СЕДМА ЛЕКЦИЯ

Берлин, 13. 4. 1908 г.

Последният път, когато обсъждахме нашето изложение тук, аз завърших с това, че християнството е нещо по-дълбоко, по-всеобхващащо, отколкото това, което се съдържа в религиозния елемент, и че в бъдещите времена, когато човечеството ще израсне зад пределите на това, което в хода на времето са свикнали да наричат религия, в това далечно бъдеще, казах аз тогава, съдържанието на християнството, освободено от религиозното в древния смисъл на елемента, ще стане за човека духовен културен фактор. По този начин, християнството ще успее само да преодолее формата, която ние, изхождайки от досегашното развитие на културите, с право разглеждаме като форма на религиозен живот.

След тази последна лекция ми се наложи да се сблъскам с многообразни симптоми на културния живот. Вие знаете, че между последната и днешната среща стои една малка част от духовно научна дейност в три северни страни: Швеция, Норвегия и Дания. По-миналата неделя аз имах също лекции и в Стокхолм. В тези северни страни поради малкия брой жители, хората живеят по-далече един от друг, отколкото ние в нашите страни на средноевропейската култура – само напомням, че цяла Швеция има толкова жители, колкото един Лондон,че местностите, в които има много места, където съществуват условия за проявата на древните северни богове и съществата от древното жизнено обкръжение. Напълно може да се каже: за тези, които знаят нещо за спиритуализма, има сигурна връзка с това, че от всички ъгли и краища се мяркат духовните образи на тези древни северни божествени същества, които стояли пред духовните лица на северните посветени в северните мистерии в тези времена, когато християнската идея още не е била навлязла в света.

Вътре в тази не толкова в поетичен, но също и в спиритуален смисъл, пронизани със саги местности може да се открие и друг признак. Между  дните на лекциите в Стокхолм аз трябваше да изнеса лекции в Упсала. В библиотеката в Упсала – сред свидетелства от мистичен вид за древните дохристиянски времена – спокойно лежи първия древен немски превод на Библията, така наречения Сребърен кодекс, Четериевангелието, преведено в ІV столетие от готическия свещеник Вулфила. Забележително: по силата на кармичната връзка този християнски документ по време на Тридесетгодишната война бил изнесен от Прага, където се е намирал до този момент, и сега се съхранява в обкръжението на духовни същества, които най-малко  в спомените, изпълват духовната атмосфера на тази местност. И сякаш така е трябвало да бъде, този документ трябвало да почива на това място; тук намира място и още една необикновена история. Някога от един любител били откраднати единадесет страници от Сребърния кодекс. След дълго време неговият наследник почувствал такива угризения на съвестта, че изпратил тези страници в Упсала,така че сега те са заедно с останалите страници на първия немски превод на Библията.

От тези три открити лекции в Стокхолм, които трябваше да изнеса, едната трябваше да бъде посветена главно на идеята “Пръстена на Нибелунгите” от Вагнер. И в същото време по афишните стълбове в града се известяваше за постановката на “Вагнер. Рагнарьок – сумрака на богове”, като последната вечер се представяше този “Пръстен на Нибелунга”. Това са истински симптоми, които по такъв необичаен начин се преплитат един в друг: светът на северните саги, които в основата си са съдържали преди всичко дълбоки указания за това, че някога ще дойде Този, който ще освободи този северен свят от боговете. Аз често поставях вашето внимание върху това, че настроението на северните саги се разкрива като отзвук в средноевропейския облик в това, че Зигфрид е поразен в единственото място, което е било все още уязвимо, и с това пророчески се показва мястото, което по-късно у Другия ще бъде покрито от кръста – за да се подчертае едновременно: тук е мястото, където още нещо отсъства. Това не е поетична игра, а е нещо извлечено от дълбините на инспирирания свят на сагите. Защото този трагичен мотив се основава както на северната сага,така и на лежащата в нейната основа мистерия, че по местата на северния свят на боговете, по-късно ще встъпи християнския принцип. В северните мистерии преди всичко обръщат внимание на това, което всъщност означават този полумрак на боговете. Едновременно се подчертава – аз виждам  в това нещо повече, отколкото поетичен образ – че в дълбочината на народното чувство, спомените за древните богове твърде дружелюбно живеят с онова, което е навлязло с християнството. Това се усеща като симптом, в тази оттеглила се готическа Библия вътре в древните спомени.

Може и по-нататък да се усети като признак, като указание за бъдещето, че в страните, където боговете на  времето “Сумрака на боговете”, били толкова жизнени колкото е възможно, че те отново се възраждат, възкръсват в дадената им от Рихард Вагнер форма извън тесните граници на движещият се религиозен живот. Защото, който макар и малко да е в състояние да разбере знаците на времето, ще види в изкуството на Вагнер първата проблясваща звезда, като християнството, в неговата дълбока идея излиза от тесните рамки на религиозния живот в широк кръг на съвременната духовна култура. Можем да се вслушаме в душата на Рихард Вагнер, как религиозната идея на християнството излиза наяве, как тя разкъсва религиозните пътища, за да стане нещо всеобхващащо. Когато той се намира на брега на Цюрихското езеро до вилата на Везендонк през 1857 година, точно през Страстния Петък, и се любува на първите разпукващи се есенни цветя, в този разпукващ се живот възприел душевното зърно на “Парсифал”, и това е трансформация на онова, което в християнството живее в началото като религиозна идея на по-широк план. И след като той първоначално извисил своята душа към пророчеството за предизвестие на християнството, което така мощно просияло в неговия “Пръстен на Нибелунгите”, по-късно, в “Парсифал”, тази християнска идея е излязла в своята цялост и завоюва далечни хоризонти. Така тя станала изходен пункт за бъдещето, когато християнството ще бъде не толкова религиозен живот, а живот и познание, живот изкуство, живот красота в пълния смисъл на думата.

Днес това трябва да се постави пред вашата душа, за да се доближим до края на нашето предишно разглеждане като нещо, което може да възбуди основното усещане за това, което ще стане християнството за човечеството. Опирайки се на това, ние искаме днес, изхождайки от дълбините на развитието на човечеството, да направим преглед на отношенията между религията и християнството. Тъй като и в момента времето, в което поставяме тази тема, не е неблагоприятно, за да се предположи такова разглеждане пред нашите души.

Ние се намираме в непосредствена близост до този велик символичен празник, който може да се изрази като празник, който показва победата на духа над смъртта. Ние се намираме в преддверието на Пасха. И ние си спомняме това разглеждане, когато се опитахме да вникнем в смисъла на Рождество, изхождайки от дълбините на същността на материята. Когато си представим от по-висша гледна точка от една страна празника Рождество, а от друга Пасха с нейния блясък на Троицата, то когато правилно наблюдаваме, пред нашите духовни очи по чуден начин ни се представя отношението между религията и християнството.

Ще сме принудени и по-нататък да привличаме основи за това наблюдение, но и от това ние ще видим, че ,всъщност, такива празници се явяват запазени, и какво могат да пробудят в нашата душа. И по-нататък ще се връщаме в развитието на човечеството, макар и не толкова далече, както в последната лекция, поради недостиг на време. Но наблюдението, което предприехме ще ни бъде от помощ, когато разглеждаме хода на развитието на небесните същества. Днес ние ще се задълбочим в миналото приблизително до средата на Атлантския период. Това е този период от време, когато предците на днешното човечество живеели на запад от Европа, между Европа и Америка, на този континент, който днес образува дъното на Атлантическия океан. Земята тогава изглеждала по друг начин. Това, което днес е покрито с вода, тогава е било земя, и там са живеели предците на хората, които днес образуват европейско-азиатската човешка култура. Ако хвърлим духовен поглед на душевния живот на този допотопен атлантски народ, то душевния живот ще ни се представи съвършено различно, отколкото душевния живот на следатлантското човечество. От предишните разглеждания знаем колко мощно се изменило всичко в хода на земното развитие, а също и душата на човека, чак до промените в състоянието, в момента на дневното бодърствуване и на нощния сън – всичко в живота на човешкото съзнание се изменило от този момент.

Днес е нормално за човек, когато се събужда сутрин, със своето астрално тяло и Аза да се потапя във физическото и етерно тяло. И с това потапяне дава възможност неговите очи да виждат, ушите да слушат и неговите други сетивни органи да възприемат впечатленията на сетивния свят около него. Той се потапя в своя мозък и нервната система и комбинира сетивните си впечатления. Това е неговия дневен живот. Вечер отново извлича астралното си тяло и Аза от своето физическо и етерно тяло. И когато човек заспи, а неговите физическо и етерно тела лежат в леглото, тогава изчезват всички впечатления на сетивния свят и дневния живот. Тогава изчезват удоволствието и мъката, радостта и болката, всичко, което представлява вътрешния душевен живот, и мъгла и мрак се явява нощният живот около човека.

Но около средата на атлантските времена това още не е било така. Тогава  живота на съзнанието на човек представлявал съществено друга картина. Когато човек сутрин се потапял в своето физическо и етерно тяло, тогава пред него излизали не тези определени и ясно разграничими образи на външния физически свят, а образите били твърде много неопределени, например така, както днес се явяват уличните фенери в гъста мъгла, като че ли обкръжени от аурата от цветна дъга. Тук имате малко сравнение, за да си съставите представа за онова, което атлантът е виждал по средата на своето развитие. Само тези цветове окръжаващи предмета, които още не били определени от ясни контури, както човек ги вижда сега, а също и звуците, звучащи от предметите, не са били още толкова сухи и скучни тонове и цветове, както днес. В тези цветни контури, които обкръжавали също всички живи същества, се изразявало нещо от вътрешния душевен живот на съществата, така че човек, потапяйки се в своето физическо и етерно тяло, възприемал и нещо от духовната същност на явленията, които го обкръжавали, и за разлика от днешния ден, когато той, потапяйки се сутрин в своето етерно и физическо тяло, възприема само броя на физическите предмети в техните ясни граници и цветни повърхности. И когато човек вечер е оставял физическото и етерно тяло, тогава около него не се е простирала беззвучна тишина и тъмнина. Тогава образите, които е възприемал, били за него малко по-различни, но все пак не по-слаби отколкото през деня. Разликата била само в това, че по време на дневния живот той възприемал предмети на минералното, растителното, животинското и човешкото царство. Обаче, през нощта, когато човекът излизал от своето физическо и етерно тяло, тогава пространството около него се напълвало също с такива цветни образи и тонове, изходящи от всевъзможните впечатления на обонянието и вкуса от всичко, което се намирало около него. Но тези цветове и тонове, и впечатленията от топло и студено, които той възприемал, са били облекла и обвивки на духовни същества, които не са слизали до физическо въплъщение, същества, чиито имена и образи можем да получим от митовете и сагите. Защото митовете и сагите не са народно творчество, а спомени за видения, които са имали хората на древните времена в подобни състояния, защото тези хора възприемали духовното през деня и през нощта. Човекът действително през нощта е живял обкръжен от тези северни божествени светове, за които съобщават сагите и митовете. Один и Фрея и всички останали образи от северните саги не са измислени. Те живеели също толкова истински в духовния свят човечеството през това време, както днес човек живее в обкръжението на съвременниците си. И сагите и митовете са спомени за това, което човек е преживявал в действията си в своето сумрачно ясновидско състояние.

Когато това състояние на съзнанието, което се е развило от още по-древно състояние, израствало все повече и повече, тогава слънцето на небето е било в знака Везни, в тази точка от времето, която днес наричаме пролет. И ако продължим по-нататък във времето, което наричаме атлантско, ще видим как все повече започват да се образуват състоянията, които имаме днес. Все по-смутни и малко различими станали впечатленията, които имал човек, когато неговото астрално тяло и Аз се отделяли през нощта от физическото и етерното тяло. С една дума все повече и повече – ако позволите да се изразя парадоксално – нощта за него станала нощ, а денят станал ден.

След това станал атлантския потоп и дошли следатлантските култури, тези, които често съм ви описвал, които ние наричаме древноиндийска култура, през чието време светите Риши сами учели хората; древноперсийската, хелдео-асиро-вавилонско-египетска култура, след това гръко-латинската и накрая нашата култура. Ако днес поискаме да опишем настроението, в което живеели хората в следатлантското време и също частично в последното време на атлантската епоха, то това настроение ще изглежда по този начин: навсякъде народите, също и тези, които отишли на изток и там отседнали като потомци на атлантските народи, още били под властта на древните спомени, древните саги и митове, които възпроизвеждали това, което хората изживели в по-ранни времена, в по-ранни състояния на съзнанието на атлантското време. Тези саги народите са ги взели със себе си от това време, съхранявали ги и ги разказвали. Това ги е изпълвало и древните жители на севера още чувствали силата, която им говорила от сагите и митовете, защото все още имали спомена за онова, което предците им виждали, и за което се разказвало.

В тези народи се е съхранило и още нещо. Това, което тези народи не са преживяли, но са го преживяли посветените на древните времена, свещениците на мистериите и мъдреците на мистериите. На тях им било позволено духовно да виждат в дълбините на мировото битие, които днес отново се разкриват благодарение на духовното изследване. Било им позволено, защото състоянието на душите на предците на човека, в поколенията на посветените, били като народна душа, която в древните времена все още живеела в духовния свят. И все още имало в тези времена ясновидско състояние в сумрачен вид. Както народите са съхранявали своите саги, приказки, легенди, които, многократно пречупени, доказвали това, което по-рано е било преживяно, така в пра-древната мъдрост било съхранено онова, което било съзерцавано в мистериите, което се пази грижливо в тези древни времена: всеобхващащото мировозрение, което по-късно в мистериите можело да бъде пренесено в тези, които посвещавали до непосредствено индивидуално състояние. Само изкуствено можело да се предизвикат тези състояния в древните мистерии, които в древните времена са били естествени.

Защо в древните времена духовните възприятия били естествени? Защото тогава е съществувала и друга взаимовръзка между физическото и етерното тяло. Днешната взаимовръзка е възникнала за пръв път през последното следатлантско време. При атлантския човек горната част на етерната глава също и другите части на етерното тяло са се простирали далече извън неговата физическа глава, и постепенно, едва в края на Атлантида етерната глава напълно се потопила във физическата глава. Това довело почти до съвпад на етерното и физическото тяло. Чрез това сливане на етерната и физическа глава било предизвикано по-късното състояние на съзнанието, което станало присъщо за хората в следатлантските времена: възможността да възприемат физически предмети в техните отчетливи граници. Че той може да чува тонове, да усеща аромати, да вижда цветовете на повърхностите, когато повече не се явяват свидетелство на духовното от вътрешното съдържание на нещата; всичко това е свързано с по-силното сливане на физическото и етерното тяло, което тогава е ставало постепенно.

В по-древните времена, когато етерното тяло все още частично е било извън и физическото тяло, е било така, че тази намираща се извън етерното тяло част е можела все още да получава впечатления от астралното тяло, и тези образи са се явявали като възприятия на древното сумрачно ясно виждане. Едва когато етерното тяло напълно се е потопило във физическото тяло, древното сумрачно ясновиждане било напълно отнето от човека. Затова в тези древни дохристиянски мистерии, в посветените йерофанти трябвало по изкуствен начин да се предизвика това състояние, което в атлантско време било естествено. Тук ние виждаме, че с учениците за посвещение в мистерийните храмове са се отнасяли по такъв начин, че след като астралното тяло получавало съответните впечатления, етерното тяло частично се извличало от посвещаващият свещеник, така, че физическото тяло се въвеждало в три и половина дневен летаргичен сън, един вид състояние на парализа. И когато етерното ставало свободно, астралното тяло можело да му предаде всички преживявания, които по-ранния атлантски човек имал в естествено състояние. Тогава древния посветен можел да види онова, което за него е не само съхранено от писанието, не е просто традиция, а сега за него ставало индивидуално преживяване.

Да осъзнаем, какво тогава е изживявал посветеният. По времето когато свещеникът на мистериите частично извличал етерното от физическото тяло е въвеждал в това извлечено етерно тяло впечатленията на астралното тяло,посвещаваният е изживявал духовните светове толкова силно, че спомените за тях той е можел да внесе във физическия свят. Той ставал свидетел на онова, което ставало в духовните светове. Можел е да остави в себе си свидетелствата за това. И сега, той се издигал над всичко, което било направено за народите и нациите, защото бил посветен в това, че всичко, че всички народи са съединени един с друг: в прамъдростта, в праистината.

Така е било в древните мистерии. Също така е било и в миговете, за които ме се отдаде да ви разкажа при мистериите на Рождество, където тези неща, които всъщност образуват характерното за по-късното съзнание, били скрити от погледа на посветения. Помислете за това, че всъщност в следатлантското съзнание, човекът не можел повече да прониква вътре в нещата, появила се граница между него и вътрешността на нещата, и виждал само повърхността на предметите от физическия свят. Онова, което станало непроницаемо и невидимо за съзнанието на човека от следатлантското време, било за посветения проницаемо и видимо. Когато за него настъпил великият момент, наричащ се нощта на посвещение, тогава е можел да вижда през твърдта на земята и той можел “да вижда слънцето в полунощ”, духовното слънце вижда “в полунощ”.

Всъщност, това дохристиянско посвещение било един вид извикване на това, което за хората на древните времена е било нещо естествено и са го изживявали като естествено състояние на съзнанието. Но хората все повече израствали над това спомняне за древните времена. Ние видяхме как крачка след крачка с прогресивни културни цикли, човечеството израсло от тези древни възпоменания, и как все повече и повече изчезвала способността за изживяване на нещо извън физическото тяло.

В първите времена на следатлантската епоха, в древна Индия, в персийската, халдейската, дори и в египетската култура имало още много хора, чиито етерни тела не са били съединени до такава степен с физическото тяло, така че те можели да имат впечатления от духовните светове като атавистичен остатък от по-ранните времена. Но по-късно, през гръко-латинската епоха, изчезнали всички тези преживявания на по-ранните времена, и все по-малко е имало възможност да се правят посвещения по същите начини като преди. Изчезнала също и възможността да се съхранят за хората спомените за древната прамъдрост. Ние все повече се приближаваме към нашия пети период, който, погледнато отвътре, има особено значение за еволюцията на човечеството.

В четвъртият период, т.е., в гръко-латинският, нещата са стояли по такъв начин, че можем да кажем, че тогава с еднакъв успех са можели да притежават както спомена за онова, което човечеството е виждало с помощта на древното сумрачно ясновидство, така и от друга страна, някои хора изцяло пребивавали във физическото тяло и вследствие на това били абсолютно затворени за духовния свят. Целият наш живот ни показва, че човекът от нашия пети следатлантски период се е спуснал още по-дълбоко във физическото тяло. Външен признак за това е възникването на материалните представи. Първоначално възникнали в четвъртия период в древногръцките анатоми. След това изчезват и отново възникнали, докато не станали все по-силни и по-силни през последните четири столетия, така че човекът не само изгубил позитивното древно съдържание на духовните светове, но също и вярата в духовните светове въобще. Това е констатация от факти. Човекът в този пети период дотолкова дълбоко се спуснал във физическото тяло, че е загубил дори и вярата. Много хора напълно са изгубили вярата в съществуването на духовните светове.

Да се попитаме сега от друга гледна точка: какъв е бил хода на човешкото развитие? Обръщайки се назад в това древно атлантско време, което се опитахме да направим сега нагледно, и можем да кажем, че там човекът живеел със своите богове. Той вярвал не само в себе си и в трите царства на природата, но той също така е вярвал във висшето царство на духовните светове, тъй като е бил техен свидетел в това атлантско време. Нямало голяма разлика между неговото нощно и дневно съзнание. Те били още в равновесие, и човек би бил глупак, ако би отрекъл това, което действително било около него възприемаемо, защото той е виждал боговете. Религия, в нашия днешен смисъл тогава още не можела да съществува, защото тогава хората не са се нуждаели от религия. Съдържанието на религията било факт за човека от атлантската епоха. Също както на вас не ви е необходима религия, за да вярвате в розата, лилията, скалите и дърветата, така за атланта не е било нужна религия, за да вярва в боговете, защото те били даденост за него.

Но тези факти все повече изчезвали. Все повече съдържанието на духовните светове ставало спомен, частично съхранен в традициите, с това, което е разказвало за древните времена; което са виждали предците, частично се е съхранило в саги и митове, и това, което отделни особено предположени ясно виждащи хора виждали сами. Но преди всичко съдържащото се в духовните светове се съхранило в това, което пазели свещениците. Всички свещеници от култа Хермес в Египет, свещениците от култа на Заратустра в Персия, мъдреците на халдеите, индийските последователи на светите Риши, всичко това не било нещо по-различно от изкуството, отново с посвещение да правят човек свидетел на онова, което прачовечеството е виждало по естествен начин в собственото си обкръжение. И според това, от какво е бил направен народа, от какви особени способности и усещания, според климата, в който той живеел, от това зависило, какво именно се съхранявало в мистериите, в религията на народа, преобразувано в образи. И все пак в основите на тези религии като велико единство лежала прамъдростта. Тя била еднаква, единна, независима от това дали я пази грижливо Питагор в школата си, или учениците на Хермес в Египет, или халдейските мъдреци, или последователите на Заратустра в Предна Азия, или привържениците на Брама в древна Индия – навсякъде била една и съща прамъдрост, само обусловена от потребностите и особеностите на отношенията в народните религии, явяващи се на отделните места. В това се вижда създаването на религиозната култура.

Какво всъщност е тази религиозна култура? Религиозната култура се явява по описания начин, действащ посредник между духовните светове и тази част от човечеството, която не притежава повече способността да възприема този духовен свят чрез своите органи на възприятието. Религията станала възвестител на посланията от духовния свят за тези, които не са в състояние вече да изживяват духовния свят като факт. Така се разпространил духовния живот като култура, под формата на религия по цялото земно кълбо. Така е живял в различните културни периоди, от древноиндийския, древно персийския, египетско-халдейската, гръко-латинската епоха до наше време.

Човекът бил потопен в своето физическо тяло с цел да познае външния свят, да изживее физически чувства, за да може онова което изживее от външна страна с помощта на физическите чувства, да го вземе вътре в духовната си същност, за да го въведе в бъдещите степени на еволюцията. Но сега, доколкото сме се потопили във физическото тяло, тъй като сме прекрачили средата на следатлантската култура, ние се намираме в особена ситуация. Все още не всички, но значителен брой от хората вече се намират в тази ситуация. Цялото вътрешно развитие на човечеството става по забележителен начин. То върви, така да се каже, до известен момент напред, а след този момент то тръгва в обратно направление. След като развитието се спуска надолу до известен момент, то отново се издига нагоре и отново минава през същите етапи, само че в по-висша форма, и по този начин, днес, човекът действително се намира пред забележително бъдеще: пред бъдещето – това се знае от всеки, на който е известен този дълбоко значим факт за развитието на човечеството,че неговото етерно тяло постепенно отново се освобождава, след като се е потопило във физическото тяло, в което той в ясни очертания и форми е възприемал всичко онова, което може да се възприеме днес във физическия свят. Необходимо е етерното тяло да се освободи отново, необходимо е отново да се възвиси, за да може човек да бъде одухотворен и да може отново да възприема духовния свят. Действително, човечеството днес вече се намира в тази точка, когато в по-голямата си част човешките индивидуалности отново се освобождават от етерното тяло.

Тук, пред нас излиза нещо още по-необикновено.Точно  това е тайната на нашата културна епоха, до която сега ще се докоснем, когато изведем този факт пред нашия поглед. Ние трябва да си представим, че етерното тяло е навлязло дълбоко във физическото тяло, и сега трябва да започне обратния път. То трябва да вземе от физическото тяло всичко, което може да бъде възприето с физическите сетива. Но, благодарение на това, етерното тяло отново се освобождава, всичко, което по-рано било физическа действителност, трябва да бъде постепенно одухотворено. Човекът трябва да вземе в бъдещето съзнание, знанието, че във физическото също има духовно. Защото, какво излиза от него? Неговото етерно излиза от физическото тяло, и понеже човек съхранява само вярата във физическия свят, и в него отсъства съзнанието, че духовното е действителност във физичното, което излиза с етерното тяло като плод от изживяното във физическото тяло. По този начин, може да се случи, че хората, така да се каже, да не намерят подстъпите към това освобождение на тяхното етерно тяло.

Нужно ни е точно и определено да хванем точката, където етерното тяло на човека абсолютно и изцяло се намира във физическото тяло и започва отново да излиза навън. Трябва само да разберем: човекът освобождава своето етерно тяло така, че той губи вярата, съзнанието за духовния свят, докато той живее във физическото тяло, и по този начин  е късал  взаимовръзката с духовния свят. Трябва да се разбере, че той така здраво и старателно е влязъл във физическото тяло, че е нямал друг изход, освен да повярва, че физическия живот се явява единствената действителност. И сега навлиза в следващия период. Етерното тяло излиза, неизбежно го изоставя, и човекът се оказва, че не е в състояние да навлезе в това състояние, където съществува съзнание за духовния свят. Тогава той няма да признава духовния свят. Това в близко време предстои на човечеството: то няма да признава духовния свят, който е принудено да преживее вследствие освобождаване на етерното тяло, човечеството ще се придържа към въображаемото, към фантастиката, към илюзията. И тези, които по най-изчистен начин – или, нека да кажем, за да не бъдем язвителни, по най-деликатен начин – са се спуснали във физическото тяло, който е станал материалистичен учен, т.е., опознал себе си чрез закостенелите понятия на материята, тъкмо те, повече от всичко се намират пред опасността при освобождаване на тяхното етерно тяло да нямат никаква представа, че съществува духовен свят. Тогава те считат всичко, което изживяват от духовния свят за илюзия, за фантастика, за мечти.

Аз ще преведа само един пример: неотдавна се появи една психологическа книга на един немски професор. Там е посочено, че душата всъщност е съвършено идентична с мозъка, и от друга страна посочва направленията там отвън, тук отвътре. Вътрешно – това са чувства, представи и воля, а външно – това е мозъкът, изследван анатомо-физиологично. В тази книга ще намерите изключително изказване; там се посочва, че ако това би била самостоятелна душа, то би трябвало да се разбере, че тази самостоятелна душа би трябвало да увеличава или да намаля своите сили чрез всички впечатления, които човек възприема. Но съществува закон за съхранение на енергията, който казва, че всички сили, които човек възприема отвън, трябва отново да излезнат извън него, и се посочва, че при човека също и цялата топлинна енергия, която той възприема, отново се отдава. Но тъй като това се подчинява на закона за съхранение на енергията, и там се вижда, че това, което влиза, също и излиза отново, и от това следва да се направи извод, че там няма агресия върху самостоятелната душа, а стават чисто материални процеси, които влизат вътре и отново излизат навън.

Не става дума за някаква остра критика на тази книга и на това учение, което се преподава в катедрите на нашата официална наука, тъй като хората не могат да се въздържат от измисляне на такива учения; те живеят в страшна сугестия. Ако изследваме в действителност колко топлина постъпва в човека и колко излиза от него, и на тази основа заключаваме, че в него няма душа, то това е примерно същото както ако някой би застанал пред банка и би поискал да изследва каква парична маса влиза и излиза отново, и ако на тази основа  би направил заключение, че както цялата енергия, т.е., паричната маса, отново е излязла, то това означава, че в банката няма никакви служители! Такъв вид мисъл-форми днес се намират навсякъде, във всичко, което се счита за официална психология. И колко нечувано сугестивно действат те на съвременното човечеството. Това е време, в което, тези, които искат да бъдат водачи на човечеството и които предполагат, че си служат безусловно с науката, са потопени по-силно от всякога във физическото си тяло. По време на навлизането на етерното тяло във физическото тяло те напълно са изгубили съзнание, за съществуването на духовния свят, и, за това трябва да се каже, че тези учени най-много от всички принадлежат на съдбата, за която сега трябва да ви опиша. Каква е съдбата на тези хора в бъдеще?

Правилният начин на живот на човека в бъдеще, когато етерното тяло ще бъде отново свободно, означава, че този човек трябва да има осъзнаване за това, какво предлага чрез себе си на това етерно тяло, и какво съответства на човечеството. Само по този начин той би имал осъзнаване за това, че предлага себе си като познание на духовния свят, затова е необходимо, човечеството да пренесе през тази точка, когато човекът напълно се потапя във физически-чувственото, познанието, че духовния свят съществува. Не бива да се допусне, да бъде изгубен прехода от религиозния живот към живота на познанието. Човекът е слязъл надолу от живота сред боговете, към живота с боговете, той отново ще се издигне. Но той трябва да ги познава! Той действително трябва да знае, че боговете са реални! Човекът повече няма да може да си спомня за древните времена, ако неговото етерно тяло отново бъде свободно. Ако в средните векове той е изгубил съзнание за духовния свят, ако той вярва само, че живота във физическото тяло и видимото във физическо тяло се явява като единствена действителност, тогава за бъдещето той увисва във въздуха. Тогава той не познава себе си в духовните светове, тогава губи почва под краката си. И за него има опасност от това, което наричаме “духовна смърт”; защото това,което е  около него се оказва недействително, илюзия, за тази действителност в него няма съзнание; в това той не вярва, и той умира. Това се явява действително умиране в духовния свят, това е нещо, което заплашва човек, ако при встъпване в духовния свят  не носи съзнание за тези духовни светове.

Но къде, все пак се намира тази точка в еволюцията на човечеството, в която може да бъде достигнато пълно съзнание за душевния свят? Това е този момент, в който през слизане във физическото тяло и чрез неговото преодоляване пред хората е представен великия образ, който е даден в Христос. Чрез пълното разбиране на Христос става достижима възможността да се извоюват подстъпите към всички спомени на миналото и към цялото проникване в бъдещето. Защото всички основатели на религии до Христос, какво са посочвали те? Те показвали  миналите инкарнации и следващите инкарнации на човека. Христос влязъл в тялото на Исус от Назарет, когато Исус от Назарет е бил 13 годишен. Христос бил същност, която е живяла във физическо тяло само веднъж. И чрез тази еднократна победа над смъртта, ако правилно се разбере това, се посочва на човека, как трябва да живее, за да внесе във бъдещите времена съзнание за съществуването на духовния свят. Това е единението с Христос.

И как ще живее идеята за Христос в  човека на бъдещето? Човекът на бъдещето също ще разглежда нашата епоха, когато човек е живял във физическо тяло, както човекът от следатлантско време разглеждал атлантското време, когато хората живеели заедно с боговете. Той ще чувства себе си победител над това, което се преживява във физическото тяло. Когато след това той отново се издигне на духовен план, ще посочва физическото тяло, като нещо, което е преодоляно. Това трябва да чувстваме във великото пророческо действие, когато съзерцаваме чудото Пасха.

Човекът на бъдещето има пред себе си две възможности: едната възможност е тази, той да си спомня за времето, когато е имал преживявания във физическо тяло и да си казва, че само това, което е било тогава е било действително. Ние се намираме в света на илюзиите, в действителност е имало живот във физическо тяло. Такъв човек гледа на изоставеното физическо, като на гроб, и това, което вижда в гроба е труп, но трупът като физическо представлява за него истинска действителност. Това е едната възможност. Другата възможност е такава, че гледа назад в изживяното във физичния свят като на гроб, но така, че вярва, като че ли физическото се явява истинско, действителност; той казва, чувствайки дълбоко при това истината на думите: “Този, Когото вие търсите, Него там вече го няма!” Гробът е празен, и Този, за Когото става дума, Той възкресе! Празният гроб и възкръсналия Христос – това е мистерията на пророчеството; и по този начин в мистерията на Пасха имаме мистерията на пророчеството.

Великият синтез на мистерията Рождество, като повторение на древните мистерии и мистерията Пасха като мистерия на бъдещето, мистерията на възкръсналия Христос – това е искал да даде Христос на човечеството. Това е мистерията на празника Пасха. Това ще бъде бъдещето християнство, че християнската идея не е просто вест за висшите светове, не е обикновена религия, а християнската идея се явява убеждението и импулса на живота: убеждение, защото човек вижда във възкръсналия Христос онова, което предстои на него самия да преживее в бъдеще, дава живот, защото Христос се явява за човека не просто нещо в което се взира, което му дава просто утешение, но се явява за него велик пример, по който да живее и с който той превъзмогва смъртта. Да сме деятелни в духа на християнството, да се живее, виждайки в Христос не просто утешителя, а да се вижда Христос като този който ни предшества, и който в най-дълбок смисъл е родствен с нашата най-дълбока същност, според това как ние живеем – това е идеята на Христос за бъдещето, която се стреми да проникне цялото познание, изкуството,целия живот. Ако си спомним, какво съдържа в себе си идеята Пасха, ще открием символа на християнството с истинското действие и истинския живот?

Когато човечеството няма да има нужда от религиозните съобщения, които му носят вест за боговете на древните времена, защото отново ще живее сред боговете, тогава Христос ще бъде за тях онзи, който ще им дава сила, за да намерят правилното взаимоотношение сред боговете. Тогава  повече няма да се нуждаят от религията, за да вярват в боговете, които тогава отново ще виждат, тъй както по-рано не е имало нужда от нея, когато хората са живеели сред боговете. Тогава не е нужно да вярват в боговете, които отново ще виждат, ако те влязат сред боговете, подсилени с това, което дава християнството. Те сами ще бъдат одухотворени всред духовните същности и тяхната работа преминава сред духовните същности. Така човекът вече съвсем в не толкова далечно бъдеще отново ще вижда, как физическият свят губи за него своето значение, и как, така да се каже, физическите неща ще избледняват. Тяхната действителност ще избледнява, дори ако човекът още дълго време пребивава на Земята. Ако, обаче, физическите неща изгубят своето значение и важност и избледнеят, тогава човекът ще вижда угасващото значение на физическото или няма да успее да повярва в духовното, което застава пред него, или все пак той ще успее да повярва и да се понесе съзнанието за духовността на бъдещето, и тогава няма да познае духовната смърт.

Да противостоят на действителността, която като такава не познават, това означава да се разруши в духа. В такава духовна разруха ще живеят хората, ако духовните светове започнат да се явяват пред тях при освобождаване на етерното тяло и при това са непознати за тях като такива. Днес някои хора вече могат да имат съзнание за духовният свят, но то го няма, и затова го отхвърлят, и това се изразява в нервност, неврастения, в патологичен страх. Това е като ответен удар предизвикан от отсъствието на съзнание за духовния свят. Който чувства това, той чувства също и необходимост от духовното движение, което прераства в чиста религия, съхранява вярата в човека, носи пълно познание на духовния човек. Да се познае Христос означава също да се познае духовния човек.

Идеята на Христос да заживее в бъдещето на човечеството, означава да се преодолее християнството като религия и да се разкрият далечните хоризонти на християнството като познание. Християнството ще влезе в изкуството, ще го разшири и оживи, ще стане образуваща сила за изкуството в най-висша степен. “Парсифал” на Рихард Вагнер е подготовка за това. Християнството ще навлезе във всички проявления на живот на Земята, и когато религията вече отдавна няма да е нужна повече на човечеството, тогава човечеството ще се намира под силното влияние на християнския импулс, който трябваше да бъде даден на човечеството, когато то беше в средата на четвъртия културен период. В гръко-латинската културен период Христос е излезнал сред човечеството. И както човечеството е трябвало да се спусне в дълбините на материалния живот, така то е трябвало отново да се издигне към познанието на духа. И този импулс е даден от явяването на Христос.

Тези усещания трябва да ни въодушевяват през дните, в които символично имаме около себе си мистерията на Пасха, през периода на Пасха. Защото мистерията Пасха не е само мистерия на спомените, но също е и мистерия за бъдещето, пророчество на човека, който постепенно все повече и повече освобождава себе си от връзките и пътя и обстоятелствата на чисто физически чувствения живот.