СКАЗКА СЕДМА

Дорнах, 2 октомври 1920 г.

/Държана като допълнение към серията от сказки “Граници на пиродопознанието”/

Много уважаеми присъствуващи!

От моите изложения върху Границите на природопознанието би трябвало да се разбере поне като намек, каква разлика съществува между това, което в Духовната наука се нарича познание на висшите светове и онова познание, за което говорим от обикновеното съзнание във всекидневния живот или в обикновената наука. Във всекидневния живот и в обикновената наука ние спираме по отношение на нашите познавателни сили при онова, което сме постигнали чрез възпитанието, чрез обикновеното възпитание, което ни е довело до определена точка на живота и при това, което можем да направим чрез това възпитание от наследените качества, от общите човешки качества. Онова, което в антропософски ориентираната Духовна наука се нарича познание на висшите светове, почива на факта, че поемаме в ръцете си така да се каже по-нататъшното възпитание, едно по-нататъшно развитие, че добиваме едно съзнание за това, че също както като дете можем да напреднем до добиването на обикновеното съзнание, така и по-нататък в течение на живота можем да се издигнем чрез себевъзпитание до едно по-висше съзнание. И на това по-висше съзнание се разкриват тогава първо онези неща, които иначе напразно търсим на двете граници на природопознанието, на материалната граница и на границата на съзнанието, при което тук под съзнание разбираме обикновеното съзнание. За такова едно повишено съзнание, чрез което за човека става достъпна една по-висока степен на действителността в сравнение с обикновената всекидневна действителност, за такова една съзнание, за което ние говорихме, са говорили в древни време на мъдреците. Те са се стремили към едно такова по-висше развитие чрез онези средства за вътрешно себевъзпитание, които са отговаряли на техните расови особености, на тяхната степен на развитие. Едва когато познаем, какво се разкрива на човека чрез едно такова по-висше развитие, ние забелязваме, съзираме напълно смисъла на онова, което лъчезари към нас от древните източни документи на мъдростта. Когато после трябва да охарактеризираме онова, което показва, какъв път на развитие са поели тези мъдреци, ние трябва да кажем: това беше един път на инспирацията. Тогавашното човечество е имало така да се каже именно заложби за Инспирацията. И ще бъде добре, за да разберем тези пътища на развитието във висшите области на познанието, ако първо си изясним като подготовка, какъв е бил всъщност пътят на развитие на тези древни източни мъдреци. Само че предварително трябва да забележа, че този път съвсем не може вече да бъде път на нашата западна цивилизация, защото човечеството се намира в процес на развитие, то напредва в своето развитие. И както мнозина са направили това – онзи, който иска отново да се върне към древните указания на източната мъдрост, за да тръгне в пътя на висшето развитие, той иска всъщност да завинти обратно развитието на човечеството или също показва, че няма никакво разбиране за напредъка на човечеството. С обикновеното съзнание ние живеем в нашия мисловен свят, в света на нашите чувства, на нашата воля и основаваме онова, което се вълнува нагоре и надолу в душата като мисъл, като чувство и като воля, като познаваме. Също и външните възприятия, възприятията на физическия сетивен свят са тези, при които всъщност нашето съзнание се пробужда.

Сега става въпрос да разберем, че за източните мъдреци, за така наречените посветени на изток е било необходимо едно друго поведение, различно от онова, което човекът има в обикновения живот по отношение третирането на възприятията, на мисленето, на чувствуването, на волението.

Ние можем да стигнем до едно разбиране на онова, което е съществувало тогава като път на развитието във висшите светове, само тогава, когато обърнем внимание на следното: в определена възраст на живота ние развиваме до една по-висока свобода, до една по-висока независимост онова, което наричаме духовно-душевно естество. Ние можахме да обясним, как със смяната на зъбите онова духовно-душевно естество, което през първите детски години действува организиращо в тялото, се освобождава така да се каже, как след това човекът живее със своя Аз свободно в това духовно-душевно естество, как това духовно-душевно естество му се подчинява, докато по-рано – ако мога да се изразя така – то беше заето с това, да организира тялото. Но когато се врастваме все повече и повече в живота, се явява онова, което за обикновеното съзнание не позволява отначало развитието в духовния свят на това духовно-душевно естество, което е станало свободно. В нашия живот между раждането и смъртта като хора ние трябва да изминем пътя, който ни поставя като годни същества във външния земен свят. Трябва да развием онези способности, които ни позволяват да се ориентираме във външния физически-сетивен свят. Трябва да усвоим също и онези способности, които правят от нас един полезен, годен член в съвместния социален живот с други хора.

Онова, което се явява тук, е нещо троично. Нещо троично ни довежда в една правил на връзка особено с външния човешки свят, регулира нашите взаимоотношения с външния човешки свят: това е говорът, това е способността да разбираме мислите на нашите себеподобни, това е също способността да разбираме, така да се каже да възприемаме Аза на другите хора. Като казваме тези три неща: възприятие на говора, възприятие на мислите, възприятие на Аза, ние изказваме нещо, което изглежда просто, но което за онзи, който се стреми по сериозен, съвестен начин към познание, никак не е така просто. Ние говорим обикновено само за пет сетива, към които по-новата физиология прибавя още няколко вътрешни. Следователно ние нямаме една пълна система на сетивата в официалната наука. Сега върху този въпрос аз ще говоря тук пред Вас. Днес обаче искам само да отбележа, че е илюзия, когато се мисли: със сетивото на слуха, с устройството на слуха и с онова, което една съвременна физиология сънува като устройство на слуха, е вече дадено също и разбирането на говора. Също както имаме едно сетиво на слуха, така ние имаме и едно сетиво на говора. С това не разбираме онова сетиво, което ни ръководи в говора, както счита днешната наука, а разбираме онова сетиво, което ни прави способни да разбираме също така възприятието на говора, както слуховият орган ни прави способни да възприемаме звуците като такива. И когато някога ще имаме една пълна физиология, тогава ще знаем, че това сетиво на говора е напълно аналогично на другото сетиво, че то с право може да се счита като едно собствено сетиво. Само че то е повече разпростряно в човешкия организъм отколкото някои други по-локализирани сетива. Но то е едно сетиво, което може да бъде рязко разграничено. И също така ние имаме едно сетиво, което се разпростира обаче почти върху цялото наше тяло, сетиво за възприемане мислите на другите хора. Защото онова, което възприемаме в думата, в словото, не е още мисълта. Ние се нуждаем от други органи, от една друга организация, различна от тази служеща само за възприемане на словото, когато чрез словото искаме да разберем мисълта, която другият ни предава.

И също така ние сме надарени с едно без съмнение разпростряно върху целия наш телесен организъм сетиво, което можем да наречем възприятие на Аза на другите хора. Също и в това отношение нашата философия от по-ново време е навлязла в своя начален стадий – бих могъл да кажа – защото днес често можем да чуем да се казва: срещаме един друг човек, знаем, че един човек е формиран така и така; чрез това, че съществото, което срещаме, се явява оформено така, както знаем за самите нас, че сме следователно хора, че сме надарени с Аз, ние несъзнателно заключаваме: аха, тоя също има един Аз. Това противоречие на всякакво психологическо състояние на нещата. Който може да наблюдава действително, знае, че имаме работа с едно непосредствено възприятие, а не с едно заключение по аналогия, чрез което стигаме до възприятието на другия, на чуждия Аз. Всъщност само един приятел – бих могъл да кажа – или един родственик на Гьотингенската Хусерлова Школа, Макс Шелер, е стигнал до това разбиране на непосредственото възприятие на Аза на другия. Така щото – бих могъл да кажа – по посока нагоре ние можем да различаваме над обикновените човешки сетива още три сетива, сетивото на говора, сетивото на мислите и сетивото на Аза. Тези сетива излизат наяве в същия размер в течение на човешкото развитие, в който размер излиза наяве именно онова, което от раждането до смяната на зъбите постепенно се отделя в онази същност, която аз Ви охарактеризирах.

Тези три сетива ни насочват първо към взаимоотношенията с останалото човечество. Ние сме въведени така да се каже в социалния живот между другите хора чрез това, че имаме тези три сетива. Обаче пътят, който поемаме чрез тези три сетива, този път се поемаше от древните, а именно индийските мъдреци по друг начин с цел да се постигне висшето познание. За тази цел на висшето познание душата не се движеше според думите по такъв начин, че чрез тези думи да се стигне до разбирането на онова, което един друг казваше. Душата с нейните сили не беше насочена към мислите така, че при това да възприема мислите на другите, и тя не беше насочена към Аза така, че да възприема съчувствувайки този Аз на другия. Тази форма на ориентиране беше оставена на обикновения живот. Когато мъдрецът излизаше от своя стремеж към висшето познание, от своето пребиваване в духовните светове и отново се връщаше в обикновения свят, тогава той се нуждаеше от тези три сетива в обикновения смисъл. Обаче тогава, когато искаше да развие метода на висшето познание, той използуваше тези три сетива по друг начин. Той не оставяше така да се каже силата на душата да проникне през словото при слушането, при възприемането на говора, за да стигне разбирайки чрез словото на другия човек, а оставаше при самото слово. Той не търсеше нищо зад словото, зад думите. Той насочваше потока на душевния живот само до словото. Чрез това мъдрецът получаваше едно засилено възприятие на словото. Той се отказваше от разбирането на нещо друго чрез словото. Живееше с целия си душевен живот в словото; даже използуваше словото съотв. редуването на думите така, че можеше да се вживее изцяло в словото. Той образуваше определени сентенции, прости, сентенции от тежащи думи, в които се стремеше да живее изцяло в словозвучието, в тона на словото. И с цялата си душа се сливаше със звука на словото, което изричаше. Това довеждаше тогава до развитието на един такъв живот в сентенции, в така наречените “мантри”. Изкуството на мантрите, живее нето в сентенции се състои в това, че чрез сентенциите човек не разбира само съдържанието на думите, а той изживява самите сентенции като нещо музикално, свързва самите сентенции със собствената си душевна сила, пребивава душевно в сентенциите, чрез постоянно повтаряне укрепва своята душевна сила, която живее в сентенциите, чрез постоянно и постоянно изричане на тези сентенции засилва своята душевна сила. Това изкуство бе постепенно развито до висока степен и то преобразяваше онази сила, която иначе носим в душите си, за да разберем чрез словото другия човек, преобразяваше тази сила в една друга. При изричането и повтарянето на мантрените сентенции в душата се раждаше една сила. Чрез повторението на мантрите в душата се раждаше една сила, която не пренасяше единия човек към другите хора, а го пренасяше в духовния свят. И когато някой е възпитал по този начин душата си чрез мантрите, когато е стигнал до там, да долавя вътрешно тъкането и течението на тази душевна сила – която иначе остава несъзнателна, именно защото иначе цялото внимание е насочено към разбирането на другия чрез словото – когато човек е стигнал до там, да чувствува такава сила като душевна сила, както иначе той чувствува напрежението на мускулите, когато иска да извърши нещо с ръката; тогава той е узрял да схване онова, което се крие в силата, в по-висшата сила на мисълта. В обикновения живот ние се стремим чрез мисълта да стигнем до другия човек, да се свържем с другия човек. Обаче с тази сила ние улавяме мисълта по съвършено друг начин. Ние улавяме тъкането на мисълта във външната действителност. Ние се вживяваме във външната действителност. Ние се издигаме с нашия живот до това, което аз Ви описах като Инспирация.

И тогава по този път се стига също до там, че вместо съответният човек да се пренесе със своя живот до Аза на другия човек, той се пренася до азовете на индивидуализирани духовни същества, които ни заобикалят също така, както ни заобикалят съществата на сетивния свят. Това, което Ви описвам тук, то беше за древния източен мъдрец нещо самопонятно. Той се издигаше така да се каже душевно до възприятието на един духовен свят. Той добиваше до висока степен това, което можем да наречем Инспирация и беше организиран именно за тази Инспирация. Той нямаше нужда както западния човек да се страхува, че при това странствуване вън от тялото може някакси да изгуби своя Аз. И в по-късни времена, понеже човечеството се беше вече развило напред, когато настъпи също състоянието, благодарение на което човек много лесно можеше да излезе във външния свят без своя Аз бяха взети предварителни мерки, положени бяха предварителни грижи. Положени бяха предварителни грижи за това, щото съответният, който трябваше да стане ученик на висшата мъдрост, да не влиза в този духовен свят неръководен и да не изпадне в онази патологична съмнителност, за която Ви говорих тук през тези дни. Но и без това, поради свойствата на расата в онези древни източни времена от това не трябваше много да се опасяват. Обаче при по-нататъшния напредък на човечествотото представляваше вече опасност. От тук и онази предпазливост, която се прилагаше строго в източните школи на мъдростта, насочвайки ученика да не се позовава на някакъв външен авторитет – това, което днес наричаме авторитет и разбираме под авторитет, се появи едва в западната цивилизация – а чрез едно самопонятно приспособяване се полагаха усилия да бъде развито в ученика едно позоваване на ръководителя, на гуруто. Това, което ръководителят живееше, как ръководителят стоеше в мъдростта без съмнение, даже също без склонност към съмнение в духовния свят, това долавяше просто ученикът и при това долавяше, при това възприятие той самият оздравяваше до такава степен при проникването в Инспирацията, че не можеше да го засегне патологичната съмнителност.

Обаче също и така, когато онова, което е духовно-душевно, се излъчва съзнателно от физическото тяло, получава се нещо друго. Получава се именно това, че тогава човек отново трябва да установи една връзка с физическото тяло, която връзка сега трябва да стане по-съзнателна. Тази сутрин аз казах, че не трябва да настъпи патологичното състояние, при което така да се каже човек се потопява във физическото тяло завладян от егоизма, без любов, защото по този начин той обхваща по погрешен начин своето физическо тяло. По естествен начин – така казах аз – човек обхваща своето физическо тяло, когато между 7-та и 14-та година отпечатва в това тяло инстинкта на любовта. Обаче точно и това естествено отпечатване на инстинкта на любовта може да протече патологично. Тогава се получават именно онези смущения, които тази сутрин описах като патологични. Без съмнение това можеше да се случи също и на учениците на древните източни мъдреци, че тогава, когато се намираха вън от тяхното физическо тяло, те не намираха отново възможността да свържат по един правилен начин духовно-душевното с това физическо тяло. Тогава беше използувана една друга предпазна мярка, една предпазна мярка, до която са прибягнали някои от психиатрите, когато трябваше да лекуват хора засегнати от агорафобия или от други подобни заболявания. Това са измивания, студени измивания. Това са напълно физически предпазни мерки, към които може да се прибегне. И когато слушате че в източните мистерии това са школите на посвещението, школите които трябваше да доведат учениците до Инспирацията – когато слушате да се казва, че от една страна се използуваха предпазните мерки за превързване към учителя, към гуруто, Вие слушате от друга страна да се говори за всевъзможни неща във връзка с предпазните мерки чрез измивания и други подобни. Когато разбираме човешката природа така, както можем да я разберем чрез Духовната наука, тогава ние разбираме също и онова, което иначе звучи загадъчно в тези древни мистерии. Ученикът на мистериите беше предпазен да се получи едно погрешно чувство за пространство чрез едно недостатъчно свързване на своето духовно душевно естество с физическото тяло, което погрешно чувство за пространството можеше да го доведе до патологически страх от празните места и други подобни, което можеше да го доведе също и до там, да не търси по правилен начин своето социално общение с другите хора. Това е една опасност, но една опасност, която можеше да бъде избягната и трябва да бъде избягната при всяка ръководство към висшето познание; това е една опасност, защото, когато човек търси по този начин пътя за инспирацията, както аз го описах, той заличава по определен начин пътищата на говора, на мисленето, към Аза, към своя себеподобен и когато напуска своето тяло по един болестен начин макар и не за целта на висшето познание, а когато е само предизвикан чрез патологически състояния, той може да се отклони от едно правилно взаимно отношение с другите хора. Тогава той може да развие чрез това в една анормална патологическа форма онова, което развива по нормален, по целесъобразен начин чрез едно правилно духовно обучение Тогава то установява една такава връзка на духовно-душевното със своето тяло, че се чувствува силно егоистично в своето тяло чрез едно прекалено силно потопяване в това тяло и започва да мрази отношенията с другите хора, става едно несоциално същество. Често пъти можем да констатираме в една страхотна форма последствията на едно такова патологическо състояние в света. Аз имах случай да позная един такъв странен човешки екземпляр от този род, който произхождаше от едно семейство проявяващо склонност към известно освобождаване на духовно-душевното естество от физическото, което включваше в себе си личности – с една от тях аз се запознах – които търсиха пътя в духовните светове. Обаче така да се каже един изроден индивид от това семейство разви същия стремеж по един болестен, патологичен начин и стигна накрая до там, да не може въобще да допусне нищо до своето собствено тяло, нищо което можеше да дойде до това тяло по някакъв начин от външния свят. Разбира се този човек трябваше да яде, обаче – тук ние говорим между възрастни хора – той се миеше със собствените изпражнения, за щото се страхуваше от всякаква вода, която идваше отвън. А какво правеше още иначе, за да изолира напълно, това не мога сега да Ви опиша. Той искаше да изолира своето тяло от външния свят, за да направи от себе си едно антисоциално същество, за което правеше всевъзможни неща, понеже неговото духовно-душевно беше потопено прекалено дълбоко в тялото, понеже беше прекалено силно свързано с това тяло.

Напълно в смисъла на Гьотеанизма е да срещупоставим по този начин едното, което води до най-висшето, което въобще можем да постигнем като земни човеци, на онова, което води в патологическите низини. Нужно е само да се запознаем малко с Гьотевото учение за метаморфозата и ще видим това. Гьоте се стреми да познае, как отделните части например на растението се развиват едни от други и, за да познае, как нещата се метаморфозират, той с особено предпочитание поглежда към онези състояния, които се раждат чрез израждането на един лист, чрез израждането на един цвят, чрез израждането на тичинките. Гьоте е наясно върху въпроса, че насочвайки своя поглед върху патологичното, на този, който правилно гледа нещата, може да му се разкрие именно истинската същност на здравото. И ние можем да вървим по един правилен път в духовния свят само тогава, когато знаем, в какво се състои действително същността на човешката природа, по какъв сложен начин може да се прояви тази сложна същност на човешката природа.

Но ние виждаме също при други неща, че така да се каже източният човек имаше склонност и в по-късни времена да остане при словото, да не направлява душевните сили през словото, а да живее в самото слово. Ние виждаме това например в речите на Буда. Прочетете тези речи на Буда с техните множество повторения. Аз познавам западните хора, които обичаха онези издания на речите на Буда, в които многото повторения бяха зачеркнати до последна крайност, оставяйки само текста на едно изречение. Тези хора вярваха тогава, че имайки един такъв съкратен Буда, в речите на когото всичко е казано само веднъж, добиват едно познание на действителното съдържание на онова, което всъщност е мислел Буда. Така лишена от всякакво разбиране на източната същност е станала постепенно западната цивилизация. Защото ако вземем само онова, което се намира съвсем буквално в речите на Буда, което се намира в речите на Буда според онова съдържание, което ние западните хора ценим, тогава ние не приемаме в нас онова, което са възгледите на Буда Ние приемаме тези възгледи само тогава, когато вървим заедно с повторенията, когато искаме да живеем в онова засилване на душевната сила, което се ражда чрез повторенията. Ако не развием способността да чувствуваме нещо при постоянните повторения и при ритмичното възвръщане на определени пасажи, ние не можем да вникнем в това, което се разбира с будизма.

Така ние трябва да се запознаем с вътрешната същност на източната култура. Защото без това запознаване с вътрешната същност на източната култура не може да се стигне до едно действително разбиране на нашите западни религиозни вероизповедания, тъй като всъщност в крайна сметка тези западни религиозни вероизповедания произхождат от източната мъдрост. Нещо друго Христовото Събитие. Това събитие е един факт. То стои като един факт в развитието на Земята. Обаче начинът, по който трябва да се разбира това, което е станало чрез Тайната на Голгота, беше взет през първите столетия на християнското развитие първо основното събитие на Християнството чрез източната мъдрост. Онова, което е съществувало някога на изток в тази първична мъдрост, която е била добита чрез Инспирация, то може да се забележи още в гръцката култура, която е дошла от изток в Гърция. То може да се забележи още в гръцката култура като изкуство. В гръцкото изкуство тогавашните хора са изживявали нещо различно от онова, което обикновено ние изживяваме днес в изкуството. В гръцкото изкуство се изживяваше още онова, до което Гьоте искаше да се издигне отново чрез самовъзпитание, като изрази своите най-вътрешни подтици с думите: този, на когото природата започва да разбулва своята явна тайна, чувствува един дълбок копнеж към нейната най-достойна тълкувателка, изкуството. За гърците изкуството беше още едно проникване в тайните на мировото съществуване; то не беше само една изява на човешката фантазия, а едно откровение на онова, което се проявява от взаимодействието на човешката фантазия с откровенията на духовния свят чрез инспирацията. Но – бих могъл да кажа – онова, което още протичаше през гръцкото изкуство, изтъня, разреди се все повече и повече и стана съдържание на западните религиозни изповедания. При първоизточника на първичната мъдрост ние имаме работа с един пълносъдържателен живот, но в по-нататъшното развитие имаме работа с това, че този пълно съдържателен духовен живот се разрежда и накрая стигайки до запада образува съдържанието на западните религиозни изповедания. Така щото онези хора, които след това имат в себе си заложби за една друга епоха, могат да виждат в това, което се е родило като разреждане, само нещо, което те посрещат със скептицизъм. И всъщност това, което постепенно се развива на запад като атеистичен скептицизъм, не е нищо друго освен реакцията на западната душа срещу източната мъдрост, която е стигнала в упадък. И това ще напредва все повече и повече, ако насреща не излезе едно друго духовно течение.

Също както не можем да подмладим действено едно природно същество, което е достигнало вече определено възрастово развитие, така не можем да подмладим действено и онова, което се развива духовно-душевното, когато то е изпаднало в едно състояние на остаряване. От религиозните изповедания на запада, които са потомци на източната прамъдрост, не може да се направи нищо, което да може да изпълни отново човечеството, когато това човечество напредва от познанията, които са били добити от 3 до 4 столетия насам от природознанието и от природонаблюдението. По необходимост ще се развие един все още по-напредващ скептицизъм. И онзи, който прониква със своя поглед в развитието на света, може да говори именно за това, че от изток на запад минава едно течение на развитието, което се движи към скептицизма, т. е., че от изток на запад се движи един духовен живот, който, когато е приет от душите вживяващи се все повече и повече в западната култура, трябва да доведе до един все повече заселващ се скептицизъм. всъщност скептицизмът е маршът на духовния живот от изток на запад и той трябва да бъде посрещнат с едно друго духовно течение, което се движи от запад на изток. И ние живеем в кръстосването на това духовно течение и ще видим по-нататък в тези съзерцания, как живеем вътре в това кръстосване.

Първо обаче трябва да обърнем вниманието на това, че западната душа има повече заложби да поеме едно развитие към висшите светове различно от това на източната душа. Както източната душа се стреми първо към Инспирацията и има расови заложби за това, така благодарение на една особена душевна заложба западната душа се стреми към имагинацията. Сега това са по-малко расови заложби отколкото душевните заложби. Ние западните хора не трябва да се стремим вече към изживяването на онова, което съществува музикално в мантрената сентенция, а трябва да се стремим към нещо друго. Като западни хора ние трябва да се стремим така, че да не следваме силно онзи път, който следва излизането на духовно-душевното естество вън от тялото, а напротив трябва да следваме по-късното, което настъпва, когато отново трябва да се свърже съзнателно духовно-душевното с физическия организъм и да завладее физическото тяло. Ние виждаме естественото явление в раждането на инстинкта на тялото: докато източният човек е търсил повече своята мъдрост, като е развил в нещо по-висше онова, което се намира между раждането и 7-та година, западният човек е организиран за това, да проследи по-нататък онова, което се намира между смяната на зъбите и половата зрялост, като духовно-душевното е водено до нови задачи, както това е естествено в тази епоха на човечеството. Но ние постигаме това, ако постъпим по следния начин: също както при излизане от тялото трябва да вземем със себе си Аза в инспирацията – така сега трябва да оставим Аза вън, когато отново се потопяваме в нашето тяло, но да го оставим незает, не да го забравим, не да го напуснем, не да го изтласкаме в безсъзнание, а да свържем именно този аз с чистото мислене, с ясното, остро мислене, така че накрая да имаме изживяването: твоят Аз е много силно проникнат от цялото строго мислене, до което ти си го довел най-после. Ние можем да имаме именно това изживяване на потопяването по един много ясен, по един много изразен начин. И по този случай ще си позволя да ви говоря за едно лично изживяване, защото това изживяване ще Ви доведе до това, което искам да кажа тук.

Аз Ви говорих за замислянето на моята “Философия на свободата”. Тази “Философия на свободата” е действително един опит да се стигне по скромен начин до чистото мислене, до онова чисто мислене, в което може да живее Азът, в което може да се движи Азът. Когато сме схванали това чисто мислене по този начин, ние можем след това да се стремим към нещо друго. Тогава това мислене, което сега оставяме на Аза, което предоставяме на свободно и независимо чувствуващия се Аз в свободна духовност, ние можем да го изолираме от процеса на възприятието. Докато иначе – да речем – в обикновения живот виждаме цвета, като същевременно го проникваме с мисленето, сега можем да изолираме представите на целия процес на обработване на възприятията и можем да внесем самото възприятие направо в нашето тяло.

Гьоте се намираше вече на този път. Той направи вече първите стъпки. Прочетете последната глава на неговата “Теория на цветовете”. Там той говори за сетивно-моралното действие на цветовете и можете да видите, как при всяка действие на цветовете той чувствува нещо, което същевременно се съединява дълбоко не само с възприемателната способност, а с целия човек. Там ще видите, как Гьоте чувствува жълтото, червеното като атакуващи цветове, които така да се каже проникват напълно през него, изпълват го с топлина, как той счита синьото и виолетовото като онези цветове, които изтръгват така да се каже човека от самия него, като студени цветове. Целият човек изживява нещо при възприятието на цветовете. Сетивното възприятие с неговото съдържание преминава долу, потъва в тялото и отгоре остава така да се каже да плува Азът с чистото мислово съдържание. Ние изключваме мисленето, изолираме го, когато приемаме по-интензивно в нас цялото съдържание на възприятието и се изпълваме с него, докато иначе обикновено отслабваме съдържанието на възприятието чрез представи. Ние се възпитаваме по особен начин към едно такова изпълване на самите нас със съдържанието на възприятието, когато практикуваме систематично онова, до което източният човек е стигнал като до едно израждане; ние се възпитаваме по този начин когато, вместо да обхванем съдържанието на възприятието в чистата мисъл, в закономерно логическата мисъл, обхващаме сега това съдържание на възприятието в символи, в образи и чрез това заобикаляйки някакси мислите го оставяме да се влее в нас, когато се проникваме с цялата наситеност на цветовете, с цялата наситеност на звука благодарение на това, че за нашето обучение изживяваме вътрешно нашите представи не мисловно, а символично образно. Благодарение на това, че не проникваме нашата вътрешност с лъчите на мисловото съдържание, както иска да прави това психологията на асоциациите, а я проникваме с лъчите на това съдържание на възприятието обозначено чрез символи и образи, благодарение на това от вътре срещу нас се разлива онова, което живее в нас като етерно тяло, като астрално тяло и чрез това се научаваме да познаваме глъбините на нашето съзнание и на нашата душа. Ние се научаваме да познаваме действително вътрешността на човека по този начин, а не чрез онази бърбореща мистика, която често пъти се препоръчва от плуващи в мъглите духове като път към вътрешния Бог, но която не води до нищо друго, освен до една външна абстракция, при която не можем все пак да останем, ако искаме да бъдем пълен човек.

Ето виждате ли, ако искаме да изследваме действително човека физиологически, тогава трябва с изключването на мисленето да практикуваме към вътрешността образното представяне, така щото на това тялото да реагира в имагинации. Този е във всеки случай един път, който се намира едва в своето начало в развитието на западното човечества, обаче той е един път, по който трябва да се върви, ако искаме да противопоставим но онова, което идва от изток и което би ни довело до упадък, ако би се наложило единствено, ако искаме да му противопоставим нещо, което го превъзхожда, така че да стигнем до възход, а не до упадък в нашата цивилизация. Но можем да кажем: общо взето човешкият език не е още така далече, че да може да оформи онези изживявания, които срещаме там във вътрешността на нашата душа. Тук именно бих искал да Ви разкажа едно лично изживяване.

Аз се опитах преди много години в определена област да облека в думи онова, което можем да наречем учение за сетивата. Успях да облека в думи по един начин това, което е едно такова учение за човешките сетива, учението за 12-те сетива, успях да сторя това в устни сказки, тъй като при такива сказки човек все още има възможност да обръща и върти така езика /говора/ и чрез повторения да се погрижа за разбирането, за да не се чувствува така силно недостатъкът на нашия език, който не е стигнал още до висотата да изразява такива свръхсетивни същности. Както казах, това беше преди много години. Обаче когато след това исках да напиша и да оформя в книга онова, което дадох в сказки като същинска Антропософия, оказа се нещо странно, че изживяното външно при неговото внасяне във вътрешността стана нещо толкова чувствително, щото езикът не даваше подходящите думи и мисля, че първите напечатани страници, няколко коли, трябваше да чакат в печатницата 5 до 6 години. Понеже исках да напиша по-нататък цялото в стила, в който бях започнал, аз не можах да продължа писането, просто защото отначало езика не можеше да ми даде при тогавашната степен на моето развитие това, което исках да постигна. След това се получи едно претоварване с работи и аз не можах и до сега да завърша тази книга. Онзи, който не се отнася така съвестно с това, което дава на своите себеподобни от духовния свят, може да се смее върху едно такова спиране при една временно непреодолима трудност. Обаче който действително е изживял и може да проникне с цялото чувство на отговорност онова, което се получава, когато искаме да опишем пътищата, които сега западното човечество трябва да възприеме към Имагинацията, той знае, че е необходимо много нещо за да бъдат намерени именно правилните думи за едно такова описание. Като път за обучение това е относително просто за описване. То е сторено в моята книга “Как се добиват познания за висшите светове”. Обаче, когато искаме да постигнем съвсем определени резултати, какъвто беше резултатът да бъде описана същността на човешките сетива, следователно същността на една част от човешката организация, когато искаме да постигнем такива съвсем определени резултати, тогава се явяват трудностите да бъдат схванати имагинациите и да бъдат представени в резки очертания чрез думите.

Въпреки това, западното човечество трябва да върви по този път. И както източният човек е чувствувал при своите мантри влизането в духовния свят на вътрешната природа, също така западният човек, издигайки се над всяка психология на асоциациите, трябва да се научи да влиза вътре в своето собствено същество благодарение на това, че стига до имагинативния свят. Само благодарение на това, че стигне до имагинативния свят, само благодарение на това той ще стигне до едно истинско познание на човечеството. И това истинско познание на човечеството трябва да бъде постигнато за прогреса на човечеството. И понеже ние трябва да живеем по един много по-съзнателен начин отколкото източният човек, не трябва просто да казваме: нека оставим на бъдещето и да видим, дали чрез естествените процеси човечеството няма да усвои постепенно този имагинативен свят. Не, понеже сме навлезли в стадия на съзнателното развитие на човечеството, ние трябва също да се стремим съзнателно към този имагинативен свят и не трябва да спираме при определени етапи. Защото, какво се случва, когато спрем при определени етапи? Тогава ние не срещупоставяме правилното на вземащия все повече надмощие скептицизъм, който идва от изток към запад, а му противопоставяме онова, което иде от там, че духовно-душевната същност се свързва несъзнателно прекалено дълбоко с физическото тяло, което довежда до едно по-плътно свързване на духовно-душевното с физическото тяло.

Да, човек може не само да мисли материалистично, но той може също и да бъде материалистичен, като духовно-душевното се свързва прекалено силно с физическото. Тогава човек не живее с Аза свободно в понятията на чистото мислене, до които той е стигнал. А когато се потопява в тялото с възприемането, което е станало образно, тогава той се потопява в това тяло с Аза и с понятията. И когато след това той разпространява това, когато прониква с него хората, тогава чрез това се ражда духовното явление, което добре познаваме, догматизмът от всички видове. Догматизмът от всички видове не е нищо друго освен превеждането в духовно-душевното на онова, което после пренесено на една по-дълбока степен се превръща в патологичното състояние на страха от празните места и други подобни и което поради това, че е сродно, се проявява също и в нещо, което е една метаморфоза на страха, във всякакъв вид суеверия. От това, което се е развило по този начин като догматизъм, което – бих могъл да кажа – се ражда от един несъзнателен стремеж към Имагинация, което обаче е задържано от могъщи сили, от това, което се развива по този начин, се раждат всички видове догматизъм. Тези видове догматизъм трябва да бъдат постепенно заменени чрез онова, което се ражда, когато светът на идеите е задържан в областта на Аза, когато пристъпваме към Имагинацията и чрез това възприемаме човека в неговата истинска форма и постепенно навлизаме по един друг начин в западния път за духовния свят. Този друг път чрез имагинацията, това е онзи път, който трябва да основе онова, което трябва да се движи от запад на изток като течение на Духовната наука, като духовно развитие, ако искаме човечеството да напредва. Но ето това е, което в настоящия момент е една от най-важните работи на човечеството: да познаем, че истинският път трябва да бъде този на имагинацията. По този път трябва да върви западната Духовна наука, ако иска да надрасне онова, което някога източната мъдрост е добила като Инспирация, като съдържание на Инспирацията по един начин отговарящ на расовите особености на онези народи. Само когато ще можем да противопоставим на изродената Инспирация на изтока основани на духа, наситени с действителност имагинации, които са се родили по пътя за една по-висша духовна култура, когато ще можем да произведем тези имагинации като едно духовно течение от запад към изток, тогава ние ще направим онова, към което човечеството се стреми и което днес още се разтоварва в експлозии от социално естество.

Как трябва всъщност да се върви сега по пътя на Имагинацията как се изгражда пътят за висшите светове за антропософски ориентираната Духовна наука, за това ще говорим по-нататък.