СКАЗКА  ПЪРВА

Мюнхен, 5 май 1918 г.

Изворите на художествената фантазия  и  изворите на свръхсетивното   познание

Още от древността хората са чувствували родството на художествената фантазия със свръхсетивното познание, с това, което можем да наречем виждащото съзнание или, ако този израз не е разбран, което би било възможно, с ясновидството. За духовния изследовател от настоящето, който, изхождайки от гледната точка на настоящето, се опитва да проникне в духовния свят, това отношение между художественото творчество и свръхсетивното познание има много по-голяма значение отколкото онова, често пъти изтъквано родство,  между визионерния живот, който общо взето почива на патологични отношения, и онова, което действително е едно ставащо в душата ясновиждане, без помощта на тялото.

Ние знаем, че поетите, художниците въобще често пъти чувствуват едно много близко отношение между целия начин на тяхното творчество, между тяхното изживяване и ясновиждането. Особено художници, които творейки търсят техния път в свръхсетивните области, писатели на приказки или иначе художествено творящи хора, които се опитват да въплътят свръхсетивното, разказват от един действително жив опит, разказват с право, как те имат видими техните образи пред себе си, как тези образи стоят действуващи пред тях, как правят едно обективно предметно впечатление, когато се занимават с тях. Когато нещо подобно застава пред художника и което той излива в художествена форма, не отнема разсъдъчността на душата, до като нещо подобно не преминава в едно принудително видение, върху което човешката воля няма никаква власт и разсъдливостта не може да разполага с него, до тогава все още можем да говорим за един вид граничен процес между художественото виждане и ясновиждането. Обаче в областта на духовнонаучното виждане и ясновиждането. Обаче в областта на духовнонаучното изследване се показва една решителна граница и това е важното между художественото творчество с неговия извор, художествената фантазия от една страна, и ясновиждането от друга страна. Който не може да обгърне с поглед тази рязка граница, който не може да я направи плодотворна за собственото изживяване, той лесно може да стигне до там, до където достигат мнозина, които аз съм срещал като художници и които всъщност имаха определен страх, да не би да бъдат възпрепятствувани в тяхното творчество чрез това, че нещо от ясновидството прониква в тяхната душа, в тяхното съзнание. Има хора, които са истински художествени натури, обаче считат, че за художественото творчество е необходимо да имат импулси, които извират от подсъзнателната или несъзнателната част на душата, но които се страхуват като от огън, да не би в тяхното несъзнателно творчество да проникне светлината на нещо от свръхсетивната действителност, която застава пред ясното съзнание.

По отношение на тяхното изживяване в художествената наслада, в художественото възприемане и схващане и в изживяването на свръхсетивните светове чрез свръхсетивното виждане, има в това изживяване субективно една огромна разлика. Художественото творчество, възприемане и гледане, оставя в душата, в която се проявява, да съществува напълно насочване не личността чрез сетивата върху външния свят с помощта на външното възприятие и с помощта на представата, която след това се превръща в спомен. Достатъчно е само да си припомним особеността на всяко  художествено творчество и наслаждение и ние ще си кажем:  без съмнение в художественото възприемане и също в художественото творчество има възприятие и сетивно схващане на външния свят. То не съществува в такава груба форма, както иначе при сетивните изяви; в схващането и творчеството има нещо духовно, което свободно разполага с възприятието и представата и с това, което живее като спомен и съдържание на паметта в художника. Обаче ние не бихме спорили върху оправданието на натурализма и на индивидуализма, ако не бихме знаели за връзката с възприятието. Също така ние можем да се убедим, че скрити в душата спомени, несъзнателни преживявания, които съществуват като памет в човека, съдействуват в художественото творчество и в художествената наслада. Всички тези фактори отпадат в това, което в смисъла на модерното духовно изследване е съдържание на действителното свръхсетивно познание. Тук ние имаме работа с едно пълно извличане на душата от сетивното възприятие, също и от обикновеното мислене и от това, което е свързано с мисленето като спомен. Да, тази е именно голямата трудност да доведем нашите съвременници до убеждението, че може да съществува нещо като едно вътрешно изживяване, което изключва възприятието и обикновеното мислене както и спомена. Особено естественикът не ще допусне, че случаят би могъл да бъде такъв. Той винаги ще твърди: ти казваш, че в твоето ясновиждане не се влива нищо, обаче се мамиш: ти не знаеш какво скрито съдържание има в паметта, което възлиза в съзнанието по рафинирани пътища. Това иде от там, че онези, които възразяват това, не се занимават с методите, чрез които се стига до ясновиждането и които показват, че впечатленията от духовния свят могат да бъдат непосредствено присъствуващи там, където не се влива нищо от минали преживявания, от тайнствени спомени. Школуването почива именно на това, че бива намерен пътят, по който душата се освобождава от външни впечатления и от почиващи на спомените представи. С това бе дадена една строга граница между художественото творчество и произвеждането на свръхсетивното познание, не взема в помощ организма на тялото, което все пак съдействува, когато се касае за художественото творчество.

Но понеже положението е такова, толкова повече възниква въпросът: какво е отношението между това, което от подсъзнателни основи на душата се втъкава като импулси в художественото творчество и в художествената наслада, и това, което се ражда от чистия духовен свят в непосредствени настоящи впечатления от свръхсетивното познание? За да получим отговор на този въпрос, бих искал да изходя от някои опити, което ясновидецът има в изкуството. Тези опити с изкуствата са общо взето вече характерни в тяхната изходна точка. Тогава се показва, че този, който е научил да стои в свръхсетивния живот, да събира свръхсетивно познание, действително идва в състояние да изключи за определени времена всички сетивни впечатления и оставащите в спомена представи, които са свързани с тези впечатления. Човек може да изключи, да премахне това от своята душа. Когато сега този, който стои следователно в свръхсетивното виждане, се опита да обгърне ясно с поглед по отношение на едно произведение на изкуството всичко това, което е свикнал да обгръща с поглед по отношение на едно външно сетивно явление, получава се едно съвършено друго изживяване. По отношение на сетивното явление виждащият е винаги в състояние да изключва сетивни възприятия и свързани със спомена представи, но не и по отношение на произведението на изкуството. Въпреки че всичко, което е свързано със сетивата и с представите е самопонятно изключено, остава винаги едно важно вътрешно съдържание, което той нито иска, нито може да изключи. Произведението на изкуството дава нещо, което му се представя като сродно с неговото ясновидство. Тук възниква въпросът: в какво се състои това родство?

Ние откриваме това, когато се опитаме да схванем това, което действува в човека, когато той вижда чисто духовно в свръхсетивното познание. Тогава откриваме, колко недостатъчни представи имаме ние хората върху самите нас и върху нашето отношение към външния свят, когато оставяме в обикновеното съзнание.  Ние вярваме, че нашето мислене, чувствуване и воление /воля/ са строго отделени едно от друго. Психологията свежда тези дейности едно към друго, обаче не с истинско умение. Обаче онзи, който изживява истинската сложност на душевния живот, както той се представя при ясновиждането, знае, че съвсем не съществува една такава разлика между мисленето, чувствуването и волението, а в обикновеното съзнание и в обикновения живот във всяко мислене съществува един остатък от чувствуването и волението, във всяко чувствуване  един остатък от мисленето и волението и във всяко воление съществува също едно мислене, даже възприятие: във волението /волята/ остава един остатък от възприятието, който е скрит, подсъзнателен в него. Това трябва да имаме предвид, когато искаме да разберем ясновиждането. Защото от казаното можете да разберете, че в ясновидското гледане мисленето и възприеманието мълчат, обаче не мълчат чувствуването и волението /волята/. Но не би съществувало никакво ясновиждане, ако човек би развил само чувствуването и волението каквито те са в обикновеното съзнание. Напротив, когато човек преминава в ясновиждащото състояние, всяко воление /воля/, каквато то е в обикновения живот, трябва да бъде доведено до мълчание. Човекът идва в състоянието на пълния покой.

По отношение на това, което тук разбираме с ясновиждането, неспокойно движещото се преминаване в духовния свят, както например при дервишите, е нещо съвършено различно. Тук при истинското ясновиждане  имаме едно пълно замълчаване на всичко, което в обикновения живот се проявява като воление /воля/, като сила на вълнуващите се чувства. В това, което човекът прави да премине от волята в действието, живее винаги нещо от вълнуващото се чувство. Това чувство трябва да замълчи също по отношение на неговата изява във волението. Обаче замълчава не вълнуващото се чувство като такова, и преди всичко не импулсът на волението /волята/. Възприятието и мисленето замлъкват, обаче импулсите на вълнуващото се чувство и на волението са оправдани, те само преминават в едно състояние на душевното настроение, следователно ще развият техния възприемателен и мислителен характер различно откакто това става обикновено. Ако бихме останали само при обикновеното чувствуване, или при едно погрешно изживяване на волята, както в мистицизма, тогава не бихме влезли в духовния свят. Обаче в спокойното настроение на душата това, което иначе е емоционални  чувства и импулси на волята, се проявява именно така, че те се явяват пред човешката душа като обективни, силно мислени духовни същества, като остатъкът от възприятието и мисленето, който иначе остава незабелязан в чувствуването и волението, се изявява, става способен да застане в духовния свят. Когато човек е прозрял това, а именно, че като ясновидец той живее в чувствуването и волението /волята/, както иначе човекът живее в мисленето и възприятието не в неясното мислене и чувствуване, не в мъгливата мистика, а така ясно както иначе в мисленето и възприятието -, той може да се разбере плодотворно с изкуството, но така, че едвам тук той забелязва, колко безстойностни са такива схващания, каквито се изразяват например чрез думата изкуство. 

Изкуството обхваща много различни области: архитектурата, пластика /скулптура/, музика, поезия, живопис и други, и бихме могли да кажем: ако бихме искали да установим чрез опита на ясновидеца отношенията между различните изкуства, тогава пред нашия поглед застава конкретно различието на изкуствата много по-пълнозначително отколкото това, което философията би искала да обхване чрез думата изкуство.  Чрез постигане на възможността да изживеем мисловното съдържание на света и духовното съдържание на света с помощта на превърнатите в мислене емоционално чувствуване и воление, ние стигаме до там, да установим едно забележително отношение към архитектурата.

Аз казах: в това ясновиждане престава обикновеното мислене и възприятие, обаче явява се един съвършено друг род мислене, което изтича от чувствуването и волението, едно образуване на представи, което е всъщност мислене във форми, което мислейки би могло да изобрази форми на разпределението на силата в пространството. Това мислене се чувствува сродно с това, което се изразява в архитектурата и скулптурата, когато тези последните изобразяват истински художествени форми.

Ние се чувствуваме с мисленето и възприятието особено у дома си в архитектурата и скулптурата, защото онова сянкообразно абстрактно мислене, което настоящето така много обича, престава, замълчава и се явява едно предметно мислене, което не може другояче, освен да направи неговото съдържание да премине във форми на пространството, в подвижни форми на пространството, в разтягащи се, в прегъващи се, огъващи се форми, в които се изразява течащата в света воля. Ясновидецът е принуден да не обхваща с мисленето това, което иска да познае от духовния свят, както обикновената наука. Тогава той не би познал нищо духовно. Тогава той само би се измамил, ако би мислил, ако би вярвал, че познава нещо духовно, защото с обикновените мисли не може да се проникне в духовния свят. Който иска да проникне в духовния свят, той трябва да има като мислител нещо, което създава в себе си пластични или архитектурни, но живи форми. Чрез това той стига до там да разбере, че художникът навлиза в едно изживяване на форми в подсъзнание то. Тези форми се стремят да излязат горе, изпълват неговата душа, превръщат се в обикновени представи, които отчасти могат да бъдат пресметнати; те биват превърнати в това, което след това е оформено художествено. Архитектът и скулпторът са преходни елементи за това, което ясновидецът изживява в духовния свят като мислене и възприемание. В организма на архитектът се промъква това, което ясновидецът схваща като форма за своя мислителен и възприемателен живот. Долу в глъбините на душата то витае на вълни издигайки се нагоре и става съзнателно. Така архитектът и скулпторът създават своите форми. Раз ликата е само тази, че това, което стои на основата на архитектурното и скулптурното творчество като съществена сила даваща формите, се издига нагоре от подсъзнателните импулси и че ясновидецът открива тези импулси като това, от което се нуждае, за да схване великите връзки на духовния свят. Както човек има иначе представата и възприятието, така ясновидецът трябва да развие дарби, които сочат към това, което прави да потръпне и да потрепери великата сграда на света. И това, което той вижда и преживява по този начин като ясновидец, то живее по един подсъзнателен начин в архитекта и скулптора, прониква тяхното творчество, когато те създават художествени форми.

По един друг начин се чувствува в своите изживявания онзи, който познава свръхсетивни изживявания и който търси отношение към поетическото и музикалното творчество. Тук положението е такова, че ясновидецът чувствува постепенно своята вътрешност по съвършено различен начин от обикновеното съзнание, което си образува представи върху сетивния свят и го възприема. Той се чувствува в едно чувствуване и воление в себе си.

Който може да упражнява самонаблюдение, знае, че се намира в своето себе само в чувствуването и волението. Обаче ясновидецът изкарва именно чувствуването и волението от себе си и чрез това, че чувствуване то и волението му създават представи и възприятия, той се отдалечава от себе си в своето чувствуване и воление. Но в замяна на това се явява нещо друго. Имайки ясното съзнание, че се намира вън от своето тяло,  че не възприема нищо с помощта на своето тяло, той се намира отново във външния свят, преминава интуитивно в това, което е възприел като подвижни форми и го е оформил в представи. Той внася своето себе във външния свят. Като прави това, той се научава някакси да каже на себе си: чрез действително вътрешно изживяване от опит може да се познае, че тук аз съм излязъл вън от моето тяло, което винаги ми е било посредник в отношението ми с външния свят, но аз отново намерих себе си, като се потопявам в духовния свят. Когато това стане вътрешно изживяване, ясновидецът намира, че е принуден да получи отново своето чувствуване и воление от духовния свят, да получи отново себе си от свръхсетивния свят. Той трябва да стори това, като добива отново едно чувствуване и воление обаче едно преобразено чувствуване и воление, което не взема на помощ тялото -, едно чувствуване, което е вътрешно сродно с изживяването на музиката, което е фактически така свързано, така сродно с музикалното изживяване, че човек може да каже: то е още по-музикално отколкото схващането на музиката. То е едно такова чувство, че ни се струва, като че ни се струва, като че с нашето душевно същество бихме се разлели по отношение на една симфония или на едно друго музикално произведение в тонове, като че самите ние се превръщаме в мелодия, в трептение.

С поезията е така, че ние се намираме във волението /волята/. Това иска поезията, която се научаваме именно по този път да чувствуваме като истинска поезия, като отново намираме в нея  нашето воление. Чувствуване в музиката, воление в истинската поезия.

В особено положение, в особено забележително положение се намира ясновидството по отношение на живописта. Тук положението е такова, че не настъпва нито едното, нито другото, но нещо друго, нещо още по-характерно. По отношение на действителната живопис ясновидецът има чувството и той самият би могъл да бъде един живописец, защото ние ще чуем, че художественото творчество и свръхсетивното познание могат да съществуват едно до друго -, ясновидецът има чувството, че живописецът идва насреща му от една неопределена област на света, донася насреща му един свят на линията и на цвета, и че той идва от противоположната страна към живописеца бидейки принуден да превърне това, което живописецът донася със себе си, което той е вложил от едни външен свят в своето изкуство, бидейки принуден да пренесе всичко това като имагинация в това, което изживява, са други цветове, различни от тези на живописеца и все пак същите. Те не се смущават едни други. Който иска  да си състави една представа за това, нека вземе сетивно-моралната част на Гьотевото учение за цветовете, в което се говори за моралното въздействие на цветовете. Там се съдържа най-елементарното. Там е описано с вътрешен инстинкт това, какви чувствени въздействия оживяват в душата при отделните цветове. До това чувствуване идва ясновидството от духовния свят, до това чувство, което действително може да бъде изживяно всеки ден в по-висшия свят.

Не трябва да се вярва, че при описанието на цветната аура ясновидецът говори така, както живописецът говори за цветовете. Той изпитва чувството, което иначе се изпитва при жълтия и червения цвят, но това изживяване е духовно, то не трябва да се смесва с физически виждания. В тази точка съществува най-лошото криво разбиране. За ясновидеца изживяването с живописта е като нещо, което можем да наречем среща с нещо подобно, което иде от противоположната посока, където е възможно разбирателството, защото от вън идва вътре същото нещо, което е създадено от вътре. При това аз винаги предполагам, че се касае за художествено творчество, с което е възможно разбирателството, ако предварително нямаме налице натурализъм, а изкуство. Ясновидецът е принуден да имагинира /да предаде в астрални образи/ или грубо казано да илюстрира това, което изживява. Това става, като той привежда в цветове и форми това, което изживява. Тук той се среща с живописеца. И отново трябва да кажем, как стоим ние един към друг, когато той би запитал за това живописеца? Живописецът би трябвало да отговори: в мене живее нещо! Когато ходех с моите обикновени очи през света и виждах цветове и форми, пресъздавах ги художествено, аз изживях в мене нещо, което по-рано се вълнуваше в дълбочините на моята душа; то се издигна в съзнанието и се превърна в изкуство.

Ясновидецът би казал на живописеца: това, което живее в дълбочините на твоята душа, то живее в нещата. Когато си минавал през нещата, ти живееш с душата вътре в духа на нещата. Само че трябва за да запазиш силата за живописта и за да изживееш съзнателно това, което си изживявал като си минавал навън през нещата, за да не угасне в тебе това, което идва при сетивата за тази цел ти трябва да си запазиш живо в подсъзнанието импулсите, които създават живописта. Касае се за това, сега несъзнателните импулси да се издигнат в съзнанието. Ясновидецът казва: аз минах през същия свят, но обърнах внимание на това, което живее в тебе. Аз гледах това, което изгряваше при тебе в подсъзнанието, доведох до съзнанието това, което е подсъзнателно за тебе.

Именно при такова схващане пред човешката душа ще застане като велик, пълен със значение проблем това, което иначе не винаги е наблюдавано правилно. Когато се научаваме да познаваме във вътрешен опит току що охарактеризираното, тогава срещу нас застава нещо, което засяга дълбоко душата. Това е загадката на инкарната, на този чудесен цвят на човешката плът, който всъщност е един голям проблем за ясновидството. Той ни напомня добре за това, че едно такова ясновидство, каквото аз разбирам, не е всъщност така чуждо и непознато на обикновения живот: само че не му се обръща внимание. Бих могъл да изкажа парадоксалното, но отговарящо на истината изречение. Всеки човек е ясновидец, но това се отрича теоретически също и там, където практически не може да бъде отречено. Ако то би било отречено практически, това би разрушило всеки живот.

Днес съществуват чудаци, които мислят: как мога да стигна аз до там, да имам пред себе си Аза на един чужд човек? Те искат да останат напълно в областта на  натуралистичното, затова си казват: аз имам тук пред себе си овала на лицето и други нещо в моя спомен и понеже от различни изживявания съм изпитвал, че в такава форма се крие един човек, вадя заключението, че тук зад тази форма на носа ще има един човешки Аз. Днес ние намираме такива обяснения при "умните хора". Обаче това не отговаря на опита, до който стигаме, когато наблюдаваме живота от нашето собствено участие в живота. Аз не заключавам чрез формата на лицето и т.н. за съществуването на един човешки Аз. Аз имам съзнанието за един Аз, защото възприятието на това, което застава срещу мене като физически човек, почива на нещо различно от възприятието на кристали или на растения. Не е вярно, че неживите природни тела правят същото впечатление както един човек. При животното това е различно. Това, което стои пред нас като сетивен човешки обект, се премахва само, става идейно прозрачно и чрез действително ясновидство виждаме винаги непосредствено, когато стоим пред един човек, неговия Аз. Този е действителният факт. Това ясновидство не се състои в нищо друго, освен в това, че ние разпростираме върху света начина, по който стоим срещу един човек чрез нашия собствен субект, за да видим, дали съществува и нещо друго, което можем да прозрем по същия начин както човека.

Тук ние не можем да получим действителните впечатления от ясновиждането, без да вземем предвид, на какво почива схващането на другия човек, което е така различно, защото то почива на ясното виждане на другата душа. В това ясновиждане инкарнатът играе една особена роля. За външното виждане на един човек това е нещо завършено, обаче за този, който вижда свръхсетивно изживяването по отношение на инкарната се изменя в разглеждането. За него тук съществува едно междинно състояние. Когато обърнем към човешката форма ясновидството, което се разпростира върху другите области на света, когато обърнем това ясновидство към човешката форма така получава се, че така спокойният инкарнат се колебае между противоположности и средното състояние.

Ние възприемаме избледняване и изчервяване, което е така, като че излъчва топлина. В това, че виждаме човека да избледнява и да се изчервява, се намира средното състояние. В това изживяване в движение е свързано обстоятелството, че ние знаем, че се потопяваме също във външното същество на човека, а не само в неговата душа, в неговия Аз. Ние се потопяваме в това, което той е чрез своята душа в своето тяло, чрез инкарната. Това е нещо, което ни довежда в отношение с художественото схващане и свръхсетивното познание. Защото това, което става така подвижно в инкарната, се намира несъзнателно в художественото създаване на инкарната. Нужно е само художникът да има тънко съзнание за това. Обаче само благодарение на това, че може да изживее това, един художник ще дойде в състояние да вложи тънкото, живото трептене в средата на инкарната.

Така в живописта се показва, как се сблъскват един с друг изворите на художествената фантазия и на свръхсетивното познание. В обикновения живот те се сблъскват, макар и хората да не забелязват това, в областта на говора. Днес говорът, езикът се разглежда също научно силно умствено; обаче в нас животът на езика съществува по тричленен начин. Който пристъпва към езика с ясновиждането и трябва да изрази възприеманото в духовния свят, той усвоява по отношение на езика първо едно чувство, което бихме могли да наречем смахнато: когато хората говорят така помежду си едни с други, а също когато водят обикновена наука, всичко, което те казват, е понижение достойнството на езика до равнището, на което трябва да стои езикът. Езикът само като средство за разбирателството е понижение на неговата стойност. Езикът живее всъщност в неговата собствена същност там, когато поезията протича през него, когато през езика /говора/ тече това, което прониква от вътрешността на човека. Там действува самият дух на езика. Едвам поетът открива всъщност, къде се намира равнището на езика, той чувствува обикновения говор като едно пренебрегване на по-високото равнище на говора. Тук може да се почувствува, че един поет с тънък усет, какъвто беше Християн Моргенщерн, можа да стигне до там да забележи, че всъщност в посоката надолу е възприемаема една граница на говора, която е много разпространена, граница, която можем да наречем бъбренето, бръщолевенето. Той намира, че бъбренето има своите основи в незнанието за смисъла и стойността на отделните думи, че бъбривият човек стига до там да изкара думата от нейните здрави очертания и да я доведе до неяснота. Моргенщерн чувствува, че тук се изразява една дълбока тайна на живота. Той казва, че говорът си отмъщава при неяснотата. Тъй като той беше в състояние да хвърли мостове между поезията и ясновиждането, това е също така разбираемо, като че той намира родството на говора с тона, образа, архитектурата и т.н.

Същото това родство стоеше на основата на цялото творчество на Гьоте, който в определено време на неговия живот не знаеше, дали трябва да стане поет или скулптор. Обаче ясновидецът изживява това, което за него е съдържание на духовните изживявания, вън от говора. Това е нещо, което трудно може да бъде обяснено, защото повечето хора мислят в думи, а ясновидецът мисли без думи, безсловесно и е принуден тогава да излее това, което е безсловесно в изживяването, във вече здраво оформения език. Той трябва да се приспособи към нормалните отношения на говора. Той няма нужда да чувствува това като принуждение,  защото прониква до там да разбере, в какво се състои тайната на създаването на говора, на езика. Той може да се разбере чрез това, че отстранява умствената страна на говора. Ето защо има толкова голямо значение да се разбере, че е по-важно не това, което ясновидецът казва, а как о казва. Това, което той казва е обусловено чрез представата, която всеки донася със себе си отвън. За да не бъде считан за побъркан, той е принуден да облече това, което има да каже, в общо приети изречения и връзки на представите. За най-висшите области на духа е важно, как ясновидецът казва нещо. Към него има правилно отношение онзи, който разбира, Как е изразено нещо, който разбира, че ясновидецът обръща внимание на това, да каже някои неща накратко, някои по-нашироко, а някои да не изкаже никак, че той е принуден да формулира от една страна изречението така, след това да прибави едно друго от другата страна. Формиращото е това, което е важно по отношение на по-висшите части на духовния свят. Ето защо за разбирането е важно човек да се вслушва по-малко само в съдържанието, което естествено като откровение на духовния свят е също важно,  отколкото чрез съдържанието да проникне до начина, как е изразено това съдържание, за да види, дали говорящият връзва само изреченията и теории, или дали той говори от опит. Говоренето от духовния свят е видимо в това, как са казани нещата, а не толкова много в съдържанието, доколкото то има теоретически характер, а както е изразено. При такива съобщения от формите на говора, художественият елемент на говора може да действува в това, което одушевява ясновидеца, да се издигне до процеса на създаването на говора, на езика, така че той преоформя нещо от това, което е съществувало, когато говорът, езикът се е родил от човешкия организъм.

На какво почива сега, че онова, което се явява в ясновидското съзнание, в творческата дейност, в художественото творчество то се вживява в духовния свят, обаче  в художествената фантазия живее по един подсъзнателен и несъзнателен начин? Естествено художественото творчество е нещо съзнателно, обаче импулсите, подбудите, те трябва да останат в подсъзнанието, за да може художественото творчество да бъде безпристрастно. Само този може да разбере, за какво се касае тук, който знае, че поради определени причини обикновеното съзнание на човека е определено за нещо друго отколкото да въведе човека в пълния свят.

Нашето обикновено съзнание протича от едната страна към виждането на природата. Но това, което то ни доставя, то не се предава на нашите понятия; тези понятия не проникват навън в областта, където в пространството се намира материята, казва Дю Боа Раймонд. И отново: това, което живее в душата, не може да се изпълни с действителност. Мистичното, колкото и дълбоко да бъде изживяно то, винаги виси над действителността. Човекът не стига до  пълния свят нито при гледането на природата, нито при гледането вътре в душата. Тук съществува една пропаст, която обикновено не може да бъде премината. Тази пропаст се преминава съзнателно в ясновиждащото съзнание, в художественото творчество. Тук себепознанието трябва да бъде още нещо друго откакто то обикновено бива наречено. Мистичното взиране намира без съмнение, че е направило достатъчно, когато се казва: аз изживях вътре в себе си Бога, моя висш Аз. Действителното себепознание се състои в това, да бъде прозряно, как това, което иначе бива изживяно само в една точка, живее творящо в организма. Като имаме представа и възприятие, ние не сме само мислещи и възприемащи същества, ние също постоянно издишваме и вдишваме. Когато стоим срещу света в будното съзнание, ние постоянно издишваме и вдишваме, обаче обикновеното съзнание не възприема нищо от това, което става в нас. Тук става нещо чудесно, което може да бъде познато само чрез ясновидското съзнание, когато гледаме не само мъгливото, абстрактното Аз, а когато гледаме това, как живее този Аз, създавайки конкретни форми. Тогава се показва следното.

При издишването мозъчната вода отива в канала на гръбначния мозък, в една дълга торба, която има вся какви разпъваеми, раздърпващи се места; мозъчната вода прониква надолу, прониква до вените на тялото. Това, което става там, аз го описвам като един външен процес. Обикновеното съзнание не прониква там, обаче душата съживее това подсъзнателно, разширението на това, което идва от мозъка, във вените на тялото, а при вдишването, заприщването обратно на венозната кръв във вените на гръбначния стълб през канала на гръбначния мозък, проникването на мозъчната вода в мозъка и това, което става там между нервите и сетивния орган. Обикновеното съзнание е тук сянкообразно, то не знае нищо за това, обаче душата и духът участвуват в този процес. Този процес изглежда като хаотичен. Това, което пулсира там насам и нататък, протича при всеки човек във формата на музиката. В този процес живее вътрешна музика. И творческото в музиката е: да бъде издигнато горе във външното съзнателно оформление това, което музикантът е свикнал да изживява като музика на своето душевно тяло /астрално тяло/. В него живее тонът, подсъзнателният жизнен дъжд на музиката, в която тече душата. Нашата психология се намира  още напълно в елементарното; нещата, които хвърлят светлина върху живота на художника, тя има още да ги изследва с помощта на ясновидството. Изживяването на човека е нещо сложно. Това подсъзнателно знание на душата е всъщност същинския импулс на художествената фантазия, като музикалният живот се разиграва между гръбначния стълб и главния мозък, където се вливат кръвта и мозъчната вода, така че нервът е приведен в трептене, което звучи нагоре към мозъка. Ако свържем това с възможността за по-висшето възприятие, в него живее повече вътрешна музика, която бива вкусвана, отколкото в обективния импулс, от който е родена човешката душа, когато човекът слиза от духовния живот и чрез раждането, съответно чрез зачатието влиза във физическото съществуване. Душата влиза в съществуването, като се научава да свири на инструмента на физическото тяло.

И какво става, когато се извършва цялото това движение, това трептение на мозъчната вода, която се издига нагоре? Какво става там във взаимното отношение между нервите и сетивата? Когато нервната вълна удря външните сетива да се отбележи, че още не сетивното възприятие -, когато нервната вълна просто удря в будното състояние, там живее подсъзнателното и бива заглушено от възприятието: поезия! Между сетивата и нервната система има една област, където човекът твори несъзнателно поезия. Нервната вълна се влива в неговите сетива тя протича несъзнателно, това може да бъде установено физиологично -, този живот протича в сетивата и е произвеждане на поезия: човекът живее създавайки вътрешна поезия. И поетическото творчество е извличането нагоре на този несъзнателен живот.

Аз описах това при процеса на дишането. При издишването трябва да имаме предвид, че мозъчната вода прониква надолу в тялото в силите, които идват срещу нея от тялото, и в силите, чрез които човек застава във външния свят, дали с разкрачени крака, с прегънати мишници, или дали като дете пълзим или дали превръщаме тази статика на пълзенето в статика на правото стоене. Ние стоим във външното състояние на равновесието. Това, което тук донасят насреща като вътрешни сили вълните, които са вдишвани, на него почива това, което се оформя в скулптурата и архитектурата. Емоционалното чувство, което живее в човека, когато той преминава в движение, но задържа движението в покой, то бива изразено в скулптурата. Това е вътрешно изживяване, което е свързано с формите на тялото. Ние познаваме това само тогава, когато сме свикнали да развием възприемането и мисленето в спокойна представа на формата. Ние научаваме, че от тялото не идват насреща хаотични сили, а форми, които показват, че човекът е интегриран от Космоса. Като насочваме погледа повече върху външните сили, които душата изживява подсъзнателно, ние имаме повече работа с пластичната фантазия. Между двете се намира една забележителна съзнателна област, която душа та притежава долу в нейните глъбини. Когато нервната вълна трепти между тялото и мозъка, тази нервна вълна, която е всъщност студена, интелектуална в човешкото тяло, стои в допир с топлата кръв. В това проникване с топлина, с духовност се крият несъзнателно изворите на художественото творчество, което импулсира живописеца, когато той нанася своите впечатления върху платното, които впечатления са възлезли от подсъзнанието. Човекът стои несъзнателно в духовния свят, който се разтваря чрез ясновиждането.

Не напразно в древни времена хората са чувствували тялото като храм. В това разбиране е посочено, как архитектурата е сродна с отношението на равновесие на цялото тяло и на целия Космос.

Изкуството трябва да изрази това, което художникът е в състояние да вложи в своите форми само благодарение на това, че душата го изживява във връзка със света, че неговото тяло е едно микрокосмично копие на целия Макрокосмос. Ако това трябва да бъде доведено до съзнанието, може да стане само чрез ясновиждането. Ето защо обикновената естетика, която е изградена по модела на естествената наука, е така неплодотворна. Художникът не може да започне нищо с тази школна естетика, която иска да доведе до съзнанието несъзнателността в природата на човека точно така, както прави това обикновеното изследване на природата. Това, което живее в художественото творчество, него довежда до съзнанието ясновидството, само че художникът не трябва да се страхува именно пред ясновидството, както мнозина се страхуват. И двете области могат да живеят отделно една от друга в човешката личност, понеже могат да бъдат така разделени. Възможно е душата да живее вън от тялото в духовния свят: тогава тя може да наблюдава, как това, което иначе остава в подсъзнанието, кристализира в художествената форма, но също така как това, което ясновидецът може да изживее художествено, е изживяно отделно от неговото ясновидство. Чрез това изживяване може да се получи само оплодотворяване на художественото и то може да ползува художниците, както също художниците могат да оплодотворят ясновидството. Ясновидецът, който има художествено чувство или вкус, ще остане предпазен от това. Духовната Наука да бъде прекалено много пронизана от еснафщината. Той ще опише този духовен свят подвижно, ще може да оформи въпроса "Как" на Духовната Наука, за който говорих, по-подходящо отколкото онзи, който е усвоил проникването в духовния свят без художествено чувство. Не е нужно да се проявява страх пред ясновидството, както мнозина художници вършат това. Аз говоря за сериозно разбрания страх, не само за това, че някой се страхува, че хората могат да му кажат, че той е един антропософ. Аз говоря за много честия принципен страх, че ясновидството би възпрепятствувало непосредствеността на художественото творчество. В действителност това възпрепятствуване не съществува. Но ние живеем в една епоха, в която чрез една историческа необходимост душата е тласкана да превърне в нещо съзнателно това, което е съществувало наивно подсъзнателно. Само този разбира днес времето, в което живеем, който превръща несъзнателното все повече в свободното схващане на съзнателното.

Ако това изискване на времето не бъде изпълнено, човечеството ще навлезе в една задънена улица на културата. Изкуството не може да бъде познато чрез обикновената наука, ето защо художникът отхвърля тази естетика. Обаче ясновидството развива една наука, която не отнема на изкуството росата на цветята, когато тя се стреми да разбере. Ясновидството е достатъчно подвижно, за да разбере изкуството. Ето защо някой може да разбере като факт на днешното време, че трябва да бъде построен мостът изкуството и ясновидството, той може да подчертае това като необходимост, така както Християн Моргенщерн го подчертава така прекрасно в думи, които сочат към необходимостта от един прелом. Той казва: "Който може да се потопи само чувствувайки в това, което днес може да бъде изпитано от божествено-духовното, а не иска да проникне в него познавайки, той прилича на неграмотния, който цял живот спи с буквара  под възглавницата".

Често пъти хората искат да спят цял живот с буквара на познанието на света под възглавницата, за да не оставят първичното елементарно творчество да бъде отслабено чрез ясновиждащата наука, както тя може да бъде разбрана днес на върха на времето, той ще разбере, че трябва да излезе от неграмотността в смисъл на Моргенщерн, че може да построи мостове между изкуството и ясновидството, и че чрез това върху изкуството ще падне нова светлина, а върху ясновидството ще падне чрез изкуството нова топлина. Така щото като плод на правилните усилия в едно здраво бъдеще чрез светлината на ясновидството и чрез топлината на изкуството в бъдещето развитие на човечеството ще може да действува един пълен със значение импулс.