ЧОВЕКЪТ И СВЕТЪТ

ДЕЙСТВИЕ НА ДУХА В ПРИРОДАТА

* * *

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 8 октомври 1923 г.

Добро утро, господа! Намислихте ли нещо, на което бихме могли да отговорим днес? Ако не сте, искам да ви разкажа нещо, което би могло да стане хубаво допълнение към това, което вече обсъждахме.

Ако човек се вгледа в природата - изобщо той я гледа без да се замисля, - за него настъпва такъв момент, когато започва истински да се замисля над природните явления и разбира, че в цялата природа присъства духът, навсякъде присъства духовното; и на него, бих казал, му става любопитно: а как този дух действа в природата? Вече имах възможност с примера за строителните работи при бобрите и с други подобни примери да ви покажа доколко всички тези неща в природата са проникнати с дух[1]. Днес бих искал да ви покажа нещо друго.

Попаднал лятото сред природата, човек вижда прекрасни пърхащи пеперуди с разноцветни, пъстро преливащи крила, нали така, и тогава в него възниква въпросът: откъде се вземат тези колоритни и пъстро преливащи се крила на пеперудите, които така свободно се реят?

Това има голямо практическо значение. Аз даже съм убеден в това, че ако тук, в Гьотеанума, ни се удаде да предприемем нови опити в областта на въздухоплаването, ние няма да се облягаме на принципите, изградени от резултатите на материалистичната наука. При тези опити за основа се взема птичият полет, полетът на водното конче и т. н. Но на никого не му идва на ум да вземе за основа полета на пеперудата. Въздухоплаването би добило правилни форми само в случай, че в по-голяма степен се предприемат експерименти на основата на полета на пеперудата. Обаче днес хората не се занимават с такива неща поради това, че те не могат да видят правилното направление, нали така? Само изследвайки духовното, могат да се видят по правилен начин такива, касаещи практическия живот неща.

Днес искам да ви съобщя за пеперудите нещо такова, което няма непосредствено отношение към въздухоплаването, но може да внесе яснота в областта, касаеща летателните апарати. Виждате ли, пеперудата не се появява веднага, тя, както ви е известно, преминава сложен път на развитие. Преди всичко ще отбележим, че с приближаването на есента пеперудата, достигнала зрялост, снася яйце. От това яйце не се появява веднага пеперуда. Например пеперудата, наричана махаон[2], която изглежда ето така (вж. рис.), не се излюпва от яйце: от яйцето изпълзява това, което народът нарича червей, изпълзява гъсеница.

И така, гъсеницата изпълзява от яйцето. Тук се намира главата й (вж. рис.), а тук, отзад, жило; тя, без да бърза, бавно пълзи наоколо, правейки впечатление на някаква лентяйка. Но вътрешно тази гъсеница съвсем не е ленива, от своето тяло навън тя изприда нишка и от тази нишка прави около себе си пашкул. Така, ако тук се намира гъсеницата (вж. рис.), тази гъсеница изприда от себе си нишка и прави около себе си твърда обвивка - пашкул. Постепенно гъсеницата изчезва вътре, омотава се с тази нишка, правейки около себе си обвивка-пашкул, който тя закача някъде на ствола на дървото; отначало тя залепва нишката, а след това се скрива в обвивката. Така че имаме яйце, гъсеница, а тук - това, което се нарича пашкул. Този пашкул известно време остава закачен. После в него на някое място се образува отвор и през него навън излиза пеперудата. Така че преди тази пеперуда да се появи, е необходимо осъществяването на четири етапа: първи - яйце, втори - гъсеница, трети - пашкул, и четвърти - самата пеперуда. Някъде се снася яйце. След това наоколо пълзи гъсеница. Пашкулът остава съвсем твърд, а пеперудата весело пърха из въздуха. След това тя отново снася яйце и в течение на годината цялата история се повтаря. Това е факт.

Хората просто гледат това, а учените го обясняват, наблюдавайки с помощта на микроскоп или нещо подобно. Всичко това не е така просто. Трябва да се обърне внимание върху това, как може да живее яйцето, как живее гъсеницата, как живее пашкулът, и, накрая, как живее пеперудата. На яйцето, за по-нататъшното му развитие, за да може да изпълзи гъсеница, преди всичко му е необходима влажност - даже да е в много малко количество, - влага, в която е разтворена малко сол. Яйцето няма да може да се развива, без да получава малко влага, съдържаща малко сол. Затова това животно, пеперудата, трябва да има инстинкт да снася яйцата там, където ще получат влага, съдържаща малко сол. Без това нищо няма да се получи. Това, което ви разказвам за пеперудите, се отнася по същия начин и за пчелите. И за пчелите също е необходимо, мястото, където снасят яйцата си, да е пропито - макар и малко - с разтвор на сол. Според наблюденията, тя може да бъде минимално количество. Достатъчно е даже падането на мъгла: тя винаги съдържа нещо влажно-солено. Тук природата идва на помощ. Човешкият разсъдък не винаги може да си изясни това изцяло. Природата е много по-разумна от човека. И така, яйцето винаги трябва да бъде овлажнено, а влагата -да съдържа сол. При пеперудите това също е така: и тогава изпълзява гъсеница. Следователно на яйцето е необходима само тази леко подсолена влажност; очи то няма и нищо не вижда. Във всичко останало то живее само за себе си - в свят, където е съвсем тъмно. В момента, когато се излюпи гъсеницата, тя попада на светло. Тя постоянно се намира на светло. Гъсеницата има сетивни органи и ето, тя излиза на светло. Сега тя е станала съвсем различно същество от яйцето. Яйцето изцяло се е превърнало в гъсеница. И тъй като гъсеницата се намира на светло и има сетивни органи, това произвежда на гъсеницата вътрешно впечатление. Това доста радикално се изразява в някои явления. На всички ви е познато това впечатляващо явление: ако запалите някъде лампа, в стаята долитат всякакви насекоми, привлечени от светлината на лампата, устремяват се към нея, и то така глупаво, че изгарят. Защо е това? Разбира се, при гъсеницата това не става, но стремеж към това има и тя. Гъсеницата по същия начин е привлечена от слънчевата светлина, тя, бих казал, направо сладострастно се стреми към нея, както и насекомите, устремяващи се в пламъка на свещта; само че гъсеницата не може да се издигне към Слънцето. Ако тя би могла да се издигне и полети към Слънцето, много скоро гъсеници съвсем нямаше да останат, те всички биха излетели към Слънцето, всички биха излетели нанякъде. На тях им се иска това, но земното притегляне ги удържа и те не могат да го направят. Така, разглеждайки гъсеницата, ние откриваме, че тя има стремеж, има воля към светлината. Но да осъществи това тя не може. И какво прави?

Представете си: ето лъч светлина, ето гъсеница (изобразява го на рисунката). Сега гъсеницата преде нишка, при което тя пълзи по хода на светлинния лъч. Гъсеницата преде нишка по хода на светлинния лъч, а когато през нощта светлинният лъч го няма, тя се омотава в тази нишка; през деня тя отново преде нишката в светлинния лъч, а през нощта се завива в нея. Така около нея се появява обвивка. Гъсеницата сякаш се разтваря в светлината, умира в светлината, подобно на насекомото, отиващо в огъня; макар и да не може да се издигне към Слънцето, тя влиза в светлинния лъч; своето собствено тяло тя изприда в тази нишка и прави около себе си пашкул - както го наричат, - тоест нишки, сплетени заедно. Копринената гъсеница преде коприната според движението на светлината. Така, получавайки коприна от копринените буби, вие уверено бихте могли да кажете: какво е това? - Това е изпредена светлина! Това е земна материя, изпредена по направлението на светлинния лъч. И ако някъде видите пашкул, това е чиста изпредена слънчева светлина, пръстенообразно стегнато земно вещество, изпредено според движението на слънчевия лъч.

И така, стигнахме до стадия на пашкула, на пръстенообразната изпредена светлина; поради това, че тя се явява изпредена слънчева светлина, се осъществява вече нещо друго, за разлика от насекомото, хвърлящо се в пламъка; тук то изгаря в пламъка на свещта и нищо вече не може да направи. Но ако насекомото би могло със същата бързина, с която се хвърля в пламъка, да натъче около себе си по хода на лъчите такъв пашкул, вътре от този огън, от този пламък би се появило ново животно. Само поради изгарянето това не става. Интересното е, че благодарение на това може да се разбере, какво всъщност иска насекомото, което кръжи вечер из стаята и се хвърля в огъня: то иска да се размножи, иска да загине, за да се възроди в нов облик. Обаче то се заблуждава, тъй като не може да си направи толкова бързо обвивка. Но гъсеницата с нейната бавност може да си направи такава обвивка; тя закача тази обвивка-пашкул и след това силата на Слънцето, уловена в тази обвивка, станала пленница в нея, тази сила може да създава вътре в обвивката пеперудата, която после като слънчево творение излита навън и като слънчево творение се движи.

Виждате, господа, тук имаме работа с това, как стават тези неща в природата. В това, което ви съобщавам, се съдържа, първо, много важна идея: смята се, че устремяващото се в огъня насекомо иска да умре. Не, то не иска да умре, а иска да се върне в нова форма. Преминавайки през пламъка, то иска да се преобрази. И смъртта навсякъде е такава: смъртта не е унищожаване на съществата, а ако стане по правилен начин, тя се превръща за тях само в преображение. Това е първото, което ние виждаме тук. Второто, което виждаме - това е дълбинната връзка между всичко съществуващо в природата. Вие виждате, че пеперудата е сътворена от светлина; но светлината трябва първо да поеме в себе си земната материя и да се превърне в пашкул; в какавидата тя би трябвало да се превърне в нишка. Всичко, което възниква като същества в животинския свят, е създадено от светлината. Също и човекът се създава от светлина посредством тези процеси, които стават благодарение на оплождането на женската яйцеклетка; вътре в човека светлината я защитава с помощта на обвивка. Светлината наистина е това, което създава човека в тялото на майката, тук се създават условия, за да може човек да се появи от светлината. И на пеперудата следва да гледаме като на възникнала от светлината, която е била предварително уловена.

Разноцветната пеперуда пърха наоколо. Въобще цветовете ние откриваме при светлинните явления. В топлите страни всички птици имат чудесна цветна окраска, тъй като там Слънцето действа с най-голяма сила. Какво създава Слънцето в тази улавяна светлина? Тук се създават краски, тук винаги се създават цветове. Така стои работата и с пеперудата. Окраската при пеперудата се появява благодарение на това, което извършва светлината в качеството си на пленник. Пеперудата може да се разбере само тогава, когато се представи като творение, произтичащо от чиста светлина; тя създава в нея разноцветната окраска.

Но Слънцето не прави само това. Работата стои така: разглеждайки яйцето, ние откриваме вътре леко подсолена влага. Солта - това е земното начало, земята; влажността - това е водата. Можем да кажем: яйцето трябва да се развива в земя, примесена с вода. Гъсеницата излиза на светло. Гъсеницата не може да се развива като цялостно същество само в земята и водата, тоест в разтворен варовик и вода; на нея освен влажност, тоест вода, й е необходима и светлина; и така, влага и светлина. Тези влага и светлина, които са необходими на гъсеницата, се използват от нея вече не само физически, както беше в яйцето; в тази влажност живее това, което се нарича етер, това, което аз при описанието на човека нарекох етерно тяло. Гъсеницата получава етерно тяло. И благодарение на това етерно тяло тя диша. Благодарение на етерното тяло тя всмуква това, което във въздуха е проникнато с дух. Яйцето още носи като цяло физически характер, но гъсеницата вече живее във физическо-етерното. Но за гъсеницата е трудно да живее във физическо-етерното. Тя има в себе си твърде много тежка земна материя. При гъсеницата работата стои така: когато излиза на светло, както показва наблюдението, тя изприда от себе си светлинните лъчи под формата на коприната на пашкула; на гъсеницата й се иска да премине в светлината, но тя не може; силата на тежестта е прекалено голяма. Тя не може да достигне светлината, под която се намира. Затова се стреми сама себе си да вкара в светлината, тя иска да се излее в светлината, иска да живее и по-нататък в светлина. Какво прави тя? Тя се омотава със слънчевите лъчи, откъсвайки се от Земята; тя прави около себе си пашкул. Гъсеницата, преминавайки в какавидата, съвсем се изолира от земните сили. Сега вътре в какавидата, там, където изчезва «червеят», се намират астралните сили, там няма вече земни сили, там няма вече етерни сили, а само астрални, съвсем духовни сили - тях съдържа какавидата в себе си, - и тези астрални сили живеят в пленената, в уловената светлина. Пленената светлина винаги има в себе си духовни сили, астрални сили. Именно тези астрални сили създават пеперудата. И пеперудата, тъй като тя като цяло се състои от тези астрални сили, може сега да кръжи, летейки във въздуха, което гъсеницата не може; пеперудата може да следва светлината. Тя следва само светлината и е неподвластна вече на тежестта. Вследствие на това самоотдаване тежестта на пеперудата се изключва. Така че може да се каже: пеперудата е съзряла до степен „Аз“. „Азът“ - това е, в което, както виждаме, кръжи пеперудата. Ние, хората, имаме нашия „аз“ в нас. Пеперудата го има извън себе си. „Азът“ всъщност се явява светлината. Той оцветява пеперудата.

Ако обмислите това, нещо ще ви се изясни. Вие всички винаги казвате за себе си „аз“. Какво означава това, когато казвате за себе си „аз“? Виждате ли, всеки път, когато казвате за себе си „аз“, във вашия мозък избухва малко пламъче, което обаче е невъзможно да се види с обикновеното зрение. Това е светлина. Ако аз кажа за себе си „аз“, предизвиквам светлина в мен. Същата тази светлина, която оцветява пеперудата с цветове, аз предизвиквам в мен, когато казвам за себе си „аз“. Това действително е във висша степен интересно, намирайки се в лоното на природата, да се наблюдава, когато някой може да си каже: аз казвам за себе си „аз“; ако бих могъл да излъча този „аз“ във външния свят, това би била светлина. Този „аз“ аз удържам само благодарение на моето тяло. Ако можех да го излъчвам, с тази светлина аз бих могъл да творя истински пеперуди. „Азът“ на човека притежава силата да създава истински пеперуди, въобще да създава насекоми и подобните им. Виждате ли, хората смятат, че всичко е много просто. Но в древността, когато такива неща са се осъзнавали, хората са разсъждавали в гореописания смисъл. В древния юдаизъм е имало дума: «Яхве», която е означавала същото, каквото и думата „аз“. Тази дума, звучаща в древноеврейския език като «Яхве», се е позволявало да се изговаря само от свещеника, тъй като свещеникът е бил подготвен да каже за себе си това, което думата е означавала. В момента, когато свещеникът е изговарял «Яхве», той е виждал навсякъде образи на кръжащи в полет пеперуди. И при това той е знаел: ако е изговорил думата «Яхве» и нищо не е видял, значи я е изговорил без истинска вътрешна сърдечност. Но ако е виждал истински пеперуди, това е означавало, че той е пребивавал в състояние на истинска вътрешна сърдечност. Но той не е можел да предаде това на другите хора, те биха станали от това безумни; затова и той е трябвало да се подготвя. Все пак това е истината.

Да, господа, но какво е това? Представете си, че между този пулт и мястото, където се намирам, би била постлана голяма пухена завивка. Вътре в нея би имало тънък пласт пух и аз, от своето място, бих искал да попадна тук; аз отивам натам, мачкам този пух, но не достигам до пулта, а трябва да се спра по средата, тъй като не мога да притискам този пух повече. Не достигам до пулта, но усещам натиска от това, на което се опирам. Подобно на това вие искате да изговорите „аз“, искате да произведете всъщност истинска пеперуда, тъй като „азът“ - това е светлина. Но вие не можете да го направите. Вместо това усещате съпротива, както и аз усещам тук съпротива, когато вървя насреща. И тази съпротива са вашите мисли. Вашите мисли възникват вътре, тъй като не ви се удава да сътворите истинска пеперуда с помощта на светлината. „Азът“ мисли мислите. Мислите са всъщност само образи от света на пеперудите.

Виждате ли, днес става същото, което би станало сред древните евреи, ако един от тях, произнасяйки «Яхве», би видял целия свят в пеперуди; хората биха казали за него: несъмнено той е луд. Той би станал такъв, ако не е узрял да съзерцава духовното. Но и днес, ако някой говори за това, че „азът“ - това е светлина, и че тази светлина представлява същото, което, бидейки уловено, може да създаде пеперуда, че в нас, тъй като имаме приспособен за това мозък, той създава вместо пеперуди мисли, - хората по същия начин ще кажат за говорещия: той си е изгубил ума! Но такава е истината. Именно тук е разликата между истинското безумие и истината. Така че трябва да кажем: гледайки пъстрата пеперуда във въздуха, ние изпитваме същото въздействие, както ако по правилен начин бихме се чувствали в себе си и бихме казали за себе си „аз“. Пеперудата не може да каже за себе си „аз“, не могат и висшите животни, тъй като „азът“ при тях действа отвън. Когато гледате лъва с неговата червено-кафеникава жълтина, тази червено-кафеникава жълтина е външна проява на лъвския „аз“. Лъвът се мисли от цялата природа и благодарение на това възниква неговата окраска. Тъй като нашето мислене е насочено отвътре навън, ние не получаваме оцветяване отвън, а получаваме цвета на кожата отвътре и него е много трудно да го имитират в живописта. Обаче нашият „аз“ с помощта на кръвта ни оцветява цялото ни тяло в този забележителен, присъщ на човека цвят, който в живописта може да се имитира само в случай, ако успеят правилно да смесят всички цветове. Природата постоянно извършва своето творчество над съществото, но творчеството й е от духовен порядък. Виждате ли, вече говорих за това: необходимо е да има преход от съдържащата се във въздуха влажност към светлината. Ето, какавидата се намира във въздух и светлина. Във вода и въздух тя се намира като гъсеница, а тук, във въздух и светлина, тя е като какавида, и след това отива все по-далеч от уловената. пленена светлина към астралното начало, което действа в нея.

Още един път погледнете това: гъсеница, какавида. Представете си такова животно, което не би било в състояние да изпреде копринена нишка от собственото си тяло. Да допуснем, че би имало особен вид гъсеница, която, ставайки гъсеница, също иска да попадне в светлина, но тялото й не е способно да изпреде нишка, то не може това. Тя не е могла да направи своето тяло такова, че то да се опреде отвън. Гъсеницата преде нишка, докато не умре. Тя престава да съществува, цялото й тяло се изразходва за тази мрежа. От нея остава само мъртъв скелет. Но да допуснем, че имате работа с такова живо същество, което има в себе си материя, има в себе си вещество, което не може да бъде изпредено. Какво прави това същество, ако то се окаже в положение, че е силно подложено на светлина? Да сплете около себе си пашкул то не може. И какво прави? То преплита в самото себе си кръвоносните съдове! При това животно, ако то попадне на въздух, кръвта ще тъче вътрешно така, както гъсеницата плете пашкула отвън. Тогава ще получим животно, което, тъй като неговият живот преминава в още по-голяма степен във въздушно-водна среда, има кръвоносна система, подходяща за тази водна среда. Ако то известно време живее на светло, ще се промени даже формата на кръвоносните съдове, те стават съвсем други. Животното тъче вътре в собственото тяло; тъй като не може да тъче отвън, то тъче вътре в тялото. Да нарисуваме това по-точно. Представете си, че има някакво животно, което диша с хриле, както това и трябва да бъде в течност, то се движи в течност, във вода и има опашка; неговите кръвоносни съдове преминават тук, те преминават и в хрилете, и в опашката. Животното може да плува във вода и да диша във вода. Рибите имат хриле. С хрилете може да се диша във вода. Но представете си, че животното все по-често излиза на въздух, на брега, или самото езеро пресъхва; тогава то все повече се подлага на действието на светлината, а течността отстъпва. То стига в области, където трябва да има светлина и въздух, а не въздух и вода. Какво прави животното?

Сега искам да ви нарисувам всичко това по точки: ето, животното оттегля своите кръвоносни съдове от хрилете, те все повече изтъняват и тези съдове то тъче вече тук. Животното сплита своите собствени кръвоносни съдове, които отначало са били изнесени в хрилете. А съдовете, преминавали през опашката, то отдръпва назад; тук израстват крачета; същите кръвоносни съдове, които са преминавали в опашката, отиват в краката.... (неясно място в препечатката) и там те се преплитат по-различно, отколкото когато са преминавали в опашката. Това вие можете да наблюдавате в природата: това е попова лъжичка, а това - жаба! Жабата отначало е попова лъжичка с опашка и хриле и може да живее във водата. Когато тя се оказва на въздух, вътрешно прави същото, което гъсеницата прави отвън. Поповата лъжичка, която е жаба, можеща да живее във водата, от своята собствена кръвоносна система създава мрежа, която се внедрява вътре и от това, което е преминавало в кръвоносните съдове и хрилете, се образуват сега бели дробове. Това тук са били хриле и благодарение на това, че животното ги е вплело в себе си, са се появили белите дробове; тук е била опашката, а сега са се образували крачка, които са придобили подвижност благодарение на циркулацията на кръвта, привнесена в белите дробове, където вследствие на колебателните движения малко по-рано се е развило собствено сърце. И така, самият този път от водно-въздушната среда към въздушно-светлинната среда, изминаван от гъсеницата до какавидата, преминава и жабата, която живее във въздушно-водна среда; но всичко това се пронизва със светлина, когато на жабата й се наложи да излезе и да се предаде на въздушно-светлинната стихия. Въздушно-светлинната среда създава белите дробове, създава краката, докато водно-въздушната среда създава рибешката опашка и хрилете. Следователно тук постоянно действа не само това, което се намира вътре в животното, но винаги действа и цялата мирова обкръжаваща среда.

Какво правят в научния свят? Какво правим ние самите, представяйки си всичко това така, както то е? Ние разглеждаме света. Ние наблюдаваме какъв е светът, вглеждаме се в природата. Какво прави ученият? Той малко се вглежда в природата като цяло, когато иска да научи нещо подобно: отначало си поръчва в оптиката многократно увеличаващ микроскоп, плашещо силно увеличаващ. Сред природата той не го изнася - пък и малко би било възможно да се направи там с негова помощ! - а го поставя в закрито помещение; там той дава възможност на пеперудата да снесе яйца. В пеперудата, пърхаща във въздуха, ученият не вижда голям смисъл. Той слага яйцето на предметното стъкло и наблюдава това яйце през микроскопа (изобразява го на рисунка): тук се намира неговото око, той разглежда, какво става с яйцето, което освен това е и разрязал: там, където природата вече нищо не прави, той самият прави тънък срез и разглежда това, което самият той току-що е срязал. Тук, долу, на предметното стъкло лежи срязано с бръснач тънко листче. Изследват го, какво има вътре! Така изобщо се провеждат днес много изследвания.

Помислете за университетската лекция. Професорът събира колкото се може повече хора и ги води в своя кабинет. Там той подред им дава да надникнат към направените от него срезове, показва им това, което се съдържа вътре в тези срезове. Понякога, разбира се, той ги води на екскурзия в природата, но тогава не говори много за това, което се намира там, във външния свят, тъй като и сам не знае за него толкова много. Цялата му наука е насочена към това, какво може да се види на задния план на изследвания обект, този обект, от който той сам е отрязал малко парченце. Каква мъдрост търси той при това? Той прави извод, че пеперудата предварително вече се съдържа вътре в яйцето, само че в микроскопичен вид. Той и не може да стигне до нищо различно, ако първо отделя и отрязва с бръснач това, което после разглежда под микроскоп! Той забравя за всичко, което действа в природата, в светлината, във въздуха и водата. Той има работа само с предметното стъкълце, към което настройва микроскопа си. По такъв начин той нищо не може да изследва истински! Може само да каже: там навън има пеперуда, но тук вътре, в това, което разглеждам под моя микроскоп, вече се намира цялата пеперуда, макар и в микроскопичен вид.

Днес хората вече не вярват в това, но по-рано казваха така: ето, имаме Анна, тя има майка, която се казва Мария. Анна се е родила от тази майка, Мария. Прекрасно, но Анна като цяло вече се съдържа вътре в зародишната яйцеклетка, а тази яйцеклетка се е намирала в майката, тоест вътре в Мария. Следователно работата трябва да се представи така: тук е яйцеклетката на Анна, тук яйцеклетката на Мария, вътре в която се намира яйцеклетката на Анна; но те, на свой ред, произлизат от Гертруда, която е баба на Анна. Но тъй като яйцеклетката на Анна е била в клетката на Мария, тя е трябвало да се намира и вътре в клетката на Гертруда. Прабаба на Анна е била Екатерина, така че клетките на Анна, Мария и Гертруда вече са разположени в яйцеклетката на Екатерина, и т. н. Получаваме дълъг ред, възходящ към първата яйцеклетка - яйцеклетката на Ева. Така че хората казвали - това е бил, разбира се, най-удобният път, - човекът, живеещ днес, вече се е съдържал в микроскопичен вид вътре в яйцеклетката на Ева. Това се е наричало теория на включеността. Теорията, която съществува днес - която впрочем е много мъглява, - вече не счита за възможно да се възкачваме до Ева, но е построена съвсем в този дух и никак не е мръднала напред: «Цялата пеперуда вече се намира вътре!» Нито на светлината, нито на въздуха, нито на водата, които въпреки това ги има, не се определя участие в създаването на тази пеперуда!

Като погледнете тази научна процедура, как професорът води хората в своя кабинет, как им поднася там своята направо ужасна ученост, която обаче по отношение на творчеството на природата си е чиста глупост - когато погледнете това, възниква чувството: но все пак има и светлина, и въздух, и всичко останало - то е тук! От всичко това професорът се отделя, той се затваря в своя научен кабинет, където по възможност има изкуствено осветление, за да не пречи светлината от прозореца на микроскопа и т. н. При това си мислите: дявол да го вземе, засядат на това яйце, в което сякаш се съдържа всичко, а въздухът, светлината и всичко останало съвременната наука праща в пенсия! Всичко това сега е пенсионирано и повече не работи. Съвременната наука нищо вече не знае за съзидателното начало във въздуха, светлината и водата, тя нищо не знае за него. Това страшно руши нашия социален живот - това, че имаме наука, която пенсионира целия свят и разглежда само това, което трябва да се гледа в микроскопа; по същия начин и държавата не се грижи за пенсионера, а само му изчислява пенсията: тя повече не се нуждае от него. Не по-различно стои работата и с учения: той взема от външния свят хранителни продукти, но вече не знае как действат тези хранителни продукти, той е зает само с микроскопа, само с частиците. Като цяло светът за съвременната наука е пенсиониран лентяй. Целият ужас е в това, че обществеността не го забелязва. Обществото като цяло казва така: «О! Това са хората, които трябва да разбират всичко това! От ранно детство те са обучавани да станат учени: има училища, където те много могат да научат. Колко усилия полагат те за това! Да, до седемнадесет, осемнадесет години човек трябва да се учи и това, което те постигат в процеса на обучение, би трябвало да е правдиво!» Цялото общество, разбира се, не може да съди за това, то предоставя на «учения» да свидетелства на тази тема, без да знае, че този, последният, вече въобще няма повече работа с природата. Той говори за нея като за пенсионер. Това потиска целия ни духовен живот. И ние трябва да се придвижваме напред при този потиснат духовен живот! Няма да ни се удаде да се придвижим напред именно защото обществеността като цяло твърде удобно слуша това, което й говорят. Но само Антропософията днес казва истината! Това, което ви говоря тук, няма да го чуете на друго място. Никой не казва истината: обществото като цяло вече не го е грижа за това. Ако някой казва истината, го смятат за луд. А именно това отношение е лудост! Обаче за луд смятат не този, който действително е луд, а този, който казва нещата както са, него смятат за луд. Наистина работата стои така, че всичко е напълно объркано и едно нещо се взема за друго.

Искам да ви разкажа един малък анекдот по темата. Една лекарска комисия искала да обследва психиатрична клиника. На вратата я посрещнал солиден господин, приел ги и те решили, че това е директорът, главният лекар. Казали му: уважаеми колега, бихте ли могъл да ни покажете болничните стаи и да ни разясните всичко? И ето, господинът, стоящ на вратата, ги повежда наоколо, разказва им за всяка отделна стая и им казва: тук се помещава психично болен с ярко изразени халюцинации, утежнени с епилепсия. При следващата стая той казал: при този болен има волеви и емоционални отклонения от нормата. Обяснявал им всичко това много точно. След това стигнали в отделение, където се намирали пациенти с всевъзможни параноични идеи, фикс идеи. Погледнете, казал той, тук има един, страдащ от мания за преследване, него го преследват призраци; другият - също, но него го преследват не призраци, а хора. А сега, казал той, ще ви отведа при най-тежко болния от всички, които имаме. Той ги довел до стаята на най-тежко болния и казал: пациентът е обсебен от натрапчива идея, той се смята за китайски император. Това, разбира се, е консолидация на идеята: вместо да остане само като мисли, тази идея се консолидира, уплътнява се. Той обяснил всичко това много точно и в заключение казал: но вие би трябвало да знаете, господа, че е очевидно безумие това, че той е китайски император. Защото китайският император - това съм аз!

И така, той всичко им обяснил, водил ги навсякъде, само че ги водил не по пътищата на науката, а за носа. Той самият бил истински луд. Този, другият, казал той, е луд, защото си въобразява, че е китайски император, докато китайският император - това съм аз! Този, който водил комисията, самият е бил луд.

Не винаги може да се различи, луд ли e в научната област някой. Ще се учудите, колко умни неща ще ви разкаже лудият, ако вие общувате с него. Ето защо Ломброзо[3], италианският естествоизпитател, е казал, че между лудостта и гениалността няма разлика: геният винаги е малко откачен, а лудият винаги малко гениален. Вие можете да прочетете това в един от томовете на рекламната библиотека, книжката се нарича «Гений и безумие».

Разбира се, ако човек сам не е луд, той винаги ще може да различи гениалността от лудостта. Но днес сме отишли вече толкова далеч, че могат да съществуват цели книги, като при Ломброзо - появяващи се на немски език в рекламната универсална библиотека, - където от научна гледна точка искат да констатират, че не може да се различи геният от лудостта. Тази история не може да продължава по-нататък, иначе целият духовен живот ще се потисне. Необходимо е отново да вземем на работа пенсионираната природа; само тогава ще открием как в действителност се развива яйцето, превръщайки се в гъсеница, в какавида, как светлината се оказва уловена вътре, как вътре в нас се съдържа хванатата, уловена светлина, създаваща пъстра пеперуда, излитаща навън.

Ето какво исках да ви кажа в заключение на това, което говорихме, за да видите от казаното, че светлината съдържа в себе си съзидателен дух. Пеперудата възниква само тогава, когато червеят, гъсеницата, изчезне. Пеперудата се намира тук вътре, където гъсеницата умира. Нея я създава духът. Отначало навсякъде загива материята, тя изчезва; тогава духовното начало създава ново същество. Така е и с оплождането при човека. Оплождане означава, че отначало се унищожава вещество. Унищоженото вещество присъства тук съвсем малко; тук творят духът и светлина в „аза“ на човека. Ако помислите малко за това, ще можете да обобщите всичко, за което ви говорих: вече няма сляпо да разглеждате поповата лъжичка и жабата, а ще знаете защо има сърце, бели дробове и краченца, защо поповата лъжичка може да плува във вода! Всички тези неща се обединяват едно с друго. С примери за неща, които ще разширяваме, ще видите, че истинска наука, която разбира всичко това, може да възникне само в Антропософията.

[1] «Вече имах възможност с примера за строителните работи при бобрите и с други подобни примери да ви покажа доколко всички тези неща в природата са проникнати с дух» – вж. лекцията от 10 януари 1923 г. в курса «За здравето и болестта», Събр. съч. 348.

[2] «...пеперудата, наричана махаон» – махаон (Papilio machaon L.), великолепно оцветена дневна пеперуда, основната окраска е жълта със синьо-черни рисунки по крилата. Тази гъсеница живее на различни сенникоцветни растения.

[3] Чезаре Ломброзо – (1836–1909), италиански антрополог, професор по съдебна медицина в Торино, създател на учението за вродената престъпност; неговото съчинение «Гений и безумие» се появило в 1864 г.