2. ЗАЩО СЕ РАЗБОЛЯВА ЧОВЕК?

Който размишлява върху факта, че човек може да се разболее, той навлиза в едно противоречие, когато иска да мисли чисто естествено-научно, за което противоречие трябва първо да приеме, че то лежи в саматасъщност на съществуванието. Това, което става в процеса на разболяването, то е, разгледано повърхностно, един природен процес. Това, което на дадено място става в здравото състояние, е обаче също един природен процес. Ние познаваме първо природни процеси само чрез наблюдение в извън човешкия свят и чрез наблюдение на човека само до толкова, като устройваме това наблюдение точно така, както това на външната природа. При това ние си представяме човека като една част от природата; като една такава част на природата, в която процесите, които могат да се наблюдават вън от нея, са много сложни, но все пак от същия род, както тези външни природни процеси. Обаче тук изниква от тази гледна точка един въпрос, на който не може да се отговори: как се раждат в човека за животното не ще говорим тук природни процеси, които са противоположни на тези на здравето? Здравият човешки организъм изглежда разбираем като една част на природата; болният не. Ето за що той трябва да бъде разбираем от самия него чрез нещо, което не е от природата. Хората си представят, че духовното в човека има за физическа основа един сложен природен процес като едно продължение на намиращите се вън от човека природни процеси. Обаче нека се вгледаме добре, дали някога основаното в здравия човешки организъм продължение на един природен процес предизвиква духовното изживяване като такова? Точно противоположното е случаят. Духовното изживяване се заличава, когато природният процес се продължава по права линия. Това става през време на съня; това става в припадък.

Нека разгледаме напротив, как се изостря духовния живот, когато единорган се разболява. Настъпва болка или най-малко неприятност и неразположение. Животът на чувствата получава едно съдържание, което той иначе няма. И волевият живот е възпрепятствуван. Едно движение на крайниците, което в здраво състояние се извършва като нещо самопонятно, не може да бъде извършено, защото болката или неприятността се противопоставят възпрепятствуващо. Нека обърнем внимание на приемането на едно придружено с болка движение на един крайник към неговото парализиране. В придруженото с болка движение се крие начало то на парализирания крайник. Активно духовното се намесва в организма. В здравото състояние това се изявява в живота на образуване представите и на мисленето. Човек активизира една представа и следва едно движение на крайник. Той не прониква с представата съзнателно в органическите процеси, които водят накрая до движението на крайника.

Представата се потопява в несъзнателното. Между представата и движението при здравото състояние се явява едно чувствуване, което действува само душевно. То не се опира ясно на нещо телесно органическо. Обаче така става при болното състояние. Чувствуването, което при здравото състояние се изживява като откъснато от физическия организъм, при болното изживяване се свързва именно с този физически организъм. Чрез това процесите на здравото чувствуване и на болното изживяване се явяват в тяхното родство. Тук трябва да има нещо, което при здравия организъм не е така интензивно свързано с този последния както при болния. Духовното виждане констатира, че това е астралното тяло. То е един свръхсетивен организъм сред сетивния. Това астрално тяло се намесва или леко в един орган и тогава то довежда до психическото изживяване, което съществува за себе си и не се чувствува във връзка с тялото. Или то се намесва интензивно в един орган; тогава то води до изживяване на болното състояние. Трябва да си представяме една от формите на болестта в едно намесване на астралното тяло в организма, което прави духовният човек да се потопява по-дълбоко в своето тяло, отколкото това става в здравото състояние.

Но мисленето също има своята физическа основа в организма. При здравото състояние то е отделено от организма още повече отколкото чувствуването. Духовното виждане намира освен астралното тяло един азов организъм, който се проявява психически свободно в мисленето. Ако човек се потопява с този азов организъм интензивно в своето тяло, настъпва едно състояние, което прави наблюдението на собствения организъм подобно на това на външния свят. Когато наблюдаваме един предмет или един процес на външния свят, ние имаме факта, че мисълта в човека и наблюдаваното не стоят в живо взаимодействие, а са независими едно от друго. За един човешки крайник това се явява тогава, когато той е парализиран. Тогава той става външен свят. Азовият организъм не е вече само леко свързан с крайника както при здравото състояние, така че в движението да може да се свърже с него и веднага отново да се отдели; той се потопява трайно в крайника и не може вече да се оттегли от него. Тук отново процесите на здравото движение на един крайник и неговото парализиране стоят едно до друго в тяхното родство. Ние виждаме това ясно: здравото движение е едно започнало парализиране, което веднага е премахнато още в неговото начало.

Ние трябва да виждаме в същността на болното състояние едно интензивно свързване на астралното тяло и на азовия организъм с физическия организъм. Обаче това свързване е само усилване на онова, което съществува в една лека форма в здравото състояние. Също и нормалната намеса на астралното тяло и на азовия организъм в човешкото тяло не са родствени именно на здравите жизнени процеси, а са родствени на болните. Когато духът и душата действуват, те прекратяват обикновеното устройство на тялото; те го превръщат в нещо противоположно. Но с това те довеждат организма по един път, при който болното състояние иска да започне.

В обикновения живот това начало на заболяване е регулирано веднага след неговото пораждане чрез едно самоизлечение. Определената формана заболяването се явява тогава, когато духовното и душевното естество на човека проникват прекалено дълбоко в организма, така че самоизлечението или не може да стане или става само бавно. Следователно причините на заболяването трябва да се търсят в духовната и душевна способност. А лечението трябва да се състои в едно отвързване, в едно освобождаване на духовното и душевното естество на човека от физическия организъм.Това е единият вид на заболяването. Съществува и една друга форма.Азовият организъм и астралното тяло могат да бъдат възпрепятствувани да стигнат до едно леко свързване с организма на физическото тяло, което в обикновеното съществуване обуславя самостоятелното чувствуване, мислене и воление. Тогава в органите или процесите, с които душата и духът не могат да се свържат нормално, на стъпва едно продължение на здравите процеси превишаващо онази мярка, която е подходяща за организма. В този случай духовното виждане констатира, че тогава физическият организъм не изпълнява само безжизнените процеси на външната природа. Физическият организъм взет сам не може никога да предизвика един процес на само излечение. Един такъв процес на самоизлечение се възбужда в етерния организъм.

Но с това ние познаваме здравето като онова състояние, което има свояпроизход в етерния организъм. Ето защо лечението трябва да се състои в едно третиране на етерния организъм*. (*Чрез едно сравнение на това, което е казано в първа глава, със съдържанието на втората ще се получи особено разбирането на това , за което се касае тук. )