ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Щутгарт, 25.08.1919

Скъпи мои приятели,

Нека да започна с това, че при бъдещото възпитание и бъдещото обучение трябва да се обърне специално внимание върху изграждането на волята и чувствата. Наистина често се подчертава дори от тези, които не се интересуват от каквото и да е обновление на възпитанието, че следва да се обръща голямо внимание върху волята и чувствата в хода на възпитателния процес, обаче въпреки добрите намерения, в тази област не е направено почти нищо. Волята и чувствата винаги са оставяни на т.н. „случайност", понеже днес не съществува ясен възглед относно истинската природа на волята.

Навлизайки в днешната тема, бих желал да отбележа най-напред следното: едва след като стигнем до едно истинско познание на волята, ние ще се доближим и до правилното разбиране на поне една част от другите душевни явления, каквито са например чувствата. И така: Какво всъщност представлява чувството? Преди всичко, чувството е в много близко родство с волята. Волята е бих казал само осъщественото чувство, а чувството това е непроявената воля. Волята, която е все още непроявена, която е задържана в душата това е чувството. Чувството това е приглушената воля. Ето защо до същността на чувствата ще проникнем само тогава, когато обхванем същността на волята.

От досегашните ми лекции, Вие несъмнено сте разбрали, че всичко, което живее във волята, далеч не се проявява напълно през живота между раждането и смъртта. Докато осъществява едно или друго волево решение, у човека винаги остава не що, което не се изчерпва през целия му земен живот; винаги е налице един остатък, който продължава да живее и след смъртта. Този остатък трябва да бъде взет под внимание, особено в детската възраст.

Ние знаем: когато разглеждаме цялостния човек, той застава пред нас като изграден от тяло, душа и Дух. Най-напред се ражда тялото с неговите по-груби съставни части. (По-точни и подробни обяснения ще намерите в моята „Теософия"*32)

Тялото се включва в така наречената наследствена линия става носител на унаследените качества и т.н. По своята същност, душата е това, което идва от живота преди раждането и се свързва с етерно-физическия организъм. Обаче у съвременният човек защото в по-далечното бъдеще нещата няма да изглеждат така Духът е, така да се каже, едва в своето начало, той е тук едва в своите първи заложби. И сега, когато се стремим да сложим основите на една истинска педагогика, нека да разгледаме първите заложби на Духа в сегашната еволюционна степен на човека. Нека да обърнем и ясен поглед към проявленията на Духа всред бъдещето човечество.

Засега у нас са налице само първите заложби, първите предвестници на това, което наричаме Духовно Себе или Духът-Себе (Geistselbst)*33. Не бива да включваме Духът-Себе в съставните части на човешката природа, когато говорим за съвременния човек; ясно съзнание за Духът-Себе имат най-вече онези хора, които виждат в духовния свят. Вие знаете, че древното образно съзнание на Ориента наричаше Духът-Себе с името „Манас" и че за ориенталската духовна култура, „Манас" беше нещо несъмнено, нещо живо. Но за Духът-Себе беше останал ясен спомен също и всред европейското човечество, особено всред неговите „необразовани" среди. Да, с цялата си предпазливост, аз твърдя: Ясното съзнание за „Манас" е тук; защото народът преди да бъде цялостно завладян от материалистическото светоусещане наричаше тази част от човека, която продължаваше да съществува след смъртта, с името „Мани",т.е. с множественото число на „Манас". Ние, в духовнонаучното разглеждане на живота преди смъртта, предпочитаме единственото число: „Духът-Себе". Народът, вдъхновяван по-скоро от своето непосредствено и наивно познание, говори за Духът-Себе, като употребява множественото число, понеже веднага след като мине през Портата на смъртта, човек бива приет от множество духовни Същества*34.

По друг повод, аз многократно съм изтъквал: Нашият непосредствен и личен предводител в духовния свят се на мира в Йерархията на Ангелои; над тази Йерархия е разположена Йерархията на Архангелои, която се включва в действие след като човек мине през Портата на смъртта, когато в известен смисъл не едно, а много духовни Същества, много Архангелои веднага поемат грижите за човешкия живот след смъртта на физическото тяло. Тези не ща народът усеща съвсем ясно, защото той знае: за разлика от земния живот, протичащ малко или много под формата на едно въображаемо единство, животът след смъртта изглежда като едно многообразие, като едно „множество".

Следователно, „Мани" са нещо, което в наивното съзнание на народа живее като „множествената форма" на „Манас" или,Духът-Себе".

Втората по-висша съставна част на човека наричаме с името „Духът-Живот" (Lebensgeist). За съвременния човек, този „Дух-Живот" е почти недоловим. Той е от много по-духовно естество и ще се развие едва в далечно бъдеще. А най-висшата съставна част, която е в съвсем зародишен вид, е самия „Човек-Дух". Макар че в днешния човек, обитаващ Земята между раждането и смъртта, тези три свръхсетивни съставни части да са едва в своя зародишен вид, след смъртта, т.е. между смъртта и новото раждане, те претърпяват забележително развитие под закрилата на висши духовни Същества. Следователно, когато след смъртта човек отново се издигне в духовния свят, тези три свръхсетивни части бързо напредват в своето развитие, подготвяйки бъдещата еволюционна степен на цялото човечество. С други думи, както в сегашния си земен живот между раждането и смъртта, човекът напредва в своето индивидуално развитие, така напредва той и след смъртта, само че тогава, бих казал, като с пъпна връв, той остава свързан с духовните Същества от висшите Йерархии*35.

Нека сега да прибавим към едва забележимите днес по-висши съставни части на човешката природа, онези, които ние възприемаме достатъчно ясно. Преди всичко, това са Съзнаващата Душа, Разсъдъчната Душа и Сетивната Душа. Ако искаме днес да говорим за човешката душа, както тя се проявява в тялото, ние трябва да се обърнем най-вече към споменатите три съставни части. А говорим ли за човешкото тяло, трябва да имаме предвид „сетивното" или астрално тяло, етерното тяло и грубото физическо тяло, което виждаме с очите си и с което се занимава официалната наука. Така ние имаме пред себе си цялостния човек.

Вие добре знаете, че физическото тяло, с което разполагаме, е присъщо и на животните. Когато сравняваме човекът с неговите девет съставни части от една страна, и животинският свят от друга страна, ние лесно стигаме до една представа за отношението между човека и животното, която между другото е твърде подходяща за разбиране на волята. Както душата на човека е обвита от физическото тяло, така стоят нещата и с физическото тяло на животното; обаче до голяма степен, физическото тяло на животното е устроено по друг начин. Строго погледнато, човешкото физическо тяло не е по-съвършено от животинското физическо тяло. Замислете се за едно от по-висшите животни, каквото е напр. бобъра. Замислете се за чудния начин, по който бобърът строи своето жилище; човекът никога не би могъл да постигне строителното изкуство на бобъра, ако не е изучавал преди това архитектура и т.н. Бобърът изгражда своето жилище според образеца на своето тяло; той влага формите и контурите на своето тяло в изграждането на своето жилище. В този смисъл, негов учител се явява собственото му физическо тяло. Ако наблюдаваме осите, пчелите и други от така наречените низши животни, ще установим, че това, което се крие във формите на тяхното физическо тяло, не се проявява със същата сила и при човешкото физическо тяло.

Всичко, за което става дума, се свежда до понятието инстинкт, така че в действителност ние можем да проучваме инстинкта само ако го разглеждаме във връзка с формата на физическото тяло. Ако изследваме цялата еволюционна верига на животинското царство, както изглежда то пред външния поглед, разновидностите на инстинкта ще открием тъкмо там: във формите на животинското физическо тяло. И ако искаме да разберем волята, преди всичко трябва да я търсим в сферата на инстинкта, а инстинктът ще намерим във формите на животинското физическо тяло. Об хванем ли основните форми на отделните животни и ги изобразим по един или друг начин, ние бихме очертали и различните сфери на инстинкта. Там където инстинктът се проявява като воля, там ние заставаме пред образната форма на физическото тяло, присъщо на различните животни. Вие виждате, че когато се ръководим от тази гледна точка, светът придобива особено значение. Ние обгръщаме с ясен и спокоен поглед формите на животинските физически тела и съзираме онези очертания, които самата природа е създала от различните инстинкти, чрез които тя се стреми да осъществи своите цели.

И така, нашето физическо тяло се обитава от етерното тяло, което го изпълва и прониква от край до край. За външните сетива, етерното тяло е напълно скрито и невидимо. Ако обаче се обърнем към проявите на волята, ще установим, че прониквайки във физическото тяло, етерното тяло обхваща също и това, което в рамките на физическото тяло съществува като инстинкт, В този случай, инстинктът се превръща в нагон. В рамките на физическото тяло, волята е инстинкт; след като етерното тяло овладее инстинкта, волята се превръща в нагон. Твърде интересно е да проследим, как инстинктът чиито външни форми са съвсем конкретни и ясни за разбиране едновременно се вдълбочава и унифицира, колкото повече го разглеждаме като нагон.

Но човекът е обгърнат и от своето астрално тяло, което е още по-фино. На свой ред, то също овладява нагона и по ражда не само вдълбочаване, но и нещо друго: Чрез астралното тяло, инстинктът и нагонът се издигат до нашето съзнание, проявявайки се вече като силни и горещи желания, като страсти.

Страсти имат и животните, защото те също притежават три от съставните части на човешкото същество: Физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло. Обаче след като говорим за страсти, ние инстинктивно усещаме, че те са нещо по-дълбоко, по-интимно. Нагонът изглежда като нещо, което не се променя съществено от най-ранна до най-късна възраст; докато страстите и желанията често нарастват, защото те черпят сили от душата. Страстите нямат и не се нуждаят от трайна психологическа характеристика, те просто възникват и изчезват. Ето защо те са по-близо до душевната област, отколкото нагоните.

Сега идва ред на въпросът: Какво всъщност става, ако в своя Аз, т.е. в своята Сетивна Душа, Разсъдъчна Душа и Съзнаваща Душа следователно тук не става дума за животните,човекът осмисли всичко онова, което живее в неговото тяло под формата на инстинкти, нагони и страсти? Между отделните душевни прояви на съвременния човек няма резки граници, защото така както се разиграват в областта на физическото тяло те често преливат една в друга. Днешните психолози са поставени на кръстопът: те не знаят, дали строго да разграничават отделните душевни прояви, или да ги разглеждат като едно цяло! И все пак у някои психолози се долавя старото разграничаване между воля, чувства и мисли; докато други, Например тези, които са повлияни от Хербарт, изместват нещата в посока на представите, а повлияните от Вунд в посока на волята. Впрочем хората нямат ясна представа, как точно да разгранича ват душевните сили. Това се дължи на факта, че практически Азът пронизва всички душевни способности, и че при съвременния човек, съществени различия между трите съставни части на душата не се забелязват. Ето за що езикът не разполага и с точни думи за онези душевни сили, които са от волево естество инстинкта, нагона, страстите дори когато те са обхванати от Азът.

Общо взето, тази част от душевния живот, която Азът обхваща като човешки инстинкти, нагони и страсти, ние означаваме с думата лютив; така че когато говорим за волеви импулси в областта на душевния живот, в „Азовата област", имаме предвид мотива и тогава знаем: Животното може да има желания и страсти, но не и мотиви. Едва при човека страстите се издигат в душевния свят, за да бъдат осъзнати там като мотиви. Едва при човека, страстите се разгръщат като волеви мотиви. И когато заявяваме, че у човека все още живее нещо от животинския свят под формата на инстинкти, нагони и страсти макар и той да ги осъзнава като мотиви, ние имаме предвид, след като говорим за волята, нещо, което при съвременния човек се проявява съвсем ясно. И ако някой иска да се произнесе за волевата природа на човека, той ще обобщи: Ако зная мотивите на един човек, аз ще зная и всичко за самия него. Това е така, обаче само до определена степен! Защото докато следва мотивите си, дълбоко в човека се носи един тътен и този тътен трябва да бъде разгледан много внимателно.

Моля Ви да различавате съвсем точно този тътен, съпровождащ волевия импулс, от всичко онова, което има по-скоро представен характер. В случаят аз нямам предвид представяйте елементи в самия волев импулс. Вие лесно стигате, например, до мисълта: „Това, което поисках и направих, беше добро", но лесно стигате и до друга мисъл.

Обаче аз имам предвид съвсем друго: това, което има волев характер и се носи като лек тътен в човешката душа. Тук ние се доближаваме до нещо, което все още е в областта на волята, след като имаме мотиви, и то е не друго, а желанието. Тук аз нямам предвид силно изразените желания, от които се пораждат страстите, а онова леко ехо от желания, кои то съпровождат всички наши мотиви. Ние възприемаме тези желания особено отчетливо, когато осъществяваме определено действие под напора на конкретен волев мотив и после размишляваме в себе си, казвайки: Това, което ти извърши, можеше да бъде направено и по-добре. Но нима има нещо, което вършим в живота, без да сме обладани от съмнението, че бихме могли да го извършим още по-добре? Би било твърде тъжно, ако сме напълно до волни от нашите постижения, защото на света няма такова нещо, което да не би могло да се извърши по-добре. И тъкмо това различава по-високо стоящият в културно отношение човек от по-ниско стоящия, че последният е винаги доволен от себе си. Издигнатият човек никога не би могъл да бъде доволен от себе си, понеже едно смътно желание за по-добри постижения, или просто за друг род постижения, непрекъснато звучи в душата му като силен и настойчив импулс. В тази област обикновено се допускат много грешки. Често се отдава прекомерно голямо значение на разкаянието след една или друга постъпка. Обаче това съвсем не е най-доброто, което човек може да направи в подобен случай; защото в основата на разкаянието често лежи не друго, а егоизмът: Ти трябва да постъпиш по-добре, за да станеш по-съвършен! Но точно тук е скрит един дълбок егоизъм. Нашият стремеж би бил неегоистичен не когато изразяваме съжаление за вече извършеното действие, а когато поставим ударението върху по-доброто му изпълнение следващия път. С най-голяма стойност е не разкаянието, а намерението да осъществим определено действие по най-добрия начин. Обаче в намерението винаги ще открием следи от желанието.

Нека да се замислим: Какво представлява онзи душевен трепет, който изпитваме под формата на едно или друго желание? За този, който действително може да наблюдава душевните процеси, този трепет е първия елемент от всичко онова, което остава след смъртта. Той е част от онова, което ние ясно чувствуваме: ние бихме искали да постъпим по-добре, ние бихме могли да осъществим нашите действия по-добре. Всичко това вече принадлежи към Духът-Себе: желанието, проявено във формата, която описах.

Сега желанието може да приеме още по-конкретни форми. В този случай то се доближава до намерението. И тогава човекът стига до един вид представа за това, как би осъществил още по-добре определено действие, ако би трябвало да го повтори. Обаче аз отдавам значение не толкова на представата, колкото на чувствените и волеви елементи, които придружават всеки мотив, изискващ от човека, в следващия подобен случай да постъпи още по-добре. Тук стигаме до огромното влияние на така нареченото подсъзнание. Когато днес осъществявате определено действие чрез Вашата воля, Вие изобщо не извличате от Вашето обикновено съзнание някаква ясна представа за начина, по който бихте могли да усъвършенствувате подобно действие следващия път. Обаче „вторият човек", който живее във Вас, бързо стига разбира се не чрез представите, а чрез волята до напълно ясна идея, как би трябвало да постъпи, ако се намери още веднъж в същото положение. Не подценявайте неговото познание! Изобщо не подценявайте този „втори човек". Днес той е обект на изучаване от страна на онази научна дисциплина, която нарича себе си аналитична психология или психоанализа. Обикновено тя се базира на примери като следния: Един човек давал прием в своя дом, като предвиждал, веднага след неговия край, съпругата му да замине за близките минерални бани. Всред гостите имало, естествено, и дами. След като вечерята привършила, домакинята била придружена до гарата, за да отпътува до минералните бани. Цялата компания, включително и въпросната дама, поела обратно към града. Изведнъж, на едно кръстовище, всички били изплашени от един файтон, който изненадващо връхлетял върху тях, идвайки от съседната улица. Какво сторили изпращачите? Естествено, всички отстъпили встрани, но не и дамата. Тя се затичала, колкото силите и позволявали, пред конете, които я последвали, понеже кочияшът не могъл да ги удържи. Обаче дамата тичала толкова бързо, че другите просто не могли да я настигнат, преди тя да наближи до един висок мост. В решителния момент, изобщо не и хрумнало да завие и полетяла долу в реката. Все пак, била спасена и веднага върната в къщата на домакина, където прекарала нощта.

Този случай Вие ще намерите описан в много ръководства по психоанализа, но за съжаление, интерпретиран погрешно. Какво всъщност лежи в основата на тази случка? В основата лежи не друго, а желанието на въпросната дама. Какво всъщност искаше тя? Тя искаше, веднага след заминаването на нейната приятелка, да се върне в същия дом, понеже беше влюбена в човека, който даваше приема тази вечер. Обаче тя няма никаква представа за своето желание, за щото то лежи дълбоко в подсъзнанието. Много често подсъзнанието на втория човек, който се намира вътре в нас, е значително по-рафинирано от обикновеното съзнание. И подсъзнанието в този случай е толкова рафинирано, че дамата нагласява цялата ситуация, чак до падането във водата, само за да бъде отведена обратно при човека, в когото е влюбена. Тя дори пророчески предвижда, че ще бъде спасена.

Наистина, психоанализата се опитва да се приближи до тези скрити душевни сили, обаче стига само до твърде общите приказки за „втория" човек. Ние добре знаем, че това, което бушува в подсъзнателните душевни сили, и което често се проявява много" по-рафинирано, отколкото изглеждат обикновените душевни изживявания, е налице у всеки човек.

Дълбоко у всеки човек, сякаш в подземните пластове на неговата душа, е скрит „другия" човек. И у този друг човек живее „по-добрия" човек, който е винаги готов да се заеме с усъвършенствуването на нашите действия; така че във въздуха винаги се носи намерението, несъзнателното, подсъзнателното намерение: следващият път ти трябва да постъпиш още по-добре. И едва когато душата се освободи от тялото, това намерение се превръща в решение. Да, обикновено намерението остава само в зародишно състояние, а решението следва много по-късно. Решението има своите корени в Човекът-Дух, както намерението в Духът-Живот и чистото желание в Духът-Себе.

Следователно, ако се обърнете към човека като към едно волево същество, Вие ще установите следните съставни части: Инстинкти, нагони, страсти и мотиви, а после леко отеква това, което вече живее в Духът-Себе, в Духът-Живот и в Човекът-Дух, съответно под формата на желание, намерение и решение.

Всичко това има огромно значение за развитието на човека. Защото онова, което просветва така неуловимо, като нещо, принадлежащо сякаш към времето след смъртта, оживява за нас под формата на образи – именно между раждането и смъртта. Ето защо „желанието", „намерението" и „решението" имат подчертано изразен представен характер; впрочем ние ги изживяваме по нормален и човешки начин, само когато те се намират във взаимна хармония. В обикновения човешки живот между раждането и смъртта, изобщо не се проявява това, което всъщност са желанията, намеренията и решенията, погледнати от страна на по-дълбоката човешка природа. Намирайки се в обикновеното съзнание, Вие съвсем не знаете какво представлява „желанието". Вие имате само представа за желанието. Ето защо Хербарт е убеден, че още в представата за желанието е скрит подчертан волев елемент. Същото се отнася и за „намерението": Ние разполагаме само с представа за него.

Ето, представете си например, как Вие искате да извършите нещо, което съвсем реално вълнува душата Ви, обаче съвсем не знаете, какво точно лежи в основата му. И изведнъж блесва решението! Има ли някой, който да обясни как става всичко това? Впрочем официалната психология говори за „воля" само в най-общ и неясен смисъл.

И въпреки всичко, преподавателят и възпитателят Целенасочено трябва да се намесят в развитието на тези три душевни сили. Ако искаме да преподаваме и възпитаваме правилно, трябва да работим върху това, което се крие в дълбините на човешката природа.

Да, извънредно важно е, преподавателят и възпитателят да знаят: правилното обучение е възможно само с оглед на скритата човешка природа. А да се тръгва от обикновените междучовешки отношения тази грешка е типична единствено за така наречения „социализъм". Замислете се само, какво би се получило, ако социалисти и марксисти бъдат оставени да подготвят облика на бъдещите училища. В Русия това вече стана; образователната програма на Луначарски*36 е нещо ужасно. Тя означава смърт за цялата култура! Да, най-страшното от болшевизма се крие тъкмо в болшевишките методи на обучение и възпитание! Защото, ако вземат надмощие, те просто ще изкоренят всички влияния от предишните културни епохи. Всичко това няма да се усети в рамките на едно или две поколения, но много скоро хората ще се убедят, че на Земята изчезват и последните следи от култура. Представете си, че се оставим на дилетантските социалистически изисквания, които разпореждат как трябва да живеем. В този случай, много скоро ще усетим дълбоката извратеност на социализма, където „доброто" и „злото" не могат да бъдат повече различавани. Дори и тук Вие често сте свидетели, как мнозина пеят възторжени химни в чест на болшевизма, без да имат каквото и да е предчувствие за неговата сатанинска същност.

Рано или късно хората ще разберат, че социалният напредък е възможен, само ако възпитанието бъде поставено на здрава основа. Ето защо трябва да е ясно, че тъкмо възпитателят на бъдещето ще има задачата да борави и живее с най-интимната страна на човешката природа, без да пренася обикновените междучовешки отношения в областта на обучението. Към какво всъщност се стремят обикновените марксисти? Те се стремят към социалистически облик на училищата, където децата ще възпитават самите себе си. Но последиците от това са наистина ужасни! Защото, какво представлява например така наречената „социалистическа образователна програма"? Според нея децата трябва да се отнасят помежду си така, както и възрастните. Но това е най-погрешното, което може да се измисли в областта на възпитанието. Ние следва да сме наясно, че душевните и физическите сили на детето са в процес на развитие и като цяло се различават съществено от силите и отношенията, които са валидни при ежедневното общуване на възрастните. Накратко, преподаването и възпитанието трябва да се обърнат към по-дълбоката човешка природа, иначе те няма да постигнат нищо. И сега идва ред на въпросът: Как възпитанието може да се намеси във волевата природа на човека? Този въпрос е изключително сериозен.

От вчерашната ми лекция*37 Вие добре помните: Всяко интелектуално познание е вече, така да се каже, старчески променена воля, воля в напреднала възраст. Ето защо всички интелектуални и разсъдъчни похвати в детската възраст са нещо съвършено безплодно. Нека да обобщим нещата и по друг начин: чувствата са воля, намираща се в зародишно състояние, чувствата са непроявена воля; обаче във волята живее целия човек, така че при детето трябва да се вземат под внимание и подсъзнателните решения. Да не се поддаваме на сляпата вяра, че ако „добре" сме обмислили даден подход, на всяка цена ще упражним влияние върху волята на детето.

Налага се да поставим и другия въпрос: Как да повлияем върху чувствената природа на детето? Това ще постигнем единствено чрез повторението на едни или други действия. А правилна насока на волевите импулси ще дадете не като заявявате кое е „добро", а като му позволите днес и утре, и в други ден да извърши определени действия. Правилният под ход ще се състои в това, не да предлагаме на детето нравствени правила, а да го насочим към определени постъпки, за които вярваме, че ще пробудят чувството му за справедливост. Колкото повече тези постъпки се превръщат в несъзнателни навици, толкова по-благотворно влияе това върху развитието на чувствата; а колкото повече детето е убедено в правотата на своите постъпки, толкова по-мощно израстват неговите волеви импулси.

Следователно, несъзнателно повтаряните постъпки култивират предимно чувствата; а съзнателно повтаряните постъпки укрепват волята, понеже те водят до засилване на решителността. Да, поради факта, че Вие насърчавате съзнателно повтаряните постъпки, решителността която иначе остава в областта на подсъзнанието излиза сега на преден план. С други думи, трябва да правим ясната разлика между волевата и интелектуалната природа на детето. Интелектуалната страна на възпитанието изисква от нас най-вече следното: да поднесем на детето даден факт и да гледаме то да го „схване" колкото може По-добре. Тук тежестта пада върху еднократното усилие; после нещата трябва само да се запомнят. Обаче еднократно поднесените факти изобщо не оказват влияние върху чувствата и волята; върху чувствата и волята оказват влияние многократно повтаряните постъпки и действия, особено когато детето е убедено в тяхната правота.

По-старите патриархални форми на възпитание са запазили, макар и по наивен начин, нещо много важно. С една дума, това са обикновените жизнени навици. Тук е скрит извънредно дълбок и здрав педагогически инстинкт. Защо например всеки ден децата са били заставяни да произнасят молитвата „Отче наш"? Днешните хора се изкушават да мислят, че биха изпаднали в голяма досада, ако всеки ден трябва да повтарят едни и същи думи. Да, днешните хора са просто дресирани в еднократно отнасяне към нещата! Докато хората от по-старите времена не само че всеки ден повтаряха „Отче наш" и държаха на тази молитва, а имаха също и навика, всеки ден от седмицата да разказват определени истории и легенди. Ето защо те бяха хора с много по-силна воля, отколкото са днешните хора, чиито възпитание е забравило основния факт, че волята се гради чрез съзнателно повтаряните постъпки и действия. Занапред тези неща не могат да бъдат подминавани. Защото съвсем не е достатъчно абстрактното намерение да възпитаваме волята. Можем безкрайно да вярваме в нашите добри идеи за възпитанието на волята, да ги прилагаме по най-остроумен начин в ежедневната практика и въпреки всичко, в действителност да не постигнем абсолютно нищо. Защото „проповядването" на морал рано или късно превръща децата в слаби, невротични индивиди. След време, вътрешно силни стават онези деца, на които казваме: „Ти днес ще направиш това, ти ще направиш онова, а вие двамата утре ще извършите същото!" И децата се подчиняват по силата на авторитета, защото те добре разбират, че в училището трябва да има един, който заповядва.

Следователно, ако на всяко дете ежедневно се определя каква работа има да свърши и то, при възможност през цялата учебна година, това несъмнено ще укрепи неговата воля. От друга страна, по този начин възникват нови контакти между учениците, които повтаряйки едни и същи общи действия взаимно укрепват своята воля.

Но защо и художественото творчество също се отразява при възпитанието на волята? Защото, най-общо казано, в художественото творчество също има елементи на повторение, и на второ място защото естетическата наслада от художественото произведение възниква всеки път, когато се срещаме с него, или с други думи тя също се повтаря! Да, художественото произведение трогва човека не само първия път; то му доставя радост всеки път. Ето защо нашите педагогически задачи са в тясна връзка с художествения елемент.