Трета лекция

Щутгарт, 3 януари 1921 година

Обърнах вниманието ви, от една страна, върху това, колко проблематично е да се обединяват небесните явления само от чисто геометрично-математическа гледна точка. Това, че е проблематично, днес вече се осъзнава от най-различни страни[1]. Собствено, само на изостаналите духове ще им бъде възможно да виждат в коперниково-галилеевия образ на света вярно предаване на действителността. Затова все повече и повече се чуват гласове, които смятат целия начин на обхващане на небесните явления от такъв ъгъл даже за практичен и полезен за изчисления, но които подчертават, че цялото е все пак само някакъв определен вид обединение, който може да бъде и различен. И днес има такива личности, като например Ернст Мах[2], които казват: по принцип, системата на Коперник може да се отстоява също както и системата на Птолемей. Може да се измисли и трета. Тук става дума само за практически способ за обединяване на това, което може да се наблюдава. Необходимо е по-свободно да съпоставяме себе си с целия този свят. – И така, виждате, че днес в доста широки кръгове скоро ще се съгласят с проблематичността на небесните карти, сравнително неотдавна нарисувани като отражение на действителността. Затова може да се намери изход от проблемността и неопределеността само чрез такива разглеждания, които предложихме вчера – макар засега само ескизно – посредством разглеждания, които не изтръгват човека от общата космическа връзка, а го поставят в тази връзка така, че по някакъв начин в процесите, протичащи в самия човек, е видно, как тези процеси са свързани със слънчевите явления, с лунните явления и със земните явления, което позволява изхождайки от това, което става в човека, да се намери път към ставащото във външния космос в определено отношение като причина за вътрешните процеси в човека.

Естествено, на този път може да се стъпи само ако се намираме на позициите на духовнонаучното разглеждане. И ще видите, че ако искаме някак да свържем астрономията с различните области на живота, ще открием, как чрез самата астрономия все повече и повече ще се въвличаме в духовнонаучното разглеждане. Помислете, че преди всичко това от небесните явления, което е видимо и се възприема от нашите сетива, а също от сетивата ни, въоръжени с инструменти, ни се представя като нещо, проявяващо се извън човека като откровение на тези небесни явления. Човек по определен начин задържа със своите сетива това, което идва към него, и посредством своето съзнание, си представя в качеството на свой образ света. Но импулсите, които се стичат към нас от всички страни, разбира се, не се спират пред нашите сетива. И макар човек и да не задържа със сетивата си това, което става, макар и да не осъзнава, какво живее в стичащото се към нас по определен начин от всички страни от небесните влияния, то, въпреки това, трябва да бъде намерено в нашия организъм, който, разбира се, трябва да предава всичко това по известен начин в несъзнателните и подсъзнателните процеси, които вече по по-сложен начин се издигат в съзнанието.

Сега ще продължим в определено направление започнатото вчера. Това, което разглеждат геологията и минералогията, е само абстракция на нашия земен свят. Защото това, което геологията и минералогията описват в качеството на Земя, може да се каже, че съвсем не съществува. Това е само изрезка от по-обширна, грандиозна действителност. Както е вярно това, че нашата Земя се състои от минерали и че тя се е развивала в минералната сфера, както е вярно, че в нея се съдържат сили, които изкарват от нея минералите, така вярно е и това, че на Земята принадлежи живеещото в растенията, животните и във физическия човек. Само тогава разглеждаме Земята в нейната цялостност, когато не просто извличаме това, което живее в растенията, животните и човека, и внимателно гледаме само абстракцията „минерална Земя“, но когато разглеждаме Земята така, че я осъзнаваме в нейната цялост. Това значи, че тогава на нея ѝ принадлежат всички тези същества и реалности, които тя е произвела от себе си.

От това, което принадлежи на тази пълна Земя, да разгледаме в началото растителното царство. Ще започнем с него, за да намерим после преход към това, което ни е представено в човека. В същото време докато минералното царство по някакъв начин, но само до определена степен, води вътрешно, така да се каже, самостоятелно земно битие, и се намира само в такова отношение към извънземния космос, което, например, се изразява в превръщането през зимата на водата в лед и други подобни, растителното царство стои в доста повече вътрешни връзки със земното обкръжение, с всичко това, което прониква в Земята от космоса. Посредством растителното царство земното битие до известна степен се открива на космоса. И в областите, където в определено време от годината става особено интензивно взаимодействие между Земята и Слънцето, в растенията се разкрива растителният живот. Той се разкрива, доколкото става взаимодействие между Земята и космоса. Трябва непременно да обърнем внимание на нещо, което ни вкарва в полето на астрономията не само количествено, но и качествено. Трябва да добиваме представи за тези неща така, както днешните астрономи добиват представи за ъгловите отношения, за паралаксите и така нататък. Ние трябва, например, да си кажем: растителната покривка на някоя земна област е в определен смисъл сетивен орган за това, което идва тук от космоса. В сезони, когато има по-особено взаимодействие между части от земната повърхност и космоса, става до определена степен така, сякаш човек отваря очите си навън, когато получава някое сетивно впечатление. А в друг случай, когато взаимодействието между Земята и космоса е по-малко интензивно, вегетацията отстъпва, вегетацията сякаш се затваря по отношение на космоса, подобно на затварянето на очите. Повече от просто сравнение е, когато се каже, че чрез вегетацията определена територия отваря очи към космоса през пролетта и лятото, и че тя затваря очи през есента и зимата. И както чрез отварянето и затварянето на очите се обясняваме с външния свят, така и по отношение на космоса трябва да се търси обяснение посредством земното отваряне и затваряне на вегетацията.

Да разгледаме сега това като цяло малко по-подробно. Да разгледаме, с какво се различава вегетацията в една земна област, намираща се в най-живо взаимодействие, да кажем, със слънчевия живот, и след това да обърнем поглед към вегетацията, когато тази област не е подложена на въздействието на слънчевия живот. Разбира се, зимата не прекъсва вегетативния живот на Земята. Напълно естествено е, че вегетативният живот продължава през цялата зима. Но той се проявява по друг начин, отколкото в условията на интензивно въздействие на слънчевите лъчи, тоест, може да се каже, на космоса. Вегетативният живот под въздействието на Слънцето се устремява към форма. Образува се лист, усложнява се, образува се цвят. Когато настъпи това, което може да се нарече затваряне на очи по отношение на космоса, тогава вегетативният живот се прибира в себе си – в семето. Той се скрива от външния свят, той не се устремява към формата; той, бих казал, се свива в точка, центрира се. Тук имаме противоположност, която можем да определим като закономерност. Можем да кажем: взаимодействието между земен и слънчев живот за вегетацията се разкрива така, че вегетативният живот под влияние на слънчевото се устремява към форма, а под влияние на земния живот той се свива в точка и се превръща в семе. Виждате: нещо разширяващо се – и вътре е заключено нещо центриращо се. Тук разбираме пространствените отношения непосредствено в качествен аспект. Това е нещото, към което трябва да се приучим при формирането на определени идеи, ако искаме да стигнем към плодотворни възгледи в тази област.

И сега от растителния живот преминаваме към човека. Естествено, че проявяващото се по отношение на растенията се проявява и в човека. Но как се проявява това? Това, което външно възприемаме в растителния живот, което в известна степен имаме пред своите очи, когато обръщаме внимание на качественото, можем, собствено, да го проследим в самия човек само в първите детски години от живота. Нека проследим, както го направихме за растенията, взаимодействието между слънчевия и земен живот за човека в детските години. Тогава детето посредством сетивата вече се отваря за впечатления от външния свят. По същество това е откриване на слънчевия живот. Трябва само малко да подредите нещата по местата им и ще видите, че това, което прониква в нашите сетива, всъщност, е свързано с това, което действа в земното чрез космическото. Можете мислено да анализирате частния случай на осветяването, когато при смяната на деня и нощта се разделят светлината и тъмнината: през деня върху нашите очи действат впечатления, а през нощта не възникват никакви впечатления. Можете да приложите това също и към други възприятия, макар да се разбере това там е малко по-трудно. Можете да си кажете: тук има определено последствие от взаимоотношенията между слънчево и земно, което в човека се открива, проявявайки се душевно в него. Върху човека оказва душевно въздействие това, което преди всичко се проявява в смяната на ден и нощ. Това, което Слънцето по определен начин донася на Земята, се проявява преди всичко в душевното на човека.

Но ако проследим във всички подробности растежа на детето, а именно до седемгодишна възраст, до смяната на зъбите, ще открием, как в действителност всяка година това, което се нарича смяна на годишните времена, има значение за растежа на човека по същия начин, както разгръщането и прибирането на вегетацията. Това е особено забележимо в първите години от развитието на детето – колкото е по-голямо, толкова по-малко забележимо става това. Ако искаме схематично да представим, как наистина става това, ако, например, старателно, но и разумно, изучаваме хода на развитие на човешкия мозък в първите години, именно година след година, изобразявайки го схематично, ще намерим следното. Тук (виж рис.) имаме в известен смисъл човешки череп със съдържащия се в него мозък. Той се преобразува и може да се проследи, как той се преобразува благодарение на това, което става в течение на смяната на годишните времена.

Това, което градейки и оформяйки действа върху човешката глава, което оказва върху нея по определен начин телесно-физическо въздействие отвън, го откриваме в някаква вътрешна връзка със силите, които последователно се проявяват във взаимодействието между Земята и Слънцето в течение на годината.

В течение на денонощието намираме това, което чрез сетивата отива навътре, правейки себе си независимо от растежа, и душевно-духовно въздейства върху човека. До известна степен виждаме, как това, което става с човека посредством Слънцето в течение на денонощието, оказва вътрешно въздействие, което се еманципира от външното и става душевно-духовно – това, на което детето се учи, което усвоява посредством наблюдението, което става, следователно, с душевно-духовното; и виждаме, как в съществено друго темпо, от съвсем друга страна се формира, организира се и расте мозъкът. Това вече е друго действие. Това е влиянието на годишния слънчев цикъл. Нека засега още да не говорим за това, какви изменения стават между Слънцето и Земята във външната Вселена, нека наблюдаваме предимно в самия човек проявленията, свързани с промените в слънчево-земния живот. Разглеждаме денонощието и намираме душевно-духовния живот на човека свързан с движението на Слънцето; разглеждаме смяната на годишните времена и откриваме живота на растежа на човека, телесно-физическото, свързани с движението на Слънцето. Можем да кажем: измененията, ставащи между Земята и Слънцето за 24 часа, оказват определени въздействия върху душевно-духовното в човека; ставащото между Земята и Слънцето в течение на годината оказва определено въздействие върху телесно-физическото на човека. Трябва да свържем тези въздействия с други, за да се издигнем оттук към такава картина на света, която вече няма да ни излъже, доколкото тя ни информира за процеси, които са реални процеси в самите нас, и които не зависят от каквито и да е илюзорни сетивни впечатления или нещо подобно.

Виждате, че доста постепенно трябва да се приближаваме към това, което може да ни даде надеждна основа също и за астрономическия образ на света. Но можем да изходим само от това, което се проявява в самия човек. Така че можем да кажем: денонощието е нещо свързващо човека с Вселената и проявяващо се душевно-духовно; годината е нещо свързващо човека с Вселената и проявяващо се телесно-физически в явлението на растежа и така нататък.

Да разгледаме сега друг комплекс от факти. Вчера вече споменах за него. С това, което е свързано с размножаването на човека, трябва да асоциираме определени представи, които също се отнасят към космическия живот. Вчера посочихме това, което особено се набива на очи в женския организъм: месечните функции, свързани с половия живот, макар и да не съвпадат с фазите на Луната, но със своето ритмично-времево протичане са тяхно отражение. Процесът до известна степен се отскубва от космоса, но със своето протичане той подражава на лунните процеси. Тук имаме указание за вътрешни процеси в човешкия организъм, които можем да изучим само в случай, ако, бих казал, насочим вниманието си към ежедневни явления, които могат да направят разбираеми и по-далеч стоящите от нас явления. Тук ще ви посоча, че в душевния ни живот има нещо, действително отразяващо в малкото процесите, за които намеквам тук. Нека имаме определено външно преживяване, по време на което сме заети с нашите чувства, нашия разсъдък, може би, също с нашите емоции и така нататък. Ние запазваме спомена за това преживяване. Този спомен и запазването му водят до това, че по-късно отново може да изплува образ на преживяното. И този, който гледа на нещата, изхождайки не от фантастични теории, а от здравото, разбира се имащо необходимата интензивност наблюдение, трябва да си каже, че във всичко, което изплува в нас като спомен, участва нашата телесно-физическа организация. Разбира се, самият процес на спомняне е душевен, но, за да се осъществява, ние използваме вътрешната противоположност на телесно-физическото. При това, което се разиграва в спомените, непременно става взаимодействие с телесните процеси, които, обаче, днес още недостатъчно са изследвани от външната наука. Ако сега сравним това, което става в женския организъм, – разбира се и в мъжкия организъм, макар и да е по-малко видно и по-скоро да може да се наблюдава в етерния организъм, което обаче не се прави, – ако сравним ставащото заедно с месечните цикли в женския организъм, с това, което става в обикновения живот при кой да е спомен, то макар и да открием известна разлика, но възпроизвеждайки със здрав душевен поглед процеса в съзнанието, няма да можем да кажем нищо друго, освен това, че разиграващото се в спомена събитие, проявяващо се по душевен начин във физическия организъм, е подобно на ставащото с месечните функции на женския организъм, но само по-миниатюрно и повече въвлечено в душевното, а по-малко закрепено в тялото. И, изхождайки от това, ще намерите възможност да си кажете: човек, когато се индивидуализира, развива изхождайки от космоса, способност да си спомня себе си. Докато човек се намира все още вътре в космоса и развива своите подсъзнателни функции, се образува нещо подобно на преживяване заедно с космоса, тоест с нещо, което е свързано с лунните процеси, което остава примерно като преживяване, което получаваме и което по-късно се проявява във вътрешните формиращи процеси като някакъв повече отпечатан в тялото, станал органичен спомен.

До представи за тези неща не може да се стигне иначе, освен преминавайки от по-простото към по-сложното. Както споменът не може да съвпадне с неотдавнашното събитие във външния свят, така и това, което по-късно закономерно възниква в женският организъм като спомен за предишната космическа връзка на човешкия организъм с лунните фази, не може да съвпада по време с тези лунни фази, но по същество предното периодично събитие също реално е свързано с фазите на Луната. Виждате, че тук повече от духовно-душевна страна откриваме в човешкия организъм нещо, което изглежда като въздействие, но сега изхождащите от Луната действия са поставени в период от време. Процесът, за който става дума тук, обхваща примерно 28 дни.

Сега вземете следното: първо, разглеждайки ежедневното действие на Слънцето, вътрешно имаме духовно-душевното; когато разглеждаме годишното действие на Слънцето, външно имаме принадлежащите на телесно-физическото отношения на растежа. И така, по отношение на слънчевия живот можем да кажем:

1.Духовно-душевно: денонощие

2.Физически-телесно: година

И сега преминаваме към лунните влияния, към лунния живот. Това, което ви описах като първо, е, разбира се, духовно-душевното. То обаче много дълбоко се е скрило в тялото. В по-фин смисъл физиологически наистина няма разлика между ставащото в тялото при появата на спомена по отношение на преживяването, към което води този спомен, и ставащото в тялото по време на месечните менструации при жените по отношение на това, което някога е изпитвал женският организъм съвместно с лунните фази. Едното от тях само е по-силно, по-интензивно духовно-душевно преживяване, което е по-силно скрито в тялото. И така, за лунният живот:

1.Духовно-душевно: 28-дневно действие

Да потърсим сега съответстващите телесно-физически явления. Какво трябва да се прояви в този случай? Можете сами да откриете това с дедуктивния метод. Като второ ще получим физически-телесните явления, чиято продължителност на въздействие трябва да е 28 години. Както по-горе денонощието съответства на годината, така тук трябва да имаме 28 години.

2.Физически-телесно: 28-годишно действие

Нужно е само да си спомните, че 28 години е времето на нашето пълно вътрешно израстване. След това ние, собствено, спираме да растем. Както Слънцето в годишното си въздействие отвън действа върху нас в продължение на годината, за да осъществи един външен процес, съответстващо на денонощното въздействие във вътрешното духовно-душевно същество, така и в космоса нещо работи в течение на един 28-годишен период, за да ни организира напълно отвън, подобно на това, както женската природа на човека вътрешно се организира духовно-душевно в течение на 28 денонощия – при жените това е повече забележимо, отколкото при мъжете, при които съответният ежедневен ритъм е отклонен повече в етерното. Така че можете да кажете: както по отношение на човека ежедневният слънчев живот се отнася към годишния слънчев живот, така 28-дневният лунен живот по отношение на целия човек се отнася към 28-годишния лунен живот – изобщо това по-скоро има отношение към човешката глава.

Тук виждате, как поставяме човека, поставяме го правилно в целия космос и преставаме да говорим за Слънце и Луна, така, сякаш се намираме в изолация тук на Земята и само чрез очите си или чрез телескопи виждаме отвън Слънцето и Луната. Ние говорим за Слънцето и Луната като за нещо вътрешно свързано с нашия живот, и самата тази връзка я възприемаме също както особените конфигурации на нашия живот във времето. Докато отново не се постави човекът в това, което вършат Слънцето и Луната, няма да може да се постави здрава основа за истинската астрономия. Виждате, че новата астрономическа наука трябва да се гради на основата на духовната наука. И тя трябва да бъде извлечена от по-интимното познание за самия човек. Само тогава ще можем да свържем някакъв смисъл с това, което казва външната астрономия, когато сме в състояние да извлечем предпоставките от човека, за да проследим след това на базата на тези предпоставки схематично изразяваното от външната астрономия. И благодарение на това ще успеем да внесем поправки в същественото в тази външна астрономия.

Какво, собствено, следва от всичко това? От това следва, че в тези процеси докато е безразлично, какво стои зад тях, наистина се изразява универсалният живот. Стои ли зад това, което представих като слънчев живот по отношение на духовно-душевното през денонощието и по отношение на физически-телесното през годината, ежедневното въртене на Земята и годишното въртене на Земята; стоят ли зад това движенията на Луната, които днес вече фиксира астрономията, или зад това стои нещо друго (ще говорим за това по-късно) – във всеки случай не можем да проследим цялото, опирайки се само на известния школски образ, а трябва да разберем това като непрекъснат, продължаващ живот, универсален живот, който изразява себе си там, където не можем просто така да представяме една схема редом до друга.

Да се захванем сега с работата от другия край. Да се захванем с работата от крайчеца, който ни се предлага от астрономическия възглед на една личност, съдържащ много неща от древността. Разбира се, че не искаме да се връщаме към древните представи. Искаме да работим изобщо изхождайки само от новите представи. Но тази личност е получила много още от древните представи, съхранили в себе си качественото. Имам предвид Кеплер. Астрономията в ново време става все по-количествена и бихме изпаднали в заблуда, ако появата на астрофизиката започнем да я разглеждаме примерно като навлизане в астрономията на качественото. Този възглед също разглежда количествения елемент. Но преди Кеплер още се е намирало нещо от съзнанието за универсалния живот. В него още е живеело съзнанието, че в това, което се проявява в обикновеното астрономическо наблюдение, стои нещо подобно на жест на някакъв изразяващ себе си живот.

Когато пред нас се намира човек и виждаме движението на ръката му, движението на китката, ние не отчитаме просто неговия механизъм, а ще възприемем движението като външно откровение на вътрешен духовно-душевен процес, нали така? Това, което иначе можем да разглеждаме само пространствено-математически, ще го възприемем като проява на мимика или жест. Ретроспективно колкото по-назад се запознаваме с астрономическите възгледи на хората, толкова повече намираме, че е съществувало съзнание за това, че в образите, които са показвали движението на Слънцето или движението на звездите, се е проявявала не просто пасивна образност, а че това са били жестове. Например, в древните епохи е напълно възможно да се проследи усещането, че движенията на мировите тела представляват жестове. Вижте, прекарвайки във въздуха ръката си, не просто ще пресметна нейната траектория, но в тази траектория ще видя душевен израз. Така и древният наблюдател е виждал в траекторията на движение на Луната душевен израз на нещо. Във всички движения на небесните тела той е виждал израз на нещо. Той си е представял това примерно така: ако имах тук параван, така че да се вижда само ръката ми, тя би правила необяснимо движение, защото аз съм зад паравана и не се виждам, а се вижда само ръката ми, нали така? Така, до известна степен са си представяли и в древните времена, че ставащото тук движение на Луната е само външен израз на някакъв отделен крайник, а зад него стои това, което, собствено, действа. Затова в древността са говорили не за някакво отделно небесно тяло, за планети, а за сфери, за това, което се е причислявало към небесните тела като за сфери. И така, различавали са сферата на Луната, сферата на Меркурий, сферата на Венера, слънчевата сфера, сферата на Марс, сферата на Юпитер, сферата на Сатурн и осмата сфера – сферата на неподвижните звезди. Различали са тези осем сфери и са виждали в тях това, което се изразява във външните жестове: определена сфера се държи така, че е видно, как тя присвятка ту тук, ту там. Реалност е била, например, сферата на Луната, и Луната е била не затворено същество, а само жест. Там, където тя се е появявала, там тази сфера е правела определен жест. Споменах това само за да ви посоча живостта на този възглед.

Кеплер още е имал в своето съзнание нещо от тази универсален живот в пространството и вероятно само това го е направило способен, да установи своите три знаменити закона. Тези три знаменити закона на Кеплер представляват за днешната астрономия нещо чисто количествено, нещо, което се разглежда по образеца на чисто пространствено-времевия възглед. Но за човек, който като Кеплер е работил все още изхождайки от живота на такива представи, това не е било така. Да си припомним тези три закона на Кеплер. Те звучат така:

Първи закон: Планетите се движат по елипси около своето централно Слънце, и в един от фокусите на тези елипси се намира централното Слънце.

Втори закон: Радиус-векторът[3] на една планета за равни интервали от време, описва равни сектори, равни площи.

Трети закон: Квадратите на периодите на обикаляне на различните планети около Слънцето, се отнасят както кубовете на големите им полуоси.

Но, може да се каже, за днешното чисто количествено разглеждане, това също са само количествени характеристики. За такъв човек, какъвто е бил Кеплер, просто вече в изразяването на елиптичното се е съдържало нещо, което за него е представлявало по-голяма жизненост от кръга, когато той е мислил за кривата. Когато нещо някъде се е движело по елипса, това е било доста по-живо, отколкото при движение в кръг, защото за изменението на радиуса е нужно да се прилагат вътрешни импулси. Когато нещо се движи само в кръг, нищо не се изисква да се прави, за да се изменя радиусът. Изисква се да се прилага интензивен вътрешен живот, ако трябва постоянно да се мени радиус-векторът. Вече в самата формулировка на закона „Планетите се движат по елипси около своето централно Слънце, и централното Слънце не се намира в центъра, а в един от фокусите на тези елипси“ – е заложено известно признание, че тук имаме работа с нещо повече живо, отколкото ако имахме работа с нещо движещо се в кръг.

И по-нататък: „Радиус-векторите за равни интервали от време, описва равни сектори“. Тук имаме преход от линията към равнината. Моля да обърнете внимание на това! Докато просто ни се описва елипса, се намираме на линията, на кривата. Преминавайки на пътя, който описва радиус-векторът, преминаваме към плоскостта. В това се откриват повече интензивни отношения за движенията на планетите. Ако планетата се търкаля по такъв начин, – ще си позволя да употребя такъв израз, – то тя изразява нещо, заложено не само в нея, но тя в известен смисъл мъкне зад себе си своя шлейф. На нея духовно и принадлежи цялата равнина, която описва радиус-векторът. И по-нататък трябва да характеризираме така: в равни интервали от време тя има равни площи, – трябва да се подчертае нейния характер, ако човек иска да характеризира, какво става с планетата.

И едва третият закон, който, разбира се, се докосва до живота, както той се разиграва между различните планети, достига в излагането си до доста сложна структура. „ Квадратите на периодите на обикаляне на различните планети около Слънцето, се отнасят както кубовете на големите им полуоси „ – средните разстояния от централното Слънце. Виждате ли, този закон съдържа много неща, ако се възприема така живо, както това е правил Кеплер. Нютон след това е умъртвил целия този закон. Той е направил това по много прост начин. Да вземем третия закон на Кеплер. Той може да бъде записан така:

   или по друг начин 

Сега го запишете в малко по-различна форма. Запишете го така:

Мога, естествено, да представя това и в обърнат вид.

Какво имаме в лявата страна на уравнението, тук, в тази последна пропорция? Нищо друго, освен едната половина на закона на Нютон, а от другата страна – другата половина, силите от закона на Нютон. Достатъчно е само по друг начин да запишете закона на Кеплер и да произнесете това, което се е получило, и можете да кажете: „Силите на притегляне са обратно пропорционални на квадратите на разстоянията“. Така от закона на Кеплер чрез дедукция се получава целият гравитационен закон на Нютон[4]: силите на гравитация, силите на притегляне между планетите, между небесните тела, са обратно пропорционални на квадратите на разстоянията между тях. – това не е нищо друго, освен умъртвения трети закон на Кеплер. По принцип това е едно и също.

Сега вземете един по-жив предмет. Не се задържайте на мъртвия продукт „сила на притегляне“: „Силите на притегляне намаляват с квадрата на разстоянието“, а се спрете на това, което се съдържа живо във формата на закона на Кеплер. Тук имате квадрата на времето. Попълнете тази caput mortuum[5] на силата на притегляне на Нютон, която изглежда чисто външна, с това, което е квадрата на времето, и веднага ще изпълните с вътрешен живот понятието сила на притегляне, което при Нютон наистина е трупът на тази идея. Защото това, което има работа с времето, е вътрешно живо. И времето вече не ви се представя в простото течение. Вие имате времето на квадрат! Пак ще се върнем към това[6], какъв смисъл има да се каже – времето на квадрат. Но сега можете да си представите: щом говорите за времето на квадрат, значи говорите за нещо вътрешно. Защото и в човека времето е това, което, по същество, представлява вътрешното течение на душата. Тук цялата работа е, да се види през мъртвото понятие на нютоновата сила на притегляне това, което внезапно се устремява към центъра и внася времето, а с него и вътрешния живот.

Да разгледаме сега предмета от друга гледна точка. Обърнете внимание на това, че в смисъла на Кеплер тази първа формула се отнася също и за Земята. Тогава не само Земята описва елипса, но също и вие, намирайки се на Земята, описвате заедно с нея елипси. И това, което става отвън, става вътре във вас във вътрешния процес. Тоест вие трябва да казвате, че този жив произход на елипсата от кръга (казах вече, че това го е получил още Кеплер) съответства на някакъв вътрешен процес във вашия собствен вътрешен организъм. И доколкото се движите по линии, преминаващи така, че радиус-векторът за равни интервали от време описва равни сектори, вие, разбира се, постоянно имате връзка с централното Слънце, определяте своето отношение към собственото Слънце. Да, вие описвате заедно с кривата във времето такъв отрязък, че постоянно се намирате във връзка със Слънцето. Ако искам да се изразя антропоморфично, би трябвало да кажа: трябва постоянно да внимавате да не се подхлъзнете, да не се движите твърде бързо, така че радиус-векторът ви да не описва твърде голяма плоскост. Той би трябвало постоянно да бъде в правилно отношение към Слънцето – външната точка, движеща се по елипса. Тук (според първия закон) движението, което сами правите, се характеризира като чиста линия в пространството. Във втория закон е характеризирано отношението към Слънцето. И когато преминаваме към третия закон, вие имате като вътрешно преживяване отношението към останалите планети и вашата връзка с тези планети. Тази жива връзка просто е изразена от третия закон на Кеплер. Тоест, не само трябва да търсим в човека процесите, които отново ще ни изведат в космоса, но и отново да стигнем към това, дълбоко да осъзнаем външно количественото. И ако само правилно интерпретираме това, което математически прави за нас осезаеми видимите космически процеси, доколкото човек преживява тук математиката, доколкото самият той стои вътре в живата математика, ще успеем да осъществим това.

За това ще говорим утре.

[1] Ернст Мах пише („Die Mechanik in ihrer Entwicklung, historisch-kritisch dargestellt [Развитие на механиката, изложено исторично-критически]“, 1883, 7. Aufl. 1912, S. 226): „Ако все пак останем на полето на фактите, на нас са ни известни само относителните пространство и движение. Относителни са движенията в мировата система … както в птолемеевата, така и в коперниковата интерпретация. И двете интерпретации са еднакво верни, но втората е по-опростена и практична”. – Философът Христиан

Еренфелс (Christian von Ehrenfels) в своята „Kosmogonie „ (Jena 1916, S. 109) говори за предпочитането на „прости“, „естествени“ и „завършени“ хипотези. Тук се отнася предпочитането на коперниковата слънчева система пред птолемеевата.

[2] Ернст Мах – 1838-1916, австрийски физик и изследовател в областта на теорията на познанието

[3] Радиус-вектор (означава се обикновено с r) e вектор, определящ положението на точка в пространството спрямо някоя предварително зададена фиксирана точка, наричана начало на координатната система.(бел.на прев.)

[4] …чрез дедукция се получава целият гравитационен закон на Нютон – подобна дедукция се съдържа в съчинението на Хегел „Enzyklopadie der Philosophischen Wissenschaften“, § 270.

[5] caput mortuum – дословно “мъртва глава”, днес се употребява в смисъл на нещо безполезно, несъществено

[6] Пак ще се върнем към това – за съжаление разглежданията не са стигнали до там