| Алтернативен линк |
ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ
Дорнах, 27 февруари 1924 г.
Добро утро, господа! Измисли ли някой тема за днес?
Господин Бурле поставя въпрос за теорията на относителността; как стои работата с нея днес? По темата се е случвало много да четат, особено по-рано. Сега за това сякаш са забравили; поне вече не се чува толкова, колкото преди.
Доктор Щайнер: Виждате ли, въпросът за теорията на относителността е трудно нещо, трябва да бъдете много внимателни и даже ако се постараете да бъдете внимателни, в края на краищата ще трябва да кажете, че не сте се ориентирали в този проблем. Но така е и при тези хора, които днес говорят за теорията на относителността. Макар и да казват, че смятат тази теория за велико достояние на нашето време, те не я разбират. Ще се постарая, доколкото изобщо е възможно, да я изложа популярно. Както се казва, днес ще бъде трудно, но следващия път ще преминем към по-интересни неща.
Теорията на Айнщайн описва движенията, извършвани от някакви тела. Знаете, че движението на телата се състои в изменение на мястото им в пространството. И така, ако искаме да опишем движението, ние казваме: тяло, намиращо се в точка «а», се движи към точка «б». Ако, стоейки някъде в страната, наблюдавате как край вас минава влак, нямате съмнение, че влакът минава край вас, а вие стоите на място. Обаче лесно можете да се заблудите - разбира се, само за кратко, докато се опомните, - ако, седейки в купето, заспите, а след това, като се събудите, погледнете през прозореца и видите, че край вас минава влак. У вас възниква несъмненото усещане, че другият влак се движи. Но това може да се окаже невярно: просто преди да заспите, влакът ви е стоял на място и докато сте спали, той е тръгнал. В съня си вие не сте забелязали, че влакът ви е потеглил и ви се струва, че другият влак се движи. Но като се вгледате, ще видите, че влакът до вас стои на място, а вашият влак се движи. И така, вие, намирайки се в движение, смятате, че сте в покой, а се движи другият влак, който всъщност стои. Знаете, че може да стане така, че човек, като погледне през прозореца, смята, че влакът, в който се намира, спокойно си стои на мястото, докато целият Цуг (град и кантон в Швейцария) се движи в противоположна посока. Така изглежда това за очите. Виждате, че нашите изказвания не винаги са верни. Събудили сте се и сте си съставили съждение: влакът, намиращ се отвън, се движи. Но веднага ви се налага да поправите грешката си: грешка, този влак стои на място, аз самият се движа! Такава корекция на съжденията често е ставала в световната история в къде по-голям мащаб. Само преди шест-седем века хората са били убедени, че Земята твърдо стои в пространството на едно място, а цялото звездно небе се движи покрай нея. Този възглед, както вероятно вече сте чували, е бил коригиран през XVI век. Дошъл Коперник и казал: всичко това не е така; Слънцето, неподвижните звезди всъщност стоят на място, докато ние с нашата Земя с огромна скорост се носим в мировото пространство. Ние смятаме, че се намираме в покой на Земята - точно както (в предния пример) човекът вярва, че той във вагона остава на място, а другият влак се движи, - но сега грешката е поправена. Коперник поправил грешката на астрономията като цяло, когато казал: не е вярно, че звездите се движат; те стоят на място. Но Земята с хората с огромна скорост се носят в мировото пространство.
Обмисляйки това, ще кажете: корекция може да се наложи във всичко, което признаваме за движение. Например: колко време е потрябвало на цялото човечество, за да стигне до изправяне на съждението за Земята? Били са необходими хиляди години. Когато седите във влака на линията, са ви необходими две секунди, за да коригирате съждението си. Различно време може да потрябва за поправяне на такъв род съждения.
Това е дало основание на такива хора като Айнщайн да кажат: не можем да знаем, действително ли се намира в движение това, което ни се струва като движещо се; не се ли намира то в покой, докато ние - видимо пребиваващи в покой -не се ли намираме по някакъв таен начин в движение? Така че правим последното си заключение, без да знаем какво всъщност става.
Тогава, господа, може да бъде и така: да допуснем, че това е автомобил (изобразява го на рисунка). В този автомобил човек се изкачва от дома Ханзи нагоре към Гьотеанума. Но кой може да твърди, че автомобилът действително се движи нагоре? Кой може да каже това с пълна увереност? Може автомобилът спокойно да си стои на мястото, само гумите му да се въртят, а целият Гьотеанум - към който отиват - да се спуска надолу в обратно направление? Това би било откритие, равносилно на откритието на Коперник относно Земята! (Смях.)
С този проблем се е занимавал Айнщайн, като е казвал: не можем да бъдем уверени в това, движи ли се едно или друго тяло. Ние знаем само това, че те се движат едно спрямо друго, че разстоянието между тях се изменя; това е единственото, което знаем. Разбира се, това става известно, ако човек пътува към Гьотеанума, тъй като той се сближава с него; но човек не може да знае, той ли пътува към Гьотеанума, или Гьотеанумът пътува към него. Виждате ли, на какво основание може да се каже, действителни ли са покоят или движението? На основание на понятието за абсолютното. Какво е абсолютният покой или абсолютното движение? Такива биха били този покой или движение, за които би могло да се каже: в мировото пространство даденото тяло е в покой, или даденото тяло се движи. Обаче този проблем носи фатален характер: защото още от времето на Коперник са вярвали, че Слънцето стои на едно място, а Земята се върти около него. По отношение на Земята то си е и така, но по отношение на Слънцето това не е вярно, защото Слънцето много бързо се движи, втурва се с чудовищна скорост по направление на звезден куп в съзвездието Херкулес и, разбира се, ние всички се втурваме заедно с него. От една страна, ние се въртим около Слънцето, но въртейки се около Слънцето, заедно с него летим през мировото пространство. Следователно за Слънцето също не може да се каже, че то се намира в мировото пространство в абсолютен покой. Затова Айнщайн и неговите единомишленици твърдели: въобще не може да се говори, обектът в абсолютен покой или движение се намира, може да се говори само за това, че обектите се намират в релативен покой - релативен значи един спрямо друг, - те се струват на наблюдателя в покой или в движение.
Виждате ли, господа, веднъж, по време на курса, проведен в Щутгарт, един (участник) сметна, че ние, антропософите, нищо ясно не знаем за теорията на относителността; тогава той, като фанатичен неин привърженик, се опита популярно да разясни на хората колко ефективна и ценна е тази теория на относителността, теорията на относителността на Айнщайн. Какво направи този човек? Той взе кибритена кутийка и каза: ето, имам клечка. Държа кутийката неподвижно и драскам клечката. Появява се огън. Но сега ще направя втори експеримент: сега държа неподвижно клечката, а движа кибритената кутийка към себе си. Отново се появява огън. Става същото. И в единия, и в другия случай се появява огън. Но движението, което правя при това носи не абсолютен, а относителен характер. Първия път, когато тук беше кутийката, а тук - клечката, аз движих клечката, а втория път движих кутийката. За да се запали огън, не е важно клечката ли се движи или кутийката, важно е само това, че те се движат една спрямо друга, намират се в движение една спрямо друга.
Този принцип може да се разпростре върху целия свят. За целия свят може да се каже: неизвестно е, дали едно или друго се движи, или дали едното се движи по-бързо или по-бавно, или другото се движи по-бързо или по-бавно. Известно е само, че едното се движи спрямо другото, че се сближават или отдалечават едно от друго; нищо повече не знаем. Не знаем по-бързо или по-бавно се движи едно тяло. Да допуснем, че пътувате в носещ се със страшна скорост бърз влак, а отвън преминава пътнически влак; вие гледате през прозореца. Не можете да си направите заключение за ставащото, защото в момента, когато на своя бърз влак пътувате в това направление, а пътническият влак върви в това (паралелно - бел. пр.) направление, във вас възниква усещане, че бързият влак е почнал да върви много по-бавно от преди. Пробвайте това. В този момент във вас ще се появи усещане, че влакът веднага е забавил ход. Ще възприемете, че бързият влак е намалил скоростта си със скоростта на движещия се успоредно влак. И така, във вас възниква съвсем лъжлива представа за скоростта на движение на вашия собствен влак. И обратно, ако по-бавен влак се движи в съседство в насрещно направление, имате чувство, че вашият влак е тръгнал по-бързо. Наблюдавайки двете движения, вие не можете да си съставите единно мнение за това, как те се държат едно към друго; можете да решите само как се изменя разстоянието между двете тела.
Тук бихме могли да спрем и да възкликнем: дявол да го вземе! Понеже този Айнщайн е бил гениален човек, той най-накрая открил, че в Космоса въобще не може да се говори за абсолютни движения, а само за относителни движения. Всичко това е разумно и даже, както можахте да видите, до голяма степен вярно. Защото нито един човек, виждайки някъде неподвижна звезда, не може да твърди, че тази звезда се намира в покой, че тя е неподвижна. Когато се придвижвате с някаква скорост, тогава ви се струва сякаш звездата се движи в противоположно направление, но тя би могла да се движи и по курса. И така, няма да можете от пръв поглед да кажете, звездата движи ли се или е в покой. Необходимо е да се знае това; защото благодарение на това придобито най-накрая в днешно време знание трябва да се измени формата на изразяване, стилът в някои научни дисциплини. Искам да ви покажа това с един пример.
Как въобще получаваме познание за звездите и небесните тела? Виждате ли, няма да разберете как се е развивала науката за звездите, ако не знаете, че някога е имало князе, управници, и те минавали през обсерваторията, където астрономът - от само себе си се разбира, само защото това са били князете, управниците на държавата - е трябвало да им демонстрира своите наблюдения над звездите. На князете е било разрешавано да гледат през телескопа и да наблюдават звездата или небесното тяло. Телескопът насочвали към някакво място, където отначало нищо не се виждало. Налагало се малко да почакат; след това небесното тяло или звездата влизали в полезрението на телескопа, както се предполагало, и отново излизали от другата страна. Князът наблюдавал всичко това. Тогава той казвал: да, сега се убедих, че знаете това-онова за звездите, знаете къде стои звездата и как тя се движи, всичко това можах добре и сам да видя. Но и досега не мога да разбера как разбирате името на звездата, намирайки се толкова далеч от нея. Основавайки се на такива възгледи, не е можело, разбира се, да се придвижи астрономията напред. Какво все пак става, когато се наблюдават звездите? Ето зрителната тръба, телескопа; тук седи астрономът, тук - забил глава нагоре - той само гледа, а тук е разположено кръстчето в зрителното поле на оптическия прибор. Докато звездата е видима тук, тя още не се вижда (в зрителното поле), а когато тя съвпадне с кръстчето на телескопа, се определят координатите на тази звезда, нейното местоположение.
Ако по-рано са правели такива наблюдения, са възниквали предположения от такъв род: а не се ли движи самата Земя, не се ли движи напред самият наблюдател със своя телескоп и обектив - така се нарича далечното стъкло на телескопа, а близкото се нарича окуляр, - не се ли премества той толкова, че неподвижната звезда да влезе в зрителното поле? По-рано са вярвали, че самата звезда се движи. Днес трябва да се говори така: за покоя или движението на звездата нищо не е неизвестно. Може да се каже само едно: в полезрението кръстчето на моя телескоп съвпада с изображението на звездата; те се припокриват. Не може да се каже повече от това, което става непосредствено пред вас. Как стои работата със света като цяло, остава неизвестно.
Това е имало далечни последствия и е важно за нашите възгледи за движението не само на небесните тела, но и за телата на нашата Земя. Изводите, направени оттук от Айнщайн и неговите единомишленици, отиват много далеч. Те например казват: ако движението е само относително, ако то не е абсолютно, е невъзможно да се каже нещо истинно за синхронността или асинхронността. Ако например в Дорнах имам часовник и в Цюрих също имам часовник, стрелките на които показват едно и също време, това още не ми дава пълна увереност - тъй като часовниците са отдалечени един от друг, - че моето наблюдение не носи всъщност погрешен характер; може би синхронността отсъства!
И така, вие виждате, че от този проблем произтичат далеч отиващи следствия. Пита се: нима не можем да се оправим в този проблем? Нима нищо не можем да кажем за самото нещо, ако то се движи? Това е важен въпрос. Съвсем ясно е, че на (пръв) поглед ние нищо не можем да кажем за движението. И даже в по-широк смисъл остава актуално, че когато се качвам с кола нагоре към Гьотеанума, също толкова вероятно е самият Гьотеанум да идва насреща ми.
Обаче с едно нещо не всичко е така гладко, господа. Вече примерът с кибритената кутийка, посочен от мен, не изглежда напълно коректен. Виждате ли, на господина, който така фино направи всичко това, бих могъл да предложа следното: забий с пирон кибритената си кутийка за масата и пробвай да я движиш насам-натам. Ще ти се наложи да приложиш голямо усилие, ако движиш кутийката насам-натам заедно с масата. В това е трудността.
Тази трудност можете да забележите, ако по-внимателно се отнесете към предмета. Да допуснем, че човек пътува от Дорнах към Базел с автомобил. При това може да се каже: не е вярно, че автомобилът се движи, той стои на място, а само гумите му се въртят и Базел идва насреща. Прекрасно. Но някой ще възрази: автомобилът след няколко години ще се потроши. И причината за потрошения автомобил вие можете да изведете не от това, че улицата се е движила, а само от това, че самият автомобил се е движил и се е развалил от нещо, което е станало вътре в него. И така, ако не се ограничавате с (абстрактно) разглеждане на движението като такова, но надникнете в самия предмет, в самото тяло, ще стигнете до това, че изводите на Айнщайн не напълно се потвърждават. Следователно можете да забележите, че автомобилът все пак се разрушава, а не се износват само въртящите се гуми. Някой може да каже: щом се въртят, дали планината, или Базел, или нещо друго идват насреща, детайлът се износва. Но тук бихме могли да кажем и така: може пък работата да е именно така. В случая с безжизнените предмети този проблем остава неразрешим, при неодушевените предмети може само да се констатира неразрешимостта на въпроса за това, колко бързо се движи едно или друго тяло. Но да вземем жив организъм! Представете си, че вие самият отивате пеш до Базел, а друг остава да стои тук, в Дорнах, остава цели два часа, докато вие не стигнете до Базел. В случай, че не се движехте вие, а Базел се движеше към вас, нямаше да ви се налага да правите нищо по-различно от този, който стои. Но вие сте се уморили, във вас са настъпили промени. По измененията, настъпили в самия вас, все пак можете да възприемете, че сте се движил вие самият. При живите същества все пак може по настъпващите в тях изменения до известна степен да се установи, действително ли те са се намирали в движение или движението е било привидно, докато те са били в покой.
Това обаче би могло да доведе до разбирането, че въобще, основавайки се само на външно разглеждане на света, не може да се изгради теория даже за такива видимо ясни явления, като движението, а теорията трябва да се гради, основавайки се на вътрешните изменения. В дадения случай отново се сблъскваме с това, което може да бъде казано покрай другото и по отношение на теорията на относителността: този, който разглежда само едната външна страна на нещата, до нищо не може да стигне. Трябва да се гледа вътрешно. Именно благодарение на теорията на относителността човек стига дотам, че поне първа крачка да направи към духовната наука, към антропософията, тъй като антропософията навсякъде сочи необходимостта да се разглежда вътрешно.
Теорията на Айнщайн доведе до извънредно необичайни последици. Особено интересен става този въпрос, когато Айнщайн привежда своите примери. Той дава пример, с който иска да докаже, че изменението на местоположението въобще няма значение. Тъй като на (пръв) поглед не може да се реши, изменя ли тялото местоположението си или не, това местоположение също няма значение. По този повод Айнщайн казва: ако изпратя в мировото пространство часовник, стрелките на който се намират в определено положение, така, че този часовник да се движи със скоростта на светлината, а след това хване обратен курс и се върне назад, тогава такова движение няма да има значение за това, което е вътре в часовника. Часовникът ще се върне в непроменен вид. Айнщайн дава своя пример: ние не можем да решим, движи ли се тялото или не. Часовникът остава един и същ независимо от това, движи ли се или е в покой, на него му е все едно. Обаче, господа, би трябвало да ви предложа да погледнете този часовник, който със скоростта на светлината лети в мировото пространство и отново се връща! Вие въобще никога не бихте видели този часовник! Той би се превърнал в прах и вие не бихте го видели.
Но какво означава това? Това означава, че така изобщо не може да се мисли. Човек развива мисли, които сами по себе си са безсмислени. Така че, от една страна, ще намерите, че
Айнщайн е страшно умен човек, неговите умозаключения, неговите съждения очароват хората. Защото обикновените хора, ако не са много добри математици, няма да разберат много от теорията на Айнщайн; те ще почнат да четат някоя популярна книга за тази Айнщайнова теория, ще прочетат първата страница и ще почнат да се прозяват; ще прочетат втората страница до половината, но по-нататък няма да могат. И тогава ще кажат: това трябва да е нещо страшно умно. Защото ако не беше необикновено умно, аз щях да го разбера. Освен това много хора казват, че това е необикновено умно. Така се формират съжденията за теорията на относителността. Но има, разбира се, и такива хора, на които това е понятно. Сред такива разбиращи хора Айнщайн намира своите привърженици и броят им расте всеки ден. Работата не стои така, както смята господин Бурле, сякаш тази теория са я забравили. Ако бихте заговорили с университетските професори преди две години, те нямаше нищо да искат да знаят за Айнщайновата теория. Днес теорията на Айнщайн е запълнила със себе си всичко в научния свят.
Обаче при това хората идват до доста необичайни възгледи. Например веднъж дебатирах с университетски професори на тема теорията на Айнщайн. Виждате ли, оставайки в току-що очертаната от мен област, Айнщайновата теория на относителността е правомерна; тук нищо не можеш да направиш, всичко това е така и с влака, и със Слънчевата система, и с движението на всичко в света. Засега тя е съвсем правилна. Но тези господа я разпространяват въобще върху всичко; те например казват: височината на човека, неговият ръст също е относителен; той няма абсолютна височина, а само относителна. На мен само ми се струва, че той е с такъв ръст. Той притежава височина по отношение - щом се намираме тук - на столовете или по отношение на дърветата, но за негова абсолютна височина не може да се говори. Виждате ли, това е правомерно, докато оставаме в сферата на математиката, докато имаме работа с абстрактната геометрия. В момента, когато спрем да имаме работа с геометрията и преминем към живота, идва краят на забавленията и тонът става по-строг! Виждате ли, безчувствен човек би могъл да изреже от дърво глава, сто пъти по-голяма от вашата. При него тя би се получила. Но човек, притежаващ съответното чувство, не би почнал да прави това, знаейки, че големината на човешката глава не е нещо относително; тази големина е обусловена от цялото мирово пространство. Размерът може да бъде по-голям или по-малък, но ако човек е джудже, това е болест, ако стане великан, това също е болест. Тук го има не само относителното, тук се вижда и абсолютно-то. Разбира се, размерите на човека се колебаят в определени граници. Обаче известен размер на човека е обусловен от Космоса. Тук за никакъв релативизъм не следва да се говори. Тук може да се говори само за това, че човек задава собствените си размери посредством своето отношение към космоса. Единственият от професорската колегия, с когото водих дебат, се съгласи с това. Останалите толкова се объркаха от теорията на относителността (буквално си изкълчиха главите), че казаха: размерите на човека също са само относителни, просто ние ги виждаме такива.
Вие знаете, че ако картината се намира тук, тя е голяма; ако се отдалечите, тя, по законите на перспективата, ще става все по-малка. Размерите на картината, която вие виждате, са относителни. Привържениците на релативистката теория предполагат, че човешките размери също имат изключително такъв характер, тъй като причините, по които тези размери стават видими, навсякъде са едни и същи. Но това е глупост. Големината на човека вече в самата себе си носи нещо абсолютно; човек не може да бъде много по-голям или много по-малък, отколкото му е предопределено. Хората измислят всичко това, тъй като нямат никаква представа за участието на Космоса в процесите и явленията, ставащи на земята около нас. От всичко, което вече ви казах, можете да направите следния извод: тук се намира Земята; на Земята се намира някакъв човек. Но вие знаете, че човек зависи не само от силите на
Земята, но той зависи от силите, действащи от Космоса. Например нашата глава отразява целия Космос. Обсъждали сме това. Ако нямаше значение каква големина има човек, какво би било? Да допуснем, че главата на господин Бурле, главата на господин Ербсмел, главата на господин Мюлер се формират под въздействието на Космоса. Господа, ако главите тук се отличаваха три-четири пъти по размери една от друга, за всяка от тях трябваше да съществува отделен Космос. Но съществува само един Космос и той няма заради отделния човек нито да се увеличава, нито да се намалява, той си остава един и същ, така че главите на хората също приблизително са едни и същи. Само доколкото хората не знаят, че живеем в общ за всички свят, който при това действа духовно, те могат да вярват, че е безразлично колко голяма е главата на човека, че това е само относително. Тази големина не е относителна, тя зависи от абсолютната големина, която има Космосът, вселената като цяло.
И така, отново стигаме до необходимостта да изкажем следното: именно в случай, че човек правилно мисли по отношение на релативизма, той стига до духовната наука, а не до материалистичната наука.
В този случай човека започват да го разглеждат по-точно и тогава се вижда, че единомишлениците на Айнщайн черпят своите мисли, обръщайки се към живото или към духовно-то. Виждате ли, когато бях още юноша, се случи да участвам в оживени дебати за силата на тежестта. Сила на тежестта: ако тяло пада на земята, се казва, че то е тежко. Тялото пада долу, тъй като има тегло, тъй като то е тежко. Но тази сила на тежестта действа навсякъде в Космоса. Телата се привличат едно към друго. Ако тук се намира Земята, а тук - Луната (вж. рис.), Земята привлича Луната и Луната не отлита надалеч, а се движи около Земята по окръжност, тъй като когато Луната се стреми да отлети, Земята отново и отново я привлича. В онова време, когато бях юноша, много се спореше за това, как се реализира силата на тежестта.
Английският физик Нютон, за когото също вече съм ви разказвал, е казвал просто: телата се привличат едно към друго, едното тяло привлича другото. Този възглед не е чисто материалистически, тъй като едно е, когато човек хване нещо и го притегли, и друго, ако това става без посредничеството на материята. С материалистическите възгледи не можеше удовлетворяващо да се свърже фактът на привличането между Земята и Луната. Но по времето на моята младост материализмът се намираше в разцвет. Тук може да се каже, че самият той изсушава човека, прави го посърнал, но можем да констатираме и това, че той разцъфтяваше. Тогава хората казваха така: не е истина, Земята не може да привлича Луната, защото тя няма ръце, за да я привлече. Това е невъзможно. Затова казваха: навсякъде има миров етер (вж. рис.). Това, което означих с червено, е мировият етер; той се състои от изключително ситни зрънца, нищожно малки зрънца. И тези нищожно ситни зрънца блъскат тук, (показва го на рисунката), при това, колкото по-близо е до средата, толкова по-силно и по-силно блъскат те. Ако тук се намират две тела, Земята и Луната, и побутва-нето от външната страна се оказва по-силно, от побутването отвътре (стрелката от външната страна и стрелката отвътре на Земята), това е равносилно на привличането на две тела. И така, силата на привличането, силата на тежестта се обясняваше с тези произвеждани отвън тласъци.
Не мога да ви опиша даже какви страдания на познанието преживях веднъж във връзка с този въпрос. От дванадесет до осемнадесет години ме гризяха съмнения: привлича ли Земята Луната, или Луната се побутва към Земята? Защото предлаганите в случая аргументи в по-голямата си част не са глупави, а даже разумни, нали така? Но в тях вече се съдържа известен релативизъм, елементи от теорията на относителността. Пита се: има ли тук нещо абсолютно, или всичко това също е относително? Може би действително е все едно Земята ли привлича Луната, или Луната е побутвана към Земята? А може би въобще е невъзможно да се разреши този въпрос? Виждате ли, хората много са разсъждавали над този проблем. Ето какво ми се иска да кажа за това: по онова време хората поне се придържаха към това, че освен видимата материя, освен видимото вещество съществува етер. Етерът им беше необходим, защото какво трябваше да бута, ако не зрънцата на етера! Когато за първи път Айнщайн описвал движението като относително, той е мислил как ставащото в пространството е запълнено с етер. Но тогава му хрумнало: дявол да го вземе! Ако движението е чисто релативно, то няма никаква необходимост от съществуването на този етер. Не е необходимо нищо да бута, нищо да тегли. Да се реши този въпрос за всичко това по принцип е невъзможно. Следователно пространството напълно може да бъде и празно.
Така в течение на времето възникнаха всъщност две Айнщайнови теории. Те произлизат от едно лице. Ранният Айнщайн е описвал всичко в своите книги така, сякаш светът е изпълнен с етер. След това той докарал своята теория на относителността дотам, че да каже: пространството е празно. Теорията на относителността нищо на казва за етера, тъй като й е неизвестно, има ли го. Айнщайн понякога дава гротескни примери. Например той казва: нека тук се намира Земята, а тук - някакво дърво, на което се покатервам; тук се изтървавам и падам долу; вероятно ви се е случвало подобно нещо; на мен поне в детството ми често се случваше. Аз се катерех по дърветата, изтървах се и падах долу. И така, Айнщайн казва: разбира се, Земята ме привлича. Аз имам тегло. То възниква вследствие силата на тежестта, в противен случай щях да оставам във въздуха и да се мятам там - ако Земята не ме притегляше. Обаче Айнщайн смята, че не трябва да се говори всичко това, той мисли по следния начин: да допуснем, че тук отново е Земята и аз стоя на върха на кула - ето тук се намирам, но се намирам не във въздуха, а съм в кутия, която е закачена за върха с въже. Ако сега аз в своята кутия почна да падам от кулата надолу, по отношение на стените (на кутията) за мен нищо няма да се промени. Няма да забелязвам движението, защото стените на кутията биха се движили заедно с мен. И - дявол да го вземе! - сега никак не мога да реша: дали отгоре отпускат въжето, на което виси кутията, в която седя аз и заедно с кутията се спускам надолу, тъй като някой отгоре ме спуска, или се спускам надолу, тъй като кутията се е откъснала и мен ме притегля Земята. Не мога да реша това. Не знам, спускат ли ме или Земята ме притегля.
Обаче с този пример, избран от Айнщайн, работата стои, както и с един опит, който винаги демонстрират във всички училища. На децата обясняват как е възникнала планетната система, която отначало е била мъглявина и от тази мъглявина са се отделили планетите. В средата е останало Слънцето. Казват така: всичко това може лесно да се докаже. Вземат неголяма капка масло, плуващо във вода, в средата на капката поставят листче от картон, надянат на игла и всичко това го въртят във водата. Скоро от голямата капка се отделят малки капчици и ето, мъничката планетна система е готова. Същото би трябвало да е станало и в Космоса. Някога тук е било мъглявина; отделили са се планетите, а Слънцето е останало в средата. Кой ще почне да възразява на това, ако той и до ден днешен може да види това с капката масло! - Обаче тук се изпуска една дреболия, господа; изпуска се, че аз трябва да стоя тук и да въртя (иглата), ако в качеството си на господин учителя демонстрирам всичко това пред децата! Ако аз не въртя (иглата), тогава никаква малка планетна система от маслени капчици няма да се получи! И така, господин учителят би следвало да каже на децата, че някакъв гигантски господин Учител, преогромен господин Учител би трябвало да се намира тук, отвън, и да върти цялата тази механика. Само тогава примерът би бил състоятелен и завършен. Така и Айнщайн би следвало, ако мислеше в пълно съответствие с реалността -ако въобще стигнеше дотам, че да развие подобни мисли, - би следвало да допусне, че някой отгоре управлява въжето. Това е съвсем необходимо. В противен случай вие не можете да кажете: все едно е как се спускам надолу, дали ме спускат или летя, премятайки се; тогава някой трябва да е отгоре. Следователно, давайки такъв пример, Айнщайн би следвало веднага да помисли: кой държи въжето? Айнщайн не е направил това, защото съвременният материализъм не му е позволил да го направи. Затова измисленият от него пример няма за основа никаква реалност, тук и нищо не може да се измисли, такова нещо просто е невъзможно да се помисли.
С това е свързано и нещо друго. Представете си, господа, че тук се намира планина. Тук се намира Фрайбург в Брейсгау (природен парк в Германия - бел. пр.) На планината поставям топ, изстрелът на който може да се чуе при желание чак в Офенбург. Но вие ще чуете изстрела със закъснение. Ако някой определи времето, когато той е чул изстрела във Фрайбург и кога някой го е чул в Офенбург, в показанията на часовниците ще се открие разлика. На звука му е необходимо известно време, за да стигне от Фрайбург до Офенбург.
Виждате ли, тази история се използва в тъй наречената теория на относителността. Там се казва: да допуснем, че стоя и слушам, кога ще се чуе изстрелът, не в Офенбург, а първо във Фрайбург. Тук чувам изстрела веднага след като е произведен. Сега пътувам във влак от Фрайбург за Офенбург. Поради това, че съм изминал част от пътя от Фрайбург, аз чувам този изстрел вече малко по-късно, откогато е произведен. Още по-близо до Офенбург - още по-късно; още по-близо - още по-късно.
Но това продължава дотогава, докато пътувате по-бавно от скоростта на звука. Ако звукът се разпространява от Фрайбург до Офенбург, какво би станало тогава? Ако пътувахте толкова бързо, със същата скорост, която има и звукът, бихте пристигнали в Офенбург, но звук така и нямаше да чуете, той би избягал от вас. Ако пътувахте точно със същата скорост, вие никога не бихте чули звука, той би избягал от вас, когато би трябвало да го чуете. Вие би трябвало да го чуете, но него вече го няма тук. Тези хора казват: дявол да го вземе, вярно, че звукът не се чува, ако се движиш точно със същата скорост, като самия звук! Но какво ще стане, ако се движиш по-бързо от звука? Ако се движиш по-бавно, звукът ще се чуе по-къс-но; ако се движиш със скоростта на звука, съвсем няма да го чуеш. Ако се движиш по-бързо, човек ще чуе звука преди да се е раздал! Тези хора казват, че това е напълно естествено, че това е правилна мисъл. Ако следователно в Офенбург ще чуете звука две секунди по-късно, като се движите по-бавно от звука, вие съвсем няма да го чуете, ако се движите със същата скорост, както и звукът. Ако се движите по-бързо от звука, ще го чуете две секунди по-рано, отколкото той ще се раздаде във Фрайбург! На мен ми се иска да ви поканя да чуете наистина да чуете звука, още преди той да се е раздал във Фрайбург! Бихте могли да се убедите, ще го чуете ли по-рано, даже ако се носите така бързо.
Другото възражение е: бих искал да попитам как бихте изглеждали, движейки се така бързо или още по-бързо от звука! Какво следва оттук? Оттук следва, че като не се придържаме към реалността, можем да измислим всичко, което ни хареса. С тази теория на относителността стигнахме до твърдението, че човек чува звука, преди да се е раздал (смях в залата). Да се измислят такива работи е добре, но да стане това е невъзможно. Ето в какво, както виждате, е разликата! Днес хората, занимаващи се с наука, искат основно логично мислене: Айнщайн мисли удивително логично. Но логично още не значи действително. В мисленето си трябва да имаме две качества: първо, теорията трябва да бъде логична, и второ, тя трябва да отговаря на действителността. Трябва да се умее да се живее в действителността. Тогава на човек няма да му се наложи да измисля кутия, която да се дърпа на въже нагоре-надолу. Тогава няма да се наложи да се мисли за часовници, които летят със скоростта на светлината в мировото пространство, че и се връщат обратно. Тогава няма да се налага да измисляш човек, който се движи по-бързо от звука, и поради това чува този звук, преди той да се е раздал. Много, господа, от това, което днес ви се поднася в книгите като достижение, е прекрасно измислено, но в действителност от него полза никаква.
Може да се каже така: теорията на относителността на Айнщайн е разумна и за определена част от света е правомерна, но ако се ориентира към реалността, тя едва ли е приложима. Защото от теорията на относителността никога няма да разберем защо човек така страшно се уморява по пътя за Базел, та дори и да не може да каже, той ли отива в Базел, или Базел му идва насреща. Би било невъзможно да се обясни неговата умора, ако Базел идваше насреща, пък и защо трябва да движа краката си, когато вървя; бих могъл просто да стоя на място и да чакам, докато Базел не дойде при мен! Виждате, че всички тези неща показват само това, че не е достатъчно само разумно и правилно да се мисли, но към това е необходимо да се добави нещо друго: трябва да сме в средоточието на живота, трябва да съдим за нещата в съответствие с живота.
Това е, което исках днес да ви кажа за теорията на относителността. Тя направи голяма сензация, но, както се казва, хората малко я разбират, иначе те вече мислено биха се ориентирали в този проблем.
И така, идната събота ще продължим.
