той знаеше: Да, аз можах да съзерцавам духовния свят, обаче не и с моите собствени сили; аз бях подпомогнат. Помощниците на йерофанта ми позволиха да превъзмогна онзи труден момент, когато демоните, надигащи се от моята собствена природа, биха ме разкъсали.

Обаче поради обстоятелството, че преглеждането в духовния свят се дължеше на външна помощ, той оставаше зависим, и то през целия си живот, от „колегиума на посвещението", от тези, които го бяха подпомогнали. Изобщо силите, с чиято помощ той се справяше с посвещението, се разливаха заедно с него в околния свят.

Тази процедура трябваше да бъде променена. Онези, които минаваха през посвещението, трябваше да остават все по-малко и по-малко зависими от своите учители, от своите посветители. Защото с тази външна помощ беше свързан и  един друг, съществен факт. В рамките на нашето дневно съзнание, ние имаме съвсем ясно усещане за Аза, което се появява още по време на утринното пробуждане. В моята „Теософия" Вие ще откриете онзи момент, когато човекът може да назове себе си с думата „Аз". Животното не може да стори това. Ако животното би могло да отправи поглед към своя вътрешен свят, то би открило там не един индивидуален Аз, а един „родов Аз", един „групов Аз"; то би усещало себе си като принадлежащо към един животински вид. В условията на древното посвещение това Азово чувство беше, така да се каже, заличавано. Следователно, когато човекът се издигаше в духовните светове, неговото Азово чувство избледняваше и ако съпоставите всичко, изнесено от мен, Вие ще установите, че този ред на нещата е бил напълно оправдан. Защото тъкмо Азовото чувство е онова, от което бликат всички страсти и разновидности на егоизма. За да бъдат възпрени страстите, Азовото чувство трябваше да бъде подтискано. Ето защо при посвещението в древните Мистерии, макар и да не се стигаше до едно сънищно съзнание, все пак се налагаше известно подтискане на Азовото чувство. Човекът все повече и повече трябваше да се стреми към такъв, вид посвещение, което протича е пълно зачитане, и съхраняване на неговия Аз на онзи Аз, който той носи в своето будно съзнание от пробуждането до заспиването. Онова помрачение на Аза, което беше присъщо на древните Мистерии,   трябваше да отпадне. И това е нещо, което общо взето може да бъде постигнато само бавно и постепенно в хода на еволюцията; днес то е осъществимо до голяма степен във всички истински форми на посвещението, така че по времето, когато човекът се издига в духовните светове, Азовото чувство не угасва.

Нека да се вгледаме още по-внимателно в древното посвещение, респективно в предхристиянското посвещение на есеите. Донякъде то също беше свързано с известно помрачение на Азовото чувство. Следователно, трябваше да бъде подтиснато тъкмо онова, което в днешното Земно съществувание укрепва Азовото чувство и разчита главно на сетивните възприятия. Ако се замислите дори и за най-незначителните подробности от ежедневието, Вие ще се убедите: Практически по време на своето спящо съзнание в духовния свят, човекът не притежава Азово чувство; той разполага с него само в дневното съзнание, когато вниманието му е отклонено от духовния свят и насочено към сетивно-физическия свят. Така стоят нещата при съвременния човек, както и за човешките същества по времето на Христос. Днес обикновеният Аз изобщо не е пробуден за другите светове. И Христовото посвещение се състои именно в това:намирайки се във висшите светове, Азът да запази онази будност, с която той обхваща сетивно-физическия свят.

Разгледайте сега още по-внимателно момента на пробуждането. Този момент ни се представя по такъв начин, сякаш човекът слиза от висшите светове и се потопява в своето физическо и етерно тяло. Обаче пробуждането далеч не означава, че човекът се доближава до вътрешните процеси на физическото и етерното тяло, понеже възприемателните му способности веднага биват отклонени към околния свят. В езика на древноюдейското окултно учение, всичко, върху което се спира човешкият поглед в мига на пробуждането, всичко, което човекът обхваща независимо дали чрез физическите възприятия на очите или ушите, или чрез физическия разум е било обозначавано като „царство", Малдут. И така, какво означаваше древноеврейският израз „царство"? С този израз беше обозначавано всичко онова, е чиято помощ човешкият Аз можеше да остане буден. Тази е най-точната дефиниция за еврейския израз „царство"; това, с чиято помощ човешкият Аз постига своето присъствие. Размислим ли върху този израз, ние ще добавим: С древноеврейския израз „царство" се обозначава сетивният свят, светът в който будният човек напълно запазва своя Аз.

Нека сега да се обърнем към степените на посвещението при навлизането във вътрешната човешка природа. Първата степен, преди човекът да се потопи в своето етерно тяло и неговите тайни, може да бъде разгадана лесно. Както знаем, външната обвивка на човека се състои от астрално тяло, етерно тяло и физическо тяло. Ако иска да мине през този вид посвещение, човек трябва съзнателно да обхване своето астрално тяло и да го погледне, така да се каже, отвътре. Ако иска да се потопи във вътрешността на своето физическо и етер но тяло, първоначално той трябва да изживее вътрешната страна на своето астрално тяло. То е портата, през която трябва да премине той. В случая става дума за съвсем нови изживявания; тук те са така обективни, както обективни са предметите във външния физически свят.

След като обозначаваме предметите от околния сетивен свят като „царство", с оглед на съвременния език а в Древноеврейския език това разграничение не е съществувало ние с право допълваме: там се намират минералното царство, растителното царство и животинското царство. В древноеврейския език всичко това е включено в едно царство и съответното понятие „Малхут" обединява тези три царства. Когато нашият поглед се насочва към сетивния свят и с помощта на Аза различава там животните, растенията и минералите, по същия начин и погледът на онзи, който се потопява в своя вътрешен свят, се насочва към всичко онова, което той може да възприеме в астралното тяло. Човекът вижда процесите в астралното тяло не чрез своя Аз; напротив, Азът си служи с органите на астралното тяло. И сега всичко, което човекът вижда, разполагайки с една по-различна възприемателна способност и включвайки своя Аз в онзи свят, с който е свързан чрез астралните органи, всичко това древноеврейският език обозначава с три израза. Както ние различаваме животинското, растителното и минералното царство, така и в древноеврейския език, когато човекът започне да навлиза в своето астрално тяло е налице една троичност: Нецах, Йезод, Ход.

Ако бихме искали да преведем както трябва тези изрази на наш език, ние би трябвало отново да проникнем в древноеврейския езиков усет; защото дословните преводи с помощта на речника тук изобщо не вършат работа. Искаме ли да разберем за какво става дума, налага се да прибегнем до езиковия усет на пред християнската епоха. И в този случай ние бихме установили, че звукосъчетанието „Ход" изразява нещо като „изявяваща се навън духовна сила". Запомнете добре: тази дума би означавала една духовна сила, отправена навън, и все пак една духовна сила, проявяваща се в астрална форма.

Напротив, думата „Нецах" съдържа един по-груб нюанс на тази „отправена навън духовна сила". „Нецах" ни доближава до това, което бихме могли да наречем с днешната дума „непроницаем". Ако вземете един днешен учебник по физика, вие ще срещнете някои разсъждения, които впрочем би трябвало да имат стойност на дефиниция но тук не става дума за логика -, а именно, че физическите тела са „непроницаеми". Всъщност дефиницията би трябвало да гласи: за физическото тяло е характерно, че на мястото, където се намира, в същото време не може да бъде поставено друго физическо тяло. Ето какво би трябвало да гласи тази дефиниция. Обаче вместо нея звучи догмата: За телата от физическия свят е характерна тяхната непроницаемост!, а би трябвало да се казва тъкмо това: На едно и също място не могат да се намират едновременно две тела. Но тези подробности са от областта на философията. Думата „Нецах" загатва за някаква себеизява в пространството, която изключва други физически процеси нещо, което би попаднало в по-грубия нюанс на „Ход". А между „Нецах" и „Ход" имаме „Йезод".

И така, Вие имате три различни нюанса. В „Ход" е представена манифестацията на определен астрален процес, който е отправен навън. Древноеврейската дума „Нецах" обхваща следващия етап, когато за нещата вече е характерна една физическа непроницаемост. А междинното състояние означаваме с „Йезод". И така, с тези три думи определяме трите различни качества, които са характерни за Съществата от астралния свят.

А сега, заедно с окултния ученик, нека да се отправим още по-дълбоко в тайните на човешката природа. След като преодолее това, което първоначално трябва да бъде преодоляно в неговото астрално тяло, той навлиза в областта на етерното тяло. Там човекът възприема нещо по-висше от това, което посочихме с три те древноеврейски думи. Вие бихте могли да попитате: Но защо в своето етерно тяло човекът ще има по-висши възприятия? Отговорът на този въпрос е свързани с един по-дълбока тайна и ако искате да вникнете в същинския смисъл на света, Вие следва да знаете, че тъкмо елементарните проявления на външния свят са дело на най-висшите духовни сили. Аз и по-рано съм подчертавал пред Вас, че тези неща са свързани с обяснението на самата човешка природа.

Както знаете, човекът се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз. В известен смисъл Азът е най-висшата съставни, част на човешка; но такъв, какъвто е днес, Азът представлява, така да се каже, бебето измежду всичките четири съставни части. Макар и да съдържа в себе си най-висшите заложби на човешкото същество, според днешната си еволюционна степен, Азът стои на  най-долното стъпало. За сметка на това, според днешната си еволюционна степен, физическото тяло е на най-горното стъпало, разбира се не благодарение на човека, а благодарение на непрекъснатите грижи от страна на божествено-духовните Същества по време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие. Дори астралното тяло също е по-съвършено от човешкия Аз. Следователно, ако първоначално насочим поглед към човешкия Аз, той изглежда като най-близък до нас и ние не случайно се идентифицираме с него. Ако обаче човек не затваря сам очите си, достатъчно е да отправи поглед към вътрешното устройство на своя организъм, и там той ще открие своя Аз! Помислете само: Колко далеч е човекът от тайните на физическото тяло!

Физическото тяло е изградено не само в хода на милиони години, но и благодарение на милиони божествено-духовни Същества, на които то дължи своята вътрешна структура. Между „най-горната" и „най-долната" съставна част са разположени астралното и етерното тяло. Спрямо физическото тяло, астралното тяло също е на по-ниско равнище. То е център на емоциите и страстите; чрез емоциите на астралното тяло човекът изпитва всевъзможни наслади от неща, които директно разрушават съвършената организация на физическото тяло, въпреки че етерното тяло застава като едно препятствие пред тях. Аз често съм споменавал как онези сърдечни отрови, до които човек прибягва поради желанията на астралното си тяло, твърде бързо биха подкопали неговото здраве и как той дължи своето здраве само на обстоятелството, че в цялостната си организация, човешкото сърце е така мъдро устроено, че десетилетия наред успява да отблъсква атаките на астралното тяло. Колкото по-дълбоко слизаме в тялото, толкова по-висши духовни сили са намесени в неговото формиране. Или с други думи: Тъкмо „най-младите" Богове, най-свежите божествено-духовни сили са тези, които ни дадоха нашия Аз; а древните Богове формираха онова съвършенство на „низшата" човешка природа, която човекът започва да проумява едва днес, без да знае, че дължи съвършеното си физическо тяло на най-висшите божествено-духовни сили и Същества.

Обаче при посвещението в есейските колонии, навлизайки във вътрешната човешка природа, окултният ученик започваше да се досеща за това съвършенство. Той си казваше: Когато минавам през първите четиринадесет степени, първоначално аз навлизам в моето астрално тяло. Там ме пресрещат всички емоции и страсти, които се коренят в моето астрално тяло, всичко, което през моята инкарнация съм предизвикал като някакъв недостатък на моето астрално тяло. Обаче по отношение на моето етерно тяло аз все още не съм в състояние да предизвикам такива недостатъци, както мога да направя това с астралното тяло. Общо взето, моето етерно тяло е много по-чисто, по-божествено. Аз откривам това, когато се издигам към вторите четиринадесет степени.

Окултният ученик имаше усещането: След като съм преодолял атаките на астралното тяло, аз съм преодолял най-тежкото и след първите четиринадесет  степени навлизам сега в сияйните сфери на етерното тяло, чиито сили аз не мога да разруша.

И това, което човекът сега виждаше, древноеврейското окултно учение обозначаваше с три израза, които трудно бихме могли да преведем на някои съвременни езици, а именно с изразите Гедулах, Тиферет и Гевурах. Нека да се опитаме да стигнем до някаква представа за тези три израза.

С оглед на това, което човекът възприема, свързвайки се със своето етерно тяло, ние можем да заявим следното: Първата дума, Гедулах, ни помага да получим представа за всичко, което се проявява в духовното царство, в духовния свят, като нещо величествено. Напротив, макар и да е сродна с първата дума, Гевурах посочва един съвсем друг нюанс на величието, нюансът на едно величие, което е ограничено в резултат на определени действия. Гевурах носи отпечатъка на една сила, която е вече проявена във външния свят, и то за да брани себе си, за да прояви себе си във външния свят като едно самостоятелно същество. И така, Гедулах е проявление на скритата, вътрешна сила, а Гевурах, бихме могли да кажем, е нещо агресивно, нещо, което се проявява във външния свят благодарение на известна агресивност.

А „покоят в себе си", т.е. онази вътрешна сила, която макар и да се проявява във външния свят, постига това не с агресивност, а с един друг вид енергия, до чиято същност бихме се доближили, ако обединим двете понятия за „добро" и „красота" ето какво означава Тиферет. Когато едно същество проявява своята скрита, интимна природа, пораждайки едни или други външни форми, то се явява за нас като нещо красиво; а когато едно същество проявява своята вътрешна чистота, то се явява за нас като нещо добро. Обаче древноеврейското окултно учение обединява тези две понятия в едно: Тиферет. Ето как изглеждат Съществата, респективно техните три основни качества, с които се срещаме, когато слизаме в етерното тяло.

После идва ред на слизането във физическото тяло. В пределите на физическото тяло, човекът така да се каже се запознава с най-древните божествено-духовни Същества, които са взели участие в неговото формиране. Припомнете си описанията от моите книги „Тайната Наука" и „Хрониката Акаша" и по-специално как първите наченки на физическото тяло са налице още по времето на Стария Сатурн. Тъкмо Престолите бяха онези Същества, които пренесоха в жертва своята собствена воля, своята собствена волева субстанция, за да възникнат първите наченки на физическото тяло. В по-нататъшното формиране на физическото тяло взеха участие и други висши Същества от следващите планетарни въплъщения на нашата Земя, а именно Старото Слънце и Старата Луна. От моите мюнхенски лекции за „Библейското сътворение"*26, Вие помните, че тези висши духовни Същества остават свързани с човека през епохите на Сатурн, Слънце и Луна, за да постигнат още по-съвършена организация на човешкото физическо тяло, така че в днешния си вид то да стане опората на другите си три съставни части: етерното тяло, астралното тяло и Аза.

След като можеше действително да слезе по тези стъпала на своята вътрешна природа, човекът започваше да възприема онова, което древноеврейското окултно учение окачествяваше по следния начин: то притежава такива свойства, които можем да си представим само ако размислим за най-висшето, за това, което можем да постигнем в душите си като мъдрост. Човекът отправя поглед към мъдростта като към един идеал; изпълвайки се с мъдрост, той усеща извисена цялата си душа. Онези, които слизаха във физическото тяло, знаеха: сега те се докосват до определени Същества, чиято природа е идентична с това, което човек може да усвои в твърде ограничен вид, ако е устремен към мъдростта, към онази мъдрост, която е непостижима в рамките на официалната наука; защото тези опитности могат да бъдат постигнати и то само частично единствено ако човекът се справи с тежките душевни изпитания, разбира се не в хода на една инкарнация, а в хода на много поредни инкарнации. Притежател на мъдростта може да бъде само онзи, който опознае всичките и страни. Човекът заставаше пред Съществата, преизпълнени с мъдрост, пред Съществата, чиито основни качества се свеждаха до могъщите изблици на чиста и висша мъдрост. Древноеврейското окултно учение обозначаваше тези Същества на мъдростта, респективно техните качества, с името Хохмах, което днес бихме превели по един не твърде сполучлив начин като „мъдрост".

Един особен нюанс на тази мъдрост е нейното, така да се каже, огрубяване; у човека то също се проявява като един вид огрубяване на мъдростта, която той постига в рамките на своята индивидуалност. Но тук, при слизането във физическото тяло, човекът отново среща тези Същества, чиято мъдрост древноеврейското окултно учение нарича Бинах; сега тези Същества, благодарение на посочените качества, се къпят в светлина. Тук се докосваме до нещо, което може да възникне у самия човек, когато му напомним за неговия разум. Всъщност постиженията на човешкия разум са доста ограничени. Но когато става дума за смисъла на Бинах, ние трябва да имаме предвид Съществата, които са изцяло проникнати от това, което може да постигне разумът. Но всичко до тук си остава една груба, примитивна разновидност на Хохмах. Ето защо когато говори за истинската, продуктивна и творческа мъдрост, която съдържа в самата себе си тайните на света, древноеврейското окултно учение сравнява Хохмах с една водна струя, докато Бинах е сравнен с едно море. Ето как трябваше да бъде изразена тази груба, примитивна разновидност на Хохмах.

А най-висшата степен, до която човек можеше да се издигне, слизайки във физическото тяло, беше обозначена като Кетер. Едва ли бихме намерили подходящ израз, за да предадем смисъла на тази дума. Само символично бихме могли да загатнем за качествата на тези висши духовно-божествени Същества, и то чрез един символ, с чиято помощ човекът сякаш надхвърля самия себе си: короната, венецът.

Така пред нас би застанала една стълбица с качествата на онези Същества, в чиято област навлиза всеки, който предприеме описаното слизане в дълбините на човешкия организъм.

Всъщност тук става дума за едно израстване. И Вие следва да си представите едно посвещение от рода на тези, които предприемаха есеите така, сякаш човекът стига до съвсем нови опитности и усвоява качествата, за които вече стана дума. Но как изглежда разликата между посвещението при есеите и посвещението при съседните народи? До какво се свежда тази разлика?

Всяко от старите посвещения беше замислено с оглед на това, че трябваше да бъде подтиснато именно Азовото чувство, което се поражда у човека при възприемането на Малхут, на Царството. То трябваше да бъде заличено. Или с други думи: В посвещението ти не можеш да бъдеш онзи човек, който съществува навън във физическия свят; наистина, ти ще се издигнеш в духовния свят, но не можеш да останеш като онзи, който се намира навън, в Царството. Следователно, в областта на старото посвещение трябва да се тегли една дебела черта между изживяванията на окултния ученик и начинът, по който той се чувствува в своя Аз.

И ако искаме да обобщим в едно изречение особеностите на стария вид посвещение, което се практикуваше в окултните школи и което, следователно, можеше да намери някакъв отзвук всред външния свят, трябва да кажем: Ако някой иска да мине през посвещението, той не бива да вярва, че може да запази същото Азово чувство, каквото има в Царството, в Малхут. Издигайки се в духовния свят, той изживява с необичайна сила и съвсем непосредствено онези три пъти по три качества, за които стана дума; обаче той трябва да се откаже от своето Азово чувство, от своите изживявания в сетивния свят. Това, което той изживява като Нецах, Йезод, Ход и т.н., не може да бъде пренесено в Царството и не може да остане свързано с обикновеното Азово чувство.

Древните бяха напълно уверени в тези неща. И ако някой от техните съвременници би се осмелил да ги оспорва, на него биха погледнали като на умопобъркан, или като на лъжец.

Есеите бяха първи, които предупреждаваха: Идва времето, когато всичко, което е горе, ще бъде снето долу и човекът ще може да го изживее, запазвайки своето Азово чувство. Гърците нарекоха това βασιλεια27. Ето първоначалното учение на есеите: Идва времето, когато някой ще свали това, което е горе, в „царствата небесни", тук долу, заради Аза, който живее в Малхут, в Царството. Така звучеше могъщият призив на Йешуа бен Пандира, отправен към есеите и към околния свят. И ако искаме да обобщим неговото учение, макар и съвсем накратко, така, както то беше пренесено за следващите поколения от ученика Матай, бихме могли да продължим по следния начин.

Инспириран от приемника на Гаутама Буда, от онзи Бодисатва, който някога ще стане Майтрейя Буда, Йешуа бен Пандира проповядваше: Досега беше така, че Царствата небесни не можеха да бъдат свалени в Царството Малхут, където живее Азът; обаче след като бъде изпълнено времето и след като са изтекли предвидените три пъти по четиринадесет поколения, тогава от Авраамовия род, от Давидовия род, който ние в случая разглеждахме като Есеевия род, ще се роди един, и тъкмо той ще пренесе качествата от Царствата небесни в Царството Малхут, където живее Азът.

Поради своето учение Йешуа бен Пандира беше обявен за богохулник и умъртвен с камъни: подобно учение изглеждаше като най-тежко оскверняване в очите на онези, които не можеха да допуснат и не искаха да видят, че нещо, което за своето време е правилно, в следващата епоха се превръща в нещо неправилно, понеже човечеството непрекъснато се развива.

А после наистина дойде времето, когато предвидените три пъти по четиринадесет поколения привършиха земния си живот и от кръвта на народа действително можа да възникне онова тяло, в което се инкарнира Заратустра; за да може после след като постигна съответните степени на съвършенство да го пренесе в жертва на Христос. Сега настъпи времето, когато предтечата на Христос можеше да възвести: Идва времето, когато Царствата небесни ще слязат до сферата на Аза, живеещ във външните царства, в Малхут.

И сега ние разбираме естеството на онази задача, която Христос си постави, след като мина през изкушението. Той преодоля изкушението чрез своите собствени, вътрешни сили, чрез това, което днешният човек нарича свой Аз. Спускайки се в астралното, етерното и физическото тяло, той преодоля всички атаки и изкушения, които застрашават човека в този момент. Това е представено съвсем ясно. Представени са всички разновидности на егоизма, и то по такъв начин, че вниманието ни е заострено до краен предел.

Сега за окултния ученик настъпва едно друго, трудно препятствие. Навлизайки във вътрешните пространства на своето тяло, у него се поражда един естествен, но всъщност крайно вреден навик; той започва да се занимава единствено със своята собствена личност. У никого това не е така подчертано, както у този, който се стреми към духовния свят; непрекъснато и с най-голяма акуратност, той говори за своята драгоценна личност. Докато обикновените хора не обръщат прекалено голямо внимание на себе си, повечето от тези, които стават антропософи или се устремяват към друг вид окултно развитие, започват да се занимават изключително много със самите себе си, със своя собствен Аз, а в този случай се пораждат всевъзможни илюзии, които при други обстоятелства човек решително би отхвърлил.

Защо това е така? Защото човекът просто не знае как да се справи с всички тези неща, които се надигат от неговата вътрешна природа. Той просто не знае откъде да започне; оказва се съвсем неопитен спрямо самия себе си. По-рано вниманието му лесно се привличаше от външния свят, а сега е насочен предимно към своя вътрешен свят, откъдето се надигат най-неочаквани чувства. Защо се появяват те на повърхността? Това,кое то би желал сега, е да бъде изцяло „Аз" и да е независим от външния свят. Впрочем сега той изпада в грешката, че първоначално би искал да бъде третиран като малко дете, на което ясно се казва какво трябва да прави. Той би желал да бъде всичко друго, но не и човек, който сам определя своята посока и цел, с оглед на езотеричните си опитности. Той все още не е свикнал да се замисля върху тези неща. Обаче има смътно то усещане, че зависимостта от външния свят му пречи. Само че най-големите смущения идват тъкмо тогава, когато се опитва да стане независим и фактически попада в плен на своя егоизъм. И сега, следвайки своя егоизъм, макар и да звучи тривиално, той не може телесно да се освободи от външния свят поради простата причина, че хората трябва да се хранят! Да, звучи до голяма степен тривиално, обаче за мнозина това се превръща в едно фатално обстоятелство. То представлява един сполучлив пример за факта, че всички ние сме зависими от околния свят, без който не можем да живеем; тук имаме същите съотношения, както между отделния пръст и цялата ръка: Отрежем ли го от нея, той умира. И така, един прост пример ни показва до каква голяма степен сме зависими от околния свят.

И когато този всестранен егоизъм бъде разгърнат до краен предел, той може да метаморфозира в желанието: Дано стана най-после независим от околния свят и дано успея по един магичен път да пораждам у самия себе си всичко онова, от което се нуждае моят физически организъм! Ето едно желание, което лесно може да възникне у онези, които търсят посвещението. У тях може да възникне дори истинска омраза, че са зависими от своето обкръжение и че не са в състояние като с магическа пръчка да създават необходимите хранителни средства. Колкото и да е чудно, устременият към езотерично развитие човек става жертва на подобни желания, които макар и в миниатюрен вид възникват още с първите стъпки, за да се превърнат в нещо абсурдно, когато нараснат до краен предел. Човекът просто не знае, че в умален вид тези желания съвсем не му са чужди. Естествено, те не го обземат до такава степен все пак навиците са нещо много силно че да се поддаде на илюзията и да си каже: Аз бих могъл да си послужа с магия и да създам цялата храна, от която се нуждая и да живея без помощта на външните природни царства, без помощта на Малхут. Обаче в крайните случаи, човекът наистина би могъл да повярва: Ако някога напредна в моето развитие до такава степен, че да живея направо в моето астрално тяло и в моя Аз, тогава ще съм господар на моите желания и изобщо няма да се нуждая от външния свят.

Това изкушение действително се появява. И за онзи, който трябва да го изпита в цялата му сила, то взема следната форма: Изкусителят застава пред Христос. Исус и му казва, че трябва да превърне камъните в хляб. Тази е най-висшата степен на изкушението. Всъщност тук Евангелието на Матей ни описва по един чуден начин навлизането в човешкия организъм под формата на това, което наричаме „историята с изкушението".

Втората степен се проявява, след като окултният ученик се потопи в своето астрално тяло и действително се изправи пред всички онези емоции и страсти, които биха искали да го направят пълен егоист. След като се усети изправен пред тях, той би желал без да ги преодолява да се потопи направо в етерното и физическото тяло. Всъщност тази ситуация представлява един вид пропадане в бездната. И в Евангелието на Матей тя също е описана като едно политане в онази област, която досега е останала непокварена от човека: областта на етерното и физическото тяло. Обаче човекът не бива да прави подобен опит, преди да е станал господар на своите емоции и страсти. Христос знае това и отговаря на Изкусителя, противопоставяйки му своята собствена сила: „Да не изкушаваш Господа твоя Бог" (Матей 4, 7).

И сега идва третата степен: слизането в областта на физическото тяло. Когато се явява като изкушение, това слизане може да бъде описано по малко по-особен начин. То представлява едно изживяване, до което стига всеки човек в хода на посвещението; то съпровожда всеки, който при слизането си във физическото и етерното тяло се издига до онази степен, която му позволява да вижда себе си, ако мога така да кажа, отвътре. Сега той вижда всичко, което е свързано с трите най-висши качества. За него то представлява един цял свят; но първоначално то съществува само в неговите собствени илюзии; един свят, който не може да бъде видян като вътрешна истина, ако човек не премине през обвивката на физическото тяло и не се издигне до самите духовни Същества, които макар и да не влизат в състава на физическото тяло непрекъснато поддържат неговото съществуване. И ако не съумеем да се освободим от егоизма, тогава Изкусителят на физическия свят, Луцифер или Дяволът, е винаги този, който ни подтиква да се заблуждаваме относно самите себе си. Тогава той ни обещава всичко, което възприемаме в сетивния свят, което обаче не е нищо друго, освен плод на нашата собствена илюзия, на нашата собствена Майя. Не се ли изтръгнем от този Дух на егоизма, тогава ние попадаме в един цял свят, изграден от заблуждения и измами; и Луцифер ни обещава тъкмо този свят. Ние не бива да вярваме, че този свят е свят на истината. Първоначално ние влизаме в този свят, обаче ако не се освободим от него, ние оставаме в Майя.

Христос минава през тези три степени на изкушението, като през един вид пробно изпитание, което се отнася за цялото човечество. И след като всичко това е вече изживяно извън принципите на древните Мистерии, след като е постигнато от Христос, който живя в трите човешки тела, на човечеството се дава един съвършено нов импулс: в хода на еволюцията бъдещият човек благодарение на своите собствени сили и заедно с Аза, с когото той е в Малхут, в Царството да се издигне и в духовния свят. Най-после трябваше да бъде постигнато онова състояние, при което разделителната линия между двата свята да отпадне и човекът за едно със своя Аз, живеещ в Малхут да пристъпи в духовните светове. В името на човечеството, всичко това беше постигнато чрез победата над Изкушението, която е описана в Евангелието на Матей. В лицето на едно Същество, което живя на Земята, човечеството получи великия образец за това, как Азът може да се издигне във висшите царства и във висшите светове.

И така, до какво се свеждаше постижението, според което Христовото Същество стана образец за цялото човечество, след като представи под външна и историческа форма всичко онова, което иначе се разиграваше зад булото на Мистериите? Проповедта за Царството! И когато Евангелието на Матей конкретно описва картината на Изкушението, след Изкушението той ще опише и подемната фаза на Христовия Аз, който може да изживява духовния свят в самия себе си и за целта не се нуждае да излиза извън пределите на своето тяло. Тайната на този Аз, който се издига и навлиза в духовния свят според примера на Христовото Същество, живеещо във външното Царство: Тъкмо тази тайна трябваше да бъде разкрита в онези времена след историята за Изкушението, за които ни говори Евангелието на Матей. Следват онези глави, които започват с проповедта от планината и представянето на онова, което Христос даде като възглед за Царството, за Малхут.

Ето колко дълбок е смисълът на онова, което Вие трябва да търсите в Евангелието на Матей. Всъщност Вие следва да търсите източниците и съставните елементи на Матеевото Евангелие не само в тайното учение на есеите, но по начало в целия древноеврейски и гръцки свят.

И сега, когато разглеждаме тези древни документи които са ни завещани от ясновидци с помощта на резултатите от духовно-научното изследване, у нас се поражда едно истинско страхопочитание, един истински респект: нещо, за което стана дума и по време на лекциите ми в Мюнхен. Когато чуваме казаното от древните ясновидци, ние се изпълваме с усещането, че издигайки глас от старите времена те се обръщат и към нас. Сякаш към нас се понасят думите от един вид духовен разговор, състоял се между великите индивидуалности преди много столетия, така че онези, които искат, наистина да са в състояние да разберат евангелските думи: „Който има уши да слуша, нека слуша" (Матей 11, 15). Обаче както някога бяха необходими ред условия, за да възникнат физическите уши, така са необходими и някои предпоставки в нашия съвременен свят, за възникването на духовни уши, благодарение на които ние проумяваме съдържанието на древните източници и текстове.

Ето защо нашата нова Антропософия трябва да е тук: за да се научим отново да разбираме съдържанието на духовните източници. И едва когато сме въоръжени с разбирането за Аза, за естеството на Аза в Царството, ние ще вникнем в онази глава от Евангелието на Матей, която започва с думите: „Блажени са онези, които просят Дух; защото те ще намерят Царството небесно чрез самите себе си, чрез техния собствен Аз" (Матей 5, 3). Някой от древните посветени би казал: Напразно бихте търсили Царството небесно във вашия собствен Аз! Обаче Христос каза: Дойде времето, когато търсейки Царствата небесни, хората ще откриват Духа в техния собствен Аз.

Историческият смисъл на Христовото Събитие се свежда до разкриването на дълбоки мистерийни тайни, така че те да станат достъпни за външния свят. Точно в този смисъл ние ще се опитаме да разгледаме историческото Христово Събитие още по-отблизо. И тогава Вие ще разберете как следва да се тълкуват думите „Блажени...", с които започват първите стихове от планинската проповед.