24 февруари 1924

ДО ВСИЧКИ ЧЛЕНОВЕ

ПИСМО VІ

ОТНОСНО СТРЕМЕЖА КЪМ ПОЗНАНИЕ И ВОЛЯТА ЗА САМОДИСЦИПЛИНА

В Антропософското общество хората се приближават един към друг повече, отколкото това става в другите сфери на живота. Общият им интерес към духовната мирова същност отключва душите им. Онова, кое то даден член изразява вътрешно в стремежа си към духовното, изглежда напълно значимо за другия. Човекът става общителен, когато знае, че ближният му ще бъде изпълнен с внимание и отзивчивост към най-съкровените неща, които го вълнуват.

Така естествено се случва членовете на Обществото да наблюдават различни неща един у друг и то по по-различен начин, от този в обичайните човешки взаимоотношения. Но това в същото време е свързано с известна опасност. Ние се научаваме да се ценим взаимно, срещайки се по този начин; изпитваме най-голяма вътрешна радост от душевните откровения на ближния. При такива условия бързо се разгръщат най-благородни влияния и приятелски взаимоотношения. Но същите тези влияния могат да стигнат до състоя ние на екзалтираност. При всичките и недостатъци тя не би следвало да се посреща само със студено и еснафско безразличие или с високомерното отношение на "светския човек". Екзалтацията, когато си е проправила път през много трудности и е достигнала хармоничен баланс на душата, разгръща духа далеч по-охотно отколкото кроткото равновесие, което хладно и равнодушно преминава покрай всичко велико в живота.

Може обаче лесно да се случи тези, които бързо се сближават, не по-малко бързо отново да се разделят. Когато някой по-пълно е опознал ближния си, понеже той е бил искрен и открит, скоро започва да вижда слабостите му и тогава може да последва отрицателна екзалтираност. В Антропософското общество тази опасност се промъква навсякъде и противопоставянето и е една от задачите на Обществото като такова. Този, който би искал да бъде истински член, би трябвало да се стреми и в най-дълбоките кътчета на душата към вътрешна търпимост спрямо събратята си. Да разбереш ближния си, дори когато той мисли и прави неща, които ти самият не би желал да мислиш или да правиш, ето това би трябвало да бъде идеал.

Не е нужно това да означава безкритично отношение към слабостите и грешките. Да разбереш е нещо раз лично от това да си затвориш очите за фактите. Ако обичаме един човек, тогава можем да му говорим за неговите недостатъци и грешки. В много случаи той ще почувства това като най-голяма приятелска услуга, докато ако му наложим преценката си със студено безразличие, той бива отблъснат от липсата на разбиране и се утешава с чувства на омраза, които възникват в него срещу този, който го е критикувал.

В много отношения за Антропософското общество би било гибелно, ако нетолерантността и липсата на разбиране към другите, днес така широко разпространени във външният свят, бъдат внесени в него. Вътре в Обществото те стават още по-интензивни поради простия факт, че хората са по-сближени.

Тези въпроси посочват съвсем ясно как по-живият стремеж към познание в Антропософското общество трябва да се придружава от непрестанното усилие за облагородяване на живота на чувствата и усещания та. Засиленият стремеж към познание задълбочава душевния живот и достига областите, където дебнат горделивостта, самонадеяността, липсата на съчувствие към другите и много други. Един по-слаб стремеж към познание навлиза само незначително в тези области и ги оставя дремещи в дълбините на душата. Но един енергичен познавателен живот ги пробужда от дрямка. Навиците, които са държали тези качества в дълбините, губят от своята сила. Един духовен идеал би могъл да пробуди душевни качества, които без него биха останали неизявени. Антропософското общество трябва да е тук, за да се противопоставя чрез развиване на благородството и чистотата на чувствата и усещанията на опасностите, скрити в тези области. В човешката природа действително съществуват инстинкти, които насаждат у човека страх от познанието поради простата причина, че предусещат тези закономерности. Но човек, който оставя импулса към познание да дреме, за да не би да пробуди грозните чувства в него, пропуска да развие целия обхват на истинския човек в себе си. Човешки недостойно е да спъваме своята проницателност, понеже се боим от слабост на характера. Развиването на стремежа към познание и едновременното му съчетаване с волята за самодисциплиниране само това е достойно за човечеството.

Антропософията ни дава способността да сторим това. Трябва само да доловим и да достигнем жизнеността на нейните мисли; понеже чрез живото си качество мислите на Антропософията пораждат сила във волята, топлина в чувствата и усещанията. Единствено от човека зависи дали той просто си представя Антропософията или я изживява в себе си.

И от активно действащите членове ще зависи, дали техният начин на развитие на Антропософията е способен да поражда единствено мисли или може да разпалва истинската искра на живота.