ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Вроцлав, 13. Юни1924

Ние все повече се доближаваме до разбирането на онези жизнени прояви при отделните личности, което може да предизвика предчувствие за значението на кармата в личното битие. Днес, в течението на тези лекции ще бъде моя задача постепенно да достигна до целта, от една страна да посоча как самата инициационна наука може да провери кармата, като първоначално изходи от изживяването на кармата и как човекът първо без инициационната наука, но с известна интимна способност за наблюдение на живота може да получи едно предчувствие за действието на кармата. Нека си спомним за това, което казах, за паметта и за онази маса от мисли, които от дълбините на душевната същност изплуват нагоре или повикани от нашата душа, или също и изкачващи се свободно нагоре, без да са повикани, които ни дават една макар и сянкообразна, повече или по-малко абстрактна, но въпреки това една картина за нашето досегашно земно битие от последното ни раждане досега. През тези дни ние можахме да насочим вниманието към това, което човекът изгубва, когато изгуби паметта си. Той и тогава все още може да бъде умен, да върши напълно разумни неща, но той не действа, изхождайки от целостта на своя живот; той действа така, че в момента, когато започне да действа, няма спомен за досегашния си живот и макар че е дошъл в света като разбиращ, разумен човек, като че ли неговият досегашен живот изобщо не е протекъл на тази Земя. От това ние виждаме, как за изживяването в настоящето обикновено съзнание азът е закотвен в основата на паметната способност. В течение на този земен живот азът не може вече сам да се намери по тези пътища на спомените. Но какви са тези спомени? Нека да сравним тези спомени с пълната изживяна действителност, от която произлиза споменът. Ние се намираме вътре в живота, прекарваме го в радост и в страдания, с цялото наше съществуване ние сме вплетени в нашите изживявания. Но нека веднъж сравним целия този интензивен начин на вплитане с нашето собствено битие, с подобните на сенки спомени, които запазваме в душата си. Разгледайте веднъж едно много важно за вас събитие в живота, например смъртта на някой много близък приятел или на вашите родители, - нещо, което поради нашата душевна нагласа се изживява особено дълбоко. Сравнете цялата интензивност на изживяването в момента, когато то се изживява с това, което става, когато след десет години изплуват спомените за него! Ние въпреки това трябва да притежаваме тези призрачни спомени, за да чувстваме непрекъснатостта, вътрешната масивност, реалността на нашия аз в земния живот. Но не виждате ли как азът в земния живот съвсем не може да съществува за обикновеното съзнание без спомените, как той призрачно се изживява, как този аз е закотвен в това, което в края на краищата всяка нощ потъва в подсъзнателното? Всъщност ние не изживяваме много интензивно нашия аз в обикновеното земно съзнание. Все по-мисловен и по-мисловен става този наш аз на изминалия ни живот, за който обаче знаем, че е свързан с днешния ни аз. Настоящото изживяване е интензивно, но не и това, което вече е преминало във формата на спомена. Така че ние можем да кажем (виж рис. 1):

Рис. 1

 - Щом това е нашата обхващаща нещата, разбираща душа, нашият дух, които стоят в живо общение с всичко, което вън от външния свят нахлува в нас, то зад този аз, ние изживяваме като една сянка в спомена всичко, което ни остава от това. И точно характерното за това спомняне е, че от спомените все повече и повече се пресяват чувствата и волевите импулси. Ние можем да сме изпитвали най-интензивни чувства при смъртта на една извънредно скъпа за нас личност, но картината на спомена, която остава, този спомен избледнява, все повече и повече избледнява в чувствата. А колко малко остава в нас от нашите волеви импулси, които сме имали под външните впечатления на това изживяване! Чувството и волята избледняват; по правило остава спокойната картина на спомена, една сянка на изживяването. И не може да бъде другояче на Земята, освен да ни остава тази сянка от изживяното. Ние заставаме в спомена по по-различен начин, отколкото стоим в настоящото изживяване.

Но ние можем също и спрямо това настоящо изживяване да застанем по по-друг начин, отколкото сме свикнали в обикновения живот. Ние можем да зададем нови въпроси относно нашите изживявания. Тогава обаче животът - когато го погледнем ретроспективно - получава един особен образ. Нека веднъж да се запитаме: - Какво сме ние всъщност в настоящия момент, какво представляваме с нашите знания, с начина на нашето чувстване, с енергията на нашата воля? - И когато с тези въпроси, с тези новозададени въпроси разгледаме нашите преживявания, ние ще видим колко малко бихме представлявали, когато достигнем определена възраст, ако нямахме изминалите си преживявания! Нека си припомним точно някои младежки преживявания, като по този начин отнесем спомените към настоящето. Колко радостни бяха те! Когато в живота често поглеждаме назад, ние можем да открием нещо много значително за настоящето. Лекотата, с която водим в битието нашата душа, а може би и нашето физическо тяло повече или по-малко умело приспособени към живота, дължим всъщност на обстоятелството, че през нашата младост ни е било позволено радостно, а не в депресия да живеем, с радост сме били довеждани до някои неща. Тези душевни възприятия на радостта, които обаче са навлезли в по-дълбоки региони, са същите, които по-късно снабдяват живота ни с известно светло и радостно чувство. Нека се запитаме, колко от това, което е донесло задълбочаване в живота, което е задълбочило душата, се приписва на нашите страдания, на нашите болки и нека се запитаме: - Какво всъщност може да пристъпи в душата, когато с тези въпроси разгледаме нашия живот? - Отговорът на този въпрос не трябва да си дадем с разума, а трябва да отговорим с чувствата. А чувствата отговарят: - Аз трябва да съм благодарен на всичко, което се е случило в живота ми, понеже това, което съм и с което повече или по-малко се идентифицирам, дължа само на него. Аз не бих могъл да знам, дали иначе не бих представлявал още по-малко. Понеже чрез малките и големите страдания и радости в моя живот съм станал това, което съм, мога само да бъда благодарен на този живот.

Би трябвало да се отговори на характеризирания въпрос с едно чувство на благодарност към живота. И за живота е от голямо значение, ако тази благодарност към земното битие навлезе в човешката душа. При известна задълбоченост на душата винаги се проявява тази благодарност, когато животът се разглежда не с емоции, а от чистата душа. Възможно е да се съжалява за някои неща, които животът е поднесъл, но в повечето случаи това, което изразява едно такова съжаление е чиста заблуда. Защото, ако не бе се случило в живота това, за което се съжалява, човек не би станал това, което е. Накрая чувството, което човек може да има спрямо живота се редуцира въпреки това до тази благодарност към живота. Тази благодарност може да се чувства, дори и човек да не е напълно съгласен с живота, когато повече очаква от живота. Човек може и е също благодарен, когато получи от някого и едно малко парче сладкиш, макар че е очаквал голямо парче. Това, че сме очаквало по-голямо парче, наистина не трябва да попречи на благодарността. И така може да се каже: - Каквото и да ни е било отказано от живота според нашето мнение, според нашето убеждение, което между другото може да е и заблуждение, животът при всички обстоятелства ни е донесъл нещо. За това, което той ни е донесъл, би трябвало да изпитваме чувство на благодарност. Но когато с най-дълбока сериозност развиваме чувството на благодарност, трябва - човек има нужда само да се замисли и веднага ще прозре - благодарността да бъде там насреща на нещо друго. Когато някой изпитва благодарност към живота, точно чрез благодарността към живота той ще бъде доведен до признание и до преобразяване на спомнянето в любяща преданост към невидимите духовни дарители на живота.

И това е най-хубавият начин човек да бъде воден от собствената личност към свръхсетивното, като се мине през чувството на благодарност към живота. Тази благодарност е също един път към свръхсетивното и тя накрая стига до почит и до любов към животодаряващия дух на човека. Благодарността ражда любов. Любовта тогава, когато сама е родена от благодарността към живота, ражда разтварянето на сърцето за проникващите живота духовни същества. И тъй като животът ни започва с нашето раждане и не е възможно да започнем да храним благодарност само от момента на нашето раждане, понеже ние очевидно сме поставени в живота вече с определени качества, то е несъмнено, че благодарността към живота връща назад от този живот в битието преди раждането. Да се разбере напълно това, което казвам сега, всъщност е необходима проверката в живота. Но нека, когато вече сме развили произлизащата от непредубеденото наблюдение над живота благодарност, да проверим, дали от тази благодарност наистина се ражда вникващата в духа любов и тогава ще видим, че е така. Въпросът, който се поставя тук, може да се отговори само чрез самият действителен живот. Но този действителен живот отговаря така, както аз разясних сега. Когато обаче по този начин разгледаме нашите изживявания, така развием благодарността, развием любовта към животодаряващите духовни същества, тогава при това разглеждане на преживяванията получаваме едно съвсем друго чувство, отколкото при разглеждането на спомените. При спомнянето трябва да си кажем: - Ние изживяваме нещата живо, интензивно, реално, а след това те се превръщат в бледи сенки. Спомените дължат своето съществуване на преживяванията, но сега ние стигаме до нещо, което е по-мощно от нашия обикновен аз.

Защото ние нямаме само нашите призрачни спомени, когато погледнем към впечатленията, които са ни заобикаляли. Ние имаме нещо мощно пред очите. Ние имаме нещо пред очите, което не е сянка на нашия, протичащ във времето аз, а творецът на този протичащ във времето земен аз. Там навсякъде навън са събитията, на които дължим нашето битие и когато гледаме тези събития, ние трябва да ги видим като могъщи творци на нашия земен аз. Така ние заставаме с нашия моментен настоящ аз в средата там назад, когато гледаме в нашата душа и виждаме призрачните образи на нашите преживявания; пред нас творящата съдба, следващите едно след друго съдбовни изживявания, които мощно са формирали, изградили са нашия аз. Към това могъщо чувстване на изграждането на съдбата принадлежи преходът от мислене към чувстване, защото благодарност и любов могат да се изживеят само в чувстването. В това чувство на обич най-напред се разкрива предчувствието за пронизващата всичко съдба. И се започва с това, че се предусеща действащата съдба и след като сме преминали през благодарността и любовта, мощно чувстваме прииждащите събития, които са ни изградили. Някой достига четиридесетата си година. Той е постигнал нещо. Да кажем, за да вземем един съвсем краен пример, че той е станал прочут поет. Бих могъл да кажа известен психолог, физик, тогава щях да имам по-близък пример, но аз искам да представя един измислен пример. Той поглежда назад до осемнадесетата си година. Спомня си събитията от своята четиридесета година назад до осемнадесетата си година и достига до момента, когато е пропаднал на матурата си. Някога това му е причинило голяма болка. Но той уредил живота си по друг начин, защото нямал пари да повтори годината или да тръгне из света като пропаднал матурант. Всичко това е било подготвено. Ако беше си взел матурата, той щеше да стане уважаван финансов инспектор, щеше да постигне много, но нямаше да има време да развие лежащите в дълбините на душата му способности и сили. Разбира се, може да се каже: - Когато тези сили на фантазията са налице, те са така силни, че при всички обстоятелства щяха да се проявят въпреки финансовата му дейност. - Това абстрактно може да се каже, казва се също винаги; но не е истина. В действителност някои поети дължат точно своя особен темперамент, това, което са станали, на обстоятелството, че им се е случило нещо подобно на това, което разказах. Ако цени това, че е станал прочут поет, той ще бъде благодарен, на онези, които са го оставили да пропадне и не са попречили на неговото поприще с това, че са му писали отличен по всеки отделен предмет. Така че ние напълно можем да развием тази благодарност и можем да кажем: - Ние сме изковани от съдбата, която върви с нас и срещу нас. - Но ние наистина трябва да преминем през тези чувства, за да видим пред нас как съдбата преде и твори.

Сега искам да включа и това, как същите преживявания разглежда и този, който притежава инициационното познание и може да вижда в духовния свят. Пред него стои отворена възможността да преживее нещата по следния начин:

Той насочва към някакво преживяване поглед, който вече е изострен чрез това, че е достигнал до едно имагинативно, до едно инспиративно познание - какво представлява това, вие можете да прочетете в моята книга «Как се постигат познания за висшите светове?». Който сгъсти и усили своето познание, той може да насочи това свое познание към някакво настоящо изживяване. Когато човек притежава инициационно познание, бива не по-слабо, а по-силно засегнат от изживяването, отколкото ако няма това познание. Не бива да се прави заключение от обстоятелството, че този, който има инициационното познание, привидно с много по-голямо спокойствие пресреща събитията, отколкото този, който не го притежава; не бива да се мисли, че той по-малко е засегнат от това. Той дори ще бъде по-силно засегнат, отколкото е засегнат друг. Той само си е изработил силите да посреща външно със спокойствие точно тежките събития в живота; в дълбочината на душата си той ги чувства много по-дълбоко от някой друг. Оттам събитията се обагрят интензивно и силно, когато надареният със способностите за имагинация и инспирация се изправи срещу тях; и понеже той се е упражнявал - той е правил упражнения за това в този или в предишен живот - сам може да превърне тези събития в имагинации, в пълни със съдържание картини.

В какво се състои това превръщане? То се състои в това, че от събитията, от изживяванията се представя не само това, което се вижда с очите, но че дълбоко духовното, духовните взаимовръзки са там, там е една картина, която човек и тогава носи със себе си, когато изживяването вече е привършило; картината обаче веднага се появява. Изживяването е интензивно, а чрез имагинацията вътре се проявяват духовните взаимовръзки; душата бива интензивно докосвана и тогава е възможно да се погледне в духовното и да се задържи преживяното. Когато измине една нощ, тогава преживяването, - което чрез съня се изживява още по-интензивно, понеже астралното тяло и азът излизат от физическото тяло, - се издига в духовния свят. Онова, което във физическия свят човек изживява с физическото и с етерното тяло, може да се изживее в духовния свят с аза и с астралното тяло; обаче при събуждането то отново се изблъсква назад във физическото тяло. Но сега то не се изблъсква така назад, както го прави физическото тяло, което тогава е зависимо от спомнянето, което постепенно избледнява; човек го изпраща така назад, че като с един фантом прониква цялото си същество и го носи със себе си, осъзнавайки неговото присъствие; и то звучи с голяма интензивност от един образ, изглеждащ като действителната реалност на един друг човек, който телесно застава отпред. Минават още два или три дни. И това, което става след тези два-три дни и нощи е следното: Каквото човек е изнесъл със своя аз и с астралното си тяло в духовния свят, каквото отново е върнал така, че е навлязло във физическото тяло, където то живее, усилва се и вибрира, то говори - сега се вижда това - и застава зад изживяванията като тъчащата съдба. Събитията не са сами там; те сега са пронизани от това, което ги е предизвикало в предишни животи и което ще продължи да действа и по-нататък в следващите земни животи. Както ние поставяме спомените като призрачни картинни образи зад нас, така този, който има инициационното познание, представя събитията пред себе си така, че изживяванията са непосредствено пред него. Но те стават прозрачни като стъкло и зад тях като в едно мощно световно спомняне застава бъдещата карма, обективният спомен. И се вижда, че човекът не само в себе си има призрачните спомени от земния живот, но че около него в световния етер, в хрониката Акаша се е отпечатала неговата карма. Вътре в него са призрачните спомени, там вън е космическият спомен на нашата съдба през земния ни живот, ако и за обикновеното съзнание това да остава несъзнавано.

Ние преминаваме така през света, че можем схематично да начертаем нашия път през света по този начин (виж рис. 2, стр. 229). Ние вървим по Земята, в нас са призрачните спомени. Ако си представим един човек и тези призрачни спомени вътре в него, би трябвало да си ги представим като малък облак в областта на неговата глава - там където главата постепенно преминава в тялото, - който облак става все по-призрачен, колкото се приближава към тялото. Когато човек крачи през света така, той е обгърнат като от една етерна мъгла, в която са записани всички изживявания, но също и всичко това, което в него е било записано от предишния му земен живот. Ние имаме една вътрешна памет и паметта на света извън нас. Всеки човек е обгърнат с тази аура. Не само като спомен в нас е отпечатан настоящият земен живот,

Рис.2

а около нас са отпечатани предишните земни животи на човека. Не винаги е лесно да се разгадае този спомен, но той е там. Разгадаването е трудно и не беше лесно да се опознаят онези случаи, в които през изминалите дни аз ви разказах за такова разгадаване. Но тук всичко е записано. Човекът има една памет не само в себе си, човекът има една аурична памет около себе си. Не е възможно в един единствен миг - там, където човек се доближава до това, което е прекарал в земния живот - да се почерпи от тази памет. При тази памет винаги са нужни няколко дни. Там трябва да се работи със събуждането и заспиването, както го описах. Никога не може да се каже, че някакво изживяване е там и човек трябва да си спомни, какво се е случило в предишен земен живот. Човек трябва ясно и имагинативно, и със своята проникваща го инспирация да разгледа това преживяване и тогава трябва да чака, докато то се разкрие. По отношение на духовния свят никога не бива да се спекулира с изследванията, никога не бива нещо да се измисля, а само да се извърши подготовката, за да може нещо да се разкрие от духовния свят. Който вярва, че ще може да принуди духовния свят да му разкрие това или онова, той съвсем сериозно се заблуждава, от това той ще почерпи само заблуди. Човек трябва да подготви това, което се надява милостиво да му се разкрие от духовния свят.

Виждате ли, това е пътят на познанието, който с инициационната наука, с науката на посвещението може да разкрие кармата. Чрез него се разкрива, че всеки един човек носи около себе си кармата като един вид аура. Но за това, което човекът така носи около себе си, може да се получи едно предчувствие по този път на благодарността към живота, който ви описах. Човек може да получи предчувствие, че е затворен в една такава кармично-аурична обвивка. Само че тя няма да се прояви в течение на няколко дни както при инициационното познание, а постепенно ще се предусети при едно интимно самонаблюдение на човека, често за отдалечени от настоящето събития, към които ниe насочваме поглед. Но когато определено събитие от миналото на нашия земен живот узрее да бъде така преценено от нас, че в него да видим да се отразяват подготвящите сили на предишни земни животи, ние наистина получаваме тогава едно предчувствие. За съжаление в душевния живот на човека днес рядко се случва това, което така дълбоко навлиза в собствената душа, да дойде до токова разбиране на собствените изживявания, до което може също да се достигне и с чувството на благодарност. Животът днес се взима много повърхностно от хората. Човек бърза през живота, не се спира спокойно да почувства отделните събития. Така е, че когато някой е израстнал с известно усещане за космическото значение на човешкия живот, то в наше време може да му изглежда много чудно, да види колко малко хората се намират всъщност в действителността, как мислят, колко силно често пъти просто са грабнати от живота, без в този живот да могат да се проявят като индивидуалности.

Също и тук искам да илюстрирам с конкретни случаи. Познавах в живота един учител по история[1], един учител, който беше много умен човек и също и пред своите ученици оставяше впечатлението на един много умен мъж, който, би могло да се каже, когато искаше, преподаваше на своите ученици история с известно вътрешно въодушевление, което влагаше в интонацията на своята реч така, че когато се случеше подходящият момент, с този учител можеше да се изпадне в истински ентусиазъм. Нещо особено беше този учител по история. Аз го видях, когато той наистина беше запалил ентусиазъм всред своите ученици. След това там, където живееше, животът го понесе, той се отпусна, вече не проявяваше даже и собственото си въодушевление, което по-рано влагаше в своите лекции. Той започна да чете от книги, за които мислеше, че учениците не ги познават и че не могат да ги намерят. Веднъж един ученик го проследил и видял от коя книга е това, което той изнасял. Тогава всичките ученици си купили книгата и научили всичко наизуст и така станали отлични ученици. Постепенно той стана така повърхностен, че изобщо не внимаваше, какво преподава на учениците от класа си. Това се случи в толкова кратко време, че човек се учудва как е възможно, след като по-рано е преподавал с такова въодушевление, така да се изостави. Отново преминават няколко години и същият преподавател по история, за който чувах учениците му с радост преди да казват: - Това е учител, той така си обича историята, че при него може да се научи нещо! - сега беше потънал в блатото на тривиалния живот. След няколко години той така беше изпаднал в най-примитивни жизнени условия, че трябваше да живее извън града, в който беше преподавал, понеже получаваше толкова малко уважение, че не можеше да живее в този град.

Един такъв обрат в съдбата изглежда като голяма загадка и точно при такива обрати в съдбата, когато животът се наблюдава достатъчно задълбочено, се започва да се поставят въпроси за кармата. Защото повечето хора живеят така, че си остават такива, каквито са, без да преминават през такива крайни промени. Запознае ли се човек с истинското духовно познание, такива съдби като тази, която ви разказах, се превръщат в големи проблеми. Чрез духовното познание от една страна биваме довеждани до големите проблеми, които ни се показаха вчера на края на една инкарнационна поредица при Уодроу Уилсън, а от друга страна в живота, който непосредствено ни заобикаля, ние мисловно се сблъскваме с големите въпроси за съдбата на хората. Когато непредубедено се наблюдава нещо такова, се вижда, че това не може да произлиза от този живот, в който човекът се намира в момента. В един земен живот ще има още многобройни случаи, които не достигат до такъв поврат в съдбата. Там с цялото си изследване на човешката същност човек трябва да се намеси в копнежа за разбиране на такива съдбоносни въпроси. И тогава редом с такива случаи застават и други. Аз искам да ви дам още един пример. Винаги ми се е струвало, че точно тези примери ми бяха поставяни на пътя от моята лична карма, за да се даде необходимата насока на моите възгледи за кармата.

Аз лично познавах една друга личност, също един учител. Той беше още по-уважаван от този другия, за когото ви разказах, беше извънредно много уважаван от учениците. Учениците имаха представа за него, че той е най-големия мъдрец, който в настоящето изобщо съществува в света. - Въпросният човек правеше такова впечатление върху своите ученици - не върху всички, например не и върху мен, но това е личен въпрос, това е частна работа, то не е характерно. Случи се нещо много забележително. Докато това би могло да се вярва, от начина, по който се изграждаха отношенията на този господин с неговите ученици - той с всичкия си ентусиазъм, с всяка фибра на душата си се намираше вътре, така че изглеждаше, че преподаването го удовлетворява, - изведнъж се разбра, че той беше извънредно радостен повече да не трябва да преподава, защото беше назначен за директор на едно много по-малоценно училище от това, в което той преди преподаваше. Той беше радостен да може, да поеме директорските задължения, които бяха по-тривиални от преподаването. И най-очевидното, най-фрапиращото беше, че същият този човек, който с въодушевление можеше да говори за Омир и Есхил, който по чудесен начин обясняваше географията на своите ученици, че същият този човек достигна до една тривиално-партийна дейност. Нещо неразбираемо!

Аз давам този пример, само като пример, понеже бих могъл да прибавя още много подобни примери. Това биха били личности от настоящето, при които човек има чувството, че в техния аз, те твърде малко са засегнати от живота. Те застават в живота като личности, които индивидуално слабо са засегнати от живота, а животът ги обгръща само външно. Когато животът им предлага повече тривиалности, те така свикват с тривиалното, доволни са от него, че нищо не разтърсва душата им. Ако става въпрос само за ума, за способността за разбиране - колко много хора биха станали днес антропософи! Защото днес милиони и повече хора са достатъчно умни за да станат антропософи. Това, което в нашата епоха пречи на хората да се доближат точно до антропософията, е следното: Душата възприема живота повърхностно, тя съвсем не се докосва до живота, оставя той така да си тече с неговата дълбочина с неговата повърхностност и баналност. От единия живот човек преминава в другия, може известно време да е училищен реформатор, след това през целия ден да стои в кафенето и да играе билярд. Такива неща се случват в нашия живот.

Вижте, тук се поражда големият въпрос: Защо се случва това? - За многобройни души се показва, че до това се е дошло по забележителен начин. Разглеждането на голям брой такива личности, каквито описах с двата примера, довеждат назад до първите християнски столетия, където тези личности са преминали през техните значителни предишни животи, в онези християнски столетия, където християнството на Юг, а също вече и в част от средата на Европа придобива такава форма, каквато до голяма степен запазва по-късно за човека; където онази е заглъхнала мистерийна мъдрост, за която показах в моята книга «Християнството като мистичен факт», че от нея е израснало християнството, космическото християнско изживяване, знанието за това, че Христос е слязъл от Слънцето, което е духовно в Космоса и е дошъл на Земята, за да бъде Земята това, което е станала. Това знание, което се разширява от Земята до космическата духовност, това знание беше познато на повечето християни през първото столетие и то заглъхна през четвъртото, петото, шестото и седмото столетие от раждането на Христос. То заглъхна толкова много, че днес се е стигнало толкова далеч - но някога наистина беше започнало, - че най-големият упрек относно разбирането на Христос чрез антропософията се състои в това, че антропософията разбира Христос като едно космическо същество, като едно слънчево същество. Вие виждате навсякъде при противниците, че се счита за най-големия грях на антропософията, че тя схваща Христос космологически. Там се казва: - Това е притопляне на онова, което вече е било тук като гностично християнство. - Но хората съвсем не знаят, какво изобщо представлява гностичното християнство. Защото освен малкото, от което отчасти може нещо да се разбере, както Пистис София, гностиката е станала позната на по-късния свят само чрез противниковите книги. Никой всъщност не познава гностиката. Само от книгите на противниците се знае нещо за нея. Замислете се веднъж върху въпроса: - Ако от антропософията не остане нищо друго, освен книгите на моите днешни противници, ако всичко бъде унищожено, освен противниковите произведения, как би се описвала антропософията на бъдещите хора! - Това се очаква от някои хора и от някои критици - антропософските книги, които вече са така многобройни да се третират както гностическите произведения. Тогава на разположение биха били само книгите на противниците; те биха били първото, което би се разлистило - само противникови произведения! Това би било извънредно интересно. По отношение на гностиката хората не можеха да получат нищо друго за външното изследване, освен книгите на противниците. Така че изречението: - Старата гностика се притопля - е безмислица, защото никой, който сам не познава гностиката от нейните книги, които обаче са изгубени, не може да го направи. От произведения, най-често написани от противници, тя не може да се опознае. Нищо друго обаче не е достигнало до по-късното човечество. Но въпреки това, също и то показва, че се смята за голям грях, когато някой си позволи да свърже Христос с духа на Космоса. В едно правилно разбиране на Евангелията, всяко изречение трябва да насочи всяка душа към космическото в Христос. Но това постепенно е било изтрито. И във времето, когато най-много е било изтривано, са били най-често инкарнирани онези хора, които, ако днес отново биха дошли, не биха могли да намерят връзката с живота, понеже в тяхната предишна инкарнация, където те също са били умни и разумни, чрез образованието на епохата е било невъзможно да могат да научат нещо за тази взаимовръзка на Земята с духовния живот в Космоса. Понеже в известна степен те така са се носили през живота като че ли Земята е била изцяло затворена в самата себе си и там навън няма нищо друго за гледане, освен физически звезди, те се обръщат при своето прераждане същевременно бленувайки към действащия върху тях реален живот.

Така се разглежда съдбата на човека. Човек разбира, как образованието на епохата придоби такова влияние върху много голям брой от хората, че ги направи повърхности и те се появяват с предразположението за повърхностност в този живот така, както ви описах. Защото така изживяват тези хора, които някога в една предишна инкарнация са загубили връзката с духовните същества на Космоса. В следващата си инкарнация, която е била определяща за въпросните хора, те не могат да се справят със земния живот. Всички космически мисли не би трябвало обаче да внесат само наблюдения в нашия живот, а воля и дела. И тук ние трябва да помислим как ще бъде в бъдеще, когато към неразбирането на духа в Космоса се прибави също и неразбирането на земния живот, потъването в тривиалността по същия начин, както в дълбочината на живота? Тогава разглеждането на кармата наистина става сериозно. То може само по най-сериозен начин да бъде приемано от нас.

Днес аз исках да видим едно кармическо разглеждане повече от страната на чувствата.

[1] Може би се касае за проф. Франз Кофлер.