Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

GA_103 Евангелието на Йоан
Алтернативен линк

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Хамбург, 23. Май 1918

При всяко изследване на Йоановото Евангелие никога не трябва да изпускаме от вниманието си основния факт, до който стигнахме вчера, а именно че първоначалният автор на това Евангелие е посветеният от самия Христос Исус любим ученик. Естествено, някой би могъл да попита: Добре, но като оставим настрана окултното познание, съществува ли и някакво външно доказателство, чрез което авторът на Йоановото Евангелие да показва, че чрез посвещението , чрез т.нар. възкресение на Лазар, той стига до едно по-висше знание от Христос?

Ако внимателно четете Евангелието на Йоан, ще установите нещо важно. Вие ще установите, че никъде в това Евангелие, както и никъде преди главата, в която се описва възкресението на Лазар, не се говори за ученика, “когото Господ обичаше” (13, 23). С други думи, истинският автор на Йоановото Евангелие иска да подскаже: Това, което давам преди възкресението на Лазар, все още не произтича от познанието, до което стигнах чрез посвещението; ето защо вие трябва да се абстрахирате от мен. Едва по-късно той споменава ученика, “когото Господ обичаше”.

По този начин Евангелието на Йоан се разделя на две големи части: първата част, където не се споменава нищо за ученика, когото Господ обичаше, защото той още не беше минал през посвещението; и втората част, в която става дума за този ученик едва след възкресението на Лазар. Никъде в евангелския текст няма да срещнете противоречие с изнесеното от мен през последните лекции. Естествено, ако някой чете Евангелието повърхностно, той ще пропусне много подробности.

А точно днес, когато всичко се популяризира и всякакъв вид мъдрост напира към хората, трябва внимателно да изпитваме всичко, защото много често под един или друг вид мъдрост се крият твърде съмнителни неща.

Кой не би приветствувал например достъпната литература на “Рекламше Универсал Библиотек”, която се стреми да запознае широките маси с всякакъв вид знание. Но ето че в последните издания на тази поредица срещаме и заглавие като “Възникването на Библията”. От корицата разбираме, че авторът е доктор по теология, следователно той е теолог. Той смята, че за автора на Йоановото Евангелие се говори всъщност във всички глави на това Евангелие, като името Йоан се споменава още в 35 стих на първата глава. Когато взех тази книга, просто не повярвах на очите си и казах: тук сигурно има нещо странно, което противоречи на всички досегашни окултни възгледи, според които обичаният ученик не се споменава преди възкресението на Лазар. Но все пак един теолог би трябвало да го знае! А сега, без никакви прибързани разсъждения, вземете Евангелието на Йоан и прочетете глава 1, стих 35: “На другия ден пак стоеше Йоан, и двама от учениците му”. Става дума за Йоан Кръстител и двама от неговите ученици. Най-доброто, което може да се допусне за този теолог, е че неговото съзнание е завладяно от старото екзотерично предание, според което единият от двамата ученици, е Йоан. Това предание идва от Евангелието на Матей, 4, 21. Обаче Евангелието на Йоан не може да се обяснява с помощта на другите Евангелия. Следователно, един теолог вкара в тази популярна поредица една направо вредна книга. И след като знаем какво произтича нататък и как бързо тази достъпна и евтина литература се поглъща от народа, лесно е да измерим вредите, които тя нанася. Направих тази забележка само между другото, за да осигуря известна защита срещу всевъзможните възражения, които биха могли да възникнат срещу всичко, което смятам да кажа тук.

Нека сега да спрем вниманието си на факта, че събитията, предхождащи възкресението на Лазар, носят в себе си велики истини, но и че авторът е запазил най-важните подробности за главите след възкресението на Лазар. И той навсякъде подчертава, че съдържанието на неговото Евангелие може да бъде разбрано само от човек, който е до известна степен посветен. Ето защо на различни места той посочва, че относно нещата, съобщени в първите глави, сме изправени пред един вид посвещение. А всъщност има посвещения от различна степен. В една от формите на източното посвещение например, се различават седем степени и те се означават с различни символни имена. Първата степен се наричала “Гарванът”, втората - “Окултният”, третата - “Воюващият”, четвъртата - “Лъвът”. Петата степен в различните народи, които все още са усещали кръвното родство като един вид израз на тяхната групова душа, се означавала с името на съответния народ; например, петата степен на посвещение при персите гласяла “Персиец”. След като вникнем в значението на тези имена, ще се убедим, че употребата им е напълно оправдана.

Посветен в първата степен е онзи, който осъществява връзката между окултния и външния живот; който бива изпращан тук или там. В първата степен човекът е все още отдаден на външния свят, обаче всичко, което научава там, той трябва да го внася в центровете за посвещение. Следователно, за “Гарван” се говори там, където думите служат за посредници между външния и вътрешния свят. Припомнете си гарвана на пророк Илия или гарвана на Вотан, или за гарваните от сагата за Барбароса, където те трябва да узнаят дали е дошло времето да се излезе навън. При втората степен на посвещение човекът е вече напълно в окултния живот. При третата степен на посвещение, човекът трябва да се застъпи за окултния свят; степента “Воюващ” не означава човек, който воюва в обикновения смисъл на думата, а такъв, който се застъпва за окултните учения, за всичко, което може да произлезе от окултния живот. Степента “Лъв” означава човек, който осъществява окултния живот в себе си; той се застъпва за окултния свят не с думи, а с действия, с един вид магически действия. Шестата степен носела името “Слънчев герой”, а седмата степен - името “Отец”. Сега за нас е важна петата степен.

През древността човекът усещал своята социална общност по твърде особен начин и дори когато се обръщал към своя Аз, той се усещал по-скоро като съставна част от една групова душа. Но посветеният в петата степен пренасял определена жертва; освобождавал се от своята личност и в същото време приемал в нея същността на народа. Докато останалите хора усещали своите души в душата на народа, посветеният приемал в себе си душата на народа, защото всяка личностова подробност преставала да има значение за него; значение имал само всеобщия народностен Дух. Ето защо такъв посветен се наричал с името на съответния народ.

Обаче от Евангелието на Йоан ние знаем, че между първите ученици на Христос Исус е също и Натанаил. Съдбата го отвежда пред Христос. Но той не е посветен до такава степен, че да разбере кой стои пред него. Естествено Христос е Духът на всеобхватното познание, който един Натанаил, посветен в петата степен, не може да разбере. Обаче Христос веднага разбира Натанаил. Това се потвърждава от два факта. Как сам Христос нарича Натанаил?

„Ето един истински израилтянин!” (1,47)

Степента на посвещение носи името на съответния народ. Както при персите посветеният в петата степен се наричал “персиец”, така и всред израилтя-ните той трябва да носи името “израилтянин”. Ето защо Христос нарича Натанаил “израилтянин”. А после му казва:

„Преди Филип да те повика, видях те, когато ти беше под смоковницата!” (1, 48).

Пред нас е символното обозначение за един посветен, както например “стоенето на Буда под дървото Боди”. Смокиновото дърво е символ на египетско-халдейското посвещение. С тези думи Христос иска да му каже: О, аз добре зная, че в известен смисъл ти си посветен и можеш да прозреш някои неща, защото аз те видях. И сега Натанаил Го познава:

„Натанаил Му отговори: Учителю! Ти си Син Божий и цар в Израил.“ (1, 49)

Думата “цар” тук означава: Ти стоиш по-високо от мен, защото иначе не би могъл да кажеш: “Видях те, когато стоеше под смоковницата”. На това Христос отговаря:

„Ти ми вярваш, понеже ти казах, че те видях под смоковницата; и по-големи неща от това ще видиш.“ (1, 50)

Думите “Истина, истина” (1, 51) ще разгледаме по-нататък. После Христос казва:

„Отсега ще виждате небето отворено и Ангелите небесни да възлизат излизат над Сина Человечески!” (1, 51)

И така, онези, които могат да познаят Христос, ще виждат още по-велики неща от всичко, което са видели досега. Какво означават тези забележителни думи?

За да ги обясним, нека отново да припомним какво представлява всъщност човекът. Вече подчертахме, че през нощта човекът е съвсем различен от това, което е през деня. През деня неговите четири съставни части са здраво свързани помежду си: физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и Азът. Те непрекъснато си взаимодействуват.

Нека да повторим, че когато денем човекът е буден, неговото физическо и етерно тяло са проникнати и поддържани по особен начин от неговата астрално-Азова организация. Обаче ние показахме също, че за да съществува изобщо в своя днешен период от развитието, в етерно-физическата му организация трябва да действува и още нещо. Вече посочихме, че всяка нощ човекът излиза със своите астрално тяло и Аз извън физическото и етерното тяло, преставайки да се грижи за тях, така че цялата нощ те са изоставени на своята собствена съдба. Всяка нощ Вие вероломно изоставяте вашите физически и етерни тела. Ето защо ще се съгласите с основанията на Духовната наука, когато тя твърди, че нощем духовно-божествени сили и Същества пронизват човешкото физическо и етерно тяло, така че тези две тела се включват в божествено-духовните сили и Същества. Ние обърнахме внимание също и на това, че именно когато астралното тяло и Азът се намираха вън от физическото тяло и етерното тяло - тук става дума за онези древни времена, които нарекохме епоха на Яхве или Йехова - същият този Йехова действуваше инспириращо върху тях. Обаче истинската Светлина, пълнотата на Бога и Елохимите, Плерома, е нещо, което винаги озарява и прониква също и във физическото и етерното тяло; но човекът не може да я разпознае, защото все още не е приел от Христовия Принцип необходимия за тази цел Импулс; Христовият Принцип все още не е слязъл на Земята.

Принципите, които се проявяват във физическото тяло, живеят във висшите духовни области, в Девакана. Духовните Същества и сили, действуващи върху физическото тяло, обитават висшите небесни сфери, висшия Девакан; а силите, действуващи върху етерното тяло, обитават по-низшите небесни сфери. Нека да обобщим: в човешкото физическо тяло непрекъснато действуват Същества от най-висшите области на Девакана, а в етерното тяло непрекъснато действуват Същества от по-низшите области на Девакана. Човекът може да разпознае тези Същества едва когато приеме в себе си Христовия Импулс.. “И когато действително познаете Сина Человечески, ще виждате как духовните Същества възлизат и слизат над човека от небесните сфери. До тези неща ще стигнете чрез Импулса, който Христос дава на Земята!”

А сега ще се спрем на нещо, за което загатнахме още вчера: Сватбата в Кана Г алилейска, която често наричат “първото чудо”, макар че би било по-добре да го наречем “първото знамение”, което извърши Христос Исус (2, 1-11). Но за да разберем могъщите истини, скрити в това събитие, необходимо е да обобщим много от нещата, за които стана дума през последните лекции.

Първоначално тук става дума за една сватба. Но защо точно в Галилея? Ние ще разберем защо сватбата е в Галилея, ако още веднъж изправим пред душата си цялата мисия на Христос. А тази мисия се състои в това, да предостави на човека величествената сила на Аза, както и вътрешната самостоятелност на неговата душа. Индивидуалният Аз трябва да усеща себе си в пълна самостоятелност, в пълна независимост, и чрез свободния дар на Любовта да води един човек към друг човек. Следователно, чрез Христовия Принцип, в Земната мисия трябваше да се влее такъв вид Любов, която все повече и повече се издига над материалния свят и все повече и повече навлиза в духовния свят. Любовта тръгва от своите най-низши форми, свързани със сетивния свят. В най-древните епохи на човечеството, Любовта се осъществявала между онези, които били обединени от кръвното родство, и извънредно голямо значение се отдавало на обстоятелството, че любовта се опира на кръвното родство.

Но Христос дойде и Той дойде, за да одухотвори тази любов; от една страна да я откъсне от веригите на кръвното родство, и от друга страна - да внесе силата, импулса за духовната Любов. Всред хората, изповядващи Стария Завет, виждаме в завършен вид доминирането на онова, което нарекохме принадлежност към груповата душа като фундамент на отделния Аз в общия Аз. Ние видяхме, че за старозаветния човек, изразът “Аз и Отец Авраам сме едно”, означава твърде много; той означава, че съответният човек се чувства подслонен в общото съзнание, според което в него самия, и във вените на Отец Авраам, тече обща кръв. Така този човек се усещаше като подслонен в едно общо цяло; а за принадлежащи към това цяло се считали само онези, които обикновеното човешко размножение поставяло в рамките на съответното кръвно родство. В самото начало на Земното човечество, бракосъчетанията ставали само в изключително тесните кръгове на отделни кръвнородствени семейства. В началните периоди от развитието на Земното човечество, “близките бракове” отразявали естественото състояние на нещата. Но кръвното родство непрекъснато разширявало своите граници. Бракосъчетанията вече ставали и извън племето, но не и извън етническата общност. Народът на Стария Завет държал извънредно строго за съхраняването на кръвното родство. “Евреин” е този, който е евреин по кръв.

Христос Исус не се обръща към този принцип; Той се обръща към онези, които разрушават кръвно-родствения принцип, и извършва “чудото” не в Юдея, а навън, в Галилея. Галилея била област, където се смесвали жители от всевъзможни племена и народности. “Галилеец” означава “мелез”. Христос Исус се отправя към галилейците, към тези, които са смесени в най-голяма степен. И тъкмо от това, което е залегнало в основата на този вид размножение, трябва да израсне нещо ново и то вече няма да е свързано с материалния характер на любовта. Ето защо това, което Той има да каже, е казано по време на сватбата в Галилея.

И все пак - защо? Защото сватбата загатва за размножението. А това, което Той иска да покаже, го показва не там, където женитбите стават в тесните рамки на кръвното родство, а там, където те надхвърлят кръвното родство. Ето защо Евангелието описва една сватба, сватбата в Галилея. И ако искаме да разберем за какво става дума тук, трябва отново да хвърлим поглед върху цялото развитие на човечеството.

Често се споменава, че за окултиста не съществува нещо външно, нещо чисто материално. За него всеки материален процес е израз на нещо душевно-духовно. И както Вашето лице е израз на Вашата душевно-духовна същност, така и светлината на Слънцето е израз на една душевно-духовна светлина. Всичко, което привидно е чисто материално, е в същото време израз на дълбоки духовни процеси. Окултизмът съвсем не отрича материалния свят; само че за него дори най-грубо материалното е израз на нещо душевно-духовно. Така на духовните еволюционни процеси в света винаги съответствуват успоредно протичащи материални събития.

Ако отправим духовен поглед към ранните етапи от развитието на човечеството, когато то се намираше още на стария континент между Европа и Америка, на старата Атлантида, и как през следващите следатлантски епохи различни генерации стигнаха най-после до нас, тогава ще съумеем да разберем и целия смисъл на прехода от четвъртата раса към петата раса, особено ако разглеждаме еволюцията от гледна точка на расите. На Атлантида древното човечество беше изцяло потопено в груповата душа, като бавно и постепенно в следатлантските епохи се разви индивидуалният Аз на човешката личност. Това, което Христос внесе чрез своя могъщ духовен импулс, трябваше да бъде подготвено с помощта на други импулси. Яхве също постигна нещо важно: той вложи в астралното тяло груповия Аз и го подготви до там, че да приеме в себе си напълно самостоятелното “Аз-съм”. Обаче това “Аз-съм” не можеше да бъде обхванато от човека по друг начин, освен когато и самото физическо тяло можеше да се превърне в подходящ инструмент за приемането на “Аз-съм”. Лесно ще си представите, че колкото и способно да е астралното тяло за приемането на Аза - ако физическото тяло не е подходящия инструмент за възприемането на “Аз-съм” също и в будното дневно съзнание - тогава цялостното приемане на “Аз-съм” става невъзможно. Физическото тяло също трябва да бъде адекватен инструмент за възприемането на всичко, което се разиграва тук, на Земята. Следователно, след узряването на астралното тяло, физическото тяло също трябваше да бъде подготвено, за да се превърне в инструмент на “Аз-съм”. Всичко това стана в хода на човешкото развитие.

Процесите, чрез които физическото тяло беше подготвено, за да стане носител на самостоятелния Азов човек, могат да бъдат проследени съвсем точно. Библията загатва една важна подробност: Ной, който в известен смисъл е родоначалник на следатлантското човечество, става и първия винопиец; той пръв изпитва действието на алкохола. Тук се натъкваме на определени окултни факти, които за мнозина могат да са извънредно шокиращи.

В следатлантската епоха особено се проявява култът на Дионисий. Всички знаем, че култът на Дионисий е свързан с виното. Тази забележителна течност, тази забележителна субстанция е дадена на човечеството едва през следатлантската епоха и тя действува върху него. Вие знаете, че всяка субстанция действува по някакъв начин върху човека; алкохолът също има точно определено действие върху човешкия организъм.

Накратко, алкохолът имаше определена мисия в развитието на човечеството; той имаше - колкото и странно да изглежда това - задачата, така да се каже, да откъсне човешкото тяло от връзката му с божествения свят, да го “препарира” и да направи възможна появата на “Аз-съм”. Алкохолът има такова въздействие, че той буквално откъсва човека от духовния свят, в който досега той е пребивавал. Това въздействие алкохолът има и днес. Алкохолът не напразно се появява в живота на човечеството. И бъдещото човечество ще може да твърди в пълния смисъл на думата, че алкохолът имаше задачата да въвлече човека толкова дълбоко в материята, че да го превърне в завършен егоист, който ангажира Аза за самия себе си и не го поставя вече в служба на целия народ. Следователно, в името на човечеството, и алкохолът има да извърши една задача, която е противоположна спрямо тази на груповата душа. Той отне на човека способността му да се чувствува като едно цяло с висшите светове. Оттук идва и култът на Дионисий, само че той под държа съвместния живот с Боговете под формата на едно външно опиянение. При него имаме едно ликуващо нахлуване в света на Боговете, но този свят изобщо не може да бъде видян. Ето защо развитието в следатлантската епоха е свързано с култа на Дионисий: защото този култ символизираше историческата задача, мисията на алкохола.

Обаче днес, когато човечеството отново се стреми да открие пътя за такова развитие на Аза, че човек отново да се включи в божествено-духовните сили, идва часът когато - отначало несъзнавано - ще настъпи определена реакция срещу алкохола. Тази реакция настъпва, защото и днес много хора усещат, че не може да бъде оправдано за вечни времена нещо, което някога е имало - макар и голяма! - стойност за човека.

Тези разсъждения върху мисията на алкохола не трябва да се приемат като негова защита; необходимо беше обаче да изясним, че тази мисия на алкохола е изпълнена и че за различните епохи са в сила различни принципи. И все пак, в същата епоха, когато чрез алкохола човечеството потъна в най-дълбокия егоизъм, бликна и най-могъщата сила, която даде на човека великия импулс да намери отново връзката с духовния свят. От една страна човекът трябваше да бъде смъкнат до най-ниското стъпало, за да се превърне в самостоятелно същество; от друга страна трябваше да се появи могъщата сила, която отново можа да вложи в него импулса за връщане в духовния свят.

Ето това трябваше да покаже Христос в своето първо знамение. Най-напред Той трябваше да покаже, че Азът е длъжен да стане самостоятелен и виждаме, че Христос се обръща към тези, които вече бяха разрушили веригите на кръвното родство. Христос трябваше да се появи всред една такава сватба, където телата бяха под влиянието на алкохола; на тази сватба се пиеше вино. И тук Христос Исус показва каква е Неговата мисия през различните периоди на Земното развитие. Колко често се говори за превръщането на водата във вино и за смисъла на този чуден процес. От амвоните на църквата може да се чуе, че в случая се загатва за това, как блудкавата вода на Стария Завет трябва да се замени с буйното вино на Новия Завет. Вероятно към подобни тълкувания прибягват любители на виното. Защото тези символи съвсем не са така прости. Трябва да е ясно, че Христос казва: Моята мисия се отнася към далечното бъдеще; тя трябва да укрепи връзките между самостоятелното човешко същество и духовния свят, да пробуди Любовта към духовния свят като един свободен дар на самостоятелния Аз. Тази Любов - в пълна свобода - трябва да свърже хората с Боговете, докато по-рано те бяха свързани с тях чрез принуждаващите импулси на груповата душа.

Нека сега да вникнем в едно от настроенията на древното човечество. Нека преди всичко да вникнем в мислите на тогавашните хора. Вече казахме: В миналото човекът беше слят с груповата душа и чрез нея чувствуваше своята връзка с духовния свят. После неговото развитие напредна в посока на все по-нарастващо индивидуализиране. На това обаче се гледаше като на един вид вплитане в материята, като дегенерация, като един вид отпадане от божествения свят, и възникваше въпросът: Откъде води началото си това, което човекът притежава днес? Откъде е паднал той?”

Колкото по-назад се връщаме в миналото на Земното развитие, толкова повече откриваме, че под влияние на топлинните състояния твърдите субстанции все повече преминават в течно състояние. Обаче ние знаем, че човекът съществуваше дори и тогава, когато Земята беше течна планета. Но тогава човекът беше в много по-голяма степен свързан с духовния свят, отколкото по-късно. Колкото повече Земята се втвърдяваше, толкова по-бързо се материализираше и човекът. Човекът се съдържаше във водата на течната Земя; но той можа да стъпи върху нея, едва когато тя се втвърди до необходимата степен. А втвърдяването на човека пораждаше следните мисли: Човекът е роден от водната Земя и тогава той е бил дълбоко свързан с божествения свят. Онези, които трябваше да си спомнят тази древна връзка с божествения свят, бяха кръщавани с вода. Водното кръщение трябваше да бъде символът за миналите епохи:

Не забравяйте своята древна връзка с Боговете, както и това, че сте станали нечисти, слизайки до днешното състояние!

Така кръщаваше и Йоан Кръстител, за да приближи по този начин човека до връзката му с божествения свят. Всяко кръщение имаше в древността точно този смисъл. То представлява краен израз на процесите, които човекът трябваше да пази в своето съзнание.

Но Христос Исус трябваше да кръщава по друг начин. Той трябваше да посочва на хората не миналото, а бъдещето, към което те могат да се устремят с помощта на своите вътрешни, духовни сили. Човекът може да се свърже с Боговете чрез “светия” и непомрачен Дух. Водното кръщение беше един вид напомнящо кръщение. Обаче кръщението със “Светия Дух” е пророческо кръщение, което сочи към бъдещето. Онази древна зависимост, за която кръщението с вода трябваше да напомня, е окончателно изгубена; тя е изгубена също и в това, което символизира виното, жертвоприношението с вино. Дионисий е разкъсаният Бог, който се вмъква в отделните души, така че отделните части не знаят вече нищо една за друга. Човекът е раздробен в безброй отломки, захвърлен в материята чрез всичко онова, което благодарение на алкохола -символа на Дионисий - беше дадено на човечеството. Обаче сватбата в Кана Г алилейска загатва за друг, велик принцип. Това е педагогическият принцип на еволюцията. Разбира се, има и абсолютни истини, обаче те не могат да се дават на човечеството по всяко време. Всяка епоха има своите особени тенденции, своите особени истини.

Защо днес ние трябва да говорим за реинкарнацията и т.н.? Защо трябва да се събираме в групи и да изучаваме антропософията? Ние трябва да правим това, защото всички души, които днес са във Вашите тела, са били многократно инкарнирани на Земята. Дори някои от душите, които днес са във Вашите тела, някога са живели всред германските земи, където жреците на друидите са заставали пред тях и са им предавали духовната мъдрост под формата на митове и саги. И понеже тогава душите са можели да приемат мъдростта в онази форма, днес те са в състояние да я приемат под друга форма, под формата на антропософията. Тогава - в образи, днес - под формата на антропософия. Естествено, в миналите епохи истината не би могла да бъде поднесена в нейната днешна форма. Не трябва да вярваме, че древните жреци-друиди биха могли да проповядват истината в нейната днешна форма. Обаче тъкмо антропософията е онази форма, която е подходяща за съвременното и бъдещо човечество. В бъдещите инкарнации истината ще се предава в съвършено други форми; а за това, което днес наричаме “антропософия”, ще се разказва само като за един спомен, както днес се разказват предания и легенди. Антропософът не би могъл да бъде толкова повърхностен, че да си казва: В миналото хората са имали само детински и наивни възгледи, а “блестящият напредък” е единствено наше постижение.

Това правят например онези, които се смятат за монисти. Ние обаче сме в антропософията, за да подготвим следващата епоха. Защото ако нашата епоха не беше тук, не би могла да настъпи и следващата епоха. От друга страна обаче, никой не може да оправдава настоящето, като си служи с бъдещето. В този смисъл, дори с учението за реинкарнациите се злоупотребява извънредно много. При мен са идвали хора, които смятат, че в сегашната си инкарнация те нямат нужда да са порядъчни, защото ще постигнат това по-късно. Но ако човек не започне още днес, последиците ще се проявят именно в следващата инкарнация.

Следва да сме наясно: не съществуват абсолютни форми на истината, но всеки път стремежът към познание се насочва към това, което съответ-ствува на дадената епоха от човешката еволюция. Необходимо беше, така да се каже, най-висшият импулс да бъде смъкнат до житейските навици на съответната епоха. Защото той трябваше да облече най-висшата истина в думи и действия, които бяха адекватни за разбирането на епохата. Така, чрез един вид Дионисиево жертвоприношение, чрез жертвоприношение на виното, Христос искаше да покаже как човечеството трябва да се издигне до божествения свят. Не бива да задаваме фанатично въпроса: Защо Христос превърна водата във вино? Трябва да имаме предвид епохата. С помощта на един вид Дионисиево жертвоприношение, Христос трябваше да подготви следващата епоха. Христос се отправи към галилейците, които представляваха смесица от всевъзможни народности и не бяха свързани с веригите на кръвното родство; тук Той направи и своето първо знамение, като навлезе толкова навътре в техните навици, че превърна водата във вино.

Нека спрем вниманието си на това, което всъщност Христос искаше да каже: Аз искам да подновя духовните връзки и на онези хора, които са потънали в материалния свят, символизиран тук с употребата на алкохола. Обаче Той не иска да е на Земята само за онези, които могат да се издигнат чрез акта на кръщението с вода. И сега следва една многозначителна подробност. В Евангелието на Йоан се споменават “шест каменни делви за очистване” (2, 6). Към числото шест ще се върнем по-късно. А “очистване” е нещо, което става чрез кръщението. В епохата, когато са написани Евангелията, за “кръщението” хората са говорели като за едно “очистване” или “пречистване” Всъщност хората никога не са казвали “кръщение”, а единствено “кръщавам” и това, което настъпвало след “кръщението” наричали “пречистване”. В Евангелието на Йоан никъде няма да срещнете съответната дума, т.е. βαπτίζείν, освен под формата на глагол. А когато се употребява като съществително, тя винаги означава пречистване, или целия процес, свързан с чистотата на първоначалното единение с божествения свят. Следователно, Христос Исус извършва знамението, чрез което - в съответствие с епохата - загатва за своята мисия, в самите каменни делви, предназначени за жертвата на пречистването.

Така в сватбата от Кана Галилейска пред нас е загатната една от най-дълбоките страни в мисията на Христос. И там Той трябваше да каже: “Моето време е в бъдещето; днес то още не е дошло. Това, което имам да извърша тук, отчасти зависи от всичко, което трябва да се преодолее чрез моята мисия.”

Христос стои в настоящето, но е вгледан в бъдещето, подсказвайки чрез това, че работи не в абсолютен, а в културно-педагогически смисъл. Майката е тази, която Го подканва: “Вино нямат”.

Но Той отговаря: Това, което ще извърша сега, е свързано със старите времена, с отношението между “мен” и “теб”;защото моето време, когато виното ще бъде превърнато във вода, още не е дошло. Изобщо, какъв смисъл би имало да каже: “Жено, какво общо имаш ти с Мен?”, след като все пак извършва това, за което майката Го подканва?! Смисълът се крие в следното: да разберем, че до днешното състояние на човечеството се стига по пътя на кръвното родство; знамението беше дадено в името на старите традиции, които все още се нуждаеха от действието на алкохола, но и че идва време, когато самостоятелният Аз ще се освободи от кръвните връзки. С други думи, Той временно може да остане в рамките на старите традиции, обаче се задава нещо ново, задава се “Неговото време”.

И сега, с всяка следваща глава, Евангелието на Йоан ни открива нещо двойнствено: най-напред това, че всичко, което то изнася, е предназначено за онези, които в известен смисъл могат да разбират окултните истини. Днес за антропософията или Духовната наука се говори открито, обаче навремето духовнонаучните истини можеха да бъдат разбирани само от онези, които бяха посветени в една или друга степен. Кой можеше да разбере нещо от това, което Христос Исус имаше да каже за по-дълбоките окултни факти? Единствено онзи, който беше в състояние да получава възприятия извън своето тяло, който можеше да излиза вън от тялото и да запазва своето съзнание в духовния свят. Ако Христос Исус искаше да говори на хора, които Го разбират, те трябваше да са по един или друг начин посветени и да виждат в духовния свят. Когато например говори за новораж-дането на душата в главата, описваща разговора с Никодим, Той открива тази истина на човек, който вижда с духовни сетива. Нека да припомним:

Между фарисеите имаше един човек, на име Никодим началник юдейски.

Той дойде при Исуса нощем...“ (3,1-2).

Нека отново и най-внимателно да претеглим смисъла на тези думи. Казва ни се, че Никодим отива при Исус “нощем”, с други думи, че той приема онова, което Христос Исус му съобщава, извън своето физическо тяло. “Нощем” означава, че той отива при Христос Исус независимо от тялото, служейки си със своите духовни сетива. Както Натанаил и Христос Исус се разбраха за смокиновото дърво като посветени, така стоят нещата и тук.

От друга страна, Евангелието на Йоан ни посочва, че Христос непрекъснато се стреми да изпълни една мисия, която не държи сметка за кръвните връзки. Това става пределно ясно, когато Той разговаря със самарянката. Към нея Христос отправя думи, които са за хора, чийто Аз е освободен от кръвното родство.

,,И така, Исус дохожда в самарийския град, наричан Сихар, близо до землището, което Яков бе дал на сина си Йосиф.

А там беше кладенеца на Якоб. Понеже беше уморен от пътуването, Исус седна при кладенеца. Часът беше около шестия.

Тогава дойде една жена от Самария, за да черпи вода.

Исус й каза: дай Ми да пия.

Защото учениците Му бяха отишли в града да купят храна.

Жената самарянка Му отговори: Как Ти, бидейки юдеин искаш да пиеш от мен, която съм жена самарянка?

(Защото юдеите не общуват със самаряни-те). " (4, 5-9)

Тук ние сме изправени пред твърде странния факт, че Христос отива при един народ, чиито Азове са откъснати от груповата душа, изтръгнати са от нея. Тъкмо за това става дума.

По-нататък, от разказа за царедвореца, се разбира: Христос разрушава не само това, което е свързано с кръвните връзки на женитбите в рамките на народа, но и това, което кръвните връзки предопределят като съсловия. Той се обръща към тези, чийто Аз е, така да е каже, изтръгнат от общите връзки: Той изцелява сина на царедвореца, който според разбирането на юдеите, Му е чужд. Навсякъде в Евангелието, Вие ще се убедите, че Христос е мисионер на свободния, самостоятелен Аз, който е скрит във всяка човешка индивидуалност. Ето защо Той може да допълни: “Когато говоря за Себе си в по-висш смисъл, аз съвсем не говоря за моя личен Аз; когато говоря за “Аз-съм”, говоря за едно Същество, за нещо, което всеки може да намери в себе си. Моят Аз е едно с Отца; но всъщност Азът, който се намира във всяка личност, е едно с Отца.”

Този е по-дълбокият смисъл на думите, които Христос отправя към самарянката.

Сега бих искал да спра вниманието Ви преди всичко върху глава 3., стих 31-34. Нещата, които са казани там, водят до едно много по-дълбоко разбиране, особено ако ясно съзнаваме, че идват от Йоан Кръстител:

„Онзи, който идва отгоре, е над всички. Който е от Земята, земен е и говори за земното. Който идва от небето, той е над всички и свидетелствува за това, което е видял и чул; и никой не приема неговото свидетелство.

Но който го приема, той потвърждава, че Бог е истинен. Защото този, когото Бог е изпратил, говори Божиите думи; понеже Бог не му дава Духа с мярка.“

Бих желал да срещна някога онзи човек, който действително разбира горните думи според този превод. Що за противоречие: “Който идва от Бога, говори Божиите думи, понеже Бог не ми дава Духа с мярка!” Какъв е смисълът на тези изречения?

Всъщност на много места Христос иска да каже: Когато говоря за Аза, аз говоря за вечния Аз в човека, който е едно цяло с духовната Първопричина на света. Когато говоря за този Аз, аз говоря за нещо, което е спотаено в най-дълбоките бездни на човешката душа. Ако някой ме слуша - а сега Той говори само за низшия Аз, който няма никакъв усет за вечността, той не приема Моето свидетелство; той просто не ме разбира. Защото аз не мога да говоря за нещо, което преминава от Мен към него. В този случай той не би бил свободен, не би бил самостоятелен. Всеки трябва да намери Бога, когото проповядвам, в самия себе си, като своя вечна същност.

А само няколко стиха преди това, срещаме думите:

„А Йоан кръщаваше също и в Енон, близо до Салим, защото там имаше много вода; и отиваха там и се кръщаваха.

Защото Йоан още не беше хвърлен в тъмницата.

Тогава между Йоановите ученици и юдеите възникна спор за очищението“ (3, 23-25),

т.е. спор за формите на кръщението. Когато в тези среди се повдига подобен спор, той винаги засяга връзката с божествения свят и за потопяването на човека в материята, и за начина според който - в съответствие с древната идея за Бога - човек остава свързан с божествения свят чрез груповата душа. Тогава идват другите и казват на Йоан: Исус също кръщава! И сега Йоан трябва да им обясни, че чрез Исус в света навлиза нещо съвършено ново: Исус не се застъпва за онази връзка, която е символично представена в старото кръщение; той учи как човек може да ръководи себе си чрез своя освободен Аз; и всеки трябва да намери в себе си това, което е “Аз-съм”, Бога; само така той е в състояние да намери Бога в себе си.

И когато човек прочете думите по този начин, проумява, че самият Той, че “Аз-съм” е изпратен от Бога. А такъв, който е изпратен от Бога, за да възпламени искрата на “Бога” у всеки човек, той проповядва Бога в истинския смисъл, а не в смисъла на кръвното родство.

А сега да преведем и другия стих според неговия точен смисъл. Ние получаваме необходимите за това данни, когато се обърнем към ученията на древните. Те са съхранени в много книги под една или друга художествена форма. Нека само да си припомним псалмите от Стария Завет, в чиито изящно подредени фрази се говори за божествения свят. Там се говори само за старите кръвни връзки като за връзки с Бога. Всичко това би могло да се изучи основно, но и нищо повече, нищо повече от факта, че така човек остава свързан с древния божествен свят. Но ако човек иска да разбере Христос, той няма нужда от всички тези стари закони, от всички тези художествени форми. Христовото учение можеше да бъде обхванато дотолкова, доколкото човек обхващаше духовния Аз в себе си. Дори и да нямаше пълно знание за Бога, човек можеше да разбере това, което чува от устата на Христос Исус. Налице бяха предварителните условия за това разбиране.

Човекът нямаше вече нужда от псалмите, от художествено построените учения, а от най-простите изразни средства, и това бяха неумелите, сричани думи. За да свидетелствуваш за Бога, достатъчно е само да сричаш твоите думи. Това можеше да стане и в най-простите, сричани думи, на които липсваше всякаква “мярка”. Дори и само да сричаше, човек можеше да разбере Христовите притчи, стига да усещаше в своя Аз, че е изпратен от Бога. А който познава само земните връзки с Бога, той говори с метриката на псалмите, обаче тя го отвежда не другаде, а до старите Богове. Само този, който усеща своите първоизточници в духовните светове, е над всички, и може да свидетелствува за видяното и чутото в духовните светове. Обаче това свидетелство не може да се приеме от хора, свикнали с друг вид свидетелства. А тези, които го приемат, показват - чрез самия факт на приемането - че усещат себе си като Божии пратеници. Те не само вярват, но и разбират думите на другия, и чрез своето разбиране ги потвърждават. “Който чувствува Аза, той и в самото сричане стига до Божието Слово.” Ето как стоят нещата. Защото Духът, който е сега тук, не се нуждае от никаква метрика, а може да изрази себе си дори с помощта на най-простото сричане. Подобен начин на изразяване лесно може да се приеме като отсъствие на мъдрост. Обаче всеки, който отхвърля мъдростта само защото - според неговото лично мнение - най-висшите тайни трябва да бъдат изразявани в най-простата форма, върши това, често пъти несъзнавано, единствено поради склонност към душевно удобство. Когато четем: “Бог дава Духа не според мярката”, това означава, че мярката не подпомага Духа, обаче истинското присъствие на Духа, поражда и мярката. Далеч не всеки, който разполага с мярката, има Духа; но който има Духа, непременно стига и до мярката. Разбира се, нещата не трябва да бъдат обърквани: ако някому липсва каквато и да е мярка, това не е белег за присъствие на Духа, както и усета за мярка също не гарантира присъствие на Духа. Знанието с положителност не е признак за мъдрост, но не по-малко вярно е, че същото се отнася и незнанието.

И така, навсякъде ни се показва, че Христос апелира към освобождаването на самостоятелния Аз във всяка човешка душа. Тук под “мярка” следва да се разбира “мярка в сричките”, която е в основата на художествено построената човешка реч.

А предхождащото изречение гласи буквално: “Този, който обхваща Бога в “Аз-съм”, дори и в сричането свидетелствува за божествената или Божия реч и намира пътя към Бога.”

 


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder