Трета лекция

Древните центрове на посвещение

Човешката форма като съдържание на медитацията

Вчера ние говорихме за онези тайнствени връзки, които съществуват между предишните планетарни състояния на нашата Земя и различните светогледи на отделните следатлантски култури. И пред нас се откри изумителният факт, че когато атлантската катастрофа промени облика на Земята, в древна Индия стана така, че предведическата, древната и свещенна индийска култура с нейното величествено философско прозрение на цялата тази Първа културна епоха показа нещо като един огледален образ на събитията, разиграли се в самото начало на Земното развитие, в онова пра-далечно минало, когато Слънцето, Луната и Земята все още съставлява едно единно небесно тяло. Това, което тогава беше виждано по духовен път и до което се издигаха онези, на които беше дадено, не беше нищо друго, освен една чисто духовна форма, която действително съществуваше в началния период от планетарното развитие на нашата Земя.

И ние видяхме, че второто планетарно състояние на Земята, когато Слънцето се отдели от общото небесно тяло, представлявано вече от Земята+Луната, че това своеобразно противопоставяне на два свята във Втората културна епоха, древно-персийската се прояви като онази философско-религиозна система, която се базираше върху противоположността между принципа на светлината в Слънчевата аура и принципа на мрака, върху противоположността между Ормузд и Ариман.

Третата голяма културна епоха, Египетско-вавилонско-асирийската, е едно духовно отражение на това, което се разгира, когато Слънцето, Луната и Земята се обособиха като три самостоятелни небесни тела. И ние вече накратко посочихме, че в троичността: Озирис, Изис, Хорус се отразява тази астрална троичност на третата Земна епоха, звездната троичност: Слънце, Луна, Земя. Ние споменахме и факта, че това разделяне стана през Лемурийската епоха, и че тя беше последвана от Атлантската епоха, четвъртото планетарно състояние на нашата Земя, където човешкото съзнание коренно се различаваше от днешното съзнание. Тогава, чрез описаната друга форма на съзнание, човекът живееше заедно с Боговете, които той познаваше, с Боговете, които хората по-късно нарекоха: Вотан, Балдур, Тор, Зевс, Аполон и т.н. Това са духовни Същества, които атлантският човек можеше да различава благодарение на своето ясновидство. Това виждане на божествено-духовни Същества през Атлантската епоха се повтори в спомените на народите от Гръцко-латинската епоха, както и при народите на Северна Европа. Това бяха спомени, свързани с изживявания на минали състояния на съзнанието. Независимо дали бяха Вотан или Зевс, Марс, Хера, Атина - във всички тях живее един спомен за древните духовни Същества, които представляваха и самото съдържание на онзи древен свят на Боговете.

А Четвъртата следатлантска епоха протече така, че нейните религии бяха един вид отражение на онова, което се случи през самата Атлантска епоха. Днес ние трябва да се задълбочим малко повече в душите на древното индийско, персийско и египетско човечество. Ако искаме да си изградим един верен образ за тези изживявания, за това, което религиозно живееше в древните културни епохи, ние трябва да се замислим върху следното: Както най-важните съставни части на тези древни народи, така и най-надарените личности, ясновидци и пророци, бяха наследници на онези хора, които вече са живели и в Атлантската епоха, и че след голямата атлантска катастрофа в никакъв случай не загина всичко, което представляваше древната атлантска култура; онова, което надживя атлантската катастрофа, постепенно беше, така да се каже, присадено в новото време. И ние ще разберем най-добре душите на древните следатлантски потомци, ако се потопим в душите на последните атлантци.

В края на Атлантида хората се различаваха твърде много едни от други. Едните бяха съхранили до голяма степен древното ясновидство. Техните ясновидски способности не изчезнаха внезапно; те продължиха да живеят у мнозина от тези, които взеха участие в голямото преселение от запад на изток; докато при другите хора ясновидството постепенно угасна. Имаше както напреднали, така и изостанали хора, и лесно можеше да се отгатне, че според характера на тогавашното развитие най-малко напреднали бяха тъкмо онези, които продължиха да са ясновиждащи, понеже те изостанаха на една предишна еволюционна степен и запазиха стария характер на атлантците. Най-напредналите се оказаха тези, които първи усвоиха физическото възприемане на света, които първи се доближиха до нашето днешно предметно съзнание. Това бяха най-напредналите, които нощем престанаха да проникват по ясновидски начин в духовния свят, а денем започнаха да възприемат все по-резките очертания на физическия свят. И тъкмо онази малка група, за която вече споменах, ръководена от един голям, от най-големия посветен, наричан обикновено Ману, тъкмо тези хора бяха отведени дълбоко навътре в Азия. Там тази малка група, която първа изгуби старите ясновидски дарби, така да се каже оплоди заварените културни традиции. За тези хора дневното съзнание започна да преобладава все повече и повече; те започнаха да виждат това, което и ние днес виждаме: резките очертания на предметите във физическия свят. Посветените отведоха този народ навътре в Азия, за да му осигурят известна изолираност; в противен случай той би влязал в досег с други народи, които бяха запазили тяхното старо ясновидство. Само благодарение на това, че за известно време този народ остана отделен от другите, той можа да израстне до една нова степен от еволюцията на човечеството. Във вътрешността на Азия беше формирана един вид колония, от която трябваше да тръгнат големите културни течения към останалите народи по света. Първоначално северна Индия беше онази страна, която получи своя нов културен подтик от този център. Ние вече посочихме, че тези малки народни маси, разпращани като пионери на новата култура, никъде не попадаха в незаселена земя, понеже още по-рано, преди голямото преселение от запад на изток, другите народи се придвижваха винаги към онези нови части от континента, които се издигаха от морското дъно. Така че народът, изпратен от въпросната колония в Азия, трябваше да се смеси с други народни маси, които бяха изостанали спрямо онези, които бяха ръководени от Ману. При другите народи се срещаха и такива, които бяха запазили старото ясновидство. Посветените основаха колонии не както това става днес; те постъпваха по друг начин, а не както се колонизира днес. Те добре знаеха, че трябва да се изходи от душите на завареното население. Пратениците не биваше да натрапват това, което имаха да кажат. Те се съобразяваха с онези душевни особености, които заварваха в съответните земи. Създаваше се едно уравновесяване и се вземаха под внимание всички потребности и нужди на местното население. Трябваше да се държи сметка за религиозните възгледи, които се основаваха върху спомена от старите времена, от старите ясновидски способности. При това напълно естествено беше, че само при една малка група от най-напредналите хора можаха да се развият чистите представи. Повечето хора развиха компромисни представи от стария атлантски и от новия следатлантски вид. Ето защо навсякъде всред тези големи човешки маси, както в Индия, така и в Персия, и в Египет, навсякъде, където възникваха различните следатлантски култури, ние намираме и не толкова напреднали, не толкова култивирани религиозни представи, които обаче не бяха нищо друго, освен един вид продължение на старите атлантски представи. И сега, за да разберем какви бяха тези представи в народните религии, ние трябва да си изградим един образ за тях. Ние трябва да се пренесем в душите на последните атлантски жители.

Нека да си припомним, че през атлантско време човекът не оставаше лишен от съзнание докато спеше, но през нощта, спейки, той продължаваше да има определени възприятия също както и през деня - ако изобщо можем да говорим за „ден” и „нощ” в онази епоха. През деня той възприемаше само първите следи от това, което днес ние толкова ясно различаваме в света на сетивните възприятия. А през нощта той живееше редом с божествено-духовните Същества. Атлантецът нямаше нужда от никакво доказателство, че има Богове, също както днес ние нямаме нужда от доказателство, че съществуват минералите. Боговете бяха негови спътници, негови другари; през нощта самият той беше едно духовно същество. В своето астрално тяло и в своя Аз той преброждаше духовния свят. Самият той беше един Дух и срещаше Същества, които бяха от същото естество, каквото е неговото. Естествено, висшите духовни Същества не бяха единствените, които срещаше тогава. Той срещаше и по-низши Духове, стоящи по-ниско от тези, които по-късно бяха описани като Зевс, Вотан и т.н. Разбира се, те не бяха единствените; те бяха само малка част от многото други. Нещата стояха така, както например доскоро хората са можели да виждат крале и императори. Мнозина не са успявали да ги зърнат, но въпреки това са били убедени, че кралете и императорите съществуват. В това състояние, което беше валидно за всички хора, също и през деня, човекът възприемаше заобикалящите го неща по различен начин, отколкото ги възприемат днешните хора; дневното съзнание също беше различно, и ние трябва да се опитаме да разберем това последно съзнание на атлантците.

Ние вече описахме как сутрин когато атлантецът се потопяваше в своето физическо тяло, Боговете изчезваха от неговия поглед. Той виждаше физическите предмети като обгърнати от една мъгла. Такива бяха образите за тогавашното дневно съзнание. Обаче тези образи имаха и едно друго особено качество, което трябва да си представим съвсем точно.

Нека за миг да си представим, че една такава душа се приближаваше до някакво езеро. Тази душа не виждаше езерните води така ясно очертани, както днес, но когато насочваше своето внимание натам, тя изпитваше нещо съвсем различно от това, което днес изпитва някой, който се приближава до едно езеро. Приближавайки се до езерото, още чрез самото съзиране, в нея се пораждаше едно чувство, сякаш тя вкусва нещо от това, което стои физически там пред нея, без да поглъща нито една глътка от езерната вода. Чрез самото виждане душата усещаше: водата е сладка или солена. Изобщо тогавашните усещания бяха коренно различни от тези, които ние имаме днес, когато гледаме водата. Днес ние виждаме само водната повърхност без да проникваме по-навътре. Онзи, който в онези времена, когато все още съществуваше древното сумрачно ясновидство, се приближаваше до езерото, далеч нямаше чувството, че се изправя пред нещо чуждо; той по-скоро усещаше, че би могъл изцяло да навлезе във водата. Днес, виждайки буца сол, ние първо трябва да я опитаме, за да усетим нейния вкус. Атлантецът усещаше соления вкус още с приближаването си до солта. Тогавашният човек беше разположен вътре в самите неща и за него те бяха нещо одушевено. Той възприемаше, така да се каже, самите Същества, които придаваха соления вкус. Всичко около него беше одушевено: въздухът, земята, водата, огънят. Човекът можеше да се потопи във вътрешността на нещата; той живееше там с тяхната същност. Това, което днес наричаме „неодушевени предмети”, тогава не съществуваше. Ето защо човекът чувствуваше всичко около себе си според своите симпатии или антипатии. Той чувствуваше, той изживяваше вътрешната същност на нещата.

Навсякъде живееха спомените за тези изживявания. Така че онези части от индийското население, които колонистите завариха, също бяха повлияни в душите си от една такава връзка с нещата. Те знаеха: във всички неща живееха души. Те съхраниха способността да виждат свойствата на нещата. Тогавашният човек, приближавайки се до езерото, вече вкусваше водата. Той виждаше духовното Същество, което определяше вкуса на водата. Той можеше да срещне това Същество през нощта, когато лягаше край водата и заспиваше. Денем той виждаше материалното, нощем виждаше това, което оживотворява всичко. Денем той виждаше предмети, камъни, растения, животни; чуваше полъха на вятъра, ромоленето на водата; нощем вътре в себе си той виждаше в истинската му светлина всичко онова, което живееше като Духове в природния свят. За него те не бяха някакви поетичеки измислици, или фантазия, а нещо, което той действително възприемаше. Ето колко дълбоко трябва да се потопим в душите, ако искаме да ги разберем. И тогава наистина се убеждаваме, каква ужасна безмислица е, когато днешните учени говорят за „анимализъм”, който дава възможност на на-родната фантазия да одушевява и персонифицира всичко, до което се докосва. Обаче такава народна фантазия не съществува. Който действително познава народа, не споменава подобно нещо. Много често можем да се натъкнем на следния странен довод: Както едно дете, спъвайки се в масата, започва да я удря с ръце - тъй казват тези учени - понеже смята масата за одушевено същество, така и първобитният човек придавал душевни качества на цялата природа. Този довод е повтарян безкрайно много пъти. Несъмнено, тук има фантазия, обаче тя е присъща на учените, а не на народа. Те са тези, които сънуват. Онези, които първоначално са възприемали всичко душевно, те не са сънували, а само са препредавали онова, което са долавяли със сетивата си.

При древните народи този вид възприятия се проявява като спомен. Фактически детето не смята масата за одушевено същество; по-скоро то все още не съумява да почувствува душата в себе си, а се оприличава на парче безчувствено дърво. Именно защото се чувствува като без душа, то се поставя на същата степен, каквато има бездушната маса и започва да я удря. Истинските факти са в пълна противоположност на това, което твърдят учените. Независимо дали отиваме в Индия, в Персия, в Египет, в Гърция, или където и да е другаде, ние навсякъде откриваме онези представи за света, каквито охарактеризирахме току що. И в тези представи беше влято това, което древните посветени даваха като култура на съответните народи.

В древна Индия културата беше ръководена от Ришите. Но нека сега ние да се замислим: Кое всъщност даваше повод за онази форма, която се разви като една от най-важните форми на индийския мироглед? Ние знаем, че във всички времена са съществували така наречените школи на Мистериите, където онези, които можеха да развиват своите духовни способности, се научаваха да виждат все по-дълбоко във Вселената; където те събуждаха дремещите в тях способности за вникване в духовните връзки между нещата. Духовните импулси на културите се раждаха тъкмо в тези мистерийни центрове. В стремежа си да разберем посветените, ние обикновено ги търсим в следатлантското време, понеже там тяхната същност е най-достъпна за човешкия разум; обаче един вид подобие на посветени ние бихме срещнали също и през атлантско време. За да разберем напълно тези посветени, нека да се пренесем в методите на старото атлантско посвещение.

Тогава съществуваха онези състояния на съзнанието, които вече описахме. Ако бихме попаднали в онези времена, ние все още не бихме намерили човека в неговата сегашна форма. Тогава той беше устроен по съвсем друг начин. Нека впрочем да се пренесем в първата половина на Атлантската епоха. Тогавашният човек също беше изграден от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз, обаче физическото тяло изглеждаше съвсем различно. Физическото тяло беше такова, че бихме могли да го сравним приблизително с телата на някои морски животни: ние бихме могли да го докоснем, но не и да го видим; то беше пронизано от определени насочващи линии, които проблясваха в него. Физическото тяло беше много по-меко от днешното; в него нямаше още никакви кости. Макар и да съществуваха някои хрущялни зачатъци на скелета, все пак тогавашното физическо тяло коренно се различаваше от днешното. Напротив, етерното тяло беше много по-важната съставна част на човешкото същество. Физическото тяло на човека беше малко или много еднакво с днешното, обаче етерното тяло беше огромно. За отделните хора това етерно тяло беше различно и ние бихме могли да опишем четири различни типа. Тези четири основни форми бяха застъпени малко или много у всеки един атлантец. Тези форми са запазени в четири имена. Това са имената на апокалиптичните животни: телец, лъв, орел, човек. Но не би било съвсем правилно, ако си представяме, че тези форми са се покривали напълно с днешните животни, и все пак те напомняха - чрез впечатлението, което правеха - за днешните животни, носещи същите имена. Впечатленията, които етерните тела правеха, можеха да бъдат разбрани чрез образа на лъва, телеца, орела или човека. Една част, показваща силно изразени способности за размножение или белези на извънредно голям апетит, беше сравнена, примерно, с телеца; друга разновидност от човеците беше онази, която живееше по-скоро в духовното: това бяха човеците - орли, които не се чувствуваха особено добре във физическия свят. Имаше и такъв вид човеци, които в своето етерно тяло бяха, тъй да се каже, близки до днешното физическо тяло на човека; вярно е, че то не беше напълно еднакво, но все пак приличаше на човешката форма. Естествено, ние трябва да си представим, че не преобладаваше един или друг тип, а във всеки един бяха застъпени всичките четири, но един от тях доминираше.

Следователно, така изглеждаше устройството на етерните тела на атлантското население. Особено мощно, но недоразвито оставаше астралното тяло, а Азът все още се намираше извън човека. Тогавашните хора изглеждаха съвършено различни от днешните; естествено, преждевременно развитите индивиди приемаха по-късните форми, но като цяло тогавашните хора могат да бъдат охарактеризирани тъкмо по този начин. Следователно, така изглеждаше нормалното средно състояние на тогавашното човечество.

Съвършено друго беше положението при по-напредналите, при учениците от мистерийните центрове, при тези, които се стремяха да постигнат посвещението на древна Атлантида. Нека по духовен път да се пренесем в един такъв център за посвещение и да потърсим онова, което учителите откриваха на учениците. Но какво представляваше този древен атлантски учител?

Ако днес човек срещне един посветен, той съвсем не би могъл да го познае по неговата външност. Днес малцина биха познали един такъв посветен по неговата външност, защото днес след като физическото тяло на човека е напреднало толкова много в своето развитие, а въпреки това посветеният трябва да живее в едно такова тяло, последното се различава от другите човешки тела само по някои интимни подробности. Обаче в миналото посветеният беше много, много различен от останалите хора. Другите хора все още притежаваха животински форми, животински тела, физическото тяло беше малко в сравнение с огромните етерни тела, то представляваше по-скоро една тромава животинска субстанция. Посветеният се различаваше по това, че в своето физическо тяло той беше подобен на днешната човешка форма, че носеше едно човешко лице подобно на днешното човешко лице, че притежаваше един преден мозък като този на днешния средностатистически човек. Тогава посветените имаха един много развит мозък, докато при другите мозъкът беше неразвит. Тези посветени имаха своите школи и там - чрез определени методи - те приемаха ученици от нормалното човечество, доколкото те бяха зрели и достатъчно развити.

За да вникнем напълно в по-нататъшното изложение, ние трябва да вземем предвид следното. Ние трябва да сме наясно, че в хода на времето духовните съставни части на човека изгубиха своята власт върху неговото физическо тяло почти напълно. Макар и днешният човек да движи своите ръце и крака, да натиска педалите на велосипеда, макар и да владее своята физиономия, накратко, макар и да има известна власт над тялото, всичко това е само един последен, нищожен остатък от онази власт над физическото тяло, която съществуваше в древна Атлантида. Тогава мисълта, чувството имаше едно много по-голямо въздействие върху физическото тяло. Това, което човекът мисли, тогава упражняваше едно много по-голямо влияние върху физическото тяло. Ако днес някому се даде една мисъл за седмици, месеци или години, той само в изключителни случаи ще може да упражни някакво влияние по-далеч от етерното тяло. Много рядко пъти например медитацията би могла да окаже някакво влияние върху физическото тяло. Ако чрез подобно усилие някой би могъл, примерно, да промени формата на челото си, следователно да упражни някакво действие върху костите, това би представлявало днес едно изключително постижение. Днес това може да се случи много, много рядко. Днес трябва да бъде изразходвана изключително голяма енергия, ако искаме мисълта да окаже някакво въздействие върху физическото тяло. Относително по-лесно е да се въздействува върху кръвообращението или дишането, но и това е доста трудно. Днес мисълта вече може да действува върху етерното тяло и в резултат на това през следващата инкарнация етерното тяло ще може да пренася тези действия върху физическото тяло, променяйки неговите външни очертания. Днес човекът трябва да постъпва така, че да знае: аз работя не само за една инкарнация, а за много бъдещи инкарнации. Защото душата е нещо вечно; тя непрекъснато се връща на Земята във все нови и нови прераждания.

Съвсем друго беше положението в школите на древното посвещение. Там мисленето имаше пълната власт да оказва влияние върху физическото тяло за относително кратко време. Ученикът на Мистериите можеше сам да упражни влияние върху своето физическо тяло до такава степен, че да го приближи до формата на днешния човек. Следователно, през онези времена посветените можеха да си изберат един ученик от нормално развитото човечество; достатъчно беше само да му дадат правилния импулс за неговото развитие. Самият ученик нямаше нужда да мисли както днешният човек, чрез един вид внушение посветените влагаха определени мисли в душата му; пред душата му стоеше една напълно определена духовна форма, в която ученикът непрекъснато трябваше да се задълбочава. Навсякъде атлантският посветен даваше на ученика една мисловна форма, в която той непрекъснато трябваше да се задълбочава. Какво представляваше този образ? Върху какво трябваше да размишлява ученикът? Върху какво медитираше той?

Ние вече описахме първичното състояние на Земята; цялото развитие беше скицирано; говорихме също за светлинната форма в първичния етерен прах: ако тогава някой би обгърнал с ясновидски поглед атома, от него би израстнал първообразът на днешния човек. Ето какво израстваше от този етерен прах, от този първичен атом: не формата на древния атлантски човек, а формата на днешния човек. И какво правеше атлантския посветен? Той поставяше пред душата на своите ученици именно този първообраз, този първообраз на човека, който израстваше от първичното семе. Ученикът трябваше да медитира върху този първообраз. Атлантският посветен поставяше пред ясновиждащия поглед на ученика човешката форма като мисловна форма с всички импулси и усещания, които се съдържаха в нея. И в зависимост от това, дали ученикът се приближаваше до типа на лъва или до някой друг от споменатите типа, той трябваше да държи пред погледа си съответния мисловен образ, образът на това, което човекът щеше да представлява в следатлантското време. Той непрекъснато се изправяше пред този мисловен образ като пред един идеал. Той трябваше да се стреми към тази мисъл: Моето физическо тяло трябва да стане като този образ. И чрез силите на този образ, който ученикът трябваше да опознае, върху тялото се въздействаше така, че то започваше да се различава от телата на другите хора. Силите на този образ успяха да преобразят определени части от тялото и постепенно най-напредналите ученици започнаха все повече и повече да приличат на днешните хора. Ако се вгледаме в чудните тайни на миналото, в Мистериите на атлантското време, ние ще се удивим и от нещо друго. Каквито и форми да имаха хората, една форма витаеше като образ пред тяхната душа и тази форма съществуваше като духовен образ още от времето, когато Слънцето беше съединено със Земята. И този образ изпъкваше все повече и повече като смисъл на Земята, като нещо, което лежи в духовните основи на Земята. И този образ се явяваше на хората не в тази или онази форма, в тази или онази раса, а като един всеобщ идеал на човечеството.

Ето чувството, което ученикът трябваше да развие в себе си, докато съзерцаваше този образ: „Най-висшите духовни Същества са работили върху този образ, чрез който над цялата Земя ще възцари единство. Този образ е смисълът на Земното развитие; за да се сбъдне този образ, Слънцето, а по-късно и Луната, се отдели от Земята. Благодарение на всичко това човекът стана човек”.

И в този висш идеал се вливаха чувствата, които медитацията пробуждаше в душите на учениците.

Така изглеждаха нещата приблизително до средата на Атлантската епоха и ние ще проследим как този медитативен образ, изправен пред ученика като човешката форма, се превръщаше в нещо друго и как то беше спасено в голямата атлантска катастрофа. Тъкмо то оживя и се прояви после в индийското посвещение, което можем да обхванем в пра-древното свещено име: Брахма. Това, което мировата Божественост беше определила като смисъл на Земята, се превърна в най-святото нещо за древния индийски посветен; и тогава той говореше за Брахма. А от всичко това по-късно възникна учението на Заратустра и египетската мъдрост, за които ще говорим в следващите лекции. Утре ще проследим прехода от Брахма в индийската мъдрост.