| Алтернативен линк |
«ТАЙНИТЕ» –
КОЛЕДНО И ВЕЛИКДЕНСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
ОТ ГЬОТЕ
Кьолн, 25 декември 1907 г.
Който тази нощ беше в Кьолнската катедрала, можеше да види светещите три букви КМБ. Както знаете, те означават имената на така наречените трима свещени царе, според традицията на християнската църква наречени Каспар, Мелхиор и Балтазар. За Кьолн тези имена събуждат особени спомени. Съществува една древна легенда, която гласи, че костите на тези трима свещени царе, след като станали кардинали и починали, били донесени за известно време тук, в Кьолн. Във връзка с това има друга легенда, която разказва, че един датски цар дошъл веднъж тук, в Кьолн, и донесъл три корони за светите трима царе. Когато той отново тръгнал към къщи, сънувал един сън. В съня му се появили тримата царе и му поднесли три съда. Първият съдържал злато, вторият – тамян, а третият – миро. Когато датският цар се събудил, тримата царе били изчезнали, но съдовете останали, те стояли пред него – трите дара, които задържал от този сън.
Тази легенда съдържа нещо извънредно дълбоко. Загатва се, че в съня си царят има видение от духовния свят, като при това му се известява какво е символичното значение на тримата царе, тримата влъхви от Ориента, които при рождението на Христос Исус принасят в жертва злато, тамян и миро, и от това откровение му остават три дара, онези три човешки качества, които символично са показани чрез златото, тамяна и мирото – самопознание със златото, смирена набожност и жертвоготовност с тамяна и самоусъвършенстване и саморазвитие или опазване на вечното в човешкия аз с мирото.
Чрез какво е станало възможно царят да получи тези три способности като дарове от един друг свят? Станало е възможно чрез това, че той се е опитал да проникне с цялата си душа в един така дълбок символ, даден с тримата царе, които жертват своите дарове пред Христос Исус.
Много, много аспекти има в Христовата легенда, които дълбоко ни въвеждат в различното значение на това, което се има предвид с Христовия принцип, и това, което трябва да действа в света. Към тези най-дълбоки аспекти на Христовата легенда е и поклонението и жертвата на тримата маги, тримата царе от Ориента и не бива да пристъпваме към тази основна символика на християнската традиция без дълбоко разбиране. По-късно се оформя възгледът, че първият цар е представител на азиатските народи, вторият цар е представител на европейските народи и третият цар е представител на африканските народи. Там, където хората разбират християнстовото като религия на земната хармония, в лицето на тримата царе и тяхното преклонение все повече се вижда вливането на различните течения и религиозни насоки в света в един принцип – християнския принцип.
Онези, които по това време, когато легендата получава такъв наклон, са навлезли в мистерийните принципи на езотеричното християнство, виждат в Христовия принцип не само една сила, която навлиза в човешкото развитие, а в съществото, въплътило се в Исус от Назарет, те виждат една световна сила, която далеч надхвърля обичайната в нашето време човешка същност. В Христовия принцип те виждат една сила, която за човека представлява лежащ далеч в бъдещето човешки идеал, до който човекът може да се приближи, когато в духа си все повече разбира целия свят. Първоначално те виждат в човека едно малко същество, малък свят, микрокосмос, който за тях е отражение на макрокосмоса, на великия всеобхватен свят, съдържащ всичко, което човекът първоначално възприема с външните сетива, вижда с очите, чува с ушите, но който съдържа и всичко, което духът може да възприеме, което може да възприеме нисшият и най-ясновиждащият дух. Защото в началото така е изглеждал светът за езотеричния християнин. Всичко, което той вижда като процеси в небесния свод и върху нашата Земя, което вижда като гръмотевици и светкавици, буря, дъжд и слънчеви лъчи, като ход на звездите, изгрев и залез на Слънцето, изгрев и залез на Луната, за него е мимика, жест, външен израз на вътрешни духовни процеси.
Езотеричният християнин вижда мирозданието като човешкото тяло. Той вижда човешкото тяло, разчленено в различни части – глава, ръце, длани и така нататък. Виждайки човешкото тяло, той вижда движенията на ръцете, очите, лицевите мускули, но членовете и движенията на отделните части за него означават израз на вътреши духовни и душевни изживявания. Както в членовете на човека и техните движения той вижда вечното, душевното на човека, така в движенията на звездите, в светлината, която струи към човека от звездите, в изгрева и залеза на Слънцето и Луната, във всичко това езотеричният християнин вижда външния израз на божествено-духовни същества, които изпълват пространството. Всички тези природни процеси са за него делата на боговете, жестовете на боговете, мимиката на божествено-духовните същества. Но и всичко, което се случва в човешкия род, когато хората основават социални общности, когато се подчиняват на морални правила, регулират своите действия чрез закони, когато от силите на природата си създават работни инструменти, но не непосредствено дадени им от природата, всичко това, което човекът върши повече или по-малко несъзнателно, за езотеричния християнин е външен израз на вътрешно божествено-духовно действие.
Но езотеричният християнин не остава при такива общи форми, а посочва съвсем определени отделни жестове, единични части от мировата физиономия, от световната мимика, за да види в тези отделни части съвсем определени изрази на духовното. Той посочва към Слънцето и казва. Слънцето не е само външно физическо тяло. Това външно физическо слънчево тяло е тялото на една душевно-духовна същност, която прониква душевно-духовните същества, които са управителите, водачите на всички земни съдби; които са водачите на всички външни, природни процеси на Земята, но също и водачите на всичко, което се случва в човешкия социален живот, в закономерните порядки между всички хора. Когато езотеричният християнин поглежда нагоре към Слънцето, той обожава в Слънцето външното проявление на Христос. За него Христос е най-напред душата на Слънцето и езотеричният християнин казва следното: «Още от началото Слънцето е тялото на Христос, но хората на Земята и самата Земя не са били достатъчно узрели, за да приемат духовната светлина, Христовата светлина, която се излъчва от Слънцето. Затова е трябвало те да бъдат подготвени за Христовата светлина.»
Езотеричният християнин поглежда и към Луната, вижда как Луната отразява светлината на Слънцето, но тя е по-слаба от самата светлина на Слънцето и си казва: «Гледам ли с моите физически очи към Слънцето, съм заслепяван от неговата блестяща светлина; поглеждам ли Луната, не съм заслепяван, тя ми отразява блестящата слънчева светлина». В тази отслабена слънчева светлина, в тази лунна светлина, която осветява Земята, езотеричният християнин вижда физиономичния израз на древния Йехова принцип, израза за религията на Стария закон. Той си казва: «Докато Христовият принцип, Слънцето на справедливостта се появи на Земята, е трябвало принципът Яхве, подготвително отслабен в Закона, да изпрати тази справедливост на Земята.»
Така това, което лежи в древния Йехова-принцип, в Стария закон – духовната светлина на Луната, – за езотеричния християнин представлява отразената светлина на по-висшия Христов импулс. И с последователите на най-древните мистерии дори и по време на Средновековието езотеричният християнин вижда в Слънцето израза на управляващата Земята духовна светлина – Христовата светлина, а в Луната – израза на отразената Христова светлина, която в своето непосредствено лъчене би заслепявала хората. А в самата Земя езотеричният християнин, заедно с последователите на най-древните мистерии вижда това, което понякога му скрива, загръща ослепяващата слънчева светлина на духа. В Земята, както и във всички останали тела той вижда физическия израз на нещо духовно. Когато Слънцето видимо огрява Земята, когато през пролетта и по време на лятото изпраща лъчите си надолу и изтиква от Земята покълващия и избуяващ живот, когато през дългите летни дни достига своята кулминация, езотеричният християнин си представя как то подхранва външния избуяващ физически живот. В израстващите от почвата растения, в лицето на животните, които по това време разгръщат своята плодовитост, езотеричният християнин вижда по един външен физически начин същия принцип, който е същността, на която Слънцето е външният израз.
Но когато дните стават по-къси, когато настъпват есента и зимата, тогава езотеричният християнин си казва: «Слънцето все повече и повече оттегля своята физическа сила от Земята. В същата степен обаче, в каквато физическата сила на Слънцето бива оттеглена от Земята, расте духовната сила и тя най-силно се влива в Земята, когато през времето, което по-късно е било фиксирано от Коледните празници, настъпят най-късите дни и най-дългите нощи. Човекът не може да вижда тази духовна сила на Слънцето. Той би могъл да я види – казва езотеричният християнин, – ако в него съществува вътрешната сила на духовното съзерцание. Езотеричният християнин е имал още съзнание за това, което е основно убеждение и основно познание при мистерийните ученици от най-древни времена до сегашното време.
В нощите, които днес са фиксирани чрез Коледните празници, мистерийните ученици са били подготвяни за възприемането на вътрешното духовно съзерцание, така че са могли да виждат вътрешно духовно това, което според своята физическа сила в тези времена се оттегля от Земята с най-голяма интензивност. През дългите Коледни зимни нощи мистерийният ученик е могъл да стига до съзерцанието през среднощието. Тогава Земята не закрива повече Слънцето, което стои зад нея. Тя става прозрачна за него. През прозрачната Земя той вижда духовната светлина на Слънцето, Христовата светлина. Този факт, който е дълбоко изживяване за мистерийния ученик, се съдържа в израза: «Да се види Слънцето в средата на нощта.»
Има области, в които църквите, които обикновено са отворени през целия ден, се затварят в полунощ. Това е един факт, който свързва християнството с традицията на прадревни религиозни изповедания. Сред прадревните религиозни изповедания, изхождайки от своя опит, мистерийните ученици казват: «По обяд, когато Слънцето се намира в зенита си, когато то разгръща най-силната физическа сила, боговете спят, а най-дълбоко те спят през лятото, когато Слънцето разгръща своята най-силна физическа мощ. Те се събуждат през Коледната нощ, когато външната физическа сила на Слънцето е най-слаба.»
Виждаме, че всички същества, които искат да разгърнат своята външна физическа сила, се обръщат към Слънцето, когато Слънцето изгрява през пролетта. Те се стремят да получат външната физическа слънчева сила. Но когато в средата на лятото физическата сила на Слънцето протича с най-голяма сила надолу към Земята, тогава неговата духовна сила е най-слаба. През зимното полунощие обаче, когато Слънцето излъчва най-слабата си физическа сила към Земята, тогава човекът вижда духа на Слънцето през станалата прозрачна за него Земя. Езотеричният християнин чувства, че чрез задълбочаването в християнската езотерика все повече и повече се приближава до онази сила на вътрешното съзерцание, с която при съзирането на това духовно Слънце той може изцяло да изпълни своите чувства, мислене и волеви импулси. И тогава мистерийният ученик достига до една визия, която има най-висше реално значение: Докато Земята е непрозрачна, отделните ѝ части се виждат обитавани от хора, които имат отделни вероизповедания, но свързващата връзка я няма там. Човешките раси са разпръснати като климата, разпръснати са мненията на хората по Земята и там не съществува свързваща нишка. В същата степен обаче, в която хората започват да виждат Слънцето през Земята чрез вътрешната сила на съзерцанието, в същата степен, в каквато им се появява звездата, виждана през Земята, вероизповеданията на хората се обединяват в огромно, единно човешко братство. И онези, които ръководят отделните големи човешки маси, опирайки се на истината за висшите сфери, водят ги към посвещението във висшите светове, са представяни като маги. Трима са те, които на различни места на Земята довеждат най-различните сили до проявление. Човечеството трябва да бъде ръководено по различен начин. Но звездата, която изгрява зад Земята, се появява като обединяваща сила. Тя събира разпръснатите хора и те принасят жертви пред физическото въплъщение на слънчевата звезда, която се появява като Звезда на мира. Така религията на мира, на хармонията, на световния мир, на човешкото братство космическо-човешки се свързва с древните маги, които полагат в люлката на въплътения човешки син най-добрите дарове, които те са имали за човечеството.
Легендата е съхранила това, като казва, че онзи датски цар се е издигнал до познанието на магите, на тримата царе, и понеже се е издигнал дотам, те са му оставили своите дарове – дара на мъдростта в самопознанието, дара на всеотдайната набожност в саможертвата и дара на победата на живота над смъртта в силата и съхраняването на вечната същност в човешкото същество.
Всички, които разбират християнството така, виждат в него дълбоката духовно-научна идея за обединението на религиите. Защото те са на мнение, да, те притежават твърдото убеждение, че този, който схваща християнството, може да се издигне до най-висшата степен в развитието на човечеството.
Един от последните германци, които по този начин езотерично схващат християнството, е Гьоте и той влага този вид християнство, този вид изравняване на религиите, този вид теософия в дълбокомисленото стихотворение «Тайните», от което е останало само фрагмент,24 но по задълбочен начин ни показва вътрешното душевно развитие на един човек, проникнат и убеден в току-що описаните чувства и идеи.
Ние първо чуваме как Гьоте иска да ни насочи към странстванията на един такъв човек и как ни загатва, че това странстване може да доведе до някои заблуждения, че не е лесно за човека да открие пътя и че той трябва да притежава търпение и самоотдайност, за да постигне целта. Когато човекът ги притежава, той ще намери светлината, която търси. Чуйте началото на стихотворението:
Чудесна песен аз ще ви изпея.
Вий чуйте я и всеки призовете!
Провира пътят се през долини и
възвишения; тук изгледът е скрит,
там погледът прониква във простора,
а пътят щом през храсталака кривне,
не си мислете, че е заблуждение.
Усилия положили, желаем
в момента правилен целта да стигнем.
Но нека никой да не си представя,
че с много размисъл таз песен цяла
да разгадае някога ще може.
Спечелили тук биха много хора,
че майката Земя цветя различни
дарява ни, но някой с мрачен поглед
оттука заминава, а друг някой
със радостни импулси е изпълнен.
И нека всеки според свойта нужда
да черпи и се наслаждава тука,
а изворът за всеки странник да протича.
Пренесени сме в тази ситуация. Показва ни се един поклонник, който, ако го запитаме, не би могъл да ни каже според разума си това, което току-що изложихме като езотерична християнска идея, но това би могъл да го направи един поклонник, в чието сърце и душа живеят тези идеи, превърнати в чувства. Не е лесно да открием всичко скрито в това стихотворение, наречено «Тайните». Гьоте пояснява един процес, протичащ в онзи човек, в когото най-висшите идеи, мисли и представи се превръщат в чувства и усещания. Чрез какво се извършва това преобразуване?
Ние преминаваме през много въплъщения, от една инкарнация в друга. Във всяка научаваме по нещо. Всяка една ни дава много възможности да събираме нови опитности. Не е възможно да пренесем всичко с всички подробности от една инкарнация в друга. Когато човекът се ражда, не е необходимо да оживи всичко, което е научил по-рано с всички подробности. Но след като човекът е научил много в една инкарнация, умре и отново се роди, не е необходимо отново да се съживят всички негови идеи, а той живее с плодовете от своя предишен живот, с плодовете от своето учене. Неговата нагласа, неговото чувстване съответстват на познанията от предишните му въплъщения.
Тук, в Гьотевото стихотворение, това чудесно е изразено, като пред нас пристъпва един човек, който с най-прости думи – като от детска уста, не изговорено в разумна и идейна форма – изразява най-висшата мъдрост като плод от предишни познания.
Той е преобразил тези познания в чувство и усещане и чрез това е призван да води другите, които може би са имали повече представи. Един такъв поклонник със зряла душа, който е преобразувал в непосредствено чувство и усещане много от събраното като познания през предишни инкарнации, един такъв поклоник имаме в лицето на брат Марко. Като принадлежащ към едно тайно братство, той е изпратен с важна мисия до другото тайно братство.
Той странства през някои области и уморен стига до една планина. Там поема пътя към върха. Всяка строфа от това стихотворение има дълбоко значение. Когато се изкачва към върха, в една близка долина той вижда сгушен в полите на планината манастир. Този манастир е обиталище на едно друго братство, при което е бил изпратен. Над портата на манастира той вижда нещо особено. Там вижда кръст, но от особен вид, кръст обвит с рози! И там той произнася дълбокозначителни думи, които може да разбере само този, който знае колко често тези думи са били изговаряни сред тайните братства: «Кой прибави розите към кръста?» От средата на кръста той вижда да се излъчват три лъча както от Слънцето. Няма нужда да извиква пред душата си в понятия значението на този дълбок символ. В душата му, в неговата зряла душа живеят чувства и усещания за това. Неговата зряла душа познава всичко, което се съдържа вътре.
Какво означава кръстът? Той знае, че кръстът изразява някои неща. Между многото други неща също и тристранната нисша природа на човека – физическото, етерното и астралното тяло. В него се ражда азът. В кръста с розите имаме четиричленния човек, в кръста – физическия, етерния и астралния човек, а в розите – аза. Защо розите представят аза? Езотеричното християнство прибавя розите към кръста, защото в Христовия принцип съзира изискването, доколкото азът е роден в трите тела, да бъде издиган до все по-висш и по-висш аз. В Христовия принцип той вижда силата, издигаща този аз все по-високо и по-високо.
Кръстът е знакът на смъртта в един особен смисъл. И Гьоте чудесно изразява това на едно друго място, като казва:
И докато не постигнеш
това «Умри и бъди!»,
си само мрачен гост
на тъмната Земя.
Умри и бъди, преодолей това, което първоначално ти е дадено в трите нисши тела. Умъртви го, но не го умъртвявай, желаейки смъртта, а просветли това, което се намира в тези три тела, за да постигнеш силата в аза все повече да се усъвършенстваш. Чрез това, че умъртвяваш това, което ти е дадено в трите нисши тела, в аза се влива силата на съвършенството. В аза християнинът трябва да възприеме чак до кръвта си силата на усъвършенстването, съдържаща се в Христовия принцип.
Кръвта е израз на аза. Езотеричният християнин вижда в червените рози това, което в пречистената и просветлена от Христовия принцип кръв и чрез това в пречистения аз извежда човека нагоре до неговата по-висша същност; той вижда това, което преобразува астралното тяло в Духа-себе, етерното тяло – в Живота-дух и физическото тяло – в Човека-дух. Така в свързания с трите лъча кръст с розите насреща ни застава Христовият принцип, изразен чрез дълбокия символ. Поклонникът, брат Марко, който пристига тук, знае, че се намира на едно място, където се разбира дълбокият смисъл на християнството.
От странстването дълго уморен,
от порив висш което бе поел,
на прът подпиращ се по обичая,
пребродил криволичещи пътеки,
жадуващ късче хляб и глътка пиво,
брат Марко стигна в долината свежа
в прекрасна вечер, пълнен със надежда,
за тази нощ подслон гостоприемен
в зелената дъбрава да намери.
На хълма стръмен, извисен пред него,
открива в мрака тесничка пътека.
Поема той по нейните завои,
изкачва се по канари скалисти
и скоро вижда се издигнат
високо над долини и дъбрави,
а Слънцето приятелски го стопля.
Изпълнен със наслада, той съглежда
върха величествено горд насреща.
Над него Слънцето клони към залез,
господстващо то още по-могъщо,
катo на трон от облaците тъмни.
Събира сили той върха да стигне
с надеждата усилието да си струва.
Дали наблизо хора тук живеят?
Изкачва се нагоре и се вслушва,
и чувства се като роден отново.
Камбанен звън се чува отдалеко.
Върха достигнал вече, той съзира
наблизо зеленееща поляна.
Очите му от радост засияват,
съглеждайки в зеленината свежа
красиво построена светла сграда.
Последен лъч на Слънцето просветва.
Забързва той през росната ливада,
насреща му белее манастирът.
Достигнал го, изпълва се духът му
с надежда и спокойствие блажено;
на арката красива на вратата
съзира скоро тайнствена картина.
Разглежда я в смирение дълбоко,
молитва се изтръгва от сърцето.
Какво ли означава този образ?
Залязва Слънцето, звънът замира.
Той вижда знака мощно там изправен,
за цял свят символ на надежда светла,
на който хиляди души се посвещават,
към който хиляди сърца молби отправят,
унищожаващ силата на смърт горчива,
понесен и развят на флагове победни.
Мощ нова бликва в немощното тяло,
той вижда кръста и очите свежда.
Доброто как оттам извира чувства
и вярата на хилядите хора.
Проблясва смисъл нов и го пронизва,
щом знака тук очите му съзират.
Той вижда кръста с розите обгърнат.
Кой ли към кръста розите прибави?
Обвива кръста свеж венец от рози,
със мекота дървото да проникне.
Небесни облаци сребристо трепват,
нагоре кръст и рози да издигнат.
Свещен живот от центъра извира,
излъчващ се трикратно там в три лъча.
Написани слова не се откриват,
които тайната да му разкрият.
Той в мрака нощен още потъмняващ
стои вглъбен и чувства се укрепнал.
Това, което като дух на най-дълбокото християнство се намира вътре в тази сграда, се показва чрез този обвит с рози кръст и там, където поклонникът пристъпва, наистина е посрещнат от този дух.
Той влиза там, усеща, че в този дом витае не обичайната за света религия, а висшето единство на религиите на света. В този дом той съобщава на един стар член на братството, което се намира тук, по чия поръка и защо е дошъл. Приет е и узнава, че в този дом съвсем самотно живее едно братство от дванадесет братя. Тези дванадесет братя са представителите на различни човешки групи на Земята. Всеки отделен брат е представител на едно религиозно вероизповедание.
Тук не се приема някой, който е още млад и незрял, а се приема човек, сблъскал се вече с живота, преминал през мировата радост и мировото страдание, работил и действал в света и от своя ограничен свят издигнал се до по-широк хоризонт. Едва тогава се присъединява и бива приет в кръга на дванадесетте. А тези дванадесет, от които всеки представя по едно религиозно изповедание от света, живеят тук заедно в мир и хармония. Защото те са предвождани от един тринадесети, който надвишава всичките в съвършенството на човешката същество, който превъзхожда всички по широкото схващане на човешките отношения.
Как Гьоте показва, че този тринадесети е представителят на истинската езотерика, носителят на вероизповеданието за кръста с розите? Това е показано, когато Гьоте казва: «Той беше сред нас. Сега сме много тъжни, понеже иска да ни напусне, той иска да се отдели от нас. Решава, че е правилно да се раздели сега с нас. Иска да се издигне във висшите светове, защото не е нужно повече да се проявява в земно тяло.»
Той може да се издигне нагоре. Защото се е издигнал нагоре до една точка, обрисувана от Гьоте, който казва: «За всяко вероизповедание съществува възможността да се доближи до висшето единство.» Когато всяка от дванадесетте религии е узряла да се включи в хармонията, тогава тринадесетият, който преди това външно е изградил хармонията, може да се оттегли.
Красиво ни се казва чрез какво може да се извоюва това самоусъвършенстване. Най-напред ни се разказва животът на тринадесетия. Но братът, който приема поклонника Марко, знае още нещо, което великият предводител на дванадесетте не е могъл да каже. Някои неща от дълбоко езотерично значение се разказват от този брат на поклонника Марко. Той му разказва как, когато тринадесетият е бил роден, една звезда е оповестила неговото земно битие. Това е непосредствена връзка със значението на звездата, която е водила тримата свещени царе. Тази звезда има едно продължаващо да съществува значение, тя показва пътя към самопознанието, самоотдадеността и самоусъвършенстването. Това е звездата, разкриваща разбирането за даровете, които датският цар получава чрез видението в съня си, и която се появява при раждането на всеки, узряващ да приеме Христовия принцип в себе си.
Още нещо се узнава. Узнава се, че той се е развил до онези висини на религиозната хармония, които донасят на душата мира и хармонията. Дълбоко значимо е символизирано това с картината, че когато тринадесетият се появява в света, един лешояд се спуска надолу, но вместо да действа опустошително, внася мир между гълъбите. Казва ни се още нещо. Змия се промъква в люлката и се увива около малката му сестричка. Тринадесеттият, сам още дете, убива змията. В това чудесно е показано как една зряла душа – защото само една зряла душа може да постигне нещо такова след много инкарнации – още в младенческа възраст убива змията, това означва, че тя преодолява нисшата астрална същност. Змията е символ за нисшата астрална същност. Сестрата е собственото етерно тяло, около което се увива астралното тяло. Той убива змията, увиваща се около сестрата.
След това ни се разказва как той послушно се съобразява с това, което първоначално се изисква от него в родителския дом. Той слуша суровия си баща. Душата преобразува своите изживявания, идеи и мисли. Тогава в нея се развиват лечебни сили, чрез които може лечебно да действа в света. Развиват се сили, предизвикващи чудеса.
Те се виждат в това, че със своя меч той удря скалите и се появява извор. Тук нарочно е показано как душата му следва следите на шрифта.
Така постепенно узрява главният, представителят на човечеството, избраният, който тук, в общността на дванадесетте – великия таен орден, под символа на кръста с розите, е приел мисията за човечеството да хармонизира разпространените по света вероизповедания, – действа като тринадесети. Така по дълбокомислен начин се запознаваме първоначално с душевната нагласа на този, който досега е предвождал братството на дванадесетте братя.
Почуква той, когато на небето
звезди към него светъл поглед свеждат.
И портата отваря се; сърдечно
посрещат го с разтворени обятия.
Разказва им той, откъде пристига,
на висши същества зова последвал.
Изслушват го. Почитайки те госта,
почитат пратеника отдалече.
Тук всеки се опитва да го чуе,
разтърсен сам от тайнствената сила.
Дъхът не смее госта да прекъсне,
а думите потъват във душите.
Каквото казва, действа като мъдрост
свята, отронена от детски устни.
Невинни жестове и откровенност
го правят да изглежда другоземец.
Добре дошъл, извиква старец мъдър,
щом мисията ти надежда носи!
Сам виждаш ти, посърнали сме всички,
макар че твоят лик душите ни вълнува:
Най-висше щастие, ах, беше ни отнето,
обзети сме от грижа и уплаха.
В миг важен те приема нашата обител
теб, страннико, със нас ти да си тъжен.
Понеже, ах, мъжът, тук всички свързващ,
възпламенил живот и смелост светла,
след кратко време нас ще ни напусне.
Съвсем наскоро сам оповести ни,
но нито час, нито пък как ний знаем.
Така раздялата неотменима
потайна е и мъка ни изпълва.
Ти виждаш тука всички посивели,
природата нас към покой насочва.
Не каним никой тук във младостта му
света да изостави твърде рано.
Щом мъка и наслада сме узнали,
и буря във сърцата не вилнее,
ний можехме с чест тука да попаднем,
с утехата за сигурния пристан.
Мъжът достоен, който ни поведе,
в сърцето си мир Божи съхранява;
по жизнения път го съпровождах
и времето изминало съзнавам.
Часът самотен, в който се подготвя,
вести горчиво близката раздяла.
Какво човекът е, защо не може
живота си за другия да жертва?
Това желая само аз горещо,
защо не мога днес да го изпълня?
А колко много вече са далеч от мене!
Но него най-горчиво ще оплаквам.
Как радостно прием ти би оказал!
Сега домът си ни оставя само.
Приемник няма още огласен, но
в духа е веч от всички отделен.
Той всеки ден за малко тука идва,
Разказва, повече от друг път трогнат.
Разбираме от неговите думи,
как предпазливо своя път е следвал.
Стремим се мъдрите слова с детайли
да съхраним за поколенията късни;
един от нас прилежно ги записва,
загрижен да останат чисти в паметта ни.
Бих искал много сам аз да разкажа,
отколкото сега да слушам тихо.
Не ще да липсва ни детайл от всичко,
което живо пазя в паметта си.
Аз слушам и не мога да прикрия,
че недоволен със това оставам.
Ако за тез неща бих заговорил,
величествено биха прозвучали.
Кат’ трети бих разказал по-свободно,
на майка му как дух го предвещава
и на кръщението му звезда отгоре
на нощното небе блестящо светва,
и как крила разперил лешоядът мощен
при гълъбите в двора тежко кацал,
не както винаги да им наврежда,
а нежно с тях едно да стане.
Пред нас той скромно премълчавал беше,
как кат’ дете змията победил бе,
която във леглото пропълзяла
и около сестра му се увила.
Бавачката детето изоставя,
гадината той удушава смело.
И майка му, изпълнена със радост,
видяла храбростта, но и детето живо.
Мълчал бе той за извора, избликнал
пред меча негов от скалата суха,
обилен кат’ поток, потекъл долу,
достигнал низината чист и бурен.
Извира той до днес сребрист и бързотечен,
какъвто бил е още отначало,
другарите му чудото видели,
горещата си жажда утолили.
Възвишен ли е нравът на човека
не чудеса извършва, щом успява.
Мощта на Бог-Творец във него действа,
издига слабото до висша слава.
Но щом човекът в изпитите тежки
най-трудния издържа себепобеждаващ,
за пример той се сочи и се казва:
Това е той, това той притежава!
Прониква всяка сила нашироко,
живее, тук и там се ангажира,
потокът миров бурно ни повлича,
отвсякъде препятствия поставя.
В душевни бури и в кавгите външни
слова духът дочува неразбрани:
От тази мощ, която всички същества обвързва
освобождава се човекът, който се преодолява.
Когато този човек, този аз, който първоначално е даден на човека, бъде преодолян, той става водач на току-що характерезираното избрано братство.
Той ръководи дванадесетте. Придружава ги до момента, когато те стават толкова зрели, че той може да ги напусне.
Нашият брат Марко бива въведен в пространството, където действат дванадесетте. Как действат те? Това действане е от особен вид и на нас ни се обръща вниманието към факта, че това е действане в духовния свят. Човекът, чиито очи гледат само към физическия свят, не може лесно да си представи, че има и друга работа, която при известни обстоятелства е много по-съществена и по-важна от външната дейност на физическия план. Работа от по-висшите планове е много по-важна за човечеството. Но трябва да бъдат изпълнени условията, че който иска да работи от висшите полета, най-напред трябва да привърши работата си във физическия свят. Тези дванадесет са го направили. Затова тяхното общо действие означава нещо висше в служба на човечеството.
Нашият брат Марко се въвежда в пространството, където дванадесетте са събрани в своите общи събрания и там, в една дълбока символика, го пресреща начинът на тяхната обща дейност. Каквото, изхождайки от своята особена самобитност, всеки от братята има да допринесе за тази обща дейност, се изразява в особения символ, отнасящ се до столовете на всеки един от дванадесетте. Там се виждат някои символи, които по сетивен вид, по най-различен начин изразяват какво всеки един трябва да допринесе за общата работа, състояща се в духовна дейност, така че тези потоци се вливат тук в един поток духовен живот, който протича в света и внася сила в останалото човечество. Има братства, центрове, от които произлизат такива течения и въздействат на останалото човечество.
Над стола на тринадесетия брат Марко отново вижда знака на кръста, обвит с рози, този знак, който същевременно е символ за четиричленната човешка природа, а в символа на розите е изразена пречистената кръв или азовият принцип, принципът на по-висшия човек. И освен това ние виждаме как това, което трябва да бъде преодоляно чрез този знак, като особен символ е поставено вляво и вдясно на стола на тринадесетия. Вдясно той вижда огненочервения дракон, който представлява астралната същност на човека.
В християнската езотерика много добре се знае, че човешката душа може да бъде отдадена на трите нисши тела. Отдадена ли е на тях, тогава в нея царува нисшият живот на тристранното тяло. Това се изразява в астралното възприятие чрез дракона. Това не е само символ, а много реален знак. В дракона се изразява какво първоначално трябва да бъде преодоляно. В страстите, в тези сили на астралния огън, които принадлежат на физическия човек, в този дракон християнската езотерика, от чийто дух е написано това стихотворение и която се е разпространила в Европа, вижда това, което човечеството е получило от горещата зона, от Юг. От Юг произлиза онази част на човека, която човечеството си е донесло като гореща страстност, повече насочена към долната сетивност. Като първи порив да се води борба с нея и тя да се преодолее, се предчуства това, което протича във въздействията на по-студения Север. Въздействията на по-студения Север, слизането на аза в тричленното тяло, според един древен символ, взет от съзвездието на мечката, е изразено с вкарването на ръката в устата на мечката. Преодолява се нисшата човешка природа, това, което се изразява в огнения дракон. И което така се е запазило в по-висшата животинска същност, се представя в мечката, а азът, развил се над драконовата природа, се представя в протегнатата ръка, пъхната в гърлото на мечката. От двете страни на кръста с розите се вижда това, което трябва да бъде преодоляно от самия кръст с розите, а кръстът с розите приканва човека да се пречиства и издига все по-нависоко.
Така стихотворението наистина ни представя по най-дълбок начин принципа на езотеричното християнство и ни довежда до разбирането, какво трябва съвсем особено да застане пред душата ни при един такъв празник като този, който днес празнуваме.
От най-стария от присъстващите членове на братството бива обяснено на поклонника Марко, че това, което те вършат тук заедно, се прави в духа, че това е духовен живот. Тази работа за човечеството на духовния план означава нещо особено. Братята са изживели радостите и страданията на живота. Те са преминали през борби, вършили са работа вън в света. Ето че са тук, но и тук продължават да работят върху развитието на човечеството. На брат Марко му се обяснява: «Ти видя сега толкова много тук, колкото може да се покаже на ученика, пред когото се отваря първата порта. В изпълнени със значение символи ти беше показано как трябва да изглежда човешкият възход. Но втората порта скрива по-висши тайни – как да се работи за човечеството от по-висши светове. Но тези по-висши тайни можеш да узнаеш едва след дълга подготовка, тогава можеш да пристъпиш през другата порта.»
Дълбоки тайни се проявяват в това стихотворение.
Преди го учеше сърцето му,
не бих го аз нарекъл добродетел;
когато бащиният зов важеше,
дори младежкото свободно време
суров и строг със работа изпълващ.
Синът се доброволно подчиняваше,
подобно на сирачето в принуда,
за да получи малко подаяние.
Той бранниците придружаваше,
пеша при буря и при жарко слънце
обяд приготвяше, конете хранеше,
на всеки стар боец той да послужи.
Послушен тичаше по всяко време
денем и нощем сам като посланик.
Привикнал бе за други да живее,
изглеждаше, че тежък труд го радва.
Как в битката със бодър нрав четеше
по черната земя оставените знаци,
избираше сам билките, с които
превързваше ранените в борбата.
Докосвайки, лекуваше веднага
ръката топла болните тешеше.
Очите го поглеждаха със радост,
баща му само него не ценеше.
Лек като плуващ кораб, тежкия товар
на строгите родители не чувстващ,
послушно думите им следващ. И както
радостта момчето, а честта младежа,
напред подтикваше го чужда воля.
Измисляше бащата пак напразно
нови проби, изпълвани достойно.
Накрая се предаде и доволен
цената на сина си той признава.
Суровостта на стария изчезна,
дори прекрасен кон дари му с радост.
Младежът бе от службата свободен
и вместо ножа къс, получи меча остър.
Така изпитан той пристъпи в орден,
за който от рождение бе имал право.
Така могъл бих дълго да разказвам,
и да учудвам всеки нов слушател.
Животът му ще бъде приравняван
за в бъдеще с най-чудните легенди.
Що на душата в басни и поеми
невероятно ѝ изглежда, но пак
наслада ѝ доставя висша, вий тук
го чуйте и за истина го приемете.
Попиташ ли избраният как се нарича,
когото провидението ни изпрати,
когото винаги ще възхвалявам,
извършил толкоз чудеса прекрасни?
Хуманус мъдрият светец се казва,
човекът най-чудесен, що видял съм.
Би трябвало рода му със предците
да опознаеш, както го зоват царете.
И старецът разказваше и още
разказвал би, защото с чудесата
изпълнен беше целият, а ние
с наслада слушахме две-три недели.
Но изведнъж прекъснаха словата,
докато гостът беше се заслушал,
останалите братя тръгнаха и пак
се върнаха, но думите замряха.
Когато след приетата вечеря
пред Бог и домакина поклонил се
брат Марко за вода помоли,
получи я в кристална чиста чаша.
Заведоха го във голяма зала,
където се разкри прекрасна гледка.
Що той видя, не ще остане скрито,
защото съвестно на вас ще го разкажа.
Украсата не заслепяваше окото,
издигаше се дръзко кръстовиден свод,
тринайсет стола бяха до стените
грижливо подредени, като в хор;
издялани изящно от ръце изкусни,
стояха пултове пред всеки стол.
Тук всеки бе отдаден на молитва,
спокойствие и дружелюбен общ живот.
Висяха над главите гербове тринайсет,
един за всеки стол тук беше отреден.
Изглеждаха не горди със предците,
стоеше всеки важен и избран.
Брат Марко от вълнение изгарящ,
желаещ всеки образ да прозре,
във центъра видя повторно знака –
обгърнатия кръст със свежи рози.
Душата може много тука да узнае,
очите скачат бързо от предмет на друг.
И шлемове висят над щитовете,
тук-там се вижда меч и остра пика,
оръжия от бойните поля далечни
донесени, стените бели тук красят,
и знамена и пушки, чуждестранни,
дори въжета и вериги странни.
Коленичи пред стола свой тук всеки,
молитвено наведен и замислен,
от устните отронват се напеви,
изпълват със смирение душата;
с благословия всички верни братя
сбогуват се, за кратко се разделят.
И само Марко в залата остава,
дорде останалите я напускат.
Умората го мъчи, но е буден,
привличат го там образи потайни:
Пред него дракон пурпурнопламтящи
горещи пламъци изригва диво;
протегната ръка там в мечо гърло,
което кръв излива на талази.
И двата герба вдясно и във ляво
стоят до кръста, обкръжен със рози.
Където и той поглед да насочи,25
пленява го прекрасното изкуство.
Разкошът тук изглежда преднамерен,
изглежда, че само се сътворява всичко.
Да се учудва ли на съвършеното?
Да се учудва ли на сътвореното?
Изглежда му, че със възторг небесен
едва в тоз миг започва да живее.
Ти идваш тук по пътища незнайни,
промълвя старецът слова любезни.
Тук да останеш, канят образите странни,
дорде узнаеш що герои правят.
Прикритото не се отгатва лесно,
ще го покажат, че за теб е близко.
Предчувстваш ти какво изстрадано е,
изгубено и пак спечелено отново.
Не вярвай, че за древно време само
разказва старецът, и друго има
значимо повече от тук видяното,
покрива го понякога завеса.
Ако желаеш, продължи нататък:
Пристъпил си едва през прага първи;
в предверието ти приятелски приет си.
Изглеждаш ми достоен там да влезеш.
След кратка почивка брат Марко започва да предусеща нещо. Той оставя върху душата му да въздейства издигането на човешкия аз чрез изпълнени със значение символи и когато след кратка почивка бива събуден от някакъв знак, идва до една заключена порта. Там чува особени звуци – три удара като че ли пронизани от музиката на флейта. Той не може да погледне вътре, не може да види какво става там.
Не е нужно да ни се каже нещо повече от тези няколко думи, за да се загатне по най-дълбокомислен начин за това, което очаква човека, когато се приближи към духовните светове, когато толкова се е пречистил и усъвършенствал чрез работата върху своята същност, че е преминал през астралния свят и се приближава до по-висшите светове – онези светове, в които се намират духовните праобрази на нещата тук, на Земята, – когато се доближи до това, което в езотеричното християнство се нарича небесният свят. Той преминава най-напред през един свят от нахлуващи цветове и след това пристъпва в един свят на звуци, в мировата хармония, в музиката на сферите. Духовният свят е свят на тоновете. Който е развил своя по-висш аз така, че да стигне до висшите светове, трябва да се вживее в този духовен свят. Гьоте ясно изразява висшето изживяване на света на духовното звучене в своя «Фауст», когато го оставя да се издигне в небето и небесният свят му се разкрива чрез звуците:
В надпяване със братски сфери
изконно Слънцето ехти.26 /превод Кръстьо Станишев/
Физическото Слънце не звучи, звучи духовното Слънце. Гьоте обрисува картината, когато Фауст след дълги лутания се издига в духовните светове:
Звучно за уши духовни,
веч е новий ден роден...
свирят тромби и фанфари...
чудното се недочува.27
Когато човекът се развива нагоре чрез символичния пъстър свят на астралното, той се доближава до света на хармонията на сферите, до девахана, това, което е духовната музика. Когато брат Марко прекрачва първата порта, портата на астралния свят, дочува само тихото звучение на вътрешния свят, който се намира зад нашия външен свят, онзи свят, който преобразува нисшия свят на астралността в по-висшия свят, проникнат от тризвучието. И когато достигнем до по-висшия свят, в него човешката нисша природа се преобразува в по-висшата триединност, нашето астрално тяло се преобразува в Духа-себе, етерното тяло – в Живота-дух и физическото тяло – в Човека-дух.
В музиката на сферите брат Марко предчувства тризвучието на по-висшата природа и когато става едно с музиката на сферите, усеща първото предчувствие за подмладяването на човека, който влиза във връзка с духовните светове. Като в сън вижда в градината подмладеното човечество в облика на трима младенци, носещи три факли. Това е моментът, когато душата на Марко се е събудила от мрака, а където мракът е все още там, светлината още не е проникнала. В това време обаче душата може да погледне в духовния свят. Тя може да погледне в духовните светове, както може да погледне, когато средата на лятото е изминала, когато Слънцето все повече отслабва, зимата настъпва и в среднощието на Свещената нощ Христовият принцип прозира през Земята.
Чрез Христовия принцип човекът се въздига до висшата Троичност, което се представя на брат Марко в образа на тримата младенци, които представляват подмладеното човечество. Това е, което Гьоте изразява в стиха:
И докато не постигнеш
това «Умри и бъди!»,
си само мрачен гост
на тъмната Земя.
На този, който разбира езотеричното християнство, Свещената нощ трябва да му покаже всяка година, че това, което се случва във външния свят, е само мимика, жест за вътрешен духовен процес. Външната сила на Слънцето се изживява в пролетното и лятното Слънце. Тази външна слънчева сила, която е само оповестяване на вътрешната духовна сила на Слънцето, е изразена в евангелието в образа на Йоан, а насреща ѝ застава вътрешната духовна сила, изразена в Христос. И когато физическата сила на Слънцето все повече намалява, духовната сила се покачва и става все по-мощна и по-мощна, като през Свещената нощ тя е най-силна. Това лежи в думите на Евангелието на Йоан: «Аз трябва да се смаля, а Той да се усили.»28 И Той се засилва и засилва и се появява там, където слънчевата сила отново достига външната физическа сила.
За да може човекът в тази външна физическа сила все повече да обожава и се моли на духовната слънчева сила, трябва да се научи да познава значението на Коледния празник. За човека, който не познава това значение, новата сила на Слънцето не е нещо различно от старата физическа сила. Този обаче, който се е запознал с импулсите, които му дава езотеричното християнство, а именно Коледният празник, в уголемяващата се сила на слънчевото тяло ще види външното тяло на вътрешния Христос, който се излъчва през Земята, който я оживява и оплодява, така че самата Земя става носител на Христовата сила, на Земния дух. Това, което се ражда всяка Коледа, всеки път се ражда отново. Христос ни оставя да възприемем в душата си микрокосмоса в макрокосмоса и това възприятие ще ни издига все по-нависоко и по-нависоко.
Това, което отдавна вече е станало нещо външно за човека – празниците, отново ще се появи за него в неговото дълбоко значение, когато чрез дълбоката езотеричност той бъде доведен до знанието, че проявяващото се вън в природата като гръм, светкавица, изгрев и залез на Слънцето, изгрев и залез на Луната, е проявление на духовно битие.
И в най-важните моменти в нашите празници човекът трябва да разбере, че тогава и в духовния свят се случва нещо значително. Тогава той ще бъде насочван към подмладяващата духовна сила, показана ни в образа на тримата младенци, която азът може да спечели само в отдадеността си на външния свят, а не като се изключи егоистично от него. Няма обаче отдаденост на външния свят, ако външният свят не е проникнат от духа. Това, че този дух трябва отново да се появява като светлина в мрака всяка година за всички хора, дори за най-слабите, всяка година трябва наново да бъде записвано в сърцето и душата на човека.
Това иска да изрази Гьоте и в стихотворението «Тайните». То е коледно и същевременно великденско стихотворение. То иска да покаже дълбоките тайни на езотеричното християнство. Ако оставим да ни подейства това, което Гьоте е искал да загатне от дълбоките тайни на розенкройцерското християнство, ако приемем в нас неговата сила дори и само частично, тогава ще можем да станем мисионери поне за някои хора в нашето обкръжение, ще постигнем тези празници отново да могат да се превърнат в нещо духовно и изпълнено с живот.
След кратък сън в една спокойна стая,
камбанен смътен звън събужда Марко.
Той незабавно скача от леглото,
молитвения призив да последва.
Припряно се облича и прескача прага,
сърцето му пред него църквата достига,
послушен, тих и от молитвата окрилен
звъни, но бравата залостена намира.
И както се ослушва, в мига същ дочува
трикратен удар върху метална руда.
Не удар на часовник или звън камбанен,
от флейта звуци се преливат странно,
нечувани и за тълкуване неясни.
Разливат се те и сърцето радват,
като че с песни сериозно канят
доволни двойки там да затанцуват.
Поглежда през стъклото, за да види,
какво обърква го и го затрогва.
Деня съглежда да светлей на Изток,
разпръскващ нежен аромат нагоре.
Дали да вярва на очите свои?
Загадъчно сияние просветва
и трима младенци с горящи факли
прибързват в лабиринта от алеи.
Той вижда ясно белите одежди,
блестящи меко тялото обвиват,
къдриците красят венците цветни,
от рози плетен пояс ги обвива.
Изглеждат идващи от нощни танци,
прекрасни, жизнени и освежени.
Като звезди небесни факлите угасват,
изчезват бързо младенците в мрака.
