ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 13 юли 1924 г.

Като духовни условия за развитието, които доведоха до антропософското движение и се съдържат, така да се каже, от духовна гледна точка в кармата на антропософското движение, посочих два външни симптома. Онзи, който се изразява в раждането на катехизиса с неговите въпроси и отговори, който не довеждаше до една вяра, свързваща се по непосредствен начин с духовния свят и превръщането на литургията в нещо екзотерично, външно, като в нейната цялост тя стана достъпна за всички хора, но така също и за неподготвените. Тя стана достъпна за всички християни също и по отношение на транссубстанцията и на причастието, следователно изгуби характера на старата мистичност. В тези две земни събития се извърши онова, което наблюдавано тогава от духовния свят доведе дотам, че по напълно определен начин в духовното развитие да бъде подготвено това, което трябваше да стане духовно откровение в поврата между 19-то и 20-то столетие - духовното откровение, което е подходящо за времето, което следваше събитието на Архангел Михаил и каквото то трябваше да се появи във времето, когато изтече старата тъмна епоха Кали-Юга и в живота на човечеството да разцъфти една нова епоха.

Днес трябва да прибавим и нещо трето. И едва когато поставим пред нашата душа тези три предварителни духовни условия за едно духовно развитие в настоящето и в бъдещето, тези духовни условия, които бяха способни да съберат заедно определен брой хора, още преди да са слезли във физическия свят в последната третина на 19-то столетие или около поврата между 19-то и 20-то столетие, едва когато се запознаем с тези предварителни условия, ще бъде възможно да разберем отделни извънкармически събития, които са се влели в онези съществувания, свързани по определен начин в антропософското движение.

Особеното отношение към природата и позицията спрямо духовното, която днес е развита вече до такава висока степен, води своя произход именно от онова време, започнало в 14-то, 15-то столетие. По-рано отношението на човечеството към духовното съществено се различаваше. Хората се приближаваха до духовното не в понятия и идеи, а в изживявания, които все още проникваха, макар слабо и повърхностно, до духовното.

Когато днес говорим за природата, имаме една лишена от живот, мъртва абстракция. Когато говорим за духа, имаме нещо неопределено, което предполагаме по някакъв начин в света и което обхващаме с абстрактни идеи и понятия. Не беше така във времето, когато душите, които днес се обединяват от копнежа за духовност, са имали своето най-значително минало въплъщение и в него са слушали онова, което мъдрите ръководители на човечеството можеха да им кажат относно потребностите на техните душите.

Първо трябва да бъде взета под внимание онази епоха, която се простира до 7-то, 8-то християнско столетие, когато все още съществуваше макар и слаба връзка на човечеството с духовния свят, едно изживяване на самия духовен свят, когато стремящите се към познание хора стояха в жива връзка с него. След това имаме епохата, която започва от 7-то, 8-то столетие и трае до великия поврат в 14-то, 15-то столетие, когато онези души, които през първите християнски столетия се намираха на Земята в описаната от мен епоха, вече живееха в духовния свят в периода между смъртта и едно ново раждане.

Макар от 6-то, 7-то, 8-то столетие нататък да не съществуваше вече никаква непосредствена връзка с духовния свят, все пак в отделни учебни центрове беше останало известно съзнание за тази връзка. Там се говореше все още така, както през първите християнски столетия се е говорело за познанието. И тогава наистина беше възможно отделни избрани хора да получат вътрешни импулси от начина, по който им се говореше за духовния свят; беше възможно поне в отделни моменти те да проникнат в духовния свят. Винаги са съществували центрове, където се учеше по такъв начин, че днес хората трудно биха си съставили представа за този начин на преподаване.

Това завърши всъщност едва в 12-то, 13-то столетие и тогава то се вля в едно значително поетическо творение – в Божествената комедия на Данте[1]. В него изживяването на хората намери своя край. В онова, което е съществувало преди появата на комедията, се разгръща един чудесен период от човешкото развитие, защото в това развитие постоянно са се проявявали действията от Земята, и действията от свръхземното. Двете постоянно се сливат, защото хората на Земята бяха изгубили връзка с духовния свят, а онези хора, които живееха в духовния свят и бяха изживели някога тази връзка тук на Земята, сега изпитваха особено, изпълнено с болка настроение при гледането на това, което ставаше долу. Те виждаха, как това, което сами бяха изживявали на Земята потъва. И те въодушевяваха, спиритуализираха от свръхсетивния свят индивидуалности в сетивния свят, за да създадат тук и там още по някой център, където да се култивира онова, което създава връзката на хората с духовността.

Нека си изясним - аз загатнах за това тук преди няколко години[2], - как до 7-то, 8-то столетие, като следствие от предхристиянското посвещение, християнството беше приемано в такива центрове, които все пак съществуваха като центрове на познанието и остатъци от мистериите. В тези центрове хората бяха подготвяни първо не чрез обучение, а чрез насочено към духа възпитание на тялото и на духа за онзи момент, когато можеха да започнат да съзират духовното, което се изявява около човека на Земята. Тогава техният поглед се насочваше навън към минералното и растителното царство, както и към всичко, което живее в животинското и в човешкото царство. И тогава те виждаха аурично да разцъфтяват и да бъдат оплодени от Космоса духовно-елементарните същества, които живееха във всичко природно.

Преди всичко им се явяваше - като едно същество, което те можеха да заговорят като човек, едно същество от по-висше естество - «богинята Природа». Това беше онази богиня, която те виждаха пред себе си в пълния й блясък, не мога да кажа «телесно», а по-скоро «в душевна форма». Тогава не се говореше за абстрактни природни закони, а се говореше за творящата навсякъде в природата сила на богинята Природа.

Тя беше метаморфоза на старата Прозерпина. Беше онази творяща богиня, с която по определен начин се свързваше търсещият познание. Тя му се явяваше от всеки минерал, от всяко растение, от всяко животно, явяваше се от облаците, от планините, от изворите. Хората чувстваха, че тази богиня, която твори през зимата под Земята, а през лятото над Земята, е помощникът на онова божество, за което говорят евангелията. Тя изпълняваше божествена сила, беше изпълняващото божествено същество.

И когато един такъв човек, който се стремеше към познание, беше достатъчно обучаван от тази богиня относно минералното, растителното и животинското естество, когато беше въведен в живите сили, чрез нея той се научаваше да познава природата на четирите елемента: земя, вода, въздух, огън. Той се научаваше да познава, как сред минералното, растителното и животинското естество витаят и тъкат тези конкретно разливащи се над света четири елемента: земя, вода, въздух, огън. И самият той със своето етерно тяло се чувстваше вплетен в тъкането на земното с неговата тежест, на водата с нейната живителна сила, на въздуха с неговата събуждаща усещане сила, на огъня с неговата запалваща аза сила. В това се чувстваше вплетен човекът. Той чувстваше това като дар на поучението, получено от богинята Природа, приемница и метаморфоза на Прозерпина. И усилията на учителите бяха насочени към задачата да доведат учениците до предчувствието за това живо общуване с изпълнената от Бога и от божествената субстанция природа; да проникнат до тъкането и живота на елементите.

След като учениците бяха стигнали толкова далеч, те биваха въвеждани в планетната система. Тогава научаваха, как при опознаването на планетната система заедно с това се получава познание за човешката душа: - Научи се да познаваш, как подвижните звезди се движат на небето и тогава ще научиш, как твоята собствена душа действа, тъче и живее вътре в теб. - Това беше поставяно пред учениците.

След това те бяха довеждани до това, което се наричаше «Великият океан». Този океан беше космическото море, което от планетите, от подвижните звезди извеждаше към почиващите звезди, към неподвижните звезди.

След това те проникваха в тайните на аза благодарение на това, че можеха да познаят тайните на неподвижните звезди.

Днес хората са забравили, че са съществували такива форми на обучение. Но те са съществували. Такова едно живо познание е било култивирано чак до 7-то, 8-то столетие в места, където са били запазени старите мистерии. А като учение, като теория то беше култивирано по-нататък до поврата от 14-то към 15-то столетие, за който така често говорих. И в отделни центрове, където са били култивирани такива учения, можем да проследим, как при възможно най-големи трудности са продължили да живеят тези стари учения, макар и почти умъртвени до понятия и идеи, но все пак до такива живи понятия и идеи, че в отделни хора те все още можеха да събудят стремеж нагоре към всичко онова, за което ви говорих.

В 11-то, особено в 12-то и чак до 13-то столетие съществуваше една чудесна школа, където имаше учители, които напълно знаеха, как в предишните столетия учениците са били довеждани до изживяването на духовното. Това беше великата школа на Шартр, в която се бяха слели всички онези възгледи, произлезли от онази жива духовност, която ви описах.

В Шартр, където днес още се намират онези чудесни шедьоври на архитектурата, беше достигнал един лъч на още живата мъдрост на Петър от Компостела[3], който беше действал в Испания и там развиваше едно живо мистерийно християнство, говорещо за помощницата на Христос – Природата; което говореше за това, че едва когато тази природа въведе човека в елементите, в света на планетите, в света на звездите, едва тогава той ще узрее, отново не мога да кажа, телесно, а душевно да опознае седемте помощнички, които заставаха пред човешката душа не като абстрактни теоретически понятия, а като живи богини - граматика, диалектика, реторика, аритметика, геометрия, астрономия, музика. Учениците се научаваха да ги познават като живи божествено-духовни образи.

За такива живи образи говореха онези, които бяха около Петър от Компостела. Ученията на Петър от Компостела светеха в школата на Шартр. В тази школа учеше например Бернардус от Шартр[4], който разпалваше духом своите ученици, въпреки че не можеше вече да им покаже богинята Природа и богините на седемте свободни изкуства. Той обаче говореше така живо за тях, че най-малко пред учениците заставаха образите на фантазията така, че всеки час учене в дадена наука се превръщаше в блестящо изкуство.

Там обучаваше и Бернардус Силвестрис[5], който в мощни описания правеше така, че пред учениците да възкръсне онова, което беше именно древната мъдрост. Там учеше преди всичко Йоханес от Шартр[6], който говореше за човешката душа по един истински величествен и вдъхновен начин. Този Йоханес от Шартр, когото наричаха също Йоханес Салисбъри, развиваше възгледи, в които разглеждаше Аристотел, разглеждаше аристотелизма. Там върху особено предпочитаните ученици се действаше така, че те получаваха разбиране, че на Земята не може вече да съществува такова учение, каквото е имало през време на първите християнски столетия, че развитието на Земята не може вече да понася това. На учениците се обясняваше, че съществува едно древно, почти ясновидско познание, но то се затъмнява, заглъхва. Сега може само да се знае за диалектиката, реториката, астрономията, астрологията, но не могат да се виждат богините на седемте свободни изкуства, защото по-нататък трябва да действа Аристотел, който още в древността беше израснал на висотата на понятията и идеите, необходими на петата следатлантска епоха.

По този начин, това, което с инспирираща сила се преподаваше в школата на Шартр, бе пренесеното също и в клюниаценския орден. То доби по-късно светски вид в онова, което наложи на църквата абатът на клюниаценците, Хилдебранд[7], който стана папа под името Григорий VІІ. Но това учение продължи по-нататък да се преподава с извънредно голяма чистота в школата на Шартр и 12-то столетие блестеше в тези учения. Там имаше един човек - Аланус от Лил[8], който превъзхождаше всички други и който, бих искал да кажа, с едно идеализирано вдъхновение разкриваше тайните на седемте свободни изкуства и тяхната връзка с християнството.

Аланус от Лил разпалваше духом учениците в Шартър именно в 12-то столетие. Той дълбоко разбираше, че в следващите столетия Земята няма да може да ползва онова, което се учи, което се преподава по такъв начин - защото това беше не само платонизъм, това беше учение за мистерийното съзерцание от преди платоновото време, само че това съзерцание беше приело християнството в себе си. И още докато беше жив Аланус от Лил учеше онези, за които предполагаше, че го разбират: - Сега за известно време на Земята трябва да действа едно аристотелски оцветено познание в строги понятия и идеи. Защото само така може да бъде подготвено това, което отново трябва да дойде като духовност в по-късни времена.

Когато някои днешни хора четат литературата от онова време, тя им се вижда суха, но тя не е суха, когато човек успее да си изработи представа за това, което стоеше пред душите на онези, които преподаваха и действаха в Шартр. Това чувство на свързаност с живите богове на седемте свободни изкуства действаше живо също и в поезията, която се раждаше в Шартр. И в убедителното и внушително за този, който може да го разбере съчинение «Битката на седемте изкуства»[9], ние чувстваме духовното дихание на седемте свободни изкуства. Всичко това действаше в 12-то столетие.

Виждате ли, това още тогава живееше в духовната атмосфера и още проявяваше своето действие по определен начин. Имаше известно сродство с школи, които все още съществуваха в Северна Италия, в Италия въобще, в Испания, но те бяха твърде спорадични в своето съществуване. Но това познание живо се разпространяваше по-нататък в най-различни течения по Земята. А към края на 12-то столетие много от това се намираше в университета на Орлеан, където съществуваха някои инспирации чрез школата на Шартр и където по този начин се култивираха забележителни учения. Случи се така, че един човек в Италия, който пребиваваше като посланик по-рано в Испания и се намираше под въздействието на значително историческо събитие, получи нещо като слънчев удар и под влиянието на този лек слънчев удар всичко, което беше получил в неговата школа като подготовка, се превърна в мощно откровение. Той видя това, което човек можеше да види под влияние на живия принцип на познанието, видя мощно издигащата се планина заедно с всичко онова, което проявява своя живот в минералите, растенията и животните, яви му се богинята Природа, явиха му се елементите /стихиите/, явиха му се планетите, явиха му се богините на седемте свободни изкуства, яви му се Овидий като главен учител; - още веднъж пред душата на един човек стоеше онова мощно видение, което така често е стояло пред човешките души в първите столетия на християнството. Това беше видението на Брунето Латини[10], което след това премина у Данте и потече от Дантевата Божествена комедия.

Нещо друго се случи с всички онези, които бяха действали в Шартр, когато те минаха през вратата на смъртта и влязоха в духовния свят. Това беше един значителен духовен живот, който Петър от Компостела, Бернардус от Шартр, Бернардус Силвестрис, Йоханес от Шарт-Салисбъри, Хенрик д, Андели, съчинил «Битката на седемте изкуства» бяха водили, но особено се отличаваше този на Аланус от Лил. Той по свой начин съчини книгата «Против еретиците», в която се беше обърнал срещу еретиците в християнския смисъл, като изхождаше от старото съзерцание, именно от съзерцанието на духовния свят.

Всички тези души-индивидуалности, които бяха действали като последни отзвуци на древната съзерцавана мъдрост, влязоха в духовния свят, в онзи духовен свят, където подготвяйки се за земното съществуване се намираха много значителни души и те скоро трябваше да слязат в земното съществуване, за да действат в смисъла, на поврата, който настъпи в 14-то и 15-то столетие.

Там ние имаме едно духовно съществуване, мои мили приятели. Последните велики учители от Шартр току-що бяха пристигнали в духовния свят. Онези, които поставиха началото на кулминацията на схоластиката, се намираха още в духовния свят. И зад кулисите на човешкото развитие в началото на 13-то столетие се разигра един от най-важния обмен на идеи между онези, които идвайки от школата на Шартр, бяха занесли горе в свръхсетивния свят още древния ясновиждащ платонизъм, и онези, които се подготвяха да занесат долу аристотелизма като един велик преход за създаването на нова духовност, която трябваше да се влее в развитието на човечеството.

Тогава се стигна до споразумение, като тези индивидуалности, които произхождаха от школата в Шартр, казаха на онези, които тъкмо се готвеха да слязат в сетивно-физическия свят и да развиват аристотелизма в схоластиката като един подходящ елемент на епохата: - За нас първоначално не е възможно да действаме на Земята, защото Земята сега не е в състояние да култивира живото познание. Това, за което ние още можехме да се грижим като последни носители на платонизма, трябва сега да бъде заменено от аристотелизма. Ние оставаме тук горе. - И духовете от Шартр останаха в свръхсетивния свят, без да навлязат досега в земни въплъщения. Но те мощно съдействаха при изграждането на онази величествена имагинация, която бе изградена именно в първата половина на 19-то столетие и за която ви говорих.

Те действаха в пълно съзвучие с онези, които първо слязоха на Земята с аристотелизма. И особено в ордена на доминиканците имаше индивидуалности, участващи в този свръхсетивен договор с духовете от Шартр, които така да се каже, се бяха споразумели с тях: - Ние слизаме на Земята, за да култивираме по-нататък познанието на аристотелизма. Вие оставате горе. Ние ще можем да останем във връзка с вас също и на Земята. Засега платонизмът не може да вирее на Земята. Ще ви намерим отново, когато се завърнем обратно в духовния свят и когато ще трябва да бъде подготвена онази епоха, в която отново ще бъде развита духовността заедно с духовете от Шартр, след като Земята е преминала през схоластичното развитие на аристотелизма.

От изключително дълбоко значение беше моментът, когато Аланус от Лил - така се наричаше той по време на своето земно съществуване - изпрати от духовния свят долу на Земята един добре обучен от него в духовния свят ученик, за да протекат на Земята всички разногласия, които можеха да съществуват между платонизма и аристотелизма, но така, че в схоластичния принцип по онова време да се роди хармония. Особено в 13-то столетие се действаше така, че да може да се слее работата на онези, които на Земята се намираха в доминикански одежди и онези, които бяха останали отвъд, в другия свят, тъй като отначало те не можеха да намерят земни тела, за да изразят техния особен род духовност, която беше далеч от аристотелизма.

И в 13-то столетие се роди именно едно чудесно съвместно действие между онова, което ставаше на Земята, и това, което се вливаше отгоре. Често хората, които действаха на Земята, нямаха съзнание за това съвместно действие, за разлика от онези, които действаха отвъд. Това беше едно живо съвместно действие. Бихме могли да кажем: - Принципът на мистериите беше възлязъл в небесата и оставяше слънчевите си лъчи да падат надолу върху това, което действаше на Земята.

Това съвместно действие стигаше до детайли и може подробно да бъде проследено. В своето собствено земно развитие като учител в Шартр, Аланус от Лил можа да достигне само дотам, в определена възраст да облече одеждата на цистерциенците и да стана свещеник в техния орден. В цистерциенския орден се бяха запазили още последните упражнения, които целяха да събудят платонизма и платоническия възглед заедно с християнството. Аланус от Лил изпрати свой ученик долу на Земята, за да може задачата, която трябваше да се поеме от аристотелизма, да въздейства по-нататък чрез доминиканския орден. Преходът, който стана, се изрази външно чрез един знаменателен симптом. Онзи, бих искал да кажа, свръхземен ученик на Аланус аб Инсулис на Земята първо носеше одеждата на цистерциенския орден, но по-късно я замени с одеждата на доминиканския орден.

Тук срещаме индивидуалности, които през 13-то и малко по-късно - в 14-то столетие, действаха съвместно по един свръхсетивен начин. Това бяха значително по-късните схоластици и техни ученици, - човешки души продължително време свързани една с друга, които от своя страна бяха отново свързани с великите духове от школата в Шартр.

Тук ние имаме, онзи величествен, мощен световноисторически план, който беше насочен към това, че онези, които не можеха да слязат на Земята и да достигнат до аристотелизма, се задържаха горе в духовния свят, за да чакат, докато другите култивират по-нататък долу на Земята онова, в което те бяха така силно вътрешно свързани с останалите горе, да го култивират под влияние на строгите понятия и идеи, произхождащи от аристотелизма. В това 13-то столетие случващото се действително беше като един разговор, воден отдолу-нагоре и отгоре-надолу, от земния свят към духовния и от духовния към земния.

Само в тази духовна атмосфера можеше да действа също и истинското розенкройцерство.

И след като онези, които бяха слезли на Земята, за да дадат импулса на аристотелизма, бяха изпълнили тук, така да се каже, тяхната задача и бяха отново възнесени в духовния свят, тогава там се проведе една съвместна дейност между платоници и аристотелици. И около тях се намираха сега онези души, за които ви говорих - душите на двете групи, които охарактеризирах.

Така че в кармата на антропософското движение по определен начин са се влели множество ученици от Шартр и в тази група със своя живот са всички онези души, които бяха приели в себе си едното или другото от двете течения, за които говорих в последните дни - защото в този кръг живеят много хора, които днес не са намерили още пътя към антропософското движение. Но в някои техни изживявания се е подготвяло онова, което днес се намира на антропософското поле.

Нещо забележително се беше случило например в цистерциенския орден, когато Аланус аб Инсулис, Аланус от Лил беше облякъл цистерциенската одежда, ставайки със своя платонизъм цистерциенски свещеник. Всъщност това остана свързано с този орден. И вече мога да кажа: - защо в такива връзки, които трябва да бъдат разкрити тук сега, да не могат да се направят също и малки лични забележки, които не можеха да се включат в моята «Автобиография», - аз бих искал да кажа: - Онова, което трябваше да ме научи да познавам някои взаимовръзки в това направление - други взаимовръзки се получиха всъщност от съвършено други направления - беше, че в моя живот, до моята ваймарска епоха пред очите ми непрекъснато се появяваше цистерциенският орден и все пак по определен начин постоянно бях държан далеч от този орден. Аз израснах, така да се каже, в сянката на цистерциенския орден, който има важни клонове около Виенер Нойщадт. Свещениците от този орден бяха онези, които възпитаваха по-голямата част от младежите в областта, в която израснах. Постоянно виждах одеждата на цистерциенския орден - бялото расо, бялата служебна дреха с черния пояс, ние го наричаме «стола». И ако в моята «Автобиография» бих имал повод да говоря върху подобни неща, бих казал: - Всичко, всичко в моята младост беше насочено натам - да не мина по онзи път на образование, по който минах през реалното училище във Виенер Нойщадт, а през гимназията. По онова време това беше една цистерциенска гимназия. И силите, които едновременно ме привличаха и отблъскваха, бяха забележителни.

Целият кръг от калугери, който слушаше богословие във Виенския университет и беше около Мария Евгения де ле Грацие[11], се състоеше от цистерциенци. Най-интимните богословски разговори, най-интимните разговори върху христологията имах именно с цистерциенците. Искам само да загатна това, защото то оцветява погледа към 20-то столетие, когато цветът на Шартр светеше в цистерциенския орден. В забележителната ученост на цистерциенците, която беше тъй привлекателна, живееше - без съмнение по корумпиран начин - нещо от вълшебството на Шартр. Най-важното относно множество разнообразни неща беше изследвано от цистерциенци, които добре познавах. За мен бяха от изключителна важност фактите, при които можех да кажа: - Невъзможно е такива хора, които бяха ученици на Шартр, да са се въплътили тук; но за погледа вече се разкриваше, че някои от индивидуалностите, които са били свързани с школата от Шартр – ако мога да нарека това така - са се вселили за кратко време в тези хора, които носеха одеждите на цистерциенския орден.

Отделено с една тънка стена на Земята продължаваше да действа това, което беше подготвено в свръхсетивния свят по начина, който ви описах, и което след това доведе до голямата подготовка на първата половина на 19-то столетие. За мен беше забележителен онзи разговор, който цитирах в моята «Автобиография»[12], разговор за същността на Христос, който водих с един свещеник от цистерциенския орден при излизането ми от дома на поетесата Де ле Грацие. Този разговор бе воден фактически не от днешната догматично-богословска гледна точка, или от гледната точка на нео-схоластиката; той бе воден с пълното задълбочаване в онова, което някога е съществувало, с аристотелско контуриране на понятията, но също и с платоническо просветление.

Това, което трябваше да се роди в антропософията, светеше вече, макар и по един пълен с тайнственост начин, през събитията на времето. То светеше, макар и не чрез впрегнатата в едно или друго конфесионално или социално течение човешка душа, а чрез онова, с което тя е свързана с великите духовни течения, които действат на Земята. И вече можеше да се види, как това, което действаше върху различни области при отделните хора, от настъпването на епохата на Михаил до изтичането на Кали-Юга, Духът на времето, говореше така, че това говорене беше зов за антропософските откровения. Можеше да се види как антропософията се ражда по един жив начин като едно същество, което трябваше да бъде родено, но което почиваше като в майчина утроба в онова, което от първите християнски столетия на Земята подготви школата на Шартр и което след това намери своето продължение в свръхсетивния свят във взаимна дейност с онова, което продължаваше да действа на Земята в аристотелически оцветената защита на християнството.

Тогава, от онези  импулси, които намираме в съчинението на Аланус от Лил «Против еретиците» се породи нещо подобно на «Summа fidei catholicae centia gentiles» на Тома Аквински[13]. И така се роди след това онова течение на времето, което виждаме от всички картини, в които доминиканските църковни учители тъпчат с крака Аверое, Авицена и други. Така е изобразена живата защита на духовното християнство, но същевременно и преходът в интелектуалистичното.

Мои мили приятели, не мога по един теоретизиращ начин да изложа това, което е един свят от факти, защото чрез всеки теоретичен начин нещата биха избледнели, биха изгубили своята интензивност. Исках да представя пред вашата душа факти, от които да почувствате, на какво се натъква погледът, когато искаме да го насочим върху душите, които преди тяхното настоящо земно съществуване така са минали през едно духовно развитие между смъртта и едно ново раждане, че на Земята в тях се роди копнеж към антропософията.

В света действат съвместно най-противоположните възгледи, които създават едно цяло. И сега онези души, които в 12-то столетие работиха във великата школа от Шартр и онези, които бяха свързани с тях чрез една от най-големите духовни общности, но в свръхсетивния свят в началото на 13-то столетие, - духовете от Шартр сега действат съвместно с тези души, които съвместно с тях бяха култивирали аристотелизма, безразлично дали едните действат тук на Земята, а другите все още в свръхсетивния свят, в стремежа да създадат една нова духовна епоха в земното развитие. Сега за тях е важно да съберат душите, които от дълго време са свързани с тях, да съберат душите, с които може да бъде основана една духовна епоха, за да създадат по някакъв начин за относително кратко време всред отиващата иначе към гибел цивилизация възможността за едно съвместно действие в земна инкарнация на духовете от Шартр от 12-то столетие и свързаните с тях духове от 13-то столетие, за да могат те да работят съвместно в земното съществуване, да могат да действат заедно, за да развият отново духовността в цивилизацията, която иначе плува във водите на залеза и упадъка.

С това исках да ви опиша намерения, които днес се култивират, така да се каже, - не на Земята, а между небето и Земята, тях именно исках да опиша. Задълбочете се върху това, което се крие в тези намерения и върху вашите души ще подейства основата на онова, което трябва да доведе до сливането на човешките души в атропософското движение.

[1] Данте Алигери, 1265-1321. Първото издание на «Божествена комедия» се появява през 1472.

[2] аз загатнах тук преди години: Сравни лекциите от края на Декември 1918 в «Wie kann die Menschheit den Christus wiederfinden? Как човечеството отново може да намери Христос», Събр. съч. 187.

[3] един лъч от още живата мъдрост на Петър от Компостела: тук става въпрос за книгата «De consolatio rationis». Онзи Петър от Компостела - имало е трима с това име -, който е възможно да е авторът на тази книга според Петър Банко е написал «Petri Compostellani de consolatio rationis libro duo», издадена в Мюнстер и Вестфален през 1912 = Приноси към историята на философията през Средновековието VIII) към средата на 12. столетие. Въпреки това остава отворен въпросът, дали книгата в действителност не е много по-стара или се опира на някакво по-старо произведение.

[4] Бернардус от Шартр (Бернардус Карнотензис), починал около 1130.

[5] Бернардус Силвестриус (Бернард от Тур), починал около 1150.

[6] Йоханес от Салисбъри, починал 1180 като епископ на Шартр.

[7] Хилдебранд, от 1073 папа Григорий VII, починал 1085.

[8] Аланус аб Инсулис, роден около 1128, починал през 1202 или 1203.

[9] Поемата «La bataille des VII arts»: От Хенри д’Андели, е написана вероятно през 1236 г..

[10] Брунето Латини, роден между 1210 и 1230, починал през 1294.

[11] 100    Мария Евгения деле Грацие, 1864-1931, австрийска поетеса.

[12] онзи разговор, който описах в «Моят жизнен път» (1923-1925), Събр. съч. 28, 1982, стр. 125: Тук става въпрос за 7. глава, разговорът с цистерциенския свещенник на ордена, Вилхелм Нойман.

[13] Томас Аквински, 1225-1274, наричан Doctor angelicus.