СКАЗКА ОСМА

Дорнах, 3 октомври 1920 г.

Много уважаеми присъствуващи!

Вчера аз се опитах да покажа, по какъв начин хората са се опитвали в източния духовен живот да се приближат до областите на духовния свят и обърнах вниманието на това, как онзи, който искаше да върви по този път за свръхсетивната област, оставаше така да се каже настрана свързващите мостове между себе си и другите хора, в замяна на това обаче избираше един път различен от този, който в социалния живот води първо от един човек до неговите себеподобни чрез говора чрез мислите, чрез възприятието на Аза. И аз показах, как първо се полагаха усилия, вместо да се слуша чрез думите онова, което себеподобният иска да ни каже, което искаме да разберем при него, следователно вместо да се разбира нещо чрез думите, източните мъдреци се стремяха да живеят, в словото. Това живеене в словото беше подсилено след това чрез факта, че думите се подреждаха в определени сентенции, в които стремящият се към мъдростта живееше, които той повтаряше, така че силата на душата, която се добиваше чрез това живеене в думите, нарастваше още повече от повторенията. И аз показах, как по този начин се постигаше нещо в онова душевно състояние, което в охарактеризирания от мен смисъл бихме могли да наречем състояние на Инспирация. Само че мъдреците на древния източен свят принадлежаха на своята раса, вследствие на което при тях азовото съзнание беше по-малко развито отколкото в по-късното време на развитието на човечеството и поради това те се вживяваха в духовния свят по един повече инстинктивен начин. И понеже всичко беше инстинктивно, следователно произтичаше така да се каже един здрав подтик на човешката природа, то не можеше да доведе в от древните времена до патологични увреждания, за които ние също говорихме. После в по-късни времена така наречените мистерии вземаха мерки против настъпването на такива увреждания, както аз се опитах да Ви ги охарактеризирам. Казах, че онези, които сред западната цивилизация искат да се издигнат до духовния свят, трябва да сторят това по друг начин. Междувременно човечеството е напреднало в своето развитие. В душата са се развили други сили и ние не можем просто да възобновим отново стария източен духовен път. Ние не можем да искаме в областта на духовния живот да се върнем по един реакционен начин в предисторическите времена или в по-ранни исторически времена на развитието на човечеството. За западната цивилизация пътят в свръхсетивните светове е този на имагинацията. Само че тази Имагинация трябва да бъде поставена напълно органически в останалия душевен живот. Това може да стане по най-различен начин, както в крайна сметка и източния духовен път не е бил предопределен по еднозначен начин, а можеше да се извърви по най-разнообразен начин. Днес аз искам да опиша пътя за духовния свят, такъв, какъвто той е подходящ за западната цивилизация, искам да опиша този път така, както най-добре може да го практикува онзи, който минава през научния живот на запада.

Наистина в моята книга “Как се добиват познания за висшите светове” е показан един напълно сигурен път в свръхсетивните области, но той описан така, че подхожда за всеки човек, подхожда преди всичко за онези, които не са минали през същинския научен живот. Днес искам да го опиша специално така, както той подхожда повече за човека на науката. Според всички опитности, които имам, за този човек на науката. Според всички опитности, които имам, за този човек на науката трябва да считам като един вид предпоставка – ние ще видим веднага след това, в какъв смисъл се разбира гореказаното – трябва да считам като една правилна предпоставка на този път на познанието запознаването с това, което е изложено в моята “Философия на свободата”. Тази “Философия на свободата” не е написана с такава цел, с каквато днес често се пишат книги. Днес се пишат книги с целта читателят просто да се информира върху съдържанието на съобщението в дадена книга, ----------------------------/текстът не се чете/-------------------онези, които искат само да се запознаят с една книга, с нейното съдържание. Моята “Философия на свободата” е замислена така, че всяка страница трябва да бъде прочетена за непосредствената собствена мислителна дейност, самата книга е само един вид партитура и човек трябва да чете тази партитура във вътрешната мислителна дейност, за да премине от една мисъл към друга чрез собствените сили. Така че при тази книга постоянно се разчита на мислителното съдействие на читателя. По-нататък се разчита на онова, което душата развива, когато взема участие в едно такова сътрудничество. Онзи, който действително е прочел тази книга участвувайки със собствената душевна мислителна работа и не съзнава, че тогава е уловил така да се каже себе си в един елемент на душевния живот, в който по-рано не е обхващал себе си, онзи който не долавя, че е бил така да се каже издигнат от своето обикновено мислене в едно свободно от сетивността мислене, в което се движи напълно, така щото чувствува, как в това мислене е станал свободен от условията на тялото, той не е прочел всъщност тази “Философия на свободата” в истинския смисъл. И който не може да си признае това, той всъщност не е разбрал правилно тази книга. Човек трябва един вид да може да си каже: чрез тази психическа мисловна работа, която съм извършил аз зная сега, що е всъщност чистото мислене.

Особеното е, че онова, което именно трябва да стане в душата при прочитането на моята “Философия на свободата”, въобще се отрича в неговата действителност от философите на запада. При много философи ще намерите обяснения върху това, че съвсем не съществува едно чисто мислене, че всяко мислене трябва да бъде изпълнено поне с остатъци, макар и твърде разредени остатъци на сетивното възприятие Без съмнение би трябвало да вярваме, че такива философи никога не са изучавали действително математика, никога не са се задълбочили в разликата между аналитичната механика и емпирическата механика, щом твърдят подобно нещо. Но с нашето специализиране ние сме отишли толкова далече, че днес често пъти философствуваме, без да имаме въобще и следа от едно познание на математическото мислене. Всъщност човек не може да философствува, без да е схванал поне Духа на математическото мислене. Ние видяхме, как Гьоте се е отнасял към този дух на математическото мислене, макар и сам да казвал, че не може да си припише една специална математическа култура. Следователно всъщност мнозина отричат, че съществува това, което аз бих желал човек да го усвои чрез изучаването на “Философия на свободата”

А сега да предположим, че някой би стигнал в обикновеното съзнание до там, да разработи тази “Философия на свободата” така, както аз току що описах. Тогава естествено той не може да каже: аз се намирам някъде в свръхсетивния свят; защото аз написах нарочно цялата тази “Философия на свободата” така, както тя е написана, защото тя трябваше да се яви първо пред света като един философски труд. Би трябвало само да помислите, какво би било произведено за антропософски ориентираната Духовна наука, ако аз бих започнал с духовнонаучни съчинения. Тези духовнонаучни съчинения биха били считани самопонятно като най-чист дилетантизъм, като лаическа литература от страна на всички философи специалисти----------------/текстът не се чете/--------------------------пиша първо чисто философски. Трябваше да поставя пред света първо нещо, което беше мислено във философския в чистия смисъл, и въпреки това излизаше вън и се издигаше над обикновеното философско естество. Но без съмнение, веднъж трябваше да бъде направен преходът от чисто философското и естественонаучно писане към духовнонаучното писане. Това беше в едно време, когато аз точно бях поканен да пиша върху Гьотевите “Съчинения върху естествената наука”. И сега трябваше да напиша една особена глава в една германска биография на Гьоте. Трябваше да бъде издадена една биография на Гьоте. Това беше в края на 90-те години на миналото столетие. И така аз трябваше да напиша една глава върху Гьотевите “Съчинения върху естествената наука”. Аз я бях вече написал и тя беше предадена на издателя и непосредствено след това излезе моята книга: ”Мистиката в зората на новия духовен живот и нейното отношение към модерния светоглед”, чрез която преведох пътя от чисто философското ориентиране към антропософското ориентиране. И след като тази книга излезе от печат, аз получих обратно моя ръкопис от издателя, придружен само от хонорара, за да не се възпротивя, защото с това беше заплатен данъка на правото. Както се вижда, след излизането на моята горепосочена книга научните върхушки не искаха да имат от мене вече една глава написа на върху естественонаучното развитие на Гьоте.

Следователно аз предполагам сега, че някой е разработил първо от обикновеното съзнание “Философия на свободата” по този начин, както посочих. Тогава този човек ще се намира в едно правилно разположение да предприеме за своята душа това, което нарекох вчера, несъмнено само с няколко думи, първо като път в Имагинацията. Съобразно с нашата западна цивилизация този път към Имагинацията може да бъде застъпен така, като човек полага усилия да се отдаде напълно на външния феноменологичен свят, да остави този феноменологичен свят да действува върху него изключвайки всяко мислене, но така, че да приема в себе си този свят. Нали, нашият обикновен духовен живот в будното състояние протича така, че ние възприемаме и всъщност винаги във възприемането на външния свят пропиваме възприеманото с представи, като в научното мислене втъкаваме съвсем систематично възприеманото с представи, систематизираме го чрез представи и т.н. и т.н. Чрез това, че сме усвоили едно такова мислене, както постепенно изпъква в течение на “Философия на свободата”, ние стигаме действително в състояние да можем да работим така строго вътрешно психически, че когато възприемаме, изключваме мисленето, подтискаме мисленето, като се отдаваме само на външното възприятие. Но за да засилим психическите сили и да погледнем така да се каже в правилния смисъл възприятието, без при поглъщането да ги обработим с представи, можем да сторим това и така че да не обсъждаме в обикновения смисъл тези възприятия с представи, а към това, което може да се види с очите създаваме символични и други образи. Такива символични и други образи можем да създадем и към това, което можем да чуем с ушите, топлинните образи, осезателните образи и т.н. Чрез това, че възприемането се привежда един вид в течение, чрез това, че във възприемането се внася движение и живот, но по такъв начин, както не става в обикновеното мислене, а в символизиращо също и художествено преработено възприемане, чрез това човек стига по-скоро до силата да се остави да бъде проникнат от възприятието като такова. Можем да се подготвим вече добре за едно такова познание чрез това, че действително се възпитаваме в най-строгия смисъл за това, което аз охарактеризирах като феноменализъм, като разработване на явленията. Когато човек се е домогнал действително до материалната граница на познанието и не се стреми да премине през килима на сетивата на инерцията, за да търси след това там всевъзможни метафизически неща в атоми и молекули, а когато е използувал понятията, за да подреди явленията, за да проследи явленията до първичните явления, тогава чрез това той получава вече едно възпитание, което може да държи на страна от явленията всякакви понятия. И тогава ако още символизира, ако представя образно явленията, той добива една мощна психическа сила, за да погълне така да се каже в себе си външния свят свободен от понятия.

Самопонятно, не трябва да се вярва, че това може да се постигне за кратко време. Духовното изследване изисква далече повече работа отколкото изследването в лабораторията или това в астрономическата обсерватория. То изисква преди всичко едно интензивно напрежение на собствената воля. И след като човек е практикувал известно време едно такова символично мислене, ако сме положили усилия да се съсредоточаваме върху образите, които изникват по този начин в душата си позовавайки се на явленията и които иначе бързо преминават, тъй като в обикновения живот бързаме от едно усещане към друго, от едно изживяване към друго; ако сме привикнали да задържаме съзнанието си съзерцателно все по-дълго и по-дълго време върху един образ, който обхващаме напълно с погледа си, който сами сме си създали или някой сведущ ни го е препоръчал, така че този образ да не бъде никакво възпоминание, и ако отново и отново повтаряме този процес, ние укрепваме вътрешната психическа сила и накрая забелязваме, че изживяваме в себе си нещо, за което по-рано не сме имали никаква предчувствие. Най-много човек може – и това не трябва криво да се разбира – най-много човек може да си състави един образ за това, което изживява сега, обаче само вътре в себе си, като си спомня особено живо съновидни представи – само че съновидните представи са все пак винаги възпоминания и не трябва да бъдат отнесени непосредствено към нещо външно и това трябва да дойде насреща ни така да се каже като реакция от собствената вътрешност. Когато човек преживява тези образи, това е нещо напълно реално и той стига до там, да срещне сега в своята собствена вътрешност онова духовно естество, което дава процеса на растежа, което е сила на растежа. Той забелязва, че стига в една част на своята човешка конституция, на своето човешко устройство, която се намира в него, която се свързва с него, която действува в него, но която по-рано той е изживявал само несъзнателно. Как е изживявал той несъзнателно тази част на своето същество?

Аз Ви казах вече, че от раждането до смяната на зъбите една духовно-душевна същност организира целия човек, че след това тази същност се освобождава повече или по-малко. След това обаче между смяната на зъбите и половата зрялост чрез една такава духовно-душевна същност, която един вид се потопява във физическото тяло, се възбужда първо инстинкта на любовта, но също и много други неща. Обаче всичко това става по несъзнателен начин. Но когато чрез такива упражнения, какви то аз охарактеризирах, човек стига до там, да проследи това проникване на духовно-душевното естество в телесната организация, той вижда тогава, как стават такива процеси в човека, как всъщност човекът още от раждането е отдаден на външния свят. Днес това отдаване на външния свят се счита за едно чисто абстрактно възприемане или абстрактно познание. Но това не е така. Когато сме заобиколени от един цветен свят, когато сме заобиколени от един звучащ свят, когато сме заобиколени от един затоплящ свят, накратко, когато сме заобиколени от всичко това, което прави впечатление върху нашите сетива, което чрез преработването на впечатленията с нашите представи отново прави впечатления върху нашата организация, когато изживяваме всичко това съзнателно, ние виждаме, че когато още от детството го изживяваме несъзнателно, заедно със звуковите впечатления, заедно с цветните впечатления приемаме нещо, което прониква като духовно естество нашата организация. И когато например между смяната на зъбите и половата зрялост в нас се събужда чувството на любов, това не е нещо, което израства от нашето тяло, а то е нещо, което космосът ни дава, което Космосът ни дава чрез цветовете, чрез звуците, чрез топлинни течения, които идват при нас. Топлината е също и нещо друго освен топлина, светлината е също и нещо друго освен светлина във физическия смисъл. Звукът е също и нещо друго освен звук във физическия смисъл. Когато имаме сетивни впечатления, съзнателно е наистина само онова, което първо – бих могъл да кажа – е външният звук, външният цвят. Обаче чрез това отдаване /на външния свят/ действува не онова, за което модерната физика или физиология сънува, движение на етера, движение на атомите и тем подобни, а действува Дух, действуват сили, които едва тук във физическия живота между раждането и смъртта правят от нас това, което ние сме като хора. И когато вървим по такива пътища на познанието, каквито аз охарактеризирах, ние съзираме, как сме организирани от външния свят. Ние проследяваме съзнателно това, което живее в нас, като преди всичко получаваме едно чувство за това, че във външния свят съществува дух. Именно чрез феноменологията ние стигаме до там да видим, как във външния свят има дух. Не когато се занимаваме с една абстрактна метафизика, а именно чрез феноменологията ние стигаме до познанието на духа, когато възприемаме външния свят, когато повдигаме до съзнанието това, което иначе правим несъзнателно; ние възприемаме, как чрез света на сетивата в нас прониква духът и ни организира.

Вчера аз ви казах, че източният мъдрец не обръща така да се каже внимание на значението на говореното, на значението на мисленето, на значението на възприятието на Аза и чувствува нещо различно, свързва други отношения, душевни отношения към тези неща, към говора, защото говорът, възприятието на мислите, възприятието на Аза отклоняват първо от духовния свят и ни превеждат социално към другите хора. Така да се каже в обикновения физически живот ние изкупваме съществуване то в социалния живот чрез това, че правим езика, говора пропусклив, правим мислите прозрачни, правим възприятието на Аза прочувствен /пропусклив за чувството, бележка на преводача/. Източният мъдрец приемаше отново непропускливостта на думата за чуването и живееше в словото. Той приемаше непрозрачността на мисълта и живееше в мисълта и т.н. Ние на запад сме заставени повече към това, при пътя в свръхсетивните светове да поглеждаме обратно към човека.

Нека сега си припомним, че човекът носи вътре в себе си определен вид организация на сетивата. Аз обясних, че човекът има вътре в себе си три сетива, чрез които възприема своята вътрешност точно така, както иначе възприемаме външния свят. Ние имаме едно сетиво на равновесието, чрез което се чувствуваме по един подходящ за нас като хора начин в пространството, в пространственото положение и чрез това може да работим в нашата воля в това пространство. Ние имаме едно сетиво на движението, чрез което знаем, също когато се движим на тъмно, чрез вътрешното чувство, че се движим, не така, че да възприемаме нашите собствени движения сравнявайки нашето положение с това на другите предмети, покрай които минаваме. Ние имаме именно едно сетиво на движението. И ние имаме едно сетиво на живота, чрез което възприемаме нашето общо състояние, възприемаме така да се каже нашето вътрешно жизнено положение постоянно в променящо се състояние. Тези три вътрешни сетива работят заедно с волята именно в първите 7 години от живота на човека. Той се изправя според сетивото на равновесието, от едно същество, което не може да ходи, което по-късно може само да пълзи, става едно същество, което може да стои изправено и да върви. Това е едно изправено ходене произведено чрез сетивото на равновесието, едно поставяне в света чрез сетивото на равновесието. Също така ние се развиваме до пълни човеци чрез сетивото на движението, чрез сетивото на живота. Който може да наблюдава със същата обективност, както се извършват наблюденията в лабораторията, в кабинета по физика, който може да наблюдава така обективно, как човекът развива своето духовно-душевно и физическо естество, той ще види вече, че онова, което е организирало човека изцяло и което е живяло организиращо в него предимно през първите 7 години от живота, се еманципира и по-късно от времето на смяната на зъбите приема една друга форма. Тогава – бих могъл да кажа – човекът не е вече така силно свързано със своята вътрешност с човешкото равновесие, с човешкото движение, с човешкия живот. Обаче едновременно с еманципирането от равновесието, движението, живота се развива още нещо друго. Развива се определена проява на други три сетива, на сетивото на обонянието, на сетивото на вкуса, и на сетивото на осезанието. Извънредно интересно е да се наблюдава във всички подробности, как детето – това става несъмнено ясно в една по-ранна възраст, но то е налице и по-късно за онзи, който се обучава да възприема достатъчно ясно – как детето се ориентира в живота, ориентира се чрез сетивото на обонянието, чрез сетивото на вкуса, чрез сетивото на осезанието, и как по определен начин, докато човек проявява навън всичко това, което представлява сетивото на равновесието, сетивото на движението, сетивото на движението, той привлича навътре всичко, което е качества на сетивото на обонянието, на сетивото на вкуса и на сетивото на осезанието. Едното е един вид издишвано, другото е вдишвано през един по-дълъг период на живота, така че в нашия организъм се срещат проникващите навън сили на равновесието, на движението, на живота, и проникващите от вън навътре сили на качественото ориентиране на обонянието, на вкуса, на осезанието. А това се произвежда благодарение на факта, че проникват едни в други едната троичност на сетивата и другата троичност на сетивата. Благодарение на това, че те проникват едни в други се ражда едно здраво себесъзнание в човека, благодарение на това едва човекът се чувствува така да се каже като едно истинско себе. И както сме изолирани от външната духовност – разбира се от само себе си, това трябва да бъде така, защото иначе ние не бихме станали никакви социални същества във физическия живот – както сме изолирани от тази духовност чрез езика /говора/, чрез възприятието на мислите, чрез възприятието на Аза по отношение на другите хора, така и когато качествата на обонянието, на вкуса и на осезанието се разрастват срещу равновесието, движението, живота ние сме прекъснати към вътрешността от тази троичност: живот, движение и равновесие, които биха се открили непосредствено на самите нас. Опитностите на сетивото на обонянието, на сетивото на вкуса, на сетивото на осезанието се наслояват така да се каже пред онова, което бихме изпитали като сетиво на равновесието, като сетиво на движението, като сетиво на живота. А в това се състои резултатът на онова развитие към Имагинацията, за които Ви говорих, че както източният човек спира пред говора, за да живее в него, спира пред мисълта, за да живее в нея, спира пред възприятието на Аза, за да живее в това възприятие и да проникне по този на чин навън в духовния свят, също така и ние стигаме до там чрез

Имагинацията, поглъщайки външното възприятие така да се каже лишено от представи, да упражняваме сега един вид дейност противоположна на тази, която източният човек упражнява по отношение на говора, на възприятието на мисълта и на възприятието на Аза. Той спира при тези последните, остава при тях, вживява се в тях. Стремящият се към Имагинацията се провира през обонянието, вкуса и осезателното възприятие, прониква във вътрешността, така щото тогава, оставайки необезпокояван от обонятелното, вкусовото и осезателното възприятие, срещу него застава онова, което може да се изживее с равновесието, движението и живота.

Това е един велик момент, когато човек проникне през всичко това, което аз охарактеризирах като сетивна троица на обонятелното, вкусовото и осезателното сетиво, когато той проникне през всичко това и има така да се каже разголено пред себе си това, което се намира там в движението, в равновесието, в живота.

Особено интересно е, след една такава подготовка, да проследим онова, което ни се предлага често пъти от западната мистика. Без съмнение, аз съм далече, твърде далече от това да не призная поетичното, красивото, изобилието на фантазията, които някои мистици проявяват. Аз се удивлявам на онова, което например са. Тереза е поднесла, което са поднесли Мехтхилд от Магдебург и други, даже и Майстер Екардт и Йоханес Таулер; обаче за онзи, който е един истински духовен изследовател, се разкрива всичко това. Разкрива се всичко това, което се ражда, когато човек върви по пътя за вътрешността и не прониква през областта на обонянието, на вкуса, на осезанието. Прочетете у някои отделни хора, които са описали ясно това, което са изживели по този начин. Те говорят за едно вкусване на вътрешността, за едно вкусване по отношение на онова, което живее като духовно-душевно естество вътре в човека; те говорят също за едно мирисане и в известен смисъл говорят също и за едно осезание. И онзи, който знае да чете правилно, ще види съвсем ясно при една Мехтхилд от Магдебург например или при една св. Тереза: те вървят по този път към вътрешността, но не могат да преминат през областта на обонянието, на вкуса и на осезанието и описват в красиви поетически образи, но все пак описват само онова, което се нарича да мирише човек себе си вътрешно, да вкусва себе си вътрешно, да се осезава вътрешно.

Да, трябва да признаем, че да се види истинският образ на действителността с действително духовно развито сетиво, това не е така приятно както да слушаш да ти се разказва за една сладострастна мистика – защо то все пак тя е сладострастна. Всъщност такава мистика задоволява само един рафиниран, насочен навътре егоизъм на душата. Както казах, да се удивлявам на тази мистика, както иначе хората и се удивляват, мога също и аз, но като истински духовен изследовател човек трябва да знае, че тази мистика спира на половината на пътя, че онова, което се проявява в красивите поетически образи на Мехтхилд от Магдебург и т.н., на св. Тереза, в действителност не е нищо друго освен онова, което човек помирисва, вкусва, осезава, преди да е стигнал до действителната вътрешност. При известни обстоятелства истината е неприятна, може би понякога и ужасна. Обаче на днешното човечество не му подобава да стане рахитично чрез една мъглива, несъвършена мистика. На днешното време му прилича единствено това, да проникне с мощна духовна сила в действителната вътрешност на човека, с онази сила, която сме постигнали много по-дисциплинира но за външния свят в естествената наука, и сме я постигнали не напразно. Ние я приемаме по нейната дисциплинирана, методическа страна. И именно когато човек е усвоил тази естествена наука, тогава той знае също от една страна да цени правилно онова, което идва от една мъглива мистика, но знае също, че тази мъглива мистика не е онова, което трябва да култивира днес едно духовно течение, а това духовно течение трябва да се стреми да добие едно ясно схващане на собственото човешко същество, за да се роди чрез това едно ясно духовно схваща не на външния свят.

Аз зная, че ако не бих говорил така, както трябва да говоря съобразно с истината, биха ме последвали всички бръщолевещи, мъгливи мистици, които се стремят към мистиката, за да задоволят едно вътрешно духов но сладострастие. Но не за това може да се касае във всичко, което култивираме и развиваме от тук, а само за това, да намерим сили за живота, сили, които като духовни сили могат да влизат в нашия научен и социален живот.

Когато сме проникнали така до това, което живее в сетивото на равновесието, в сетивото но живота, в сетивото на движението, ние сме стигнали тогава до това, което първо поради неговата прозрачност изживява ме като истинска вътрешна същност на човека. От устройството на самите неща ние знаем: сега не може вече да се проникне по-надълбоко. Но тогава ние имаме също в достатъчно изобилие това, от което се нуждаем. Защото онова, което мъгливите мистици сънуват, него ние не намираме. Но намираме една истинска органология и намираме преди всичко в нашата вътрешност истинската същност на онова, което е в равновесие, което е в движение, което е проникнато от живот. Това намираме ние в нашата вътрешност.

И тогава, когато минали през това, тогава е настъпило нещо съвсем особено. Тогава ние навреме забелязваме нещо. Аз предположих, че онзи, който се стреми към истинско духовно познание, първо е разработил мисловно “Философията на свободата”. След това той я оставя и е поел пътя на съзерцанието, на медитацията насочена към вътрешността. Той е проникнал до равновесието, до движението, до живота. Такъв ученик живее в този живот, в това равновесие, в това движение. И протичащо напълно успоредно, без да сме направили нещо друго, освен да практикуваме този път на съзерцанието, на медитацията, протичащо на пълно успоредно сега от нашата мислителна работа по отношение на “Философия на свободата” е станало нещо съвършено друго, т.е. онова, което може да бъде изживяно в чистото мислене чрез една такава “Философия на свободата”. Благодарение на това, че сме работили вътрешно психически в една съвършено друга област, това се е превърнало в нещо съвършено друго. То е станало по-пълно, по-натежало със съдържание. И докато от едната страна сме проникнали в нашата вътрешност, задълбочили сме Имагинацията, ние сме изнесли вън от обикновеното съзнание онова, което всъщност сме постигнали чрез мисловата работа във “Философия на свободата. От мисли, които по-рано са плували повече или по-малко абстрактно в чистото мислене, ние сме направили пълносъдържателни сили, които сега живеят в нашето съзнание, и това, което по-рано беше чиста мисъл, е станало инспирация. Ние сме развили имагинацията, а чистото мислене се е превърнало в инспирация. И напредвайки по този път, ние стигаме до там, да можем да държим сега отделно едно от друго – защото сме ги добили по два строго различаващи се един от друг пътища – онова, което получаваме като Инспирация от чистото мислене, животът, който на по-ниска степен е едно мислене, след това едно издигнато до Инспирация мислене, и от друга страна онова, което изживяваме като състояние на равновесие, като състояние на движение, като състояние на живот. И сега ние можем да свържем едно с друго двете изживявания, двата видове изживявания. Можем да свържем външното с вътрешното. Чрез свързването на инспирацията и имагинацията ние отново стигаме до интуицията. Какво сме извърши ли ние всъщност тук? Искам да Ви охарактеризирам това още от една друга страна. Първо обаче трябва да обърна вниманието Ви върху това, как из точният човек се е издигал по-нататък, след като се е развил мантрически, след като е живял в говора, в словото и после преминавал в това, да изживява не само в ритъма на говора, преминавал да изживява по опре делен начин съзнателно процеса на дишането, да изживява по определен начин изкуствено процеса на дишането, като го разнообразявал по най-различен начин. Това е за него една следваща по-висша степен – която отново не е приложима непосредствено на запад. Какво постига следователно източният ученик на йогата, като се отдава на съзнателното и регулирано разнообразно дишане? Той изживява тогава в дишането нещо твърде особено. Той изживява в дишането онова, което се намира във въздуха, когато схващаме този въздух не само физически, а когато го свързваме с нас и чрез това можем да го схващаме духовно. Човек който става истински ученик на йогата, изживява във вдишването онова, което го организира, организми намира го духовно, което не е изчерпало своята задача в този живот до смъртта, а което, прониквайки в нас чрез духовността на външния въздух, създава в нас нещо, което минава през вратата на смъртта. Да изживява човек съзнателно процеса на вдишването, това значи той да изживява онова в себе си, което е нещо вечно, което продължава да живее, след като тялото е отложено. Защото да изживее човек съзнателно процеса на дишането, това значи той да изживее реакцията на вътрешността на вдишването, значи да изживее онова, което в нашето духовно-душевно съществуване е предшествувало раждането или да речем предшествувало е нашето зачатие, което вече е сътрудничело върху оформянето на нашия зародиш, което по-нататък е работило върху нашето детство в нашия организъм. Да схване човек съзнателно процеса на дишането, това значи да схване себе си отвъд раждането и смъртта. Напредването от изживяването на говора, на словото, към изживяването на процеса на дишането означаваше едно изживяване по-нататък в инспиративното схваща не на вечното в човека. Ние западните хора трябва да изживеем така да се каже същото в една друга сфера.

Що е всъщност процесът на възприятието? Процесът на възприятието не е именно нищо друго освен един изменен процес на дишане. Когато вдишваме въздух, този въз дух натиска върху нашата диафрагма, върху нашия организъм. Мозъчната вода е изтласкана през канала на гръбначния стълб на горе към мозъка. Чрез това се установява една връзка между дейността на мозъка и вдишването. И онова от процеса на вдишването, което се специализира по този начин в мозъка, то действува в дейността на сетивата като възприемане. Така щото – бих могъл да кажа – възприемането е един клон на вдишването. След това отново при издишването: мозъчната вода отива надолу, тя упражнява натиск върху кръвообращението. Слизането на мозъчната вода е свързана с дейността на волята и това отново е свързано с издишването. Обаче онзи, който действително изучава “Философия на свободата”, ще открие, че в онова мислене, което постигаме като чисто мислене, волята и мисленето се сливат. Чистото мислене е всъщност една проява на волята. Ето защо онова, което е мислене, което е чисто мислене, е сродно с това, което източният човек изживява в процеса на издишването. Чистото мислене е сродно с процеса на издишването, както възприемането е сродно с процеса на вдишването. Ние трябва така да се каже да минем същия процес, който източният човек минава със своята философия Йога, обаче изместен към вътрешността на човека. Тази философия Йога почива на едно регулиращо вдишване, издишване, и улавя по този начин вечното в човека. Какво може да направи източният човек? Той може да се издигне до едно ясно за него психическо изживяване от една страна на възприятието, а от друга страна на мисленето. И той може да свърже във вътрешно изживяване онова, което иначе се свързва абстрактно и формено само в покой, възприемане и мислене, така че да изживява вътрешно духовно-душевно това, което се изживява физически при вдишването и издишването. Ние изживяваме физически вдишването и издишването, в тяхната хармония ние изживяваме съзнателно вечното. В обикновеното изживяване ние изживяваме възприятието на мисълта; когато направим подвижен нашия психически живот, ние изживяваме движението на махалото, ритъма, постоянното вибриране едно в друго на възприемането и на мисленето. И както за източният човек във вдишването и издишването се развива една по-висша действителност, така, когато западният човек развие в себе си живия процес на измененото вдишване във възприемането, измененото издишване в чистото мислене, когато втъкава едно в друго понятие, мислене и възприятие, се развива така да се каже едно духовно-душевно дишане на мястото на физическото дишане при философията Йога. И чрез това ритмично движение, чрез това ритмично дишане във възприятието и в мисленето той се развива постепенно нагоре до истинската духовна действителност в Имагинация, в Инспирация и в Интуиция. И когато в моята “Философия на свободата” аз обърнах само философски вниманието на това, че истинската действителност се получава от едно сливане на възприятие и мислене, понеже тази “Философия на свободата” беше замислена като една вътрешна култура, трябваше да бъде обърнато вниманието върху онова, което западният човек трябва да упражнява, за да се издигне сам в духовния свят. Източният човек казва: систола, диастола, вдишване, издишване. На място на това западният човек трябва да постави: възприятие, мислене. Източният човек казва: развитие на физическото дишане; западният човек казва: развитие на духовно-душевното дишане в процеса на познанието чрез възприемане и мислене.

Това трябваше така да се каже да бъде срещупоставено на онова, което – бих могъл да кажа – можа да бъде изживяно като задънената улица по следния начин. Беше през 1841 година, когато Мишеле, берлинският философ, публикува оставените в наследство натурфилософски съчинения на Хегел. Хегел беше работил заедно с Шелинг в края на 18-то столетие за създаването на една натурфилософия. Шелинг като млад разпален дух беше построил първо по един забележителен начин от това, което той наричаше интелектуален възглед, своята натурфилософия. Обаче той стигна до една точка, от която не можа да отиде по-нататък. Той стигна до точката, където се задълбочи в мистиците. За неговото задълбочаване в мистиката говорят по такъв чудесен начин неговата книга “Бруно или върху божествения и естествен принцип на нещата”, или неговата хубава книга “Човешката свобода или произходът на злото”. Но всичко това не отиде по-нататък. Шелинг започна да мълчи, само постоянно обещаваше, че трябваше да излезе още една философия, която трябваше да разкрие същинските тайни сили, които се показваха само загатващо в неговата дотогавашна натурфилософия. И когато Хегеловата Натурфилософия бе издадена от Мишеле през 1841 година, положението беше такова, че Шелинг все още не беше съобщил на света онова, което че сто пъти беше обещавал, неговата същинска философия на откровението. Той беше повикан в Берлин. Но и онова, което той можа да предложи там, не беше истински дух, който трябваше да проникне онова, което той беше основал като натурфилософия. Той се беше стремил към един интелектуален възглед. Но това беше също такова нещо, при което той спря, защото не можеше да проникне чрез Имагинация в онази област, за която Ви говорих днес. И така той спря на това място. А Хегел, който беше повече един рационалистичен дух, прие мисълта на Шелинг и, като внесе чисти мисли върху наблюдението на природата, доведе я по-нататък. Тогава се роди Хегеловата натурфилософия. И така ние имахме обещанието на Шелинг за едно обяснение на природата на духа, което никога не бе изпълнено, и така имахме една Хегелова натурфилософия, която бе изоставена от природоизследването във втората половина на 19-то столетие – във всеки случай неразбрана, но тя трябваше да остане неразбрана, защото по отношение на действителното наблюдение на природата, по отношение на феноменологията на природата не можеше да се добие никакво отношение към това, което Хегеловата натурфилософия предлагаше като мислово съдържание. Това е – бих могъл да кажа – едно чудесно съвпадение, как Шелинг отива от Мюнхен в Берлин, как там очакваха нещо велико от него, как обаче той не знае да съобщи нищо. Това беше едно разочарование за всички онези, които вярваха, че чрез Хегеловата натурфилософия ще могат да получат от чистата мисъл откровения върху природата. Така – бих могъл да кажа – чрез това се доказа исторически, че Шелинг беше напреднал до интелектуалните възгледи, но не можа да стигне до действителната Имагинация; чрез това, че Хегел също показа, че с чистото мислене, ако човек не се издигне до имагинацията, не може също да се стигне до инспирацията, следователно до тайните на природата, бе доказано, че с това в развитието на запада се беше стигнало до една задънена улица. Хората не знаеха да срещупоставят скептицизмът, хората не знаеха да срещупоставят нищо, което беше пропито с дух. И именно онзи, който с любов се е задълбочил в онова, което са Шелинг и Хегел, който благодарение на това можеше да види онова, което не можа да стане чрез философията на запада, той трябваше да се стреми към Антропософия, към антропософски насочена Духовна наука за западния свят, за да имаме нещо, което черпи от духа така, както източният човек е черпил от духа чрез систола и диастола и тяхното съвместно действие. Ние в западния свят направихме възприятието и мисленето да звучат духовно-душевно едно в друго, като се издигаме до една наука, която не е само абстрактна, а една жива наука, която затова обаче е също онази наука, която ни позволява да живеем в елемента на истината. И след цялата несполука на кантианизма, на шелингианизма, на хегелиализма, ние се нуждаехме от една такава философия, която можеше да покаже чрез откровението на духовния път, как истина и наука се намират една към друга в тяхното истинско отношение, в която за благото на по-нататъшното развитие на човечеството може да живее действително истина.