ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА И НА КОСМОСА

Ръководни гледни точки към отделните лекции

Както беше изтъкнато по-горе, Рудолф Щайнер създаде много предпоставки за подготовката на участниците. Когато в Селскостопанския курс се срещнат описания, които предпоставят съответни знания, тогава тук се обръща внимание към местата в произведението на Щайнер, в което съответното нещо е описано и разгледано. При това трябва да се ограничим в рамките на най-важното.

В първата лекция е даден общ поглед върху живота на Земята във връзка с космоса на планетите. В него е включено минералното царство (варовика и кварца), по-нататък елементарните отношения, които се създават от състоянието на времето (вода и топлина). Като резултат от различното въздействие на противоположни жизнени сили се диференцират формите на растенията, както и техните способности за размножаване, тяхната хранителност, сиреч да могат да хранят човека, и тяхната здравина и устойчивост.

Връзката на живота с планетния космос предпоставя, че на първо място читателят притежава най-елементарните основни знания по астрономия в смисъл на общото образование. Рудолф Щайнер постоянно прави изказвания, които се отнасят също и до възникването на планетната система.[1] Съобразно с това с думата планети не се обозначават само светлите точки, които виждаме на небето, чийто път ние проследяваме като повтаряме наблюдението и с телескопите ги виждаме като светли дискове или кълба, а напоследък можем да ги разглеждаме отблизо със спътниците и телевизията. Има се предвид, че те са сферични етерно-астрални формации с източник и център на влияние Слънцето, чиято външна граница се обозначава от пътя на видимото тяло.[2] Селскостопанският курс може да се изучава също и без достатъчно знания за тези неща, обаче човек трябва да знае, че в думите, в изразите живее много повече, отколкото допускаме в нашето ежедневно съзнание или в съзнанието на обикновеното образователно ниво на селскостопанските специалисти.

Също и след Коперник съществува основателна гледна точка пътищата на планетите да се описват геоцентрично. Това важи например когато се изучават отношенията на живота тук на Земята. В пространствен смисъл геоцентрично се представят например разстоянията на планетите от Земята, както и динамиката на приближаване и отдалечаване и промяната в тяхното местоположение. Това не само може да се изчисли геоцентрично, но също и да се изживее, докато по Коперник то може само да се изчисли. Ако, обратно на това, се представят движенията на масата и центробежната сила, както и отделните елиптични пътища, естествено това е нещо различно. Освен това има ръководни описания от Рудолф Щайнер, които водят до още по-други представи, при които двете пространствени представи се пресичат.[3] Както нерядко се случва, тук не се касае за това една отделна система да се представя за правилна, а друга като погрешна, а да се опознае, че новите аспекти допринасят да се видят в нова светлина познатите до сега, в които обаче досегашното често не трябва да се игнорира напълно. Старият възглед само се релативира (поставя се в други съотношения). Променя се неговото отношение към цялото, което се отваря към нови аспекти с нови страни.

Като увод Рудолф Щайнер казва: „Едва ли има област на живота, която да не спада към земеделието. Погледнато от каквато и да било страна, откъм какъвто и да било ъгъл, се вижда, че всички интереси на човешкия живот са насочени и се събират в земеделието.“ Това прави земеделието така интересно и комплицирано. Оттук земеделецът-практик винаги на първо място трябва да бъде синтетик, следователно човек, който разглежда света и моментното му положение не от последните аналитични знания на една тясно ограничена специалност, а от обобщението на много гледни точки и оттук извежда своите заключения. Той винаги действа в комплексната, в цялостната действителност.

„Когато се говори от антропософска гледна точка, тогава действително става дума не да се връщаме към древните инстинкти, а от едно дълбоко духовно вникване да намираме това, което станалите днес несигурни инстинкти все по-малко могат да ни дадат. Ето защо е необходимо да преминем към едно силно разширено разглеждане на живота на растението, на животните, но също и живота на самата Земя в посока към космичната страна“.

Следователно касае се за съзнателно изучаване на новото съдържание, което напълно включва знанията на природната наука, доколкото се отнася до истински знания, а не за хипотези. Познанието обаче търси да ги надрасне, да стане достойно за това, което като свръхсетивна духовна реалност стои зад химико-физическите съставки и е от съвсем особено значение за растенията и животните.

Относно еманципацията при животните и човека.

Щайнер говори за еманципацията на животните от външния свят, която е толкова по-голяма, колкото даден вид животни стои по-близо до човека. Отнася се до едно нарастващо обособяване на организмите спрямо непосредственото въздействие на тяхното обкръжение. Наистина космичните ритми още могат да се забележат в жизнените процеси, обаче те вече са се обособили и отделили от непосредствените космични явления. Ритъмът може да е налице, но началото и краят му в човека и висшите животни не съвпадат с тези в Космоса. Въпросният жизнен процес и неговият носител са станали самостоятелни. При растенията не е така.

„Животът на растенията изобщо не може да се разбере, ако не се вземе предвид как всичко, което се намира на Земята, е отблясък на това, което става в Космоса.“

Чрез нови органи човекът и висшите животните са развили собствени, самостоятелни способности и по този начин вече не се детерминират от съответните влияния на околния свят и от ставащите в момента космични ритми. В поредицата на гръбначните животни се касае за най-сбита форма на следните органично-вътрешни новообразувания, които са довели до съответните обособявания от връзката с околния свят:

Амфибии: За сметка на хрилете на рибите амфибиите образуват бели дробове, които имат възможност при преместеното във вътрешността дишане на сух въздух да предоставят влажна и годна да функционира дихателна слизеста ципа. Чрез способните да носят тежест крайници с твърда кост те добиват способността да се движат извън подемната сила на водата. С това се освобождават от зависимостта си от водата. По голямото, оставено на себе си количество на отделените яйца, както и ларвените стадии на амфибията все още трябва да преминават през фазите на живота на рибите. Налице е голямо количество снесени яйца с високи загуби по време на развитието.

Влечуги: Допълнително запазване на вътрешната влага чрез вроговената кожа и с това проникване на змиите и гущерите чак до екстремната сухота на пустините. Бъбрекът е в състояние да образува високо концентрирана урина и да я отделя с минимална загуба на вода. Яйцата с рогова черупка се снасят на земята. Това не пречи на съответните видове влечуги да се приспособят вторично към водата, тоест след като са постигнали възможността да живеят на земята. Например морските костенурки, които живеят в открития океан, отиват на земята само за размножаването.

Птици: Самостоятелно, автономно производство и строга регулация на висока собствена топлина чрез пълно отделяне на дихателния цикъл от кръвообращението. Високо използване на кислорода от въздуха чрез особена форма на белия дроб. Изолираща въздушна възглавница от перушина и с това запазване на висока, постоянна телесна температура също при условията на ледовитите региони. Мътене на яйцата със собствено произведената топлина. Висока душевна активност и телесна подвижност. Също на тази степен се създават вторични водни животни като пингвините.

Млекопитаещи: Ембрионално развитие в майчин организъм с техните комплицирани органи при ембриона и майката. Безпрепятствено движение и възможност за бягане по време на бременността. Относителна независимост на новороденото от естеството и смилаемостта на наличната местна храна чрез високо стойностното майчино мляко. Миграция и възможност за бягане още от момента на раждането, на вече добре развитите потомци. Постепенно намаляване броя на потомците, достигащо при някои видове до един на година. Тук също има секундарни водни животни като китовете.

Този път на телесно освобождаване на гръбначните животни човекът довежда до неговия очевиден край с изправянето си, чрез изправената стойка. На ретроспективния поглед той се явява като цел на развитието. Човекът застава изправен срещу света. Главата се освобождава от функцията да улавя и се носи в състояние на покой при всякакви движения. Организацията на челюстите получава възможност за произнасяне на комплицирани и многостранни звуци, тоест органически предпоставки за речта. Предните крайници, ръцете, поемат дейността за хващане и получават възможността да променят околния свят. Това е съзнателно поведение в сравнение с поведението при хоризонтално движение - инстинктивното, импулсивното поведение. Свободата при човека се реализира чрез познание за света, себепознание и насочване на волята с разбиране. За разлика от животните всеки отделен човек сам трябва да се учи да стои, да ходи, да говори и да мисли. Развитието на тялото дава само заложба за това. Всеки трябва сам да определя до къде да достигне в своето индивидуално развитие. Човекът е същество със силно проточено телесно развитие през младостта, което е свързано с възможността индивидуално да може да се обучава. Колективното телесно-душевно развитие е станало духовно-душевно и индивидуализирано, тоест то се осъществява, когато се създава от един индивидуален човек, в края на краищата от един Аз.[4]

Със своите бележки относно еманципацията Щайнер указва факти, които от четвъртата лекция нататък той разглежда във връзка с тяхното опознаване и прилагане при производството на препаратите. На първо място обаче става въпрос за обвързването на нееманципираните растения с условията на тяхното обкръжение.

За разлика от животното и човека растението непосредствено се определя само от етерно тяло. Щайнер го нарича „жизнено тяло“ и „тяло на създаващите сили“. Геологичното развитие на растителното царство протича в посока на увеличаващата се връзка с околния свят. Висшите растения много точно се ориентират по гравитацията на Земята със своите издънки и корени, вкореняват се дълбоко в минералното царство и пускат филизи нагоре обратно на гравитацията, образуват цветове (спорофити) от влагата на земята към формиращото въздействие на Слънцето. Жизнените процеси са непосредствен резултат от светлината и топлината на Слънцето и се регулират от състоянието на почвата. Въпреки запазване на вида, всяко индивидуално растение във всеки миг е жив израз на отношенията с околната среда.

Поляризиращият метод

Според селскостопанския курс и други описания на Щайнер трябва да се различават всъщност седем вида жизнени сили. Има не само една сила на живота.[5] В селскостопанския курс те са развити по-нататък само като една голяма полярност, като са разделени на надслънчеви и подслънчеви сили, двата вида винаги заедно със Слънцето. Тогава идва противопоставянето между „над земята“ и „в земята“, които пак заедно представляват една противоположна двойка. Явленията са само едната страна на действителността, другата е тяхната съвместна свързаност. Тя се схваща само мисловно. Взаимовръзките могат да се търсят по различни начини. Да се подходи съзнателно в това отношение е основно изискване на Щайнер.[6]

Сетивни явления, мисли, факти, разбиране.

Това, което възприемаме и опознаваме в сетивния свят, зависи не само от фактически наличните неща, доколкото те постъпват в съзнанието, но то се определя също от качественото насочване на вниманието, от нашето очакване. Това, което искаме да възприемем, ние несъзнателно го филтрираме от наличното многообразие. Усилваме впечатленията, които подхождат на нашите очаквания, а другите ги изтласкваме. Това зависи от мислите, които действат в нас. Ние отправяме към сетивните явления не само нашето внимание и желания, но също така и нашите мисли за света. Доколкото сетивните явления и мислите се проникват и си съответстват, знаем какво възприемаме. Тогава мислите (понятия, идеи) изразяват същността на сетивните явления. Ние изживяваме идеите в сетивния свят, но обикновено правим това несъзнателно. При тази предпоставка ние се чувстваме в действителността. Това, което наричаме факти, винаги съдържа нашите мисли.[7] Взаимовръзките, за които нямаме вече оформени мисли, най­често ги пропускаме, не им обръщаме внимание, изключваме ги от по-нататъшни познавателни усилия и тогава твърде лесно ги забравяме. Това важи напълно неограничено и за науката.

Извън въпроса за тяхното сходство със съответните сетивни явления, мислите са винаги също съставна част на мисловните системи и в края на краищата на общата картина за света, принадлежаща на нашето съзнание. За разлика от възприятията мислите чрез своята собствена същност насочват навън от самите тях и се свързват с всички други мисли. Когато една мисъл се включи в една мисловна връзка, когато тя е в съгласие с всички останали, тогава имаме чувството на удовлетворение и задоволство, че я разбираме. Разпростре ли се тази мисъл върху един сбор от сетивни явления, тогава ние разбираме също тези сетивни неща само чрез мисълта, която превръща явленията в един факт, един предмет, един обект или нещо подобно. Ние „схващаме, разбираме“ сетивния свят, защото и доколкото неговите мисли (идеи) се явяват в една разумна взаимовръзка за нашето мислене. Ако това не се удаде, тогава фактът остава изолиран от останалите факти. Ние не го разбираме. За нас той остава един въпрос.

Ако един въпрос е достатъчно важен за нас, той не ни оставя спокойни. Тогава поставяме в ход нашите усилия за познание, сиреч ние търсим мислите, които създават връзката за нашето съзнание. Това е началото на всяка наука.

Без понятия и идеи няма действителност и без мисловни системи няма разбиране и обяснение[8] на света. Щом размишляваме върху нещо, ние вече сме убедени в това, че светът е създаден разумно и че нашето мислене има достъп до този световен разум. В противен случай всяко размишление, всяко разсъждение би било напразно. Следователно мислите, принципно погледнато, по никакъв начин не са надстройка над същинската реалност, нито идеология, а са съставна част на реалността. Най-практичното, което съществува, е теорията, която ни позволява да разберем света, тъй като от нея можем да научим как трябва да се държим, как можем целесъобразно и успешно да се включим в действителността.

Човек също може да осъзнае начина как свързва своите мисли една с друга, не само да се научи да обхваща с вниманието си самата отделна мисъл, а мисловната система и начина на мислене. С оглед на обстоятелствата има много обосновани възможности пред мисленето. Различните области на селското стопанство днес са развили често толкова различни мисловни системи, че разбирателството между тях понякога никак не е лесно, макар да се отнася до едно и също нещо, с което те се занимават. Това е голям проблем на днешната специализирана наука, свързан с високото развитие на знанията за детайлите. Вътре в една мисловна система може да се потърсят различни връзки между мислите, което е един аспект на начина на мислене. Колкото повече се изчерпват тези възможности, толкова по-добре разбираме разглежданата част на действителността. Тя ни се разкрива от все по-нови духовни страни, не само от пространствената страна. Може обаче да има също и неподходящи мисловни връзки, които наричаме грешка, заблуждение. Такива мисли могат да станат идеология, съмнителни мисловни постройки. Когато те нямат нищо общо с действителността, когато са чиста „идеологическа надстройка“[9], тогава това най­често лесно може да се прозре. Но обикновено се касае за основателни аспекти за света, които прекрачват границите на своето основание. Често временни течения от този характер и моди в науката по никакъв начин не трябва да се изключват. Понеже в много области на природонаучно ориентираното следване мисловните системи и начините на мислене се научават от студентските випуски така несъзнателно, както децата се учат да ходят,[10] често между учените се развива закоравял колективен дух, като симптом на привързаност към изученото без да се рефлектира, без обмисляне и свързаното с това най-често успешно практикуване.[11] Че има също множество неуспешни усилия и че преди всичко с начина на постъпване се създават нови проблеми, обикновено не се отдава на парадигматичните основи, защото те съвсем не се дебатират. Обединят ли се хора в името на един ограничен аспект за света, който те приемат за общовалиден, тогава това се нарича секта. Колкото човек става по-съзнателен по отношение на вътрешната страна на познанието за света, толкова по-сигурно вниква в тези проблеми.

Поляризиращият, диалектическият метод е начин на мислене, който е благотворно приложим във всяка мисловна система. Методически не е трудно да се търси полярност: Винаги когато човек нещо открие или научи, съзнателно пита дали не съществува противоположното, как би трябвало да бъде то? Тогава отново поглежда в света и търси дали не може да намери нещо подходящо. По този начин човек открива, че действителността много често е разчленена на противоположности. Съвременният философ, който отново съживи този древен мисловен метод,[12] е Хегел, съвременник на Гьоте. Той говори за „методично изграден противоречив дух, който живее във всички нас“.[13]

В Селскостопанския курс Рудолф Щайнер по начало търси противоположностите в действителността и ги описва. Тези противоположности не се изключват, а взаимно се обуславят и в своето взаимодействие, в срещата си водят до ритмично свързване и оттам до една среда, тук това е фактическият сетивно изживяван живот на земната повърхност. Следователно причините на сетивно възприемаемите жизнени процеси трябва да се търсят на по-високо равнище на действителността, на първо място на равнището на етерното. И на това равнище става дума за сили, които от своите противоположности в дейността им една за друга и една с друга създават действителността.

Слънцето не е само източник на светлина и топлина, но също така и на етерното, тоест на живота и на астралността, тоест на това, което прави организмите самостоятелни същества. Астралността, доколкото се превръща в астрално тяло на отделното живо същество, е причината за споменатата степенувана еманципация, която от наличието на живот води до изживяване, значи до съзнание и до способност за придвижване. Етерност и астралност бликат от Слънцето. Двете имат самостоятелност и трайност, което във философски смисъл означава субстанциален характер, но те не са материални, също не са фино вещество. Те се узнават само свръхсетивно, тоест в този общ смисъл от духовен вид. Те се нюансират от планетните сфери, съответно качествено се разчленяват и модифицират на седем вида. Тук Рудолф Щайнер ги описва обобщено в смисъла на едно полярно планетарно разграничение на слънчевите сили.

Луната тук е причислена към планетите. Естествено, от четири столетия насам всеки знае, че луните са спътници на планетите и че самите те не са планети. От земна гледна точка, особено от аспекта на живота на Земята, Луната е все пак едно небесно тяло, което с явно променящо се отражение на слънчевата светлина странства пред Зодиакалния кръг. Това е годишният път на Слънцето. Двете - променящият се образ в светлината на Слънцето и пътят пред неподвижните звезди близо до еклиптиката - правят образа й подобен на този на планетите. Тя стои между Земята и Слънцето, също както Венера и Меркурий, макар че те, за разлика от Луната, могат да стоят и зад Слънцето. От друга страна, при пълнолуние тя стои в опозиция със Слънцето, каквото положение е еднакво само с това на надслънчевите планети. Също и те блестят с най­силния си блясък, когато се намират в опозиция със Слънцето. Но тук не искаме да разискваме цялата астрономия на Луната. Сходството с планетите е съвсем близко. Те са подредени само феноменологично, тоест така, както се възприемат, а не по Коперник.

В първата лекция след описаните полярно разграничени жизнени сили, следва описание на полярността на кварцовите и варовиковите вещества, които се представят като земните носители-посредници на тези сили. Освен кварца, трябва да се имат предвид най-различните силикатни минерали като фелдшпат и слюда; към варовика трябва да се назоват калцият, калият, натриевата субстанция; поне магнезият трябва да се причисли.

В почвата тези вещества се намират като съставни елементи, а в атмосферата те са разпределени фино, „хомеопатично“. Дали тук се има предвид само финото разпределение, това може би трябва да се разглежда като открит въпрос. При хомеопатично степенуваното разреждане (потенциране) би се дошло до обрат във въздействието. Не е сигурно дали точно това е имал предвид Рудолф Щайнер. На първо място превръщането в най-фин прах е описано само за кварца, а за „варовиковото вещество“ е казано изрично във втората лекция (2, 48). При това трябва да се има предвид, че например образуването на водните капки, на снежните и ледените кристали винаги се нуждае от едно кондензиращо ядро, от една твърда прашинка. В чистите въздушни области на Южна Германия максималното замърсяване на въздуха с прах става с пустинен прах от Сахара при съответната промяна на времето. При изпускане на радиоактивни, на твърди елементи особено ясно се осъзнава тяхното фино разпространение в атмосферата по цялата земя. От това може да се оцени размерът на този факт.

След това се прибавят топлината и водата, или влагата като активни елементи, подпомагащи планетните сили (виж по-долу). Те служат тук на етерно­астралната полярност, без самите те в същински смисъл да са полярни една на друга. Ако тук човек иска да проникне по-дълбоко в тези неща, към това го води разглеждането, което Щайнер прави на историята на Земята (виж по-долу).

Описанието на противоположните промени в образа на растението (1, 36) може да се разбере само когато се схване, че растението произлиза от едновременното действие на сили, които имат противоположни въздействия върху вида на образуване на растителната форма. Затова според Щайнер, ако хипотетично допуснем, че в нашето земно обкръжение имахме само половината от намиращия се сега на земята силиций, щеше да намалее действието на надслънчевите сили, да се промени съотношението в полза на подслънчевите сили, от което би настъпила промяна във формата на растенията. По този начин трябва да се мисли за противоположните тенденции при оформянето облика на растението. Щайнер не казва какво би станало, ако кварцовото или варовиковото вещество съвсем изчезне, вероятно защото тогава не би могло да се появи никакво растение.

Съответно на поляризиращия метод винаги може също да се запита, доколко противопоставящата гледна точка не се потвърждава от действителността. Винаги трябва да се потърсят също и границите на един метод. Във веществения свят, когато го разглеждаме за самия него, съществува например голяма противоположност между алкалите (литий, калий, натрий) и халогените, образуващите киселина елементи (флуор, хлор, бром, йод). Редът на веществата в периодичната система не е еднакъв с описания тук.

В стремежа към опознаване на пълната действителност може и трябва да се премине към други мисловни системи, и отново систематично да се търси, например в тази на времето, в тази на произхода в миналото, която продължава да действа в настоящето.

Този аспект е описан при Щайнер главно в неговите книги „Тайната наука“[14] и „Из акашовата хроника“[15], но освен това също и в много лекции.[16] Там Сатурн, Юпитер и Марс представляват далече отминали степени от развитието на Земята и заедно с нея също и развитието на човека. В заключение се стига до това: различните методи на разглеждане да бъдат обобщени и да се съгласуват един с друг.

Образ (форми) - вещества - процеси - сили - същества

За сили тук се говори непредубедено. Вече видяхме по-горе, че простото приемане на сили не води далече. Ето защо тук не става дума за това. „Човек трябва да проникне в тези сили, които управляват растежа“ (6, 186). Има се предвид, че човек прониква съзнателно и с това идва до изживяване на силите. В какво положение се намират силите в общото устройство на действителността?

С очите възприемаме отделни форми и цели фигури, например организми. Подобно става и при осезанието. Разбира се, в повечето случаи ние не си даваме сметка, че даден образ вече е сбор от възприятия, за който регистрирането, например нашите движения на очите, когато обходим с поглед границите на образа, играе подобна роля, както телесно вътрешните възприятия на движенията на нашите ръце и китки при впечатленията на осезанието. Тази съпринадлежност на възприятията от различни сетива се осъзнава чак от мисленето, което се прилага при тези различни области на сетивата; тъй като един образ винаги е сбор от много впечатления, които чрез мисленето се опознават като съвкупност и тогава се изживяват в единство едно с друго. Понеже нашето внимание е фиксирано върху самия образ, много от отделните наблюдения ни се изплъзват, както и свързващата дейност на мисленето в нашето наблюдение.

Това важи също и за променящите се във времето явления в един организъм. От яйцеклетката и покълващото семе по-нататък през разлистването и цъфтежа на растението чак до новото семе - всичките тези образи принадлежат на един и същ организъм. Съответното важи и за животното и за човека.

Ако разложим образа механично или химически, остават някакви отломки. Тях наричаме материя, която се състои от вещества. Мирисът и вкусът са сетивни способности, чрез които веществата особено ясно се разкриват. Чрез аналитичната химия се получават много нови възприятия, които при систематизиране се опознават в тяхната взаимна връзка.

В един жив организъм обаче става обмяна на веществата. Организмът остава, но неговите вещества непрекъснато се сменят. При животното и човека това става по-интензивно, отколкото при растенията, но все пак важи и за тях. Промяната е единствено трайното, постоянното. Всичко тече. Регулираното протичане, в смисъла на живеещото във времето цяло, е същинската реалност на живота.[17] Когато поискаме да я достигнем чрез съзнанието, тогава трябва да навлезем конкретно в тази обмяна, да преминем от знание към съпреживяване. Това не е лесно и прекрачва границите на онова, което обикновено правим при познанието.

Можем да си представим, че едно такова непрекъснато събитие се извършва само от собствените сили на организма. При сменящите се условия на околния свят то постоянно се възобновява в съответни многопосочни градивни и разпадни процеси. Ако сме последователни, трябва да се запитаме също за източника на тези сили. Тогава идваме до духовни същества, същества какъвто съм аз, аз, който насочвам моето внимание накъдето искам, който давам насока на моето мислене и го тласкам напред, който от познати и избрани от мен основания се решавам за определена постъпка и действам с инициатива в света. Антропософската литература е пълна с описания по този въпрос. В Селскостопанския курс Щайнеровият начин на действие се характеризира с това, че той описва природата и вмешателството на селския стопанин на първа линия като аспект на живите сили.

„Сила“ в смисъл на опитност

Колкото и да е важно едно такова основно осмисляне, трябва да се запитаме дали и как можем да дойдем до конкретно преживяване на такива сили. Това има предвид Щайнер с термина „проникване, да се поставим вътре в нещата“, но то не е възможно с обикновените шест сетива.

Трудността при отговорното научно боравене с понятието сила почива на това, че ние не можем да възприемаме силите непосредствено, тъй като те не се виждат, чуват, миришат и т.н. Обикновеното изпитване на силата почива на това, че ние действаме с нашия организъм, можем да се движим по своя воля и тогава се поражда телесно изживяване на собственото напрежение, като последица на изразходваната воля. Доколкото с нашата волева дейност преодоляваме външна съпротива - например тежестта на своето тяло при изкачване на планина, вдигаме или преместваме един предмет, обработваме почвата и т.н., дотолкова си изграждаме съждение за сила (тегло, инерция, триене) според размера на нашето напрягане. Това, което обикновено наричаме сила в природата, то е фактическото изживяване на собственото волево напрежение при дейността на тялото, когато превъзмогваме една съпротива. Следователно това важи за работата, спорта или също за експеримента със самите себе си при изпробване на това обстоятелство. Това са изживявания на осезанието (впечатление в кожата) във връзка с усещането на мускулните напрежения в целия организъм, на ставните сухожилия с изживяване на собствените движения и промяна на равновесието. Ако човек им обръща внимание, това са ясни изживявания. Нормално нашето внимание е запълнено с обекта, който искаме да задвижим. Изживяват се само телесните последици на собствената воля и от това се изгражда съждение за въздействащата от външния свят сила. Нашето мислене, което прави умозаключения и разсъждава, убягва на нашето внимание, защото то е отправено изцяло върху обекта. С употребата на измервателни инструменти това се променя само привидно, а не действително. Например при употребата на везна ние познаваме това, което везната показва, качеството на тежестта, същността на това, което се измерва, само защото изпитваме напрежение, когато ние самите вдигаме даден предмет. При просто гледане като външен наблюдател ние не узнаваме нищо за силите, а само поради това, че активно се включваме в тях. Знаем наистина какво е грам или килограм, но обикновено проспиваме изживяването, чрез което ние знаем това. Знаем също какво е милиграм или тон, макар че за величини от този порядък не можем да имаме опит без инструменти. Ние обаче разбираме, че чрез везната се намираме в същата среда и само количествено прекрачваме границите на нашата сетивна способност. Разбираме също научната дефиниция за механичните сили, защото от най-ранна възраст несъзнателно или полусъзнателно притежаваме опитност за нашата телесна дейност. Ние сме изпълнени с количествената страна на дефиницията за отделните мерки, за „колко“, без да се питаме откъде знаем от какво се получава повече или по-малко или какво ние измерваме. Оказва се, че още при обикновените механични сили действителното изживяване не е проста работа. То ни заставя да съчетаваме вътрешното изживяване с изживяването на света. Ако обаче сме доволни от това, че външният начин на действие функционира добре, без действително да проникваме в него, тогава не възниква никакъв въпрос. За човека, който се стреми към познание, винаги е наложително да се включи към познанието на света. Трябва само да забележим това.

Това се развива в посока към духовната страна съответно най-напред като сила на мисленето, което е идентично с воля в мисленето. Там можем да дойдем до изживяване на самата воля, доколкото я употребяваме и непосредствено я изживяваме, когато например вървим по трудни, по необикновени мисловни пътища или също така, когато действително твърдо задържаме само една мисъл. Съпротивата се намира особено в собствените вече налични представи или в тяхното автоматично протичане. Това добре познава всеки, ала не сме свикнали да му обръщаме внимание. Освен това за нас ясните представи имат твърди, остри очертания. Но тогава те са мъртви. Живите представи трябва да са променливи, да се движат като самия живот. Това става само чрез нашата воля. Упражнявайки се в тази насока могат да се развият духовни способности в антропософски смисъл и това е първата степен, имагинацията (в смисъла на Щайнер). Тя може да бъде разширена до така наречените инспирация и интуиция. По този начин трябва да се разбира какво има предвид Щайнер относно духовното „вътрешно проникване“ в силите на живота и т.н., и може сериозно да се говори за сила въз основа на преживяване, на собствен опит. Следователно „сила“ не се разбира нито като просто изискване на мисленето, нито като фиктивно творение на спекулативното съзнание, за да обясни външните явления, при които обаче не се постига преживяване на сили. Природната наука не се интересува от същността на силите, а само от тяхната измеримост. Сили, които не се измерват, но могат да се изживяват, за нея би трябвало да отпаднат от така изработената картина за света.

При всяко познание ние противопоставяме нещо на света. Даже какъв въпрос поставяме, това зависи от самите нас. Да проследим един въпрос, това означава да оставим настрана много други. Какъв път да поемем, за да дойдем до отговор, това е предоставено на нашата свобода, доколкото в тази посока подхождаме самостоятелно и творчески. В противен случай насреща ние поднасяме само обичайния мисловен скелет, не го осъзнаваме и го приемаме като разбираемо от само себе си. Ако някой направи това по друг начин, често скоро бива заподозрян в обвързаност с „мироглед“ от времето преди науката. Виждат треската или привидната треска в окото на другите, защото гредата в собственото око остава непозната.[18] Но дали са възможни мисловни стъпки в избраната посока и какви са те, тоест дали има взаимовръзки, това го решават единствено самите мисли, доколкото те самите са съставна част на фактите. На тях се подчинява мисловната воля. Тя трябва да се абстрахира от всякакво собствено съдържание, например от своите желания. Следователно ние трябва да търсим вътрешни духовно-душевни методи, съответстващи на поставения въпрос и неговия обект.

Поляризиращият метод предпазва същевременно от едностранчиви ограничени представи и води от един предметен към един динамичен начин на разглеждане на действителността, тоест към едно разглеждане на реалните процеси и силите, които ги предизвикват. Сетивната действителност тогава трябва да се мисли от взаимодействието на противоположните сили и да се издигне в едно мисловно преживяване, в една мисловна опитност. Касае се за душевно отдаване на всичко, което може да бъде преживяно в светлината на мислите.[19] В този смисъл Гьоте говори за „противоположност и извисяване“ („Polaritat und Steigerung“), Хегел за „диалектически метод („dialektischen Methode“) в смисъл на пътя на чистото мислене като за „систематично усъвършенстващ се противоречив дух“ („systematisch ausgebildeten Widerspruchsgeist“), който напредва от теза към антитеза и тогава между тях се създава синтеза. В този смисъл методът може да ни води до това, да познаем действителността като създадена от синтезата на реални противоположни сили.

Елементите на древните гърци и химическите елементи

Когато човек разглежда света, без при това да го променя, това значи, без да прави опит и да се мъчи да обясни явленията с нещо, което стои в основата на всичко, той идва тогава до четирите елемента на древните гърци:

огън (топлина), въздух (газ), вода (течност) и земя (твърдо). Според Щайнер този ред е същевременно ред на еволюцията, в който цялото Творение и последвалото изменение започва с появата на топлината. Това важи също и за далечното минало на планетата Земя.

С това Щайнер прави връзка, когато твърди (1, 55 - 56), че чрез съдействието на водата лунните сили действат през варовика, а надслънчевите сили действат през силициевата субстанция чрез топлината.

В противовес на елементите на гърците химическите елементи се откриват от една операционална природна наука, която анализира химически, във външен смисъл, проучва природата и разглобява природните явления до последна възможност. Това е типично за природните науки на новото време. Древните гърци не са експериментирали; експерименталното изменение на природата сега става съществена съставна част на науката. Щайнер разглежда химическите елементи също и във връзка с живота. Това преминава като основна нишка през всичките лекции. Третата лекция е посветена специално на този въпрос.

Между тези два метода на разглеждане - на древните гърци и на съвременната химия, няма никакво противоречие. Отнася се за нещо различно. Едното разглеждане не стои на мястото на другото, а го допълва. Проблем има само с еднаквото название „елементи“. Трябва да се знае какво се има предвид в съответното време. И при двете - четирите елемента и химическите елементи са описани като посредници и носители на духовни сили.

Културни растения и консервирани културни растения

По-нататък Щайнер обяснява, че от покълването до възпроизводството на първо място действат подслънчевите сили; за произхода на хранителността, на здравината и издръжливостта преобладават надслънчевите сили.

Когато едно растение свръх своите потребности да съхрани индивида и вида (възпроизводството) складира и натрупва субстанции в плода, това мъчно може да се разбере от гледната точка на обичайната дарвинистка теория. Тази способност обаче е характерна за културните растения, които вследствие човешките мероприятия са се развили в това направление (хранителна способност). Процесът на отлагане на новообразуваните субстанции, който се наблюдава при истинските плодове, дълго време се задържа в това състояние при узряването на семето при житото, както особено ясно показват това брашнените тела на житните растения. При зеленчуците това допълнително обогатяване със субстанции става на мястото на цветовете (главесто зеле, брюкселско зеле), в корените (моркови, ряпа, репички) или в стръковете (колраби, алабаш).

Образуването на дървесина е подобен процес. Израстването на филиза продължава дълго време, в което образуваните в листата въглехидрати се превръщат в дървесина, особено също при вторично надебеляване, тоест отлагането на годишните пръстени. Това характеризира трайните растения. В противовес на това цветообразуването, което най-често завършва растежа, при тези растения се отлага за определена по-висока възраст, понеже образуваната в листата захар се изразходва в процеса на дишането по време на израстването и по време на цъфтежа. Цветът със своята веществообмяна се отнася към листата като животно, което се храни с тях, което ги изяжда. Съответно на това бързопреходните треви, особено нашите типични семенни плевели (звездица, френски бурен и много други), много рано цъфтят, разпадат се като ли че на прах в огромно количество незначителни малки семена и след това умират.

[1] Виж забележка 4.

[2] Р. Щайнер: Основното астрономично изложение се намира в така наречения «Трети естественонаучен курс» 1921: „Отношението на различните естественонаучни области към астрономията„ Сс 323. Също и 1909 „Духовните Йерархии и тяхното отражение във физическия свят„ Сс 110. Историята на произхода в 1910: „Въведение в тайната наука„ Сс 13 ­ както и на много други места.

[3] Виж бележка 29.

[4] Ф. А. Кип 1991: „Еволюцията на човека по отношение на неговата дълга младост„, 2. Преработено издание, издателство Свободен духовен живот, Щутгарт.

[5] Р. Щайнер 12 август 1916: „Загадката на човека„, Сс 170.

[6] Р. Щайнер 1914: „Човешката и космическата мисъл„, Сс 151. На този, който иска основно да изучи антропософията, особено му се препоръчват тези четири лекции относно мисловните насоки и мисловните начини.

[7] Курт Хюбнер 197: „Критика на научния разум„, издателство Карл Албер, Фрайбург/Мюнхен.

[8] „Разбирането„ Вилхелм Дилтей (1833 ­ 1911) го противопоставя на „обясняването„. Той беше психолог и имаше предвид това за психологията. Това диференциране обаче е плодоносно за всички области, поне за тези на биологията, която работи с естественонаучни методи. Под „обясняване„ той разбираше естественонаучния начин за поставяне една до друга на частите и обяснението изхождайки от тяхното външно взаимодействие. С „разбиране„ той характеризираше вътрешното взаимно проникване в не просто сумарната жива общност. Той насочи към зависимостта на изживяването на света от състоянието на наблюдателя.

Й. Хиршбергер 1976 и 1991: „История на философията„. Не само да се приеме това състояние и може би повече или по­малко да се осъзнае, но волево и с будно съзнание така да се приеме, както изисква обектът и да се промени съответно на същността на предмета на познанието, това е централна задача на антропософията.

[9] Това е едно понятие на Карл Маркс, който беше материалист и приписваше на всички мисли само качеството на надстройка, на нереалност. Че тогава това би трябвало да важи също и за мисловната постройка на марксизма, това той не е забелязал. Издателство Хердер, ­ Фрайбург, Базел, Виена.

[10] Това е само малко променено изречение от Петър Яних, 1981. „Научна теория и научно изследване„, издателство Ц. Х. Бек, Мюнхен.

[11] Т. С.Кюн 1962: „Структура на научните революции„ и 1975: „Създаването на новото„, издателство Зуркамп, Франкфурт.

[12] Гьотевото учение за цветовете се основава върху полярността на светлината и мрака, но е експериментално, това означава изработено върху задълбочени сетивни наблюдения, не е извлечено от чистото мислене както при Хегел. Също и Гьотевото откритие за метаморфозата на растението почива на полярността. Китайското учение за Ийн и Янг може да се причисли към този начин на наблюдение и играе важна роля в почти всички азиатски култури.

[13] Й. П. Екерман: „Разговори с Гьоте„, 18 октомври 1827, издателство Инзел, Франкфурт/М.

[14] 1910 Сс 13.

[15] 1904 Сс 11.

[16] Р. Щайнер 1909: „Духовните Йерархии и тяхното отражение във физическия свят„, Сс 110. 1911 Еволюцията от гледна точка на истината, Сс 132 и на много други места.

[17] Л фон Берталнфи 1901 ­ 1972 се занимаваше през нашето столетие като биолог особено с въпросa за реда в протичащото равновесие, англ.  Познанието обаче е прастаро и философски се среща при Хераклит (около 544 ­ 483 пр.Хр.).

[18] По евангелието от Матей 7,4.

[19] Р. Щайнер 1925: „Антропософски ръководни принципи„, писмо от 17 август 1924, Сс 26.