ПЕДАГОГИКА И ИЗКУСТВО

Резюме от лекция, изнесена по време на „Художествено-педагогическата конференция на Валдорфските училища" 25. 03 -  29. 03. 1923

Педагогическото изкуство може да съществува само върху истинското познание за човека. А то не би могло да бъде съвършено, ако се изчерпваше само с наблюдението. Човешкото същество не се опознава чрез пасивно знание. Това, което знаем за човека, трябва поне до известна степен да изживеем като творческа способност на нашата собствена душа и като познавателна дейност на нашата собствена воля.

Едно пасивно знание за човека може да доведе само до имитация на възпитателна и преподавателска практика. Защото преходът от пасивното знание към практиката винаги се свежда до чисто външни инструкции и указания. Дори и човек сам да си дава тези указания, те си остават външни.

Знанието за човека като основа на педагогиката е нещо, което трябва да бъде пробудено у всеки. Всяка мисъл за човека трябва да бъде непосредствено изживяна, също както човек усеща правилното си дишане и кръвообръщение като признак на своето собствено здраве.

След като сме изправени пред задачата да възпитаме и да обучим едно дете, познанието за човека трябва естествено да премине в действие, а в тази естественост - да се пробуди любовта. Тук няма първо пасивно знание за човека, а после външното умозаключение: понеже това или онова у детето е такова или онакова, ти трябва да постъпиш по този или онзи начин. Тук има най-вече непосредствено изживяното знание, което в конкретното си проявление е идентично със самото себе си. Едва тогава възпитателния процес се превръща в проникнато от любов действие, което постепенно приема своя необходим облик. Живото знание за човека възприема същността на детето, както окото възприема цветовете.

Естествознанието може да остане чиста теория; а чисто теоретичната представа за човека е нещо, което кара всеки от нас да изживява себе си като скелет. Относно познанието за човека, е безсмислено да се говори за разлика между „теория" и „практика", тъй като познание, което не може да се влее в ежедневната практика, е само механичен сбор от представи, които витаят в мрака и нямат нищо общо с човека.

Ако това, за което става дума тук, се превърне в убеждение на педагога, той вече има предпоставките да разгърне живата и оживотворяваща човешка същност пред своите възпитаници и да подтикне младите човешки същества към себеоткровение.

Правилните възгледи на възпитателя са най-същественото в цялата педагогическа дейност.

Подобни възгледи насочват погледа към жизнените проявления на детето, които са един вид зародишни състояния на израстващия човек. Пълноценният човек трябва да се впуска в своята работа без обаче да изгубва себе си в механизма на професията. Детската природа изисква такава подготовка от страна на възпитателя, която може да се получи само като един вид откровение на човешкото същество. Неговите малки възпитаници се стремят към действеност, понеже тя е заложена в човешката природа. Безкомпромисният външен свят изисква от възрастния окончателно завършена работа. В педагогиката не е така. Там израстващите човешки същества изискват една действеност, която - насочена правилно -дава само зародишните кълнове на истинското възпитателно изкуство.

Който съумее истински да се вслуша в детската душа по пътя й от играта до едно или друго смислено занимание, той ще се замисли и за междинната област, който свързва заниманието и обучението. Защото при детето играта е най-сериозното откровение на вътрешния порив към действие. Израз на голямо лекомислие е да се каже, че детето трябва „да учи играейки". Такъв педагог би възпитал само хора, за които животът е повече или по-малко една игра.

Но идеалът на възпитателската и преподавателска практика е да се пробуди у детето усета, че то учи със същата сериозност, с която и играе, доколкото играта в детската възраст е единственото душевно съдържание на живота.

Една възпитателска и преподавателска практика, която вниква в тези неща, ще посочи и точното място на изкуството, както и необходимите грижи за неговото оцеляване.

Животът често е строг учител също и за педагозите. Той поставя своите максимални изисквания относно интелектуалното развитие. Ето защо в името на интелектуалното развитие се прави по-скоро твърде много, отколкото твърде малко. Обаче едва моралните качества превръщат човека наистина в човек. Един неморален човек не разкрива в себе си пълния образ на човека. Ето защо би било грях срещу човешката природа, ако не насърчаваме в пълна степен моралното развитие на детето. Изкуството е плод на свободната човешка природа. Трябва да обикнем изкуството, ако искаме да вникнем в неговата необходимост за цялостния човек. Животът не принуждава да обичаме. Но той самия блика в своя първичен вид именно в любовта. Той съществува там, където няма принуда.

Шилер е усетил това по своеобразен начин и то му дава повод на напише своите „Писма за естетическото възпитание на човека". Шилер вижда като най-важен елемент на цялото възпитателно изкуство тъкмо проникващия в човека естетически дух. Човекът е длъжен да изпълни своя познавателен стремеж с такава любов към познанието, че в своите действия да бъде или творецът-художник, или естетът-зрител.

Жалко, че Шилеровите „Естетически писма" са оказали толкова слабо влияние върху педагогиката.

А спрямо мястото на изкуството във възпитателската и преподавателска работа, те биха могли да упражнят решаващо влияние.

Изкуството, както изобразителното, така и поетично-музикалното, е наистина необходимо за детската природа. Има занимания с изкуство, които са подходящи за съответната училищна възраст. Като възпитатели не трябва да говорим твърде много за това, че едно или друго изкуство е „полезно" за изграждането на тези или онези човешки способности. В случая изкуството съществува заради самото изкуство. Като педагози ние трябва така да обичаме изкуството, че да не лишаваме детето от възможността да изживява неговите въздействия. Едва изкуството пробужда разума за истински живот.

Чувството за дълг узрява, когато поривът за действие овладее материята свободно и с художествен усет Художественият усет на възпитателя внася душевна сила в училището, внася в сериозното - веселие, а в радостта - характер. Чрез разума природата може да бъде само разбрана; едва чрез художествения усет тя може да бъде изживяна.

Детето, на което е обяснено как да разбира, узрява за „умението"; а детето, приобщено към изкуството, узрява за „творчеството". В „умението" човек се изразходва; в „творчеството" той израства, благодарение на своите умения.

Детето, което моделира или рисува, макар и все още несръчно, пробужда в себе си душевния човек. Детето, което е приобщено към музикалното или поетично изкуство, усеща как човешката природа се подчинява на една невидима душевна сила. Детето усеща в себе си един втори човек.

Всичко това не би могло да бъде постигнато, ако изкуството само съпровожда останалите форми на възпитание и преподаване, без да е органично включено в тях. Защото всичките форми на възпитание и преподаване трябва да образуват едно цяло. Познание, образование, сръчност - всички те трябва да се влеят в необходимостта от изкуство; тъкмо художественото изживяване трябва да носи копнежа за познание, обучение и придобиване на сръчност.