ТОНОВОТО ИЗЖИВЯВАНЕ В ЧОВЕКА

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Щутгарт, 7 март 1923 г.

Това, за което ще говорим през тези два дни[1], ще бъде представено, разбира се, малко непълно. Това, което бих искал да кажа, не е нещо, свързано с музикално естетическото, както често го наричат, нито нещо, което желаят онези, които имат склонност да чувстват накърнена своята наслада от изкуството от факта, че някой казва нещо, което допринася за разбирането на тази наслада. И за музикално естетическото, както днес то се схваща, и за простото наслаждение трябва да се говори по съвсем различен начин. Днес искам да изложа една обща основа, а утре да говоря за нещо, което може да има значение за подготовката на такава основа тъкмо в грижата за музикалното преподаване. Друг път можем да развием тези неща нататък.

Във връзка с музикалното трябва да се отбележи, че щом човек се чувства подтикнат да говори за него, всички понятия, които иначе се употребяват в живота, са напълно неизползваеми. Едва ли може да се говори за музикалното с понятията, които човек употребява в обикновения живот. Човек не може да направи това поради простата причина, че музикалното всъщност не е налице в дадения ни физически свят. Музикалното трябва да се сътвори в него. Така се стигна до това, че хора като Гьоте усетиха музикалното като един вид идеал на всяко изкуство. Така Гьоте можа да каже[2]: Музиката е изцяло форма и съдържание и не предявява претенции към някакво друго съдържание, освен към това, което носи в себе си. Стигна се до това, по времето, когато интелектуализмът се бореше така много с разбирането на музиката - от тази борба излезе тогава книгата на Ханслик[3] „За музикално красивото“, - стигна се до това, да се направи забележителното различаване (от Ханслик) между съдържанието на музиката и предмета на останалите изкуства, макар и по един много едностранчив начин. Но той отрича тя да има предметност. Такава предметност, каквато има живописта, каквато предметност е налице във външния физически свят, музиката няма. И това показва вече, че човек усеща в нашето време, в което интелектуализмът иска да властва над всичко, че той няма нищо общо с музиката. Защото той може да е сроден само с онова, което има външна предметност. От това следва тази особеност, която ще срещнете във всевъзможни добри ръководства за музикално разбиране, че всъщност физиологията на тона не може да каже нищо за музикалното. Това е едно разпространено навсякъде признание: Има тонова физиология само за звуци, но няма тонова физиология за тонове. Човек не може да схване музикалното с употребяваните днес средства. От това по необходимост следва, че когато човек започне да говори за музикалното, не може да употребява обикновените понятия, чрез които се схваща светът.

Човек ще се доближи най-добре до това, до което искаме да стигнем през тези два дни, ако тръгне от една определена настояща историческа гледна точка. Ако сравним нашата епоха с по-ранни епохи, ще открием нашата епоха, охарактеризирана във връзка с музикалното, по един напълно конкретен начин. Можем да кажем: Нашата епоха стои в средата между две музикални усещания. Едното усещане епохата вече има, другото - все още не. Едното усещане, което нашата епоха е постигнала до висока степен, е терцово-то усещане. Можем да проследим много добре в историята как е намерен преходът в музикалния свят на усещането от квинтовото усещане към терцовото усещане. Терцовото усещане е нещо ново. Напротив, в нашата епоха все още няма онова, което някога ще бъде дадено: октавовото усещане. Едно действително октавово усещане в човечеството все още не е изградено. Вие можете да почувствате разликата, която съществува в сравнение с усещането[4] на тоновете до септимата. Докато септимата бива усещана още във връзка с примата, щом наближим октавата, се получава едно напълно друго изживяване. Тя повече не може да се различава от примата, тя се препокрива с нея. Във всеки случай различаването, което е налице за една квинта или терца, за една октава не е налице. Разбира се, имаме усещане за нея. Но това все още не е усещането, което някога ще се оформи. Октавовото усещане някога ще бъде съвсем различно. След време то ще може невероятно да задълбочи музикалното изживяване. Ще стане така, че при всяко прозвучаване на октава в някоя музикална творба ще се изживява усещането, което мога да опиша само така: Аз преоткрих моя аз, аз съм издигнат в човешката си същност чрез октавовото усещане. Не става въпрос за това, което тук изразявам с думи, а за това, което може да бъде изживяно.

Човек може само чувствайки да разбере нещата, ако е наясно, че музикалното изживяване няма онази връзка с ухото, каквато обикновено се приема, че съществува. Музикалното изживяване се отнася до целия човек, а ухото има напълно друга функция в музикалното изживяване от тази, която обикновено се мисли. Нищо не е по-погрешно от това да се каже: Аз чувам тона или чувам една мелодия с ухото. Това е напълно погрешно. Тонът, една мелодия или някоя хармония се изживяват всъщност от целия човек. И това изживяване идва чрез ухото до съзнанието по един забележителен начин. Тоновете, с които обикновено си имаме работа, имат за медиум въздуха. И когато например свирим на духов инструмент, тогава елементът, в който тонът живее, е точно въздухът. Но това, което преживяваме в тона, няма нищо общо с въздуха. Нещата стоят именно така, че ухото е онзи орган, който отделя тона от въздуха, така че докато изживяваме тона като такъв, ние го приемаме като резонанс, като отражение. Ухото всъщност е онзи орган, който отразява живеещия във въздуха тон във вътрешността на човека, но така, че въздушният елемент е отделен, и тогава тонът, докато го чуваме, живее в етерния елемент. Така ухото служи именно затова, ако мога да се изразя така, да преодолее звученето на тона във въздуха и да отрази вътре в нас чистото етерно изживяване на тона. Ухото е един рефлекторен апарат за тоновото изживяване.

Става въпрос за това, да се разбере по-дълбоко как е изразено цялостното тоново изживяване в човека. То е изградено така, трябва да кажа това още веднъж, че всички понятия за него са напълно объркващи. Човекът е едно тричленно същество - нервно-сетивен човек, ритмичен човек, крайников веществообменен човек. Това е вярно във всяко друго отношение, но за музикалното изживяване не е напълно вярно. За музикалното изживяване не е налице сетивното изживяване в същия смисъл, както за другите изживявания. Сетивното изживяване при музикалното изживяване е вече съществено по-вглъбено, отколкото за другите изживявания, защото за него ухото е всъщност само един рефлекторен орган. Ухото не свързва човека по същия начин с външния свят, както го свързва например окото. Окото го свързва с външния свят за всички форми на видимото, също и за видимите форми на изкуството. Окото е от значение също за художника, не само за наблюдаващия природата. Ухото е от значение за музиканта само дотолкова, доколкото то е в състояние да изживява, без да стои в такава връзка с външния свят, както например окото. Ухото е от значение за музикалното чрез това, че е изключително рефлекторен апарат. Така че трябва да кажем: За музикалното изживяване трябва да разглеждаме човека като човек-нерви. Защото ухото не се разглежда като непосредствен сетивен орган, а само като посредник навътре, не като връзка с външния свят - възприемането на инструменталната музика е един много сложен процес, за който още има какво да кажем. Като сетивен орган ухото няма непосредствено значение, то има значение само като рефлекторен орган.

От друга страна, ако продължим, от значение за музикалното изживяване става онова, което е във връзка с крайниците на човека, за да може музикалното да премине в танцувалното. Но когато говорим за музикалното, веществообменният човек не се разглежда по същия начин, както при останалия свят, а вече имаме разместване на човешките съставни части.

За музикалното изживяване трябва да кажем: Човек-нерви, ритмичен човек, човек-крайници. Сетивните възприятия не играят роля на придружаващи явления. Те са тук, защото човекът е сетивно същество и неговото ухо като сетивен орган също има значение, но то няма това значение, което му приписваме по отношение на света. Обмяната на веществата не е налице по същия начин, тя е съпровождащо явление. Има веществообменни явления, но те нямат никакво значение. Напротив, има значение всичко онова, което живее в крайниците като възможност за движение. Това има огромно значение за музикалното преживяване, защото с музикалното преживяване свързваме танцовите движения. И едно добро музикално изживяване се дължи на това, че човек трябва да се овладее, да удържи движенията си. Това показва само, че музикалното преживяване е всъщност преживяване на целия човек.

На какво се дължи фактът, че човекът на нашето време има терцово изживяване? На какво се дължи фактът, че той е по пътя да получи едно същностно октавово изживяване? Всяко музикално изживяване в човешкото развитие ни води назад в атлантската епоха. През атлантската епоха[5] най-същностното музикално изживяване беше изживяването на септимата. Ако се върнете в атлантската епоха, бихте открили, че там всичко е съгласувано със септимите. Тогава човек не познаваше квинтите. И септимовото изживяване се състоеше в това, че той се чувстваше напълно унесен в музикалното изживяване, основано изцяло върху септима-та. Човек се чувстваше в това септимово изживяване освободен от своята обвързаност със земното. Той се чувстваше веднага в един друг свят. И човекът от тази епоха би могъл да каже: „Аз изживявам музиката“, все едно че казва: „Аз се чувствам в духовния свят“. Това беше преобладаващото септимово изживяване. То продължи дори през следатлантската епоха и играеше голяма роля, докато започна да се усеща като несимпатично. Когато човекът пожела да направи от физическото си тяло своя собственост, септимовото изживяване започна да става болезнено, леко болезнено. И така човекът започна да получава по-голямо задоволство от квинтовото изживяване, така че една скала, построена по нашата система, би била през много дълго време след атлантската епоха тази: ре, ми, сол, ла, си и отново ре, ми. Без фа и до. Така фа-усещането и до-усещането трябва да си ги представяме по-късно, когато отиваме в първата следатлантска епоха. Затова пък бяха изживявани квинтите през различните октави.

В хода на времето квинтите започнаха да стават приятното, изпълнено с удоволствие усещане. Но всяко музикално изживяване, което беше налице, с изключение на терцата и с изключение на това, което днес наричаме до, беше проникнато от една степен на унесеност. Музикалното караше човека да се чувства като преместен в един друг елемент. Човек се чувстваше все още като изваден от себе си в квинтовата музика. И преходът към терцовото изживяване, което всъщност продължава до четвъртата следатлантска епоха - тогава терцовото изживяване не бе напълно изявено, всъщност бе налице квинтовото изживяване; китайците имат днес все още това квинтово изживяване, - този преход към терцовото изживяване означава за същото историческо време това, че човекът чувства музиката във връзка със своето собствено физическо устройство; че той, така да се каже, чрез изживяването на терците се чувства земен човек, музикант. По-рано, при квинтовото изживяване, той казваше: Ангелът в мен започва да става музикант. Музата говори в мен. Възможност да бъде казано „Аз пея“ съществува едва когато влиза в сила терцовото изживяване. Тогава човек може да започне да чувства себе си като пеещ. Защото терцовото изживяване вглъбява цялото музикално усещане. По-рано в квинтовото време нямаше никаква възможност да се оцвети музикалното с участието на субективното. Участието на субективното, преди да навлезе терцовото изживяване, беше такова, че субективното се чувстваше отнесено, чувстваше се пренесено в обективното. Едва при терцовото изживяване стана така, че субективното се чувстваше почиващо в самото себе си и човекът започна да свързва своето усещане за съдбата, усещането за съдбата в обикновения живот с музикалното. Така започна да има смисъл това, което в квинтовото време изобщо нямаше смисъл. Мажор и минор нямаха още никакъв смисъл в квинтовото време. Човек не можеше още да говори за мажор. Разделянето на мажор и минор, тази забележителна взаимовръзка на човешката субективност, на същинския вътрешен чувствен живот, докато този чувствен живот е свързан със земната телесност, започва първо в хода на четвъртата следатлантска епоха и е свързано с терцовото изживяване. Тогава навлиза разликата между мажор и минор. Тогава започва връзката на субективно душевното с музикалното. И човекът може да нюансира музикалното; появява се колоритът в музиката. Човекът е ту в себе си, ту навън, душата трепти насам-натам между всеотдайност и вглъбяване в себе си. Едва чрез това музикалното бива приближено до човека по подходящ начин. Така че може да се каже: В хода на четвъртата следатлантска епоха започва терцовото изживяване; по това време започва възможността в музикалното да се изразява мажорното и минорното настроение. Все още се намираме на този етап и това може да онагледи едно разбиране на целия човек, което разбиране обаче трябва също напълно да излезе от обикновените понятия.

Човек привиква, разбира се, да упражнява антропософията така, че да свързва с нея обикновените понятия, които имаме, и казва: Човекът се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и аз. Това трябва да се каже най-напред, тъй като е необходимо да се дадат на човека етапи. Но това също не е нещо повече от етап, защото нещата са много по-сложни, отколкото си мислим. Нещата са такива, че ако разглеждаме човека - имам предвид земния човек най-напред така, както той възниква според оформянето на ембриона, ние имаме приблизително следното: При идването на човека от духовния във физическия свят имаме предшестващо духовното слизане на аза към астралното и към етерното. И когато азът навлиза в астралното и в етерното, той може да обхване физическия човек в ембрионалната му форма, да изгражда в него сили на растежа и т. н. Така че когато разглеждаме човешкия зародиш, той е обхванат от физически сили, които от своя страна са вече повлияни, защото азът е слязъл във физическото през астралното и през етерното. Когато разглеждаме зрелия човек, виждаме, че азът въздейства духовно непосредствено върху физическото чрез окото, като най-напред той пропуска астралното и етерното, а по-късно отново се включва във вътрешността на човешкия организъм. Първо изнасяме астралното и етерното отвътре навън. Така че можем да кажем: Азът живее по един двойнствен начин в нас. Най-напред той живее в нас, докато сме на земята като човеци. Азът е слязъл във физическия свят и така ни е изградил от физическото, както и от етерното и астралното. Тогава азът живее в нас, възрастните хора, като придобива влияние върху нас чрез сетивата или като завладява астралното, и придобива влияние над нашето дишане с изключение на същинската азова сфера, на главата, където физическото тяло става орган на аза. Само в движенията на нашите крайници, когато ги движим, имаме същата дейност на природата или на света в нас, която имаме в нас, когато сме ембриони. Другото е насложено. Когато вървите или когато танцувате, във вас все още се осъществява същата дейност, която се е осъществявала, когато сте били ембриони. Всички други дейности, особено дейността на главата, са дошли по-късно, когато са били спрени слизащите надолу духовни течения.

Действително музикалното изживяване протича през целия човек. При това така, че участие взима онова, което в най-голяма степен е слязло надолу, което е стигнало до човека първо по един извънчовешки начин, преди земният човек да се е изградил, което създава основата за образуване на ембриона и което днес живее в нас само посредством това, че можем да се движим, както и да се движим чрез жестове. Онова, което живее в човека по този начин, е в същото време основата за долната част на октавата, а именно: до, до диез, ре, ре диез. След това, както можете да видите на пианото, се стига до безпорядък, тъй като вече навлизаме в етерното. При най-долните тонове на октавата - на всяка октава - най-напред се ангажира всичко онова, което се намира в крайниковата система на човека, следователно в най-физическото на човека. При тоновете, приблизително от ми нагоре въздейства всъщност вибрирането на етерното тяло. Това продължава до фа, фа диез, сол. Тогава стигаме мястото, където живее онова, което действа във вибрациите на астралното тяло. И тогава нещата се застопоряват. Ако сме тръгнали от до и сега тук стигаме до септимата, се издигаме в една област, в която всъщност трябва да спрем. Изживяването се застопорява и ни е необходим един съвсем нов елемент.

Ние излизаме от вътрешния аз, от физически живеещия аз, ако мога да се изразя така, когато навлизаме в октавата. Чрез етерното и астралното тяло сме се изкачили до септимата и когато се издигаме до октавата, трябва да преминем към подлежащия на директно усещане аз. Трябва да се открием за втори път, когато се издигаме до октавата. Във всичките седем тона живее човекът в нас, но ние не знаем нищо за това. Той напира в нас в до, до диез. И тъй като напира оттам, когато чуваме например фа или фа диез, той разтърсва нашето етерно тяло, нашето астрално тяло. Етерното тяло вибрира и напира нагоре към астралното тяло - първоизточникът е долу от етерното тяло - и щом стигнем до тоновете на септимата, имаме астрално изживяване. Ала ние не го знаем истински. Ние го знаем само чрез усещането. Октавовото усещане ни носи намирането на собствения аз на една по-висока степен. Терцата ни води към нашата вътрешност. Октавата ни води към това, още веднъж да се намерим, още веднъж да се усетим. Вие трябва да приемате понятията, които употребявам, само като сурогати, трябва да се върнете към усещанията. Тогава можете да видите как музикалното преживяване се стреми да върне човека към онова, което той е изгубил в прастари времена. В прастари времена, когато септимовото изживяване, тоест общо взето цялото изживяване на скалата беше налице, човек се чувстваше в музикалното изживяване като цялостно, стоящо на земята същество. И беше извън себе си в септимовото изживяване. Той се чувстваше в света. Музиката беше за него възможността да се почувства в света. Човек можеше да бъде обучаван религиозно, като му беше разяснявана тогавашната музика, защото той разбираше, че чрез музиката не е само земен човек, а същевременно и извънземен човек. Процесът се развиваше все повече в посока навътре. Дойде квинтовото изживяване, чрез което човек се чувстваше все още свързан с това, което живееше в неговото дишане. Квинтовото време беше всъщност времето, когато човек си казваше, всъщност не си казваше, а го чувстваше така: Аз вдишвам и издишвам. Когато сънувам кошмари например, чрез промяната в дишането мога ясно да си дам сметка за дихателното изживяване. Но музикалното не живее в мен, то живее във вдишването и издишването. Човек се чувстваше винаги потеглящ извън себе си в това музикално изживяване и отново връщащ се към себе си. Квинтата беше нещо, което обхващаше вдишването и издишването, септимата обхващаше само издишването. Терцата му даваше възможността да преживее продължението на дихателния процес навътре. Поради всички тези причини откривате също така особеното обяснение за развитието от чистото пеене с акомпанимент, каквото беше то в по-стари времена от човешкото развитие, до самостоятелното пеене. Първо-начално човекът винаги е пял с помощта на някой външен тон, на външна тонова формация. Еманципираното пеене дойде по-късно, с което, от друга страна, е свързано еманципираното инструментиране, еманципираната инструментална музика.

И сега можем да кажем: Човек се изживяваше заедно със света, когато изживяваше музикалното. Той се изживяваше както в себе си, така и извън себе си. В най-стари времена той не можеше да чуе един отделен инструмент или пък някой изолиран тон. За него това би било все едно че някой отшелнически дух преминава наоколо. Той можеше да преживее само един, съставен от външно обективното и вътрешно субективното тон. Така че музикалното изживяване се разделя на тези две страни: обективна и субективна.

Цялото това преживяване днес естествено се намесва във всичко музикално. От една страна, имаме нещо, което дава на музиката едно напълно особено положение в света. И това е, че човекът все още не открива в музикалното връзката със света. Той ще я открие някога, когато октавовото изживяване навлезе по накратко описания начин. Именно тогава музикалното изживяване ще бъде за човека доказателството за съществуването на Бога. Защото той ще изживява аза два пъти. Веднъж като физически вътрешен аз и втори път като духовен външен аз. И тогава, когато човек ще употребява октави - днешната употреба не е още тази, - както употребява септими, квинти, терци, това ще бъде един нов начин за доказване съществуването на Бога. Защото това ще бъде октавовото изживяване. Човек ще си казва: Когато изживявам моя аз такъв, какъвто той е на земята, в примата, и когато го изживявам още веднъж, какъвто е в духа, това е вътрешното доказателство за съществуването на Бога. Но това ще е друго доказателство, не онова, което имаше атлантецът чрез неговата септима. Тогава цялата музика беше доказателство за съществуването на Бог. Но това ни най-малко не беше доказателство за съществуването на самия човек. Когато човек ставаше музикален, него го изпълваше великият дух. В момента, в който човек музицираше, великият дух беше в него. Сега човек ще изживее големия напредък на човечеството в музикалното, така че той ще бъде не само обладан от Бога, но при това ще има и себе си. Ще се стигне дотам, че човек ще изживява гамата като самия себе, но като намиращ се в два свята. Можете да си представите какво огромно задълбочаване още може да претърпи музикалното в бъдеще, което ще доведе човека не само до това, което днес той може да изживее в нашите обикновени композиции, които наистина са отишли много надалеч, ала той ще може да изживее своето преобразяване по време на слушането на една музикална композиция. Той ще се чувства откъснат и отново върнат на себе си. В това чувстване на една съвсем друга човешка възможност лежи по-нататашното усъвършенстване на музикалното. Така човек може да каже: Към старите пет тона ре, ми, сол, ла, си вече напълно се е присъединило фа, но все още не и същинското до. В пълното си значение за усещането на човека то тепърва трябва да навлезе.

Всичко това е извънредно важно, когато човек си поставя задачата да проведе развитието на човека във връзка с музикалното. Тъй като, виждате ли, детето до около деветата година още няма правилен усет за мажорно и минорно настроение. Когато тръгва на училище, детето може да приеме мажорното и минорното настроение като подготовка за нещо последващо, но реално то няма нито едното, нито другото. Детето всъщност още живее в квинтовото настроение, колкото и малко на човек да му се иска да признае това. Поради това естествено в училище бихме могли да му даваме и примери, в които има терци, но ако желаем истински да се приближим до детето, трябва да подпомагаме музикалното разбиране от усета за квинтата. Това е важното, докато правим на детето едно голямо добро, когато с мажорни и минорни настроения, изобщо с усета за терцовите взаимовръзки, се приближаваме до онази точка във времето, която описвам като намираща се след деветата година, когато детето започва да ни поставя важни въпроси. Един от важните въпроси е стремежът към живот с голямата и малката терца. Това е нещо, което идва около деветата и десетата година и което особено трябва да насърчаваме. Доколкото ни е възможно според това, което имаме в съвременната музика, е необходимо да се опитаме около дванадесетата година да насърчаваме усета за октавата. Така това, което трябва да бъде поднесено на детето, ще бъде отново съобразено с неговата възраст.

Изключително важно е да сме наясно, че музиката живее в човека само вътрешно, в етерното тяло, при което физическото тяло естествено се взема за долните тонове на скалата. Но то трябва да се тласне нагоре към етерното тяло и после към астралното тяло. Към аза то може да бъде тласнато още малко нагоре.

Докато живеем още в нашия мозък с нашите груби и недодялани понятия за другия свят, ние излизаме от музикалното в момента, в който започнем да развиваме понятия. Музикалното се намира в една такава област, че ако започнем да мислим, трябва да излезем извън музиката, защото тонът започва да се засенчва сам в себе си и повече не може да бъде усещан като тон. Когато тонът започне да се засенчва в себе си - филистерската наука би казала, когато той има определен брой трептения, - той не е усещан повече като тон. Когато започва да се засенчва в себе си, възниква представата, понятието, което се обективизира в звука, който всъщност неутрализира тона, в звука, в говорния звук, който неутрализира тона, доколкото той е звук, естествено не доколкото тонът звучи в него. И тогава същинското музикално изживяване отива надолу само до етерното тяло и се бори там. Разбира се, физическото напира отдолу в долните тонове. Но ако слезем напълно долу, във физическото, обмяната на веществата би принадлежала на музикалното изживяване и тогава то би престанало да бъде едно чисто музикално изживяване. Това се достига в контратоновете, за да направи музикалното изживяване малко по-приятно. В контратоновете музиката до известна степен е изтласкана от самата себе си. Същинското музикално изживяване, което протича напълно вътрешно, а именно нито в аза, нито във физическото тяло, а в етерния и астралния човек, същинското музикално усещане, вътрешно напълно затвореното музикално усещане отива всъщност само до етерното тяло, и то само до тоновете на голямата октава. Контратоновете са всъщност затова, да приближат, така да се каже, външния свят към музиката. Контратоновете в същността си са там, където човекът се изтласква навън с музикалното и външният свят го изтласква обратно. Това е навлизането на музикалното от душевното в материалното. Когато се спускаме в контратоновете, навлизаме с душата в материалното и изживяваме усилието на материята да стане музикално одушевена. Това означава мястото на контратоновете в музиката. Всичко трябва да ни води към това да си кажем: Само едно действително ирационално, не рационално разбиране на човека ни води към това, да можем да достигнем музикалното усещайки и да можем да го доближим до човека.

Утре ще продължим подхванатата тема по-подробно.

[1] Двете лекции от 7 и 8 март 1923 г. са изнесени след кратък престой на Рудолф Щайнер в Щутгарт. На тях са били поканени и учещите се в основаното и ръководено от Рудолф Щайнер Свободно Валдорфско училище и тези от ръководеното от Мари Щайнер Евритмично училище.

[2] Така Гъоте можа да каже: „Мъдрости в проза“, Раздел „Изкуството“; дословно: „Стойността на изкуството се явява в най-голяма степен може би при музиката, защото тя няма някаква материя, която трябва да бъде приспадната. Тя е изцяло форма и съдържание и извисява и облагородява всичко, което изразява.“ Към това и забележката на Рудолф Щайнер в „Естественонауч-ните съчинения на Гьоте“, Том IV, Раздел 2, стр. 501: „Музиката няма образци в действителността (в нея тя не намира материя). Музикантът създава форма и съдържание от себе си. Поради това музиката сред всички други изкуства ще бъде изложена в най-малка степен на опасността творецът да бъде питан не за Как твори той, а за Какво той намира във външния свят. Затова музиката е най-подходяща да извисява отвъд реалността и да отвежда до най-дълбоките страни на живота, но също и за това да остави да бъде забравена сериозността на действителността.

[3] Едуард фон Ханслик, 1825-1904. Музикален критик и писател във Виена. Трудът му „За музикално красивото“ излиза за първи път през 1854 г.

[4] в сравнение с усещането: мястото бе леко променено. В стенограмата и в предишни издания то беше: „...разликата, която съществува между сравняването на тоновете до септимата.“

[5] през атлантската епоха: срв. изложението на Рудолф Щай-нер във „Въведение в Тайната наука“ (1910 г.) Събр. съч. 13, в главата „Световното развитие и човекът“ и в „Хрониките на Акаша“ (1904-1908), Събр. съч. 11, в главата „Нашите атлантски предци“.