ПЕТА ЛЕКЦИЯ

УЧИТЕЛЯТ КАТО АРТИСТ ВЪВ ВЪЗПИТАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС (I)

Оксфорд, 21. Август 1922

Както при детето около седмата година постепенно се осъществява смяната на зъбите, така и на една повисша степен се осъществява обрата във физическия, душевния и духовния организъм, за който говорех досега. Ето защо при възпитанието и преподаването трябва да се обърне внимание на обстоятелството, че от едно подражаващо същество детето се превръща в същество, формиращо себе си чрез авторитета на възпитателя и преподавателя. Ето защо не бива да се извършва рязка промяна в отношението спрямо детето около седмата година, т.е. във възрастта, когато то идва при нас за възпитание в основното училище. Казаното тук по отношение началото на възпитанието в основното училище трябва да бъде възприемано в този смисъл.

Във възпитателното изкуство, за което става дума тук, всичко трябва да бъде изградено върху стремежа да се подкрепи именно това, което е заложено в детето. Ето защо цялото обучение трябва да бъде поставено в услуга на възпитанието. Всъщност ние възпитаваме, а преподаването в известен смисъл използуваме, за да възпитаваме.

Застъпеният тук възпитателен принцип изисква, в съответната възраст детето да оформи една правилна ориентация в живота. Ала това може да бъде постигнато по един задоволителен начин само ако не допуснем нещо неестествено в детските занимания.

В известен смисъл обаче е напълно неестествено, когато в нашето съвремие на едно напреднало стъпало от човешката цивилизация, на 6 или на 7-годишна възраст пред детето бива поставена непосредствената задача подражателно да започне да изписва формата на писмените знаци както това се практикува днес.

Когато вземем в съображение с какви букви разполагаме днес за целите на четенето и писането, ние трябва да кажем, че не съществува връзка между това, което детето, изхождайки от своите заложби на 7-годишна възраст, се стреми да развие и тези букви. Да си спомним, че когато човечеството е започнало да пише, то употребявало художествени знаци, имитиращи даден предмет или процес от външния свят; или се е пишело, изхождайки от волята, така че писмените форми са изразявали волеви процес, както е например при клиновидната писменост. От това, което е възникнало като една образна писменост, са се развили всички абстрактни форми на буквите, към които днес бива приковано окото или които биват изписвани от ръката.

Ако ние изучим съвсем малкото дете на тези букви, внасяме в него нещо съвсем чуждо, което изобщо не съответствува на неговата природа. Но ние трябва да сме наясно, какво става, когато вмъкваме нещо чуждо в детето, в неукрепналия детски организъм. Все едно, че още съвсем рано привикваме детето да носи много тесни дрехи, които не му стават и които после разрушават неговия организъм. Днес, когато хората наблюдават нещата само повърхностно, те не виждат как и в по-късна възраст възникват ограничения и скованост в собствения организъм, просто поради причината, че по погрешен начин сме поднесли на детето четенето и писането.

Възпитателното изкуство, почиващо на познанието за човека, подхожда по такъв начин, че наистина всичко бива развито, изхождайки от самото дете; и не се казва просто, че трябва да бъде развита индивидуалността, но това наистина бива сторено. И то бива постигнато, като първоначално изобщо не изхождаме от четенето. Детето изхожда от ръкомахането, от изявленията на волята, а не от съзерцанието. Съзерцанието идва едва по-късно. Затова е необходимо да се започва не от четенето, а от писането; но писането трябва да се заучава така, че да произлиза от цялата човешка същност като нещо естествено. Ето защо започваме обучението с писане, а не с четене; при което се опитваме това, което детето се стреми да развие в акта на подражанието само чрез своята воля, чрез своите ръце, да го насочим в посока на писането.

Бих желал да онагледя това чрез един пример, представете си, че караме детето да каже думата “риба” (Fisch) и като го караме да казва тази дума, ние се опитваме, със съвсем прости линии да изобразим пред погледа му формата на рибата, приблизително така (рисува се), че по един прост начин да нарисуваме на детето нещо, което имитира формата на рибата и след това се опитаме да накараме детето да прерисува нарисуванoто. Така ние му даваме възможност да усети думата. Така по един художествен начин чрез това, което, изхождайки от съзерцанието, навлиза във волята, ние създаваме условия да възникне формата на буквата.

По този начин ние не пораждаме едно чуждо “ф” (f) - това е един демон за детето, това е нещо, което бидейки съвсем чуждо, бива втъкнато в неговото тяло; това, което детето вижда на пазара за риба, това ние трябва да извадим навън от детето. Именно него ние постепенно превръщаме във “ф” (f).

По този начин ние се приближаваме до възникването на писмеността, защото тъкмо така, по подобен начин е възникнала писмеността. Но не е необходимо учителят да предприема антикварни изследвания и да повтаря пътя, по който е възникнала образната писменост, за да може да научи детето на нея. Това, за което става дума тук, е да бъде даден простор на една жива фантазия и да дадем възможност днес да възникне това, което от предмета, от непосредствения живот ще ни отведе към формата на буквите. Вие ще имате не една възможност да изведете за детето формите на буквите от самия живот. Накарайте детето да изговори “М”, накарайте го да почувствува, как “М” вибрира върху устните и след това се опитайте да му представите формата на устните като форма и тогава, от “М” което вибрира върху устните, постепенно Вие ще можете да преминете към знака “М”.

И така, когато се опитвате да подходите не интелектуално, а духовно, имагинативно, Вие ще извлечете от детето всичко, което постепенно ще доведе до това, че детето ще се научи да пише. Така то ще се научи да пише по-бавно, отколкото се научава да пише днес. И когато дойдат родителите и кажат: Моето дете е на осем, на девет години и още не може да пише добре! – тогава ние винаги трябва да им казваме: Всичко, което в определена възраст бива усвоено по-бавно, то се отпечатва по един посигурен и по-здравословен начин в жизнения организъм в сравнение с това, което е било насилствено усвоено от него.

При това е важно по този начин напълно да се изявява също и индивидуалността на учителя. И тъй като във Валдорфското училище вече има много ученици, ние трябваше да създадем паралелни класове – имаме два 1-и класа, два 2-и класа, и т.н. Когато влезете в единия първи клас, Вие можете да видите как урокът по писане бива изведен от рисуването, тук Вие виждате как преподавателското умение прави това по един определен начин. Да кажем, в единия клас Вие откривате, че това се прави по начина, който беше показан сега. После Вие влизате в другия клас, в 1-и Б клас: Тук Вие откривате друго преподавателско умение: тук се преподава същия урок, но Вие виждате нещо съвсем различно. Тук Вие виждате как преподавателското умение кара децата да се движат в един вид ритмично движение, при което формата възниква от движението на собственото тяло. И това, което детето очертава движейки се, после то бива записано като буква. Така е възможен и трети, и четвърти начин, и т.н. В различни паралелни класове Вие можете да видите преподаването на един и същи урок по найразлични начини. Защо? Защото не е безразлично дали едно преподавателско умение е съпроводено от даден темперамент, или друго преподавателско умение е съпроводено от друг темперамент. Само когато съществува правилният контакт между преподавателското умение и целия клас – само тогава урокът може да бъде здравословен. Ето защо всеки преподавател трябва да води урока според неговата същност. И така, както животът може да се проявява в най-различни форми, така преподаването, възпитанието, изградени върху живота, могат да се изградят в най-различни форми.

Издигайки педагогическите правила, човек изисква те да бъдат спазвани. И той ги записва в книга. Добър е този учител, който спазва тези правила: 1., 2., 3., 4. и т.н. И аз съм дълбоко убеден, че ако днес Вие съберете 12 души или друг брой хора – днес всички хора са страшно умни – те ще изработят най-прекрасната програма за това, как трябва да се осъществява възпитанието; 1., 2., 3., 4. и т.н. Аз не се подигравам, аз наистина мисля така. Чрез абстрактни правила човек може да измисли най-прекрасни неща. Но дали това, което сме измислили, ще можем и да го осъществим? Това е съвсем друг въпрос. Тук нещата се свеждат до живота. А животът – аз Ви питам, във всички Вас има живот, всички Вие сте хора, но всички Вие изглеждате по различен начин. Никой не прилича на другия, включително и до последния косъм. Животът се умножава чрез най-разнообразни форми. Всеки носи едно различно лице. Когато изграждаме абстрактните правила, ние влизаме в ученическия клас и изискваме навсякъде да се прави едно и също нещо. Когато изграждаме правила, изхождайки от самия живот, ние виждаме, че животът е многообразен, виждаме как едно нещо осъществява себе си по най-различни начини. И така, нещата се свеждат до това, че ако искаме да приемем възпитателното изкуство като нещо живо, тогава трябва да бъде избегнат всякакъв вид педантичност, но също така и схематизъм, което именно се осъществява, ако възпитателното изкуство бъде превърнато в едно истинско изкуство и ако учителят се превърне в творец. В училище ние сме в състояние да преподаваме писането, изхождайки от художествения елемент. След това четенето се научава от децата от само себе си. То идва малко по-късно от обикновено, но се осъществява от самото себе си.

Ако постигнем всичко това непосредствено – през следващите дни аз ще мога да Ви покажа нещо от рисунките на нашите деца във Валдорфското училище – ако сме успели, от една страна да приближим образния елемент до детето, после за нас нещата се свеждат до това, възможно по-рано да бъде приложен и музикалния елемент в урока. Защото музикалният елемент, и то не толкова съдържанието на музиката, колкото ритъмът, тактът и чувствуването на ритъма и такта се превръща в една добра основа за силата, за енергията на волята и по-точно, когато по правилен начин се започне с това в началото на основното училище. И във въведението към представлението по евритмия казах, че в урока за деца ние въвеждаме и евритмията.

Ние трябва да имаме предвид, че във времето на своя първи жизнен период между смяната на зъбите и настъпването на половата зрялост детето все още не може да различава това, което човекът е вътрешно от онова, което е външно обкръжение, което е природа. За детето до към 9-10-та година и двете неща се сливат в едно. Вътрешно детето чувствува това или онова. Да кажем, външно то наблюдава даден процес, изгряването на Слънцето или нещо подобно. Силите, които то предполага че носи в себе си, когато среща нещо неприятно и болезнено, същите тези сили то предполага, че се намират в Слънцето, в Луната, в дърветата и в растението. Това ние не бива да опровергаваме в детето. Ние трябва да пренесем себе си в детската възраст, във възпитателния процес до преди 9-та година и да постъпваме така, сякаш все още не съществува границата между човешкото “вътре” и природното “вън”. Това ние можем да постигнем само ако придадем на урока образност, ако оставим растенията да постъпват човешки, да разговарят помежду си, ако оставим Слънцето и Луната да говорят, ако навсякъде вложим човешкото. Днес хората изпитват истински страх от тъй наречения антропоморфизъм. Обаче онова дете, което в отношението си към останалия свят не е изживяло антропоморфизма, тъкмо на него в по-късна възраст ще му липсва нещо от човешката природа и учителят трябва да има склонността, така живо, душевно-духовно да се пренася в цялата заобикаляща среда, че детето да успява да върви с него съобразно това, което се намира в нея.

Ала всичко това предполага, че с учителя трябва да се случат много неща, преди той да влезе в класа. Под влияние на възпитателните принципи, за които говорих, пред учителя се поставят големи изисквания относно подготовката, която той трябва да извърши. Предварително, като учител, човек трябва да положи, колкото се може повече усилия, за да може после да използува времето, което има на разположение в класа. Това учителят научава много бавно и постепенно. И единствено чрез това бавно и постепенно научаване човек достига дотам, наистина да се съобразява с индивидуалността на детето.

Може би за целта е уместно да приведа един личен пример. Преди да започна да се занимавам с Валдорфското училище аз трябваше дълго време да се занимавам с всевъзможни въпроси, свързани с възпитанието. Така веднъж, когато аз самият бях много млад, ми беше поверено за възпитание едно момче, което в основата си към своята 11 година беше все още в силна степен недоразвито. То все още не беше научило нищо. Като пример за това, което беше научило, ми показаха една училищна тетрадка, където се виждаше какво е постигнало момчето на последния изпит, на който е било подложено. В нея можеше да се види само една голяма дупка, която детето беше пробило с гумата, нищо друго. Освен това момчето имаше патологични битови навици. Цялото семейство, което не беше склонно момчето да изучава някакъв занаят – това може да е предразсъдък, но в социалния живот естествено трябва да се съобразяваме с подобни предразсъдъци – цялото семейство беше нещастно. Домашният лекар беше наясно, че от момчето не може да излезе нищо. И така в това семейство ми бяха поверени четири деца за възпитание. Другите бяха нормални – това момче аз трябваше да възпитавам заедно с тях. Аз казах: Ще направя един опит. Че ще се получи едно или друго, това в такъв случай човек не може да обещае, но си казах, че ще направя всичко, което може да се направи, стига за възпитанието да ми бъде представена пълна свобода. Естествено майката проявяваше разбиране относно тази свобода, която аз изисквах, така че аз трябваше да се боря срещу останалото семейство, с изключение на майката. Накрая аз спечелих правото да преподавам. Сега ми беше нужно да използувам възможно по-малко време непосредствено за урока с момчето. Да кажем, че ако трябваше например да се занимавам с преподаване при момчето около половин час, аз трябваше предварително да се занимавам около три часа, за да мога по възможност икономично да вместя много неща в урока. Ала освен това аз трябваше с точност да изчисля в кой час на деня да вместя например урока по музика. Когато детето се преуморяваше, то веднага пребледняваше и човек можеше да види как здравето му се влошава. Но разбирайки цялата патологична своеобразност на детето и знаейки кое може да се отдаде на хидроцефалията14, се оказа възможно не само да се стимулира душевното у детето, но и така да се напредне, че след година и половина – след като преди това то не можеше да стори нищо друго, освен с гумата да издълбае дупка в своята училищна тетрадка – сега момчето беше в състояние да посещава гимназия. Аз имах възможност да му помагам и в гимназиалните класове, можех да го проследя до края на гимназията. Под влияние на това възпитание, т.е. чрез това, че нещата биваха ръководени по един духовен начин, главата намали размерите си. Аз зная, че лекарят може би ще каже: Главата и без друго би намалила размерите си. Сигурно, ала в хода на намаляване на размерите трябваше да се постигне правилното съотношение между душевното и духовното развитие. Въпросното момче след време стана усърден лекар. По време на войната, като лекар, той загина след като беше достигнал почти 40-та си година.

Тук нещата се свеждаха особено до това, чрез една достатъчна подготовка за целите на възпитанието да бъде постигната икономичност на преподаването. Това трябва да стане всеобщ принцип. Този е стремежът на възпитателното изкуство, за който аз искам да говоря тук. Ако в учителя трябва да заживее това, което впоследствие да премине върху детето под формата на подобно описание, тогава е необходимо цялата природа да бъде оживена, тогава е необходимо, всичко което ще бъде изнесено, да бъде обработено така, че учителят да не се бори повече с преподавания материал и да може да вложи всичко в това, изхождайки от силата на собствената си личност, да изгради образа на онова, което ще бъде поднесено на детето. И тогава човек сам стига дотам, преподаваният материал да стане образец, така че детето да се вживее в преподавания материал не само със своя ум, но с цялата своя човешка същност.

Ето защо изхождаме главно от разказването на приказки, но също така и от съчинени разкази, отнасящи се до природата. Първоначално ние всъщност не преподаваме нито език, нито друг някакъв предмет, но просто по един образен начин оживяваме света пред очите на детето. И такъв един урок по-късно по най-добър начин се включва към онова, което също така изхождайки от образността, отвежда детето към писането и четенето.

Така приблизително към 9-та и 10-та година ние довеждаме детето дотам, да може да се изразява писмено, да може също така да чете, доколкото това е здравословно за тази възраст и с това достигаме до онази важна точка в живота на детето, на която аз вече се спрях, и която е разположена между 9-та и 10-та година.

Тази важна точка в живота на детето намира израз във външността на човека. Тук се появява една странна разлика, едно странно разграничаване между момчето и момичето. Отново ще трябва да спомена какво е значението на това обстоятелство в едно училище, в което има момчета и момичета, както е във Валдорфското училище. Трябва да знаем, че настъпва едно важно разграничаване между момчето и момичето. Около 10-та година момичетата започват да растат по-бързо в сравнение с момчетата. Момчетата изостават в растежа си. Момичетата изпреварват момчетата в растежа. И когато после момичетата и момчетата достигнат половата зрялост, тогава момчетата отново започват да изпреварват момичетата. Тогава именно в тази възраст момчетата започват да растат по-бързо.

Дори само външната разлика между момчетата и момичетата във възрастта между 9 и 10 години показва, че тук стигаме до един важен жизнен период. Той се изразява в това, че детето се научава да разграничава себе си от природата. Нещата стоят така, че – образно казано – преди този период просто не съществува никакво растение, а едно същество, което е зелено и има червени цветове, и вътре в него има един малък дух, тъй както и в детето има един малък дух. Това същество – растението, за детето то получава смисъл едва към10-та година. Само трябва да умеем да усетим това в детето. Ето защо едва около тази възраст урокът може да бъде така построен, че за заобикалящата среда да говорим като за един външен свят.

Тогава можем да започнем с това, което обикновено наричаме учебни предмети, например учение за растението. И тъкмо чрез учението за растението в най-добрия смисъл на думата, аз реалистично мога да онагледя как трябва да постъпваме при творческото възпитание. Поставяйки пред детето едно отделно растение, ние постъпваме неестествено, защото отделното растение не представлява нещо цялостно. В нашето време на реализъм и материализъм хората имат слаб материален и натуралистичен усет. Представлява ли отделното растение нещо цяло? Не, след като сме го изтръгнали и сме го поставили ето тук, растението загива. Не е в природата на растението да бъде изтръгнато. То представлява нещо единствено в почвата, единствено заедно с почвата. Камъкът представлява нещо цяло за себе си; него аз мога да поставя навсякъде; той си остава един и същ. А едно растение аз не мога да поставя където си искам; то вече не е същото. То представлява непосредствено това, което е, само заедно с родната почва, заедно със силите, които бликат от почвата и заедно със всички Слънчеви сили, падащи тъкмо върху тази част на почвата. Тук в нея, растението само за себе си е толкова абсурдно, както и ако откъснем един косъм и разгледаме косъма сам за себе си, сякаш той представлява нещо за себе си. Косъмът не възниква по друг начин освен върху организма и може да бъде разбран единствено във връзка с организма. Това означава: В ученията за растенията ние не можем да изхождаме от отделното растение, и по-точно не от растителната същност, но от местността, от географския елемент, от това, което представлява Земята на едно определено място. Растителната същност трябва да бъде разглеждана във връзка с цялата Земя.

Когато говорим за Земята, ние говорим за нея като физици, най-много като геолози. Ние си представяме следното: Земята представлява едно затворено цяло от физически сили и тя би могла да съществува дори ако върху нея нямаше нито едно растение, ако нямаше никакви животни и никакви хора. Но всичко това е нещо абстрактно. Земята, която имат пред погледа си физикът, геологът – тази Земя представлява нещо абстрактно. В действителност тя изобщо не съществува. Съществува само тази Земя, която навсякъде е покрита с растения. Когато описваме геологическата същност, трябва да съзнаваме, че описваме една безсъдържателна абстрактност единствено заради удобството на нашия интелект. Обаче не бива още в началото да учим детето на тази безсъдържателна абстрактност. Пред децата Земята трябва да бъде оживена като един организъм. Първоначално, естествено местността е тази, която детето познава; и тъй както показваме на детето дадено животно с козина, при което не бихме могли да му обясним косъма, ако то не знае нищо за животното, така трябва да можем да преподаваме учението за растенията, представяйки Земята като нещо живо, като един организъм – започвайки от отделната местност, която детето познава. По този начин, естествено, ние отново имаме нещо абстрактно, защото една местност не е възможна без друга местност на Земята, но в този случай учителят трябва да съзнава, че се налага да тръгне от нещо несъвършено. Но въпреки това, изхождайки от цялата тази образност постепенно можем да събудим в детето това, което ни е необходимо, за да му обясним растението.

По този начин постепенно приближаваме детето към външния свят. Детето получава чувство за понятието “обективност”. То се вживява в земния елемент. Това може да бъде постигнато най-добре, ако по този естествен начин приближим детето до растителния свят.

По съвсем различен начин, и то малко по-късно, детето трябва да бъде запознато с животинския свят. Да се описват отделните животни – това отново е нещо съвсем неорганично. Защото в крайна сметка ние всъщност бихме могли да кажем: чиста случайност е, че лъвът е лъв, а камилата – камила. Да, чрез наблюдението на лъва, колкото и добре да го изобразяваме и дори да го покажем на детето в менажерията, все пак за детето това е наблюдение на случайността; същото е и с камилата. Ако изхождаме от самия живот, подобно наблюдение няма никакъв смисъл. Как стоят нещата при животното? Да, този който тръгва към животното не с абстрактна интелектуалност, но с една образна нагледност, той открива във всяко едно животно част от човека. Едно животно е развило особено добре краката, които при човека служат на цялото тяло. Друго животно е развило сетивните органи, развило е до крайност определен сетивен орган. Едно животно души особено добре; друго, обитаващо въздуха, е с особено добро зрение. И ако вземем целия животински свят, там във външния свят като абстрактно разпределено животинско царство, ние като цяло откриваме това, което ни дава образът на човека. Ако синтетично събера заедно всички животни, аз получавам човека. Във всеки животински вид едностранчиво, външно е формирана дадена способност, дадена група от способности, присъщи на човека. На детето не е необходимо да поднасяме нещата по този начин, на него ние можем да представим нещата чрез по-прости образи. Разглеждайки лъва, ние откриваме, че в него особено едностранчиво е развито това, което в човека са гръдните органи, сърцето. В кравата едностранчиво е развито това, което в човека са храносмилателните органи. А когато разглеждаме това, което например плува в кръвта ни под формата на бели кръвни телца, тогава трябва да се обърнем към най-простите, най-примитивните животни. Цялото животинско царство, взето заедно, формира човека, синтетично, а не сумарно; там синтетично са вплетени всички животни.

Това е нещо, което аз мога да изложа пред детето по един прост, примитивен начин. Позовавайки се на качествата на лъва, по това как те трябва да бъдат съчетани, как те трябва да потънат в това, което при човека представлява индивидуалност – ето така чрез една много жива форма аз мога да изложа тези неща пред детето. Дори това, което морално и духовно живее в камилата, дори то може да бъде така поднесено, че да можем да покажем как това, което живее в камилата, но вече подчинено, се вмества в човешката природа. Така човекът представлява един синтез на лъва, орела, маймуната, камилата, кравата и на всички други животни. Цялото животинско царство разглеждаме като една, разложена на части човешка природа. Това е другата страна, която детето приема в себе си през своята 11-та, 12-та година. След като е видяло отделен от себе си растителния свят, след като е усетило в себе си чувството за обективност на растителния свят с обективната земя, сега то научава тясната връзка на животинския свят с човека – субективното. Ето така, по пътя на усещането, Вселената отново бива съединена с Човека. Тъкмо по този начин в детето бива правилно заложена разграничителната способност. Това означава детето да бъде възпитавано, изхождайки от живия елемент в света.

Тогава ще видим, че това което винаги поставяме под формата на изисквания, то идва от само себе си. В абстрактната педагогика можем непрекъснато да поставяме изискването – да не бъде претоварвана паметта на детето. Не е добре да се претоварва паметта на детето. Изхождайки от абстракцията, това може да бъде разбрано от всеки. Но много по-трудно е да бъде видяно какво означава претоварването на паметта за живота на човека: а именно, че в по-късните години от живота ние можем да наблюдаваме в човека ревматизъм, подагра. За жалост медицинското наблюдение не се простира върху хода на целия човешки живот. Можем да наблюдаваме много хора с ревматизъм, с подагра, без да е имало никакви предпоставки за тях; на лице е била само една много слаба предпоставка, предизвикана може би тъкмо поради това, че паметта е била твърде силно обременявана, че човекът е трябвало твърде много да си спомня. Но паметта също така не трябва да остава и твърде слабо натоварена, тогава и по-точно още между 16-та и 24та година, много лесно възникват лабилни състояния във физическия организъм.

И така, как да се постигне равновесието между твърде силното и твърде слабото обременяване на паметта? Ако образно погледнато възпитаваме детето по начина, който описах, тогава то поема в себе си толкова от урока, колкото може да понесе. Възниква едно съотношение, както между храненето и насищането. Ала по този начин децата напредват с различна бързина и от своя страна ние трябва да се справяме с тях, без да е необходимо да повтарят класа. Но ние можем да имаме един относително голям клас пред себе си и детето няма да поеме повече духовна храна в себе си, отколкото може да понесе – ако мога така да се изразя – като организъм то само отблъсква от себе си това, което не може да понесе. Или човек разчита на живота, тъй както човек сам преподава и възпитава, изхождайки от самия живот.

Още от рано в детето съществува предпоставка за първите елементи на изкуството на смятането. Но тъкмо при изкуството на смятането можем да наблюдаваме, как твърде рано в детето навлиза интелектуалистичният елемент. Смятането, като такова, не е чуждо на никой човек в никоя възраст. То се развива в човешката природа и тук не е възможна отчужденост между човешките способности и аритметичната операция, както е възможна тази отчужденост между човешките способности и буквите през една следваща култура. И все пак, тъкмо до това се свеждат наймного нещата: урокът по смятане да бъде поднесен на детето по правилен начин. Фактически това може да прецени само този, който изхожда от определена духовна основа и е в състояние да наблюдава цялостния човешки живот.

Логично две неща са привидно доста отдалечени едно от друго: урокът по смятане и моралните принципи. Обикновено чрез урока по смятане ние никога не се приближаваме до моралните принципи, защото първоначално тук ние не откриваме логическа връзка.

Но за този, който наблюдава нещата не просто логически, а ги наблюдава, изхождайки от познанията на живота, нещата се представят така, че едно дете, което по правилен начин е било доведено до смятането, в по-късна възраст то има едно чувство за отговорност, съвсем различно от чувството на онова дете, което не е било доведено до смятането по правилен начин. И това вероятно ще Ви се стори изключително парадоксално – но тъй като говоря за реалността, а не за неща, които нашето време си въобразява, затова бих желал, тъй като истината често пъти изглежда парадоксална на нашето съвремие – аз бих желал да не се стъписвам пред подобни парадокси. Ако ние като хора през изтеклите десетилетия бяхме успели да потопим човешката душа правилно в урока по смятане, тогава ние не бихме имали този хаос в Източна Европа. Това е, което произлиза, което виждаме вътрешно: чрез какви сили способността за смятане се свързва с това, което обхваща и моралното в човека?

Може би ще ме разберете още по-добре, ако накратко Ви изложа принципа на урока по смятане. Днес смятането често започва оттам – едно нещо да бъде прибавено към друго. Ала помислете си само колко чуждо е на човешката душа това занимание

– едно грахово зърно да бъде прибавено към друго и всеки път, когато нещо бъде прибавено, да му се дава ново име. Преходът от едно към две, след това към три, това броене е нещо, което като дейност се осъществява сякаш съвсем произволно в човека. Но съществува една друга възможност за броене. Тази възможност ние откриваме, когато се върнем малко назад в човешката културна история. Първоначално хората съвсем не са брояли по този начин, прибавяйки едното грахово зърно към другото, прибавяйки нещо единично към нещо друго, чрез което възниква нещо ново, което за душевния живот, най-малкото първоначално, има изключително малко общо с предходното. Тогава хората са брояли по следния начин: това, което имаме в живота, е винаги нещо цяло и то следва да бъде приемано за цяло, като дори и най-разнородните неща представляват именно едно цяло. Когато аз имам пред себе си едно човешко мнозинство, първоначалното е единство. Когато имам пред себе си един отделен човек, той също така представлява единство. Единството е в основата си нещо съвсем относително. Това аз вземам в съображение не когато броя 1, 2, 3, 4 и т.н., а когато броя по следния начин:

и т.н., когато разчленявам цялото, защото изхождам от единството и в единството – като многообразие – аз търся частите. Това е бил и първоначалният възглед за броенето. Единството е било винаги в цялото и тъкмо в единството са били търсени числата. Хората са си ги представлявали не като нещо, прибавено към друго; хората са си представяли всички числа вътре в единството, органически произлизащи от единството.

Всичко това, приложено върху цялостния урок по смятане, ще даде следното: вместо да прибавяме едно грахово зърно към друго, Вие поставяте пред детето една купчина от грахови зърна. Купчина грахови зърна представлява цялото. Тръгваме от цялото. И сега казваме на детето например следното: Аз имам една купчина грах или – да кажем, за да бъде още по-нагледно – имам една купчина ябълки и три деца, може би три деца на различна възраст, които би трябвало да приемат различни количества храна и искаме да направим нещо, което е свързано с живота. Какво можем да направим тук? Да, можем да направим следното: да разделим купчината ябълки по определен начин и да разглеждаме след това целия куп като сума от отделни части, на които сме го разделили. Там ние имаме купчината ябълки и казваме: имаме три части и това ние обясняваме на детето така, че сумата е равна на трите части. Сумата = три части. Това означава, че при събирането ние не изхождаме от отделните части, за да стигнем до сбора, а тръгваме от сбора и едва после минаваме към частите. Така ние тръгваме от цялото и преминаваме към събираемите, към частите, като по този начин постигаме едно живо възприятие за събирането. Защото това, до което се свеждат нещата при събирането, е винаги сбора и частите: частите са това, което по определен начин трябва да се съдържа вътре в сбора.

Така ние сме в състояние да приближим детето по такъв начин към живота, че то да привикне да възприема цялото, а не винаги да преминава от малкото към това, което е в повече. Това упражнява изключително силно влияние върху целия душевен живот на детето. Когато детето придобие навика да прибавя, тогава именно възниква онази морална основа, която изгражда един предимно алчен стремеж. А когато се преминава от цялото към частите и когато съответно по същия начин бъде изградено и умножението, тогава детето получава склонността да не развива така силно алчността, а развива нещо, което в смисъла на един космически светоглед може да бъде наречено сдържаност, умереност в най-благородния смисъл на думата. И това, което в сферата на морала се харесва или не се харесва някому, то е тясно свързано с начина, по който детето е било научено да борави с числата. Привидно между боравенето с числата и моралните идеи и импулси няма логическа връзка; тя сякаш е тъй слаба, че този който разсъждава предимно интелектуалистично би могъл да се подиграе, когато чуе да се говори за това. Някому това може да се стори смешно. Напълно разбираемо е, когато някой се надсмее над това, че при смятането трябва да тръгнем от сбора, а не от събираемото. Но когато обхванем с поглед действителните взаимовръзки в живота, тогава разбираме, че в действителното битие много често логически най-отдалечените неща са разположени най-близо едно до друго.

Така това, което чрез боравенето с числа бива формирано в детската душа, е изключително важно за начина, по който детето ще се изправи пред нас, когато ние издигнем пред душата му моралните примери, чрез които то ще трябва да развие в себе си одобрение или неодобрение, антипатия или симпатия към доброто или злото. И ако сме насърчили детето да борави с числата по съответния начин, тогава ние ще видим пред себе си едно дете с чувствителен усет към доброто.