ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Целта на тези лекции е да даде един преглед на резултатите от духовно-научното изследване, които ни позволяват да се захванем с най-значимите загадки на човешкия живот доколкото това е възможно в границите, на които разбирането на висшите светове е подчинено в наше време. Днес ще започнем от по-познати явления и след това ще се постараем да достигнем все по-висши сфери на съществуване, да проникнем в дълбоко скритите загадки на човешкия живот. Няма да започнем от понятия или идеи, установени така твърдо, че приличат на догми, а ще се насочим, отначало съвсем просто към теми, които всеки ще почувства свързани с всекидневния живот.

Цялата Духовна Наука е основана на приемането, че лежащ в основата на обикновено познавания от нас свят има един друг духовния свят. В този духовен свят, лежащ в основата на света на сетивата, и в определено отношение и в света на душата трябва да търсим действителните причини и условия за случващото се в тези други светове.

Несъмнено, на всеки един тук е известно, че има определени методи, които човек може да приложи в своя душевен живот и които му позволяват да пробуди определени вътрешни способности, спящи в обикновения дневен живот, така че накрая той да може да изживее мига на Посвещението. Тогава той има около себе си един нов свят, светът на духовните причини и условия в основата на света на сетивата и на света на душата. Това е както когато, след операция, някой дотогава сляп човек намира около себе си света на цветовете и светлината. В обикновения живот днес човекът е изолиран от този свят на духовния реалности и същества, и върху този духовен свят ние ще се стремим да хвърлим светлина в тези лекции.

От две страни вътрешна и външна, както можем да ги наречем човекът е отделен от духовния свят. Когато отправи своя поглед към външния свят, той възприема на първо място онова, което се представя там на неговите сетива. Той вижда цветове и светлина, чува звуци, усеща топлина и студ, мирише, опитва и т.н. Това е светът непосредствено около него. Съзерцавайки този свят ние забелязваме, преди всичко, един вид граница. Чрез пряко възприятие, пряко изживяване, човекът днес не е способен да погледне зад границата, представена му от цветовете и светлината, звуците, уханията и т.н. Един банален пример ще направи това ясно. Предположете, че гледаме повърхност, боядисана в синьо. При обикновените условия, разбира се, не можем да видим онова, което е зад тази повърхност. Някой лекомислен мислител може да възрази, че става въпрос само за това да хвърлим поглед зад повърхността! Но това не е така по отношение на простиращия се около нас свят, защото точно с онова, което възприемаме, външният духовен свят е скрит за нас и ние можем най-много да почувстваме, че цвета и светлината, че топлината и студа и т.н. са външни проявления на един свят, лежащ зад тях. Но ние не можем, в дадения момент, да видим през цветовете, светлината и звуците, и да изживеем онова, което лежи зад тях. Ние трябва да изживяваме целия външен духовен свят чрез тези проявления. Но след кратко размишление ще можем, в съгласие с най-елементарната логика, да кажем: Дори и съвременната физика или други клонове на науката да заявяват, че зад цветовете има вибрираща етерна субстанция, скоро става ясно, че онова което се допуска да лежи зад цветовете е нещо добавено от мисълта. Никой не може действително да възприеме онова, което физиката заявява, че са вибрации, движения, от които цветът е само последствие; нито може някой да каже със сигурност дали има реалност в онова, за което се твърди, че лежи зад сетивното впечатление. Отначало то е просто предположение. Външният свят на сетивата е разстелен пред нас като гоблен и ние имаме чувството, че зад този гоблен има нещо, в което нашите способности за възприятие не могат да проникнат.

Тогава там е първата граница. Ние намираме втората, когато погледнем в своето собствено същество. Вътре в себе си ние намираме свят на радост и тъга, на щастие и страдание, на страсти, импулси, желания и т.н. накратко всичко, което наричаме наш душевен свят. Ние обикновено събираме това с думите: "Аз чувствам това удоволствие или онази болка; аз имам тези импулси, желания или страсти." Но със сигурност ние имаме също и чувството, че зад този вътрешен живот на душата нещо е скрито, нещо скрито чрез нашите душевни изживявания точно както нещо, принадлежащо на външния свят, е скрито чрез нашите сетивни възприятия. Защото кой може да не признае, че когато се събудим сутрин, радост, тъга, щастие, страдание и други такива изживявания се надигат като от непозната област, и че в определено отношение човек е предаден на тях? И има ли някой който, ако прегледа целия си душевен живот, ще може да отрече, че в него трябва да има нещо по-дълбоко, нещо отначало скрито от него, от което извират неговите радост, страдание, щастие, скръб и всичките негови душевни изживявания и че те, не по-малко от сетивните възприятия, трябва да бъдат проявления на един непознат свят?

И сега нека попитаме: Ако две такива граници действително ги има, или най-малкото се предполага, че ги има, нямаме ли ние като човешки същества определени способности за проникване през тях? Има ли нещо в изживяванията на човека, което да му позволява да пробие този гоблен на сетивните възприятия, точно както би пробил мембрана, покриваща нещо лежащо зад нея? И има ли нещо, което води в по-големите дълбини на нашата собствена природа, зад страданията ни, зад радостите ни, зад страстите ни? Способни ли сме ние да направим по-нататъшна крачка във външния свят, а също и във вътрешния свят?

Има две изживявания, които наистина ни позволяват да пробием воала, покриващ външния свят и съпротивата във вътрешния свят. Нещо като мембрана се пронизва и ние можем да навлезем в света, скрит зад воала на сетивните възприятия. Този свят може да ни се разкрие, когато в хода на определени нормални процеси на живота идват изцяло нови опитности опитности пораждащи чувството, че външните възприятия на сетивата изчезват, че гобленът на външния свят е бил пронизан; тогава можем да кажем, че пробиваме малък път в света, лежащ зад сетивните възприятия.

Това изживяване е такова, че определено не е благотворно за човешкия живот като цяло; то е състоянието, обикновено познато като екстаз – когато този термин се използва в първоначалния смисъл. То причинява това, човек за момент да стане несъзнателен за впечатленията на сетивния свят, така че за известно време той не усеща цветовете, звуците, уханията и т.н. около себе си и е нечувствителен към обикновени сетивни впечатления. При определени обстоятелства това изживяване на екстаз може да доведе човека до точка, където той всъщност има нови опитности, опитности в никакъв случай обичайни. Нека отново бъде подчертано, че екстазът в тази форма не би трябвало да се разглежда като желателно състояние; тук той се описва само като възможно състояние. Нерядко срещаното състояние да бъдеш "вън от себе си", както се казва, не трябва да бъде наричано екстаз. В едното от двете възможни състояния човек става глух за впечатленията, носени от сетивата; той просто изпада в несвяст в който, вместо сетивни впечатления, около него се разгръща черен мрак. За един нормален човек това е наистина по-безопасното състояние от двете.

Има също и форма на екстаз, в който човек не само е обкръжен от дълбока тъмнина, но тази тъмнина се изпълва с един свят, дотогава напълно непознат за него. Да не казваме веднага, че това може да бъде свят на илюзия, на измама...или, ако желаете, нека останем на това за момент...няма да приемем, че този свят има някакво реално значение, а ще го наречем свят на духове и привидения. Същественият момент тук е, че вижданото може наистина да бъде свят дали на картини или на илюзии който предварително не е бил познаван. Човек тогава трябва да се запита: "Способен ли съм, с всичките си способности, да построя такъв свят за себе си от моето обикновено съзнание?" Ако този свят на картини е такъв, че той да може да си каже: "Аз не съм способен да построя такъв свят на картини от моите обичайни изживявания" тогава очевидно картините трябва да идват при него от някъде. По-късно ще решим дали този свят е бил магично призован пред него като заблуда, или е реалност. Смисълът е, че има състояния, в които човек вижда светове, дотогава непознати за него.

Това състояние на екстаз е свързано с много специален недостатък за нормалните човешки същества. Ясно е от самото състояние, че това екстазно състояние може да се предизвика по естествен начин само ако онова, което въпросният човек нарича свой Аз, свое силно вътрешно Себе, чрез което държи всичките си отделни изживявания заедно, бъде така да се каже заличено. Неговият Аз е изцяло подтиснат; сякаш той е извън себе си, влят в новия свят, който изпълва мрака около него. Безброй човешки същества вече са имали изживяването, което описвам, или поне могат да го имат. По това ще бъде казано повече в следващите лекции.

Има два аспекта, които могат да бъдат отбелязани във връзка с това изживяване на екстаз. Първото е, че настоящите сетивни впечатления изчезват, а също и изживяването, което човек има, когато усеща и казва: "Аз виждам този цвят, Аз чувам онези звуци, и т.н." В състояние на екстаз той никога не чувства своя Аз, не разграничава себе си от обектите около него. Принципно казано, само Азът е онова, което може да се разграничи от обкръжаващите обекти. Следователно в екстаза човек не може да различи дали си има работа с илюзия или реалност защото това може да реши единствено Азът.

В екстаза има загуба или най-малкото значително понижаване на азовото съзнание и замиране на сетивните възприятия; тези две изживявания протичат успоредно. Гобленът на сетивния свят да се строши, да се разтвори, това изглежда сякаш Азът който в противен случай като че ли е изправен пред преграда, съставена от гоблена на сетивния свят да изостави напълно сетивните възприятия и да живее в свят на картини, представящ нещо изцяло ново. В състояние на екстаз човек става съзнателен за същества и събития, дотогава непознати за него, които не намира никъде във физическия свят, без значение какви сравнения прави. Същественият момент е, че той изживява нещо съвсем ново.

В екстаза се случва нещо, което е като разчупване на външните граници около човека. Дали този нов свят е илюзия или реалност, ще стане ясно на по-късен етап.

Нека сега се запитаме дали сме способни да достигнем също и зад нашия вътрешен свят, зад света на нашите страсти, пориви и желания, на нашите радости и страдания, тъга и т.н. Това също е възможно. Отново има изживявания, които отвеждат отвъд сферата на обикновения душевен живот, ако задълбочим този душевен живот вътрешно. Това е пътят, поеман от много от онези, наричани мистици. В този процес на мистично задълбочаване човек първо отвръща вниманието си от света на сетивата и го концентрира върху своите собствени вътрешни изживявания. Мистиците, които решават да не се интересуват от външните причини на своите интереси, своите симпатии и антипатии, своята тъга, радости и т.н, и внимават само за изживяванията, оттеглящи се и вливащи се в техните души, проникват дори по-дълбоко в своя душевен живот и имат напълно определени изживявания, различаващи се от обичайно познатите.

Отново описвам състояние, познато и постижимо за безброй човешки същества. Аз говоря преди всичко за изживявания, които възникват когато нормалните състояния са били надминати дори и в много слаба степен. Същината на подобни опитности е, че мистикът, който потъва все по-дълбоко в себе си, преобразува определени чувства в нещо съвсем различно. Ако например един нормален човек някой, който е напълно чужд на всякакъв вид мистични изживявания претърпи болезнен удар от друг човек, неговият яд ще бъде отправен срещу него. Това е естествена реакция. Но някой, който практикува мистично задълбочаване, ще има съвсем различно усещане. Такъв човек чувства: "Никога нямаше да изпиташ тази удар, ако не го беше докарал на себе си. Иначе онзи човек нямаше да пресече твоя път. Следователно ти не можеш оправдано да насочваш своя гняв срещу някой, свързал се с теб чрез събитията в света за да ти даде удара, който си заслужил." Такива личности, ако задълбочат различни свои изживявания, придобиват едно определено чувство за своя душевен живот като цяло. Те си казват: "Аз съм познал много скръб, много мъка, но приемам себе си като причина за това. Трябва да съм направил определени неща, дори и да не мога да си ги спомня. Ако не съм заслужил тези страдания в настоящия си живот, тогава очевидно трябва да има друг живот, когато съм направил нещата, за които сега заплащам."

Чрез това вътрешно задълбочаване на изживяването душата променя своето предишно отношение, съсредоточава се повече върху себе си, търси в себе си онова, което преди е търсила във външния свят. Очевидно такъв е случаят, когато някой казва на себе си: "Човекът, който ми нанесе удара, беше доведен до мен само защото аз самият съм бил причината за това." Такива хора обръщат все повече и повече внимание на своята собствена вътрешна природа, на собствения си вътрешен живот. С други думи, точно както един индивид в състояние на екстаз вижда през външния воал на сетивните възприятия в свят на същества и реалности, дотогава непознати за него, така и мистикът прониква под своя обичаен Аз. Обичайният Аз е онзи, който се бунтува срещу удара идващ отвън; а мистиците проникват до онова, което е под този Аз, до нещо, което всъщност е причинило удара. По този начин мистикът достига етап, където постепенно изцяло губи от погледа си външния свят. Малко по малко всяка представа за външния свят изчезва и собствения му Аз се разширява, сякаш е в цял един свят. Но точно както за момента няма да решим дали светът, открит в екстаза е мираж, реалност или фантазия, така няма да решим и дали усещанията на мистика, сравнени с обикновения душевен живот, са реалност и дали той самият е онзи, който е причината за своята скръб и страдание. Всичко това може да бъде толкова мечтано, но така или иначе е изживяване, което може действително да се случи на човек. Важното е, че от две страни външно и вътрешно той прониква в свят, дотогава непознат за него.

Ако сега размислим върху това, че в състояние на екстаз човек губи разбиране за своя Аз, ние ще осъзнаем, че това не е състояние към което трябва да се стреми някой, който води обикновен живот, защото възможността за постигане нещо в света, цялата ни сила на ориентиране в света зависи от факта, че в своя Аз ние имаме твърд център на нашето същество. Ако екстазът ни лишава от възможността за изживяване на Аза, тогава за момента ние сме изгубили самите нас. А от друга страна, когато мистикът приписва всичко на Аза, обвинява себе си за всичко, което трябва да преживее, това има пагубното последствие да го кара да търси в себе си крайната причина за всичко ставащо в света. Но така той губи способността за здрава ориентация в живота, натоварва се с вина и е неспособен да установи правилно взаимоотношение с външния свят.

Така и в двете посоки, в обичайния екстаз и в обичайното мистично изживяване, се изгубва силата на ориентация в света. Следователно е нещо добро това, че човек среща прегради в двете посоки. Ако изрази своя Аз във външна посока, той се натъква на преградата на сетивните възприятия; те не го оставят да проникне до лежащото зад воала на сетивния свят и това е полезно за него, защото той обикновено е способен да владее напълно своя Аз. А в другата посока вътрешните изживявания в душевния живот не му позволяват да проникне под Аза, под онези усещания, които водят до способността за ориентация. Той е заграден от две прегради, във външния свят и във вътрешния свят на душата, и при нормални обстоятелства не може да проникне отвъд точката, докъдето ориентацията в живота е възможна за него.

В онова, което бе описано, бе направено сравнение между нормалното състояние на живот и анормалните състояния на екстаз и неконтролирано мистично изживяване. Екстазът и мистичното изживяване не са нормални състояния, но във всекидневния живот има нещо, което ни помага да усещаме съответните прегради много по-ясно, а именно сменящите се състояния на будност и сън, през които преминаваме за 24 часа.

Какво е онова, което правим в съня? В съня правим точно същото, в определено отношение, което правим в анормалното състояние на екстаз, описано по-горе. "Вътрешният човек" в нас се разлива във външния свят. Всъщност това е което се случва. Точно както в екстаза ние изливаме своя Аз, губим своя Аз, в съня ние изгубваме не само своето аз-съзнание, а губим дори повече което е благотворно. В екстаза ние губим своето аз-съзнание, но още имаме около себе си свят на непознати дотогава картини, свят на духовни реалности и същества. В съня няма такъв свят около нас, защото всичко по пътя на възприятието го няма. Така сънят се различава от екстаза в това отношение: в съня, заедно с угасването на Аза, човешката способност за възприятие дали физическо или духовно също е угасена. Докато в екстаза е заличен единствено Аза, в съня са заличени способността за възприятие и съзнанието. Човек не само е излял своя Аз в света, а също е предал и съзнанието си на този свят. Оставащото от човека през съня е онова, което го има в него настрани от Аза и от съзнанието. В нормалния сън човекът, който имаме пред нас, е същество във физическия свят, отхвърлило своето съзнание и своя Аз. И къде е отишло съзнанието, къде е отишъл Азът? Имайки описание на състоянието на екстаз, ние можем да отговорим и на този въпрос. В състоянието на екстаз ние имаме около себе си свят на духовни реалности и духовни същества. Но ако ние също изоставим и съзнанието, тогава в същия този момент ни обкръжава плътен мрак ние спим. Така в съня, както в екстаза, ние сме се отказали от Аза, и още това е характеристиката на съня от носителя на нашето съзнание и неговите проявления. Това е нашето астрално тяло; то е излято в света на духовните същества и факти, откривани в състояние на екстаз. Следователно можем да кажем, че сънят на човека е нещо като екстаз едно състояние, в което той е извън тялото си не само по отношение на своя Аз, но също и по отношение на своето съзнание. В състоянието на екстаз Азът, който е един член на човешкото същество, е бил изоставен; а в съня е изоставен също и друг член, понеже астралното тяло също излиза от физическото тяло, и с това заминаване на астралното тяло е отстранена възможността за съзнание.

Тогава ние трябва да опишем човека в съня като състоящ се от една страна от членовете, още лежащи в леглото физическото и етерното тяло и от друга страна, от членовете извън спящия, които са били предадени на един свят който, за начало, е едно непознато царство; тези последните са Аза, който в екстаза също е изоставен, и още един втори член, който в екстаза не е изоставен: астралното тяло.

Сънят представлява един вид разделяне на човешкото същество. Съзнанието и Азът се отделят от външните обвивки и онова, което се случва в съня е, че човек преминава в състояние, в което вече не знае нищо за изживяванията на будния живот, в което изобщо няма съзнание за онова, което външните впечатления са му донесли. Вътрешното му Себе е предадено на свят, за който той няма съзнание, за който не знае нищо. Сега поради определена причина, за която ще чуем много, този свят на който е предадено вътрешното Себе на човека, в който преминават неговият Аз и неговото астралното тяло и в който той забравя всички впечатления на будния живот, е наречен Макрокосмос, Големият Свят. Докато спи, човекът е предаден на Макрокосмоса, е излят в Макрокосмоса.

По време на екстаз той също е предаден на Макрокосмоса, но тогава знае нещо за него. Характерно за екстаза е, че човек изживява нещо – дали картини или реалности от онова, което е разгърнато около него в огромно поле пространство, в което той се мисли за изгубен. Той изживява нещо като загуба на Аза си, но като че ли е в царство, дотогава непознато за него. Това отъждествяване със свят, различаващ се от онзи на всекидневния живот, когато се чувстваме подложени само на своите тела, ни оправдава от самото начало да говорим за Макрокосмос, за Голям Свят в противоположност на "малкия свят" на обикновения ни дневен живот, когато чувстваме себе си затворени в кожата. Това е само най-повърхностният поглед по темата. В състояние на екстаз ние израстваме в Макрокосмоса, където виждаме фантастични форми, фантастични защото нямат прилика с нищо във физическия свят. Ние не можем да се разграничим от тях. Ние чувстваме цялото си същество така да се каже разширено в Макрокосмоса. Това е което се случва в екстаза. С тази представа за състоянието на екстаз ние можем аналогично най-малкото да формираме идея защо изгубваме Аза в това състояние.

Нека нарисуваме Аза на човека като капка цветна течност. Приемайки, че имаме много мъничък съд, способен точно да побере тази капка, капката ще бъде видима заради своя цвят. Но ако капката беше поставена в голям съд, да кажем в леген с вода, капката вече нямаше да бъде видима. Приложете тази аналогия върху Аза, който в състояние на екстаз се разширява върху Макрокосмоса, и ще можете да схванете, че Азът чувства себе си ставащ все по-слаб и по-слаб, разширявайки се. Когато Азът се разшири върху Макрокосмоса, той губи способността за себе-съзнаване, донякъде както капката губи своята идентичност в голям съд с вода. Така можем да разберем, че когато човек предава себе си на Макрокосмоса, Азът бива загубен. Той е още там, само че бидейки разлят в Макрокосмоса, той не знае нищо за себе си.

Но в съня има друг фактор от значение. Докато човек има съзнание, той действа. В състояние на екстаз той има вид съзнание, но без ръководещия Аз. Той не контролира действията си; той изцяло се предава на получените впечатления. Съществена особеност на екстаза е, че човек всъщност е способен на действия. Наблюдавано отвън обаче, той сякаш е изцяло променен. Действащ е не той самият; той действа като че ли под съвсем различни влияния. Понеже се появяват много същества и оказват влияние върху него. Тук лежи опасността на екстаза. Защото онова, което човек вижда, е разнообразно; той попада под контрола ту на едно същество, ту на друго, и изглежда разпадащ се. Това е опасността на състоянието на екстаз. Човек наистина е предаден на духовен свят, но това е свят, който вътрешно го разкъсва на части.

Ако помислим за съня, ние трябва да признаем, че света в който навлизаме там има определена реалност. Съществуването на един свят може да се отрича само докато от него не се наблюдават въздействия. Ако се настоява, че има някой зад една стена, това може да се отрича докато не се чуе почукване; ако има почукване, здравият разум повече не може да го отрича. Когато се долавят въздействия от един свят, не е възможно да разглеждаме този свят като чиста фантазия.

Има ли тогава доловими въздействия на света, който виждаме в екстаза, но не и в нормален сън? За въздействията на света в който сме по време на сън, ние всички можем да се уверим когато се събуждаме на сутринта. Нашето състояние тогава е различно от онова, което е било предишната вечер. Вечерта ние сме уморени, силите ни са изчерпани и трябва да бъдат възстановени; а на сутринта се събуждаме със свежи сили, събрани по време на съня. Когато със своя Аз и астрално тяло човекът е предаден на един друг свят, той извлича от този свят който в екстаза е доловим, а в нормалния сън е заличен силите, от които се нуждае за дневния живот. Как се случва това всъщност, не е нужно да ни занимава сега; важното е, че този свят ни носи сили, които прогонват умората. Светът, от който струят избавящи от умората сили е същият, който виждаме в екстаза. Всяка сутрин ние забелязваме въздействията на света, който възприемаме в екстаза, но не и в съня. Когато има свят, пораждащ въздействия, вече не можем да говорим за нереалност.

От същия свят, в който се взираме в състояние на екстаз и който в съня е заличен, ние извличаме силите, укрепващи ни за дневния живот. Ние правим това при много особени обстоятелства. По време на този процес на извличане на сили от този духовен свят ние не възприемаме себе си. Съществената черта на съня е, че ние постигаме нещо, но нямаме съзнание за себе си по време на тази дейност. Ако имахме такава съзнателност, процесът щеше да протича далеч по-малко ефективно, отколкото когато не сме съзнателни за него. Във всекидневния живот също има неща, където правим добро казвайки на много хора: "Не пипай!" Всичко би протекло погрешно, ако те се намесят в него. Ако човекът играеше роля в този труден процес на възвръщане на силите, изразходвани предния ден, той щеше да разруши всичко, защото още не е способен да бъде съзнателен участник. От провидението е това, че съзнанието за собственото му съществуване се изтръгва от човека в момента, когато той може да навреди на собственото си развитие.

Така чрез забравяне за своето собствено съществуване при заспиването си човек преминава в Макрокосмоса. Всяка нощ той преминава от своето микрокосмическо Битие в Макрокосмоса и става едно с последния, тъй като излива в него своя Аз и своето астрално тяло. Но понеже в настоящия ход на своя живот той е способен да работи само в света на будния живот, неговото съзнание спира в мига, в който той преминава в Макрокосмоса. Ето защо винаги се е казвало в окултната наука, че между живота в Микрокосмоса и в Макрокосмоса лежи потокът на забравата. На този поток на забравата човек преминава във Големия Свят, когато при заспиване преминава от Микрокосмоса в Макрокосмоса. Така можем да кажем, че през всеки период на сън човек предава два члена на своето същество астралното тяло и Аза на Макрокосмоса.

А сега нека помислим за момента на събуждането. В мига на събуждането човек започва отново да чувства удоволствие, болка и всякакви подтици и желания, които е изживял наскоро. Това е първото изживяване. Второто изживяване е, че аз-съзнанието му се завръща. Душевните изживявания и Азът се надигат отново от неясния мрак на съня. Следователно трябва да кажем, че ако човек се състоеше само от онези членове, които остават лежащи в леглото през нощта, при пробуждането той нямаше да може да знае за минали изживявания в душевния живот като удоволствие, страдание и т.н., защото онова, което лежи там, е в най-верния смисъл в същото състояние като едно растение. То няма душевни изживявания. Но през съня го няма и "вътрешния човек", макар че този вътрешен човек е носителят на такива изживявания. От това можем да осъзнаем, че в обикновения живот, преди страданието, удоволствието, симпатията, антипатията и т.н. да могат да бъдат изживявани, трябва астралното тяло да се пъхне в обвивките на човека, останал лежащ в леглото; в противен случай той не може да чувства никакви такива изживявания. Следователно можем да кажем: Частта от нашето същество състояща се от астрално тяло и Аз която поражда нашите вътрешни изживявания и която нощем е излята в Макрокосмоса, става забележима за нас в нормалния живот само чрез факта, че при събуждане ние слизаме в обвивките, останали лежащи в леглото.

Онова, което лежи там, е отново двоично. Една част от него е онова, което изживяваме при събуждането като наш вътрешен живот. В Макрокосмоса по време на сън ние не можем да бъдем съзнателни за играта на нашите чувства, или накратко, за душевните си изживявания. Но когато при събуждане проникваме още веднъж в членовете на своето същество, останали лежащи в леглото, ние можем да преживеем не само своите вътрешни чувства, а също и външния свят на сетивните впечатления. Възприемаме червеното на розата; насладата от розата е вътрешно изживяване; възприятието за червения цвят е външно изживяване. Следователно лежащото там в леглото трябва да е двоично: една част трябва да отразява към нас онова, което изживяваме вътрешно, а другата част възприема един външен свят. Ако я имаше само едната, без другата, при събуждането щяхме да изживяваме или само вътрешния свят, или само външния свят. Пред нас щеше да бъде една панорама на външни впечатления и нямаше да чувстваме удоволствие или болка; или обратно, щяхме да чувстваме само удоволствие и болка и нямаше да имаме възприятие за нищо във външния свят. При събуждането ние се спускаме не в единство, а в двойственост. В съня една двоичност на съществото се е разляла в Макрокосмоса, и при събуждането ние се потапяме в Микрокосмоса, в друга двоичност. Онова което ни позволява да преживяваме външна картина на сетивния свят е физическото тяло, а онова което ни позволява в будния живот да имаме вътрешен живот на душата, е етерното тяло. Ако при събуждане ние прониквахме само във физическото тяло, щяхме да сме изправяни пред външни картини, но щяхме да останем вътрешно празни, студени и апатични, нямайки интерес към нищо около нас или към представеното в картините. Ако прониквахме само етерното тяло, нямаше да имаме външен свят, а само свят на чувства, вълнения и затишия. И така при събуждане ние влизаме в едно двучленно същество влизаме в етерното тяло, което действа като огледало на вътрешния свят, и във физическото тяло, проводника за впечатленията на външния свят на сетивата.

Следователно действителните опитности доказват правото ни да говорим за човека като четиричленно същество. Два от членовете му Аз и астрално тяло принадлежат през съня на Макрокосмоса. В будния живот Азът и астралното тяло принадлежат на Микрокосмоса, който е затворен в кожата. Този "малък свят" е посредника за всичко, което имаме в себе си в нормалното будно състояние, защото физическото тяло е онова, което ни позволява да имаме външния свят пред себе си, а етерното тяло е онова, което ни позволява да имаме вътрешен живот.

Така човек живее редуващо се в Микрокосмоса и в Макрокосмоса. Всяка сутрин той влиза в Микрокосмоса. Фактът, че в съня той е излят, като капка в голям съд с вода, в Макрокосмоса означава, че в момента на преминаване от Микрокосмоса в Макрокосмоса той трябва да премине през потока на забравата.

Посредством какво тогава може човек, при условие че задълбочава себе си вътрешно, до определена степен да предизвика онези състояния, описани в началото на лекцията? В екстаза Азът е излят в Макрокосмоса, докато астралното тяло е останало в Микрокосмоса. В какво се състои мистичното състояние? Нашият живот денем във физическото и етерното тяло, в Микрокосмоса, е крайно забележителен. В действителност ние не слизаме в тези тела по такъв начин, че да осъзнаем вътрешната им същност. Тези две обвивки правят възможен нашия душевен живот и нашите сетивни възприятия. Защо става така, че при събуждане ние усещаме душевния си живот? Защото етерното тяло всъщност не ни позволява да гледаме вътре в него, не повече отколкото едно огледало ни позволява да виждаме онова, което е зад него, и поради самата тази причина ни позволява да виждаме себе си в него. Етерното тяло отразява душевния ни живот обратно към нас; и понеже прави това, то ни се явява така, както ако беше истинската причина за нашия душевен живот. Самото етерно тяло обаче се оказва непроницаемо. Ние не проникваме в него, но то отразява към нас един образ на душевния ни живот. Това е неговата особеност. Мистикът обаче, чрез усилване на душевния живот, успява в проникването до определена степен в етерното тяло; той вижда повече от един отразен образ. Пробивайки си път в тази част на Микрокосмоса, той изживява в себе си онова, което в нормално състояние човек изживява разширен върху външния свят. Така мистикът, чрез вътрешно задълбочаване, прониква до някаква степен в етерното си тяло; прониква под онзи праг, където душевният живот при други обстоятелства се отразява в радост, страдание и т.н. във вътрешността на етерното тяло. Онова, което мистикът изживява преминавайки прага, са процеси в собственото му етерно тяло. Тогава той изживява нещо, което е малко сравнимо със загубата на Аза в състоянието на екстаз. В последния случай Азът става безкрайно малък, така да се каже, бидейки разлят в Макрокосмоса, а в мистичното изживяване Азът е "втвърден". Мистикът съзнава това въпреки факта, че възприетият от обикновения Аз принцип на действие в съгласие със свързаната с мозъка интелигентност и със заповедите на сетивата е игнориран и импулсите за неговите действия възникват от вътрешни чувства, извиращи направо от неговото етерно тяло и не, както в случая на другите хора, само отразени от него. Много силните вътрешни изживявания на мистика се дължат на факта, че той прониква чак в своето етерно тяло.

Докато в състоянието на екстаз човек разширява своето същество в Макрокосмоса, мистикът натиква себе си в Микрокосмоса. И двете изживявания, това на възприемане в екстаза на определени събития и същества в Макрокосмоса, и това на преминаване през необичайни вътрешни изживявания като мистик, са свързани едно с друго, и тази връзка може да се характеризира много просто по следния начин. Светът, който виждаме със своите очите и чуваме със своите уши, подбужда в нас определени чувства на удоволствие, болка и т.н. Ние чувстваме, че в нормалния живот всичко това е свързано. Радостта във външния свят, почувствана от един човек, може да бъде по-силна от онази, почувствана от друг, но това са само разлики в степента. Силните страдания и захласи на мистика са значително различни по качество. Също има и големи разлики в качеството между онова, което очите виждат и ушите чуват, и изживяваното от някого в екстаза, когато той е предаден на един свят, който не е като света на сетивата. Но ако можехме да имаме от някой човек в екстаз описание на неговия възторг и мъка, щяхме да можем да кажем, че в екстаз човек може да извлече от своето виждане на същества и събития същите изживявания като онези на мистика. И ако, от друга страна, ние чуехме мистикът описващ своите емоции и чувства, ние щяхме да кажем, че нещо от този род може еднакво добре да се изживее и в екстаза.

Светът на мистика е един реален свят. Също така съществата, срещани в състоянието на екстаз са субективно реални в смисъл, че те действително се виждат. Дали опитностите са илюзии или реалности в момента не е важно. Въпросната личност вижда свят, различен от сетивния свят; мистикът изживява радости, емоции и мъки, несравними с нищо познато в ежедневния живот. Мистикът обаче не вижда светът, разкриващ се на някого в състоянието на екстаз, а последният няма опитност за света на мистика. Двата свята за независими един от друг. Това е странно отношение, но обяснение за света на единия може да бъде намерено в светлината на изживяванията на другия. Ако нормален човек действително изживееше света, описван в състоянието на екстаз, разтърсващият ефект щеше да бъде сравним със дълбочината на изживяванията, изпитани от мистика.

Така се насочихме към определена връзка между световете на мистичното и на екстазното състояние. Дали вътрешно или външно, човек среща света на Духа.

Описаното днес ще изглежда за много от вас като лекомислена хипотеза, но в следващите лекции ще се опитаме да отговорим на въпросите: До каква степен сме способни да проникнем в един реален свят, пробивайки си път през гоблена на външния свят на сетивата? Колко далеч е възможно да стигнем отвъд света, изживяван от човек в състояние на екстаз и да проникнем в един реален външен свят, и да проникнем под вътрешния свят на мистика в област, лежаща под човешкия Аз, но в която също има реалност? Следващите лекции ще говорят в по-големи и по-големи подробности за пътищата, водещи в духовния свят през Макрокосмоса и през Микрокосмоса.