ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 7 ноември 1920 г

Вие се досещате, че лекторът все още не е пристигнал. Надявам се, че това ще стане скоро, но все пак аз не бих желал, да прекарате времето в подобно неопределено очакване. Естествено тази поредица от лекции е от особена важност за нашия курс. Те са предназначени да ни ориентират в една чисто практическа област и то не как да е, а според възможностите на Антропософията да обхваща и решава важни практически въпроси от нашето всекидневие. Дори и само от гледна точка на своето тяло, всеки човек усеща, че тази област, която засяга медицината и терапията, е една от най-важните области, така че проникването на Антропософията в медицината е по начало нещо естествено и необходимо.

Ние разчитаме, че истинската необходимост от Антропософията ще се разкрие тъкмо в такива курсове изнасяни пред тесни специалисти, защото при други условия, Антропософията едва ли може да бъде приета по един дълбок и правилен начин. И сега аз ще се постарая до пристигането на лектора да кажа нещо относно антропософските възгледи за физиологията и терапията. Така, че позволете ми да пристъпя към разглеждането на тази тема. Аз искам още в началото да Ви покажа, как Антропософията е призвана да издигне на съвсем ново равнище както обучението по медицина, така и медицинската практика, изобщо цялото медицинско изкуство.

Вие добре знаете, че в нашите университети медицинското обучение се предшествува от изучаване на естествените науки. Първо се изучават естествените науки, а след това медицинските дисциплини. След запознаването с биологичните и физиологични явления, студента минава към патологията, и чак накрая към терапия. Обаче на голяма част от уважаемите слушатели е добре известно, колко слабо е застъпена терапията в рамките на медицинското обучение. Нещата са поставени така, че естественонаучната ориентация на медицинското обучение дава на младия медик определени възгледи за природните процеси, които се разиграват в човешкото тяло. Но когато по-късно пристъпи с тези възгледи в областта на патологията. Младия медик едва ли е в състояние да си изгради едно правилно отношение към различните патологични процеси. Според мен в нашето време все повече и повече се засилва убеждението: да, ние сме свикнали да обясняваме природните процеси и техните вътрешни съотношения с принципа на причиността, на каузалността. Според този принцип, в здравия човек ние постоянно трябва да търсим причинната зависимост. Обаче в болния човек, или в заболелия организъм нима там бихме могли да търсим нещо друго освен също причинно-свързани и необходими природни процеси?

Така че ние сме принудени да кажем: Това, което съществува в болестта като един съвсем явен причинно-обусловен природен процес, е нещо което по отношение на здравия организъм е абнормно, и излиза извън рамките на причинната зависимост. Накратко, когато навлезем в областта на медицината, ние веднага се изпълваме с несигурност и скептицизъм спрямо нашият собствен естественонаучен светоглед, който би трябвало да лежи в основата на нашето модерно медицинско мислене. При много медици всичко това води до един скептицизъм, до един вид нихилизъм спрямо терапията. Аз познавам редица известни професори и то когато Виенския медицински факултет беше в своя разцвет, които всъщност бяха терапевтични нихилисти. Те казваха: Ако сме изправени пред една болест и те избираха такава болест, при която все пак можеше да се приложи подобно мислене например едно белодробно възпаление, единственото което можем да направим, е да го оставим на неговото собствено развитие, и чрез смекчаващи, стимулиращи и т.н. Външни мерки, да насочим това развитие по един правилен път до настъпването на кризата и затишието, което идва след нея. Така, че строго погледнато, това което през столетия и хилядолетия е наричано лечение, всъщност не е никакво лечение.

В своя логичен завършек, подобен възглед би стигнал до там че от медицината би развил само една патология. И това е така, защото проучването на болестните причини със средствата на материалистичното естествознание води наистина до един траен терапевтичен нихилизъм. Тук аз бих желал да Ви предпазя от една възможна грешка. Тя се състои в това, че мнозина вярват: Да, Антропософията се стреми да подцени и игнорира голямото значение на естествените науки в нашето време. Но това изобщо не е вярно. Достатъчно е само човек да надникне в откритията на патофизиологията, които бяха направени през 2-та половина на 19 век, за да се удиви пред тяхната стойност и пред тяхното величие. Обаче само това не е достатъчно. Човекът трябва да си каже: Наистина, аз съм свидетел на това, как материализмът постоянно напредва, но той не може да удовлетвори всички изисквания на човешката душа; има такива области в човешкото познание, където той е безпомощен. Но по този начин от друга страна, материализмът имаше да изпълни една важна мисия. Той изостри неимоверно много способността за експериментални проучвания.

Днешната модерна патология дължи своите успехи най-вече на материализма. Вие знаете, че на времето бях редактор и издател на "Магацин фюр литератур". След смъртта на Бюхнер, аз не се впуснах да омаловажавам неговите статии, а се опитах по-скоро да изтъкна за слугите им. По този начин бях забелязан дори и от материалистично ориентираните среди. И тъкмо в това е същността на Антропософията, че с нея може да се прониква навсякъде, че навсякъде могат да издирят подходящи мисловни и емоционални форми, така че тя е в състояние да извлича сили дори от противоположни и враждебни възгледи, дори от материализма, който това е неумолимо изискване на нашата епоха, трябва да бъде преодолян основно. Но аз бих желал да насоча Вашето внимание и към нещо друго. В хода на редица лекции тук в Дорнах, Вие сте разбрали, че ние се стремим към една феноменология в науката; чули сте също, че трябва да се стремим към една свободна от хипотезите химия. Обаче когато се налага да изнасяме известни важни подробности относно медицината и медицинската практика, възниква една трудност. Тя се състои в това, че за повечето хора нашите обяснения имат стойност на хипотези. Тук ние трябва да си изградим една много точна представа за това, какво всъщност е хипотезата, и то хипотезата, която иска да реши проблемите на органичният живот, след като го е извлякла навън от неорганичната материя. И така, какво представлява една хипотеза? Нека вземем един съвсем прост случай от обикновения живот. Да приемем, че аз съм излязъл на улицата и че там виждам един човек. После аз продължавам, загубвам този човек от погледа си, и на първо време не мога да допусна, че той изчезва и потъва в земята. По-скоро аз се оглеждам и виждам една къща. Сега аз мога да огранича моите разсъждения и да си кажа: Да, сигурно човекът е влязъл в тази къща. В момента аз не го виждам, но той сигурно е вътре. Тази моя хипотеза е оправдана, тя има достатъчно основания. Аз стигнах до нея без да съм наблюдавал непосредствено събитията; аз просто следвах хода на моите собствени представи. Точно по същият начин аз изграждам една основателна хипотеза и тогава, когато твърдя: При този и този процес тук е имало топлина, която е можела да бъде измерена с термометър, но после след внезапно охлаждане или нещо подобно тази топлина изчезва, така че в момента аз мога да говоря само за една изчезнала топлина. Така че за едно действително плодотворно изследване е абсолютно необходимо да продължим в една или друга посока веригата от нашите собствени представи. Една несъстоятелна хипотеза е точно тази при която безупречното мислене ни отвежда до такива представи, до такива хипотетични усещания, каквито всъщност човекът никога не е имал и никога няма да има. В тези случаи представите биват снабдявани с различни помощни и доказателствени устройства, каквито ни предлага например атомистиката, или молекулярното учение. Но човек никога няма да се подаде на илюзията, че би могъл да види микроскопичните частици на веществото, за да може да си представи после светлината като едно материално движение.

От подобни схващания аз моля да си направите извода, как за състоятелната хипотеза е необходимо тъкмо едно "продължаване" на мисловния процес, и как една несъстоятелна хипотеза се обгражда с ясни и логично издържани мисловни конструкции. И сега, ако трябва да се върнем към нашата тема, ние бихме казали следното: От една страна, пред себе си ние имаме т.н. нормален човек; от друга страна болния човек. И в двата случая, и в двата вида организации, ние по необходимост трябва да допуснем един закономерен и съобразен с природата органичен процес. И все пак, как се отнася единия процес към другия? Виждате ли, ние сме сериозно затруднени в естествения преход от единия процес към другия, именно поради откъсването на физиологията от патологията и терапията, което в нашата епоха стана едно твърде разпространено явление. Освен това съвременният медик не може да се ориентира в духовните области, тъй като те изобщо са изключени от заниманията му с физиологията и патологията. И все пак, макар и първоначално в една абстрактна форма, ние можем да противопоставим тези два природни процеса, физиологичният и патологичният, като известни крайни форми на патологичното, и по този начин да се издигнем до нови и обогатяващи представи. Защото едва ли трябва още с първите стъпки в една наука, да се търси безусловната необходимост, която цари в нея. Това което нарича ме научна истина и закономерност, или пък вътрешна необходимост то може да се появи само в хода на научното дирене. И нещата стоят така, независимо с какъв природен процес или феномен се залавяме да работим. Нека вземем един екстремен случай от човешката патология. Един такъв екстремен случай, който създава извънредно големи затруднения пред съвременната медицина, ние имаме в лицето на тумора, на карциномния "неопластичен" процес. Дори и в микроскопическото изследване при тази болестна картина, ние виждаме как органиката или поне това което изглежда като органика, се променя по такъв начин, че постепенно започва да разрушава целия организъм. На първо време ние можем да си кажем само това, че тук от неизвестните дълбочини на телесната сфера възниква един процес, който се намира в нашите обичайни физиологични процеси и започва да ги смущава, да ги разрушава.

Обаче ние можем да погледнем също и една друга крайност на патологичния организъм, и да се уверим как в известен смисъл там настъпва едно интензивно разрастване на нормалната физиологична дейност и как тя също прераства в нещо абнормно. Аз далеч не бих искал да си играя с изразите "нормален" и "абнормен", обаче в началната част на тези лекции, това просто е необходимо. Защото по-нататък ако тези проучвания бъдат продължени, ще се окаже, че "нормалното" не може току така да участвува и в т.н.

"Абнормно". И все пак за целите на нашите предварителни разисквания тези изрази могат да се употребя ват съвсем спокойно. Когато сме изправени пред нормалната човешка организация, ние виждаме как в нея в един строго душевен смисъл, се развива един вид воля, един вид чувства, и един вид мисли. Но дори и в социалният живот, ние сме свикнали да изграждаме образа на "нормалния човек" според начина по който той проявява навън своите мисли, чувства и воля. И по един съвсем естествен и необходим начин стига поне малко да концентрираме нашите мисли, ние идваме до убеждението: Ако организмът функционира прекалено силно, ако функционира, така да се каже, както би функционирало едно тяло, чиято скрита и латетна топлина ние сме отнели, така че тя е отдадена на външното обкръжение, без при това да знаем какво можем да направим още с тази топлина; т.е. когато това тяло отдава нещо от себе си в определена посока, то би се явило пред нас под формата на онези последици в мисленето, които например ние имаме при преобладаването на емоциите. С други думи, един такъв организъм би се явил пред нас под формата на това, което наричаме мания. Така че в този човешки организъм ние наистина се изправяме пред едно разрастване, пред едно преливане на организиращи сили. В тумора ние имаме един процес, който се обособява в организма един процес, който организира природните сили по такъв начин, че предизвиква тяхното струпване в организма. От друга страна, в патологичните прояви на манията, ние сме изправени пред нещо, което организма престава да владее и удържа, пред нещо, което всъщност се стреми да напусне организма.

Ако се опитам да представя нещата схематично, аз трябва да кажа следното: Ако с този бял кръг (рис.1) обхващам нормалния строеж на човешкия организъм, тогава възникването на един карцином аз трябва да отбележа ето така (червено); т.е. по този начин аз загатвам за определени растежни сили, които вместо да се разпределят навсякъде, се струпват в точно определено място. Ако искам да представя това, което става на другия полюс, при манията разбира се пак схематично, аз трябва да нарисувам тази фигура (синьо) като нещо, което се излъчва от организма, като нещо което иска да се устреми към сферата на духовно-душевното.

Вие можете да си представите тези екстремни случаи, които току що описах, в едно много по-смекчено състояние. Нека да си представим, че не се стига до карцином, до неоплазма, а до един задържан в своето развитие неопластичен процес. Ако се стигне само до един задържан в своето развитие неопластичен процес, тогава един или друг орган защото това, което става не се извършва във въздуха или пък в небитието, се свързва, така да се каже, с онази сила, която иначе би се насочила навътре към неопластичния процес, превръщайки се там в нещо самостоятелно и еманципирано; т.е. свързва се с това, което е нормалната сила в този или онзи орган, и по този начин ние се изправяме пред едно или друго заболяване както е прието да се назовават днес нещата в медицината на този или онзи орган. А сега нека приемем, че предразположбата към мания спре на половината път.

Засегнатия индивид далеч не е принуден чрез абнормното в своята организация-, да прекрачва в духовно-душевните области, какъвто би бил случаят с една продуктивна и неудържима мания, при която цялото мислено се определя от емоциите.

Да, всичко това спира на половината път, и в този случай ние имаме работа с различните форми на т.н. душевни заболявания подчертавам този израз: "Така наречените" който могат да се проявят под всевъзможни форми и начини; от органично обусловените илюзии до органично недоказуемите хистерни състояния и т.н.

Вие разбирате, че тук се прави опит да се изследват явленията от две съвсем различни направления, които от областта на нормалното ни въвеждат в областта на патологията. И само когато изследваме тези явления, ние можем да се произнасяме върху тях. В този случай аз просто исках да Ви покажа нещата откъм една друга страна, която не лежи изцяло в областта на Антропософията, чиито познавателни методи многократно съм описвал като имагинация, като инспирация и като интуиция. В този случай аз исках само да Ви представя, докъде стига човек, т.е. как той застива някъде по средата на пътя, когато макар и да се ръководи от един здрав инстинкт, той не е проникнат от възгледите на Духовната наука.

В историята на немското духовно развитие съществува едно извънредно интересно събитие. Независимо от това как ще погледнем на Шелинг като философ, в негово лице ние имаме един интересен културно-исторически феномен. Макар и в неговата философия всичко да е объркано и неправилно, в този човек живееше един сигурен инстинкт, който го ориентираше чудесно дори и в такива области от живота, където обикновените естествени науки се намесват с крайно нежелание, изоставяйки нещата по-скоро на грубия емпиричен подход. Навсякъде, където му се представяше подходяща възможност, Шелинг се опитваше да мисли и медицински, така че той успя да се произнесе също и по редица въпроси свързани с процесите на лечението.

По едни напълно инстинктивен начин, Шелинг успя да се измъкне от абстрактно-логичното философско изследване и да се приближи до едно истинско и дълбоко вникване в органичния живот. Дори той предприе издаването на едно списание, което третираше основни здравни и медицински въпроси.

Но откъде идва всичко това? Ако искаме да разберем и да оценим истинското достойнство на Шелинг, ние действително трябва да си изясним дълбокото инстинктивно познание, от което той черпеше своите истини и своите заблуждения. Шелинг достигна по-скоро от здравите си душевни инстинкти, отколкото в резултат на ясно и логично мислене, до едно забележително изречение. Да познаваш природата, казваше той, означава да твориш природата. Да, ако това изречение би било непосредствено включено и реализирано в човешкото познание, ние бихме го приложили и в медицината. И наистина, ако можем да приемем съзидателните и творчески природни сили в нашето познание, ако изградим съответното съзнание за тези съзидателни сили, тогава ние твърде лесно можем да навлезем и в областта на физиологичните и патологичните явления, така че бихме следвали съзидателната природа, тъй да се каже, стъпка по стъпка. Тук ние емпиричният светоглед е категоричен: За човека това е невъзможно! И онзи който иска да продължи нататък и да преодолее цялата неосъществимост на подобно свръхчовешко изискване

към каквото приканва Шелинг изобщо не е в състояние да наблюдава процесите, където възникват например различните новообразувания. Понеже в нашето познание сме напълно лишени от възможността да следваме съзидателния ход на природата, ние не можем да насочим погледа си там, където възникват новите формации, новообразуванията, това ще рече, че ние не можем да се доближим до материалните процеси, както например те се манифестират в карциномните новообразувания. Обаче в правилното съпоставяне между това, което е неизпълнимо за нас, при което ние не успяваме да следваме инстинктивното изискване на един гениален човек: Да познаваш природата, означава да твориш природата и това което настъпва в карциноматозния процес, всъщност се установява по какъв начин ние можем да си онагледим тези процеси в сферата на човешкото тяло.

Но от една друга страна, както ще видим сега, Шелинг казва още нещо, без да се съобразява с каквито и да е инстинкти. Аз много моля да обърнете внимание върху полюсната противоположност на това, което Шелинг казва. От една страна имаме изречението: Да познаваш природата, означава да твориш природата това ние не можем да осъществим, но от друга страна бихме имали изречението: Да познаеш духа, означава да разрушиш духа! До този момент това забележително изречение е изговаряно само от последователите на Духовната наука, и то в един пълен мистериен мрак: Да познаеш духа, означава да разрушиш духа. Ако не можем да осъществим какъвто и да е творчески акт спрямо природата, по същия начин ние не можем засега казваме това само по аналогия, но занапред ще го обсъдим подробно да осъществим и никакво разрушение на Духа. С нашето познание ние не можем да проникнем в онези области, където започва разрушението на Духа. Обаче навярно Вие вече предчувствувате, това което ще кажа, а именно че онези области, където започва разрушението на Духа, показват несъмнено родство с маниакалните състояния.

Така че ние трябва да положим усилия и да търсим онези нормални човешки възможности, които вниквайки в природата не са в състояние да творят природата, и които размишлявайки за Духа, не са в състоя ние да разрушат Духа. Тук преди всичко аз исках да Ви покажа онзи път, по който от едно нормално, обаче дълбоко и инстинктивно съзнание, се достига до определено отношение на човека към природата. По нататък Вие ще видите, че прехода от физиологията към патологията, се намира тъкмо в далечните извивки на този път.

А сега, надявам се, че утре няма да съм принуден да Ви говоря по този начин, а ще се опитам да навляза в много по-конкретните съотношения, които съществуват между Антропософията и Медицината.