| Алтернативен линк |
ДЕСЕТА КАРТИНА
Същият пейзаж като в Пета картина. Капезий се пробужда от видението, представило пред душата му миналото му превъплъщение.
КАПЕЗИЙ
Ах, тази чужда местност! Малка пейка,
една къщурка и поляна горска...
Познавам ли ги аз? Да ги позная
ме принуждават. Как ме угнетяват,
като ужасна тежест ме притискат!
Изглеждат истински. Не, всичко туй
е образ, от душата сътворен.
Аз знам, картините са изтъкани
от жаждата в душата, от копнежа.
Изплувах, будейки се от копнежа,
от океан безкраен на духа.
Ужасен и разтърсващ, от душата
се вдига споменът ми за копнежа.
Как силна беше неговата жажда
за светове, изпълнени с живот...
От нуждата измамното блаженство
израсна – същността ми изгори.
Поисках пълноценно да живея,
ала изплъзваше ми се животът.
Един-единствен миг, изглеждащ вечност,
изля в душата ми стихийни бури,
каквито може да поднася само
живот, от изобилие преливащ.
И в този миг пред мене се изправи
създаденото от копнежа страшен.
Почувствах се разтворен във всемира,
лишен от собствената моя същност...
Но не, не аз усещах всичко туй,
от мен възникна друго същество.
Съзирах хора с техните дела,
израснали от мислите всемирни,
прииждащи отвсякъде в простора
и устремяващи се към проява.
Представяха ми те свят оживен,
изпълнен с осезаеми картини.
И взеха от душевността ми сила
да сътворяват битие от мисъл.
Додето плътен ставаше пред мен
светът, аз чувстването си изгубвах.
От този свят на образи звучаха
слова – напиращи към мен самия, –
които мислят себе си самите
и същности творяха от погрешки,
мощ даваха им от добри дела.
Отвред напомнящо звучаха те:
„Познай се, о, човече, в твоя свят.“
Тогава същество пред мен застана,
душата ми показа като своя.
И мировото слово прозвуча:
„Додето във житейския си кръг
втъкано не почувстваш съществото,
си сън, сънуващ себе си самия.“
Не можех да размислям в ясни форми,
но виждах дейни сили да напират
объркано от нищо към живот,
а също тъй и от живот към нищо.
В духа щом устремя се да си спомня
какво видял съм преди този образ,
пред моята душа се появява
картина от живота, не тъй смътна
като почувстваното в този миг.
Тя хора и делата им показа
във всичките подробности най-точно.
В картината аз ясно разпознавах
кои са хората, какво извършват.
Видях душите им, каквито бяха,
но променени бяха им телата.
Разглеждах всичко, сякаш аз самият
бях живо същество от този свят.
Но въпреки това аз бях безчувствен,
студен към всичко, пълно със живот.
Въздействието над душата сякаш
запазено бе за по-късен миг,
разкриващ се сега пред моя дух.
В средите на духовно братство можех
сам себе си и други хора да позная
и чувствата, от спомените породени,
една картина стара изтъкаха.
Като миньор сина си Томас виждам
и трябва да го свържа със душата,
която днес в Томасий се показва.
В жената, знайна като ясновидка,
съзирам собственото си дете,
а пък приятелката на Томасий,
Мария, е душата на монаха,
осъждал нашето духовно братство.
А Щрадер е евреинът Симон.
Във Йозеф Кюне и жена му виждам
душите на Фелиция и Феликс.
Животите на тези хора мога
да ги разглеждам ясно, като моя.
Ала отдам ли се на тях изцяло,
изтляват от духовния ми поглед.
Усещам как субстанция духовна,
картината създала в онзи час,
се влива в собствената ми душевност.
Блаженството изпълва същността ми.
От сетивата чувствам се свободен,
разтварям се в световните простори...
Така усещам дългия момент,
от мене изживян, преди да видя
представения ми житейски образ.
И по-назад аз мога да погледна...
Сгъстени от мощта на мировата мисъл,
гората виждам и дома, където
Фелиция и Феликс със утеха
даряваха ме във житейски бури.
Сега намирам себе си отново
в света, от който бях далеч откъснат
през земни времена и светове далечни.
Каквото виждах скоро, без да чувствам,
картината, разкрила мен самия,
като мъгла душевна се разстила
над всичко, чувствано от сетивата.
Картината превръща се в кошмара,
потискащ ме, проникващ във душата. – – – –
Отваря той душевни порти,
пространствени далечини. – – – –
Какво бушува в същността ми
и в мен напира от световни далнини?
Видяното от теб почувствай
и стореното изживей.
За битието прероден си...
Живота си сънува ти.
Отново възроди го в теб
от благородната духовна светлина.
Познай ти делото на битието
със силата на взор душевен.
Но не успееш ли, с безжизненото нищо
във вечността си свързан.
(Завесата пада, докато Капезий е още на сцената.)
