ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 2 Юни 1923

Вчера аз се опитах да покажа как антропософските възгледи за света ни отвеждат дотам, че изкуството от ново има шанс да бъде прието от човечеството, и то по един много по-интензивен начин, отколкото това е възможно под влиянието на материализма и натурализма. Опитах се да покажа, ако ми позволите този израз, как антропософският поглед е обучен да оценява не само архитектурните форми и произведения, но и едно такова изкуство, което буди само усмивки, ако го наречем с това име, каквото е било например изкуството на древните да се обличат според принципи и закономерности, които са валидни в духовния свят. После се опитах да насоча вниманието Ви върху това, как самият човек, взет в неговия цялостен облик, може да бъде разглеждан по чисто художествен път, като изтъкнах космическата предистория на човешката глава.

Нека още веднъж да разгледаме основните моменти от този троичен художествен мироглед. От вчерашната лекция научихме, че когато отправим поглед към архитектурните форми, в тях трябва да съзрем нещо, което човешката душа очаква да срещне, когато по един или друг начин тя напуска физическото тяло, както това става например при смъртта. Както казах, през време на физическия земен живот тя е свикнала да изгражда чрез физическото тяло чисто пространствени отношения с околния свят. Душата изживява пространствените форми, обаче те са валидни само за външния физически свят. След смъртта, напускайки физическия свят, човешката душа се стреми ако ми позволите този израз да отпечата в пространството своята собствена форма. Тя търси онези линии, онези плоскости, изобщо всички онези форми, с чиято помощ може да се освободи от пространството и да се издигне в духовния свят. И общо взето, тези форми са име нно архитектурните, доколкото те са плод на един или друг художествен порив. Така че всъщност, ако действително искаме да разберем същинската художествена природа на архитектурата, ние винаги трябва да си представяме как душата напуска човешкото тяло и какви са после нейните очаквания и потребности спрямо пространствения свят.

А за да вникнем в същинската художествена природа на облеклото, аз Ви припомних онази възторжена радост, с която примитивните народи се отнасяха към своето облекло: Те все още имаха едно смътно усещане, че са напуснали духовния свят и са слезли във физическия свят, че просто са се вмъкнали във физическото тяло. Но тогавашните човешки души знаеха: В обвивката на това физическо тяло ние намираме нещо много по-различно от условията, с които разполагахме в духовния свят!

И тогава възникваше инстинктивната, чувствена потребност: Да, в тези цветове, в тези ако ми позволите неуместния израз кройки, ние трябва да търсим една такава обвивка, която да отговаря на спомена ни за живота преди раждането. Ето защо в облеклото на примитивните народи ние виждаме едно несръчно загатване, едно несръчно изобразяване на онази астрална човешка същност, която човекът е притежавал още преди своето раждане във физическия свят. И така, архитектурата има нещо общо с това, към което се стреми човешката душа, когато тя напуска физическото тяло. А изкуството на обличането, доколкото то наистина се проявява като изкуство, има нещо общо с онова, към което се стреми човешката душа, когато тя напуска духовния свят, за да се потопи във физическия свят.

В края на вчерашната си лекция аз посочих как в организацията на своята глава, човекът всъщност представлява истинска метаморфоза на телесната си организация доколкото тя изключва главата от предишното прераждане, и ако човекът може да усети какво са предприели там горе, в небесното отечество, Съществата от висшите Йерархии с последиците от предишния му земен живот, тогава той ще има вече задоволителна представа за устройството на човешката глава и за нейната най-горна част. Напротив, ако правилно разбираме всичко онова, което спада към средната част на главата, носът, очите и т.н., тогава ще съзрем как силите от духовния свят, изграждащи тази част на главата, имат нещо общо с човешките гърди. Формата на носа има отношение към дишането, следователно към това, което наричаме „човекът-гърди“. Ако разглеждаме долната част на главата, където са устата и брадичката, ние също откриваме един вид приспособяване към физическите условия на Земята. Този маниер на разглеждане може да бъде разширен върху целия човек. Във всяко засводяване на горната част на главата, в изпъкването или вдлъбването на черепа ние ясно долавяме как свръхсетивната човешка природа има отношение към формирането на човешкото око. Ясно можем да доловим и онова интимно отношение, което показва горната част на главата към Небето; също и отношението на средната лицева част към Земното обкръжение, към всичко онова, което обгръща Земята като въздушни и етерни форми; и накрая ние усещаме как долната челюст, или брадичката влиза във вътрешно отношение с целия двигателно-веществообменен човек, с храносмилателната система, като по този начин човекът окончателно се свързва със Земята.

Или, казано с други думи: В пластиката, в изкуството на ваятеля ние виждаме духовната страна на човека и как той е поставен в настоящето, докато архитектурата ни насочва към онзи момент, когато душата напуска тялото, а изкуството на обличането ни отвежда към другия край на човешкия живот, когато душата слиза от Небето и търси своето тяло.

Да, в известен смисъл изкуството на обличането ни отвежда към времето „преди“ инкарнацията, а архитектурата във времето „след“ инкарнацията. Ето защо, както обясних вчера, архитектурата възниква от над гробните паметници и постройки. Напротив, пластиката загатва за начина, по който в Земната си форма човекът непосредствено участвува в процесите на духовния свят, как той непрекъснато преодолява земно-натуралистичните принципи и как във всяка една от своите форми той остава израз на духовния свят. С това ние засегнахме онези изкуства, които имат нещо общо с пространствените форми и, следователно, с отношението, което човешката душа изгражда към света чрез физическото пространствено тяло.

Ако се приближим с още една крачка до безпространствения свят, тогава ние стигаме от пластиката, от ваятелското изкуство до живописта. Ние бихме могли да вникнем истински в живописта, само ако се съобразим с материалните средства на живописеца. Днес, в Петата следатлантска епоха живописта решително е тръгнала по онзи път, който води в натурализма. Това проличава и от факта, че всъщност живописците из губиха истинското разбиране за цветовете, а в по-ново време основното усещане на живописците се превърна, бих казал, в едно изопачено пластично усещане. На художническото платно днес ние бихме искали да видим един пластично изваян човешки портрет. Нещо подобно забелязваме и при пространствената перспектива, която се утвърди едва през Петата следатлантска епоха: нещата пред и зад перспективната линия изглеждат различно, или казано с други думи, тя се стреми към едно неестествено изображение на пространствените форми. Но по този начин предварително се отрича главното изразно средство на художника, защото той твори не в „пространството“, а в „повърхността“ и е пълно безумие, ако някой апелира към неговия пространствен усет, понеже неговият първичен елемент се съдържа именно в повърхността.

Естествено, Вие разбирате, че аз нямам нищо против пространствения усет, защото да вмъкне пространствената перспектива върху платното това беше един строго необходим момент от еволюцията на човечеството; самопонятно е, че рано или късно трябваше да се стигне до този момент. Но занапред този момент трябва да бъде преодолян! Не става дума за това, че бъдещите поколения ще престанат да разбират перспективата. Ние трябва да разбираме перспективата, но наред с това трябва отново да се върнем и към цветната перспектива. За тази цел, естествено, е необходимо не само някакво теоретично разбиране, защото творческият импулс никога не идва от теоретичните постановки. Ето защо аз отново бих искал да Ви припомня това, което изтъкнах тук в моите лекции върху цветовете*13 и което после Алберт Щефен преразказа толкова увлекателно, така че неговият преразказ се оказа по-лесен за разбиране от моите собствени думи. Вие ще намерите казаното от Щефен в списанието „Гьотеанум“. Това е едното. Другото опира до следния въпрос: В природата ние непрекъснато срещаме едни или други цветове и ги свързваме с различните предмети, които сме свикнали да измерваме, претегляме и т.н. Обаче за нас, като антропософи, нещата трябва да са пределно ясни: Цветовете са от духовно естество! Ние различаваме цветове и в минералното царство, т.е. всред онази част от природата, чиято духовна страна засега не се открива като нещо не посредствено за нашия поглед. Съвременната физика непрекъснато опростява тези неща и казва: Ето, понеже цветовете са нещо духовно, те не могат да бъдат възприети в света на мъртвата материя. Следователно, те съществуват само в душата, а там навън се простира мъртвата материя, там навън вибрират материалните атоми и това е всичко. После атомите упражняват своите въздействия върху окото, върху нерва или върху нещо друго и така нещата винаги остават недоизяснени. Подобно обяснение произтича от пълна безпомощност.

За да си изясним нещата или, бих казал, за да стигнем до определена точка, където те стават поне отчасти ясни, нека да разгледаме цветовете на мъртвия минерален свят. Както казах, ние различаваме цветовете и ги свързваме с физическата материя, която сме свикнали да измерваме в сантиметри, грамове и т.н. Обаче всичко онова, което ние възприемаме с помощта на физическите сетива, не поражда никакви цветове. Колкото и да третирате материята с мерните единици на физиката, Вие няма да стигнете до цветовете. Ето защо физикът се нуждаеше от признанието: Да, цветовете съществуват само в душата.

Сега аз бих искал да си послужа със следния пример. Представете си, че в лявата си ръка държа един червен лист, а в дясната си ръка един зелен лист и извършвам с тях определени движения. Веднъж покри вам червения лист със зеления, после покривам зеления лист с червения и така нататък. След това вдигам зеления лист нагоре и спускам червения лист надолу. Нека да приемем, че аз съм извършил тези движения днес. После нека да си представим, че минават три седмици и след три седмици аз отново идвам тук не с един червен и един зелен лист, а с два бели листа и правя с тях същите движения. Мнозина биха си помислили: Сега този човек държи бели листове, но преди три седмици той размахваше зелен и червен лист, с които предизвика у нас определени сетивни впечатления. Нека сега, макар и само от учтивост, да предположим, че всеки от Вас разполага с толкова жива, обърната към миналото фантазия, благодарение на която той вижда пред себе си моите движения отпреди три седмици, въпреки че сега държа в ръцете само два бели листа. Вашата фантазия е толкова жива, че Вие просто не забелязвате двата бели листа; но понеже извършвам същите движения, Вие виждате онези цветни хармонизации, които постигнах преди три седмици с червения и зеления лист. Да, Вие виждате цветния образ отпреди три седмици, въпреки че аз държа само два бели листа в ръцете си, но за сметка на това извършвам същите движения, същите жестове, както преди три седмици.

Виждате ли, нещо подобно се разиграва и във външната природа, когато, примерно, наблюдавате един зелен скъпоценен камък. Само че зеленият скъпоценен камък не се обръща към Вашата душевна фантазия, а апелира към концентрираната фантазия, скрита във Вашето око, защото това око, това човешко око с неговите кръвоносни съдове и нервни окончания е формирано от силите на фантазията, то чисто и просто е последицата от една активна, действена фантазия. И вглеждайки се в зеления скъпоценен камък, Вие не бихте могли да го виждате по друг начин именно защото Вашето око е един орган, формиран от силите на фантазията освен така, както още от древни времена той е бил духовно изграждан от зеления цвят на духовния свят. Още в същия миг, когато пред Вас застава зеленият скъпоценен камък, Вашето око се връща далеч назад в миналите времена, и сега Вие различавате зеления нюанс само защото в онези далечни времена определени божествено-духовни Същества са създали тази субстанция в духовния свят, служейки си именно със силите на зеления цвят. В същия миг, когато виждате зелените, червени, сини или жълти скъпоценни камъни, Вие фактически поглеждате назад в праминалото. Когато възприемаме едни или други цветове, ние не виждаме нещо, което съществува в същия този момент; когато възприемаме едни или други цветове, ние отправяме поглед назад към най-далечните перспективи на времето. Ние просто не сме в състояние да видим един цветен скъпоценен камък в настоящия момент, също както и намирайки се в подножието на една планина не можем да видим най-високия й връх в непосредствена близост до себе си. Именно защото сме отдалечени от съответния факт, ние трябва да го виждаме в перспектива.

Когато пред себе си имаме един топаз, ние го виждаме не в настоящия момент, а назад в перспективата на времето. И когато, разглеждайки скъпоценния камък, се взираме назад в перспективата на времето, ние виждаме самото създаване на Земята още преди Лемурийската епоха*14, виждаме и създаването на скъпоценния камък като едно цветно образувание в духовния свят. И сега нашата физика предприема нещо извънредно абсурдно. Тя поставя целия този свят, заедно с неговите подвижни атоми, пред нас и заявява, че тъкмо те пораждат цветовете в нас, докато истината е съвсем друга: Божествено-духовните Същества, потънали в непрекъсната творческа деятелност още от прадревни времена са тези, които оживяват в цветове те на минералния свят и пробуждат един жив спомен за техния прадревен съзидателен труд. Когато вижда ме цветовете в неживата природа, ние влизаме във връзка с нея и стигаме до един жив спомен, отнасящ се до прадалечното минало. И всеки път, когато през пролетта зеленият растителен килим на Земята радва очите ни, тогава онзи, който действително разбира възникването на зеления цвят в природата, гледа не просто в настоящето, а се взира в епохата на Старото Слънце, когато от силите на духовния свят беше създадено цялото растително царство и това създаване така вижда той нещата протича в нюансите на зеления цвят. Накратко: ние действително виждаме цветовете в природата само тогава, когато цветовете ни карат да се взираме в прадалечното творчество на Боговете.

За тази цел обаче ние се нуждаем най-вече от художествената способност да живеем с цветовете. Аз често съм загатвал за тази подробност и вие бихте могли да си припомните съответните лекции в списанието „Гьотеанум“: ние се нуждаем от способността да усещаме повърхността като такава; когато например я оцветяваме в синьо, тя се отдалечава, а когато я оцветяваме в червено или жълто, тя се приближава до нас. Защото ние трябва да овладеем именно цветната перспектива, а не линейната перспектива: Усетът за повърхността, за отдалечаването и приближаването не като функции на линейната перспектива, която всъщност винаги се стреми да изопачи пластичния елемент в рамките на тази или онази повърхност, усетът за такова оцветяване на повърхностите, което е по-скоро интензивно, а не екстензивно. Когато искам да подскажа агресивния характер на това, което е на повърхността и което просто иска да се нахвърли върху мен, тогава аз прибягвам до жълто-червеното. Ако то е спокойно, сдържано и се оттегля назад, тогава аз прибягвам до синьо-виолетовото. Ето това е цветната перспектива! Ако проучите старите художници, Вие ще установите, че дори в ранния Ренесанс повечето художници притежаваха едно истинско усещане за тази цветна перспектива. А то беше налице също и в предренесансовото време, защото линейната перспектива измести цветната перспектива едва през Петата следатлантска култура.

Тъкмо по този начин живописта влиза в правилно отношение към духовния свят. Забележително е, че днешните хора се стремят да направят пространството още по-пространствено. Те искат да излязат извън пространството и по един чисто материалистичен начин въвеждат така нареченото четвърто измерение. Обаче това четвърто измерение изобщо не съществува, то чисто и просто унищожава третото измерение, както бих казал дълговете унищожават имуществото. Излизайки от триизмерното пространство ние не по падаме в никакво четириизмерно пространство; ние попадаме в едно четвърто пространство, което е двуизмерно, защото четвъртото измерение унищожава третото, така че действителни остават само двете измерения, и когато се издигаме от трите измерения на физическия свят, отправяйки се към етерния свят, всичко е ориентирано според двете измерения. Ние разбираме етерния свят само ако си го представяме ка то ориентиран според двете измерения. Вие бихте могли да възразите, че придвижвайки се от тук дотам, аз прекосявам също и етерния свят. Обаче третото измерение няма никакво значение за етерния свят; от значение са само двете измерения. Третото измерение винаги се изразява чрез нюансираното червено, жълто, синьо, виолетово, които аз нанасям върху повърхността, независимо дали тя е разположена тук или там; в етерния свят се променя не третото измерение, а само цветът; и няма никакво значение къде аз поставям повърхността, понеже аз трябва само да променя цвета. Така човек стига до способността да живее с цвета, да живее с цвета в две измерения. По този начин обаче той се издига от пространствените изкуства към онези изкуства, каквото е например живописта, които са двуизмерни и така той преодолява чисто пространствения свят. Онова, което живее в нас като чувства, няма никакво отношение към трите пространствени измерения; само волята има отношение към тях, но не и чувствата, които винаги остават затворени в двете измерения. Ето как, вниквайки в двете измерения, ние съумяваме да пренесем чувствения елемент в живописта, където той бива изживян в две измерения.

Вие виждате, че ако искаме да извървим пътя от архитектурата, от изкуството на обличането, от пластиката и да стигнем до живописта, ние трябва да се освободим от триизмерния материален свят. Така живопис та се превръща в едно изкуство, за което бихме могли да кажем: Ето, сега човекът изживява живописта по един вътрешен, душевен начин, защото създавайки и наслаждавайки се на живописта той извършва един вътрешен, душевен акт. Обаче всъщност той изживява нещо, което е външно и което се намира в перспективата на цветовете. Сега вече няма никаква разлика между вътрешно и външно. Ние не можем да твърдим, както сме свикнали да правим това при архитектурата, че вглеждайки се в тялото душата би искала да създаде формите, от които се нуждае. В пластиката душата би искала, следвайки ваятелски оформената човешка фигура, да създаде съответните форми, така че човекът да заеме своето естествено място в настоящия пространствен свят. В живописта всичко това няма никакво значение. В живописта просто няма никакъв смисъл да говорим, че нещо респективно душата се намира вътре или вън. Живеейки в цветовете, душата непрекъснато пребивава в духовния свят. Това, което изживяваме в живописта, отговаря на свободното движение, което е присъщо на душата в Космоса. Когато, абстрахирайки се от несъвършенството на външните оцветители, ние виждаме един цветен образ, няма никакво значение дали го изживяваме вътрешно, или го разглеждаме външно.

Напротив, когато пристъпваме в музикалната област, ние изцяло се потопяваме в духовните изживявания на човешката душа. Сега ние трябва окончателно да напуснем пространството. Музикалният елемент е линеен и едноизмерен. Той може да бъде изживян едноизмерно в линията на времето, и то по такъв начин, че сега човекът възприема света като свой собствен свят. Потопявайки се във физическия свят, или напускайки физическия свят, душата не иска да напомня за своите потребности; сега, в областта на музиката, тя се стреми да изживее онова, което живее и пулсира в нея като душевно-духовна сила. Ако се задълбочим в тайните на музиката, ние стигаме до извода аз вече съм обсъждал тази тема тук който беше извънредно близък още на древните гърци, понеже те прекрасно разбираха тези неща и ги свързваха, примерно, с лирата на Аполон.*15 Макар и скрито, музикалното изживяване е извънредно близко с хармонично-мелодичните космически отношения, от които израства самият човек. Всъщност чудните струни на Аполоновата лира, които в случая проявяват едно странично действие, са неговите нервни разклонения, излизащи от гръбначния мозък. Ето какво представлява Аполоновата лира: гръбначният мозък, завършващ горе в мозъка и разпростиращ нервните си окончания из цялото тяло. И в рамките на Земния свят, душевно-духовният човек изразява себе си именно с помощта на тези нервни разклонения. Най-съвършеният инструмент на този свят е самият човек и един музикален инструмент ни предлага своите музикални тонове само дотолкова, доколкото в трептенето на струните човекът усеща нещо, което чрез нервните разклонения и кръвните пътища е дълбоко свързано с неговия собствен организъм. Човекът, доколкото е рожба на нервната система, е вътрешно изграден от музика, и той има художествено-музикални възприятия само дотолкова, доколкото те съвпадат с тайните на неговото собствено музикално устройство.

Следователно, отдавайки се на музиката, човекът се обръща към своята собствена душевно-духовна същност. Тайните на вътрешната душевно-духовна човешка природа, до които стигаме благодарение на антропософията, упражняват своето плодотворно въздействие също и в областта на музиката, и то не теоретично, а направо там, където блика самото музикално творчество. Защото, съгласете се, че когато аз казвам: „Ето, нека сега да отправим поглед към неживия материален свят“, това не е някаква теоретична постановка. Възприемайки този цвят в цветове, ние осъществяваме един космически спомен.

Да, благодарение на антропософското духовно-научно познание, ние се връщаме към Боговете от далечното минало и започваме да разбираме как чрез цветните скъпоценни камъни, чрез цветните предмети и изобщо чрез цветовете става така, че Боговете като автори на сътворението си припомнят най-първите моменти от своята съзидателна дейност. И когато проумеем, че нещата са цветни, защото Боговете се изразяват чрез тях, тогава ни обзема онзи ентусиазъм, който е присъщ на непосредственото изживяване на духовния свят. Тук няма никакво теоретизиране, тук има нещо, което веднага изпълва душата с могъщи вътрешни сили. И като последица от всичко това идва не някакво теоретизиране върху изкуството, а стремеж към художествено творчество и желание за изпитване на художествена наслада. Истинското изкуство винаги се свежда до това, че човекът започва да търси своето отношение към духовния свят, независимо дали става дума за очакваните с надежда духовни сфери, в които душата навлиза след като е напуснала тялото, за духовните сфери, които той би искал да опознае, когато се потопява в тялото, за духовните сфери, с които той се усеща дълбоко свързан, нещо, което не би могъл да изпита спрямо околния природен свят, или пък за онези свои състояния, при които той, бих казал, се издига в света на цветовете, където нещата изгубват „вътрешните „ си и „външни“ страни, а душата се носи из Космоса, отдадена на своя собствен живот всред цветовете на Космоса, където тя би могла да изяви себе си без никакви ограничения. Да, още в земните условия душата усеща своето родство с космическите душевно-духовни сили, както това става и в областта на музиката.

Нека сега да навлезем в областта на поезията. Доста подробности от това, което вече съм споделял пред Вас за поетическите усещания на хората от древните времена, когато поезията беше изцяло подчинена на художествените закономерности, биха могли да ни обърнат внимание върху факта, че тогава поезията е била под влиянието на все още живата връзка на човека с душевно-духовния свят. Вчера аз подхвърлих, че ако Ханс и Хинц се разхождат на пазара и разговарят, техните движения и реплики винаги ще са много по-изразителни от всичко онова, което впоследствие бихме могли да опишем. И за древните гърци би изглеждало напълно абсурдно, ако поетът започне да описва хората по пазарите или в техните къщи. Натурализмът породи един странен стремеж: на театралната сцена да се изобразяват само натуралистични събития! Колкото абсурдна е една живопис, при която нанасяме цветовете не върху съответната повърхност, а направо в пространството, толкова абсурдно е и едно сценично изкуство, в чиито ясно очертани сценични средства ние не съумяваме да вникнем както трябва. Помислете само: ако искаме да сме действително натуралистични, ние не би трябвало да отделяме сцената от залата, където се намират зрителите. Ако действието се разиграва в някаква стая, и това става на сцената, ясно е, че такива стаи, на които липсва една от четирите страни, изобщо не съществуват; през зимата там ние веднага бихме замръзнали от студ. Стаите се правят така, че да са оградени от четирите страни.

Според изискванията на натурализма би трябвало да издигнем една стена също и на сцената, и актьорите да играят зад стената. Само че в този случай, въпреки спазените изисквания на натурализма, аз просто не съм сигурен колко души биха си купили билети за театралното представление. Естествено, нещата тук са пресилени, но в общи линии, те стоят точно така.

Сега бих искал да повторя нещо, което често съм обсъждал пред Вас. Омир започва своята Илиада с думите: „Пей ми, о музо, за гнева на Ахила Пелеев.“ И това не е някаква фраза, а точно отговаря на реалното изживяване, което е имал Омир: Той трябва да се издигне до онова свръхсетивно божествено-духовно Същество, което ще си послужи с неговото тяло, за да се появи на бял свят съответната епическа творба. „Епическа“, като цяло, означава онази област, която е свързана с горните Богове, а те бяха усещани в женски род, понеже като женски същества, като музи можеха да бъдат оплодявани от духовния свят. Омир търси горните Богове, за да им предостави своята човешка същност; така горните Богове ще разполагат с Омир, за да може мисловният свят на Космоса да намери видим израз в сценичните действия на епоса. Да, ето какво представлява епосът: предоставяйки на горните Богове своята човешка същност, човекът им позволява да говорят! Другаде Омир започва с думите: „Пей ми, о музо, за мъжа многостранстващ.“ Той има предвид Одисей. И на Омир изобщо не би хрумнало да предложи на хората нещо, което той сам е измислил или видял. Защо би трябвало той да върши всичко това, след като то е по силите на всеки? Омир иска нещо съвсем друго той иска да предостави своя организъм на горните Богове и да им позволи да покажат как виждат те човешките отношения в условията на физическия свят.Ето как възниква епическата поезия.

А драматическата поезия? За да си отговорим на този въпрос, достатъчно е само да си припомним времето преди Есхил и по-специално един от Боговете: Дионисий. Първоначално единственото действуващо лице е Дионисий, после идва неговият помощник сценичният хор, който дава израз не на това, което вършат хората, а на това, което вършат подземните Богове, Боговете на волята, които си служат с човешките тела, само и само на сцената да тържествува не човешката воля, а волята на Боговете. И едва с течение на времето, когато връзката на човека с духовния свят беше вече забравена, в сценичните представления действията на Боговете бяха изместени от действията на хората. Този процес започна още в древна Гърция, през интервала между Есхил, при когото ние навсякъде виждаме как божествените импулси пронизват човека, и Евридип, при когото хората се изявяват вече като човешки.същества, макар и все още под влиянието на свръхземни импулси, защото, бих казал, същинският натурализъм стана възможен едва в по-новите времена.

Обаче човекът отново трябва да намери пътя към духовния свят също и в областта на поезията. Епосът винаги се обръща към горните Богове. Драмата се обръща към долните Богове, истинската драма проследява как подземният свят на Боговете напира от дълбините, за да се изяви горе в условията на физическия свят. И човекът може да превърне себе си в инструмент за реализация на подземните Богове.

И така, в лириката ние имаме, бих казал, чистото, непосредствено проявление на натурализма. Напротив, в драмата виждаме как от дълбините напират подземните Богове. А в епоса виждаме как горните Богове се спускат долу на Земята.

Музата, която се спуска и използва човешката глава, за да разкаже, като муза, това, което хората връщат на Земята, или това, което изобщо става в Космоса, е епическа. А при драмата виждаме как подземните Богове се издигат нагоре и разполагайки с човешките тела проявяват своята божествена воля.

Нека да обобщим: ако се вгледаме в нашия земен свят, ние виждаме как от облаците се спуска божествената муза на епическото изкуство; и как от подземните дълбини се издигат нагоре, като един вид димни стълбове, протъканите от воля дионисиевски сили, които постигат своите цели като си служат с човешките тела. Да, обгръщайки с поглед нашата Земя, ние навсякъде виждаме как силите на драматическото изкуство, бих казал, вулканично изригват нагоре, и как силите на епическото изкуство се изливат като благославящ дъжд от Небето. А на същото равнище, където се намираме ние, се разиграва нещо съвсем друго, бих казал, ние виждаме най-външните пратеници на горните Богове, виждаме ги в техните съвместни действия с долните Богове; там космическите сили казвам това не в теоретично-филистерски смисъл, а с ясното съзнание за тяхната огромна формираща мощ се оставят да бъдат завладени от радост, смях и бурно ликуване чрез нимфите на духовно-огнения горен свят; да, там човекът се превръща в едно лирическо същество. Той не усеща вулканичните изблици на драматическия елемент, нито спускащия се от Небето епически елемент; той усеща само лирическия елемент, който се проявява на неговото собствено равнище като един фин полъх от духовния свят, и този полъх не се излива като проливен дъжд над гората, нито изригва като унищожителен вулкан, разцепващ скали и дървета, а нежно шепне в шума на листата, буди радост при вида на цветята, и ни гали в прегръдките на вятъра. Нека да си представим всичко онова, което съществува на нашето равнище и ни позволява да предусетим духовните процеси, протичащи зад видимия физически свят, така че сърцето ни трепва, поемаме радостно въздух и душата ни се издига в онази област, където външните природни явления са само видимите знаци на същинските духовни събития, в които участвуваме и самите ние; да, именно тук живее лирическият елемент, който, бих казал, с радостно лице поглежда нагоре към горните Богове, или пък с угрижен поглед се взира надолу към подземните Богове; и сега лирическият елемент може да се разгърне или в посока на драматически-лирическото, или да се успокои в епически-лирическото, което обаче става възможно само защото човекът, като троично същество живее в обкръжението на Земята със своята средна, ритмична система, областта на чувствата.

Виждате ли, когато действително навлизаме в духовната същност на мировите явления, ние не можем да постъпим по друг начин, освен да оживотворим и оцветим мъртвите до този момент абстрактни представи. И сега, бих казал, съвсем неочаквано идейното описание се превръща в художествено описание, защото художественият елемент живее във всичко онова, което е разположено около самите нас. Ето защо, винаги се налага да съживяваме тези абстрактни и дръзки понятия физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло изобщо всички онези дръзки праволинейни и непогрешими дефиниции, цялото ужасяващо-научно, филистерско мислене, и непрекъснато да го превръщаме в живи художествени цветове и форми. И това е една вътрешна, а не външна потребност на антропософското светоусещане.

И така, нека накрая да изразя моята надежда, че рано или късно, човечеството действително ще се изтръгне от оковите на натурализма, че то решително ще се дефилистеризира, депедантизира и т.н. Днес то е затънало в педантизъм, филистерство и заклинания в правотата на всевъзможни абстрактни теории. Всички се кълнат в „практическата“ стойност на тези абстрактни теории, макар че всъщност те са най-непрактическото нещо в света. Да, човечеството е затънало в своя „практицизъм“ и се нуждае от полета на Духа. И докато хората подготвяйки се за този полет не положат необходимите лични усилия, антропософията не може да пусне корени, защото в една нехудожествена среда тя се задъхва и умира. Тя може да диша свободно само в условията на една художествена среда. Ако бъде разбирана правилно, антропософията ще ни отведе в художествената област, без при това да изгуби ни най-малко от своята познавателна стойност.