ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Щутгарт, 05.09.1919

Скъпи мои приятели?

Ако разглеждаме човека според принципите, застъпвани в хода на тези лекции, представляващи въведение в истинското педагогическо изкуство, пред нас ще изпъкне наред с всичко друго и външната троична система на физическото тяло. Ние ясно различаваме всичко онова, което е свързано с организацията и формата на главата, от условията, всред които са форми рани системата на гърдите и системата на крайниците, като в същото време имаме предвид, че формирането на крайниците е нещо много по-сложно, отколкото обикновено си мислим, защото това, което е заложено в крайниците, фактически е създадено в посока отвън навътре и, така да се каже, продължава във вътрешната природа на човека; ето защо в случая ние трябва да различаваме това, което е изградено в посока навътре, от това, което е изградено в посока навън.

Ако се замислим върху тази троична система на човешкото тяло, съвсем ясно ще забележим как човешката глава е вече сама по себе си един цял и самостоятелен човек, един човек, който се издига над животинското царство.

Моля да бъда правилно разбран: В главата ние имаме представена същинската глава. Обаче там, в главата, ние имаме и „гърдите", представени от всичко онова, което принадлежи към носа. Накрая, в главата ние имаме и онази част от „крайниците", която продължава в телесната кухина: С други думи, това е устата.

Ето как в човешката глава е представен всъщност целия човек. Само че „гърдите" (т.е. носът) са в известен смисъл атрофирани, и то по такъв начин, че трудно може да се открие някаква прилика между носа и белите дробове. А такава прилика има. Човешкият нос е един вид метаморфозирал бял дроб. Носът подчертава физическата страна на дихателния процес. Обаче ако смятате белите дробове за по-малко одухотворен от носа, би представлявало огромно заблуждение. Белите дробове са устроени съвършено. Те са в много по-голяма степен проникнати от Духа и душата, отколкото носа, който ако погледнем нещата обективно е застанал доста нескромно на най-видно място от човешкото лице, докато белите дробове свенливо крият своето душевно превъзходство.

Да, не може да се отрече връзката между устата от една страна и веществообмяната и храненето от друга, които се зараждат в системата на крайниците и неусетно намират своето продължение „вътре" в човека. И така, човешката глава е един цялостен и самостоятелен човек, само че елементите, които не са характерни за главата, отстъпват на заден план. Гърдите и крайниците също присъствуват в главата, но там те са в умален, атрофиран вид.

Обратно, ако насочим вниманието си към човешките крайници, ще установим, че те също имат своето външно представителство в главата, под формата на горната и долна челюст. Това, което движи Вашата уста само че в умален и атрофиран вид е същото, което по същество представляват Вашите крака и ръце. Да, нещата трябва да бъдат назовавани с техните точни имена. Всеки може да възрази: Добре, аз мога да си представя, че моите ръце имат някакъв аналог в лицето на горната челюст, а краката ми съответно в лицето на долната челюст. Обаче къде точно се проявяват тези челюсти в моето тяло? Къде става захапването? Къде се намира устата?

Има само един възможен отговор: Там, където Вашата раменна кост се свързва с тялото; там, където Вашата бедрена кост се свързва с тялото. Ако си представите, че тук (рис. 15) е скицирана част от човешкото тяло, бихте могли да допуснете, че там, някъде встрани е всъщност самата глава, която, както горе, така и долу, отваря своята уста. С една дума, Вие установявате забележителната тенденция на тази невидима глава да отваря своите челюсти в областта на гърдите и в областта на стомаха.

А какво всъщност върши тази невидима глава? Тя непрекъснато Ви яде; нейната отворена уста непрекъснато Ви поглъща! И тук Вие стигате до външните очертания на един чуден образ от действителния свят. Докато истинската човешка глава представлява една материална формация, главата принадлежаща към системата на крайниците, е от духовно естество. Обаче последната има все пак и нищожно количество материална субстанция, за да може непрекъснато да разлага човека. И при смъртта, когато човекът умира, тя го поглъща напълно. Един чуден процес се разиграва непрекъснато в нашите крайници, които буквално ни

изяждат. С нашия организъм ние непрекъснато потъваме в разтворената уста на нашата духовна организация. Да, нашата духовна организация изисква от нас едно непрекъснато отдаване, една непрекъсната жертва, която проличава дори и в строежа на човешкото тяло. Ние изобщо не можем да разберем човешкото тяло, без да сме проумели тази жертва в името на Духа, която е скрита в отношението на човешките крайници към останалата част от човешкото тяло. Накратко: Природата на главата е противоположна спрямо природата на крайниците, а гърдите, които се намират по средата, поддържат равновесието между двете крайности.

Фактически, в „системата-гьрди" са представени както главата, така и крайниците. Тяхната природа е тясно вплетена в природата на гърдите. В посока нагоре, гърдите имат непрекъснатата тенденция да се превръщат в „глава", докато в посока надолу, те имат противоположната тенденция, изразяваща се в готовност за приспособяване към външния свят, с една дума, тенденцията да се превръщат в „крайници". Следователно, горната част на човешкия торс непрекъснато иска да стане „глава", само че не успява. На този стремеж се противопоставя същинската глава. Ето защо тя непрекъснато поражда едно отражение на главата или нещо, от което бихме могли да кажем започва формообразуването на главата. Ни ма не се забелязва ясно, как в горната част на гръдния кош е загатнато едно образуваше, което наподобява главата. Да, това е ларинксът, който простонародният език нарича направо адамова ябълка*53. Човешкият ларинкс е идентичен с човешката глава, само че в този случай тя е смалена и атрофирана; тя не може да бъде изцяло глава, но запазва своята специфична природа, метаморфозирайки в това, което наричаме човешки говор. Човешкият говор е един непрекъснат опит, предприеман от ларинкса във въздушното пространство, целящ да превърне себе си в глава. И когато ларинксът се опитва да наподоби горната част на главата, тогава възникват онези звуци, които ясно показват как човешката природа се стреми да ги задържи в себе си. Когато човешкият ларинкс поиска да се превърне в нос, отново възникват пречки от страна на истинския нос. Несполучливият опит на ларинкса да се превърне в нос води до появата на носовите гласни. Следователно, истинският нос спъва въздушния нос, който се проявява като носови гласни. Извънредно важно е да знаем, как говорещият човек прави непрекъснати опити във въздушното пространство, целящи да свържат различните отломки на една свръхсетивна глава в нещо цялостно, и как тези отломки непрекъснато се превръщат във вълнообразни движения, които на свой ред се сблъскват с видимата физическа глава. Да, ето как стоят нещата с човешкия говор.

И сега Вие няма да се изненадате, че в мига, когато физическата глава е вече готова, т.е. с настъпването на седмата година и протичащата тогава смяна на млечните зъби, се дава и благоприятната възможност за изграждането на един вид костна система в невидимата душевна глава, която се отделя от ларинкса. Да, налага се да съществува и един вид душевна костна система. И ние постигаме това, когато развиваме говора не просто чрез механично подражание, а с усет и разбиране за граматическите закони. Нека да не забравяме, скъпи мои приятели, че възпитавайки децата през първите училищни години, ние трябва да положим такива душевни усилия, които са близки до усилията на физическия организъм, съпровождащи смяната на млечните зъби! Ето как ние укрепваме, разбира се само в душевен смисъл, формирането на говора, а именно когато съзнателно внасяме граматическите закономерности: Изобщо всичко онова, което идва от говоримия език, за да породи на свой ред писа нето и четенето. Ние обгръщаме човешкия говор с истинска душевна светлина и топлина само тогава, когато знаем, че думите, които човек произнася, фактически носят в себе си копнежа да се превърнат в „глава".

Вече споменах: В горната си част човешкият торс има тенденцията да се превърне в „глава", докато в долната си част има тенденцията да се превърне в „крайници". И както говорът, идващ от ларинкса, е една невидима глава, останала във въздухообразно състояние, така и всичко онова, което блика от долната част на торса и се насочва към периферията на тялото, е по същество „крайници". Външният свят, ако мога така да се изразя, непрекъснато вкарва в нас нещо от грубата, сгъстена природа на „крайниците". Едва когато естествените науки обяснят скрития факт, че човешките крайници са нещо, което външният свят вкарва или вдава в човешкото тяло, те ще разкрият и загадката на човешката сексуалност. Да, когато говорим за тези неща, най-напред трябва да налучкаме верния тон. Ето защо не бива да се учудваме, че днес всички опити за разясняване на сексуалния въпрос са напълно лишени от смисъл. Защото човек не може да разясни нещо, което сам той не разбира. А това, което съвременната наука изобщо не предполага, е именно тайнствена та връзка между „човекът-крайници" и „човекът-гърди", за която само бегло загатнах пред Вас. Трябва да знаем: как то през първите училищни години в детската душа вмъкваме онова, което е присъщо на зъбите преди седмата го дина, така и през последните години на основното образование, в детската душа вмъкваме онези сили, които произхождат от природата на „крайниците" и намират своя израз едва след настъпването на половата зрялост.

И както появата на душевните зъби се изразява в способността да усвоим писането и четенето през първите училищни години, така и всичко онова, което блика от живата и топла детска фантазия, е израз на силите, които нарастват след 12-та, 13-та, 14-та и 15-та година. И тогава на преден план изпъкват онези душевни способности, които са облъхнати от вътрешната и скрита душевна любов, с други думи от силите на фантазията. През последните години на основното образование трябва да апелираме тъкмо към тези сили на фантазията. Ние трябва да подпомагаме най-вече общата интелигентност на седемгодишното дете, което се учи да пише и да чете, а не да насърчаваме неговите разсъдъчни способности, които се проявяват едва след 12-та година. Накратко: през този възрастов период следва да насърчаваме фантазията, а не разсъдъчните способности. Пробуждайки детската фантазия, ние правим възможно усвояването, примерно, на историята и географията.

А ние пробуждаме фантазията, когато се обръщаме към детето с думите: Ето, сега ти имаш пред себе си една оптична леща, която събира светлината; подобна леща имаш и в твоите очи. Ти добре познаваш тъмната камера, в която се отразяват външните предмети; точно такава камера представляват и твоите очи.

Дори тогава, когато показваме с помощта на сетивните органи устройството на външния свят и неговата намеса в човешкия организъм, практически ние пак апелираме към детската фантазия. Защото всичко онова, което се намира там, може да бъде видяно само ако бъде извлечено от тялото и умъртвено; вътре в живото тяло това е невъзможно.

Има и още нещо: Цялото обучение, що се отнася до геометрията и аритметиката, също трябва да се обърне към фантазията. И ние апелираме към фантазията най-вече тогава, когато се стремим както това стана на практическите занимания да направим една повърхност разбираема не само за разума, но и за детската фантазия, така че детето само да я насочи към геометрията и аритметиката. Ето защо на една от последните си лекции аз казах, че винаги се учудвам от факта, как никой досега не се е опитал да обясни Питагоровата теорема примерно по следния начин: Нека да приемем, че тук имаме три деца. Едното от тях трябва да издуха толкова много пясък, че да покрие с него един от квадратите; второто дете трябва да издуха толкова пясък, че да покрие с него втория квадрат и третото дете съответно да покрие най-малкия квадрат. Ние ще подпомогнем фантазията на детето, ако му кажем: Голямата повърхност трябва да бъде покрита с такова количество пясък, което да е равно на пясъка, необходим за покриването на по-малката и на най-малката. Тук в съображение идва не математическата точност, а образите на фантазията. Сега детето може да проследи трите повърхности, движено от силите на своята фантазия. То би вникнало в Питагоровата теорема с помощта на издухания пясък, който покрива съответните квадрати; естествено, това не може да се наблюдава в действителност, но така или иначе, детската фантазия е заинтригувана.

Непрекъснато следва да имаме предвид особено в тази възраст, че всичко, което учителят дава на детето, трябва да се стреми към форми, които подхранват фантазията. Учителят трябва сам да изживее учебната материя и да я проникне с фантазия. А това е възможно, само ако я изпълни със своята емоционално наситена воля. Понякога последиците от този подход са забележителни, дори и в по-късната възраст. Обаче най-същественото в последните години на основното образование е да се подсили съвместният живот, вътрешната свързаност между учител и ученици. Не може да бъде добър преподавател този, който не полага постоянни усилия, за да поддържа полета на своята фантазия там, където с нейна помощ учебните предмети трябва да добиват все нови и нови форми. Защото в действителност всичко онова, което веднъж е подготвено с въображение и фантазия, и след години бъде поднесено в същия вид, остава сковано и сухо. Фантазията трябва да бъде непрекъснато обновявана, в противен случай нейните творения губят всякаква стойност.

Всичко това обаче хвърля ясна светлина върху начина, по който учителят трябва да изгражда своята личност. Нито за миг от своя живот той не бива да си позволява отпускане или досада. Има две несъвместими понятия в живота: Учителското призвание и педантизма. И ако някога те все пак се съчетаят в едно цяло, това означава много по-големи нещастия, отколкото обикновено можем да си представим. Аз изобщо не допускам, скъпи мои приятели, че някой би могъл да приеме абсурдното съчетание между учителското призвание и педантизма!

Вие добре разбирате, че съществува един вътрешен морал на преподаването, един вътрешен императив на преподавателя. Един истински категоричен императив за учителя! Този категоричен императив е следния: Поддържай своята фантазия жива! И ако усетиш, че дори за миг ставаш педант, замисли се върху следното: За другите хора педантизмът е само една негативна черта, обаче за мен той е нещо неморално!

Да, тъкмо от този принцип следва да се ръководи учителят! В противен случай, скъпи, мои приятели, нека той потърси други професии, за да приложи своите знания и умения. Естествено, в живота съвсем не е лесно да се постигне това съвършенство, но така или иначе, идеалът трябва да бъде посочен.

Едва ли ще се изпълните с истински ентусиазъм за постигането на този педагогически морал, ако пропуснете фундаменталния извод: самата глава е вече един цялостен човек, чиито „крайници" и „гърди" са значително атрофирани; на свой ред „човекът-крайници" също разполага с една напълно атрофирана глава, докато най-после при „човекът-гърди" се постига истинското равновесие от страна на „главата" и „крайниците". Ако вникнете в този фундаментален извод, Вие неизбежно ще усетите прилив на такива вътрешни сили, от които ще се разгори необходимия ентусиазъм за Вашия педагогически морал.

Всичко онова, което идва като резултат от едни или други интелектуални усилия, има подчертана склонност да се превръща в нещо пасивно, в нещо гнило. И то става най-гнило и съмнително тогава, когато човекът го подхранва само с материалистически представи. Живите представи, извлечени от Духа, имат съвършено друго въздействие: Те окрилят човешкото същество. Обаче тези представи нахлуват в човешката душа само по пътя на фантазията.

Но какви пречки се появиха през втората половина на 19-ти век, които затрудниха участието на фантазията в преподавателския процес? През първата половина на 19 век ние срещаме такива забележителни фигури като например Шелинг; изобщо хора, които сериозно са разсъждавали върху въпросите на педагогиката. Прочетете изящните и вълнуващи съчинения на Шелинг върху методите на академичното обучение те се отнасят не към общообразователните, а към висшите училища и ясно ще доловите духа на педагогиката от първата половина на 19 век. Но общо взето, през втората половина на 19 век, той беше охулен, макар и под скрита форма, понеже тогава се отричаше всичко, което се стремеше да проникне в човешката душа по пътя на фантазията; да, тогава хората започнаха да се боят от душевния живот, защото смятаха, че в момента, когато някой се остави на своята фантазия, той веднага попада в примките на неистината. Човек нямаше смелостта да бъде самостоятелен и свободен в своето мислене, така че да прегърне истината, а не заблудата. Той просто се страхуваше да мисли свободно, понеже вярваше, че по този начин веднага би допуснал неистината в своята душа. Ето защо, учителят е длъжен да прибави към това, което споменах, а именно към преизпълнените с неговата бликаща фантазия учебни предмети, и нещо друго, което ще нарека смелост за истината. Без тази смелост за истината, той не би могъл да се справи с трудностите на обучението, особено при по-големите деца. Обаче наред с нея, скъпи мои приятели, наред с тази смелост за истината, учителят е длъжен да породи у себе си и чувството за отговорност спрямо истината.

Необходимостта от фантазията, усетът към истината, чувството за отговорност ето трите основни сили, които представляват същинския нерв на педагогиката. И който иска да приеме в себе си тази педагогика, нека да се ръководи от следното мото:

Изпълвай себе си със силите на фантазията,

Имай смелостта за истината,

Изостряй чувството си за душевна отговорност.