СКАЗКА  ВТОРА

Живата духовна история. Ръководителите на човечеството. Творящото слово.

Когато се говори върху една такава тема, каквато днес разгледахме, и вършим това от гледището на Духовната наука, това не става както обикновено се прави. Тук ние не взимаме някой документ или съчинение, създадено в течение на развитието на човечеството, и слагайки го за основа, да се позовем на авторитета на това съчинение и чрез това да осветлим даден сбор от факти. Духовната наука не постъпва по този начин. Тя изследва това, което е станало в течение на развитието на човечеството, съвършено независимо от каквито и да е документи. Само след като е извършил това, след като е изследвал съответните неща със средства независими от всеки съществуващ документ и знае да охарактеризира независимо тези неща, тогава духовният изследовател пристъпва към съответния документ и проверява, дали в този документ се намира това, което е било получено независимо от всяко предание. Следователно всичко, което се казва в тези лекции, не е почерпено от Библията или от четирите Евангелия. Това са резултати на духовното изследване, получени независимо от всяко Евангелие. Обаче при всички случаи трябва да покажем, че всичко, което духовният изследовател може да узнае или да наблюдава, всичко това се намира в Евангелията, а именно в нашия случай в Евангелието на Йоана.

Има едно  забележително изказване на великия мистик Яков Бьоме. На това негово изказване се чудат само онези, които се намират извън кръга на Духовната наука. Яков Бьоме обръща внимание върху това, че той говори за миналите времена на развитието на човечеството например за личността на Адама като за преживявания, които стават непосредствено около него. И той казва: "може би някой ще запита: ти бил ли си там, където Адам ходел по земята?" И Яков Бьоме отговаря откровено: "разбира се, аз бях там!" Това е едно знаменито изказване. Защото Духовната наука е в състояние да наблюдава действително с очите на духа това, което е станало, било то и в най-отдалечените епохи на миналото. Само с няколко общи думи искам да покажа, на какво почива това.

Всичко, което става във физическия сетивен свят, има своя насрещен образ в духовния свят. Когато се движи една ръка, не съществува само това, което Вашето око вежда като движеща ръка. Зад движещата се ръка, зад видимия образ на ръката стои, например, моята мисъл и моята воля: ръката трябва да се придвижи. Зад външното събитие стои нещо духовно. Но докато видимият образ, сетивното впечатление на движението на ръката преминава, съответният духовен образ остава записан в духовния свят и оставя винаги зад себе си една следа. Така щото, когато имаме отворено духовно око, ние можем да проследим следите на всички неща, които са станали в света, следи, които са останали от техните съответни духовни образи. Нищо не се случва в света, без да останат такива следи.

Да приеме, че духовният изследовател насочва своя поглед назад до времето на Карл Велики или до Римската епоха или Древна Гърция. Всичко, което се е случило там, е останало запазено като следи в духовния свят, според своите духовни първообрази, и може да бъде намерено и виждано там. Такова виждане наричаме "четене в Акашовите записи". Съществува една такава жива писменост, която духовното око може да вижда. И когато духовният изследовател Ви описва събитията от Палестина или наблюденията на Заратустра, той не описва това, което се намира в Библията, в Гатите; той описва това, което може да прочете в Акашовите записи. След това той проверява, дали това, което е било разчетено в Акашовите записи, се намира и в оставените ни документи, в нашия случай в Евангелията. Следователно, становището, което духовното изследване заема, е напълно независимо от документите. Но именно поради това духовното изследване ще бъде истински съдия по отношение на това, което документите съдържат. А когато в документите намираме същото, което сме в състояние да проследим в Акашовите записи, тогава разбираме, че тези документи са истински и че те са били написани от някой, който също можел да вижда в Акашовите записи. По този начин Духовната наука отново завладява много от религиозните и други документи на развитието на човечеството. Ние ще покажем нагледно това, което току що казахме, с един важен документ от развитието на човечеството, а именно с Евангелието на Йоана. Обаче не трябва да се мисли, че Акашовите записи, духовната история, която стои като отворена книга пред духовните очи на виждащия, е една писменост подобна на тази от обикновения свят. Тя е един вид жива писменост. Ще се опитаме да поясним това, както следва.

Да предположим, че погледът на ясновиждащия се насочва назад да речем до епохата на Цезар. Цезар е извършил това или онова и доколкото той го е извършил на физическото поле, то е било видяно от неговите съвременници. Всичко това е оставило следи в Акашовите записи. Обаче когато поглеждаме в миналото с окото на ясновидеца, тогава виждаме делата така, като че имаме пред себе си един духовен сянкоподобен образ или един духовен първообраз. Представете си още веднъж движението на ръката. Като ясновидец Вие не можете да видите физическия образ. Но Вие винаги ще видите намерението за придвижване на ръката, невидимите сили, които са раздвижили ръката. Така може да се види всичко, което е живяло в мислите на Цезар, било, че той е искал да направи тези или онези стъпки, било че е искал да води това или онова сражение. Всичко, което неговите съвременници са видели, е произлязло от подтиците на неговата воля, осъществено е било чрез невидимите сили, които стоят зад външните образи. Но това, което е стояло зад тези външни образи, се представя действително като един движещ се и действуващ Цезар, като един духовен образ на Цезар. Това се вижда, когато поглеждаме в миналото като духовидец в Акашовите записи.

Някой, който не е запознат с тези неща, би могъл да каже: "когато вие ни разказвате за миналите времена, ние считаме всичко това за фантазиране”. Защото Вие знаете от историята, какво е извършил Цезар и чрез Вашето силно въображение вярвате, че виждате някакви акашови записи. "Обаче, който е запознат с тези неща, той знае, че колкото по-малко познаваме фактите на историята, толкова по-лесно е да ги четем в Акашовите записи”. Защото външната история и нейното познаване оказва едно силно смущаващо действие върху ясновиждащия. Когато сме достигнали определена възраст, ние сме възприели възпитанието на своята епоха до момента, когато се ражда неговият виждащ Аз. Той е изучавал история, изучавал е геология, биология, изучавал е това, което ме предават историята на културата и археологията. Всичко това смущава погледа и може да се създаде в него пристрастие по отношение на това, което може да бъде прочетено в Акашовите записи. Защото във външната история не може да се намери същата обективност и същата сигурност, каквито са възможни при разчитането на Акашовите записи. Помислете само от какво зависи, това или онова да стане "история". За дадено събитие са оста нали запазени тези или онези документи, докато други може би точно най-важните са изчезнали.  Искам да покажа само с един пример, колко несигурна може да бъде всяка история.

Между някои от поетическите планове на Гьоте, които са останали и които за този, който проучва по-отблизо Гьоте, могат да станат една ценна прибавка към великите и прекрасни творби на поета, между тези планове се намира също и фрагментът от една поема за Навзикаа. Обаче има само малко скици, върху които той е отбелязал, как е искал да построи това съчинение. Той е работил може би много пъти върху него,  понякога е изхвърлял някои изречения и често пъти е оставало само малко от написаното. Така стои въпросът и с "Навзикаа". Има двама писатели, които и двамата са се опитали да преработят това съчинение. И двамата са били изследователи: литературният историк Шерер и Херман Грим. Обаче Херман Грим не е бил само изследовател, но също и мислител с творческа фантазия. Той е също авторът на книгата "Животът на Микеланджело" и "Гьоте". Залавяйки се да преработи Гьотевата "Навзикаа" , той постъпил по следния начин: опитал се да се пренесе в духа на Гьоте и се запитал: ако Гьоте е бил такъв и такъв, как е схващал той един такъв образ като този на Навзикаа от Одисея? На тази основа и с известно презиране на историческите документи Херман Грим съчинил една "Навзикаа" според идеята на Гьоте, в духа на Гьоте.

Шерер, който навсякъде се основавал само на това, което е черно на бяло в документите, казвал: една Гьотева "Навзикаа" може да се претвори въз основа на съществуващия материал. И той също се опитал да съчини една "Навзикаа", но само на основата на Гьотевите бележки. Тогава Херман Грим казал: но ако се е случило, щото слугата на Гьоте да е взел някои от бележките на своя господар, в които може би е било записано най-важното, и с тях е запалил печката? Има ли някаква гаранция съществуващите бележки да имат стойността на тези, които са били изгорени?

Подобен на този пример може да бъде и случаят с всяка история, която е построена на документи. И често пъти това е действително така. Когато се гради на основата на документите, никога не бива да се изпуска изпредвид, че може би най-важните от тези документи са били унищожени. Ето защо в "историята" нямаме нищо друго освен една "fable convenue"/една "условна басня"/. Но когато ясновиждащият носи в себе си тази "fable convenue", а в Акашовите записи, нещата му се представят съвършено различно, трудно му е да повярва в образите на Акашовите записи. И хората, които принадлежат на външната публика, ще го упрекнат, ще се противопоставят, когато въз основа на Акашовите записи той представя нещата различно.  Ето защо за този, който е запознат с тези неща, е най-лесно да говори за древните времена, за които няма никакви документи, да говори за отдавна минали стадии на развитието на нашата Земя. Върху тези неща няма никакви документи. Акашовите записи предават най-вярно събитията, защото тогава окултният изследовател е най-малко смущаван от външната история. От тези забележки можете да направите извода, че някой от онези, които са запознати с подобни въпроси, няма да дойде до мисълта, че описанието на Акашовите записи биха могли да бъдат само един отзвук на това, което се знае вече от външната история.

Когато проследим в Акашовите записи великото събитие, за чийто смисъл загатнахме вчера, намираме главно следното. Целият човешки род, доколкото той живее на Земята, произхожда от едно духовно царство, от едно духовно-божествено съществувание. Можем да кажем: преди да съществува някаква възможност, едно външно физическо око да вижда човешките тела, някоя ръка да пипа човешките тела, човекът е съществувал като духовно същество. В най-древни времена той е съществувал като част от божествено-духовните същества. Той е роден като същество от божествено-духовните същества: Боговете са, така да се каже, прадеди на човеците, а човеците са потомци на Боговете. Боговете се нуждаели от човеци като техни потомци, защото те някакси не били в състояние да слязат на във физическия сетивен свят без такива потомци. Тогава боговете са продължили своето съществувание в други светове и са действували от вън върху човека, който постепенно се развивал на Земята.

Сега човеците трябваше стъпка по стъпка да преодолеят препятствията, създадени от земния живот.

Какви са тези препятствия?

Същественото за човека е това, че боговете са останали в духовно състояние, а човеците, като техни потомци, са станали физически същества. Човекът, у когото духовното беше станало вътрешност на физическото,  трябваше да преодолее всички препятствия, които е създавало именно физическото съществувание. Той трябваше да се развива по-нататък сред материалното съществувание. Така той се е развил от степен на степен и добил все повече възможност да се обърне нагоре към боговете, в лоното на които е бил роден.  Следователно, слизане от боговете и обръщане към боговете, за да се върне отново при боговете и се съедини с тях... този е пътят на човека през земните съществувания. Но за да може той да осъществи това развитие, трябваше постоянно отделни човешки индивидуалности да се развиват по-бързо отколкото другите, да изпреварят другите, за да станат техни водачи и учители. Такива ръководители и учители се явяват после сред останалото човечество и намират, така да се каже, пътя към боговете по-рано отколкото другите. Така щото можем да си представим следното: в определена епоха човеците са достигали определена зрялост на развитието. Тогава те може би само предчувствуват обратния път към боговете, но са още далече от постигането на целта. Във всеки човек има една искра от Божественото, но в даден момент в ръководителите има нещо повече. Те стоят по-близо до Божественото, което човекът трябва отново да достигне. Това, което живее у тези ръководители на човечеството, него вижда този, чието око е отворено за духовното, като най-същественото и главното у тях.

Да предположим, че някой велик ръководител на човечеството би стоял пред друг човек, който не е равностоен нему, но все пак се издига над средно развития човек. Да приемем, че този човек има едно живо чувство за това, че другият е един велик ръководител, че духовното, което другите хора трябва да постигнат, съществува вече в него до висока степен.

Как би описал такъв човек този ръководител? Той би казал приблизително следното: пред мене стои един човек, един човек във физическо тяло както и другите. Обаче у него физическото тяло е незначително; то не е важното у него. Но когато насочвам духовното око към него, аз виждам, че с него е свързано едно могъщо духовно същество, едно божествено-духовно същество. То е толкова значително, че аз насочвам цялото си внимание само върху божествено-духовното същество, а не върху това, което се явява като негова физическа страна, както е случаят с другите хора.

И така, за духовното виждане у един ръководител на човечеството се разкрива нещо, което по своята същност далече надминава цялото останало човечество и което той трябва да опише съвършено различно. За щото духовното виждане описва това, което се открива на духовното око.

Онези, чийто глас днес е меродавен в обществото, ще се насмеят, разбира се, над един такъв ръководител на човечеството, превъзхождащ другите хора. Ние виждаме как днес различни учени започват да разглеждат великите хора на човечеството от гледна точка на психиатрията!

Само онези ще го познаят, които са изострили своя духовен поглед. Но те ще знаят, че той не е никакъв умопобъркан или фантазьор, че той не е просто един "надарен човек", както биха го нарекли някои по-доброжелателни. За тях той принадлежи към най-великите образи на живота на човечеството в духовен смисъл.

Така би било днес. Обаче в миналото не е било така, не е било така даже и в онова минало, което не стои така далече от нас.

Ние знаем, че по отношение на своето съзнание човечеството е минало през различни метаморфози. Всички хора са притежавали в миналото едно смътно, сумрачно ясновидство. Даже и по времето, когато е живял Христос, ясновидството е било развито до известна степен, макар и да е представлявало само една сянка от ясновидството на Атлантската или Следатлантската епоха. Ясновиждащото съзнание на човеците изчезва само постепенно. Обаче винаги между човечеството е имало отделни личности, които са го притежавали, а и днес още има такива, които са по природа ясновидци, които имат едно смътно ясновидство и затова могат да различават духовната същност на човека.

Да вземем  времето, когато за древния индийски народ се явил Буда. Тогава не е било както сега. Ако днес би се случило да се яви някой Буда в Европа, той не би се ползувал с особено уважение. Обаче по времето на Буда не е било така. Защото тогава още е имало голям брой хора, които можеха да виждат, какво всъщност е ставало: а именно, че при раждането на този Буда е ставало нещо твърде различно от това, което става при раждането на някой обикновен човек. В писанията на изтока, а именно в онези писания, които разглеждат този въпрос е най-дълбокото разбиране, раждането на Буда се описва в "голям стил", ако можем да се изразим така. Там се разказва, че на царицата Майа, "образецът на великата майка", било предсказано, че тя ще донесе на света едно велико същество. После, когато това същество се ражда, това раждане става преждевременно. Често пъти този е начинът за изпращане на едно велико същество в света: то се ражда преждевременно. Защото тогава човешкото същество, в което висшето духовно същество трябва да се въплъти, не се съединява така тясно с материята, както когато то е носено в утробата на майката пълно време. По-нататък в най-важните писания на Изтока се съобщава, че в момента, когато Буда е бил роден, той е бил озарен, веднага отворил очи и ги насочил към четирите главни точки на света, към север, юг, изток и запад. По-нататък ни се казва, че веднага той направил седем стъпки и че следите на тези стъпки са заровени в почвата, върху която е стъпвал. Също така той проговорил веднага след раждането, така ни се казва, и думите, които изговорил, гласят: "Този е животът, в който от Бодисатва Аз ставам Буда, последното от преражданията, които имам да измина на Земята! "

Колкото и странно да изглежда едно такова предание за днешните материалистично мислещ човек, и колкото малкото трябва да се тълкува направо материалистично, толкова вярно е то за онзи, който може да вижда нещата с духовните очи. И тогава е имало още хора, които са били надарени с естествено ясновидство и са могли да видят, какво се е родило с Буда. Това са странни изречения и аз Ви ги цитирам от източните писания. Днес се казва, че това са сказания и митове. Обаче онзи, който разбира нещата, знае, че тук се крие нещо, което е истина по отношение на духовния свят. Такива събития като раждането на Буда имат значение не само за тази личност, но те разпръскват духовни сили върху целия свят. Хората, които живеех през времената, когато светът беше по-възприемчив към духовните сили, виждаха как тези сили лъчезареха при раждането на Буда. Защо тези неща не се случват в наши дни? Тези влияния съществуват и сега, но необходимо е да има един ясновидец, който да ги възприема, защото не е достатъчни само такива сили да лъчезарят, но трябва да има и някой, който да ги възприема. Тъй като в миналото хората бяха по-духовни, те бяха и по-възприемчиви за такъв род излъчвания. Ето защо, когато се казва, че при раждането на Буда са се проявили сили, които са били способни да лекуват и да възцаряват мир, че тези,  които се мразеха, се помириха, това не е една легенда, а една велика истина.

Който обгръща развитието на човечеството с погледа на ясновиждащ, не ще види както историкът един съвършен равен път, едно равно поле, на което изпъкват само няколко исторически фигури; че има високи върхове, това е нещо, което хората не могат да допуснат днес!

Но който разглежда света духовно, той знае, че съществуват души, които далече надминават обикновеното развитие на човечеството: това са ръководителите на човечеството. Какво са извършили тези ръководители? Те постепенно са преминали степените, които водят в духовния свят. Най-важната от тези степени е раждането на висшия духовен Аз; казахме, че съществуват подготвителни степени и такива, които следват това раждане. Вие можете лесно да разберете, че понеже Христовото събитие е най-мощният импулс, даден на човешкото развитие, необходима беше една дълга подготовка, за да може Христовото същество да се въплъти в Исус от Назарет. За да разберем добре естеството на тази подготовка, ще бъде необходимо да си представим накратко това, което е станало.

Да предположим, че в течение на едно въплъщение един човек тръгва в пътя на духовното познание, т.е. че практикува упражненията /за които ще говорим по-нататък/, които все повече одухотворяват неговата душа, правят я възприемчива за духа и я водят към онзи момент, когато тя ще роди в себе си безсмъртния висш Аз. Преди да дойде този момент, човекът минава през множество опитности. Но въпреки това недей те мисли, че той може да ускори някак събитията отнасящи се за неговото духовно развитие. Той може да мине през тези опитности само като се въоръжи с търпение и постоянство. Целта на този, който предприема едно окултно развитие, е да направи да се роди в него висшият Аз; но може би той ще достигне само една от подготвителните степени. Да предположим, че достигайки само една такава подготвителна степен, той умира и след това отново се преражда. Две неща могат да се случат тогава. Или той ще изпита един стремеж, един подтик да търси отново един учител, който да му покаже най-краткия метод, за да мине отново през това, което е изпитал вече в миналото и да достигне по-високи степени или пък поради някаква причина той не търси този път. Но в този случай неговият живот ще протече сред изключителни събития. Той от само себе си ще му донесе нещо, което е подобно на едни резултат на повишаване на познанието, което беше достигнал в своя минал живот. Той ще мине през особени опитности, които ще му направят едно впечатление различно от това върху другите хора. Чрез това той отново ще постигне степента, до която се беше издигнал в миналото чрез своите собствени усилия. През настоящия живот, който е един вид повторение, резултатът, който той желаеше да достигне в миналото, ще му бъде даден наведнъж.  Възможно е той да мине през своите минали опитности под една съвършено различна форма. Например,  възможно е той да мине през тези опитности през време на своето детство. Да предположим, че този човек е достигнал определена степен на окултно развитие в едно минало прераждане. Той ще се прероди нормално; но към 7-та или 8-та година той ще мине през едно тежко изпитание и последствието от това ще бъде, че всичката мъдрост добита в миналото ще възникне постепенно, така щото той ще се намери на степента, която беше достигнал в своя минал живот и ще може да напредва към следващата степен. 

Както виждате ние не можем да разберем живота на един човек, който вече е минал през някои степени на развитието, освен като държим сметка за тези факти. Една от степените, която човек достига относително бързо, когато той тръгне в пътя на познанието, е тази, която се нарича степен на "свободния човек", т.е. на човека, който се е освободил от пречките и предразсъдъците на непосредствено заобикалящата го среда За това не е необходимо той да изгуби уважението си към идеите на заобикалящия го свят, даже той може да запази още по-силно своите чувство на почит и уважение. Да предположим, че този човек умира, след като е придобил известна вътрешна независимост. В неговия следващ живот може да настъпи относително рано едно събитие, например да изгуби своя баща или някое друго близко същество, с което е свързан; или баща му го отхвърля и се отнася лошо с него. Този род неща ни са предадени вярно чрез легендите на много народи, защото тези легенди съдържат много повече мъдрост може да ни предложи съвременната наука.

Така в такива легенди Вие ще намерите типичния факт, че бащата напуска своето дете и го изгонва от дома; тогава детето е отгледано от овчари и по-късно отново доведено от тях към неговата истинска мисия. Вижте в това отношение разказа за Хирон, за Ромулус и Ремус. За да намерят отново състоянието, което бяха придобили в своето минало въплъщение, те трябваше така да се каже да бъдат изоставени от техните родители. Легендата за изоставянето на Оедип е също така един пример от този род. Сега Вие ще разберете, че колкото един човек е по-напреднал, било на степента на раждането на висшия Аз или над тази степен, толкова неговият живот и по-богат на събития. Той трябва да стигне до една нова опитност, която не е имал по-рано. Този, който трябваше да въплъти в себе си великото Същество, което наричаме Христос, не можеше естествено да предприеме тази мисия в кой да е момент на своя живот; той трябваше да добие определена зрялост. Един обикновен човек не би могъл да приеме тази мисия, без да е получил в течение на множество прераждания високи степен на посвещение. Акашови те записи ни предават вярно това, което е трябвало да се случи. Ние виждаме, че в течение на множество редуващи се прераждания една индивидуалност се е стремила да достигне най-висшите степени на посвещение. След това тази индивидуалност се превъплъти и мина през опитности, които са едно повторение на предшествуващи посвещения.

Вие знаете, че човешкото същество е съставено от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз*.  /*Теософия, Рудолф Щайнер/. Когато физическият човек идва на света, ражда се само физическото тяло; етерното тяло остава заобиколено до 7-та година от едни вид етерна майчина обвивка; в 7-та година, след покарването на постоянните зъби, тази етерна майчина обвивка е от хвърлена, както физическата майчина обвивка е била отхвърлена при физическото раждане. След това, в момента на половата зрялост /пубертета/, е отхвърлена по същия начин астралната обвивка и астралното тяло се ражда. Към 21-та година се ражда Азът, но и това раждане става постепенно. След тези четири раждания, трябва да вземем под внимание: в 21-та година приблизително раждането на сетивната душа /заедно с раждането на аза/, в 28-та година раждането на разсъдъчната душа, а в 35-та година това на съзнателната душа. Но ние ще видим, че Христовото Същество не можеше да се въплъти в един земен човек преди Разсъдъчната душа да бъде напълно оформена в този човек, т.е. това не можеше да стане преди той да е навършил 28 години. Това ни показва и окултното изследване. Между 28-та и 35-та година Христовото Същество проникна тази индивидуалност, която беше един прероден велик посветен и която разви тогава, в сиянието и светлината на Христа, това, което обикновено човек развива без това сияние и тази светлина, т.е. етерното тяло и астралното тяло, Сетивната душа и Разсъдъчната душа. Така, до тази възраст, ние виждаме в този, който беше призван да стане носител на Христа, един велик посветен, който е минал последователно през всички опитности, позволяващи му да възроди добитото в своите минали прераждания. Тогава този посветен може да си каже: "сега ето ме, и аз жертвувам всичко, което имам. Аз не искам вече да остана един независим Аз, един Аз за самия мене. Аз ще стана носител на Христа. Той ще живее сега в мене и ще бъде всичко в мене".

Ако четирите Евангелия могат да имат други различия, периодът, когато така да се каже Христос се въплъти в една земна личност, е ясно отбелязан и от четирите: това е именно кръщението в реката Йордан. В посочения в Евангелието на Йоана момент чрез слизането на Духа върху Исуса под формата на гълъб, Христос се ражда в душата на Исуса от Назарет като едни нов висш Аз. До този момент един друг Аз, този на един велик посветен, се беше развивал с оглед на това велико събитие.

Следователно, кой се раждаше по този начин в Исуса от Назарет?

Богът, който беше от началото, който беше останал така да се каже в духовния свят, докато се извършваше развитието на човечеството: този Бог трябваше да слезе в този момент и да се въплъти в Исуса от Назарет. Как може да се разбере това в Евангелието на Йоана? Да отворим Стария Завет:

"В начало Бог създаде небето и земята. Земята беше пуста и неустроена; тъмнина бе върху бездната и Духът Божи се носеше над водите".

Нека си представим това състояние на нещата: "Духът Божи се носеше над водите". Долу се намира Земята със своите царства, които са произлезли от божествения Дух; върху земята се развива една индивидуалност, която напредва до такава степен, че може да приеме в себе си духа, който се бе носил над водите. Какво казва авторът на Евангелието на Йоана? Той казва, че за Йоан Кръстител, Съществото, за което се говори в Стария Завет, присъствуваше в момента на кръщението: "Видях Духа да слиза от небето във вид на гълъб и да се задържа над него!"

Той знаеше, че този, над когото слезе Духът, тоя беше Христос, който трябваше да дойде. В началото на света, Духът витае над водите, после, когато Йоан кръщава с вода, Духът, който се носеше над водите, проникна в индивидуалността на Исуса от Назарет. Не може да се свърже с по-голямо величие събитието, което е станало в Палестина, с това, което е описано в началото на Стария Завет, така както авторът на Евангелието на Йоана прави това И той свързва своето Евангелие с най-древното от писанията още и по друг начин: той казва, че Исус от Назарет се свързва със същото нещо, което от самото начало беше работило върху цялото земно развитие:

"В Началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и това Слово бе Бог или Логосът".

Що е Логосът и как беше той у Бога? Нека да прочетем от Битието: "Духът Божи се носеше над водите. И рече Духът: да бъде светлина!  И бе светлина".

Нека слушаме, как Божият Дух произнесе творящото Слово в света. Що е Словото? В начало бе Логосът и Духът Божи проговори и това, което Духът каза, стана. А това значи: в Словото имаше живот; защото ако в него нямаше живот, нищо не би могло да стане.

Сега да вземем Евангелието на Йоана:

"В начало бе Словото, и Словото бе у Бога, и Словото бе Бог".

Словото се е разляло в материята и е станало там като изявена форма на Божеството.

"В него бе животът и животът бе светлина на човеците".

Така авторът на Йоановото Евангелие се свързва направо с най-древното от писанията, с Битието. С други думи казано, той ни кара да прозрем божествения Дух и ясно ни обяснява, че именно този божествен Дух се яви в Исуса от Назарет. Този евангелист е в съгласие с другите евангелисти относно факта, че Христос се роди в Исуса от Назарет в момента на кръщението и че наистина Исус от Назарет е трябвало предварително да се подготви за това събитие. Следователно трябва добре да си дадем сметка, че всичко, което се разказва за живота на Исус от Назарет преди този момент, представлява сбор от опитности, съдържащи неговото възлизане в духовните светове в течение на неговите минали прераждания. Всичко, което съставляваше неговото същество, физическо, етерно и астрално тяло, постепенно подготвен, за да може един ден да приеме Христа.

Авторът на Евангелието на Лука казва с една дума, как Исус от Назарет се беше подготвил във всяко отношение за това велико събитие раждането на Христа в него:

"Исус растеше в мъдрост, възраст и благодат пред Бога и человеците".

Чрез своето астрално тяло той беше станал толкова добродетелен, благороден и мъдър, какъвто трябваше да бъде, за да може Христос да се роди в него; той така беше узрял в своето етерно тяло, беше изградил така красиво своето физическо тяло, щото Христос можеше да живее в него. Необходимо е само добре да разберем Евангелието. Нека вземем 2-ра глава от Евангелието на Лука, 52-ри стих; несъмнено, така както този стих е обикновено предаден, той не съдържа това, което току що ви казах. Там се казва: "И Исус растеше в мъдрост, възраст и благодат пред Бога и пред человеците". Да ни се казва, че той растеше в мъдрост, все пак това има известен смисъл. Но да ни се казва като едно важно събитие, че той растеше на възраст, това ние вече не можем да разберем, защо то не е необходимо да се изтъква такъв факт. А това значи, че тук ние се намираме пред един скрит смисъл. Нека разгледаме този стих в оригиналния гръцки текст:

"Той растеше в мъдрост" това в действителност иска да каже: той изработваше, формираше своето астрално тяло. След това който знае, какви мисли събуждаше в духа гръцката дума хеликия, ще може да Ви каже, че тук евангелистът е искал да говори за етерното тяло, чрез което мъдростта се превръща постепенно в способност. Вие знаете, че с астралното тяло са свързани всички дейности, които имат тази особеност, че не се повтарят. Например, когато сме разбрали веднъж нещо, ние сме го разбрали завинаги. Етерното тяло създава навици, придобити склонности. А това се добива чрез упражнение и повторение. Мъдростта се превръща в навик: човек се съобразява с нея, защото тя е станала плът и кръв в него. Ето какво значи това растене в мъдрост. Но също както астралното тяло растеше в мъдрост, така и етерното тяло растеше в благородни навици за доброто и красивото. Третото качество, което расте у Исуса от Назарет, е изразено с гръцката дума "харис", което в действителност значи "видим израз на красотата". Всички други преводи не са правилни. Тук ние трябва да преведем, че Исус растеше в "миловидна красота", т.е., че неговото физическо тяло се развиваше в красиви и благородни форми.

"Исус растеше в мъдрост /в своето астрално тяло/, в благородни навици и придобити склонности /в своето етерно тяло/, в прелестна красота /в своето физическо тяло/, и това ставаше видимо за Бога и за человеците".

Такова е описанието, което Лука дава; то ни показва, че той знае: този, който трябваше да приеме Христа в себе си, трябваше да развие по съвършен начин своята троична обвивка: физическо, етерно и астрално тела.

Така ние виждаме, че Евангелията съдържат това, което окултната наука учи независимо от тях. Това духов но течение ни два смисъла на религиозните документи; този смисъл не е само едно събитие на човешкото знание и на познанието, но той представлява една придобивка за сърцето и за разбирането чрез чувството. И ние имаме особено нужда от подобно разбиране, ако искаме да схванем този факт: явяването на Христа в развитието на човечеството.