ПЕТА ГЛАВА

Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)

До мисли за австрийския обществен живот, които по някакъв начин да проникнат по-дълбоко в душата ми, тогава не можех да стигна. Нещата не отидоха по-далеч от наблюдението на изключително сложните отношения в него. По-дълбок интерес у мен можеха да предизвикат единствено беседите с Карл Юлиус Шрьоер. Точно по това време имах възможност да го посещавам често. Неговата собствена съдба беше тясно свързана с тази на немска Австро-Унгария. Той беше син на Тобиас Готфрид Шрьоер, който беше ръководил един лицей в Пресбург и писал драми, както и книги по история и естети-

ка. Последните са излезли под псевдонима Кр. Йозер и са се превърнали в любими учебници. Стихотворенията на Тобиас Готфрид Шрьоер, въпреки несъмнената им значимост и горещото признание, което намират в някои тесни кръгове, не стават известни. Възгледите, с които са проникнати, са противоположни на господстващото тогава политическо течение в Унгария. Затова тези стихове – без да се посочва името на автора – бяха частично публикувани зад граница в немскоговорещите държави. Ако идеологическото направление на автора е било станало известно в Унгария, той не само е щял да бъде отстранен от длъжност, но и да получи тежко наказание.

Така на Карл Юлиус Шрьоер му се налага да преживее натиска, на който е било подложено всичко немско още през младостта му в собствения му дом. Под този натиск той развива своята преданост към немската самобитност и немската литература, както и голяма любов към всичко, свързано с Гьоте. Дълбоко влияние му оказва „История на немската поезия“ от Гервинус.

През четиридесетте години на деветнадесети век той отива в Германия, за да води занятията по немски език и литература в университетите на Лайпциг, Хале и Берлин. След връщането си първо работи като учител по немска литература и ръководител на семинар в лицея на своя баща. Тогава се запознава с народните Коледни мистерии, които се играят ежегодно от немските колонисти в околността на Пресбург. Там немският народностен характер се открива пред душата му по един толкова привлекателен начин. Заселилите се от по-западните краища преди столетия в Унгария немци донасят тези мистерии от старата си родина и продължават да ги играят така, както са ги изпълнявали в древни времена по Коледните празници в области, разположени в близост до Рейн. Сказанията за рая, за Рождество Христово, за явяването на тримата влъхви живееха по един народен начин в тези мистерии. След като ги е слушал или след преглед на древните ръкописи, които му показват селяните, Шрьоер ги публикува под заглавието „Немски Коледни мистерии от Унгария“.

Изпълненото с любов вживяване в немския народностен дух завладява все повече душата на Шрьоер. Той пътешества, за да изучава немските диалекти в различните области на Австрия. Навсякъде, където немският народностен характер се е примесил в славянските, маджарските и италианските части на Дунавската монархия, той иска да се запознае с неговите особености. Така се появяват неговите речници и граматики на спишския диалект, приет в Южните Карпати, на кочевския диалект, който беше жив сред малка немска част от населението в Крайна, на езика на хеанците, на който се говори в Западна Унгария.

За Шрьоер тези изследвания никога не са представлявали просто научна задача. С цялата си душа той живее в откровенията на народностния дух и желае със слово и писмо да доведе същността му до съзнанието на онези хора, които животът е откъснал от него. След това става преподавател в Будапеща. Там той не може да се почувства уютно поради господстващото в този град настроение. Така че се мести във Виена, където първо му възлагат ръководството на евангелските училища и където по-късно става преподавател по немски език и литература. Когато вече заемаше този пост, можах да се запозная с него и да го опозная. По времето, когато се случи това, всичките му мисли и целият му живот бяха обърнати към Гьоте. Той работеше по издаването и увода на втората част на „Фауст“ и вече бе публикувал първата.

Когато идвах на посещение в малката библиотека на Шрьоер, която същевременно беше и негов кабинет, се чувствах в една духовна атмосфера, която се отразяваше във висша степен благотворно на душевния ми живот. Още тогава знаех как Шрьоер е бил атакуван от привържениците на станалите господстващи литературно-исторически методи заради трудовете му, а именно заради неговата „История на немската поезия през деветнадесети век“. Той не пишеше като някои членове на школата на Шерер, които разглеждаха литературните явления като естествоизпитатели. Той носеше у себе си определени усещания и идеи за литературните явления и ги изразяваше по чисто човешки начин, като в момента на писане почти не се обръщаше към „източниците“. Дори казваха, че е писал съчиненията си „на един дъх“.

Това малко ме интересуваше. Когато бях с него, аз се сгрявах духовно. Можех да седя до него с часове. От въодушевеното му сърце в живо слово се възраждаха Коледните мистерии, духът на немските диалекти, развитието на литературния живот. Стана ми практически нагледно отношението на диалекта към книжовния език. Доставяше ми истинска радост, когато ми говореше, което вече беше правил и по време на лекции, за поета Йозеф Мисон, написал на долноавстрийски диалект великолепната поема „Игнац, селянче от Долна Австрия, отива в чужбина“1. Шрьоер винаги ми даваше книги от своята библиотека, в които можех да продължа да проследявам съдържанието на нашия разговор. Наистина, винаги когато седях сам при Шрьоер, имах чувството, че там присъства и един трети: духът на Гьоте. Защото Шрьоер живееше толкова силно в същността и делото на Гьоте, че при всяко усещане или идея, възникващи в душата му, се явяваше продиктуваният от чувството въпрос: така ли би усещал или мислил Гьоте? С най-голяма симпатия се вслушвах духовно във всичко, което идваше от Шрьоер. Въпреки това не можех да направя нищо друго освен в собствената си душа да изграждам напълно независимо по отношение и на него това, към което се стремях най-съкровено. Шрьоер беше идеалист, а идейният свят като такъв за него беше това, което действа като движеща сила в природните и човешките творения. За мен идеята представляваше сянката на един напълно жив духовен свят. Тогава даже ми се струваше трудно да изразя с думи за самия себе си разликата между начина на мислене на Шрьоер и своя собствен. Той говореше за идеите като за движещата мощ в историята. Чувстваше живот в битието на идеите. За мен животът на духа беше зад идеите, а те бяха само неговото проявление в човешката душа. За начина си на мислене тогава не можех да намеря друго определение освен „обективен идеализъм“. С това исках да кажа, че за мен същественото в идеята не е това, че се проявява в човешкия субект, а че тя, подобно на цвета на сетивния предмет, се проявява в духовния обект и човешката душа – субектът – я възприема така, както окото възприема цвета на живото същество.

Шрьоер се доближаваше в най-голяма степен до моите виждания с начина, по който се изказваше, когато обсъждахме това, което се разкрива като „душа на народа“. Той говореше за нея като за реално духовно същество, което се проявява в общността на отделните хора, принадлежащи към един народ. При това думите му не бяха просто обозначение на някаква абстрактна идея. Така двамата разглеждахме устройството на древна Австрия и действащите в нея индивидуалности на народните души. Благодарение на това за мен стана възможно да формулирам някои мисли относно състоянието на обществения живот, които оказаха дълбоко влияние върху душевния ми живот.

Така по онова време преживяванията ми зависеха много силно от отношенията ми с Карл Юлиус Шрьоер. Обаче това, което му беше по-чуждо и на което преди всичко се стремях да получа вътрешно обяснение, бяха естествените науки. Аз исках да съгласувам своя „обективен идеализъм“ с естествознанието.

Беше по времето на най-оживеното ми общуване с Шрьоер, когато в душата ми по нов начин възникна въпросът за връзката между духовния и природния свят. Отначало това стана напълно независимо от естественонаучния начин на мислене на Гьоте. Защото дори Шрьоер не можеше да ми каже нещо от решаващо значение за тази област от Гьотевото творчество. Той се радваше, когато намираше у един или друг естествоизпитател доброжелателно отношение и признание на Гьотевите наблюдения върху същността на растенията и животните. Относно учението за цветовете на Гьоте обаче навсякъде сред учените естественици той срещаше решително неодобрение. Така че в тази област сам не беше си изградил някакво по-специално мнение.

По това време от живота ми, въпреки че в общуването си с Шрьоер се приближих до духовния живот на Гьоте, отношението ми към естествознанието не беше повлияно откъм тази страна. То се изграждаше много повече благодарение на трудностите, възникващи във връзка с моите размишления върху фактите от оптиката от гледната точка на физиците.

Намирах, че в естественонаучното разглеждане за светлината и звука се мисли по аналогия, което е недопустимо. Говореше се за „звука въобще“ и за „светлината въобще“. Аналогията се заключаваше в това, че отделните тонове и звуци се разглеждаха като особено модифицирани трептения на въздуха, а обективното в звука – извън човешкото възприятие за звук – като състояние на трептене на въздуха. По сходен начин се мислеше и за светлината. Това, което се разиграва извън човека, когато възприема дадено явление, предизвикано от светлината, се дефинираше като трептене в етера. Оттук се правеше изводът, че цветовете представляват организирани по особен начин трептения на етера. Тогава тази аналогия се беше превърнала в истинско мъчение за душевния ми живот. Защото погрешно смятах, че е напълно ясно, че понятието „звук“ е само абстрактно обобщение на отделните явления в звучащия свят, докато „светлина“ представлява нещо конкретно по отношение на явленията в осветения свят. „Звукът“ за мен беше обобщено абстрактно понятие, а „светлината“ – конкретна действителност. Казвах си, че светлината изобщо не се възприема сетивно. Възприемат се „цветове“ посредством светлината, която винаги се разкрива при възприемането на цветовете, но самата тя не се възприема сетивно. „Бялото“ – това не е светлина, а вече цвят.

Така за мен светлината стана реална същност в сетивния свят, която обаче сама по себе си не е възприемаема за сетивата. Сега пред душата ми застана противоположността между номинализъм и реализъм, както се е формирала в рамките на схоластиката. Реалистите твърдяха, че понятията са нещо същностно, което живее в нещата и се извлича от тях само от човешкото познание. Номиналистите, напротив, разглеждаха понятията единствено като измислени от хората названия за обобщение на многообразието в нещата, които обаче нямат собствено битие в тях. Усещах, че звуковите преживявания би трябвало да се разглеждат номиналистически, а преживяванията, явяващи се благодарение на светлината – реалистически. С подобна ориентация пристъпих към оптиката на физиците. Трябваше да отхвърля много неща в нея. Така стигнах до възгледи, които ми проправяха път към Гьотевото учение за цветовете. От тази страна си отворих вратата към естественонаучните съчинения на Гьоте. Първо носех на Шрьоер неголеми статии, които пишех, изхождайки от естественонаучните си възгледи. Само че те не представляваха кой знае какъв интерес за него. Защото още не бяха разработени в духа на Гьотевите разбирания, а едва накрая бях прибавил кратката забележка: „Когато се стигне дотам, за природата да се мисли така, както го представих аз, едва тогава Гьотевите изследвания на природата ще получат признание в науката.“ Шрьоер искрено се радваше, когато изказвах подобни съждения, но по-далеч от това той не можеше да стигне. Ситуацията, в която се намирах, може да се илюстрира много добре от следната случка. Един ден Шрьоер ми разказа, че е говорил със свой колега физик. „Да – казал той, – Гьоте е въстанал срещу Нютон, но нали Нютон е бил „такъв гений“. На това той, Шрьоер, възразил: „Но Гьоте също „е бил гений“. И аз чувствах, че отново съм съвсем сам пред една загадка, която се борех да разреша.

С разбиранията, които придобих за физическата оптика, ми се струваше, че си изграждам мост от прозренията в духовния свят към тези, идващи от естественонаучното изследване. Тогава изпитах потребност чрез самостоятелно проведени оптически експерименти да подложа на проверката на опита мислите, до които бях стигнал относно същността на светлината и цветовете. Не ми беше лесно да си купя нещата, необходими за подобни експерименти. Защото средствата, които печелех от частни уроци, бяха доста оскъдни. Направих всичко възможно да стигна до опитни постановки по теория на светлината, които действително да могат да ме доведат до непредубедено вникване в природните факти в тази област.

С обичайните опитни постановки на физиците се бях запознал благодарение на работата във физическата лаборатория на Райтлингер. Математическата обработка на данните в оптиката ми беше лесна, защото бях изучавал обстойно именно тази област. Въпреки всички възражения, повдигнати от страна на физиците срещу Гьотевото учение за цветовете, чрез собствените си експерименти все повече и повече се отдалечавах от обичайните възгледи на физиците относно Гьоте. Започнах да осъзнавам как цялото това експериментиране представлява само изваждане на факти „на светлина“ – за да използваме един израз на Гьоте, – а не експериментиране „със самата светлина“. Казвах си, че цветът не се произвежда от светлината, както смята Нютон, а се проявява, когато препятствия препречат свободното разпространение на светлината. Струваше ми се, че това може да се прочете непосредствено от експериментите.

Така за мен светлината беше изключена от редицата на същинските физически реалности. Тя се явяваше преходна степен между уловимите за сетивата реалности и тези, които се виждат в духа.

Към тези неща не бях склонен да подхождам само с помощта на чисто философски размишления. Много държах на това да разчитам правилно природните факти. Ставаше ми все по-ясно, че самата светлина не навлиза в областта на сетивно възприеманото, а остава отвъд него, докато цветовете се проявяват тогава, когато сетивно възприеманото бъде доведено в сферата на светлината.

Сега отново почувствах потребност да се приближа вътрешно към естественонаучните знания от най-различни страни. Това ме доведе отново до изучаване на анатомията и физиологията. Изследвах структурата на човешкия, животинския и растителния организъм. Така по свой начин стигнах до Гьотевото учение за метаморфозата. Започнах все повече да осъзнавам, че представата за природата, достъпна за разбирането с помощта на сетивните органи, се приближава към това, което ми се разкриваше духовно.

Погледнех ли по този духовен начин душевната дейност на човека: мислене, чувства и воля, пред мен заставаше „духовният човек“ в цялата си образна нагледност. Не можех да остана при абстракциите, за които човек обичайно си мисли, когато говори за мислене, чувства и воля. В тези вътрешни откровения на живота виждах съзидателни сили, които представяха пред мен „човека като дух“. И когато тогава наблюдавах проявлението на човека в сетивния свят, за съзерцаващия ми поглед то се допълваше от духовната форма, действаща в сетивно възприеманото.

Стигнах до сетивно-свръхсетивната форма, за която говори Гьоте, и която както за естественонаучното, така и за чисто духовното възприятие лежи между сетивно възприемаемото и духовно съзерцаемото.

Анатомията и физиологията стъпка по стъпка си пробиваха път към тази сетивно-свръхсетивна форма. И в това пробиване на път най-напред по един все още много несъвършен начин погледът ми се спря на тричленността на човешкото същество, за която – след като я бях изследвал в тишина в продължение на тридесет години – започнах да говоря открито едва в книгата си „Върху загадките на душата“. Първо ми стана ясно, че в частта от човешката организация, в която формирането е ориентирано главно към нервите и сетивните органи, сетивно-свръхсетивната форма също се изразява най-силно в сетивно възприемаемото. Организацията на главата ми се стори тази, в която сетивно-свръхсетивното също става най-силно видимо в сетивната форма. Организацията на крайниците затова пък трябваше да разглеждам като тази, в която сетивно-свръхсетивното е най-скрито, така че в нея, оформяйки човешкото тяло, се проявяват силите, действащи в природата, външна за човека. Между тези полюси на човешката организация ми се струваше, че стои всичко, което се изразява ритмически: дихателната система, кръвообращението и т.н.

Тогава не намирах никого, на когото да мога да говоря за тези си виждания. Загатнех ли тук или там по нещо за тях, хората ги смятаха за резултат от някаква философска идея, докато аз пък бях убеден, че те са ми се разкрили благодарение на непредубедено опитно познание на анатомията и физиологията.

В това настроение на идейно усамотение, което тегнеше в душата ми, намирах вътрешно освобождение единствено като отново и отново препрочитах беседата между Гьоте  и Шилер, когато двамата си тръгват заедно от едно събрание на обществото на естествоизпитателите в Йена. Те споделят мнението, че природата не трябва да се разглежда на части, както направил това ботаникът Бач в доклада, който току-що били чули. С няколко щриха Гьоте пресъздава пред очите на Шилер своето „прарастение“. Чрез една сетивно-свръхсетивна форма то представлява растението като цяло, от което, възпроизвеждайки цялото в детайли, се оформят листата, цвета и т.н. Поради своята тогава все още непреодоляна кантианска гледна точка Шилер може да види в това „цяло“ само една „идея“, която си изгражда човешкият разум чрез наблюдение на подробностите. Гьоте не позволява това да мине. Духовно той „вижда“ цялото, както вижда сетивно отделния детайл. И не признава принципна разлика между духовното и сетивното възприятие, а само преход от едното към другото. На него му е ясно, че двете имат право на място в действителността на опита. Но Шилер не може да престане да твърди, че прарастението не е опитност, а идея. Тогава, изхождайки от своя начин на мислене, Гьоте му отвръща, че в такъв случай с очите си той вижда пред себе си именно своите идеи.

За мен това, което открих от разбирането на тези Гьотеви думи, в които мислех, че съм проникнал, беше успокоение след дълга душевна борба. Възгледът на Гьоте за природата се струваше на душата ми като намиращ се в съгласие с духовното.

Сега, подтикван от вътрешна необходимост, се захванах с щателно проучване на естественонаучните съчинения на Гьоте. Отначало не мислех да правя опит да им давам обяснение, каквото скоро след това публикувах в уводите си към тези съчинения в „Немска национална литература“ на Кюршнер. Много повече мислех за това да представя самостоятелно някоя област от естествознанието, тъй като тази наука сега се явяваше пред духовния ми поглед като „съобразна с духовното“.

По това време външният ми живот не беше уреден така, че да мога наистина да стигна до подобни изследвания. Трябваше да давам частни уроци в най-различни области. „Педагогическите“ ситуации, в които се озовавах, бяха наистина многообразни. Така например във Виена се появи един пруски офицер, който поради някаква причина е трябвало да напусне службата си в немската армия. Той искаше да се подготви за постъпване в австрийската армия като инженерен офицер. По особено съдбовно стечение на обстоятелствата станах негов учител по математика и естествознание. Това „преподаване“ ми доставяше най-дълбоко удовлетворение. Защото моят „ученик“ се оказа изключително мил човек, който направо напираше за човешко общение с мен, след като бяхме приключили с въпросите на математиката и механиката, от които се нуждаеше за подготовката си. В други случаи, като например със завършили студенти, които се подготвяха за изпити за докторска степен, трябваше да преподавам математически и естественонаучни знания.

Благодарение на тази непрекъснато възникваща необходимост отново и отново да работя върху естествознанието от онова време, имах достатъчно възможности да се потопя  в съвременните виждания в тази сфера. Нали чрез уроците можех да преподавам само тези възгледи, а това, което беше най-важно за мен във връзка с естествознанието, трябваше да нося тихо заключено в себе си.

Работата ми като частен учител, която по онова време ми предлагаше единствената възможност да се издържам, ме предпазваше от едностранчивост. Налагаше се сам да научавам много неща, за да мога после да ги преподавам. Така например усвоих и „тайните“ на счетоводството, тъй като ми се беше предоставила възможност да давам уроци тъкмо в тази област.

От Шрьоер получавах най-плодотворни импулси и в сферата на педагогическата мисъл. Той дълги години беше работил като директор на евангелските училища във  Виена  и бе изложил опита си в очарователната книжка „Въпроси на преподаването“. Това, което прочитах в нея, след това можех да обсъждам с него. По отношение на възпитанието и преподаването той често се изказваше против простото набиване на знания в главата, но за всестранното развитие на човешкото същество.

_________________________________________________

1 От специфичния долноавстрийски диалект: „Da Naaz, a nideröserechischer Baurnbua, geht ind Fremd“. – Бел. пр.