Шеста лекция

Йога в Изтока и Запада (заключение).

Лекция пред членовете на Антропософското Общество

30 май 1906 год., Париж, Франция,

По записки на слушатели, непрегледани от автора.

превод от английски: Радослав Радев

Първото нещо, което трябва да се осъзнае е, че Йога не е внезапно, спонтанно събитие, а процес на постепенно обучение, на вътрешно преобразяване. Той не се състои, както често се предполага, в серия външни привиквания и аскетични практики. Всичко трябва да протича в дълбините на душата.

Често се казва, че първите стъпки на Посвещение са изпълнени с рискове и смъртни опасности. Има известна истина в това. Посвещение, или Йога, е да стигнеш до раждане на висшата душа, която спи във всяко човешко същество. Астралното тяло се изправя пред опасности, аналогични на тези, съпътстващи физическото раждане; има родилни мъки преди душата да излезе от човешката природа на желание. Разликата е, че раждането на Духа е много по-продължителен процес от този на физическото раждане.

Нека вземем друго сравнение. Висшата душа е тясно свързана с животинската душа. Чрез тяхното съединяване страстите биват смекчени, одухотворени и контролирани според степента на интелигентност и воля на човека. Това сливане е от полза за човека, но той плаща за него със загубата на ясновидството. Представете си зелена течност, получена от съчетаване на сини и жълти елементи. Ако успеете да ги разделите, жълтото ще се утаи, а синьото ще се издигне на повърхността. Нещо подобно се случва когато, чрез Йога, животинската душа бива отделена от висшата душа. Последната придобива ясновидско виждане; първата е оставена на собствените си сили, и ако не е била пречистена от Аза, тя се отдава на своите страсти и желания. Това често се получава в случая на медиумите. “Пазачът на Прага” защитава човека от тази опасност.

Първото условие, изискващо се от Посветения, е неговият характер да бъде силен и той да бъде господар на своите страсти. Йога трябва да бъде предшествана от строга дисциплина и от постигане на определени качества, първото от които е вътрешно спокойствие. Обикновената “моралност” не е достатъчна, защото тя се отнася само за поведението на човека във външния свят. Йога е свързана с вътрешния човек.

Ако се казва, че състраданието е достатъчно, нашият отговор ще бъде: - Състраданието е добро и необходимо, но пряко няма нищо общо с окултното обучение. Състрадание без мъдрост е слабо и безсилно.

Задачата на окултиста, на истинския Посветен, е да промени посоката на потока на своя живот. Днес действията на човека са подбуждани и определяни от неговите чувства така да се каже, от импулси от външния свят. Действия, определяни от пространството и времето, нямат никакво значение. Трябва да се отиде отвъд времето и пространството. Как можем да постигнем това?

1. Контрол на мисълта. Трябва да можем да концентрираме мисълта си върху един обект и да я задържим там.

2. Контрол на действията. Отношението ни към всички действия, били те банални или значими, трябва да бъде да доминираме, управляваме и да ги държим под контрола на волята. Те трябва да бъдат резултат на вътрешна инициатива.

3. Равновесие на душата. Трябва да има умереност в тъгата и в радостта. Гьоте е казал, че душата, която обича, до смъртта си е еднакво щастлива и еднакво тъжна. Окултистът трябва да понася най-голямата радост и най-дълбоката тъга с еднакво хладнокръвие на душата.

4. Оптимизъм становището, което търси доброто във всичко. Дори в престъплението и в глупостта има елемент на добро. Една персийска легенда разказва, че веднъж Христос минал покрай труп на куче и Неговите ученици отвърнали глава с отвращение. А Христос казал: “О, зъбите му са прекрасни.”

5. Доверие. Умът трябва да бъде отворен за всяко ново явление. Никога не трябва да позволяваме преценките ни да се определят от миналото.

6. Вътрешно равновесие, което е резултат на тези подготвителни мерки. Тогава човекът е достатъчно зрял за вътрешно обучение на душата. Той е готов да стъпи по пътя.

7. Медитация. Трябва да можем да направим себе си слепи и глухи за външния свят и за спомените си от него, до точката, където да не може да ни обезпокои дори изстрел на пушка. Това е прелюдия към медитацията. Когато е била създадена вътрешната пустота, човекът е способен да получи подбуда от своето вътрешно същество. Тогава душата трябва да бъде събудена в самите й дълбини с определени идеи, способни да я тласнат към нейния извор.

В книгата “Светлина по пътя” има четири изречения, които могат да бъдат използвани в медитация и вътрешна концентрация. Те са много древни са били използвани от Посветените векове наред. Тяхното значение е дълбоко и многостранно.

“Преди очите да могат да виждат, те трябва да не могат да плачат.”

“Преди ухото да може да чува, то трябва да е изгубило своята чувствителност.”

“Преди гласът да може да говори в присъствието на учителите, той трябва да е загубил силата да наранява.”

“Преди душата да може да стои в присъствието на учителите, краката й трябва да бъдат измити с кръвта на сърцето.”

Тези четири изречения имат магическа сила. Но ние трябва да ги съживим вътре в нас, трябва да ги обичаме както майката обича своето дете.

Тази първа степен на обучение има силата да развие етерното тяло и особено горната му част, която съответства на главата. Вече развил горната част на етерното тяло, ученикът трябва да започне да контролира дихтателната и кръвоносната система, белите дробове и сърцето. В отдалечени епохи на земната еволюция човекът живееше във водата и дишаше с хриле като риба. Свещената литература посочва времето, когато той започна да диша въздуха на небето. Книга Битие казва “Бог вдъхна в ноздрите му дъха на живота.”

Ученикът трябва да пречисти и причини промени в своята дихателна система. Всяко развитие води от хаос към хармония, от липса на ритъм към ритъм (евритмия). В инстинктите трябва да бъде внесен ритъм.

В древни времена, различните степени на Посвещение бяха наричани с характерни имена:

Първа степен: Гарванът (онзи, който стои на прага). Гарванът се появява във всички митологии. Според Едите той шепне в ухото на Вотан какво вижда надалеч.

Втора степен: скритият Учен, или Окултистът.

Трета степен: Войнът (борба и стремеж).

Четвърта степен: Посветеният носи името на своя народ той е “персиец” или “грък”, защото душата му е израснала до точка, където включва душата на неговия народ.

Шеста степен: Посветеният е Слънчев Герой, или Слънчев Вестител, защото неговият напредък е толкова хармоничен и ритмичен като този на Слънцето.

Седма степен: Посветеният е “Отец”, защото има силата да прави от хората ученици и да бъде защитник на всички; той е Бащата на новото същество, “роденият повторно” във възкръсналата душа.

Слънцето представлява съживителното движение и ритъм на планетарната система. Легендата за Икар е легенда за Посвещението. Икар се опитва да достигне Слънчевата Сфера преждевременно, без необходимата подготовка, и е отхвърлен надолу.

Новият ритъм на дишане причинява промяна в кръвта. Човек е пречистен дотам, че е способен сам да произвежда кръв без помощта на хранене. Продължителната медитация променя естеството на кръвта. Човек започва да издишва по-малко въглерод; той задържа определено количество и го използва за изграждането на своето тяло. Въздухът, който той издишва, е чист. Той постепенно започва да става способен да преживява със силите, съдържащи се в собствения му дъх. Той постига алхимично преобразуване.

Какви са висшите степени на Йога?

1. Посветеният намира спокойствие в своята душа. Постига се астрално виждане където всичко е символичен образ на реалността. Това астрално виждане, което възниква в спящо състояние, е все още непълно.

2. Сънищата спират да бъдат хаотични. Човек разбира отношението между символизма на съня и реалността; той придобива контрол над астралния свят. И тогава в душата се събужда вътрешната астрална светлина, която възприема другите души в истинската им същност.

3. Установява се продължителност на съзнанието между будното състояние и спящото състояние. Астралният живот се отразява в сънища, но в дълбокия сън се появяват чисти звуци. Душата изживява вътрешните слова, изливащи се от всички същества като могъща хармония. Тази хармония е проявление на реалността; тя бе наречена от Платон и Питагор хармонията на сферите. Това не е поетична метафора, а реалност, изживявана от душата като вибрация, излъчвана от душата на света.

Гьоте, който получи посвещение между периодите си на живот в Лайпциг и Страсбург, знаеше за хармонията на сферите. Той я изрази в началото на “Фауст” в думите, казани от Архангел Рафаел:

“Звучат в хармония Вселените

И в хора на сферите се чува гръм.

Златното Слънце неизменно

тече по своя предписан път.”

В дълбок сън Посветеният чува тези звуци сякаш са звуци от тромпети и от падане на гръмотевица.