ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Редактор на „Списание за литература“;

срещи с Хартлебен, Шеербарт и Ведекинд 

Въпросът „не следва ли да замълча?“ за мен се превърна в преживяване. С тази организация на душевния ми живот бях изправен пред необходимостта да внеса съвършено нова нота във външната си дейност. Силите, определящи външната ми съдба, занапред вече не можеха да бъдат едно с вътрешните ръководни линии, които представляваха резултат от преживяването ми на духовния свят.

От доста дълго време си мислех да запозная съвременниците си в някакво списание или вестник с духовните импулси, за които смятах, че могат да бъдат изнесени пред тогавашната общественост. Не исках да „замълча“, а да кажа толкова, колкото беше възможно да бъде казано.

Сам да основа вестник тогава беше нещо, за което не можех дори и да си помисля. Финансовите средства и връзките, необходими за такова основаване, ми липсваха напълно.

Затова се възползвах от възможността, която ми се предостави да поема издаването на „Списание за литература“.

Това беше стар седмичник, основан в годината на смъртта на Гьоте (1832 г.) първоначално като „Списание за чуждестранна литература“. В него се печатаха преводи на произведения от чуждестранното духовно творчество във всички области, които редакцията считаше за достойни да станат част от немския духовен живот. По-късно списанието се преименува на „Списание за немска и чуждестранна литература“. Сега то публикуваше поетични, характерни и критически произведения от всички области на духовния живот. В рамките на известни граници то беше в състояние да изпълнява добре тази задача. Неговата така определена дейност се извършваше по време, в което в немското езиково пространство имаше достатъчно голям брой личности, които желаеха всяка седмица да се запознават в обзорна форма с това, което се „случва“ в духовната сфера. Когато по-нататък през осемдесетте и деветдесетте години в този мирен и естествен начин на споделяне на духовното навлязоха новите литературни цели на младите поколения, „Списанието“ доста бързо се увлече по това движение. То сменяше сравнително често своите редактори, от които получаваше своята окраска, в зависимост от това каква позиция в новото движение заемаше един или друг редактор. Когато можах да го поема през 1897 г., то беше в тясна връзка със стремленията на младата литература, без да се намира в силна опозиция на намиращото се извън тези стремления. Но при все това то вече не беше в състояние да се издържа финансово единствено въз основа на своето съдържание. Така че, наред с другите неща, беше станало и орган на „Свободното литературно общество“. Това прибавяше известен брой абонаменти към иначе вече недостатъчния им брой. Но въпреки всичко, когато ми предаваха „Списанието“, нещата стояха така, че беше необходимо да бъдат привлечени всички абонати, дори и ненадеждните, за да се събере минимумът за неговата издръжка. Можех да поема седмичника само в случай, че същевременно предприема някаква дейност, изглеждаща подходяща за увеличаване на абонаментите. Това беше дейността на „Свободното литературно общество“. Така че трябваше да подбирам съдържанието на списанието по такъв начин, че това общество да бъде адекватно представено. В „Свободното литературно общество“ се търсеха хора, които имат интерес към произведенията на по-младата генерация. Седалището на обществото беше в Берлин, където го бяха основали някои помлади литератори. Но то имаше клонове в много немски градове. Както обаче скоро стана ясно, някои от тези „клонове“ водеха доста скромно съществование. Сега мое задължение беше да изнасям лекции в това общество, за да бъде даден личен израз на посредничеството с духовния живот, което трябваше да бъде предоставено от „Списанието“.

Така имах читателския кръг на „Списанието“, в чиито духовни потребности трябваше да намеря своя път. В „Свободното литературно общество“ имаше членове, които очакваха точно такива неща, тъй като досега им бяха предлагани точно определени неща. Във всеки случай те не очакваха това, което бих желал да им дам от най-съкровената си същност. Обликът на „Свободното литературно общество“ се определеше и от това, че то трябваше да образува нещо като противоположен полюс на „Литературното общество“, в което тон даваха такива личности като например Шпилхаген.

Поради положението ми в духовния свят сега за мен стана необходимост да взема истинско вътрешно участие в тези отношения, в които встъпих. Опитвах се да се пренеса изцяло в кръга на моите читатели и членовете на „обществото“, за да мога, изхождайки от духовната натура на тези хора, да намеря формите, в които да излея това, което исках да им дам духовно.

Не мога да кажа, че в началото на тази дейност се бях отдал на илюзии, които постепенно щяха да ми окажат разрушително въздействие. Но тъкмо дейността ми извън читателския и слушателския ми кръг, която се налагаше да върша, се натъкваше на все по-голяма съпротива. Не можеше да се разчита на никакъв сериозен, ярко изразен духовен порив в кръга от хора, който „Списанието“ беше събрало около себе си, преди аз да го поема. Интересите на този кръг бяха подълбоки само у малцина. А дори и при тези малцина в основата им не лежаха мощни сили, а по-скоро най-обща воля, желаеща да се прояви във всевъзможни художествени и други духовни форми.

Така че за мен скоро възникна въпросът дали мога да поема пред вътрешното си същество и пред духовния свят отговорността да работя в този кръг. Защото ако и много от личностите, за които става дума, да ми бяха много симпатични, ако и да се чувствах в приятелски отношения с тях, що се касае до живеещото вътре в мен, те също се числяха към онези хора, във връзка с които възникваше въпросът: „Не следва ли да замълча?“

Към това се прибавяше и още нещо. За голям брой хора, които досега бяха в близки приятелски отношения с мен, имах чувството, че макар и в собствения си душевен живот да не следват моя особено надалече, те предполагат у мен нещо, което прави ценна за тях работата ми в областта на познанието и в много други видове житейски отношения. Те толкова често споделяха моя начин на живот, без повече да ме изпробват, след като веднъж вече си бяхме създали отношения.

Досегашните издатели на „Списание за литература“ не усещаха нещата по този начин. Те си казваха, че въпреки известни наченки на практичност в живота, в него Щайнер все пак си остава „идеалист“. И тъй като условията на продажба на „Списание за литература“ бяха такива, че в течение на годината трябваше да се изплащат проценти на предишния собственик, той беше силно заинтересован от това седмичникът да продължава да съществува. Така че от своята си гледна точка той не можеше да направи нищо друго освен да осигури за себе си и за делото гаранция, различна от предоставената в мое лице, за която не можеше да каже как ще се развие сред кръга от хора, групирал се досега около „Списанието“ и „Свободното литературно общество“. Затова едно от условията на продажба беше Ото Ерих Хартлебен да бъде съиздател и да сътрудничи активно.

Сега, размишлявайки върху тези факти, не бих желал нещата в издателската ми дейност да бяха станали по различен начин. Защото този, който се намира в духовния свят, както обясних на предшестващите страници, трябва да се научи да познава фактите от физическия свят изцяло чрез опита. За мен, особено благодарение на душевния ми прелом, това се превърна в естествена необходимост. Да не приема това, което ясно разпознавах като силите на съдбата, за мен щеше да бъде прегрешение срещу моето преживяване на духа. Не виждах само „факти“, които тогава за известно време ме свързваха с Ото Ерих Хартлебен, а „факти, изтъкани от съдбата (кармата)“.

Но от тази връзка възникнаха непреодолими трудности. У Ото Ерих Хартлебен изцяло преобладаваше естетическото начало. Усещах грация във всичките му прояви, идващи от изцяло естетическото му разбиране за света, чак до жестовете, въпреки наистина съмнителната „среда“, в която често го заварвах. Поради тази си душевна настройка той изпитваше потребност от време на време да прекарва месеци наред в Италия. И когато се връщаше оттам, от цялото му същество се излъчваше нещо от Италия. Освен това се отнасях към него с много любов.

Само дето всъщност се оказа невъзможно да работим заедно в общата за двама ни област. Той не беше предразположен да се „въплъщава“ в сферата от идеи и интереси на читателския кръг на списанието или на кръга на „Свободното литературно общество“, а искаше и на двете места да „наложи“ това, което му диктуваше естетическото чувство. Всичко това ми действаше като някакъв чужд елемент. При това той ту предявяваше правата си на съиздател, ту дълго време не го правеше. Нали често за продължителен период пребиваваше в Италия. Поради това съдържанието на „Списанието“ стана доста нееднородно. А и при целия си „зрял естетически светоглед“ Ото Ерих Хартлебен не можеше да превъзмогне „студента“ в себе си. Тук подразбирам съмнителните страни на „студентството“, а съвсем не красивата сила за живот, която може да бъде пренесена в по-късния живот от студентските години.

Когато започна съвместната ни работа, около него се формираше още по-широк кръг почитатели заради драмата му „Възпитание за встъпващите в брак“. Произведението съвсем не беше възникнало от грациозно-естетическото чувство, което очароваше така силно в общуването с него, а от „буйността“ и „несдържаността“, произлизащи не от глъбините на неговата същност, а от известно лекомислие, което се изразяваше в цялото му духовно творчество, а също и в решенията му относно „Списанието“ – това беше Хартлебен в лично общуване, познат на малцина.

Беше нещо напълно естествено след преместването ми в Берлин, откъдето трябваше да редактирам „Списанието“, да се движа в кръга, свързан с Ото Ерих Хартлебен. Защото той ми даде възможност да опозная по необходимия начин всичко, свързано със седмичника и „Свободното литературно общество“.

От една страна, това ми донесе голямо огорчение, защото ми попречи да потърся тези хора, с които още във Ваймар бяха възникнали прекрасни отношения, и да се сближа с тях. Колко щеше да ми е приятно например по-често да посещавам Едуард фон Хартман!

Но това не стана. Другата страна ме ангажираше изцяло. Така изведнъж ми бе отнето много от ценните за мен човешки отношения, които на драго сърце бих искал да запазя. Но приемах това като съдбовна (кармична) промисъл. Винаги е било напълно в моите възможности, благодарение на тук описаните душевни основи, да насоча целия интерес на душата си към два толкова коренно различни кръга от хора  като  свързания с Ваймар и съществуващия около „Списанието“. Но на нито един от тези кръгове нямаше за дълго време да им бъде приятна личност, която общува поред с хора, принадлежащи в душевно и духовно отношение към полярно противоположни области на света. Освен това при такова общуване неминуемо щеше постоянно да се налага да обяснявам защо трябва да посвещавам дейността си изключително в служба на това, на което бях длъжен да я посветя заради „Списанието“.

Все повече на душата ми ставаше ясно, че сега ми е невъзможно да бъда в такива отношения с хората, в каквито бях във Виена и във Ваймар. Събираха се литератори и се запознаваха на литературна основа. Дори при най-добрите, дори и при най-ярко изразените натури тази литература (или живопис, скулптура) се беше вдълбала толкова навътре в същността на душите им, че чисто човешкото отстъпваше изцяло на заден план.

Такова впечатление добивах, когато седях сред тези – много ценени от мен – личности. Затова пък на мен самия човешките душевни основи ми правеха толкова по-дълбоко впечатление. Веднъж след една моя лекция и литературно четене на О. Й. Бирбаум седях в „Свободното литературно общество“ в Лайпциг сред кръг от литератори, в който беше и Франк Ведекинд. Погледът ми беше запленен от тази истински рядка човешка натура. Тук имам предвид „натура“ в напълно физически смисъл. Тези ръце! Сякаш от предишен земен живот, в който бяха вършили дела, които могат да бъдат извършени единствено от хора, чийто дух ги пронизва чак до върховете на пръстите. Дали защото енергията е била преработена, те могат да създадат и впечатление за груба сила, но най-дълбокият интерес беше привлечен от това, което тези ръце излъчваха. А тази изразителна глава – буквално като дар, идващ от необикновените волеви нотки на ръцете. В погледа и мимиките на лицето му имаше нещо, което се отдава толкова произволно на света, което обаче можеше и да се оттегли от него, както жестовете на ръцете, които изразяват какво усещат дланите. От тази глава говореше един чужд на съвременността дух. Дух, който всъщност се поставя извън човешките стремежи на настоящето. Който обаче не може вътрешно да осъзнае на кой свят от миналото принадлежи. Като литератор Франк Ведекинд – това не е литературна оценка, а говоря само изхождайки от това, което видях у него – напомняше на химик, който изцяло отхвърля съвременните възгледи в химията и се занимава с алхимия, но прави това не с вътрешно увлечение, а по-скоро с някакъв цинизъм. Съзерцавайки външността на Франк Ведекинд, можеше да се научи много за това как духът действа във формата. При това не следва да правим това с погледа на онзи „психолог“, който „иска да наблюдава хората“, а с този, който показва чисто човешкото на фона на духовния свят чрез вътрешна духовна повеля на съдбата, която човек не търси, а която просто идва.

Ако някой човек забележи, че е наблюдаван от „психолог“, това може да предизвика у него раздразнение. Обаче преходът от чисто човешкото отношение към „съзерцание на фона на духовното“ е напълно човечен, подобно на този от бегло към по-близко приятелство.

Една от най-оригиналните личности от берлинския кръг на Хартлебен беше Паул Шеербарт. Той пишеше „стихотворения“, които отначало се струват на читателя като произволен набор от думи и фрази. Те са толкова гротескни, че затова човек изпитва желание да излезе от първото си впечатление. Тогава той открива, че някакъв фантастичен смисъл за всякакъв вид по принцип невземани предвид значения на думите се стреми да даде израз на духовно съдържание, извлечено от душевни фантазии, които не само че са бездънни, но и ни най-малко не желаят да имат дъно. У Паул Шеербарт живееше вътрешен култ към фантастиката, който обаче се изразяваше под формата на търсена гротеска. Според мен той имаше чувството, че одухотвореният човек трябва да представя това, което представя, единствено в гротескна форма, защото останалите теглят всичко към филистерското. Но това чувство не желае също така да развие гротескното в изгладена художествена форма, а в суверенно, нарочно търсено безсмислено душевно настроение. И това, което се разкрива в тези гротескни форми, трябва да извира от сферата на вътрешната фантастика. За Паул Шеербарт беше свойствен един нетърсещ яснота душевен стремеж към духовното. Идващото от благоразумието, така си казваше този „фантазьор“, не може да достигне до духовните региони. Затова, за да изрази духа, човек не трябва да е благоразумен. Но Шеербарт не правеше и стъпката от фантастиката към фантазията. И така той пишеше, изхождайки от дух, който  беше интересен, но си оставаше фиксиран  в дивата фантастика, дух, в който цели космически светове проблясват и искрят като рамка за разкази, окарикатуряващи духовната област и все пак съдържащи възвишени човешки преживявания. Като например в „Таруб, знаменитата багдадска готвачка“.

Но при лично запознанство човекът не изглеждаше такъв. Той имаше вид на малко духовно отнесен бюрократ.

„Външността“, която беше толкова интересна при Ведекинд, у него беше ежедневна, филистерска. Това впечатление се засилваше още повече, когато човек влезеше в разговор с него в началото на познанството. Той изпитваше най-страстна ненавист към филистерите, но имаше филистерски жестове и филистерски маниер на говорене. Държеше се така, сякаш ненавистта му идваше от това, че беше взел твърде много от филистерските кръгове в собствения си външен начин на проява и го усещаше, но същевременно имаше чувството, че не може да го превъзмогне. В дълбините на душата му се четеше признанието: „Бих искал да унищожа филистерите, защото те ме превърнаха във филистер.“

Но стигаше само да се премине от тази външност към независимата от нея вътрешна същност на Паул Шеербарт и се разкриваше един много фин, макар и останал фиксиран в гротескно-фантастичното, духовно незавършен човек. След това можеше да се преживее какъв се явява той в духовния свят със „светлата“ си глава, със „златното“ си сърце. Човек трябваше да си каже: „Каква силна личност, проникваща с визията си в духовния свят, би могла да дойде в света, ако незавършеното бе завършено поне до известна степен!“ Същевременно се виждаше, че „вярата във фантастиката“ беше вече толкова силна, че дори завършването в бъдеще вече не беше в сферата на възможното в този земен живот.

В лицето на Франк Ведекинд и Паул Шеербарт пред себе си имах личности, които с цялата си същност в най-висша степен даваха възможност за значителни преживявания на този, за когото беше открит фактът на повтарящите се земни животи. Те наистина бяха загадка в настоящия си земен живот. Нужно беше да се види какво бяха донесли със себе си в този земен живот. И тогава цялата им личност изглеждаше безкрайно побогата и можеха да бъдат разбрани техните несъвършенства като резултат от предишни земни животи, които в настоящото духовно обкръжение не са могли да стигнат до пълно разгръщане. Виждаше се и че това, което може да възникне от тези несъвършенства, се нуждае от бъдещи земни животи.

По този начин възприемах и някои други личности от този кръг. Знаех, че да ги срещна беше съдбовна промисъл (карма) за мен.

Но така и не ми се удаде да завържа чисто човешки, сърдечни отношения с така приветливия Паул Шеербарт. В общуването с него, както и с мнозина други, винаги на преден план излизаше литераторът Паул Шеербарт. Така че чувствата ми към него, със сигурност изпълнени с топлота, в края на краищата се ограничаваха до вниманието и интереса, които предизвикваше у мен тази във висша степен забележителна личност.

Впрочем в този кръг имаше и друга една личност, която се проявяваше не като литератор, а като човек в пълния смисъл на думата. Това беше В. Харлан. Но той съвсем не беше многословен и всъщност присъстваше като тих наблюдател. Когато обаче проговореше, то винаги беше, за да каже нещо одухотворено в най-добрия смисъл или пък истински духовито. Наистина той пишеше много, но именно не като литератор, а като човек, който желае да изрази каквото му е на душата. По това време тъкмо беше излязла неговата „Кесия за поети“, едно представяне на живота, изпълнено с превъзходен хумор. Винаги ми харесваше, когато идвах малко по-рано в локала, в който се събираше кръгът, да заваря Харлан да седи сам там. Така между нас възникнаха по-близки отношения. Именно той беше изключението, когато говорих за това, че в този кръг намерих само литератори, но не и „хора“. И мисля, че той разбираше как възприемам кръга. Напълно различните ни пътища в живота скоро ни разделиха.

Хората около „Списанието“ и „Свободното литературно общество“ съвсем ясно бяха вплетени в моята съдба. Аз обаче не бях по никакъв начин вплетен в тяхната. Те ме виждаха да се появявам в техния кръг в Берлин, научиха, че ще редактирам „Списанието“ и ще работя за „Свободното литературно общество“, но не разбираха защо трябва да правя точно това. Защото в начина, по който според душевния им взор се движех сред тях, за тях нямаше нищо, което да ги привлича да ме опознаят по-дълбоко. Въпреки че у мен не се криеше и следа от теория, за техния теоретически догматизъм духовната ми дейност представляваше нещо теоретично. Това беше нещо, от което те, като „творчески натури“, смятаха, че не е необходимо да се интересуват.

Но в лицето на неговите представители аз се научих да познавам определено художествено течение. То вече не беше толкова радикално, както в края на осемдесетте и в началото на деветдесетте години в Берлин. Не беше вече и такова, че да представя абсолютния натурализъм като спасение на изкуството, какъвто е случаят с театралната реформа на Ото Брамс. То нямаше подобни обобщаващи художествени схващания. По-скоро се основаваше на това, което произтича от волята и дарованията на отделните личности, но и беше напълно лишено от стремеж към еднороден стил.

Положението ми в този кръг стана душевно неуютно поради чувството, че аз знаех защо съм там, а другите – не.