ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 14 септември 1924 г.

Аз накарах да окачат тук картините, които съставляват част от един подарък, който получих през последните дни в резултат на честото говорене за толкова важната за западния вътрешен духовен живот школа от Шартр. На тези картини вие виждате - следващия вторник аз ще накарам да поставят и други от сбирката, - какви чудесни архитектурни произведения, какви чудесни в смисъла на средновековната пластика скулптори са били създадени на мястото, където някога е разцъфтявал онзи живот, за който аз често говорих също и тук като важен за западния свят духовен живот.

В тази школа от Шартр се намираха онези личности, които през 12-то столетие в себе си още имаха стремежа, да се задълбочат поучавайки или учейки се в онова, което се разви като жив духовен живот в поврата на времето, което възникна за онази епоха от развитието на европейската култура, когато човечеството, доколкото то търсеше познание, търсеше това познание още в живото действие и творчество на природните същества, а не в разбирането на мъртвите абстрактни природни закони. И така в школата от Шартр в един интензивен смисъл бе развита преданост към духовните сили, към духовните същества, а именно към онези, които царуват в природата, макар и това да не ставаше вече чрез древното посвещение, а чрез личности, които имаха разбиране и сърце да приемат от традицията някои неща от онова, което някога е било изживявано по духовен начин. И аз отбелязах, мои мили приятели, как можем да виждаме едно тайнствено излъчване на светлината от школата в Шартр при духа на Брунето Латини, великият учител на Данте. Аз се постарах да направя разбираемо, как личностите, индивидуалностите от Шартр са продължили да действат по-нататък в духовния свят, в съюз с онези, които след това дойдоха повече като носители на схоластиката в ордена на доминиканците.

Можем да кажем, че четейки по знаменията на времето индивидуалностите от Шартр стигнаха до възгледа, че сред земния живот за тях ще дойде отново времето едва тогава, когато елементът на Михаил, който трябваше да започне в края на 19-то столетие, ще започне отново да действа известно време на Земята. Тези индивидуалности от Шартр взеха широко участие в онези свръхсетивни учения, които бяха дадени в смисъла, в който аз говорих за тях в последно време, под покровителството на самия Михаил, за да разлеят импулсите, имащи значение и валидност за духовния живот в следващите столетия, под влиянието на които трябва да стои по необходимост днес онзи, които иска да се посвети на култивирането на духовния живот.

Общо взето може да се каже: Прераждания на духовете от Шартр е имало много малко. Но въпреки това на мен ми се удаде възможност да насоча вниманието си върху школата от Шартр по един повод в настоящето време. В школата на Шартр имаше един монах, който напълно беше отдаден на онова, което тогава съществуваше като елемент на живота в тази школа. Но когато някой беше напълно отдаден на школата от Шартр, той изпитваше в нея определено настроение поради залеза на духовния живот. Защото всичко, което още напомняше за великите, пълни със значение импулси на одухотворения платонизъм, както той се беше врастнал по-нататък в човечеството, то живееше в Шартр, обаче така, че носителите на този живот в Шартр трябваше да си кажат: - Да, в бъдеще цивилизацията на Европа няма да може да възприема този платонически живот.-

Трогателно е, бих искал да кажа, когато виждаме, как школата от Шартр запазва образи на инспириращите гении за така наречените седем свободни изкуства: граматика, диалектика, реторика, аритметика, геометрия, астрономия, музика.

Също и в приемането на духовното, което беше дадено в тези седем свободни изкуства, хората виждаха още живи дарове на боговете, които стигаха до хората чрез живи същества, а не само предаване на мъртви мисли за мъртви природни закони. И можеше да се види, че именно Европа не ще има никаква способност да възприеме всичко това в бъдеще. Ето защо намиращите се в школата от Шартр чувстваха определено настроение поради залеза на духовния живот.

И един такъв монах, един отделен, особено отдаден на работата, на ученията в Шартр монах, се прероди в наше време, но се въплъти по такъв начин, че именно при тази личност по един чудесен начин можеше да се види отблясъкът на миналото в този живот. Тази личност от нашето време ми беше позната, тя беше писателка, намираща се даже в приятелски отношения с мен, която вече отдавна е починала. Тя носеше в себе си едно твърде странно душевно настроение, едно душевно настроение, за което не бих говорил по-рано, въпреки че я бях наблюдавал преди години. Обаче да се говори върху тези неща всъщност е възможно едва откакто настроениението на Коледното събрание се разля върху нашето Антропософско общество, защото то донесе особено осветляване на тези неща и защото днес е налице възможността безпристрастно да се говори върху тези неща, както вече споменах.

Когато тази личност говореше с някого, тя говореше всъщност само за това, че иска да умре. При това тази воля за умиране не идваше от едно сантиментално, хипохондрично, или от едно меланхолично душевно настроение. Когато човек притежаваше психологически поглед за вникване в такива неща, той проникваше така далече в миналото на душата на тази личност, че си казваше: - Тук имаме отблясъка, отражението на един минал земен живот. В един минал земен живот като семе е било вложено нещо, което сега пониква. Сега - не в този копнеж за смъртта, а в чувството, че всъщност тази душа, която беше въплътена тук, съвсем нямаше нищо общо с настоящето.

Съчиненията на тази личност също са такива, че те са написани като от един друг свят, не според това, което съобщават, нито според съдържащите се в тях факти, но според настроението, което се излъчва от тях. И човек стига до разбиране на това настроение само когато от мрачната светлина на тези съчинения, от мрачната светлина, която е живяла в самата тази душа като нейна основа, намери пътя обратно до онзи монах от Шартр, който беше съизживял в онова време настроението от залеза на живия платонизъм в Шартр.

Това, което се проявяваше при тази личност не беше темперамент, не беше меланхолия, нито сантименталност, а проблясване на един минал земен живот. И настоящата душа на тази личност беше като огледало, в което действително проникваше животът на Шартр. С нея беше дошло не съдържанието на ученията от Шартр, а настроенията, които царуваха там. И когато насочвайки поглед в миналото се пренесем в тези настроения, тогава, бих искал да кажа, можем да получим нещо като духовни фотографии на онези личности които са учили в Шартр и които иначе намираме също и чрез духовното изследване в онзи свят, където те могат да бъдат намерени.

Виждате ли, така по най-различни начини животът донася чрез кармата възможностите да вникнем в тези неща. И ако последния път аз изнесох изживяванията с цистерциенския орден, бих искал да допълня онова, което прониква от залеза на школата на Шартр в сърцето и в душата на една извънредно интересна съвременна личност. Сега тя отдавна вече отново е намерила онези светове, за които така много копнееше, обратно при отците от Шартр. И ако при онзи монах като кармически резултат на душевното настроение в Шартр умората не беше завладяла целия душевен живот на тази личност, едва ли бих могъл да си представя, че в настоящето е възможно да съществува една по-подходяща личност, която да развива духовния живот на настоящето именно във връзка с традиционния живот на Средновековието.

При това бих искал да спомена, че когато съществуват такива дълбоко действащи кармически импулси в основата на душата, имаме пред себе си особеността, че в едно следващо въплъщение ще се получи прилика във физическия израз на лицето - това рядко се случва, но тук случаят е именно такъв - една прилика с предишното въплъщение. И двете лица, онова на монаха и онова на писателката, в която той се прероди в настоящето, действително извънредно много си приличаха.

Сега, мои мили приятели, във връзка с тези неща бих искал постепенно да разгледам какво представлява кармата на Антропософското общество, съответно кармата на индивидуалностите на неговите отделни членове поради това, че, както казах вече последния път, една голяма част от душите, които честно стоят в антропософското движение, е намерила някъде и някога връзката с онова течение на Михаил, което всъщност искам да охарактеризирам с всичко онова, което имах да кажа досега за Аристотел и Александър, за това, което се случи в свръхсетивния свят по времето, когато тук на Земята се проведе осмият вселенски събор в Константинопол, за това, което стана като продължение в духовния и във физическия свят на живота от двора на Харун ал Рашид и накрая за онази свръхсетивна школа, която стоеше под закрилата на самия Михаил. Най-значителното в учението на тази школа беше, че в нея постоянно се обръщаше вниманието първо върху връзката с древните мистерии, върху връзките с всичко онова, което от съдържанието на древните мистерии отново трябва да дойде в една нова форма, за да проникне с духовност новата цивилизация; че от друга страна обаче вниманието се обръщаше върху импулсите, които разпалените за духовния живот души трябва да имат в основата на техните бъдещи действя. И разбирайки това духовно течение, е възможно да се разбере доколко антропософията с нейната същност дава импулсите за едно обновено, истинско, честно разбиране на Христовия импулс.

Защото всъщност в антропософското движение се намират два вида души. Голям брой от тези души са живели в онези течения, които са били, така да се каже, официалните християнски течения през първите столетия; те са минали през тези течения, изпитали са всичко онова, което е дошло в света като християнство, а именно през времето на император Константин и през непосредствено следващите времена. Именно между тези, които тогава с извънредно голяма честност са се присъединили към християнството, които с вътрешно задълбочаване са приели християнството, има такива души, които днес се намират в Антропософското общество със стремеж към разбиране на християнството; не точно християни, които просто са следвали движения като това на император Константин, а повече онези християни, които претендираха да минават за истински християни, които бяха разпределени по различни секти. Християнски секти с вътрешно задълбочаване обединяваха много от душите, които днес честно влизат в антропософското движение - понякога от подсъзнателните импулси, които горното съзнание в много отношения. даже тълкува погрешно

Други души са онези, които не са минали непосредствено през това християнско развитие; те са минали или през по-късното християнско развитие, когато не съществуваше вече онова вътрешно задълбочаване както при сектите, но които преди всичко в основата на душите си имат много от онова, което можеше да се изживее като езическа мъдрост на мистериите в предхристиянско време, носеха го незаличимо, живо в своите души. Както казах, по-късно те също са минали през християнството, но то не е направило върху тях такова впечатление както върху онези други души, защото в тях бяха останали живи впечатленията и учението, култовите упражнения и т. н. на древните мистерии. Именно между тези, които са дошли в антропософското движение по този начин, се намират такива души, които не търсят Христос в един абстрактен смисъл. Първата категория души са така да се каже радостни, че отново намират християнството в антропософското движение. Но между другите са онези, които обхващат с вътрешно разбиране това, което в антропософията е космическо християнство. Христос като космически дух на Слънцето е схващан преди всичко от онези намиращи се в голям брой в антропософското движение души, които са запазили в основите на своята душа в една жива форма много от онова, което те са донесли от древните езически мистерии. С всичко това са свързани течения от целия духовен живот на човечеството в настоящето; с това аз разбирам едно широко настояще, което се простира през десетилетия и столетия.

В крайна сметка антропософията е израснала от духовния живот на настоящето. Макар и по нейното съдържание непосредствено да няма нищо общо с този духовен живот на настоящето, в много отношения тя е израснала кармически от него и ние наистина трябва да насочим поглед върху някои неща, които привидно не принадлежат към онова, което непосредствено действа в антропософията. Ние трябва да насочим поглед също и върху такива неща, за да обхванем в нашия духовен кръгозор всичко, което в течение на времето е съдействало в различните течения, които споменах. Аз казах, че получаваме действително разбиране за това, което става външно на физическото поле, едва когато насочим поглед върху задния фон на тези събития, върху това, което се влива от духовното поле в тези събития ставащи на физическото поле. И както казах последния път, ние отново трябва да добием смелост, да внесем в настоящето онова древно чувство на мистериите, което не свързва просто физическите събития с един общ пантеистичен, теистичен или както искате го наречете духовен живот, а е в състояние конкретно да проследи отделните събития и човешките изживявания в тези събития чак до духовните първопричини и до произвеждащите ги духовни същества.

За това ни дава повод онова, което днес трябва да бъде търсено чрез една от най-дълбоките задачи на настоящето. В настоящето отново трябва да се търси едно действително познание за човека с тяло, душа и дух, но не едно такова познание, което се корени в абстрактни идеи и закони, а което може да вникне в действителните основи на цялостното човешко същество. Човекът действително трябва да бъде изучен според неговите здравни и болестни състояния не така, както това се върши днес, според чисто физически познания. По този начин човекът не може да бъде познат; по този начин не може да бъде познато преди всичко онова в живота, което действа в човека и се намесва така решаващо в неговата съдба - нещастие, болест, способност или неспособност. Ние се научаваме да познаваме кармата във всички нейни форми, когато, изхождайки от физическия живот, можем да проследим човека в неговата духовност и в неговия вътрешен душевен живот.

Днес стремежът за познание е такъв, че човекът е разглеждан по един съвършено външен начин по отношение на неговите органи, по отношение на неговите кръвоносни съдове, по отношение на неговите нерви, и т. н.. И който разглежда човека по този начин според неговото здраве и болест, той не е в състояние във всичко това да намери нещо, което е дух или душа. Можем да кажем, че днешният анатом, днешният физиолог биха искали да говорят така, както някога един знаменит астроном е говорил на своя цар в отговор на зададен от царя въпрос: - Аз изследвах цялата Вселена, търсих навсякъде между звездите и техните движения, но не намерих никакъв Бог. - Така казал астрономът. Днешният анатом и днешният физиолог биха могли да кажат: - Аз изследвах всичко, сърце, нерви, стомах, мозък, кръвоносни съдове и бъбреци, но не намерих душата и духа. -

Виждате ли, всичко, което съставлява днес трудностите на медицината, се дължи на това влияние. И всичко това трябва да бъде развито днес в общи линии според изискванията, които са поставени пред антропософското движение, пред Антропософското общество, както и отделно по специалности за отделните групи, както сега например бе говорено върху пасторалната медицина[1] пред една група, която по специалност е подготвена за това. Защото тук трябва да бъде търсена вратата, чрез която да се навлезе също и в онези връзки, които се получават накрая като велики връзки в дейността на теченията на кармата. И в патологията и терапията ще се види, как наблюдението на болния и здравия човек налага необходимостта да бъде проучено всичко, което наред с външно-физическото се казва за духа и душата, като напълно се уважава това, което естествената наука казва за физическото. Тогава обаче ще се види, че по отношение на здравия и болния човек сме принудени да разгледаме по-висшите членове на човешката природа. Това ще покаже книгата[2], която сега разработваме съвместно с моята мила сътрудничка, госпожа д-р Ита Вегман, която третира именно здравия и болния човек и която се надявам скоро да излезе от печат. Но точно такива изследвания, които търсят вратата, през която по един правилен начин да проникнат от физическия човек в духовния човек, дават един перспективен резултат само тогава, когато те се провеждат по един правилен начин. Така че за една такава работа, каквато се върши тук, се използват не само изследователските способности на настоящето, а също и изследователските способности, които са резултат на това, че се вземат под внимание кармическите нишки, които се получават от историческото развитие на човечеството. Ние трябва да работим, така да се каже, със силите на кармата, за да проникнем в тайните, за които се касае. В първи том на този труд първо ще бъдат издадени само наченките в това отношение. Този труд ще бъде продължен и тогава ще преминем по-нататък от това, което отначало е развито само в елементарна форма, към онова, което точно от тази страна, от медицинско-патологична страна може да даде едно човешко познание, едно познание за човека. Това ще бъде възможно само благодарение на факта, че в лицето на госпожа д-р Ита Вегман имаме една личност, която в своите медицински проучвания е приела нещата така, че при нея те се развиват по един самопонятен начин към онова, което е духовен възглед за човешката същност. Но тук, в течение на това изследване, в разглеждането на органологията на човека, която виждаме в духовна перспектива, се получават нещата, които водят също до кармическите връзки. Защото същият род виждане, което трябва да развием, за да виждаме духовното, което стои не зад цялостния човек, а зад отделните органи - зад един орган стои светът на Юпитер, зад друг орган светът на Венера и т. н., - разбиранията, които трябва да бъдат развити тук, те водят именно до това, което се представя като възможност да стигнем зад човешките личности, в техните минали земни съществувания. Защото в настоящия земен живот човекът стои пред нас ограничен от неговата кожа. Когато придобием способността да виждаме в отделните органи на човека, тогава се разширява това, което е затворено в кожата, като всеки орган сочи към една друга област в света, указвайки пътищата навън в Макрокосмоса. Тогава навън човекът се закръгля и от това се нуждаем ние - от този човек, който отново се изгражда духовно, след като е била преодоляна настоящата форма, която е ограничана от кожата. Когато проследим навън това, което физически е нещо съвършено различно, от това, което си представят днешният анатом и днешният физиолог, това ще ни даде възгледи, които отговарят също и на вижданията в миналите земни съществувания на човека.

И тогава ние изживяваме връзките, които хвърлят светлина в историческото развитие на човечеството и ни правят обяснимо настоящето в това, което съществува физически. Всъщност цялото минало на човечеството живее в настоящето. Но с това общо абстрактно изречение не е казано естествено нищо; нали го казват също и материалистите. Важното е как това минало живее в настоящето.

В тази връзка бих искал да ви дам един пример, който е толкова чудесен, че и в мен самия предизвика най-голямото учудване, когато се получи като резултат на изследването. И някои неща от това, което по-рано съм мислил в тази област, трябваше да бъдат коригирани или най-малкото допълнени.

Виждате ли, за този, който разглежда историята дълбокомислено, едно събитие именно в първите столетия на християнството се явява заобиколено от една странна тайнственост. Ние виждаме там една личност, която намираме може би вътрешно малко подходяща за целта, виждаме споменатия вече император Константин да приема християнството, за да направи от него това, което то е станало като официалното християнство на Запад. Но ние виждаме - естествено не в словесния смисъл, а като се абстрахираме от по-големи периоди време, - ние виждаме наред с Константин да стои Юлиан Апостата - Отстъпникът, наистина една личност, за която знаем, че в нея живееше мъдростта на мистериите. Юлиан Отстъпникът можеше да говори за троичното Слънце. И той изгуби своя живот, защото поради това беше считан за издайник на мистериите, тъй като беше говорил за троичното Слънце. Това не трябваше да бъде сторено в онова време; а в още по-ранни времена още по-малко.

Обаче Юлиан Отстъпникът се намираше в едно особено положение по отношение на християнството. В определен смисъл можем често пъти да се чудим, че този фин, гениален ум е бил така малко възприемчив за християнството; но това идва оттам, че той виждаше около себе си малко от онази вътрешна честност, както той я схващаше. А между онези, които го въведоха в древните мистерии, той още намираше много честност, положителна, активна честност.

Юлиан Отстъпникът бе убит отвъд в Азия. За неговото убийство са разказани много измислени неща. Но то е станало именно поради това, че Юлиан е бил считан за издайник на мистериите. Това беше напълно запланувано убийство.

Когато се запознаем с това, което е живеело в Юлиан Отстъпника, в нас се събужда дълбок интерес как е живяла тази личност по-нататък. Защото това е една твърде особена индивидуалност, една индивидуалност, за която трябва да кажем: - Той би бил много по-подходящ от Константин, много по-подходящ от Хлодвиг, много по-подходящ от други, за да подготви пътищата на християнството! Това беше заложено в неговата душа. Ако времето би било благоприятно за това, ако биха били налице условията, изхождайки от древните мистерии, той щеше да може да създаде едно праволинейно продължение от предихристиянския Христос, от действителния макроскосмически Логос, до Христос, който трябваше да продължи да действа в човечеството след Тайната на Голгота. И когато духовно вникнем в Юлиан, ние откриваме именно странното нещо: При него това отстъпничество е било само черупка, а в основата на неговата душа всъщност намираме един подтик, един стремеж да обхване християнството, който стремеж той не оставя да излезе наяве, а го подтисна поради безсмислиците на Целзус[3], който е писал за Исус. Случва се понякога именно една гениална личност да бъде заблудена от безсмислиците на хората. И човек има чувството, че Юлиан всъщност би бил подходящата душа, която да подготви пътищата на християнството, да доведе християнството в пътя, който му е присъщ.

И тогава ние оставяме тази душа на Юлиан Отстъпника в нейния земен живот и с най-голям интерес я проследяваме като индивидуалност в духовните светове. Но тук имаме нещо неясно. Нещо неясно обгръща тази душа и само чрез най-интензивно усърдие можем да успеем, да стигнем до яснота в това отношение. В Средновековието върху много неща съществуват възгледи, които винаги са легендарни, които обаче съответстват на действителните събития. Аз вече споменах, колко адекватни, колко отговарящи на действителни събития - макар и естествено легендарни, - са митовете, легендите, които са били свързани с личността на Александър. Колко жив се явява животът на Александър още в описанието на свещеника Лампрехт! Това, което продължава да живее от Юлиан, то продължава да живее така, че винаги можем да кажем: Всъщност то иска да изчезне при разглеждането на човека. И когато го проследяваме, ние трябва да полагаме най-големи усилия да останем върху него с духовния поглед. То постоянно ни се изплъзва. Ние го проследяваме през столетията чак до Средновековието: То ни се изплъзва. И когато все пак успяваме да го проследим, ние стигаме с разглеждането до едно особено място, което съвсем не е историческо, което обаче е по-историческо от историческото: Ние стигаме накрая до една женска личност, в която намираме душата на Юлиан Отстъпника, до една женска личност, която под едно подтискащо чрез самото себе си впечатление, извършва нещо важно в живота. Тази личност вижда - не в себе си, а в една друга личност - копие на съдбата на Юлиан Отстъпника, доколкото Юлиан Отстъпникът направи един поход на Изток и загина там чрез предателство.

Виждате ли, това е Херцелоида, майката на Парцифал, която е една историческа личност, за която обаче историята не съобщава, на която обаче, в съдбата на Гамурет, за когото се беше омъжила и който също загива чрез предателство в един поход на Изток, се посочва нейната собствена съдба като предишния Юлиан Апостата. Чрез това указание, което прониква дълбоко в нейната душа, Херцелоида извърши това, което легендарно се говори за възпитанието на Парцифал от Херцелоида, но което е истински историческо. Душата на Юлиан Отстъпника, която в нейните основи беше останала такава и за която бихме искали да вярваме, че всъщност би била призвана да покаже истинския път на християнството, тази душа се намира в Средновековието в една женска личност, която изпраща Парцифал да търси и покаже на християнството езотеричните пътища.

Вие виждате колко тайнствени, колко загадъчни са пътищата на човечеството в подосновите и на задния фон на съществуването. Този пример, който по един забележителен начин се втъкава в това, което вече разказах във връзка с школата от Шартр, може да обърне вниманието ви върху това, колко чудни са всъщност пътищата на човешката душа и пътищата на развитието на цялото човечество. Този пример ще намери продължение, когато ще говоря за живота на Херцелоида и за този, който някога беше изпратен физически като Парцифал. Следващият път ще започна оттам, където сега трябва да прекъснем нашето разглеждане.

[1] пасторалната медицина: «Взаимната дейност между лекари и свещеници. Пасторално-медицински курс» (11 лекции за лекари и свещеници, Дорнах 1924), Събр. съч. 318.

[2] Рудолф Щайнер / Ита Вегман «Основи за разширение на лечебното изкуство според духовнонаучното познание». Книгата се издава след смъртта на Рудолф Щайнер 1925. Събр. съч. 27.

[3] Целзус, гръцки философ, пише около 180 сл. Хр. книгата за «Истинският Логос», която е първата полемика срещу християнството (отделни откъси се съдържат в «Contra Celsum», на Ориген, на немски от Т. Кайм, Цюрих 1873).