ПРЕДГОВОР  НА ИЗДАТЕЛЯ

Този ци­къл от сказки, кой­то ще бъ­де прочетен, но­си по­ня­ко­га съ­що име­то "Френски курс", как­то е за­пи­са­но съ­що и вър­ху ко­ри­ца­та на оригинала. Това мо­же да пре­диз­ви­ка учудване, тъй ка­то не­го­ва­та твър­де об­ща те­ма да­ле­че пре­ви­ша­ва това, ко­ето мо­же да се ад­ре­си­ра са­мо към един народ. Но то се дъл­жи на обстоятелствата, при ко­ито то­зи курс се е ро­дил и чий­то про­из­ход ние ще обясним. Намираме се в 1922 година. Първата све­тов­на вой­на е завършила. Приятелите и уче­ни­ци­те на Рудолф Щайнер от­но­во свър­з­ват контактите, ко­ито та­ка дъл­бо­ко са им лип­с­ва­ли през вре­ме на мрач­ни­те години, ко­га­то гра­ни­ци­те бя­ха затворени. Постепенно с раз­к­ри­ва­не на възможностите, те хва­щат пъ­тя за Дорнах. Построяването на Гьотеанума, за­поч­на­то през 1913 го­ди­на от чле­но­ве­те на Антропософското об­щес­т­во дош­ли от всич­ки страни,  про­дъл­жа­ва­ше са­мо с мно­го го­ле­ми труд­нос­ти от оне­зи от "не­ут­рал­ни­те страни", ко­ито мо­жа­ха да ос­та­нат на те­ри­то­ри­ята на Швейцария. От 1920 го­ди­на и въп­ре­ки без­ре­ди­ци­те от вой­на­та в раз­лич­ни страни, там бе из­не­сен пър­ви­ят уни­вер­си­тет­с­ки курс. Словата за не­го­во­то откриване, ко­ито проз­ву­ча­ха в то­зи па­мет­ник от  ус­та­та на Рудолф Щайнер, бя­ха про­из­не­се­ни за не­го­во­то ос­ве­ща­ва­не ка­то сво­бо­ден Университет, кой­то има­ше за цел: да съ­еди­ни отново; Науката, Изкуството, Религията        

Следващата година, на Великден 1921 година, бе дър­жан вто­ри­ят уни­вер­си­тет­с­ки курс, от­во­рен за сту­ден­тите от всич­ки факултети. Този път бя­ха въз­с­та­но­ве­ни връз­ки меж­ду ес­тес­т­ве­ни­те на­уки и изкуствата, осо­бе­но с из­кус­т­во­то на словото.

През ля­то­то на 1921 го­ди­на гру­па ар­тис­ти го­во­ре­щи ан­г­лийс­ки език се съб­ра в Дорнах за един "ле­тен курс", кой­то съ­дър­жа­ше мно­го прак­ти­чес­ки приложения. Що се от­на­ся до сказ­ки­те из­не­се­ни от Рудолф Щай нер на нем­с­ки език те бя­ха пре­ве­де­ни още при тях­но­то изнасяне. Представленията с Евритмия бя­ха свър­зан и със съ­чи­не­ния от ан­г­лийс­ки автори. Тези сре­щи в Дорнах на хо­ра от всич­ки професии, ид­ва­щи от раз­лич­ни стра­ни и среди, се ока­за­ха тол­ко­ва плодотворни, че бе за­мис­ле­но тях­но­то раз­ши­ре­ние на раз­лич­ни ези­ци и та­ка се за­ро­ди иде­ята за ед­на "френ­с­ка седмица". Но за онези, ко­ито пре­жи­вя­ха вой­на­та във Франция, преч­ка се явя­ва не са­мо езикът, за да мо­же да се по­еме пъ­тят за Дорнах. Войната про­из­ве­де ед­но скъс­ва­не на та­ки­ва об­раз­цо­ви отношения, как­ви­то бя­ха те­зи меж­ду Рудолф Щайнер и Едуард Шуре. А ав­то­рът на "Великите Посветени", ако не бе­ше пред­с­та­ви­тел на Антропософията във Франция, бе­ше все пак на­й-­вид­на­та лич­ност обър­на­ла се към Антропософията. Някои от не­го­ви­те съчинения, на­пи­сани за театъра, бя­ха пос­та­ве­ни на сце­на­та от Мария де Сиверс, ко­ято ги бе­ше пре­ве­ла на нем­с­ки език.

Приятелските връз­ки бя­ха за­тег­на­ти още по­ве­че чрез пре­би­ва­ва­не­то на Рудолф Щайнер и на Мария де Сиверс в до­ма на Шуре в Елзас. Това бе­ше са­мо външ­на­та при­ят­на стра­на на ед­на дъл­бо­ка връз­ка меж­ду духовете.

Още от пър­вия ден, ко­га­то се срещ­на­ха в Париж през 1906 година, Шуре заяви, че приз­на­ва в ли­це­то на Рудолф Щайнер ис­тин­с­кия при­те­жа­тел на веч­на­та Мъдрост на на­ша­та епоха. Той ста­на не­гов ученик. В шко­ла­та на един та­къв учи­тел не­го­ви­те въз­г­ле­ди вър­ху раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то се разшириха, той до­би ед­но по­-­яс­но съз­на­ние за ве­ли­ки­те те­че­ния на историята, осо­бе­но на течението, с ко­ето ви­на­ги се чув­с­т­ва­ше свързан, то­ва на за­пад­ния хрис­ти­ян­с­ки езотеризъм. От своя стра­на Рудолф Щайнер це­не­ше ви­со­ко ав­то­ра на "Великите Посветени"; той му пре­пи­са ролята, че пър­ви в не­го­ва­та епоха, в на­ча­ло­то на 19-ти век, Едуар Шуре е имал ин­ту­итив­но­то проз­ре­ние за об­ща­та ос­но­ва на ре­ли­ги­ите и по то­зи на­чин е под­гот­вил пъ­тя на антропософията. "Успехът на Великите Посветени" бе за мен един признак, че мо­же­ше да се за­поч­не от­к­ри­то да се го­во­ри за дейс­т­ви­тел­нос­ти­те на духа, каз­ва­ше той го­во­рей­ки за пър­ви­те стъп­ки на сво­ето учение. Как мо­жа­ха да бъ­дат раз­к­ла­те­ни връз­ки­те за­вър­за­ни та­ка дъл­бо­ко чрез по­вър­х­нос­т­ни сътресения?  Можем да си обяс­ним то­ва само, ако взе­мем пред­вид го­ре­щия тем­пе­ра­мент на Шуре и не­удър­жи­мия емо­ци­она­лен шок, кой­то при сблъс­к­ва­не­то на две­те про­тив­ни­ко­ви войски, за­сег­на в не­го стру­на­та на ел­зас­ки пат­ри­от страс­тен франкофил. Иначе същ­нос­т­та на връз­ка­та в дъл­бо­чи­ни­те не бе разклатена, но през го­ди­ни­те на вой­на­та ед­на сян­ка плу­ва­ше над Шуре и го затъмни. Близо до не­го мно­го при­яте­ли стра­да­ха от то­ва и още при за­вър­ш­ва­не на враж­деб­ни­те дейс­т­вия меж­ду Германия и Франция се на­ме­си­ха деликатно, за да бъ­де за­ли­че­но от съд­ба­та на Шуре то­ва зло­по­луч­но скъсване. Отстрана на Рудолф Щайнер ни­що от от­но­ше­ни­ето му към Едуард Шуре не бе изменено; оба­че Шуре тряб­ва­ше да се от­ре­че от сво­ите из­бух­ва­ния през есен­та на 1914 година.

Една ви­со­ко сър­деч­на жена, по про­из­ход от Лозана, но ус­та­но­ве­на в Дорнах, дъл­го­го­диш­на при­ятел­ка на Едуард Шуре и не­по­ко­ле­би­ма уче­нич­ка на Рудолф Щайнер, съ­умя да въз­с­та­но­ви връз­ки­те и нак­рая бе на­то­ва­ре­на да по­ка­ни офи­ци­ал­но Едуард Шуре да взе­ме учас­тие във "френския курс" пред­ви­ден за ме­сец сеп­тем­в­ри 1922 година. Свиждането на два­ма­та мъ­же ста­на в са­мия са­лон на Гьотеанума; щом се видяха, те се на­со­чи­ха бър­зо един към друг с про­тег­на­ти ръце. Между при­със­т­ва­щи­те фран­цу­зи се на­ми­ра­ше Жул Зауервайн. Когато през май 1914 го­ди­на Р. Щайнер бе­ше до­шъл в Париж да из­не­се три сказ­ки  от ко­ито ед­на­та пуб­лич­на в са­ло­на на Географията Жул Зауервайн бе­ше не­гов преводач. Редактор на в. "Матен", спе­ци­алист по по­ли­ти­ка­та от­въд  Рейн, той пре­ве­де сказ­ки­те с лес­но­та и без пред­ва­ри­тел­на подготовка. Обаче то­зи път те­ма­та бе­ше по­-т­руд­на и ци­къ­лът по-дълъг. В на­ве­че­ри­ето на вся­ка сказ­ка Р. Щайнер да­ва­ше на своя пре­во­дач пла­на на това, ко­ето има­ше да го­во­ри на вто­рия ден. Ето за­що от то­зи ци­къл са ос­та­на­ли два превода: ре­зю­ме­то нап­ра­ве­но от Жул Зауервайн и сте­ног­ра­фи­ята на про­из­не­се­ни­те слова, които естествено, след­вай­ки на­пъл­но пред­ви­де­на­та нишка, са все пак не­за­ви­си­ми по израз. На нас ни се сто­ри за пред­по­чи­та­не да пуб­ли­ку­ва­ме та­зи стенография; по­-важ­на от резюмето, тя има съ­що и предимството, че го­во­ре­ни­ят стил ле­ко раз­ши­ря­ва рам­ки­те на твър­де сгъс­те­ния ре­дак­ти­ран текст.

След ка­то да­дох­ме те­зи ня­кол­ко обяс­не­ния вър­ху осо­бе­ни­те обстоятелства, ко­ито ца­ру­ва­ха при раж­да­не­то на "френ­с­кия курс", ос­та­ва да нап­ра­вим ня­кол­ко за­бе­леж­ки от­нос­но са­мо­то съ­дър­жа­ние на сказките.

ЧОВЕКЪТ, ТОВА ЕДИНСТВО

 Още при пър­вия уни­вер­си­тет­с­ки курс от сеп­тем­в­ри 1920 го­ди­на ста­на яв­но на­ме­ре­ни­ето на Р. Щайнер: да съ­еди­ни вър­ху ед­на ис­тин­с­ка ос­но­ва на уни­вер­сал­ност съв­куп­нос­т­та от чо­веш­ки­те дейности, ко­ито мо­дер­ни­ят жи­вот раз­де­ля произволно, пра­вей­ки от вся­ка ед­на от тях ед­на все по­ве­че и по­ве­че спе­ци­али­зи­ра­на област. В Гьотеанума тряб­ва­ше да бъ­де от­но­во със­та­ве­на ця­ла­та чо­веш­ка вселена. Човекът тряб­ва­ше да мо­же да осъз­нае отново, че той е точката, в ко­ято ще се срещ­нат два свята: то­зи на ду­ха и то­зи на тялото. Това ця­лос­т­но виж­да­не на чо­ве­ка бе­ше ис­тин­с­ки­ят ос­но­вен камък, вър­ху кой­то се из­ди­га­ше уни­вер­си­те­тът на Гьотеанума. Всяка чо­веш­ка дейност не­за­ви­си­мо от то­ва да­ли се ка­сае за един Научен Курс или за един спек­та­къл по Евритмия, за един Курс за лекарите, възпитателите, ико­но­мис­ти­те или за ед­но пред­с­та­вя­не на "Фауст", за из­ва­яни­те или ри­су­ва­ни форми, чий­то из­раз бе­ше са­ми­ят па­мет­ник (сгра­да­та на Гьотеанума) на­ми­ра­ше сво­ето до­пъл­не­ние в съ­сед­ни­те дейности. Човекът бе­ше пос­та­вен в цен­тъ­ра на вся­ко изследване, на не­го­во­то ис­тин­с­ко място, ко­ето прис­т­рас­ти­ята на съв­ре­мен­на­та ци­ви­ли­за­ция и съз­да­де­ни­те от нея прег­ра­ди го бя­ха на­ка­ра­ли да изгуби. Той осъз­на­ва­ше също, че му бе­ше не­въз­мож­но да осъ­щес­т­ви сво­ето вът­реш­но рав­но­ве­сие ос­вен в та­зи цен­т­рал­на точ­ка на­ми­ра­ща се в са­мия него.

Това един­с­т­во е съ­щес­т­ву­ва­ло в ми­на­ло­то в чо­веш­ко­то съ­щес­т­во в със­то­яние на зародиш; то е пред­шес­т­ва­ло разделенията, до­би­ва­не­то на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те съзнания.

Обаче в те­че­ние на епо­хи­те чо­ве­кът из­гу­би да­же и спо­ме­на за то­ва състояние; ос­та­на­ла бе­ше са­мо ед­на носталгия: "Златната Ера". Днес ние не при­те­жа­ва­ме ве­че то­ва не­де­ли­мо единство, ни­то пък още пер­с­пек­ти­ва­та да мо­жем да въз­с­та­но­вим чрез соб­с­т­ве­ни сред­с­т­ва то­ва един­с­т­во към ко­ето се стремим.  Защото чо­ве­кът е приз­ван имен­но към та­зи синтеза, въз­с­та­но­ве­на по сво­бод­на воля. И още от сега, ко­га­то почувства, че в не­го се съ­буж­да то­ва ог­ни­ще на не­го­во­то лич­но съзнание, той знае, че там е един­с­т­ве­на­та из­ход­на точ­ка ва­лид­на за все­ки прогрес, за вся­ка придобивка. Там в та­зи "цен­т­рал­на­та ядка", как­то я на­ри­ча Рудолф Щайнер, мо­гат да се съ­об­ща­ват по­меж­ду си всич­ки фор­ми на не­го­ва­та дейност, всич­ки си­ли на не­го­во­то съ­щес­т­во и той се чув­с­т­ву­ва от­го­во­рен за всич­ки тях. Учението на Антропософията си пос­та­вя сле­до­ва­тел­но задачата, ту да под­си­ли цен­т­рал­но­то съзнание, ту да до­ка­же вза­им­на­та за­ви­си­мост на всич­ки елементи, ко­ито се сти­чат в то­зи център. Чрез то­ва се раз­к­ри­ва не само, че чо­ве­кът е ед­но единство, но че то­ва чо­веш­ко един­с­т­во е от­ра­же­ние на един­с­т­во­то на Вселената.

Обаче един­с­т­во не оз­на­ча­ва простота. Именно по­ра­ди това, че съ­би­ра в се­бе си два свята, чо­веш­ка­та при­ро­да е из­вън­ред­но сложна. Вместо да се при­дър­жа към мъг­ли­ви схващания, Р. Щайнер да­ва в сво­ите ос­нов­ни тру­до­ве ед­но ме­то­ди­чес­ко опи­са­ние на чо­веш­ка­та природа, ко­ето има пър­вос­те­пен­но зна­че­ние чрез сведенията, ко­ито дос­та­вя вър­ху чо­веш­ка­та при­ро­да не­дос­тъп­на за се­тив­но­то наблюдение.

Свръхсетивният ор­га­ни­зъм на чо­ве­ка за­поч­ва от си­ли­те на живота, ко­ито пре­да­ват на ма­те­ри­ята на не­го­вото тя­ло фор­ма­та и организацията, по­не­же те­зи жиз­не­ни си­ли из­г­раж­дат та­зи фор­ма и я поддържат. Рудолф Щайнер на­ри­ча те­зи жиз­не­ни си­ли "етерната" при­ро­да на човека. Този ете­рен ор­га­ни­зъм е под­чи­нен на дейс­т­ви­ето на "астралните" сили, ко­ито го пре­ра­бот­ват по та­къв начин, че той да слу­жи не са­мо ка­то про­вод­ник на живота, но и на съзнанието. Взаимодействията меж­ду етер­на­та при­ро­да и ас­т­рал­на­та при­ро­да са тези, ко­ито про­из­веж­дат в ор­га­низ­ма яв­ле­ни­ята на съг­раж­да­не и разграждане, за ко­ито ста­ва ду­ма в сказ­ка 9. Правейки от плът­та един ин­с­т­ру­мент на душата, ас­т­рал­ни­те си­ли съ­щев­ре­мен­но го пос­та­вят в до­пир със сферите, от ко­ито те произхождат: звездите. Но явя­ва се още един по­-висш принцип: "Азът" и имен­но за­поч­вай­ки от не­го мо­жем да го­во­рим за един вът­ре­шен прин­цип на единство.

ТРОИЧНОТО УСТРОЙСТВО

Било, че из­хож­да­ме от със­та­ва на чо­ве­ка или от то­зи на вселената, ние откриваме, че изя­ва­та на ду­ха в ма­те­ри­ята пре­да­ва на та­зи пос­лед­на­та ед­но тро­ич­но устройство. От мно­го го­ди­ни Р. Щайнер под­чер­та­ва в ця­ло то си уче­ние то­ва тро­ич­но устройство. Той доказва, че то­ва тро­ич­но ус­т­ройс­т­во съ­щес­т­ву­ва и в три­те със­тав­ни глав­ни час­ти на чо­веш­ко­то същество: тяло, ду­ша и дух. И по от­но­ше­ние на творенията, ко­ито се излъч­ват от чо­ве­ка ка­то от­ра­же­ние на не­го­ва­та соб­с­т­ве­на природа, той изтъква, че ако не се дър­жи смет­ка за та­зи тро­ич­на природа, не мо­же да се пос­т­рои ни­що уравновесено. Той го­во­ри та­ка през време, ко­га­то след войната, бя­ха ста­на­ли въз­мож­ни мно­жес­т­во прак­ти­чес­ки осъ­щес­т­вя­ва­ния и бя­ха належащи, та­ка че при­ло­же­ни­ята на та­зи еле­мен­тар­на ис­ти­на се пред­ла­гат в изобилие.

От про­уч­ва­не­то на ор­га­низ­ма той из­тък­ва за ле­ка­ри­те три­те гру­пи функции: нер­в­на (и сетивни), дви­га­тел­ни (об­х­ва­ща­щи храносмилането), и ре­гу­ли­ра­щи (ди­ха­тел­ни­те и кръ­во­об­ра­ща­тел­ни ритми). Морфологично то­ва фун­к­ци­онал­но раз­п­ре­де­ле­ние се из­ра­зя­ва в про­ти­во­по­лож­нос­т­та на гла­ва­та и крайниците, свър­за­ни по­меж­ду им чрез туловището, ко­ето иг­рае ед­на посредническа, урав­но­ве­ся­ва­ща роля. За въз­пи­та­те­ли­те той из­с­лед­ва на та­зи ос­но­ва три­те глав­ни фун­к­ции на душата: мисленето, ко­ето има своя ин­с­т­ру­мент в нер­в­на­та система, чув­с­т­ву­ва­не­то свър­за­но с рит­ми­те на сър­це­то и дишането, волята, ко­ято се из­ра­зя­ва чрез скри­тия ди­на­ми­зъм в крайниците. Това поз­на­ние поз­во­ля­ва на пре­по­да­ва­те­ли­те да да­дат на тех­ни­те уче­ни­ци ед­но обучение, ко­ето съ­щев­ре­мен­но да уп­раж­ня­ва ед­но фор­ми­ра­що вли­яние вър­ху тех­ния ха­рак­тер и вър­ху тях­но­то фи­зи­чес­ко развитие. Той се об­ръ­ща съ­що към по­ли­ти­ци­те и към икономистите, за да прив­ле­че вни­ма­ни­ето им вър­ху не­об­хо­ди­мос­т­та да се съб­лю­да­ва то­ва тро­ич­но ес­тес­т­ве­но раз­п­ре­де­ле­ние на чо­веш­ка­та при­ро­да в со­ци­ал­но­то тяло, ако ис­ка­ме то да бъ­де уравновесено. Но да­ли сти­га­ме до то­ва схва­ща­не на тро­ич­но­то ус­т­ройс­т­во пос­ред­с­т­вом педагогиката, медицината, со­ци­оло­ги­ята или пък чрез науката, изкуството, съ­щес­т­ве­но­то е да има­ме един си­гу­рен и пло­дот­во­рен ме­тод да до­ло­вим са­ми­те се­бе си, да об­х­ва­нем са­ми­те се­бе си и на­ша­та из­рав­ни­тел на дейност в те­зи противоположности, за да се опоз­на­ем и да се ръ­ко­во­дим свър­за­но в на­ше­то тяло, в на­ша­та ду­ша и в на­шия дух.

Във вся­ко тро­ич­но ус­т­ройс­т­во се раз­ли­ча­ва ед­на по­ляр­ност и ед­на пос­ред­ни­чес­ка функция. Но един­с­т­во­то мо­же да се осъществи, ко­га­то цен­тъ­рът под­дър­жа рав­но­ве­си­ето меж­ду полярностите. Така се раз­к­ри­ват на раз­лич­ни­те рав­ни­ща на съ­щес­т­во­то съответствия, за ко­ито чес­то ще се за­гат­ва в след­ва­щи­те страници. Ние ще мо­жем да ги поз­на­ем по­-за­дъл­бо­че­но са­мо тогава, ко­га­то се вър­нем към изворите, т. е. де­ло­то на Р. Щайнер в не­го­ва­та цялост. Бихме ис­ка­ли да по­мог­нем на читателя, кой­то би за­поч­нал да че­те след­ва­щи­те страници, без да има още не­об­хо­ди­ма­та подготовка, ко­ято тряб­ва да добие, за да мо­же да из­в­ле­че от тях це­лия плод. Ще по­со­чим сле­до­ва­тел­но тук ня­кои от те­зи съответствия, ко­ито лес­но мо­гат да се проверят, как­то и рав­ни­ще­то на съ­щес­т­во­то към ко­ето те се отнасят. Това са:

            ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО. . . . . . .      ГЛАВА              ТУЛОВИЩЕ         КРАЙНИЦИ

     ФИЗИОЛОГИЧЕСКИ ЖИВОТ.  НЕРВИ               РИТМИ                  ДВИГАТЕЛНИ   ДЕЙСТВИЯ                                                                                                                                            

     ПСИХИЧЕСКИ ФУНКЦИИ. .   ПРЕДСТАВА      ЧУВСТВИТЕЛНОСТ      ВОЛЕНИЕ

     СПОСОБНОСТ НА ДУШАТА. . МИСЛЕНЕ        ЧУВСТВАНЕ           ВОЛЯ

     СЪСТОЯНИЕ НА СЪЗНАНИЕ. . .ЯСНОТА          СЪНОВИДНОСТ     СЪН

     ЧОВЕШКИ ДЕЙНОСТИ. .           ПОЗНАНИЕ       ИЗКУСТВО             РЕЛИГИЯ

                                                             ИЛИ НАУКА

                                                             ИСТИНА                   КРАСОТА                 ДОБРО

Много ес­тес­т­ве­но се сти­га до трилогията, ко­ято бе­ше ве­че пос­лу­жи­ла ка­то те­ма на пър­вия уни­вер­си­тет­с­ки Курс: Наука Изкуство Религия и до съ­еди­ня­ва­не­то на та­зи тро­ич­ност в ед­на ис­тин­с­ка мъд­рост за Човека или Антропософия. В нас­то­ящия ци­къл Рудолф Щайнер при­бяг­ва до един друг из­раз за съ­ща­та идея. Той казва: Философия Космология Религия. В та­зи пер­с­пек­ти­ва тряб­ва да се разбере, че един­с­т­во­то се въз­с­та­но­вя­ва в човека, ко­га­то той:

- тър­си мъд­рос­т­та "с по­мощ­та на яс­но­вид­с­ко­то и пре­циз­но поз­на­ние на етер­но­то  тяло"

- чув­с­т­ва се вклю­чен все­ця­ло в Космоса, чи­ято хар­мо­ния от­к­ри­ва в се­бе си "чрез яс­но­то раз­би­ра­не на чо­веш­ка­та ас­т­рал­на същност"

- съ­об­ща­ва се с един ве­чен бо­жес­т­вен свят, от кой­то про­из­хож­да и в кой­то се връ­ща "чрез пре­циз­но­то виж­да­не на ис­тин­с­кия чо­веш­ки Аз".

Тази син­те­за мо­же да из­г­леж­да чис­та от­в­ле­че­ност дотогава, до­ка­то виж­да­ме чо­веш­ка­та при­ро­да са­мо в обик­но­ве­ни­те днеш­ни се­тив­ни граници. Несъмнено е, че за да раз­бе­рем значението, ко­ето тя мо­же да има, тряб­ва да схва­ща­ме ду­ха на чо­ве­ка ка­то ед­на действителност. Рудолф Щайнер сил­но чув­с­т­ва това; за­що­то в сво­ите сказ­ки той по­ла­га на­й-­го­ле­ми гри­жи да нас­то­ява вър­ху спо­соб­нос­ти­те за ду­хов­но възприемане, ко­ето тряб­ва да развием, за да мо­же поз­на­ни­ето да се из­диг­не до областите, ко­ито до се­га не е изследвало. Чрез пос­ле­до­ва­тел­но раз­ши­ря­ва­не на три-­те спо­соб­нос­ти на душата: мислене, чув­с­т­ва­не и воля, то тряб­ва да стиг­не до три­те със­то­яния на съзнанието: имагинативно, ин­с­пи­ра­тив­но и интуитивно.

Когато че­тем резултатите, ко­ито пос­ти­га то­га­ва то­ва за­сил­ва­не на съзнанието, нап­ри­мер ко­га­то ста­ва ду­ма за опитностите, ко­ито има­ме през вре­ме на сън или след смъртта, ние сме при­ну­де­ни да признаем, че изчез­ва вся­ка­къв из­г­лед на отвлеченост. Имагинация, Инспирация, Интуиция про­дъл­жа­ват със­то­яни­ята на съзнанието, ко­ито съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во при­те­жа­ва ка­то нормални. Р. Щайнер посочва, как мо­гат да бъ­дат за­си­ле­ни те­зи нас­то­ящи състояния. Той опис­ва по то­зи на­чин ця­ла ед­на прогресия, ко­ято поз­во­ля­ва да се пре­ми­не чрез пос­ле­до­ва­тел­ни пре­хо­ди от све­та на те­ла­та в све­та на духа, за­поч­вай­ки от организма, кой­то слу­жи ка­то се­ти­вен ин­с­т­ру­мент на ду­шев­ни­те спо­соб­нос­ти и сти­гай­ки до спо­соб­нос­ти­те ко­ито се преобразяват, за­сил­ват се, за­поч­ват да се ос­во­бож­да­ват от тя­ло­то и да­же да не фун­к­ци­они­рат на­пъл­но ос­вен тогава, ко­га­то са вън от то­зи ор­га­ни­зъм на тялото. Тогава те пре­да­ват опитности, са­мо­то опи­са­ние на ко­ито доказва, че те се на­ми­рат да­ле­че над обик­но­ве­ни­те със­то­яния на съзнанието. Тази свръх­се­тив­на при­ро­да скри­та в нас­то­ящия със­тав на чо­веш­ко­то същество, мо­дер­ни­ят чо­век не знае ни­то да я възприема, ни­то да я на­зо­ве с име, за­що­то тя е не­дос­тъп­на за не­го­ви­те сетива, как­то и ду­ша­та бе­ше не­дос­тъп­на за хи­рур­ги­чес­ко­то нож че на д-р Трусо. Но те се на­ми­рат в пъ­тя на бъдещето. Това бъ­де­ще мо­же да не е още осъществимо; но то не е невъзможно. На то­ва бъ­де­ще ще се раз­к­рие в не­го­ва­та ця­лост един­с­т­во­то на чо­веш­ка­та природа, то­ва единство, ко­ето е в по­со­ка­та на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то и ко­ето 20-ти век, в срав­не­ние с ми­на­ли­те столетия, ще за­ви­ши до ог­ром­на сте­пен бла­го­да­ре­ние на мощ­но­то уси­лие на синтеза, сбли­же­ние и обединение.