ПРЕДГОВОР ОТ МАРИЯ ЩАЙНЕР

Стъпка по стъпка ни води Рудолф Щайнер по-надълбоко в Тайните на Християнството. Първата основа за това бе положена в сказки изнесени в Мюнхен, Базел, Хамбург, в Стокхолм. Две гледища действуваха в изграждането на тези сказки, които бяха изнасяни без никакви бележки: равнището на публиката, известна степен на познания у някои от слушателите, а от друга страна чувството за това, което липсваше още у другите, и за това, което трябваше да им се даде, за да могат да разберат.

Следователно трябва да считаме тези сказки като родени от една жива обмяна между тези, който даваше, и тези, които приемаха. Те бяха наложени от онзи исторически момент, когато човечеството трябваше да бъде възвърнат и даден живият Христос, и от обстоятелството, че описанието на това велико събитие трябваше да бъде приспособено към способността за разбиране, която се отваряше малко по малко; това завладяване на съзнанието трябваше да се извърши първо в малко души, за да проникне после постепенно общото съзнание на човечеството.

Следователно тези сказки свидетелствуват, че се е държало сметка за равнището на разбиране, което съществуваше; те дават чрез Духовната Наука една основа, която ни помага да разберем наистина, що е Христос. Те ни водят до тайната на Бога, от който сме родени, и ни учат, що е смъртта. Ние схващаме смисъла на тази победа над смъртта, която е смъртта в Христа, и се научаваме да разбираме живота. Всемирният кръст възникващ от водите на света приема на нашата Земя един физически смисъл и, напоен с кръвта на Христа, проникнат от слънцето, той става величественият символ на възкресението. Земята, която прие в себе си веществото на костите и кръвта на Христа, Земята стана тяло на Христа и център на едно ново лъчезарене; от този център, който е събитието на Христа, се ражда една аура от духовни лъчи, едно ново слънце: Святият Дух.

До прага на тази тайна ни водят сказките съдържани в тази книга.

Трепет пронизва нашата душа. Това, което не са могли да направят нито философските спекулации, даже и най-смелите, нито тънките богословски дисертации с техните умопостроения: а именно, да ни доведат до областта на мисълта до тази на живота, до битието, до духовната действителност това е извършено тук с няколко замаха на криле. Слънцето в неговата същност е приближено до нас; ние го виждаме да се ражда, чувствуваме го да действува, издигнати сме до него; то ни обзема, ние проникваме чак в него, то става достъпно за нас.

От друга страна, имаме живота на Земята, такъв, какъвто той протича долу, исторически картини: събори, претенциите на църквата за власт, преподобни отци на църквата с развяващи се одежди и бради, борби на идеи, откъсване на князе от църквата, множество борби на различните философии и на чистата мисъл със сферите на авторитета. В тази борба на тънка диалектика, Отец, Синът и Святия Дух, трите аспекта на Словото, изгубват постепенно своя първоначален живот. Догмите, които изискват абсолютно подчинение, се проявяват на света; а зад тях, студено пресметнати, жестоките решения на съборите, осъждането на еретиците, кладите. Лица строги, хитри, алчни за власт, гладки, се появяват под калугерските раса и кардиналските шапки, заповядват, осъждат, хвърлят анатема. Навсякъде бушуват пламъците на кладите.

Но тези методи не са движени от една активна сила. Противоположното течение не може вече да се задържи. Явява се първо пуританската, после рационалистичната мисъл, освобождавайки се постепенно от догмата и даже от вярата, завършвайки скоро до противоречия, после до нищо.

Това нищо съдържаше едно отрицание. А също и духовната смърт. Човек не можеше да я избегне освен откривайки в нищото всичко. Това беше възможно само с помощта на новите сили, които душата трябва да добие: силите на познанието, които не си поставят никакви граници.

В човечеството тези сили очакваха да бъдат формирани, ръководени, развити; те искаха да се освободят и от догмата на църквата и от тази на науката, те искаха да превърнат науката в познание. Прагът на ХХ-ия век стана за човечеството онзи момент, когато наложените до тогава граници биват прекрачени и когато човекът получава достъп до нови познания.

Всяка граница е винаги една точка на търкане. Около тази точка се води борба чрез всички средства. И хората не са никак деликатни в избирането на тези средства.

Но духът на времето, който напредва, е мощен. И когато хората искат да му се противопоставят, той знае също да намери средството, което пречупва тяхната съпротива.

Не е ли явно, че събитията, които разтърсиха човечеството, го накараха да направи един скок, който разтърси не един предразсъдък? Без съмнение срещат се още много пасивни съпротивления, много леност на духовете, много страхливост. Хората биха предпочели по-скоро да потънат в илюзията, отколкото да се пробудят към отговорност. Все пак у известен брой хора неудържимо се надига воля за познание.

Булото, което още се обтяга пред духовните сили на човека, е това на съвременната мозъчна дейност, коя то ражда една мисъл тясно свързана с мозъка до такава степен, че си служи с него като с един рефлектор,  където се прожектира външният предмет на мисълта, за да бъде след това възприеман от човека. Това отражение може да бъде взето за една действителност, но то е само една сянка. Човек си дава сметка за това само, когато мине от другата страна на огледалото, там, където се движи животът. Той може да се остави да бъде отнесен от мисълта и да я следва. Тогава стига от другата страна зад образа, който мозъкът отразява като едно огледало. Ако човек употреби силите, които се намират зад мозъка, от другата страна, мисълта се прояснява от огъня, който блика от вечния център на човешката природа, за да стане сила на Аза. Дърво то на познанието се превръща в дърво на живота. Смъртта е станала едно пробуждане чрез това съединение на човека с божествения Аз. Тази вътрешна опитност на самия себе си не е нищо друго освен умиране в Христа, т.е. възкресение. Дървото на живота ни нашепва тайната, която иска да ни се открие отново: Азът, който ще възкръсне в нас из гроба на физическото благодарение на Христовата Сила, този божествен Аз ни е говорил през звездното пространство, през слънчевия огън, през бурята на стихиите, през свещената кръв на Сина Человечески, един и същ живот в три лица: Творящото Слово, Словото, което свързва и развързва, действуващото слово. Ние го бихме изгубили, ние трябва отново да го намерим; познанието ни доведе към самите нас. Разчитайки свещеното Слово, ние участвуваме в духовното Причастие, в Христа.

Тази върховна цел, която може да бъде предложена на човечеството при тази решаваща точка на неговата съдба, където неговият Аз е залог духовните борби, тази върховна цел му се разкрива постепенно с разчита нето смисъла на Евангелието на св.Йоана. От това Евангелие започват степените, които водят към онези жилища, където един усилен вътрешен живот прониква в сърцето на познанието и обхваща битието.

Божествена Светлина,

Слънце Христово,

Сгрей нашите сърца,

Озари нашите умове,

За да се превърне в Добро

Туй що покълва в нашите сърца,

Туй що назрява в нашите умове.

/Думи на Рудолф Щайнер/

Мария  Щайнер