СЕДМА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 26 март 1924 г.

Добро утро, господа. Днес ще добавим още нещо по въпроса, касаещ християнството. За съжаление, не ми се удаде да говоря последната събота, тъй като трябваше да замина за Листал. Ние се опитвахме да говорим за това, което може да се смята за специфична същност на християнството и за това, което е било възприето от християнството в хода на развитие на човечеството. После говорихме за борбата, възникнала във връзка с разпространението на християнството в Европа, борба, както казах, дълго време основаваща се на факта, че едната партия подчертавала повече принципа на Бог Отец - източното християнство, - докато другата партия подчертавала повече принципа на Сина - Римокатолическата Църква, - а третата партия - Евангелистката Църква - подчертавала повече принципа на Духа.

Днес е трудно да се говори за такива неща, доколкото мнозинството от хората мисли така: а може ли въобще да се започват спорове за тези неща по мирски начин? Защото днес светът е зает с други проблеми, заради които има противопоставяне. Някога са воювали едни с други по най-страшен начин по причина, че едните са се придържали към различни принципи от другите. За съвременния човек това е трудно разбираемо. Но виждате ли, господа, трябва да се постараем да разберем това, защото някога ще дойдат и времена, когато няма да бъде понятно защо хората така са се сражавали заради днешните проблеми! И това може да стане в не толкова далечното бъдеще.

Ако се замислим над това, бихме могли и да разберем защо древните хора са спорили по съвсем различни поводи, отколкото днес. При това обаче следва да се знае за какво тогава са спорили хората, защото същото още живее сред нас.

Какъв е бил външният символ, най-настойчиво съхранил се в християнството? Най-стабилен символ на християнството много дълго време е бил умрелият Исус - кръст, а на него мъртвият Исус. Но не от самото начало християнството се е обръщало към мъртвия Исус. Ако разгледаме най-древните времена, ще открием, че тогава най-чест и разпространен е бил образът на Христос Исус, където Христос е изобразен като млад човек с агънце на раменете и като пастир. Това изображение са наричали Добрия Пастир. През I, II, III християнско столетие най-разпространен бил образът на Добрия Пастир. И едва през VI в. сл. Р. Хр. се появили изображения, в които Христос виси на кръста и е мъртъв. Както ги наричат, изображения на разпятието, изображения на Разпънатия. Първите християни никога не са изобразявали разпятието.

Зад този факт стои нещо важно. Виждате ли, първите християни изцяло и напълно се придържали към възгледа, че Христос е влязъл в Исус от Слънцето, че Христос е извънземно същество. Всичко това като цяло по-късно се разбирало невярно. Всичко това като цяло е било по-късно превърнато в догма за така нареченото непорочно зачатие, която гласи, че Исус, когато той вече се раждал, не е бил нито заченат, нито роден, така, както обикновено става с хората. Едва когато престанали да разбират, че отначало Исус е бил човек, макар и изключително значителен човек, и че чак в тридесетата година от живота Му върху Него слязъл Духът, Когото наричали Христос, слязъл Слънчевият Дух - по времето, когато престанали да разбират това, тогава веднага, от една страна, се появил стремеж на кръста да се изобразява мъртвият Христос, умрелият Христос, а от друга страна, духовното влизане на Христос било пренесено на Рождество. Това възникнало след VI в. след Р. Хр. тълкуване било невярно. Обаче то позволява да надникнем много дълбоко в проблемите. Защото между времето, когато християните още изобразявали Исус Христос като Добрия Пастир, и времето, когато започнали да го изобразяват като Разпънатия, станало едно напълно определено събитие. То се състояло в това, че на един от Съборите[1] било решено: човек се състои не от три части - тяло, душа и дух, -а само от две части, от тяло и душа, и душата, както казвали, притежавала духовни свойства.

Този факт е много важен, господа! Виждате ли, в продължение на цялото средновековие така наречената трихотомия, тричленност на човека, троичност на човека се е смятала за еретичен възглед. Никой, който се е смятал за правоверен, не е смеел да вярва в тричленността на човека. Никой не е смеел да каже: човек има също и дух, а е трябвало да се казва така: човек има тяло и душа, а душата притежава духовни свойства. Вследствие на факта, че духът е бил в някакъв смисъл изпразнен, целият път на човека към духа е бил преграден и едва в настоящото време станало възможно отново да се въведе в употреба науката за духа, за да се върне на човечеството това, което му е било взето.

Първите християни знаели: това, което живее в тях като Христос, въобще не може ни да се ражда, ни да умира. То е нещо различно от човешкото. Човек се ражда и умира. Но Христос, пребиваващ в Исус, при живота на последния не е бил роден, така, както човекът се ражда, и не е можел също да умре на кръста, както Исус, смъртта не е могла да Го засегне: Христос, подобно на човек, сменящ дрехата си, но при това оставащ себе си, е можел да приеме друга форма, а именно духовната форма. Но ако някой иска да изобрази духовното - да се види то с тези очи не може, нали? - той трябва да прибегне към образно, символично изобразяване. Изобразявайки Христос Исус като Добрия Пастир, са искали да изобразят как духът контролира човека, бди над човека, как духът се явява добрият съветник за човека. Нещо подобно има сила и досега, но хората в настоящото време не го разбират вече. Често става така, че от образа, от картината остава само част. Днес нерядко се казва, имайки предвид Христа: «Агнец Божий». Това е било видно на изображенията, достигнали от първите векове. Част от такава картина, изобразяваща агънце, намиращо се на рамената на Христос, още се е запазила. Запазила се е само тази част. Въобще в древността са наричали човека по някаква част. Например наричат човека Капа, има такова име - някога малката шапка се е наричала капа. И от тази шапка някои хора са получавали името си, прякора. Ако са наричали някого «Орел», той е можел да сложи орел в герба си и т. н. Така и името «Агнец Божий» се запазило, доколкото сочело към част от древното изображение. През VI век сл. Р. Хр. всички възгледи за духа били изкривени и като следствие от този факт възникнала вярата, че можем да разглеждаме Христос Исус само в аспекта на човешката съдба. Не са разглеждали живия Христос, който е дух, а са разглеждали само умрелия човек Исус и са смятали, че това е Христос. Затова събитието на умирането е станало особено актуално през VI в.

Виждате ли, тук е изиграл своята роля материализмът. И изследвайки развитието на християнството, ние виждаме как материализмът се развива все повече. Заради това в по-късно време станали много неща, които в противен случай не биха станали.

Рис. 10

Казвал съм ви[2], господа: знанието, че Христос се явява същество от Слънцето, живяло в човека Исус, е изразено посредством тези символи, които и до днес по време на всяка тържествена меса могат да се видят на олтара. Това е светая светих, дарохранителницата (вж. рис. 10). Слънцето в средата и Луна, над която се намира Слънцето. Това е имало положителен смисъл, доколкото е било известно, че Христос се явява същество от Слънцето. Защото какво се намира в дарохранителницата? Запечено брашно. По какъв начин възниква запеченото брашно? То възниква от това, че на Земята падат слънчевите лъчи, че Слънцето изпраща към Земята светлина и топлина, че растат зърнени култури и от тях се прави брашно и тесто. В пълния смисъл на думата това е продукт на Слънцето. Казано иначе: наистина това е тяло, създадено от слънчевата светлина. И докато са знаели за това, всичко като цяло е добивало смисъл.

По-нататък: Луната се изобразявала в такъв вид (в такава фаза), доколкото именно лунният сърп се представял като най-важния. Казвал съм ви: силите, придаващи на човека неговия физически облик, са лунните сили. Всичко като цяло добива смисъл, докато е известно как стоят тези работи. Обаче постепенно всичко това изгубило своето значение.

Искам да ви кажа още нещо, за да можете да видите какво значение са имали такива неща.

Помислете за факта, че турците, мохамеданите, както ви казах, изповядвали само един Бог, а не три ипостаса, три Лица. Те възлагали всичко изключително на Бог-Отец. Какъв символ е трябвало да приемат в такъв случай? Разбира се, Луната! Именно затова символ на турците се явява полумесецът.

Християните трябва да знаят, че техният знак символизира победата на Слънцето над Луната. И първите християни изобразявали победата на Слънцето над Луната като следствие от Мистерията на Голгота. Но какво значи това? Виждате ли, сега всичко в духовното е доста объркано! Защото ако разбират смисъла на изображението на Слънцето, си казват: който знае смисъла на този образ на Слънцето, той приема също, че човек в своя живот притежава свободна воля, че в него може да влиза още нещо, имащо значение за живота. А който вярва само в Луната, мисли, че човек получава всичко още при своето раждане, че той нищо не може да направи със самия себе си. Именно това се явява турският фатализъм! И турците все още знаят нещо за това. В това отношение турците се оказват по-разумни от европейците, защото европейците, макар и да са имали някога в качеството на свой символ Слънцето, отдавна са забравили за смисъла, за значението на този символ.

Струва си само да се замислим над факта, че през VI столетие вече нищо не е било известно за духовния Христос, за да стане понятно и защо в средните векове - през X, XI, XII и XIII столетия и даже по-късно - изведнъж започнали да спорят за това, какво всъщност означава Тайната вечеря? Тя има значение само за този, който притежава духовно виждане. Но това вече не умеят да го правят и възникват спорове. Едните казват: на олтара в църквата хлябът действително се превръща в тяло Христово. Другите не вярват в това, тъй като не могат да си представят, че хлябът, външният вид на който остава предишния, се е превърнал в плът. Те не могат да го разберат. Така възникнали всички тези средновековни спорове, резултатът от които е бил просто ужасен. Едните казвали: вярваме, че хлябът е истинска плът. Те били римокатолическата «партия». Другите казвали: ние не можем да повярваме в това. В най-добрия случай това, което става тук, има чисто символично значение. Това били тези, от които впоследствие възникнало евангелското християнство.

Заради тези въпроси възникнало всичко, известно като религиозни войни през средновековието, чиито апогей станала страшната Тридесетгодишна война, водила се от 1618 до 1648 г. Тази Тридесетгодишна война започнала заради сблъсъците между католици и протестанти. Както е известно, Тридесетгодишната война започнала с т. нар. пражки фенстерщурц, изхвърлянето през прозореца. Императорските наместници в Прага изхвърлили опозиционната партия през прозореца. Това станало от втория етаж, но те се приземили доста благополучно, тъй като паднали върху купчина с боклук! Обаче тази купчина не била от кравешки или конски фъшкии, а от хартиени отпадъци и всякакви други боклуци, тъй като в Прага тогава непотребните хартии, пликове и т. н. просто се изхвърляли през прозореца. Но в дадения случай това е било от полза, доколкото, когато католиците спорели с протестантите и императорските наместници, изхвърлили Мартин, Слават и тайния секретар Фабрициус през прозореца, - а в онези времена това се е правело често, такива случаи не са били рядкост, - те всички оцелели. Но именно тогава и започнала Тридесетгодишната война.

Разбира се, вие не трябва да мислите, че в течение на цялата Тридесетгодишна война са се занимавали с разплитането на религиозни спорове. В такъв случай Тридесетгодишната война вероятно би завършила по-рано. Към всичко се добавили и раздорите между князете. На тях им било от полза, че хората се изправили един срещу друг. Един се присъединявал към едната партия, друг - към другата партия, и под образа на религиозната борба те преследвали собствени цели, така че

Тридесетгодишната война продължила именно тридесет години. Но тя започнала поради причината, която ви посочих.

Виждате ли, до Тридесетгодишната война (1618-1648), до XVII столетие са се водели спорове. Минало не толкова много време от този момент, когато хората започнали да спорят за такива неща. От този спор възникнал и протестантизмът, Евангелистката Църква.

Ще кажете: но ако са отменили Духа, как може да се каже, че протестантската, Евангелистката Църква от трите Божествени Ипостаса е приела Духа? Да, господа, може да се отговори, че в Евангелистката Църква даже и не са знаели, че те са измолили Духа, защото Духът действително е бил «отменен». Те не са Го имали по съзнателен начин. Но аз често съм ви казвал: това, за което не се знае, все пак може да съществува. Някакво духовно начало, макар и не много значително, е действало все пак в Евангелистката Църква. Но нейните представители не знаели за това. Виждате ли, ако го нямаше всичко това, за което не знаят, например професорите, какво въобще би останало в този свят? Това е именно така, господа и трябва да бъде ясно. Може да се говори за това, което човек прави, даже ако той сам не знае какво прави! Така и в случая с възникването на протестантизма можем да кажем, че този трети лик, трети Ипостас - Светият Дух - е действал тук.

Но тук вие виждате по какъв начин възниква форменият материализъм! На древните християни не им се е налагало да спорят по въпроса, превръща ли се запеченото брашно в истинска плът, защото това съвсем не съответствало на техния начин на мислене. Едва когато за всичко почнали да мислят като за материално, тогава и за дадения предмет почнали да мислят като за нещо материално. Въобще това е много интересно. Материализмът се проявява в две форми: отначало за всичко духовно се мисли като за материално, а по-късно духът въобще се отрича. Такъв, по същество, е пътят, по който върви материализмът.

Интересно е да се види как по-късно, даже след VI столетие, в Средна Европа християнските възгледи са носили много по-духовен характер, отколкото по-късно. Материалистическо християнството е станало преди всичко на юг. В Средна Европа има две прекрасни поетически произведения. Едното е възникнало в Елзас през IX в. сл. Р. Хр. и се наричало «Евангелска хармония» на Отфрид[3]. Другата поема възникнала обаче в друга местност, която днес е Саксония, и се наричала «Хелианд»[4], «Хайланд». Ако четете «Хелианд», ще ви се набие в очи едно. Вие ще си кажете: този монах - защото персонаж в «Хелианд» се явява монах от селски произход - описва Исус Христос, но по съвсем особен начин. Той го описва примерно така, както би следвало да се опише германски херцог, който, сражавайки се начело на германската войска, удържа победа над своите врагове. Когато четете «Хелианд», се чувствате не в Палестина, а в Германия. Разбира се, тук са разказани събитията, описани в Евангелията, но са разказани така, както ако Христос би бил немски херцог, немски княз. Така е разказано и за деянията на Исус.

Какво означава това, господа? Какво означава, когато за човека, написал «Хелианд», са съвсем безразлични външните факти, които е можело да се видят с очи в Палестина? Той даже няма желание да ги опише вярно! Външната картина го оставя безразличен. Той е имал намерение да опише духовния Христос и си е мислел: няма значение дали той странства по света в облика на германски херцог или в облика на палестински юдей. И така, в епохата на възникването на «Хелианд», в Средна Европа действително още са вярвали в духовния Христос, там още не са преобладавали материалистичните настроения. На юг работата била по-различна: романските народи, гръцките народи тогава вече имали материалистична настройка. Но в Средна Европа все още се било запазило някакво разбиране на духовността. Ето защо в «Хелианд» саксонският монах описва Христос като германски херцог. Така можете да видите, че тук, в Средна Европа, още е можело да се намери възможност да се покаже, че Христос преди всичко трябва да се представя духовно, а именно като Слънчевия Дух, за когото вече съм ви говорил.

Разбирайки характера, който Христос има в «Хелианд», можем да открием, че Хелианд, както Христос е изобразен в тази саксонска книга, преди всичко се явява «свободен човек», което значи, че той носи в себе си слънчевото начало, не само лунното. Следователно Той се явява свободен човек.

Наистина всички връзки на Христос с извънземния свят са били просто предадени на забвение и днес за тях вече нищо не се знае.

Но ми се иска да ви кажа още нещо. Ако се върнем към тези мистерии, за които съм ви разказвал - които в древността са били едновременно и образователен център, и религиозен център, и център на изкуствата, - ако се върнем към тези древни мистерии, ние ще открием, че в тях са се празнували празници, при това тези празници са били свързани с годишния кръговрат. През пролетта се празнувал така нареченият празник Възкресение. Природата възкръсвала около пасхалното време. Казвали са: човешката душа може да празнува Възкресение така, както и природата. Природата има Отец. През пролетта силите на природата се обновяват. Но в човека, ако той работи над себе си, се обновяват душевните сили. И хора, притежаващи знание, хора, имащи - както съм казвал - мъдрост, в древните мистерии са се стремили преимуществено към това, в душата им да възникне преживяване, да възникне своего рода преживяване на пролетта. Виждате ли, преживяване на пролет - това е, когато можем да си кажем: «Ах, всичко, което знаех до сега, няма значение! Аз съм като новороден!» Един път в живота към човека идвало познанието, че той е като новороден, тоест отново се е родил от духа. На вас това може да ви се стори странно, но във всички азиатски страни хората са се подразделяли на такива, които са били родени един път, и на такива, които са били родени два пъти. Навсякъде са говорили за два пъти родени хора. Родените един път, благодарение на лунните сили, оставали такива в продължение на целия си живот. Другите, два пъти родените, преминавали обучение в мистериите, научавали нещо и знаели: човек може да се направи свободен, човек може да бъде насочван от своите собствени сили! Но това се е изобразявало в образна форма.

Можем да се потопим и в още по-отдалечено време, когато навсякъде по време на пролетта са съществували определени празници, където в мистериите изобразявали как имащият човешки облик Бог е умирал, него са го погребвали, а на третия ден той отново възкръсвал. Това е било истинско представление, което винаги са правели в древните мистерии през пролетта. Там хората са се събирали заедно. Там се е намирал и образът на божеството в човешки облик. Изобразявало се е как божеството умира; образа са го погребвали. След три дена са изваждали образа от гроба и в празнична процесия са го пренасяли в околността, като силно викали: «Хейланд възкръсна». И ако в продължение на три дни, когато Хейланд образно е бил в гроба, те правели своего рода помен, отбелязвали скръбни дни, след тях следвал радостен празник.

Виждате ли, господа, това е многозначително. Това означава, че всичко станало на Голгота ежегодно се е разигравало в образна форма в мистериите.

Ако в Евангелията се разказва, че на Голгота се е намирал кръст, че там е умрял Христос, при това се има предвид историческата страна на нещата. Но в образна форма това е съществувало в продължение на всички древни времена. Ето защо древните християни усещали приемственост на указаните събития, усещали ги като изпълнение на пророчество. Те казвали: тези, които преживявали древните мистерии, пророчески са предвещавали това, което е станало като Мистерията на Голгота.

И така, вие виждате: също и в древността в някакъв смисъл е съществувало християнство. Обаче това християнство не е било християнството на Исус Христос, а някакво духовно християнство, празнуващо се в образна форма.

Виждате ли, един от най-значителните светци в Католическата Църква е свети Августин[5], живял през IV-V в. сл. Р. Хр. Свети Августин бил отначало езичник, по-късно той се обърнал към християнството и станал един от най-уважавани-те свещеници и светци в Католическата Църква. В трудовете на свети Августин вие ще намерите забележителни думи. Той казва: «Християнство е имало и преди Исус Христос; древните мъдреци вече са били християни, само че тях още не са ги наричали християни».

Да, господа, нещо изключително значително има в такова, направено вече в християнско време признание, признание на това, че някога в древните мистерии вече съществувалото християнство е било отново изявено, благодарение на Исус Христос, при това по време, когато мистериите вече не ги е имало. По такъв начин това явление е трябвало да стане събитието, обединяващо цялата Земя.

Обаче съзнанието, че християнството е живеело още в древното езичество, също било изгубено. Материализмът просто разрушил извънредно много от това, което вече било придобито от човечеството. В образната форма, в която всяка пролет се изобразявало възкресението на умиращия Богочовек, в тази образна форма древният мъдрец с цялата очевидност прозирал и своята собствена съдба. Той казвал: такъв трябва да стана и аз. Аз също трябва да развия в себе си знание, което ще ми позволи да си кажа, че смъртно в мен е само това, което е възникнало от силите на природата, а не възникнало по-късно в мен като вторично, което съм придобил със своите собствени човешки сили.

В първоначалното християнство хората още си казвали: за да стане безсмъртен, в течение на живота човек трябва да пробуди в себе си душата. Тогава той в истинския смисъл става безсмъртен. Разбира се, по този въпрос не трябва да се изпада в заблуда. Въпреки това се появило като алтернатива лъжливо мнение, оформила се такава заблуда. А именно: по време на разпространението на християнството в първите векове хората казвали: за да не умре душата на човека, той трябва да се грижи за нея. Но по-късно Църквата започнала да проповядва друга гледна точка. Църквата не искала повече да позволи на човека сам да се грижи за своята душа, тя пожелала да поеме цялата грижа за неговата душа! Във все по-голяма степен Църквата е трябвало да осъществява тази грижа за душата на човека, вместо той сам да прави това. Резултатът бил, че в човека престанали да виждат откъде би трябвало по правилен начин да произтича такава грижа за душата, престанали да виждат, че в душата се ражда духът, че в душата се ражда слънчевото начало. А за слънчевото начало е невъзможно да се проявява грижа по материалистичен начин. Какво значи: да се грижим за слънчевото начало по материалистичен начин? Значи, че би трябвало да се организира експедиция и да се доставя от Слънцето това, което трябва да се даде на човека! Разбира се, да се направи това е невъзможно. Представите за всичко това като цяло носят лъжовен характер.

Виждате ли, господа, казвам ви всичко това, за да покажа как в хода на времето материализмът завземал около себе си все повече и повече, така че съвсем престанало да се разбира кое в човека е духовното начало. В настоящето работата стои така, че горепосоченият принцип, непозволяващ на човек сам да се грижи за душата си и възлагащ тази грижа на Църквата, още не е довел до умъртвяване на човешката душа. Но ако този принцип продължи да доминира и по-нататък, няма да мине много време и душата ще започне да умира заедно с тялото. Днес човешките души още живеят. Те все още могат да бъдат пробудени, ако дойде истинската духовна наука. Но след едно или две столетия душите вече няма да могат да живеят, ако не дойде духовната наука, ако всичко продължи както преди.

Какво ще стане в случай на запазване на материализма? Виждате ли, малко по малко материализмът би трябвало сам да се надсмее над себе си; даже при възпитанието се налага да се действа по духовен начин. Не може да се възпитава и преподава, без да се говори за духа. Ако нещата и по-нататък продължат така, както това вече се проявява в отделни случаи, материализмът би трябвало или да се надсмее над себе си, говорейки за духа, или поне да стане малко по-честен.

След като аз и някои други антропософски приятели през 1922 година се изказахме на конгреса във Виена, излезе една статия[6], завършваща със следните думи на своя автор: «Ние трябва да водим борба срещу духа!» Но къде може да ни отведе такова откровено водене на борба срещу духа? Тогава, желаейки да започне възпитанието на шестгодишното дете, авторът би трябвало честно и почтено да заяви: дявол да го вземе, понеже материята е първична, а духът вторичен, материята е предпоставка за духа! Дайте по-добре да се пробваме да предпишем на това дете прахчета или нещо подобно, за да изменим неговата материя. Защото тогава ще поумнее, тогава ще знае нещо! Ето какви изводи би трябвало да направи материализмът, ако иска да бъде честен. Той би трябвало да ваксинира - подобно на това, както се прави ваксинация срещу едра шарка - идващите на училище деца едно след друго за ум и разум. Ако разумът се разбира по материалистичен начин, би следвало да се добива с помощта на инжекция. Ето тогава материализмът би действал честно. Защото ако някой казва, че той мисли не със своята душа и своя дух, а с мозъка си - мозъкът е вещество, - той би следвало да прави своя мозък по-умен, използвайки материално-веществен, а не духовен начин. Ето до какво страшно противоречие би стигнал материализмът.

Да се спасиш тук е възможно, ако поне малко изучиш знанието за духа. В наше време вече е необходимо идването на духовната наука, тъй като в противен случай човешката душа ще започне да умира.

[1] на един от Съборите: 869 г. сл. Р Хр., на така наречения Осми екуменически мнимо-вселенски Събор в Константинопол.

[2] Както съм ви казвал: в лекцията от 12 март 1924 г

[3] Отфрид фон Вайзенбург (ок. 800-870), елзаски монах. Неговата «Евагелическа книга» представлява римувана на древнонемски език транскрипция на Евангелието.

[4] «Хелианд»: транскрипция на Евангелието, римувано и алитерирано, възникнала между 822 и 840 г.

[5] Св. Августин Аврелий (354-430 сл. Р Хр.), един от великите отци на църквата, на младини е бил манихей, кръстил се е и е станал епископ.

[6] една статия: досега не е установена.