ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Берлин, 11. 6. 1908 г.

В нашите последни разглеждания, по време на вечерните срещи на групата /цвайга/, ние показахме от различни страни съществуването на изпълнените с тайна взаимодействия между човека и духовните светове; духовните същества, които всъщност, непрекъснато се намират около нас и не само се намират около нас, но в известна степен непрекъснато ни пронизват и с които ние непрекъснато живеем. Но  не бива да си мислите, че съществува само това, може да се каже, твърде грубо отношение между човека и заобикалящите го същества, както бе показано в последната лекция. Но също, благодарение на разнообразната деятелност и занимания, отнасящи се повече към областта на човешкото мислене, се образува определено отношение между човека и духовните светове.

В двете предишни лекции трябваше да покажем съществата, които в известен смисъл са от нисша степен. Но ние знаем от много по-ранни лекции, че имаме работа също и с такива духовни същества, които стоят над човека, и че съществуват също отношения и връзки между човека и висшите духовни същества. Ние споменахме, че има висши духовни същества, които за разлика от човека имат за свой нисш член етерно тяло, и които, така да се каже, обитават нашето обкръжение. За обикновеният поглед те са невидими, благодарение на тънката етерна природа на своето етерно същество, така че, човешкият поглед минава през тях. И след това ние идваме до още по-висши духовни същности, чиито нисш член е астралното тяло, и които, по този начин, се представят за човека в още по-малко плътна телесност.

Всички тези същества се намират в известно отношение с човека; и което днес за нас е особено важно: човекът може нещо да направи, за това, че в своя живот тук, на земната арена, да влезе в съвършено определени отношения с тези същества. Според това, как постъпват и какво правят хората в условията на своя живот, те установяват едни или други отношения с висшите светове, колкото и малко вероятно да му се струва на съвременния човек, както казват в просветената епоха, която, обаче, съвсем не е просветена относно най-дълбоките истини на живота.

Да вземем най-напред съществата, които имат за нисш член етерното тяло, и в това тънко етерно тяло ни заобикалят, живеят около нас, изпращат надолу към нас своите въздействия и откровения. Нека да поставим тези същества духовно пред своята душа и да се попитаме: може ли човекът да направи нещо тук на Земята, или по-добре да кажем, правят ли хората нещо още от далечни времена за това, че тези същества да могат да имат свързващо звено, един вид мост, благодарение на който ти биха стигнали до по-интензивни въздействия върху целия човек? Да, хората отдавна са правили това! Ние трябва да се задълбочим в някои усещания и представи, които можахме да възприемем в последната лекция, ако искаме да си съставим по-ясна представа за това. И така, нека си представим, че тези същества живеят в духовните светове и като че ли простират от там своето етерно тяло. Те нямат физическо тяло, каквото има човек. Но съществува такава физична телесност, посредством която те могат да приведат своето етерно тяло, така да се каже, във връзка са нашата земна сфера, такава земна телесност, която ние можем, така да се каже, да установим на нашата Земя, и която образува свързващата връзка, така че тези същества се спускат със своите етерни тела към тази земна телесност и им се отдава случай да се задържат сред хората. Такива поводи за духовните същества да се задържат сред хората служат, например, древните гръцки храмове, готическите катедрали. Когато ние установяваме в нашата земна сфера тези физически действителни форми с техните съотношения на линии и стилове, тези храмове, а също и художествените скулптурни произведения, то ние създаваме за тези същества възможност да се прилепят нежно и да влязат със своите етерни тела във всички тези художествени форми и линии. И изкуството е истинско и действително свързващо звено между човека и духовните светове. Във всички пространствено явяващите се художествени форми, ние имаме на Земята физически телесни образувания, към които се спускат съществата със своите етерни тела.

Но за съществата, които имат за свой нисш член астрално тяло, е необходимо вече нещо друго тук на Земята, като връзка между духовните светове и нашата Земя. И такава връзка се явяват музикалното и фонетично изкуство. Пространството, изпълнено със звуците на музиката, дава повод за лекоподвижното определено в себе си астрално тяло на висшите същества да се изживеят в това пространство. Така изкуствата и това, което те се явяват за човека, получават много реално значение. Те образуват магнетични сили за привличане на духовни същества, които, съгласно мисията си, своята задача, искат и трябва да направят с човека. При такъв поглед върху нещата нашето чувство се задълбочава по отношение на човешкото художествено творчество. Но нашето чувство може още повече да се задълбочи, ако човешкия източник на художествено творчество и заедно с това ,художественото наслаждение ние възприемаме от духовна гледна точка. Ако искаме да направим това, то трябва малко по-подробно да разгледаме различните форми на съзнание на човека.

В различни случаи ние вече нееднократно показахме, че в бодърствуващия човек ние имаме пред себе си физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз; в спящия човек ние имаме лежащи в леглото физическо и етерно тяло, и извън тях неговото астрално тяло и Аз. За днешните цели ще бъде добре, ако ние по-подробно разгледаме тези две състояния на съзнанието, сменящи се за всеки човек в течение на 24-те часа. Ние имаме преди всичко в човека физическо тяло, после етерно или жизнено тяло, после това, което наричаме в доста груб смисъл на думата душевно тяло, което принадлежи към астралното тяло, но е свързано с етерното тяло. Това е този член на човека, който имат също и животните във  физическия свят, тук на физическо ниво. По-нататък – вие можете да прочетете това в моята “Теософия” – това, което обединяват обикновено под названието Аз, но което се явява, всъщност тричленно същество: Чувствуващата душа, Разсъдъчната душа или душа на характера и Съзнателната душа и ние знаем, че Съзнателната душа, на свой ред, е свързана с това, което наричаме Дух-Себе или Манас. Ако си представим този многосъставен строеж на човека, то можем да кажем: Това, което ние наричаме Чувствуващата душа и което въобще принадлежи, без съмнение, към астралното тяло и има астрална природа,това, общо казано, се отделя, когато вечер човекът е заспи; но част от душевното тяло все още остава в леглото, свързано с етерното тяло.  Основно  Чувствуващата душа, Разсъдъчната душа и Съзнателната душа се отделят от спящия човек. При бодърствуващият човек всичко това е свързано, и всичко това действа в него едно на друго. Следователно, това, което става във физическото тяло, действа на всичко вътрешно: на Чувствуващата душа, на Разсъдъчната душа и също и на Съзнателната душа. Всичко, което обикновено, всъщност, достатъчно безпорядъчно и хаотично действа на човека, тези хаотични впечатления, които той възприема от сутрин до вечер – само помислете за това, какви впечатления възприемате, когато вървите в шума и грохота на големия град,всички тези впечатления продължават въздействието си в тези членове, които в бодърствуващото съзнание са свързани с физическото и етерно тяло. През нощта вътрешното същество на човека – Чувствуващата душа, Разсъдъчната душа, Съзнателната душа – се намират в астралния свят, черпят от него сили за себе си, хармонии, които са били изгубени в дневния буден живот поради хаотичните впечатления през деня. Тогава това, което в най-широк смисъл се нарича Аз-душата на човека, пребивава в много по-подредения, много по-духовния свят, отколкото по време на дневното бодърствуване. Сутринта душевно-вътрешното същество на човека се отделя от тази духовност и се потапя в тройната обвивка на физическото тяло, етерното тяло и тази част от астралното тяло, която, всъщност е свързана с етерното тяло и си остава свързана с него и през нощта.

Да, ако човекът никога не спеше, т.е., ако никога не черпеше за себе си укрепващи сили от духовния свят, то в края на краищата всичко, което живее в неговото физическо тяло и внася силите в неговото физическо тяло, би било напълно похабено. Но благодарение на това, че всяка сутрин в силите на физическото тяло се потапя укрепената вътрешна душевност, отново се възстановява реда и може да се каже, че става възраждане на силите в това физическо тяло. По този начин, човешката душевност донася от духовния свят за всеки член от човешкото същество това, че продължава да действа, когато душевното същество, излизайки през нощта навън, се явява свързано с външното оръдие на физическото тяло.

И това, което става при взаимодействието между вътрешната душевност и чисто външното физическо оръдие, може да прониже, ако човек е възприемчив за хармонията в духовния свят, през нощта физическото тяло с неговите сили, но не с неговото вещество – тези сили, които биха могли да се наричат “сили на пространството”. По силата на това, че в нашата съвременна култура човекът далече се е отделил от духовния свят, именно тези пространствени сили малко се проявяват в него. Там където вътрешното душевно се сблъсква с най-плътния член на човешкото същество, силите наистина трябва да бъдат достатъчно силни, за да могат да се проявят в грубото физическо тяло. В епохите на по-тънко възприемащите култури душите носили в своята вътрешна душевност духовните импулси и по-лесно пронизвали физическото тяло, и тогава хората чувствали, че през физическото пространство от всички страни са отправени сили, че физическото пространство изобщо не е безразлично пусто пространство, и че то във всички посоки е пронизано със сили. Съществува чувство за това разпределение на сили в пространството; то се поражда от описаните по-горе съотношения. Можете да си представите това в следващия пример.

Вземете един от художниците от великата епоха на изкуствата, когато хората още са имали ясното усещане за тези сили, действащи в пространството. При такъв художник вие бихте могли да видите, как той рисува в пространството група, състояща се от три ангела. Вие стоите пред картината, и у вас се появява непосредствено усещане: тези три ангела не могат да паднат, напълно естествено е че те летят, тъй като те взаимно се поддържат от силите действащи в пространството. Хората, които благодарение на посоченото взаимодействие между вътрешната душевност и физическото тяло са усвоили в себе си тази вътрешна динамика, тези хора чувстват: така трябва да бъде, трите ангела да се задържат в пространството. Вие ще откриете това най-вече при най-старите художници, а при по-новите много по-малко. Може много високо да бъде оценен Беклин, но фигурата която се намира във въздуха над неговия “Пьетой” предизвиква във всеки такова чувство, като че ли всеки момент ще се повали надолу, тя не се държи в пространството.

Всички тези различно насочени сили, които човекът явно усеща в пространството, всъщност са реалност, действителност – и от това чувство на пространството се ражда цялото архитектурно изкуство. Истинското автентично архитектурно изкуство произтича не от нещо друго, а от това, че в насочените линии които вече ги има в пространството, се залагат камъни и тухли, и по този начин стават видими, благодарение внасянето на материя, в тази постройка, която идеално, духовно вече се е определила в пространството. В най-чист вид това чувство за пространството е имал гръцкият архитект, който в своя храм във всичките негови форми е изразявал това, което живее в пространството, което можело да се почувства в пространството. Простият факт, че колоната поддържа хоризонтално или наклонено разположените линии на телата, е възпроизводство на съдържащите се в пространството духовни сили. И целият гръцки храм не е нещо различно, от запълване с материя на това, което живее вътре в пространството. За това гръцкия храм е чиста архитектонична мисъл, кристализирало пространство. И колко странно да се струва на съвременния човек, гръцкият храм се явява създание от мислите на физическата телесност, дава възможност на тези същества, които гърците почитали като свои богове, наистина да се докоснат  със своите етерни тела линиите на посветените на тях здания и да ги обитават. Много повече от обикновена фраза се явяват думите, че гръцкият храм е място където живее бог. За този, който действително чувства тези неща, особеността на гръцкия храм се състои в това, което ние можем да си представим :далече наоколо и в него самия няма нито един човек. Гръцкият храм не се нуждае от човека, който би се взирал в него или би се намирал в него. Представете си, гръцкият храм, който стои самотно и наоколо на всички страни няма ни една душа. Тогава той повече от всякога всъщност е това, което трябва да бъде. Тогава той е място за обитание на бога, който може да живее в него в тези форми. Само така ще разберем гръцката архитектура, най-изчистеното архитектурно изкуство в света.

Египетската архитектура, изразена, например, в пирамидите, е нещо съвсем друго. Сега ние можем само да се докоснем до тези неща. Тук пространствените отношения, пространствените линии се разполагат така, че в своите форми те показват пътя на душата устремена към духовните светове. Изхождайки от пътищата, по които душата се отправя от физическия свят нагоре в духовния свят, са ни дадени тези форми, които се изразяват в египетската пирамида. Така в основата на всеки вид архитектурен стил ние имаме мисъл, която може да се разбере само изхождайки от духовността.

В римската архитектура, която има закръглена арка и създава своите храмове по такъв начин, че в тях има централна част и странични олтари, също така напречна част и “апсида” и по този начин, всичко взето заедно има форма на кръст, увенчано с купол – във всичко това взето заедно съществува идеята за пространството, израсла от идеята за мястото за погребение. Римското здание не можем да го мислим че е подобно на гръцкият храм. Гръцкият храм е обител на бога. За римският храм не бива да си мислим, освен така, че той представлява чрез себе си мястото за погребение. Към него трябва да принадлежи криптата, гробницата; в тях не просто се събират хора, стоящи близо един до друг в живота, но за нея трябва да си мисли, така, че това е място, обединяващо в себе си всички чувства, които са свързани със съхранението и опазването на умрелите.

В готическото здание вие също имате нещо друго. Доколкото е правилно, че гръцкият храм можем да си го представим в напълно безлюдна местност – и той все пак е изпълнен, понеже той е мястото, където живее бог,дотолкова готическата катедрала с нейните арки е немислима без изпълващата я тълпа вярващи. Тя не е нещо завършено. Когато тя е сама, тя не е завършена. Към нея принадлежат намиращите се в нея хора с техните събрани ръце, наподобяваща островърхата арка. Тя е нещо цяло само, когато нейното пространство е изпълнено с чувствата на благоговейните вярващи. Това всъщност е действително, появяващите се в нас сили, които се усещат във физическото тяло като чувство на вживяване в пространството. Истинският художник чувства по този начин пространството и го предава архитектонически.

Ако ние сега преминем по-нагоре, към етерното тяло, то ние отново бихме имали това, което душевната вътрешност усвоява в себе си през нощта в духовния свят и го взема със себе си, когато отново се потапя в етерното тяло. Истинският ваятел, истинският скулптор усеща това, което по този начин се отразява в етерното тяло, и го запечатва  в живи образи. Това вече не е идея на пространството, а по-скоро тенденция, да покаже и изяви в живи форми това, което му представя природата. Това, което, гръцкият художник много съзнателно е знаел тогава, например, за Зевс, било донесено от духовния свят, то оживявало и се чувствало при съприкосновение с етерното тяло.

По-нататък става такова взаимодействие с това, което ние наричаме душевно тяло. Когато душевната вътрешност се докосва с душевното тяло, то  този път възниква чувството на насочените проводими линии, първите елементи на живописта. И благодарение на това, че сутринта Чувствуващата душа се съединява с душевното тяло и го пронизва, възниква чувство по отношение на хармонията на цветовете. Така ние имаме три първи форми на изкуството, които работят с външни средства, които черпят материал от външния свят.

Но благодарение на това, че всяка нощ в астралния свят излиза Разсъдъчната душа или душата на ума, става отново нещо друго. Когато в смисъла на духовното знание използваме израза “Разсъдъчна душа” или “Разумна душа”, то не бива да си мислим за сух и трезв разсъдък, който се  представя, когато в обикновения живот се говори за разума. За духовното виждане “разсъдък”, ”разум” е чувство за възприемане на хармония, която не може да бъде въплътена във външната материя, чувство за възприемане на изживяната хармония. И затова казваме “разумна душа” или “душата на ума”. И когато всяка нощ разумната душа или душата на ума се потапя в хармонията на астралния свят и сутрин отново осъзнава себе си в астралното тяло – в това също астрално тяло, което се завръща от духовния свят, но което през нощта при съвременния човек не съзнава своето собствено вътрешно същество, тогава става следното. През нощта разумната душа или душата на ума живее в това, което ние винаги сме наричали “хармония на сферите”, вътрешната закономерност на духовния свят тази хармония на сферите, която е посочвала древната питагорейска школа, и че  обхващащите възприятия в духовните светове се постигат взаимоотношения с великия духовен свят. Това е показвал също и Гьоте. Началото на своя “Фауст” той е пренесъл на небето и е изразил това с думите:

“Звучат в хармония Вселените

И в хора на сферите се чува гръм,

Златното Слънце неизменно

Тече по своя предписан път....”

И той запазва този образ, когато във втората част, където Фауст отново е издигнат в духовния свят,  пише думите:

“Тоз шум чува духовния хор;

Нов ден погледа вижда!

Чуй! Скърца вратата небесна

Чуй! Гърмят колелата на Феб.

– – – – – – – –

Колко шум внася света!

Тръбен зов ечи, летейки,

Ослепяват очи, слухът се диви,

Само за смъртните шумът го няма!...”

Това означава, че през нощта душата живее в тези звучения на сферите; и тези звуци на сферите избухват в нея, когато астралното тяло осъзнае себе си. В творчеството на композитора ние имаме не нещо различно, от процеса, в който възприятията на нощното съзнание пронизват дневното съзнание, остават спомени, спомени за астралните изживявания, и конкретно за изживяванията на разумната душа или душата на ума. Всичко онова, което човечеството знае като музикално изкуство – всичко това всъщност се отпечатъци, изображения на това, което се изживява безсъзнателно в хармонията на сферите, и да бъдеш музикално надарен означава не нещо по-различно, от това да имаш астрално тяло, което в дневно състояние може да възприема това, което го пронизва през нощта със своето звучене. Да бъдеш немузикален, това означава да имаш астрално тяло в такова състояние, че тези възприятия не могат да се получат. В музикалното изкуство човекът преживява звученето на духовния свят. И тъй като музикалното изкуство внася във физическия свят това, което може да бъде почерпено в астралния свят, то аз ви казах, че то довежда човека във връзка с тези същества, които имат за свой нисш член астралното тяло. С тези същества човекът живее през нощта; техните деяния той изживява в хармонията на сферите и ги изразява в дневния живот в своята земна музика така, че тази хармония на сферите се появява в земната музика като сенчест образ. И когато, това което съставя елементите на духовните същества, се влива тук с земната сфера, прониква, витае и живее в нашата земна атмосфера, то те имат възможност да  потопят астралното си тяло във вълнуващото се море на музикалните съзвучия, и така благодарение на изкуството се създава мост между духовните същества и човекът. Тогава виждаме, как на тази основа възниква това, което наричаме музикално изкуство.

Какво възприема съзнателната душа, потапяйки се вечер в духовния свят, без да има съзнание за това в съвременния цикъл от развитието на човечеството? Тя възприема словата на духовния свят. Тя получава съобщения, които и нашепват, онова което може да получи само от духовния свят. На нея и се нашепват слова и когато тези слова се пренасят в дневното съзнание, то те се появяват като основни сили на поетичното изкуство, на поезията. Така поезията е сенчест образ на това, което съзнателната душа изживява в духовния свят вечер по време на сън. И ние можем да си представим, че благодарение на своята връзка с висшите светове – само благодарение на нея – човекът твори в петте изкуства: в архитектурата, в скулптурата, живописта, музиката и поезията – отразява, разкрива  духовната действителност тук на нашата Земя. Разбира се, това става само тогава, когато изкуството се издигне на чисто външно, чувствено съзерцание. В простото подражание на външното, в това, което в груб смисъл сега се нарича натурализъм, няма нищо поетично, което да би могло да е донесено на човека от духовния свят. И това чисто подражателно външно изкуство, което ние днес имаме в много области, има само доказателство за това, че хората са изгубили връзка с божествено-духовния свят. Човекът, който със всички свои интереси се слива с външния физически свят, с това, което се пронизва и допуска само от външните органи на чувствата, действа благодарение на тези интереси към външния физически свят на своето астрално тяло с такава сила, че то става сляпо и глухо, когато през нощта се намира в духовния свят. тогава могат да звучат най-прекрасните звуци на сферите, може да се нашепват с най-високите тонове думи, но то нищо не донася от себе си в дневния живот! И такъв човек се надсмива над идеалистичното, над спиритуалното изкуство и казва, че изкуството съществува само за това, за да се фотографира външната действителност, защото само тогава то има под краката си нещо реално.

Така говори материално чувстващия и усещащ човек, защото той не познава реалността на духовния свят. Но истинският художник говори друго. Той ще каже например: когато пред мен звучи оркестър, то аз чувам говорещите ми тонове на изначалната музика, която вече е звучала, когато все още не е имало никакво човешко ухо, за да я чува. Той може също да каже:  това, което звучи в симфонията, лежи познанието за духовните светове, то е значително над всичко, за да може да бъде доказано логически и разяснено по пътя на умозаключението.

Тези две изказвания е направил Рихард Вагнер, който е искал да даде на човечеството да почувства, че там, където се появява истинско изкуство трябва да има издигане над външно-чувственото. Когато духовно научният възглед говори: в човека живее нещо превишаващо човека, нещо свръхчовешко, което трябва да се появява все по-съвършено в бъдещите инкарнации, то Вагнер предава това усещане с думите: Аз не искам такива фигури, които биха се движили по сцената като обикновени хора от земното ежедневие! Той иска хора, които биха се издигнали над ежедневието. За това той взема митическите образи, които имат в себе си много по-всеобхватно съдържание отколкото обикновените хора. Той търси свръхчовешкото в човешкото. Целият човек в цялост, с всички духовни светове, които изливат своята светлина и озаряват човека във физическата окръжност на Земята, това иска да представи Рихард Вагнер в изкуството. Две фигури са стояли пред него в не много далечното минало: Шекспир и Бетховен. Шекспир му се явява в своите художествено-гениални видения такъв, че той казал: събирайки всичко, което Шекспир е дал на човечеството, аз виждам, че при него, на сцената вървят фигури, които извършват действия. Действия – в дадения случай, смисълът на думата е същия, действия,извършващи се след като душата е изживяла в чувство това, което не може да бъде представено във външното пространство, това, което тя вече има за себе си. Душата преживяла цялата скала от чувства от страдания и болка, до радост и блаженство, и почувствала, как от този или от онзи нюанс произтича едно или друго действие. В драмата на Шекспир, счита Рихард Вагнер, всичко се проявява само в своя резултат, когато то приема пространствен образ, когато то става външна постъпка. Това е драматичното, което може да се покаже само чрез изведеното навън вътрешно изживяване; и човек може, най-много, да предчувства какво живее в душата, когато пред очите се извършва това действие.

Редом с това пред него застава образът на симфониста, и той вижда в симфонията израз на това, което живее в душата във всичките степени на усещане на страдание и болка до радост и блаженство във всички нюанси. Това  изразява в симфонията си, казвал на себе си, но не става действие, не излиза навън, в пространството. И той поставил пред своята душа образ, който извикал в него усещане, че някога това вътрешно като че ли  избухнало в художественото творчество, за да се излее навън. Бетховен  остава в своите творения в музикалното пространство, от което той се е откъснал само веднъж, в Деветата симфония, където чувството се вдига нагоре с такава сила, че прокарва път на словото.

От тези две видни изкуства, в неговата душа възникнала идея да съедини Бетховен и Шекспир! И ние би трябвало да изминем дълъг път, ако бихме искали да покажем, как посредством своеобразни приложения, оркестъра на Рихард Вагнер, се опитва да създаде велико съзвучие между Бетховен и Шекспир, за да може вътрешното да се изживява в звука и в същото време да се влива в действието. Разговорният език бил за него недостатъчен, тъй като той се явява средство за изразяване на събитията на физичен план. Само тази реч, която може да се даде в звуците на пеене, става за него средство за изразяване на това свръхчовешко, което прераства във физическо-човешкото в човека.

Теософията съвсем не трябва да се изказва само в думи, да се проявява в мислите. Теософията е живот. Тя живее в мировия процес, и когато се говори, че тя трябва да слее в един велик поток различните разделени душевни човешки течения, то ние виждаме, как това чувство живее в художника, който се стреми да обедини отделните изразни средства на изкуството, за да може отделното да открие в себе си израз на това, което живее в цялото. Рихард Вагнер не иска да бъде само музикант, само драматург, само поет. Всичко, което ние видяхме да се излива надолу от духовните светове, става за него средство за съединяване във физическия свят с нещо още по-висше, тъй като в него има предчувствие за това, което хората ще изживеят, когато все повече и повече ще се вживяват в предстоящата човешка епоха на развитие, в която Духът-Себе или Манас ще се присъедини към това, което човекът е донесъл със себе си от древните времена. И предчувствието за великият импулс на човечеството, обединяващ това, което се е проявило през периода на разделяне, излиза при Рихард Вагнер в сливане на отделните средства за художествено изразяване. В него е живяло предчувствието за това, каква ще бъде човешката култура, когато всичко, което изживява душата, ще бъде потопено в Духа-Себе или Манас, когато цялата пълнота на душата ще бъде потопена в духовните светове. От духовно историческа гледна точка има голямо значение, че в изкуството за човечеството се е запазила първата утринна зора на това бъдеще, в което всичко, което било завоювано от човека в отделните области, ще се слее в една обща култура. В известен смисъл, изкуството всъщност е предизвестието на духовността, откриваща се в чувствения свят. И най-важното в отделните изказвания на Рихард Вагнер в неговите прозаични съчинения с това общо настроение, което живее в тях, което ги прониква, настроение на религиозна мъдрост, благоговение, което особено ярко се проявява в неговата гениална статия за Бетховен, където вие трябва да четете найважното между редовете, но и където можете да почувствате полъха на съобщаващата за себе си тук утринна зора.

Така ние виждаме, че от духовно научна гледна точка може да се задълбочи разбирането за това, което изпълнява и прави човека. Днес ние видяхме, как в областта на изкуството човекът създава това, благодарение на което, ако може така да се каже, около него могат да живеят боговете; създава в земната област място за пребиваване на боговете. Ако науката за духа трябва да доведе до съзнанието на човека, че духовността е свързана с физическия живот, то изкуството, без съмнение, е осъществило това на практика във физическия живот. И духовното изкуство винаги ще пронизва нашата култура, ако само хората се потопят със свои души в духовността. Благодарение на такива разглеждания, това, което обикновено се съобщава в Духовната наука като учение, като мировото виждане, се разширява до степента на импулсите, които пронизват нашия живот, и могат да ни кажат, какво е необходимо и какво трябва да бъде. В музикално-поетичното изкуство на Вагнер за първи път се е появила първата звезда, която изпраща светлина в духовния живот на Земята. Все повече и повече трябва да се разширява този жизнен импулс, докато целият живот не стане отражение на душата.

Всичко, което застава пред нас, може да стане отражение на душата. Не взимайте това външно, а го приемете като нещо, което може да бъде почерпено от Духовната наука. Припомнете си, как в миналите столетия във всяка брава за врата, във всеки ключ ни е срещало това, което е било отражение на чувствата и усещанията на занаятчията. Така ще бъде, когато в човечеството отново ще навлезе истинския духовен живот, и всичко, което представлява външно за нас, отново ще се появи като отражение на душата. Изградената  профанация ще остане профанация до тогава, докато човекът не е способен да отпечата в нея духа. Духът може да бъде отпечатан във всичко. Пред нас може да изникне образ на влак, измислен художествено. Сега това в нас го няма. Но когато отново ще чувстват, какви трябва да бъдат формите, тогава ще почувстват, че и локомотива може да се оформи архитектонично, и че влакът би могъл да бъде такъв, че да се отнасяме към локомотива като към външна обвивка за това, което изразява локомотива в своите архитектонични форми. Но те се появяват като две части на едно общо цяло, само когато ние ще ги мислим архитектонично. Но тогава също няма да е безразлично как ние възприемаме лявата и дясната страна във формата.

Когато човекът научи, как във външното се изразява вътрешното, тогава ще настъпи също нова култура. Било е време, когато още не е съществувала никаква римска архитектура, никаква готика, които носели в своите души нова възходяща култура, слизали в дълбините на катакомбите на римския град. И това, което е живяло в тях, което само в оскъдни форми можело да бъде отпечатано в древните подземни пещери, както вие откривате в гробниците, това започнало тогава да се издига и после станало такова, че ни се явява в римската арка, в римската колона, в апсидата. Мисълта била внесена в света. Ако първите християни не бяха носили в душата си тези мисли, то пред нас не би се оказало това, което после е станало световна култура. Теософът чувства себе си теософ само тогава, когато осъзнава, че носи в своята душа бъдещата култура. И нека тогава  другите да му кажат: какво все пак вече си направил? – той ще си каже: да, но какво са направили християнските катакомби, и какво е станало от това!

Да се постараем това, което живее в нашите души по време на събрания, като импулс на усещане, да се разшири в духа, подобно на това, както мислите на християнина са могли да се разширят в чудесата на арката на по-късната катедрала. Нека си представим това в часовете, когато ние седим тук заедно, разширени във външния свят, изнесени в света. Тогава ние носим в себе си тези импулси, които трябва да имаме, ако ние осъзнаваме, че теософията трябва да бъде не пристрастие за отделно седящите тук хора, а нещо, което трябва да бъде внесено във външния свят. Душите, които седят тук в своите тела, ще открият, когато пак се въплътят, вече осъществено много от това, което сега живее в тях. Да вземем със себе си през лятната почивка тези мисли от нашето последно в настоящия сезон събрание. Да преобразуваме тези духовно научни мисли така, че те да могат да действат като културни импулси. Да се постараем да напълним душата си с тези усещания и чувства, и ще живеем в тях посрещайки лятното сияние на Слънцето, което се явява за нас външно, във физическото, действаща космическа сила. Тогава нашата душа ще бъде все повече и повече способна и готова да носи във външния свят, това което тя преживява в духовните светове. Това принадлежи към развитието на теософа. И по този начин ние ще се придвижим напред и ще укрепнем, ако вземем със себе си тези чувства и усещания през лятната почивка.