ДЕВЕТА ГЛАВА

Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен

По това време (1889 г.) се осъществи пътуването ми до Германия. Повод за него беше поканата за сътрудничество във Ваймарското издание на Гьоте, която ми беше отправена от великата херцогиня Софи фон Заксен чрез Архива на Гьоте. Преди няколко години бе починал Валтер фон Гьоте, внукът на Гьоте. Той беше завещал на великата херцогиня ръкописите, останали след Гьотевата смърт. С тях тя беше основала Архива на Гьоте и заедно с група негови изследователи, на чело на която бяха Херман Грим, Густав фон Льопер и Вилхелм Шерер, бяха решили да организират такова издание на Гьоте, в което познатите му съчинения да се обединят с още непубликуваното му наследство.

Моите публикации за Гьоте бяха поводът да ми предложат да обработя една част от естественонаучните му съчинения за това издание. За да се ориентирам в естественонаучното му наследство и да направя първите стъпки към моята работа, бях извикан във Ваймар.

Продължилото няколко седмици пребиваване в града на Гьоте за мен беше празник в живота. Дълги години бях живял в мислите на Гьоте; сега имах възможност сам да бъда на местата, където са се породили тези мисли. Прекарах тези седмици под възвишените впечатления на това чувство.

Сега можех ден след ден да преглеждам ръкописи, съдържащи допълнения към материала, върху който бях работил преди за изданието на Гьоте в „Национална литература“ на Кюршнер.

Работата по това издание създаде в душата ми картина на Гьотевия светоглед. Сега предстоеше да изясня доколко издържана е тази картина, като се вземат предвид ръкописите от още непубликуваното наследство на Гьоте в областта на естествените науки. С голям интерес се задълбочих в тази част от Гьотевото наследство.

Скоро можах да се убедя, че още непубликуваното съществено допринася за по-доброто разбиране на познавателния метод на Гьоте.

В публикуваните ми дотогава съчинения бях разтълкувал неговия познавателен метод по следния начин. Утвърждавах, че съгласно Гьоте човекът с обикновеното си съзнание първоначално е далече от истинската същност на обкръжаващия го свят. От тази отдалечена позиция се поражда стремежът преди познаването на света в душата първо да се развият познавателни сили, които отсъстват в обикновеното съзнание.

Изхождайки от тази гледна точка, за мен беше от голямо значение, когато в ръкописите на Гьоте срещнах пояснения като следното:

„За да можем в известна степен да се ориентираме в тези различни видове (Гьоте има предвид различните видове знание в човека и неговото отношение към външния свят), ще ги разделим на практично, познаващо, съзерцателно и всеобхватно.

1. Практичните, търсещи ползата и изискващи хора са първите, които, така да се каже, очертават бегло полето на науката, за да открият полезното за практиката. Съзнанието, основаващо се на опита, им дава известна увереност, а потребността – известна широта.

2. Жадните за знания имат нужда от спокоен, безкористен поглед, от любопитно безпокойство и ясен разсъдък и винаги се намират във връзка с първите. В научен смисъл те също преработват само това, което откриват.

3. Съзерцаващите вече действат продуктивно и знанието, увеличаващо се самò, изисква, незабелязано за себе си, съзерцание и преминава в него. И колкото и пъти да се кръстят и прекръстват познаващите, за да се опазят от имагинацията, все пак, преди да се объркат, те са принудени да извикат на помощ продуктивното въображение.

4. Всеобхващащите, които в един горд смисъл могат да се нарекат съзидатели, действат продуктивно в най-висша степен. Изхождайки от идеята, те изразяват единството на цялото, а то в известен смисъл е в съответствие с това, фактите на природата сами да се подчинят на тази идея.“

От такива забележки става ясно, че Гьоте е на мнение, че човекът с обикновената форма на съзнанието си се намира извън същността на външния свят. Той трябва да премине към друга форма на съзнанието, ако иска да се съедини познавателно с тази същност. По време на пребиваването ми във Ваймар у мен винаги решително изникваше въпросът: как трябва да се надгражда върху основите на познанието, положени от Гьоте, за да може, изхождайки мисловно от неговия съзерцателен метод, да се премине към такъв, който да може да приеме в себе си духовния опит, такъв, какъвто ми се открива той?

Гьоте изхожда от това, което се постига на нисшите степени на познанието, тези на „практичните“ и на „жадните за знания“. В душата му тези знания се изпълват със светлината на „съзерцателните“ и „всеобхватните“ знания, които, благодарение на продуктивните душевни сили, могат да осветят съдържанието на по-нисшите степени на познанието. Когато по този начин, с по-нисшето знание в душата, пристъпва светлината на по-висшето съзерцание и обхващане, той се чувства съединен със същността на нещата.

Но това, разбира се, още не е дадено на познаващото преживяване в духа, а само е указан пътят към него от една страна – от тази, която изхожда от отношението на човека към външния свят. Беше ми ясно, че едва с постигането на другата страна, която произтича от отношението на човека към самия себе си, може да настъпи удовлетворение.

Може ли съзнанието, когато стане продуктивно, т.е. прибавя нещо от себе си към най-близките образи от действителността, да продължи да съществува в рамките на действителността, или пък ще се изплъзне от нея, за да се изгуби в нереалното? Какво от „създаденото“ с помощта на съзнанието се противопоставя на това съзнание, ето кое трябваше да бъде прозряно. Първо беше нужно да се постигне съгласие на човешкото съзнание със самото себе си. Едва тогава човек би могъл да намери потвърждение на чисто духовното преживяване. По такива пътища протичаха мислите ми, още по-ясно повтаряйки предишните си форми, когато седях над ръкописите на Гьоте във Ваймар.

Беше лято. По това време можеше да се види малко от съвременния ваймарски живот на изкуството. Човек можеше в пълно спокойствие да се отдаде на въздействието на художественото, представено в един паметник за делото на Гьоте. Тук не се живееше в съвремието, а всичко беше пренесено в епохата на Гьоте. Съвременна тогава във Ваймар обаче беше епохата на Лист. Но нейните представители не бяха там в момента.

Часовете след работа прекарвах с хората, работещи в Архива. Сред тях бяха външните сътрудници, посещаващи Архива за по-кратко или за по-дълго време. Бях приет изключително любезно от Бернхард Зуфан, директор на Архива на Гьоте, и намерих скъп приятел в лицето на Юлиус Вале, постоянен сътрудник в Архива. Но всичко придоби по-определени форми едва когато след година отново постъпих на работа там за по-дълго време. За това ще разкажа по-късно при описанието на тази част от моя живот.

Стремежът ми сега беше насочен преди всичко към това да се запозная лично с Едуард фон Хартман, с когото от години бях в кореспонденция по философски въпроси. Това трябваше да стане по време на един кратък престой в Берлин, веднага след пребиваването ми във Ваймар.

Имах възможност да беседвам дълго с този философ. Той беше полуизлегнат с изпънати крака на канапето. Откакто се бяха появили болките в колената му, прекарваше по-голямата част от живота си в тази поза. Пред себе си видях едно чело, явен признак за бистър и остър ум, и поглед в очите му, който разкрива най-съкровено усещаната увереност в това, което философът знае. Лицето му обгръщаше мощна брада.

Той говореше с абсолютна категоричност, от която можеше да се съди за начина, по който е нахвърлил някои от основополагащите си мисли за всеобщата концепция за света, осветлявайки я по свой собствен начин. В тези мисли всичко, което стигаше до него от чуждите виждания, веднага биваше обсипано с критика. Така седях срещу него, докато той правеше острите си преценки за мен, но всъщност вътрешно така и не ме слушаше. За него същността на нещата се намираше в несъзнаваното и трябваше завинаги да остане там, скрита за човешкото съзнание. За мен несъзнаваното беше нещо, което чрез усилията на душевния живот може все повече да се издига до съзнанието. В хода на разговора ни стигнах дотам да му кажа, че все пак човек не би трябвало предварително да вижда в представата нещо отделено от действителността и представляващо само нещо нереално в съзнанието. Подобен възглед не би могъл да бъде изходна точка на теорията на познанието. Защото чрез него човек сам си препречва достъпа до всяка действителност, като тогава му остава само да вярва, че живее в представи и че би могъл да се приближи до нещо истинско само в хипотетични концепции, т.е. по един нереален начин. По-скоро човек би трябвало първо да провери дали възгледът за представата като нещо нереално е защитим или пък произхожда единствено от един предразсъдък. Едуард фон Хартман възрази, че това не подлежи на оспорване. Още от обяснението на думата „представа“ ставало видно, че в нея не би могло да има нищо реално. Когато чух това възражение, в душата ми нахлу мраз. „Обясненията на думите“ да бъдат сериозна изходна точка за един светоглед! Чувствах колко далече се намирам от съвременната философия. Когато на връщане седях в купето на влака, потънал в мислите и спомените си за все пак толкова ценното ми посещение, това душевно смразяване се повтори. То беше нещо, чието въздействие продължи дълго у мен.

С изключение на визитата при Едуард фон Хартман, кратките посещения в Берлин и Мюнхен, които можах да направя по време на пътуването си през Германия веднага след Ваймар, бяха наситени с художествени впечатления. Разширяването на моя кръгозор в това направление тогава усетих като особено обогатяване на душевния си живот. Така това първо голямо пътешествие, което можах да направя, беше от голямо значение и за възгледите ми за изкуството. В мен живееха множество впечатления, когато след пътуването за няколко седмици се установих отново в Залцкамергут при семейството, на чиито синове преподавах вече от години. Още повече че ме посъветваха да си намеря външна заетост като домашен учител. Вътрешно това бе подкрепено от желанието ми да доведа до определена точка в житейското му развитие момчето, чието обучение ми беше поверено преди няколко години, и чиято душа бях успял да събудя от напълно спящо състояние. След връщането ми във Виена скоро ми се предостави възможност да общувам с един кръг от хора, който се поддържаше от една дама, чийто мистически-теософско настроен ум правеше дълбоко впечатление на всички участници в него. Часовете, които тогава можах да изживея в дома на тази дама, Мари Ланг, бяха в най-висша степен ценни за мен. Присъщата ѝ сериозност в разбирането и усещането за живота се проявяваха в нея благородно и красиво. Дълбоките ѝ душевни преживявания се изразяваха от един звучен и проникновен глас. В мистическите търсения, във вътрешната борба със себе си и света тя се опитваше да намери някакво, макар и непълно удовлетворение. Така че тя сякаш бе създадена да бъде душата на кръг от търсачи. В този кръг беше проникнала теософията, чието начало бе поставено от Е. П. Блаватска в края на миналия век. Франц Хартман, който благодарение на многобройните си теософски трудове и връзките си с Е. П. Блаватска беше станал прочут в широки кръгове, беше въвел своята теософия и в този кръг. Мари Ланг беше възприела много неща от нея. Мисловното съдържание, които тя можеше да намери в теософията, в много отношения съответстваше на нейната душевна настройка. Но всичко, което възприемаше откъм тази страна, беше свързано с нея само външно. Тя обаче носеше у себе си мистическо богатство, което беше издигнато до съзнанието по доста елементарен начин от изпитаното ѝ от живота сърце.

Архитектите, литераторите и други личности, които срещах в дома на Мари Ланг, със сигурност едва ли щяха да се заинтересуват от теософията, предлагана от Франц Хартман, ако Мари Ланг не внасяше своя дял в нея. Най-малко пък щях да се заинтересувам от нея самият аз. Защото отношението към духовния свят, изразено в съчиненията на Франц Хартман, беше напълно противоположно на моето духовно направление. Не можех да се съглася, че то беше проникнато  от действителна вътрешна истина. Съдържанието му ме занимаваше по-малко от начина, по който въздействаше върху хората, които все пак бяха истински търсачи.

Чрез Мари Ланг се запознах с г-жа Роза Майредер, нейна приятелка. Роза Майредер принадлежи към онези личности, към които съм изпитвал най-дълбоко уважение през живота си и към чието развитие съм проявявал най-голям интерес. Много добре мога да си представя, че всичко, за което ще говоря тук, няма да ѝ хареса много, но точно по този начин чувствам нещата, които дойдоха в живота ми благодарение на нея. От съчиненията на Роза Майредер, които по-късно с пълно право направиха толкова голямо впечатление на много хора, и които несъмнено я поставят на едно от челните места в литературата, тогава още не беше публикувано нищо. Но това, което се разкрива в нейните произведения, живееше в Роза Майредер в духовна форма, към която се отнасях с огромна вътрешна симпатия. Тази жена създаваше у мен впечатлението, че сякаш притежава всеки един от различните човешки душевни таланти в такава степен, че в хармоничното си взаимодействие те дават истинен израз на човешкото същество. Тя обединяваше различни артистични дарования с един свободен, проникновен усет за наблюдение. Нейната живопис се отличаваше с индивидуален подход към живота, както и с дълбоко проникване в обективния свят. Разказите, с които започна писателското ѝ поприще, представляват завършени хармонии, изплетени от лична борба и напълно обективно наблюдение.

Следващите ѝ произведения все повече носят подобен характер. Най-ясно той се проявява в по-късно публикувания ѝ двутомен труд „Критика на женствеността“. Разглеждам като красива скъпоценност в живота си, че по времето, което описвам тук, съм прекарал някой и друг час с Роза Майредер в годините на нейното търсене и душевна борба.

Тук отново трябва да се обърна към тези отношения, които възникваха между мен и хората отвъд сферата на мисловното съдържание, в известен смисъл съвсем независимо от нея, и които преживявах много интензивно. Защото моят светоглед и още повече насоката на моите усещания не бяха тези на Роза Майредер. Начинът, по който, изхождайки от понастоящем признатата научност, се издигам до преживяване на духовното, бе невъзможно да ѝ стане симпатичен. Тя се опитва да използва тази научност за обосновката на идеи, целящи пълното развитие на човешката личност, без да позволява познанието за един чисто духовен свят да намери достъп до тази личност. Това, което за мен се явяваше необходимост в това отношение, едва ли ѝ говореше нещо. Тя беше напълно отдадена на изискванията на непосредствената човешка индивидуалност и не обръщаше внимание на духовните сили, действащи в тази индивидуалност. Този метод ѝ позволи да достигне значително ниво в изобразяването на същността на женствеността и жизнените потребности на жената.

Моето отношение към изкуството, както тя си го представяше, така и никога не я удовлетвори. Тя мислеше, че не дооценявам истински художественото тогава, когато аз се стремях да разбера специфично художественото посредством това, което възникваше в душата ми при преживяване на духовното. Тя смяташе, че не мога да вникна достатъчно в откровенията на сетивния свят и поради това не мога да се приближа до същинското художествено, докато аз се опитвах да проникна тъкмо в пълната истина на сетивните форми. Всичко това не отне нищо от сърдечния приятелски интерес, който развих у себе си към тази личност по времето, когато ѝ бях благодарен за най-ценните часове в моя живот, и който наистина не е намалял и до ден днешен.

В дома на Роза Майредер многократно имах възможност да участвам в беседите, за които в него се събираха талантливи хора. Там тихо, видимо вглъбен повече в себе си, отколкото слушайки околните, седеше Хуго Волф, близък приятел на Роза Майредер. Човек го чуваше в душата си, въпреки че той говореше толкова малко. Защото това, което ставаше в живота му, се предаваше по един тайнствен начин на тези, които общуваха с него. Бях привързан с най-сърдечна обич към Карл Майредер, съпруг на г-жа Роза, който беше изключително фин мъж и като личност, и като човек на изкуството, а също и към брат му Юлиус Майредер, ентусиаст в отношението си към изкуството. Мари Ланг, нейният кръг и Фридрих Екщайн, който тогава се беше посветил изцяло на теософското духовно течение и концепция за света, често бяха там.

Това беше времето, по което „Философия на свободата“ придобиваше все по-определени форми в душата ми. Роза Майредер е личността, с която говорех най-много за тези форми в периода на създаване на моята книга. Тя ме освободи от част от вътрешната самота, в която живеех. Стремеше се към виждане на непосредствената човешка личност, а аз – към откровението на света, към което тази личност може да се стреми чрез посредничеството на разкриващото се пред духовния взор. Между двете съществуваха много мостове. Често в по-нататъшния си живот в благодарната ми памет пред духа ми се появяваше една или друга картина от тези преживявания, както например споменът за нашата разходка през величествените алпийски гори, по време на която Роза Майредер и аз говорехме за истинския смисъл на човешката свобода.