IV. СОЦИАЛНИЯТ ОРГАНИЗЪМ И ВРЪЗКИТЕ МУ С ДРУГИТЕ НАРОДИ

/* Изразът може да бъда разбран само след основно запознаване с духовно-научното откритие на Р. Щайнер за „троичното разделяне на човешкия организъм". За пръв път в публикуваната през 1919 година книга „Върху загадките на душата" (Събрани съчинения № 21) Р. Щайнер загатва за следната локализация на трите основни душевни сили: мисли, чувства и воля. Мислите имат своето представителство „горе" в главата (мозъка, Корfsystem), чувствата в ритмичната система, разположена предимно в областта на гърдите (Вrustsysem), и волята „долу" в това, което Р. Щайнер нарича двигателно-веществообменна система. (Stoffwechsel-Gliedmalеn-System)/.

Вътрешната диференциация на здравия социален организъм прави троично разделени също и международните връзки. Всяка от трите съставни части близа в самостоятелни връзки със съответните звена от другите социални организми. Икономическите връзки на една страна с друга възникват без непосредственото влияние на правовата държава.

И обратно в известни граници отношенията между правовите държави ще се изграждат в пълна независимост от икономическите условия. Благодарение на тази независимост, датираща още при възникването им, междудържавните отношения ще са в състояние да изглаждат всякакви конфликтни ситуации. Интересите на отделните социални организми ще се гарантират от ненарушимостта на държавните граници.

Духовните структури на отделните държави ще влизат помежду си само в такива отношения, които бликат от общия духовен живот на цялото човечество. Независимият от държавата и изграден върху своите собствени принципи духовен живот, ще създаде такива отношения, които са невъзможни, в случаи, че духовните постижения се оценяват не от ръководството на духовните институции, а от самата правова държава. При този род отношения не съществува никаква разлика между постиженията на официалната наука (в международен план) и постиженията в другите духовни области. Една духовна област ползува езика на даден народ и се докосва до всичко, което е в непосредствена връзка с езика. Към тази област принадлежи и самото народностно съзнание. Хората от една езикова общност няма да влязат в изкуствени конфликти с представители на друга езикова общност, ако за признаването на своята автентична култура те търсят подкрепа от държавата или икономиката. Ако един народ има по-голяма способност да разширява своето културно и духовно влияние, на това разширение ще се гледа като на нещо справедливо; и ако се проявява под форми, инспирирани от духовните структури на обществото, то ще протича спокойно и миролюбиво.

Днес троичното разделяне на социалния организъм среща най-остра съпротива от страна на онези общности, които са обединени от един общ език и една обща култура. Тази съпротива ще трябва да се преодолее в името на огромната цел, която новото време поставя все по-ясно пред човечеството. Човечеството ще разбере, че всяка негова част може да напредва към едно наистина достойно съществуване, само ако тя се свързва пълно кръвно с всички други части. Естествено, етническите и расови зависимости наред с останалите инстинктивни връзки са в основата на исторически възникналите правови и икономически човешки общности. Обаче силите, благодарение на което народите израстват в своята еволюция, трябва да се развиват свободно и да си взаимодействуват без ограничаващите влияния на държавните и икономическите структури. Това ще бъде постигнато, когато етническите общности осъществяват вътрешното троично разделяне на своите социални организми, така че всяка от съставните им части да влезе в самостоятелни връзки с другите социални организми.

По този начин се изграждат наистина многостранни зависимости между народи, държави и стопански корпорации, които свързват всяка от частите на човечеството и то по такъв начин, че всяка една да споделя собствените си жизнени интереси с интересите на останалите. Съюзът между народите възниква от импулси, които съответствуват на действителността. Той не може да бъде „постановен" по силата на политически или правни основания.

Които съзира тук някаква „утопия", той пропуска да види, че в действителност самият живот е устремен към целта, наречена от него „утопична", и че раните, които понася животът, се дължат на това, че тази цел е все още далеч от човешкото съзнание.

За обективното мислене е от особено значение обстоятелството, че визираната тук цел пред един социален организъм има стойност за цялото човечество, макар и да е осъществима от всеки отделен социален организъм, независимо от това как другите държави се отнасят към тази концепция. Ако един социален организъм се разчлени на трите си естествени съставни части, техните представителни институции могат да влязат в международни връзки като една хомогенна единица дори и когато другите представителни институции все още не са предприели никакви стъпки в посока на троичното разделяне. Несъмнено, които работи за троичното разделяне, той го прави в името на една общочовешка цел. А това, което е необходимо да се направи, в много по-голяма степен ще се проникне с онези сили, които бликат от живота и се проявяват в истинските човешки импулси, отколкото с всевъзможните резолюции от конгреси, съвещания и т.н. Споменатата цел е замислена въз основа на конкретни принципи; в реалния живот обаче тя трябва да бъде постигана във всяка отделна точка на човешкото общество.

Ако в този дух разглеждаме най-важните прогреси в живота на народите и държавите през последните десетилетия, ще се убедим, че исторически обособените държави наред със своите духовни, правни и стопански структури изградиха такива международни връзки, които само подготвиха катастрофата от 1914 г. Но от друга страна беше ясно, че други, противоположни сили, идващи от несъзнаваните човешки импулси напират именно към троичното разделяне на социалния организъм. Накратко троичното разделяне ще се превърне в лечебно средство против катаклизмите, пораждани от фанатичния стремеж към едно въображаемо единство. Общопризнатите „ръководители на човечеството" не успяха да видят какво се подготвя около тях. През пролетта и ранното лято 1914 г. „държавните мъже" все още говореха, че мирът в Европа е гарантиран благодарение на правителствата, техните усилия и предпазливост. Обаче тези държавници нямаха никакво предчувствие, че техните разсъждения и действия нямат вече нищо общо с хода на реалните събития.

Независимо от това, те бяха смятани за „практици". Обратно, хората, които през последните десетилетия се произнасяха против възгледите на тези „държавници", бяха смятани за „мечтатели", включително и авторът на настоящата книга, особено когато месеци преди военната катастрофа, във Виена, той разглеждаше нещата пред тесен слушателски кръг. (По-голяма аудитория вероятно би посрещнала думите ми с присмех). За предстоящата заплаха аз казах приблизително следното: „Жизнените тенденции, които имат надмощие в нашата съвременност, ще стават все по-силни, докато накрая те ще унищожат самите себе си. Свръхсетивният поглед върху социалния живот ясно показва, че навсякъде зреят ужасни социални язви. И тази е най-голямата грижа за човека, който прониква в битието. Най-страшното е, че се подтиска всеки ентусиазъм за опознаване на живота чрез средствата на Духовната Наука и всичко това може да докара човека дотам, че да изкрещи в лицето на света колко много са нужни истински оздравителни средства. Ако социалният организъм се развива както досега, ще възникнат такива поражения в областта на културата, които за обществото ще означават същото, каквото са раковите образувания в биологичния организъм на човека."

За тази област на живота, в която ръководните кръгове нито можеха, нито искаха да проникнат, „държавниците" се вслушаха в погрешни импулси. Тези импулси предполагаха мерки, които не биха могли да се осъществят, а не по адекватните мерки, които можеха да породят доверие между различите човешки общности.

Който вярва, че всред непосредствените причини за сегашната световна катастрофа не са намесени и социалните закономерности, трябва да помисли какво би произлязло от политическите мотиви на воюващите държави, ако „държавниците" им биха включили тези социални закономерности в своята воля. И какво би станало от друга страна ако подобна воля не беше създала самия заряд на последвалата експлозия. Ако през последните десетилетия внимателно сме наблюдавали надигащото се раково заболяване в междудържавните отношения възникнало именно като последица от социалните идеи на водещите политици ще разберем и думите на една видна личност в духовния елит на Европа, казани още през 1888 година относно социалната воля на водещите политици: „Целта е ясна: Да превърнем човечеството в едно царство от братя, които движени единствено от най-благородни мотиви да напредват заедно по своя път. Ако човек проучва историята само върху картата на Европа, би могъл да повярва, че близкото ни бъдеще е застрашено от едно масово и взаимно убийство", и само мисълта, че трябва да бъде намерен „пътят към истинските ценности на човешкия живот" може да съхрани усета за човешкото достойнство. И тази мисъл е такава, че „тя не се помирява с нашето чудовищно въоръжаване, както и с това на нашите съседи. И все пак аз вярвам в нея. Тя трябва да отвори очите ни, защото в противен случай би било по-добре с едно общо решение просто да анулираме човешкия живот и да обявим официален празник на самоубийството" (Така се изразява Херман Грим през 1888 на стр.46 от книгата си „Извадки от последните пет години"). А какво друго бяха „военните приготовления", ако не стремеж на определени хора да запазят държавата като една монолитна и неделима формация, въпреки че в хода на съвременното развитие тази монолитна формация явно противоречеше на всеки нормален и здрав порив за съвместен живот на отделните народи? Нормален и здрав съвместен живот може да гарантира само онзи социален организъм, който ще възникне от логичните закономерности на новото време.

Повече от 50 години Австро-Унгария се стремеше към едно пълно обновяване на своите структури. Нейният духовен живот, бликащ от недрата на толкова много етнически общности, търсеше такива форми, за чието развитие единната държава изградена по стар образец представляваше сериозна пречка. Сръбско-австрииският конфликт, стоящ в изходната точка на сегашната световна катастрофа, е живо доказателство за това, че от определен момент нататък политическите граници на единната държава не могат да бъдат в същото време и културни граници за народите. Ако духовният живот изграден върху своите собствени принципи и без да е подчинен на политическата държава и нейните граници би успял да надхвърли тези сковаващи рамки и да израсне в хармония с целите на другите народи, тогава конфликтите, стаени в духовния живот, не биха могли да се разразят в една политическа криза. Но подобна еволюция в духовния живот изглеждаше на всички, които в Австро-Унгария си въобразяваха, че мислят „държавнически", като нещо невъзможно, като някакво пълно безумие. Техните мисловни стереотипи не допускаха друго, освен представата, че държавните граници съвпадат с националните. И за тези мисловни стереотипи, идеята че определени духовни организации и структури могат да се породят независимо от държавните граници, изглеждаше отблъскваща. Но въпреки всичко: точно тази невъзможна идея е най-същественото изискване на съвременната епоха за протичането на нормален международен живот.

Ако човек разполага с практично и обективно мислене, той не трябва да се препъва в привидната невъзможност на тази идея и да смята, че всички усилия са обречени на непреодолими трудности. Напротив той трябва да мобилизира силите си, за да ги преодолява. Вместо „държавническото" мислене да се съобрази с изискванията на съвременната епоха, то се зае да консервира въображаемата цялост на старото държавно устройство. Но така държавата все повече се превръщаше в една абсурдна формация. И през второто десетилетие на 20-и век тя се изправи пред алтернативата: Или да не прави нищо за себесъхранението си в старите държавни структури и да очаква разпадането си, или външно да поддържа своя вътрешен абсурд чрез насилия, които намериха израз във военните действия. И така, 1914 изправи австро-унгарските „държавници" пред алтернативата: те или трябваше да променят своите намерения и да ги съобразят с жизнените закономерности на здравия социален организъм и да представят на света този факт като израз на своята воля което би пробудило едно ново доверие към тях или пък бяха длъжни да предизвикат воина с цел да запазят старите структури. По въпросите за „вината" можем да сме обективни само ако имаме предвид и тези подробности. Именно поради участието на много народи в състава на Австро-Унгария, пред нея беше поставена световноисторическата задача, преди всичко да развие здравия социален организъм. Тази задача не можа да бъде осмислена. Прегрешението пред новите еволюционни импулси на света вкара Австро-Унгария в ужасите на войната.

А какво беше положението с немския Райх? Той също беше основан в една епоха, когато човешкият стремеж към здрав социален организъм напираше към своето реализиране. Тази реализация би могла да се превърне в историческо оправдание за съществуването на Райха. Виждаме как социалните импулси се концентрираха в тази средноевропейска държава като в един пространствен център, който сякаш беше предопределен да стане арена за техните видими действия. Разбира се, социалното мислене може да се прояви на много места, обаче в Германия то прие твърде особени форми, от който можеше да се съди за неговото бъдещо развитие. Всичко това трябваше да се превърне в творчески импулс за тази държава, в непосредствени задачи пред нейните ръководители. Ако беше приела този творчески импулс, бликащ от самите недра на човешката еволюция, Германия щеше да изпълни и истинското си предназначение в съвременния международен живот. Вместо да се заеме с величествената общочовешка задача, тя затъна в „социални реформи", диктувани от изискванията на момента, и пори се радваше, когато в чужбина се удивляваха от образцовия вид на тези реформи.

Нещата все повече се приближаваха по показната демонстрация на сила и мощ, които Германия възлагаше на вече напълно изчерпани и остарели представи за величието и блясъка на държавата. Изградена беше една държава, която също както Австро-Унгария, се противопоставяше на новите еволюционни импулси. Ръководителите на Германия дори не подозираха за тяхното съществуване. Държавата, която те си представяха, можеше да се крепи само на военната мощ. Докато в действителност общочовешката еволюция зависеше от осъществяването на импулса за изграждането на здрав социален организъм. С осъществяването му, в общността на съвременните народи биха се намесили и други сили освен тези, които бяха налице през 1914. С неразбирането на този импулс, през 1914 германската политика стигна до най-долната мъртва точка на своите възможности. През последните десетилетия тя просто не забеляза нищо от това, което би трябвало да се случи; тя се занимаваше с всевъзможни подробности, нямащи нищо общо с еволюционните импулси на новото време, изобщо с всичко, което поради своята безсъдържателност просто трябваше да рухне „като картонена кула".

Вярна представа за този трагичен момент от историята на германската държава бихме получили, ако се опитаме да вникнем в онези събития, които се разиграха всред компетентните среди на Берлин през края на юли и на 1 август 1914, и след това да ги изнесем в точния им вид пред света. За тези, събития хората в Германия и чужбина не знаят почти нищо. Всеки, който е запознат с тях, ще се съгласи, че тогава германската политика, стигайки до долната мъртва точка на своите възможности, просто трябваше да представи всички решения относно това, дали и как да се започне войната, в ръцете на военните. От военна гледна точка, компетентните лица не можеха да предприемат нищо друго, освен това, което вече беше предприето, защото от тази гледна точка ситуацията не можеше да бъде разглеждана по друг начин. Защото извън военната сфера нещата бяха стигнали дотам, че просто не мажеше да се предприеме никакво действие. Да, ако някои се постарае да хвърли истинска светлина върху събитията в Берлин от края на юли и 1 август 1914, те ще се очертаят като факти с огромна световноисторическа стойност. Но човек все се поддава на илюзията, че не би спечелил нищо от тях, ако не е наясно с предшестващите събития. Ако обаче искаме да говорим за т.н. „вина", не трябва да си спестяваме тези усилия. Без точен поглед в ситуацията, нещата остават неразбираеми: Естествено, могат да се обсъждат и по-далечни причини, но тъкмо този точен поглед показва по какъв начин причините започнаха да действуват.

Представите, които по това време имаха водачите на Германия замисляйки войната прераснаха по един съдбоносен начин в трайно настроение на целия народ. През последните мъчителни години те пречеха на германските ръководители и не допускаха изграждането на точен поглед върху горчивите драми на живота; онзи точен поглед, чието отсъствие беше в основата на по-предишните трагични събития. Авторът на тези редове искаше да прибави нещо към евентуалната възприемчивост спрямо тези драматични събития. В рамките на Германия и Австрия, точно по времето на военната катастрофа един твърде подходящ според него момент той искаше да предложи идеята за здравия социален организъм на определени личности, чието политическо влияние още тогава би дало силен тласък на този импулс. Някои личности, които с искрена загриженост гледаха на съдбата на немския народ, се постараха да направят достъпна идеята за троичното разделяне на социалния организъм. Напразно. Техните мисловни стереотипи ориентирани единствено към милитаристични представи настръхваха срещу подобни импулси, с които според тях не можеше да се предприеме нищо разумно. Накрая се заговори за „отделянето на държавата от училището"; това все пак беше нещо. Ето в такива релси течаха от доста време мислите на германските „държавници"; т.е. в една посока, която изключваше всяко разумно вникване в историческото значение на момента. Доброжелателни лица настояваха, че аз трябва да „публикувам" тези мои съображения. Но в конкретния случай този съвет беше възможно най-неподходящият. Какво би помогнало, ако в областта на „литературата", наред с хиляди други неща, започнат да се обсъждат и тези импулси, при това от едно частно лице. Към дълбоката същност на тези импулси принадлежи и обстоятелството, че тогава те можеха да добият значение само благодарение на мястото, където се произнасят. Ако нещата, свързани с този импулс, тръгваха от подходящо място, средноевропейските народи биха предусетили, че въпросният импулс им дава нещо, което малко или много съответствува на техните съзнателни стремежи. И тогава, съвсем сигурно е, че народите на руския Изток бяха стигнали до разбирането за необходимостта от смяна на царизма с помощта на тези импулси. Да оспорва горното твърдение може само човек, комуто липсва всякакъв усет за възприемчивостта на все още неразгърнатия източноевропейски интелект спрямо здравите социални идеи. Вместо подобни идеи, дойде Брест Литовск.

Обстоятелството, че милитаристичното мислене не можа да предотврати катастрофата в Средна и Източна Европа, се дължеше само на това, че милитаристичното мислене успя да се дегизира. Причината за нещастието на германския народ е, че той не поиска да повярва в неизбежността на катастрофата. Никой не пожела да разбере, че на държавните върхове, където трябваше да се вземе решението, хората нямаха никакъв усет за историческата необходимост на събитията. Ако някой предполагаше нещо за тази необходимост, щеше да знае също, че по това време всред английскоговорещите народи имаше личности, които добре схванаха какви сили се пробуждаха в народите на Средна и Източна Европа. Те бяха убедени, че в Средна и Източна Европа се подготвя нещо, което трябва да се разрази в могъщи социални сътресения. Те смятаха още, че в английскоговорещите страни няма нито историческа необходимост, нито възможност за подобни социални сътресения. Тези личности ориентираха английската политика според резултатите на своето мислене. В Средна и Източна Европа никой не се досещаше за това; там политиката беше замислена така, че тя просто трябваше да се срути „като картонена кула". Само политика, която би се опирала на възгледа, че сред англоезичните народи има среди, които са готови по един величествен начин макар и съвсем естествено, от английска гледна точка да се съобразят с историческата необходимост, би била достатъчно здрава и надеждна. Но стремежът към такава политика, особено що се отнася до „дипломатите", беше смятан за нещо съвършено излишно.

Вместо да бъдат положени усилия за прокарването на една политика разработена според забележителните мащаби на английската дипломация която би се оказала благоприятна за Средна и Източна Европа още преди избухването на военната катастрофа, нещата бяха оставени да се движат по старите дипломатически релси. Дори и по време на горчивия опит от военните действия, никой не разбра очевидната необходимост - срещу политическата задача, която Америка провъзгласи на света, Европа трябваше да противопостави друга задача, родена от жизнените сили на самата Европа. Между исканията, които Уилсън постави от американска гледна точка, и тези, които в оръдейната канонада загатваха за един от духовните импулси на Европа, би могло да се постигне разбирателство. Всякакъв друг вид споразумение би прозвучал пред историческата необходимост като кух и празен звук.

Обаче на хората, които по стечение на обстоятелствата участвуваха в ръководството на Германия, липсваше нещо съществено: А именно усетът за ясното формулиране на конкретни задачи, с оглед на зараждащите се нови сили в съвременното човечество. Ето защо и есента на 1918 донесе точно това, което трябваше. Рухването на военната мощ беше съпроводено и от една духовна капитулация. Вместо порив към осъществяването на новия импулс на германския народ и то като краен израз на една общоевропейска воля се стигна до елементарното подчиняваме пред прочутите 14 точки на Уилсън. Пред една Германия той постави тезиси, каквито самата тя не молеше да измисли. Както Уилсън бе ограничен върху своите собствени 14 точки, така той можеше да помогне и на Германия само в това, което тя самата иска. Той трябваше просто да изчака оповестяването на нейната воля. Към посредствените цели на политиката от началото на войната се прибавиха и тези от октомври 1918; настъпи ужасната духовна капитулация, предизвикана от един човек, върху когото мнозина германци възлагаха своята последна надежда.

Ситуацията в Средна Европа породи неверие към всякакви възгледи, които се опираха на реалните исторически сили, както и отвращение към всякакви импулси, произтичащи от едно истинско вникване в духовните причини на външните факти. Днес, в резултат на всички събития и факти от военната катастрофа, се създава нова ситуация. Нейна характерна особеност са социалните импулси, които се пробуждат в човечеството, и то по начинът, описан в настоящата книга. Тези социални импулси говорят на такъв език, спрямо който целия цивилизован свят трябва да осмисли своята истинска задача. Но нима по отношение на социалните въпроси разсъжденията върху това, което трябваше да стане, също е необходимо да стигнат до онази мъртва точка, в която се оказа източноевропейската политика през 1914? Ако тогава огромни територии можеха да останат извън обсъжданите проблеми, днес що се отнася до социалното движение това е невъзможно. По този въпрос не могат да съществуват никакви политически противници, никакви неутрални мнения; задава се ново, задружно функциониращо човечество, умеещо да долавя знаците на времето и да организира според тях своите общи действия.

От принципите и намеренията, изложени в тази книга, е напълно ясно защо в следващата глава авторът се обръща с призив към немския народ и към целия културен свят; с призив, който преди известно време беше отправен и към един комитет доказал способността си да вникне в социалната идея за да стане тя достояние на всички и най-вече на средноевропейските народи. Тогава този призив беше адресиран към по-тесен кръг. Днес условията са други. На времето официалните съобщения, както и трябваше да стане, сведоха този призив до един „литературен опит". Днес обществото трябва да прибави и нещо, което по-рано не би могло да стори, а именно: Да роди самите хора, способни да викнат в идеята за троичното разделение на социалния организъм и да я осъществят докрай. Защото тази идея може да възникне само благодарение на такива хора.