ЗАЛОЖБА, ДАРБА И ВЪЗПИТАНИЕ НА ЧОВЕКА

Берлин, 12 януари 1911 г.

Когато насочим поглед върху това, което преминава като един вид лайтмотив през досегашните сказки на цикъла от настоящата зима, когато се вгледаме в онази жива същност в човека, която наблюдаваме не само веднъж между раждането и смъртта, но която предполагаме, че съществува в повтарящите се животи, тогава въпросът за това, което стои на основата на развитието на един човек в неговия един живот, в неговото едно земно въплъщение, ще ни се яви като един твърде важен въпрос, особено в нашето съвремие. Защото съвременният човек е изправен със своето питане и изследване пред това, което се проявява като заложба, дарба и възпитание на човека. Но понеже той е малко склонен да отвърне поглед от това, което ни се явява като оформяващо се в един живот, и да насочи този поглед върху същинския строител, върху същинския творец в човека, то въпросите на този съвременен човек лесно ще носят характера на половинчатост, на неопределеност. Ако предположим именно, че в човешката природа съществува нещо, което преминава през много животи като истинска вътрешна оживяваща същност, едва тогава пред нас ще застане пълната загадъчност, онова, което е истински достойно до питаме за него в човешкото същество. И тогава ние ще поискаме да разглеждаме въпросите за заложбите, за дарбата и възпитанието в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те могат да бъдат разгледани, когато имаме предвид само това, което нашето съвремие така често повтаря: наследството, наследените от прадедите качества. Не че Духовната наука иска да отвърне поглед от това, което се изразява в такива наследени заложби, не че тя би искала да не обръща внимание на грижливите наблюдения на всичко онова, което външните сетива и насоченият върху тях ум могат да кажат; но Духовната наука знае, че всичко това се отнася към истинската същност на човека като нещо, което е така използувано от тази същност, така е прието вътре в нея, както външната материя е приета във физическия живот от малкия зародиш на едно живо същество, което определя своята форма от самия себе си, но си усвоява от заобикалящата го среда това, което трябва да му даде възможност да прояви този форма във външния живот субстанциалното, материалното. Така, взето в голям мащаб, в начина, как един човек се изявява в живота, ние ще имаме да познаем едно сливане на това, което влиза в съществуването с неговото раждане, и това, в което същността, индивидуалността на човека се потопява и от което извлича своята духовно-душевна храна.

Когато например стоим като възпитател със задачи пред една човешка душа, която навлиза в съществуването, която от час на час, от седмица на седмица все повече изразява от своите вътрешни способности, когато стоим пред един подрастващ човек като пред една свещена загадка, която трябва да разрешим, която е дошла при нас от безкрайността, за да и дадем възможност да се разгърне, да се развие, тогава за всичко, което е човешки отношения в съществуването, ще се получат цял сбор от нови задачи, от нови възгледи, от нови възможности въобще. Следователно ние виждаме, как един човек навлиза в съществуването и предполагаме, че той донася по определен начин ядката на своето същество чрез раждането в съществуването. Също и официалната наука ни показва, когато не гледаме на модните думи и на теориите, а на фактите, как тази духовно-душевна ядка на човешкото същество работи над детето още след раждането, как това, което стои пред нас като телесен организъм, се изменя, оформява се пластично под влиянието на духовно-душевното. И официалната наука може например да ни покаже, как това, което първо трябва да считаме като инструмент за външните дейности, как мозъкът у човека е още една неопределена, подаваща се напълно на пластична обработка материя, когато той навлиза в съществуването, и как после това, което той се старае да приеме от духовното съкровище на заобикалящия го свят, прониква в пластичната маса на нашия мозък и я обработва, като я оформя и съгражда като един художник. Когато предположим нещо, което е факт и бе често споменавано при други случаи -, че човекът, когато след раждането би бил изоставен безпомощен на един изолиран остров, не може да добие способността да говори, ние трябва да кажем: духовно-душевното съдържание, което ние от раждането приемаме облечено в дрехата на говора, не е нещо, което прониква навън от вътрешността на човека, което е свързано само с неговата заложба, което така да се каже човекът получава без влиянието на неговата заобикаляща духовно-душевна среда, както получава например своите втори зъби чрез вътрешната заложба в седмата година, а говорът е нещо, което работи над човека. Той е наистина като един скулптор, който един вид формира неговия мозък. Ние можем да проследим това оформяване на мозъка през първите времена, даже години наред, и външно научно. Когато после се доказва анатомически и физиологически: Говорната способност на човека, паметта за определени говорни представи е свързана с този или онзи орган, всяка дума е един вид съхранена като една книга в библиотеката, ние можем да запитаме от другата страна: Кое е оформило така мозъка? И тогава можем да отговорим: Онова, което е съществувало като духовно-душевна същност в говорното съкровище на заобикалящия човека свят.

Това ни показва, че по отношение на неговото цяло развитие ние трябва да различаваме у човека всичко, което той изживява в своите мисли, представи и усещания също и в неговите волеви импулси и чувства, което остава така да се каже само едно вътрешно изживяване -, от нещо друго, което остава вътрешно изживяване така, че прониква във външния физически организъм, оформява го пластично и го превръща в инструмент за бъдещи духовни способности или за бъдещ духовно-душевен живот. Това ние можем най-добре да видим съвсем нагледно, когато проследяваме една способност на човека през неговия живот, която показва съвсем различни страни, въпреки че тези различни страни са разбъркани многократно от официалната наука за душата /психология/: когато проследим нашата памет.

Когато усвоим нещо чрез паметта, когато запаметяваме, ние усвояваме това чрез средствата, от които едно от главните е повторението. Тогава ние сме го направили наша собственост, можем да го дадем от нас. Сега всеки познава едно  неприятно нещо: забравата. Защото нещата се забравят отново, така изчезват от нашата памет, че по-късно не сме в състояние да ги възпроизведем отново. Или не можете ли да си спомните, колко много неща трябва да научите наизуст през вашата младост и да ги казвате, и колко много от всичко това сега не можете да кажете наизуст? Но нима действително изчезва това, всичко това, което сме приели по памет?

Сега искаме да разгледаме само това, за което човек казва по-късно: забравих го, което следователно той не може да извлече от своята памет, така че да го възпроизведе. Нима то не съществува вече в него? То съществува в него по един подобен начин, както това, което вече споменахме, което в нормалния човешки живот постоянно се забравя: как се забравят първите, чудесни и богати изживявания от детските години. В нормалния човешки живот ние си спомняме за нашето минало само до определен момент. Обаче преди този момент ние сме имали безкрайно много впечатления. Кой не ще се съгласи с това, ако наблюдава действително безпристрастно развитието на едно дете в първите години на неговия живот? Но то е забравено в смисъла, в който обикновено говорим за забравяне. Но нима то не съществува вече? Не играе ли то вече никаква роля в човешката душа? Да, то играе една важна роля в човешката душа. Защото каквито са първите впечатления от детството, дали изживяваме нещо радостно или тъжно, любов или безразличие, това или онова външно впечатление, от това зависи безкрайно повече, отколкото човек може да направи по-късно в живота, изхождайки от цялото настроение и от цялото устройство на своята душа, зависи много повече отколкото обикновено се приема. Това, което сме забравили от първите години на нашия живот, което ни формира и изгражда в нашето душевно същество, е много по-важно отколкото обикновено се признава. Така е и с това, което по-късно научаваме, ние го забравяме как то звучи в думите, в мислите, но то остава в нас като определено настроение на душата. Когато например един човек е научил в определена възраст балади или други стихотворения с напълно определени задачи, с напълно определени качества, той може да забрави мислите, събитията и т.н., така че не може да ги възпроизведе отново; обаче това, което е поучил, то остава в структурата на неговия собствен характер може би като душевна крепкост, като една особеност да застава в живота и да приема радост и страдание. Това, което забравяме, се превръща в настроения, чувствени стойности, даже във волеви импулси, в това, което почива повече или по-малко несъзнателно в нашия душевен живот, но което твори в нас и ни оформя. Само понякога то се показва по-късно в живота чрез определени процеси, наказвайки ни, че когато човек направи необходимото и пред неговата душа се представя нещо сродно, той си спомня тогава за нещо забравено. Така щото може да се докаже, че върху това, което човек е запаметил в миналото и го е забравил, в несъзнателните пластове на неговия душевен живот се е наслоило върху него нещо като една покривка, но все пак то съществува в него. Така ние действително виждаме, как това, което забравяме, което изчезва от нашата памет, твори оформяващо и изграждащо в нашата душа и после се проявява в нашето настроение като радост или скръб, проявява се в нашата смелост, в нашата храброст или малодушие или също в нашия страх по отношение на живота. Това, което един вид се отделя от съкровището на нашата памет и се потопява в подсъзнанието, бива забравено, става една творяща сила в самата наша душа. Всъщност ние самите сме това, което са направили от нас нещата, които сме забравили. Защото какво друго е конкретно човекът, освен това, как той може да се радва, да бъде храбър и т.н. Когато обхванем човека не отвлечено, а напълно конкретно, ние трябва да кажем: той е хармоничното тъкане едно през друго, едно в друго, хармоничното действие едно в друго на неговите качества, така щото самият човек бива определен от това, което се влива надолу в по-дълбоките пластове на неговото съзнание. Това виждаме ние през време на живота.

От всичко, което разгледахме до сега и ще разгледаме и по-нататък може да следва, че онова, което като духовно-душевно изживяване потъва в по-дълбоките пластове, то потъва след това още по-дълбоко, когато човек минава през вратата на смъртта. Защото всеки път, когато чрез това, което приема, човек иска да упражнява едно формиращо действие: в живота върху своя външен физически организъм, той намира в този живот вече определена организация на своето тяло. Тази организация е съставена така или така, той идва в живота с тези или онези заложби. Срещу това трябва да щурмува онова, което е творящо в нашата душа. Да предположим, че чрез това, което приемаме в нас, би могло да бъде създадено едно качество на смелост, на храброст. Обаче когато имаме един организъм, който е склонен повече към зайчи страх отколкото към един смел човек, ние трябва да щурмуваме повече или по-малко срещу нещо, което сме получили в живота от нашия организъм.  И когато минаваме през периода между смъртта и едно ново раждане, същественото в това човешко развитие се състои в това, че ние предварително си изработваме първообраза, първичната форма на нашия нов физически земен организъм, на нашето ново физическо тяло. Там ние не срещаме никакви подобни ограничения и съпротивления, каквито се представят на нашия организъм в живота между раждането и смъртта, там ние строим пластично с това, което сме добили в живота, основата, основните сили за едно ново тяло в рамките на широки граници, по-широки от тези, които имаме между раждането и смъртта. Ето защо можем да кажем: Това, което като забравени представи през време на живота между раждането и смъртта работи само върху нашата душа, когато минем през вратата на смъртта то работи до времето на новото въплъщение върху изграждането на нашия бъдещ земен организъм, то се вработва в това, което е свързано с нашия нов телесен организъм; така щото чрез раждането ние навлизаме в новото съществуване с такива заложби, които слизат в още по-дълбоки слоеве на нашето същество отколкото забравените представи в живота между раждането и смъртта.

От всичко това ще бъде понятно, че понеже е почерпил причините за организацията на едно ново тяло от живота, от непосредствения окръжаващ свят, човекът се нуждае фактически в известно отношение отново от същите условия. Не така е при животното, което, както видяхме от сказките "Човешка душа и душа на животното" и "Човешки дух и дух на животното", има своя организъм определен в линията на наследствеността. Животното се явява със съвсем определени тенденции, които искат да се оформят пластично, защото тенденциите не са взети от заобикалящата го среда. Нека помислим, колко малко усвоява животното от външния свят чрез възпитание, чрез дресиране, колко малко се нуждае то поради това от една арена, която да се намира във външния свят, за да произведе отново това, което е било прието вътре като формиращи принципи. Обаче човекът се нуждае от една такава арена. Ето защо той навлиза несръчен в света, навлиза така в света, че и тук ние трябва да сложим последна ръка в тънкото оформяване на неговия организъм. От тук и животът и тъкането на индивидуалността на човека, на неговата същинска основна същност, в първите години на неговото съществуване! Ето защо органът на неговия дух, мозъкът, влиза в живота така, че той може да бъде определен, да бъде формиран пластично и поради това бива снабден всъщност едва след раждането с последните решаващи пътища, линии и направления, как трябва да се проявят заложбите.

От това ние виждаме, че главното в развитието е нещо, което трябва да считаме, че то идва от минали съществувания, от минали степени на съществуването и че затова ще бъде по-малко важно да имаме определени, своенравни принципи за възпитанието, защото всяко отделно човешко същество, всяка индивидуалност трябва да се счита като една проблема, като една свещена загадка, която трябва да бъде разрешена и че от нас зависи да създадем условията, поводите тази загадка да може да бъде решена по възможно най-добрия начин. Неудобно е едно такова възпитание, което въобще не може да постави никакви твърди принципи, но което трябва да апелира у възпитателя към един принцип родствен с художественото, за да наблюдава, какво се проявява от същността на човека. Такова възпитание е по-неудобно отколкото когато се казва регламентирано: тези или онези способности трябва да бъдат заставени да се проявят така или така. Обаче ние заставаме с едно правилно разбиране пред подрастващия човек само тогава, когато във всеки отделен случай го разглеждаме като една индивидуалност, като нещо особено за себе си. Но когато искаме да вземем нещата съвсем тривиално някои хора имат вече тази дарба да вземат всичко тривиално -, ние можем да кажем: Индивидуалност намираме не само у човека, но и във всяко животно. Без съмнение такава индивидуалност се показва. Това не ще отрече също никой, който стои на основите на Духовната наука и говори от тези основи. Аз често съм казвал: Когато се говори в този смисъл за индивидуалност, трябва да разглеждаме нещата по-точно, трябва да имаме съзнанието, когато искаме да вземем нещата тривиално, че можем да говорим и за биографията и за индивидуалността на един писец. Познавах един човек, който понеже по негово време писците още се изрязваха от гъши пера можеше вече да прави разлика между писците, понеже всеки сам си изрязва писеца, този последният приемаше винаги едно лично отношение към него, и понеже въпросният човек имаше една отлична фантазия, той би могъл да напише добре една биография на всеки един писец с всички подробности. При човека обаче не става въпрос да използуваме мащаба на тривиалността, а онзи мащаб, който е почерпен от дълбочините на познанието.

Тъй като именно чрез едно такова разглеждане на нещата се показва начинът, по който човек формира пластично своя външен организъм, формирайки и образувайки своето истинско същество и в това той проявява своята истинска същност, ние отново можем да видим от тази проява, как тя става през първите години и се преобразява с развитието на човека, превръщайки и използувайки това, което може да приеме от околната среда. От тук следва, че през първите години на неговия живот е от особено голямо значение за човека да запазим така да се каже неговите способности, за да могат те да работят пластично формиращо в неговия телесен и телесно душевен организъм и да не му затваряме възможността да работи пластично. Ние най-много затваряме тази възможност на човека, когато преждевременно го тъпчем с понятия и идеи, които се отнасят само към нещо външно сетивно и които имат най-строги очертания, или когато го приковаваме строго към една дейност, която теоретически е ограничена в съвършено определени форми. Тук няма никаква изменчивост, никакво изменение, също и никаква възможност да бъдат развити духовно-душевните способности, както душата развива своята дейност от ден на ден, от час на час. Да предположим, че един баща е ужасно своенравен човек, който е приел за свой принцип: Моят син трябва да стане такъв, какъвто аз бях! През целия си живот аз правих обущата за моите клиенти така, и така трябва да прави своите обуща и моят син! Както аз мисля, така трябва да мисли и моят син! Тогава около този син се създава една такава духовно-душевна обстановка, която така работи над неговия духовно-душевен организъм, както е било работено над бащата и чрез това синът е принуден да живее в съвършено определени форми, докато би трябвало да бъде първо проучена индивидуалността, която навлиза в живота, и след това от добитото познание да формираме духовно-душевния организъм.

Инстинктът на възпитателите на човечеството е създал вече чрез общото съзнание едно чудесно средство, чрез което през първите години човекът е поставен във възможността да работи върху изменящото се, подвижно естество на душевно-духовното, така щото да се даде свободно пространство на игра за формирането на човешкото същество. Това е играта. Това е също начинът, как най-добре занимаваме едно дете, така щото да не му даваме понятия, които имат неподвижни очертания, а такива, които дават пространство за игра на мисълта, така че тук или там то може да сгреши. Само тогава ние намираме хода на мисълта, която е предопределена чрез вътрешната заложба. Когато разказвам една приказка, така че тя да възбуди духовната дейност на детето, да не се образуват понятия в определени очертанията тези очертания да оставят подвижни за понятието, тогава детето работи така, както някой работи, който изпитва нещата и чрез изпитването търси да получи това, което е правилно. Детето работи, за да извлече, как неговото духовно естество трябва да се движи, за да формира по най-добрия начин своя организъм, както той е предварително формиран вътрешно. И така е при играта. Играта се различава от дейността разграничена в неподвижни форми чрез това, че до известна степен детето може да прави, каквото иска, когато играе, да няма то предварително резки очертания в мислите и подвижностите на организма. А това отново се отразява по един свободен, определящ начин върху духовно-душевния организъм на човека. Играта и току що характеризираната духовно-душевна дейност на детето през първите години произлизат от едно дълбоко съзнание за онова, което всъщност съставлява природата и същността на човека. Който иска да стане един действителен възпитател, той ще има и за по-късните години съзнанието, че фактически всяка отделна способност трябва да бъде първо проучена, позната, определена при развиващия се човек. Обаче все пак съществува възможността да бъдат съблюдавани определени големи принципи. Такива принципи ни довеждат след това да разберем, как ядката на човешкото същество, която преминава от едно раждане в друго, от един живот в друг живот, използува така да се каже външното, което е вложено в наследствената линия.

Тук представлява най-висок интерес да насочим погледа върху начина, как духовно-душевната ядка на човешкото същество използува по съвършено различен начин признаците, качествата, добродетелите и т.н. от бащата и майката, от бащините и майчините прадеди, за да изгради нещо ново. И действително: бащините и майчините качества не се използуват по същия начин от индивидуалната ядка на човешкото същество, а основата на това използуване лежи един напълно определен закон. Ако се опитаме да схванем този процес в неговата пълнота, за да можем да го прозрем, ние трябва да насочим нашето внимание върху това, как в човешката душа се проявяват две неща. Едното е интелектуалността, към която искаме да причислим сега и способността да мислим в образи, в представи по-бързо или по-бавно, по-умно или по-глупаво. Другото е общата насока на волята и на чувството, на афектите, интересът, който проявяваме към заобикалящия ни свят. Целият начин, по който сме в състояние да извършим нещо, зависи от това, дали имаме един подвижен или един бавен, един тъп или един проникващ нещата дух, дали сме остроумни или не. Това, което човек може да направи на своите себеподобни и как ние вършим това, зависи от обстоятелството, дали разбираме да свържем в правилния смисъл нашите интереси с това, което става в заобикалящата ни среда. Някои хора имат добри предпоставки, но те проявяват малък интерес към своите себеподобни и към заобикалящия ги свят. Тук се намираме пред факта, че интересът не примамва способностите да се проявят. Ето защо е необходимо да обръщаме в нас внимание на интереса така, както на това, дали подвижността на нашата интелектуалност позволява да направим това или онова за света, в който живеем.

За цялата особеност на интереса, с която трябва да си представим свързан и начинът, как се оформяват желанията на човека и управляването на целия живот, как човекът се развива сръчно или несръчно, целия начин на душевния живот, който е свързан с нашата обхода с външния свят, е нашия по-голям или по-малък интерес към външния свят за всичко това човекът взема най-важните елементи в наследствеността от бащата. Така щото интересите и онова от интересите, което ни прави сръчни, способни да употребяваме нашите органи, цялото наше човешко съществото по правило наследствено благо от бащата. Следователно душата взема от бащата съответните елементи, за да може да развие онези качества. Напротив това, което е интелектуална подвижност, с което след това е свързана също дейността на фантазията, образното мислене, изобретателната дарба, нашата индивидуалност, която влиза в съществуването чрез раждането, го взема като наследственост от майчините качества. Можете да намерите още у Шопенхауер спомената по особен начин тази извънредно интересна глава; той имаше предчувствие за това, но не беше в състояние да посочи по-дълбоките неща.

Обаче от друга страна можем да кажем и нещо друго. Това, което живее като способ в бащата, как той се отнася към нещата, какви интереси, какви желания проявява той към нещата, как той желае, иска, дали той е човек, който смело се намесва в отношенията на живота или отстъпва с малодушие, дали е педантичен или великодушен, следователно качествата, които са свързани с волевите импулси, всичко това се предава по наследство от бащата. Напротив всичко, което е подвижност на душата, на интелектуалността, то се предава по наследство от майката. Но има една интересна разлика, която само трябва да бъде наблюдавана, която може да бъде наблюдавана, когато разглеждаме целия обсег на живота. Тогава ще намерите навсякъде доказателства за това. А именно по отношение на пола се показва при това една огромна разлика. Можем да кажем: Общо взето за един син отношението към бащата и майката е описано по един чудесен начин в думите на Гьоте: "От баща си имам телосложението и сериозното поведение в живота", т.е. всичко, което се отнася за общението на човека с външния свят "От майка ми веселата натура и поетичната дарба", т.е. цялата особеност на духовния живот. Но ако разгледаме сега дъщерята, констатираме по един странен начин, че при дъщерята качествата на бащата се явяват така, че сега те са повдигнати с една степен от природата на волевите импулси, от природата, която се изразява повече в общението със заобикалящия свят в душевното. Ето защо от един баща това важи естествено само при еднакви обстоятелства -, който навсякъде действува смело, който проявява жив интерес към това или онова и с това в своето общение с окръжаващия свят проявява известна сериозност, дъщерята взема тези качества така, че те са повдигнати в областта на душевното. Такава дъщеря проявява сериозен душевен живот, превърнала е характерните черти на бащата в душевни прояви, тя прави по-подвижно това, което у бащата е по-сковано. Така щото най-важните качества, които при бащата се явяват повече външно, при дъщерята те се показват повече овътрешнени.

Ето защо можем да кажем: Качествата на характера на бащата продължават да живеят по-нататък в душевната част на дъщерята, душевните качества на майката, подвижността на духа както и талантите и способностите, които човек може да развие, живеят по-нататък в сина. Майката на Гьоте, старата госпожа РАТ, беше жена, която можеше да съчинява стихове, у която фантазията функционираше по най-чудесен начин. Това премина в сина, обаче в него то слезе с една степен по-долу, превърна се в заложба, организация. Така щото синът Гьоте имаше способността да даде на човечеството това, което живееше в майката. Така ние виждаме, как майчините качества са снети у сина с една степен по-долу, като се превръщат в организиращи способности, в способности създаващи органи, докато бащините качества са изведени от дъщерите с една степен по-нагоре, като у дъщерята те се явяват овътрешнени, превърнати в душевни качества. Във връзка с това няма нищо по-характерно от красивата противоположност между Гьоте и неговата сестра Корнелия, която беше изцяло старият господин РАТ, нейният баща, която вътрешно, душевно беше една тиха, сериозна натура и поради това можа да бъде за поета още от неговото юношество това, от което той се нуждаеше: един извънредно добър другар. Вземете сега това под внимание и разгледайте, как според собственото си описание Гьоте не можа да добие едно благоприятно отношение към своя баща. Причината за това беше, че у стария господин РАТ бащините качества бяха овъншнени. Това, от което Гьоте се нуждаеше, бяха именно тези качества, но той не можете да ги разбере така, както те съществуваха у неговия баща. Там те бяха правилни. Превърнати в душа те живееха в неговата сестра, която поради това можа да му бъде такъв добър другар.

Сега направете с мене една разходка през историята и ще видите, как всяка стъпка потвърждава казаното и как навсякъде там, където имаме показания, бихме могли да дадем исторически едно потвърждение на едно такова състояние на нещата. Най-хубавото потвърждение в това отношение имаме от майката на Макавеите, която с едно героично величие оставя своите синове да отидат на смърт за това, което тя вярва и в което нейните отци са вярвали. При това тя произнася следните велики, прекрасни думи: "Аз ви дадох външното тяло; обаче Онзи, който е създал света и човека, ви даде това, което аз не можех да ви дам и Той ще се погрижи отново да получите това, щом вие го изгубвате заради вашата вяра!" Колко често в историята ние се натъкваме на майчиния елемент: от майката на Александър Велики и майката на Гракхите до нашето време, когато виждаме, как в човека се явяват качества, благодарение на които този човек е способен да действува върху окръжаващия свят, благодарение на които той притежава силите и талантите, а също и подходящия телесно-душевен организъм. В това отношение бихме могли навсякъде където и да поискаме да разтворим историята на знаменити мъже: навсякъде ние ще намерим майчините качества преведени така, че те са слезли по-надълбоко с една степен, че са се превърнали в способности, които са поставени в живота. Нека вземем примера с майката на БЮРГЕР и с неговия баща, от който той е наследил също и волевото качество /Готфрид Август Бюргер, 1747-1794 г. поет/. Всъщност с бащата той имаше малко нещо общо; бащата се радваше, когато нямаше нужда да се грижи за развитието на малкото момче; обаче майката имаше един чудесно подвижен дух, тя беше тази, която граматически и стилистично притежаваше правилния израз. А това беше необходимо за поета; той прие тези качества от майката и те му се подадоха именно защото той принадлежеше на следващото поколение. Или нека помислим за ХЕБЕЛ, в какво отношение стоеше той към своя баща. Който познава по-точно поета ХЕБЕЛ, той ще почувствува в цялата сурова особеност и своенравно на интересите един отзвук и от бащиното наследство. Старият майстор зидар Хебел беше предал вече много от това на своя син.

Обаче помежду си се разбираха синът и майката и майката беше тази, която предпази сина си от съдбата да стане майстор зидар в своето родно място, вместо да даде своите драми по-късно на човечеството. Трогателно е да прочетем, как самият Хебел разказва в своите чудесни дневници това, което го е свързвало с неговата майка.

Тези примери биха могли да бъдат умножени до безкрайност. Обаче от това, което вярваме че наблюдаваме в живота и което тук или там изглежда да ни показва нещо друго, не трябва да вадим заключението, че изнесените тук неща са погрешни. Положението би било същото, както някой би казал: Физиците ни доказват закона на падането на телата; но сега аз ще им докажа, като устроя нещата по съответен начин, че законът на падането на телата може да бъде възпрепятствуван! Но законите не съществуват за това, да вземем под внимание всяко едно обстоятелство, а да имаме пред погледа си това, за което се касае. Така трябва да постъпваме в естествената наука, така трябва да постъпваме и в Духовната наука. Само че днес Духовната наука не е стигнала достатъчно далече, за да постъпва по същия начин. Когато се вземе предвид това, тогава навсякъде ще може да се намери потвърждение на горепосочения закон за наследствените качества получени от майката и от бащата. Но когато обгърнем с поглед целия човек, трябва да бъдем наясно, че това, което наричаме човешка душа и което се проявява в цялата организация на човека, също и в телесно-душевната, съвсем не е нещо просто. И тук някой трябва да бъде неудържимо склонен към тривиалност, за да каже: Защо вие антропософите имате приумицата да различавате в душата три душевни члена и даже много членове в човешката природа? Вие говорите за една Сетивна душа, за една Разсъдъчна душа и за една Съзнателна душа. Обаче много по-просто би било да се говори за душата като една единна същност, в която човекът мисли, усеща и проявява воля. Без съмнение това е по-просто, по-удобно но също и тривиално. Но това е и същевременно нещо, което не може да подпомогне действително научното разглеждане на човека. Защото делението на човешката душа на Сетивна душа, Разсъдъчна душа и Съзнателна душа не произтича от желанието да делим нещата и да употребяваме много думи. Защото Сетивната душа е онази част на душата, която влиза първо във връзка с окръжаващия свят и приема от вън възприятията и усещанията, в която също се развиват желанията и инстинктите и която трябва след това да различаваме от онази част на душата, в която вече в известно отношение полученото от вън се преработва. Ние поставяме в дейност нашата Сетивна душа, като заставаме срещу външния свят, приемаме от него впечатления на цветове и звуци, но оставяме също да се появи това, което като обикновени хора не владеем: нашите инстинкти, желания и страсти.

Обаче когато се оттеглим и преработваме в нас това, което сме приели чрез възприятията и т.н., така щото възбуденото в нас от външния свят се превръща в чувства, тогава ние живеем във втория член на душата, в Разсъдъчната душа или Чувствуваща душа. И доколкото ръководим и  направляваме нашите мисли, а не се оставяме водени както децата се водят с ремъка, ние живеем в Съзнателната душа.                      

В моите книги "Тайната наука" или "Теософия" ще видите, че трите члена на душата имат още много повече отношения по друг начин с това, което се намира във външния свят, не защото ние изпитваме удоволствие да делим душата, а защото това, което наричаме Сетивна душа, е поставено в съвършено други отношения с Космоса отколкото това, което наричаме Съзнателна душа.

Съзнателната душа е тази, която изолира човека, която го кара да се чувствува направо като едно вътрешно затворено същество. Това, което наричаме разсъдъчна душа, го поставя в отношение с окръжаващия свят и с целия космос и чрез това той е едно същество, което се явява като един екстракт, като едно сливане на целия свят. Чрез съзнателната душа човекът живее в себе си, изолира се. Същественото от това, което човек изживява в Съзнателната душа, е това, което той като човек развива най-късно между своите заложби: способността на логическото мислене, способността да има мнения, мисли и т.н. Това лежи в Съзнателната душа. По отношение на тези качества индивидуалната ядка на човешкото същество, която влиза в съществуването чрез раждането, е фактически най-много предразположена към изолиране. Тази най-вътрешна ядка на човешкото същество се проявява най-късно навън у човека. Докато неговата обвивка, неговият телесен организъм се развива най-рано, неговата същинска индивидуалност се развива най-късно. Но така както човекът е днес в миналото той е бил различен и в бъдеще отново ще бъде различен -, той развива фактически своите мнения, понятия, представи в най-изолираната част на своето същество. Ето защо те имат най-малко влияние върху цялото изграждане и оформяване на неговата цялостна личност и като заложби се проявяват едва тогава, когато цялостната личност е вече здраво установена, пластично оформена.

От тук ние виждаме, как дарбата на човека, се развива в определен ред. Ние виждаме да се явява първо това, което живее в най-малко изолирания, в най-малко отделения елемент на човека, в Сетивната или Инстинктивна душа. Затова пък то има най-голямата сила да проявява своето действие в човешкия организъм. Ето защо можем да видим, че най-малко можем да се доближим до детето, да му въздействуваме с мнения, теории, идеи, когато тази Сетивна душа иска най-силно да гради от вътре навън. Ние можем да се доближим до детето само тогава, когато действуваме върху неговата Сетивна душа както това е описано в моята книжка "Възпитание на детето в светлината на духовната наука" -, което трябва да съблюдаваме особено през първите години от неговия живот. Тогава не трябва да гледаме да развиваме теории, учения, а да заставяме детето да подражава, като му показваме предварително живо това, което то трябва да живее. Това е извънредно важно, защото този инстинкт за подражание се явява най-рано като една от първите заложби, върху която можем да въздействуваме. В този период увещанията и ученията действуват най-малко. Това, което детето вижда, то го подражава, защото то се оформява така, както трябва да се оформи съобразно своята връзка с външния свят. Ние поставяме първия основен стълб на цялото лично същество на детето, когато през първите седем години му показваме с нашия собствен живот това, което то трябва да живее, когато отгатваме, как трябва да се отнасяме около детето. Без съмнение за мнозина това е крайно чуден принцип на възпитанието.

По-голяма част от хората ще запитат, как трябва да се държи детето, а сега идва Духовната наука с нейните изисквания: Хората трябва да научат от детето, как трябва да се отнасят в неговата околност като внимават за това, какви думи произнасят, какви разбирания и какви мисли имат. Защото в своята душа детето е много по-възприемчиво отколкото обикновено се вярва, то е преди всичко по-възприемчиво отколкото възрастния човек. Съществуват такива хора с определена чувствителност, които веднага забелязват, когато при тях влиза един човек, който разваля доброто настроение. При детето тази способност съществува в неизмеримо по-голям размер, въпреки че това малко се съблюдава.

И тук много по-важното не е това, какво предприема отделният човек, а това, какво един човек се старае да бъде за другия, какви мисли и представи храни той. Не е достатъчно да премълчаваме пред децата и да си позволяваме мисли, които не би трябвало да бъдат за детето, а нашите мисли трябва да бъдат изживявани така, че да имаме чувството: Това може да живее по-нататък в детето и трябва да живее. Това е неудобно, но въпреки това то е правилно!

След това, когато настъпва смяната на зъбите, важното, което трябва да се съблюдаваме това, което можем да наречем: Градене върху това сега не това, което човек върши, а това, което той крие в себе си като личност -, градеж върху авторитета. Това е най-важното, през първите години на неговия живот детето да живее съобразно това, което говорим, вършим и мислим, а през втория период да чувствува в нас един човек, върху който то може да гради, така че да може да каже: Добро е това, което той върши! От 7-та до 14-та, 16-та година не трябва да даваме на детето увещания изхождайки от принципа да му дадем една морална теория, не трябва да му показваме: това трябва да се направи, това не трябва да се направи, а ние предаваме на детето най-доброто съкровище, когато за Разсъдъчната или Чувствуваща душа то може да има чувството: Това, което човекът намиращ се до мене върши, е добро; това, което той не върши, и аз не трябва да върша! Това има неизмеримо значение.

Едва с настъпването на 14-та, 16-та година започва възможността, човек да може да гради върху най-изолираната част на неговото същество, върху Съзнателната душа, т.е. върху това, което се образува в Съзнателната душа: върху мненията, понятията и идеите. Обаче тези последните трябва да имат първо една здрава основа и почва, а тази основа трябва да бъде създадена. Ако не я създадем, като дадем повод за това чрез възпитанието, каквото индивидуалността ни разкрива, чрез това ние не създаваме свободен път за развитието, тогава човекът е обхванат от един друг елемент: от твърдостта, от сковаността на природата на неговите обвивки /тела/. Тогава той се опошлява, става повърхностен; тогава не действува неговата индивидуалност, която преминава от един живот в друг, а той става роб на своя телесен организъм, който подчинява човека от вън. Човек показва това чрез факта, че не е господар в своята духовно-душевна част, а е изцяло зависим от своя телесно-душевен организъм, показва сковани качества, които са неизменяеми. Напротив един човек, при когото сме обърнали внимание, щото неговите заложби да се проявяват колкото е възможно повече, той запазва през целия си живот определена подвижност, той може да се справи и в по-късния живот с новите положения. При другия обратно, организмът се опошлява, получава сковани форми и човекът запазва тези форми през целия си живот. Ние живеем в една епоха, в която индивидуалността на човека малко се цени и в която поради това има малко случаи да се убедим, че по-късно в живота индивидуалността е подвижна и може да се ориентира при нови положения и истини. Тук ние стигаме до една глава, където можем да разберем, как някои хора трябва да заемат едно просто положение спрямо живота.          

Колко много хора има, които, когато са вникнали в един светоглед, така че са убедени в него, се стараят сега да убедят и другите. Те вярват, че това е много похвален стремеж, когато казват: Щом го разбирам така ясно, аз би трябвало всъщност да доведа всеки един до това убеждение! Обаче това е една наивност. Нашите мнения съвсем не зависят от това, дали нещо ни се доказва логически. Това е възможно в много малко случаи. Защото мненията и убежденията на хората се образуват от съвършено други основи на нежната душа от тяхната волева природа, от тяхната сърдечна и чувствена природа, така щото един човек може много добре да разбере вашите логически обяснения, вашите остроумни заключения и след това да не ги възприеме поради простата причина, че това, което един човек вярва и изповядва, не изтича от неговата логика и от неговото разбиране, а иде от цялата му личност, т.е. от онези членове, където възниква волята, чувствата. Обаче нашите мисли са онова от нас, което от всички наши заложби се явява най-късно, когато организацията на тялото е вече отдавна завършена. Това е изолираното поле. Там ние най-малко намираме достъп до другите хора. Повече можем да постигнем, когато ги обхванем в онези техни части, които лежат по-дълбоко: в чувството, във волята. Чрез тези последните ние можем да действуваме върху организма. Но когато един човек е израснал в една твърде материалистична сфера, да речем там, където хората допускат само съществуването на материята, тогава през време на неговия растеж се образува сбор от чувствени и волеви импулси, които оформяват пластично неговото тяло, а също и неговия мозък. По-късно той може да усвои едно много добро логическо мислене, обаче това не действува вече в пластиката на неговия мозък. Логическите мисли са най-безсилното нещо в човешката душа. Ето защо особено важно е да търсим и намерим достъпа до другите хора и чрез душата, а не само чрез логиката. Когато някой е формирал вече своя мозък по определен начин, тогава този мозък не образува вече никаква нова логика, понеже той винаги отразява старите представи, понеже се е втвърдил вече в определени форми. Ето защо за такива светогледи, които са изградени върху най-чистата, върху най-строгата логика, каквато е Духовната наука, не можем да се надяваме, че ще можем да действуваме като отидем от човек на човек, за да ги убедим. Когато някой, който разбира импулса на Духовната наука, би искал да вярва, че ще може да убеди хората чрез предумване или чрез логика, който би искал да вярва, че последователят на Духовната наука се подава на тази илюзия, той греши твърде много! Защото в нашата епоха съществуват голям брой такива хора, които вследствие на цялата си личност, на тяхната волева и чувствена природа не гледат, не се стремят към това, което е духовен свят и духовно изследване. От голямата маса на тези, които живеят около нас, ще се изберат онези, които имат влечение към Духовната наука, ще се насочат към това, което смътно предчувствуват, което вече имат в душата си. По отношение на един светоглед, който е изграден върху това, което логиката, човешкото съзнание могат чисто да обгърнат, може да стане само една селекция, един подбор. Ето защо представителят на Духовната наука пристъпва към хората и знае да различава: Тук има един, на когото можеш с години да проповядваш, той не ще се съгласи с твоите мисли, не ще ги разбере. Ти трябва да доведеш това първо до неговото съзнание, можеш да говориш на неговата душа, но той самият не може да се домогне до него от целия инструмент на своята душа, от мозъка си. Другият е устроен така, че има възможността да схване това, което Духовната наука показва по нейния логично устроен способ. Поради това той също се ориентира в това, което всъщност живее вече в неговата душа.

Този е начинът, по който ние трябва да застанем във великите задачи на съвремието или на бъдещето. Само когато познаем, как цялата личност на човека се отнася, какво може да приеме човек в себе си постепенно в течение на своето развитие и възпитание като истини, като нови истини, като такива неща, които сега трябва действително да се съединят с неговата личност, когато сме разбрали, как всъщност духовно-душевното е формиращата сила, скулпторът, художникът за това, което е телесно-душевно, тогава също ние ще отдаваме голямо значение на това, така да направляваме развитието на духовно-душевното у човека, че той да поеме мощно в ръцете си способа да действува върху телесно-душевното. Това важи особено за годините, когато той е достъпен за възпитанието. Трябва да бъдем наясно, че в това отношение се греши твърде много. От нашето изложение виждаме, че предварителната склонност на човека и т.н. допринася много повече за формирането на възгледите, отколкото чистата логика. Ние бихме могли да оставим да говори само чистата логика едва тогава, когато желанията и инстинктите замълчават напълно. Преди това трябва да бъдем наясно, когато вярваме, че някъде в някоя особена област сме формирали едностранчиво заложбите на един човек, трябва да ни бъде ясно, че тогава по един странен начин се проявява онова, на което не сме обърнали внимание.

Да предположим, че възпитаваме един човек така, че довеждаме до израз само отвлечените заложби, както това често пъти се върши в училище. Тогава чистите понятия и отвлечените идеи не могат да действуват в целия сърдечен и чувствен живот. Този живот остава тогава неразвит, неформиран и изпъква, проявява се по-късно във всички възможни тривиални поведения в живота. Тогава често пъти по-късно в живота са видими две природи. Даже у хора, които стоят високо, предварителната склонност, симпатията, която лежи по-дълбоко, се проявява по друг начин, ако те не са могли да развият в себе си това, което лежи в глъбините на личността. Кой учащ се не е изпитвал при полагане на изпит, когато стои пред един колкото и да е умен екзаминатор, който може да обхване много неща в своята наука, как тази едностранчивост се проявява чрез това, че изпитващият има предварително предпочитание, как иска да чуе отговорите, които се дават на неговите въпроси! И горко на онзи изпитван учащ се, когато не знае да облече това, което трябва да каже, в думи, както изпитващият иска да ги има!

В една книга върху психологията от Мориц Бенедикт се казват някои много правилни неща върху грешките на човешкото възпитание в това направление. Също и това, което е една истина: че веднъж са били изпитани двама учащи се от двама учители, и се установява, че единият учител А получава от единия от изпитваните отговорите така, като че въпросите биха били зададени от учителя Б. Ако би могъл да даде отговорите на този последния, той би минал блестящо своя изпит. А другият от кандидатите се намирал в обратното положение. И двамата пропаднали!

Това може да ни покаже, как това, което е неоспоримо, може да бъде много добре облечено в логически форми. Обаче щом не сме в състояние да потопим нашите понятия във възпитанието на мислите през време на възпитанието, не може да се намери никакво подходящо поле да работим от тук формиращо върху човека. Как трябва да се държим следователно тогава към човека? Трябва да се държим така, че през времето, когато този човек трябва да бъде формиран пластично и когато отвлечените понятия и идеи действуват най-малко, ние трябва да пристъпваме към него, да се обръщаме към него колкото е възможно по-малко с отвлечени понятия и идеи, а да му предлагаме такива идеи, които да бъдат колкото е възможно образни. Ето защо аз така изтъкнах, че образното, нагледното, което се отдалечава колкото е възможно по-малко от това, което е образ, което има форма, очертания, се приема в понятията. Защото това, което се приема така като образ, като форма или като форма но фантазията, има голяма сила да действува в нашия телесен организъм. Че образното, което ни се явява като форма, действува в телесната организация, можете да разберете от това, като видите, колко малко помага, когато придумвате един болен, който се намира в определено положение: Ти трябва да направиш това, ти ще трябва да правиш това. Това помага твърде малко. Обаче когато поставите един апарат, който е подобен на една електризираща машина, така щото болният може да си състави този образ, дадете му в ръцете две дръжки, но без да пускате никакъв ток,когато той има само образа, тогава той чувствува тока и тогава това помага! Обаче навсякъде, където красиво се декламира, че силата на въображението играе голяма роля, трябва да бъдем наясно, че тогава се касае не за каква да е сила на въображението, а за образната.

Ние живеем в една епоха, в която постепенно е станало навик да не се съблюдава принципа на Духовната наука: че едва между 14-та, 16-та година и 21-та, 22-та година човекът става способен да образува понятия и идеи, че той приема понятия, които трябва да бъдат образувани едва по-късно. Напротив днес още преди изтичането на тази възраст се счита, че човекът е узрял да пише фейлетони и статии във вестника, които се печатат и се приемат после от хората. При това положение трудно е да се държат настрана отвлечените понятия до посочената възраст и да привеждаме пред очите на човека образното, нагледното. Защото образното има силата да действува в телесно-душевния организъм.

Това, което казвам сега, можете да го намерите винаги потвърдено, само че на него не се обръща винаги внимание. Мориц Бенедикт се оплаква например, че често пъти много гимназисти са твърде несръчни в по-късна възраст. От къде иде това? То иде от там, че цялото възпитание е така ненагледно, че то е изградено твърде малко върху нагледното и хората се придържат само към отвлечените понятия, даже и при изучаването на езиците. Напротив ние можем да почувствуваме даже в ръката си образното, което срещаме, понеже самите предмети застават срещу нас в образи. Тогава бихме могли да кажем: Когато искаш да си представиш един предмет, трябва да се движиш така, че да чувствуваш с ръката в кръг или в елипса сливането с предмета в образи. Не просто подражанието в сръчността, а чувството и обичта към нещата ни показва, как образното, нагледното мислене потрепва в крайниците ни, прави крайниците ни по-гъвкави и по-подвижни. Днес можем да намерим много хора, които, когато им се скъса някое копче, не могат да си зашият на мястото му ново. Това е голям недостатък. Важното е, с всичко, което имаме, да може да действуваме във външния свят. Естествено ние не можем да научим всичко. Но можем да научим това, как духовно-душевното слиза от духовната област в телесно-сетивното и прави нашите крайници гъвкави. И никой, когото в младостта сме насочили да чувствува това, което е вън от него, не ще бъде по-късно в живота един несръчен човек. Защото това, което лежи вече под прага на нашето съзнание, може най-съществено да работи върху нашия организъм. Това важи също и по отношение на езика, на говора. Един език се научава най-добре в периода, когато човекът още съвсем не е в състояние да разбира граматически този език, защото тогава той изучава с онази част на своята душевна същност, която принадлежи на по-дълбоките слоеве.

Така се е развило човечеството така трябва да се развива отделният човек. Аз вече посочих на друго място, как в едно ректоратско слово Лауренц Мюлнер обърна вниманието върху църквата св.Петър в Рим: как тази църква се издига величествено, как в нея са вложени законите на пространството в механиката на изграждането на купола, така щото в целия строеж се вижда изразена понай-чудния начин механиката на пространството. Но той обърна вниманието върху това, че законите, които Микеланджело е изразил в строежа на църквата, са били открити след това от Галилей с неговия пълен с полет дух и с това той ни е дал механическата наука. Аз обърнах също вниманието върху това, че денят на смъртта на Микеланджело почти съвпада с деня на раждането на Галилей, така щото отвлечените закони на механиката това, което живее в Съзнателната душа на човека са се явили по-късно от това, което Микеланджело е вградил в пространството от по-дълбоките членове на душата. Както по-висшите членове на душата се развиват на основата на по-нисшите, както на основата на заложбите трябва да се образуват нашите членове, за да насочим след това поглед към тях и да добием едно понятие за тях, така е и с отделния живот. И в отделния живот човекът трябва да бъде заобиколен от човешкото общество, трябва да застане в това, което го потопява като в една атмосфера, в душевно-духовното на заобикалящия ни свят. Тогава това, което човекът донася със себе си в съществуването, бива оформено и развито. Но човекът не внася в съществуването само това, което му е дадено от линията на наследствеността, а наследствените качества биват определени чрез нещо трето, чрез вечната индивидуалност на човека. Тази индивидуалност на човека се нуждае от наследените качества, трябва да ги усвои и да ги развие. Това е също нещо по-висше от онова, което навлиза в съществуването с нашата индивидуалност. Ние влизаме в съществуването с раждането: там, където ние още не можем да образуваме понятия, една творяща, производителна духовност усвоява пластичното вещество от наследствената линия. Едва по-късно се прибавя Съзнателната душа. Така ние виждаме в човешката природа нещо индивидуално, което формира пластично способностите и талантите. Когато станем възпитатели, наша задача е да разрешим отново това, което разглеждаме като една духовна загадка у всеки един човек.

Всичко това ни дава насока към едно настроение. Когато при разравянето на костите на Шилер Гьоте намери неговия череп и видя, как в него са изразени, отпечатани формите, как човешката индивидуалност е работили върху тези форми, когато видя: В тази форма трябваше да се извая течният дух на Шилер, за да може да стане това, което е станал Гьоте можа да изрази това с мислите:     

Що може повече в живота си човекът да добие,   

Освен в природа Бог се нему да разкрие, 

Как твърдото тя прави в дух да се стопява,

И как създаденото от духа втвърдено съхранява!

Ние трябва да разберем едно такова изказване на Гьоте от самото положение. Който го взема, без да има предвид това, което като произведено от духа се отпечатва във формата, той ще го разбере погрешно. Но не ще го разбере и онзи, който не знае, какъв дълбок поглед е имал Гьоте са вечното тъкане на индивидуалността, която минава от едно раждане в друго и отново и отново се преражда и е същинският архитект на човека. Как от духа сме получили органите, които са отново органи на духа, това може да се каже по един прост начин чрез едно детско сравнение: Часовникът ни показва времето, но ние не можем да го използуваме, ако първо не го изработи човешкият дух. Ние използуваме нашия мозък за мислене във физическия свят, но ние не бихме могли да го използуваме за мислене, ако мировият дух не би го формирал. И ние не бихме го оформили с една такава индивидуалност, ако самата наша индивидуалност не би се изляла като едно произведение на духа в нашия мозък, образуван така от мозъка присъщ на човешкия вид. Тук ние разбираме по-дълбоко това, което можахме да изнесем днес и което Гьоте е разбирал, когато е указал на онова в човека, което в човешкото същество е определящо за всички негови таланти и способности, като че самите звезди биха били схващани като някое положение на света, и как това, което се изявява във вътрешността на човека като нещо вечно, минава през вратата на смъртта само заради това, за да премине към нови форми на развитието. Накратко казано, ние можем да резюмираме това, което разгледахме днес, в настроението на Гьотевите мисли, които той изказва в "Орфическите праслова":

Както в деня, който дари те на света,

Стоеше Слънцето за поздрав на планетите,

Ти незабавно разцъфтя се все повече,

Според закона, как в света ти влезе.

Така да бъдеш трябва, ти не можеш себе си избяга,

Сибили и пророци казваха го вече; 

И нито време, нито сила някоя сдробява

Впечататената форма, що развива се живуща!